Джоузеф Файндър
Параноя (67)

67.

— Значи наистина работиш за Джок Годард, така ли? — попита Алана. — Господи… дано не съм казала нещо лошо за него пред теб… а?

Качвахме се с асансьора към моя етаж. Тя беше отскочила до апартамента си след работа, за да се преоблече, и в резултат сега изглеждаше страхотно — черно горнище с прилепнала висока яка, черен клин, черни обувки. И си бе сложила онзи незабравим одеколон с аромат на пролетни цветя, който бе избрала и за последната ни среща. Черната й коса бе дълга и лъскава и контрастираше с ясните й сини очи.

— Ами… ти направо го разпердушини, което не пропуснах да докладвам веднага.

Тя се усмихна и ми показа идеално равните си зъби.

— Този асансьор е с площта на моя апартамент.

Знаех, че не е истина, но това не ми попречи да се засмея.

— Не знам за твоя, но наистина е по-просторен от последното ми жилище. — Когато й споменах, че съм се преместил и съм се нанесъл в Харбър Суитс, тя подхвърли, че е чувала за апартаментите тук. Стори ми се, че е заинтригувана, така че я поканих да се отбие и да види за какво става дума. Обещах й да вечеряме в ресторанта долу, където и аз още не бях ходил.

— Господи… каква гледка — въздъхна тя в секундата, в която влязохме. От уредбата тихо звучеше Аланис Морисет. — Това е фантастично. — Огледа се, видя все още несвалените полиетиленови платна върху един от диваните и два стола и ме попита с извити вежди: — Кога каза, че ще се нанесеш тук?

— Веднага щом намеря час-два свободно време. Нещо за пиене?

— Хм… Разбира се, с удоволствие.

— „Космополитен“? Освен това съм голям майстор на джин с тоник.

— Джин с тоник ми звучи прекрасно, благодаря. Значи си започнал работа за него съвсем наскоро, така ли?

Естествено беше ме открила в указателя на компанията. Отидох при зареденото съвсем наскоро барче, намиращо се в една ниша в кухнята, и извадих бутилка „Танкерей Малака“.

— Тази седмица. — Беше ме последвала в кухнята. Извадих шепа лаймчета от почти празния хладилник и започнах да ги режа на половинки.

— Но си в „Трайон“ от почти месец. — Тя наклони глава, сякаш удивена от внезапното ми издигане. — Хубава кухня. Готвиш ли?

— Цялата тази техника е просто едно голямо шоу — отговорих й. Започнах да пълня изстисквачката с половинките. — Всъщност… да, назначиха ме в началото в маркетинга на нови продукти, после Годард взе участие в един проект, по който работех и аз, и… знам ли… мисля, че му хареса моят подход към проблемите, идеите ми… наистина не зная кое точно.

— Това ако не е късмет — подметна тя, надигайки глас над бученето на изстисквачката.

Свих рамене.

— Дали е късмет тепърва предстои да се разбере. — Напълних две големи чаши стил „френско бистро“ с лед, налях джин, сипах добра доза тоник от бутилката в хладилника и допълних чашите със солидно количество сок. Подадох й едната.

— Значи Том Лундгрен те е интервюирал с идеята да попълниш групата на Нора Съмърс. Хей… това е страхотно. Не бях опитвала с лайм… направо е превъзходно!

— Благодаря… Да, дължа назначението си на Том Лундгрен — казах аз, като се престорих на изненадан, че тя знае.

— Ти знаеше ли, че те вземат, за да попълниш моята длъжност?

— Какво искаш да кажеш?

— Длъжността, която се освободи, след като отидох в „Аврора“.

— Така ли е?

— Невероятно — каза тя.

— „Невероятно“ не изразява нищо. А какво е „Аврора“?

— О… мислех, че знаеш. — Тя ме погледна над ръба на чашата си с подчертано безизразен поглед.

Невинно поклатих глава.

— Не.

— Реших, че и ти си потърсил името ми в указателя. Преназначиха ме в маркетинга на отдела за разрушителни технологии.

— Това ли се нарича „Аврора“?

— Не, „Аврора“ е конкретният проект, по който работя. — Тя се поколеба за секунда. — Не знам защо си мислех, че да работиш за Годард значи да знаеш всичко…

Тактически пропуск от моя страна. Желанието ми беше да я накарам да се почувства свободна да говори за всичко в работата си.

— Да, теоретично имам достъп до всичко. Но не съм сигурен дали си представяш правилно ситуацията, в която се намирам… както се казва, аз още не зная къде се намира копирната машина.

Тя кимна и попита:

— Харесваш ли Годард?

Можех ли да й кажа „не“?

— Той е впечатляваща личност.

— На партито ми се сторихте доста близки. Видях, че те повика да те запознае с най-близките си приятели, а и ти тръгна да изнасяш подаръците.

— Да, много сме близки — саркастично отвърнах аз. — Аз съм момчето му за всичко. Мускулът… Хареса ли ти партито?

— Беше малко странно да говоря с хора, които държат такава власт, но след две бири се отпуснах. Бях поканена за първи път. — „Защото си била назначена на работа в любимия му проект“, помислих си. Но не исках да бъда груб, така че потиснах изкушението да й го кажа.

— Ще се обадя в ресторанта да ни приготвят маса.

 

 

— Знаеш ли, мислех, че „Трайон“ избягва да наема външни хора — замислено каза тя, докато разглеждаше менюто. — Сигурно много са те искали, за да заобиколят правилата.

— Според мен просто са си мислели, че ме „крадат“. Аз обаче не бях нищо особено. — Бяхме минали от джин тоник на „Сансер“, любимото й френско вино, ако можеше да се вярва на списъка с поръчките й в магазина за алкохол. Изборът ми я изненада приятно — именно реакцията, която търсех.

— О, съмнявам се — усмихна се тя. — С какво се занимаваше в „Уайът“?

Дадох й наизустената за интервю версия на трудовата ми биография, но това не й беше достатъчно. Интересуваха я подробности по „Лусид“.

— Знаеш ли… ако не възразяваш, не бих желал да се разпространявам върху работата ми за „Уайът“ — извиних се, като се постарах да не изглеждам досадно педантичен.

Думите ми я притесниха.

— О, Боже… напълно те разбирам.

Появи се сервитьорката и попита:

— Готови ли сте да поръчате?

— Ти първи — каза Алана и отново заби поглед в менюто, докато аз поръчвах паеля. — И аз мислех за същото — погледна ме тя. Окей, значи не беше вегетарианка.

— Няма нищо, в крайна сметка имаме право да ядем едно и също нещо, нали?

— И за мен паеля, ако обичате — каза тя на сервитьорката. — Но ако има някакво месо в нея… например наденица, бихте ли им казали да не го слагат?

— Разбира се — увери я сервитьорката и си отбеляза.

— Обожавам паеля — каза Алана. — Вкъщи по правило не внасям нито риба, нито никаква морска храна. Така че в случая си доставям особено удоволствие.

— Да останем ли на „Сансер“?

— Разбира се.

Сервитьорката тъкмо се обръщаше, за да изпълни поръчките ни, когато изведнъж се сетих, че Алана е алергична към скаридите, и побързах да я спра:

— Момент… има ли скариди в паелята?

— Ъъ… да, има.

— Махнете ги — казах.

Алана ме изгледа изумено.

— Откъде знаеш, че… — започна тя, подозрително присвила очи.

Настъпи дълъг момент на напрегнато мълчание, по време на което се гърчех вътрешно в мъчителен опит да измисля нещо смислено. Не можех да повярвам, че съм се самопрецакал така детински. Преглътнах тежко; усещах, че кръвта се е оттекла от лицето ми. Накрая успях да кажа:

— Аз… алергичен съм.

— Хм. Колко странно. — Но подозрението й се разсейваше. И двамата сменихме скаридите с миди на тиган.

— Както и да е… стига сме говорили само за мен — казах аз. — Кажи ми нещо за „Аврора“.

— Ами… този проект се води секретен — извини се тя. Усмихнах й се разбиращо. — Не, не… не си го връщам — побърза да ме увери тя. — Наистина!

— Окей — казах скептично. — Но след като успя да събудиш любопитството ми, наистина ли искаш сега да започна да ровя, докато не науча сам всичко?

— Не е чак толкова интересно.

— Не вярвам. Разкажи поне в общи черти.

Бях прекалено настойчив. Тя вдигна поглед към тавана и въздъхна тежко.

— Добре, да видим… Чувал ли си за „Халоид Къмпани“?

— Не.

— Разбира се, че не си. Няма как да си чувал. „Халоид Къмпани“ е дребен производител на фотохартия, която в края на 40-те години купила правата върху една нова за онези времена технология. Особеното било, че същата тази технология била отхвърлена от всички тогавашни гиганти, включително Ай Би Ем. Въпросното изобретение се наричало „ксерография“. След десет-петнайсет години „Халоид Къмпани“ станала „Ксерокс Корпорейшън“ и от малък семеен бизнес се превърнала в гигантска корпорация. И всичко това, защото рискували с технология, от която не се заинтересувал никой друг.

— Окей.

— Случило се горе-долу същото, което станало с „Галвин Манифекчъринг Корпорейшън“ в Чикаго, които произвеждали авто радиоапарати, за да станат „Моторола“ и да стигнат до полупроводниците и клетъчните технологии. Или с малката нефтопроучвателна компания „Джиофизикъл Сървис“, която започнала да се рои в сфери, имащи отношение към транзисторите и интегралните схеми, и се превърнала в „Тексас Инструмънтс“. Мисля, че ме разбираш. Историята на технологията изобилства с примери на компании, преобразили се изцяло, благодарение на това че се вкопчили в правилната технология в точния момент и оставили благодарение на избора си конкуренцията да им диша праха. Това е, което Джок Годард се опитва да постигне с „Аврора“. Той смята, че „Аврора“ ще промени света, физиономията на американския бизнес по същия начин, по който навремето са го сторили транзисторите и фотокопирната технология.

— Разрушителната технология?

— Именно.

— Само че „Уолстрийт Джърнал“ смята Джок за изкукуригал.

— Двамата с теб знаем, че истината няма нищо общо с това. Той просто е изпреварил останалите и се е скрил пред тях зад завоя. Погледни историята на компанията. Имало е поне три-четири критични момента, когато всички, всички без изключение, са смятали, че „Трайон“ е на ръба на банкрута, но компанията винаги изненадвала всички и се връщала в играта по-силна от всякога.

— Значи според теб е дошла поредната повратна точка, така ли?

— Когато настъпи моментът, той ще обяви за „Аврора“. Нека видим какво ще пише в „Уолстрийт Джърнал“ тогава. Честно казано, „Аврора“ прави тези дребни конфузии абсолютно несъществени.

— Удивително — прошепнах аз, вгледах се в чашата си и небрежно подхвърлих: — Та за каква технология, казваш, става дума?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Вероятно дори това, което вече казах, е прекалено много. — Наклони глава на една страна и ме попита закачливо: — Ти да не ме проверяваш?