Джоузеф Файндър
Параноя (77)

77.

— Дано е важно, пич — сърдито каза Сет. — Все пак е след полунощ.

— Важно е, заклевам се.

— Да де, ти общо взето се обаждаш само когато искаш нещо. Или при смъртта на родител, ако ме разбираш.

Едновременно се шегуваше и беше сериозен. Истината бе, че имаше право да ми се сърди. Не можех да кажа, че сме поддържали връзка, откакто бях започнал в „Трайон“. А той бе дошъл на погребението на баща ми. И изобщо ми беше по-добър приятел, отколкото аз на него.

Срещнахме се час по-късно в отворения денонощно „Дънкин Донътс“ до жилището на Сет. Вътре, ако не се брояха няколко дремещи бездомници, беше почти безлюдно. Той беше в добре познатите ми опърпани джинси „Дизел“ и тениска, рекламираща турнето на Д-р Дре.

Изгледа ме.

— Мамка му, какво е станало с теб?

Не скрих неприятните подробности от него… имаше ли повече смисъл?

Първоначално той помисли, че го подмятам, но постепенно разбра, че говоря истината. Изражението му се смени от скептицизъм през ужасено любопитство до искрено съчувствие.

— О, пич — възкликна той, когато стигнах до края на историята. — Яко си го загазил.

Усмихнах се тъжно, кимнах и признах:

— Направо ми го начукаха.

— Не, не това имах предвид — поправи се той и в гласа му долових укор. — Ти си се заловил с всичко това доброволно.

— Не съм „се залавял“.

— Няма такава работа, задник такъв. Имал си избор.

— Избор? — повторих. — Избор казваш? И какъв по-точно? Затвор?

— Приел си предложената ти сделка, пич. Да, стиснали са ти топките в менгемето и си клекнал.

— И какви други възможности съм имал? — полюбопитствах.

— А… за това вече са измислени адвокатите, пич. Трябваше да ми кажеш и щях да ти осигуря един от онези, на които помагам.

— Помагаш? Мислех, че става дума за пари.

— Можеше да наемеш един от тях, да отидеш с него във фирмата, да ги стреснеш и да ги заплашиш, че нещата ще се размиришат.

Замълчах за момент. Съмнявах се, че всичко щеше да се уреди толкова кротко и просто.

— Да… добре, както и да е, вече е късно за това. А и те, сигурен съм, щяха да отрекат всичко. А дори да предположим, че изобщо някой от твоите шефове щеше да се навие да се занимава с мен, Уайът щеше да изправи срещу него цялата проклета асоциация на американските адвокати.

— Може би. А може би щеше да предпочете историята да не стига до вестниците. И може би щяха да те пуснат да си отидеш мирно и кротко.

— Не мисля.

— Аха… — От Сет струеше сарказъм. — И вместо това си се навел и си го поел. Влязъл си в незаконната им схема, съгласил си се да станеш шпионин и общо взето си направил всичко възможно да си гарантираш присъда, ако не за едно, то за друго…

— Какво искаш да кажеш с това, че съм си гарантирал присъда?

— … а като капак на всичко, за да подхраниш ненаситната си амбиция, ето те тук, готов да прецакаш единствения свестен американски бизнесмен, който някога ти е давал шанс в живота.

— Благодаря — казах горчиво. Разбрах, че ми казва самата истина.

— Направо ти казвам, че си заслужаваш каквото си търсил.

— Благодаря ти за помощта и моралната подкрепа, приятелю.

— Погледни на нещата от този ъгъл, Адам: аз може да съм достоен за съжаление неудачник в твоите очи, но поне съм се сринал до това състояние честно. А ти какво си? Ти си истински измамник. Ти си като шибаната Роузи Руис.

— Какво?

— Тя спечели бостънския маратон преди двайсет години — постави рекорд, не помниш ли? Почти без да се изпоти. Оказа се, че се включила по трасето на половин миля пред финала. Взела шибаното метро, за да измине разстоянието. Ето, това си ти, пич: Роузи Руис на корпоративна Америка.

Лицето ми ставаше все по-червено и се чувствах все по-нещастен. Накрая попитах:

— Свърши ли?

— Засега.

— Хубаво — казах аз. — Защото имам нужда от помощта ти.