Джоузеф Файндър
Параноя (16)

16.

Трябваше да изпусна по някакъв начин малко пара. Беше ми се събрало много: начинът, по който Нора Съмърс ме бе унизила, невъзможността да я посъветвам да си го начука, усещането, че няма да се задържа в „Трайон Системс“ достатъчно дълго, за да открадна дори една чаша за кафе, чувството, че съм се забъркал в нещо, което далеч надвишава моето скромно ниво на компетентност. И като капак на всичко — баща ми. Потискането на гнева, постоянният контрол, за да не му изрева: „Шибан неблагодарен мърморко, защо не пукнеш най-сетне!“ — всички тези мисли ме разяждаха отвътре.

Така че просто отидох в „Али Кет“. Знаех, че тази нощ Сет е на работа. Исках да постоя на бара и да се отровя с алкохол на аванта.

— Здрасти, пич — извика Сет, видимо доволен да ме види. — Първият ти ден на новото място, а?

— Аха.

— Толкова зле ли беше?

— Не ми се говори за това.

— Сериозна работа значи. Уха… — И без да чака, ми наля скоч, сякаш бях от редовните пияници.

Питието веднага ме удари в главата. Не бях вечерял и бях изморен. Усещането беше страхотно.

— Няма страшно, приятел. Та това е само първият ти ден. Какво толкова може да ти се случи, освен да ти покажат къде е тоалетната? — Той отмести за секунда поглед към бейзболния мач по телевизията, после пак насочи вниманието си към мен.

Разказах му за Нора Съмърс и готиния й малък номер с джобния компютър на „Епъл“.

— Ама що за кучка е тая? Защо се е нахвърлила така върху теб? Какво очаква… нов си и не знаеш нищо, нали така?

Поклатих глава.

— Не, тя… — Изведнъж осъзнах, че не съм разказал ключовия фрагмент от историята, това, че съм легендиран като суперзвездата от „Уайът Телеком“. Мамка му! Анекдотът имаше някакъв смисъл само ако знаеш, че драконът се е опитал да ме свали от пиедестала. Чувствах мозъка си като бъркано яйце, като разтопено сирене. Да опитвам сега да се измъкна от неловкото положение ми се струваше също толкова непостижимо, колкото да изкача Еверест или да преплувам Атлантика. Бях допуснал да ме уличат в лъжа. Беше ми гадно и бях адски изморен. За щастие някой прехвана погледа на Сет и му направи знак.

— Извинявай, пич, но тази вечер продаваме хамбургери на половин цена — съобщи ми той и отиде да занесе на клиента две бири.

Улових се, че размишлявам за хората, с които се бях запознал днес, с „участниците във филма“, които сега минаваха като на парад в главата ми и образите им ставаха все по-гротескни. Исках да споделя преживяното, без да крия нищо, но не можех. Исках да разтоваря себе си, да обсъдя с някого Чад и Фил… как му беше името? Исках да разкажа на някой за „Трайон“ и какво съм видял, и за това, че още първия ден бях зърнал Джок Годард. Но не можех… не можех. Не биваше да издавам неща, за които никой не биваше да знае нищо.

Малко по малко облакът от уиски в главата ми започна да се разсейва и на негово място се появи ниско заплашително бучене, което започна тихо и някъде в далечината, но постепенно се засили до разкъсващ черепа ми тътен, квичене като при микрофония на излязла от строя озвучителна уредба. Когато се върна, Сет вече беше забравил докъде бяхме стигнали. Като повечето момчета, Сет е склонен да фокусира вниманието си предимно върху онова, което вълнува него самия, отколкото върху проблемите на другите. Своеобразна форма на мъжки нарцисизъм.

— Господи, не мога да си обясня защо жените толкова си падат по бармани.

— Не знам, Сет. Може би в теб самия има нещо особено. — И побутнах с пръст празната си чаша към него.

— Сигурно… сигурно… — Той ми наля щедра доза уиски и хвърли няколко кубчета лед. После се наведе към мен и доверително сподели: — Шефът казва, че не одобрявал как наливам. Кара ме да използвам мярка и да се упражнявам през цялото време. И непрекъснато ме проверява: „Я ми налей сега! Мнооого слагаш. Ти ще ме разориш!“

— А според мен отмерваш превъзходно — коментирах.

— Би трябвало да ти пусна бележка, нали се сещаш…

— Няма проблем, давай. Нали вече печеля много.

— Нее… отпускат ни до четири питиета на вечер за сметка на заведението, така че не се безпокой. Та значи мислиш, че на работа е станала издънка? Моят шеф във фирмата вечно ми пили на главата, че съм закъснял с десет минути. — Поклатих глава. — Ама Шапиро не знае как да използва ксерокса. Няма представа как се изпраща факс. Не може да направи елементарно търсене в ЛексисНексис^[1]. Без мен е загубен.

— Може би иска някой друг да върши черната работа.

Но Сет сякаш не ме чу:

— Разказах ли ти за последната далавера?

— Разкажи ми.

— Сещаш ли се… джингъли!

— Какво?

— Джингъли! Ето… като там! — И той ми посочи телевизора, където точно в момента излъчваха някаква реклама на намалени матраци в съпровода на досадната мелодия, която ми се бе набила в главата. — Срещнах се онзи ден с един от фирма, която работи за рекламна агенция, и той ми разказа как стоят нещата. Каза ми, че можел да ми организира прослушване в някоя от компаниите за джингъли като „Мегамюзик“, „Кръшинг“ или „Рокет“. Според него най-лесният начин да забогатееш, е като напишеш джингъл.

— Та ти даже нотите не познаваш, Сет.

— И какво от това? Да не мислиш, че ми трябва? Ти знаеш ли колко от наистина талантливите изпълнители не познават нотите? Че колко ум трябва да научиш песен от трийсет секунди? Момичето, което прави всичките реклами на „Джей Си Пени“, няма хабер от ноти, но има глас!

Жената до мен на бара повика Сет:

— Какво вино предлагате?

— Бяло, червено и розово — отговори й той. — Кое искате?

Тя каза „бяло“ и той й наля във водна чаша. После пак се захвана с мен:

— Големите пари наистина са в пеенето. От мен се иска да запиша нещо на лента или CD и скоро ще съм в списъка на най-търсените — всичко е въпрос на връзки. Следваш ли мисълта ми: никаква работа, много пари!

— Звучи страхотно — съгласих се без голям ентусиазъм.

— Май не си убеден?

— Не, не… наистина звучи страхотно, честно — поправих се аз и вложих повече ентусиазъм. — Голяма далавера. — През последната година-две двамата със Сет говорехме доста за далавери и как да се работи възможно най-малко. Той обожаваше да слуша за изпълненията ми в „Уайът“ и как съм прекарал часове в гледане на Onion или ровене из уебсайтове като BoredAtWork.com, ILoveBacon.com или FuckedCompany.com^[2]. Най-много ми харесваха сайтове, предлагащи бутона „шеф“, който можеш да натиснеш в секундата, в която зърнеш да минава шефът ти и който мигновено затваря пикантните истории и те връща на скучната Excel-ска таблица, върху която си работил допреди минути. Гордеехме се с това колко малко работа можем да свършим и да ни се размине. Сет точно затова обичаше работата си на юридически помощник — тя му даваше възможност да минава по тъча, никой да не му виси на главата, да бъде циник и да се дистанцира от света на работещите.

Отидох до тоалетната и на връщане купих от автомата пакет „Кемъл“ без филтър.

— Пак ли с тези боклуци? — каза Сет, когато ме видя да разкъсвам целофана.

— Да — отговорих с досада.

— Само да не ми дойдеш за помощ, влачейки кислородния си резервоар. — Той извади изстудена чаша за мартини от фризера и наля в нея малко вермут. — Гледай сега. — Изля вермута пренебрежително през рамо и наля „Бомбай сапфир“. — Това вече е перфектно мартини.

Тръгна да носи мартинито, а аз отпих дълга глътка от скоча; изпитах наслада от това, че гърлото ми пламна. Започвах да усещам пълната сила на въздействието на уискито. Малко се клатех на високото столче. Пиех като миньор със заплата в джоба. Нора Съмърс, Чад Пиърсън и останалите започваха да избледняват в съзнанието ми, смаляваха се и се превръщаха в безвредни герои от анимационен филм. Добре де, скапан първи ден на работа, какво толкова? Та има ли човек, който се е чувствал в свои води от първия си ден на новата работа? Бях добър и трябваше да помня това. Ако не бях наистина добър, щеше ли Уайът да избере точно мен за тази мисия? Щяха ли той и неговата консилиере Джудит да си губят времето с мен, ако не вярваха, че мога да се справя? Не, щяха да ме уволнят и да ме хвърлят на съда да ме довърши. И вече сигурно щях да се дупя, стиснал краката на кревата в „Марион“.

Започвах да чувствам приятна, подхранвана от алкохола увереност, граничеща с мегаломания. Бях хвърлен с парашут в нацистка Германия с няколко дажби суха храна и късовълнова радиостанция и успехът на Съюзническите сили зависеше изцяло от мен. Не, от мен зависеше съдбата на Западната цивилизация.

— Днес видях в центъра Елиот Краузе — съобщи ми Сет.

Гледах го, без да разбирам.

— Елиот Краузе бе? Не го ли помниш? Елиот Порт-о-сан?

Времето ми за реакция беше много забавено. Трябваха ми няколко секунди, после избухнах в смях. Не бях чувал за Елиот Краузе от години.

— Той, разбира се, е партньор в някаква юридическа кантора.

— Специализирана в… в… опазване на природната среда, нали? — Задавях се от смях и пръсках уиски от устата си.

— Помниш ли лицето му?

— Заеби лицето, помниш ли му панталоните?

Ето заради тези моменти обичах Сет. Говорехме, използвайки код, нещо като морзовата азбука — всеки знаеше какво има предвид другият, имахме си наши шеги. Общото ни минало ни даваше нещо като таен език, също като близнаците като съвсем малки. Едно лято в гимназията, когато Сет работеше в поддръжката на един баровски тенис клуб, ме пусна гратис по време на голям международен тенис турнир. Бяха докарали подвижни химически тоалетни, удобни за мероприятия на открито с много хора — „Хенди хаузис“, „Порт-о-сан“, „Джони он дъ джоб“, все някакви откачени имена, вече не ги помнех — дето изглеждат като голям стар хладилник. Бяха се препълнили още на третия ден, екипът на фирмата не бе дошъл да ги изпомпи и в резултат вонеше страхотно.

Имаше едно нагло хлапе, Елиот Краузе, което и двамата мразехме, отчасти защото беше отмъкнал гаджето на Сет, но най-вече защото гледаше с презрение на такива като нас — нещастници от работническата класа. Беше дошъл на турнира, облечен в педерастки пуловер за тенис и бели панталони, а на ръката му бе увиснало момичето на Сет. Елиот направи грешката да влезе в една от хенди къщичките, за да се облекчи. Сет, който в момента бодеше на шиш боклука по тревата, видя това и ме погледна съзаклятнически. Изтича при кабинката, заби дървената дръжка на шиша в ключалката, а после аз, той и един наш общ приятел — Флаш Флеърти — започнахме да клатим „цукалото“. Вътре Елиот се разкрещя: „Ей, ей! Какво става?“. Чувахме пляскането на гадостта. Накрая успяхме да катурнем кабинката със заклещения Елиот. Не исках да си представям какво става с него. И досега мозъкът ми блокира. Сет загуби работата си, но не спря да твърди, че изживяването си заслужавало и че бил готов да плати, за да види как Елиот Краузе излиза повръщайки, със загубили белотата си панталони, покрити с лайна.

Като си спомних как Елиот Краузе намества оплесканите си очила върху измацаното си лице и с препъване излиза от съборения клозет, се разсмях толкова неудържимо, че загубих равновесие и паднах на пода. Останах да лежа така няколко секунди, неспособен да помръдна. Около мен се събраха хора и някакви гигантски глави се наведоха и ме попитаха добре ли съм. Бях здравата натряскан. Зрението ми беше разфокусирано. По някаква причина в главата ми се стрелна образът на баща ми и Антоан Ленард. Самата мисъл за тях ми се видя влудяващо смешна и този път вече нямаше спиране.

Усетих някой да ме сграбчва за рамото, друг за лакътя. Сет и някакъв тип ме изведоха от бара. Струваше ми се, че всички ме гледат съчувствено и с отвращение.

— Извинявай, пич — изфъфлих, внезапно усетил притеснение. — Благодаря… колата ми е там.

— Не можеш да шофираш, приятел.

— Ама… ето я.

— Това не е твоята кола. Това е някакво ауди.

— Моята е — твърдо заявих аз и сложих точка на изречението с твърдо кимване. — Ауди… А6, мисля.

— А какво стана със старата?

Поклатих глава, неспособен да обяснявам дълго.

— Имам си нова.

— Ей, пич, на новата работа май ти плащат наистина добре, а?

— Да — потвърдих аз и заваляйки думите, уточних: — Е, не чак толкова много.

Той свирна за такси, после двамата ме напъхаха в него.

— Нали помниш къде живееш? — поиска да се увери Сет.

— Хайде сега — възмутих се, — разбира се, че помня.

— Искаш ли да ти донеса едно кафе за из път? Може да те освежи?

— Нее — отказах аз. — Трябва да спя. Утре съм… на работа.

Сет се засмя.

— Да знаеш, че не ти завиждам.