Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (9)

Глава IX

Трапезарията впечатляваше не само с размерите си, но и с интериора. Тя беше обзаведена изцяло със старинни махагонови мебели от втората половина на XVIII век. В класическия им дизайн имаше много изисканост и свежест, което придаваше на стаята някакъв особен стил и елегантност.

Тази вечер осветлението тук беше меко и приглушено и това правеше обстановката интимна и уютна. В двата края на бюфета и в средата на масата горяха високи бели свещи, поставени в масивни, гравирани сребърни свещници. На тази приятна жълта светлина махагоновата маса проблясваше с почти червеникави оттенъци, а безупречно полираната й повърхност отразяваше като огледало. Върху нея се виждаха отраженията на лъскавите сребърни прибори, на ръчно изработените чаши за вино от оловен кристал, на прозрачнобелите чинии от костен порцелан със златния герб на рода Лангли.

Борово зеленият цвят на стените създаваше в стаята чувство на прохлада и покой като в някой горски кът, като същият този цвят беше и прекрасен фон за неповторимите маслени платна. Всяка картина бе окачена в изящно украсена златна рамка и всяка си имаше специално поставено осветление. Пламъкът на свещите и светлините над картините бяха единственото осветление в стаята и именно от него тя добиваше тази красива мекота, която очароваше и предразполагаше.

Франческа покани Катрин и Виктор на определените за тях места и отиде до бюфета, за да сипе от сребърния супник супата от костенурки в красиви зелени купички от изящен порцелан. Виктор съсредоточено наблюдаваше движенията й, удивен от нейната грация, защото усещаше, че тя се дължи на вродената й изтънченост, а не беше просто ефект от елегантните й дрехи. После очите му зашариха с интерес из стаята. Той се възхищаваше от това, че имаше красота и стил във всичко. Всеки предмет тук излъчваше достолепие и традиция, а това с пари не се купуваше. Докато поглъщаше нещата наоколо, погледът му се спря върху един портрет в другия край на стаята. На него в естествена големина и цял ръст беше нарисувана жена, облечена в пищна синя рокля от тафта. Светлорусата й коса бе вдигната във висок кок, украсен с няколко сини пера. На ушите й проблясваха обици с топази и топазена огърлица се спускаше над дълбокото й деколте. „Разбира се, че това е Франческа“ — помисли си той. Това беше великолепен портрет, който предаваше и най-малките подробности. Толкова майсторски и реалистично беше изпипано всичко, че Виктор имаше усещането как, ако се пресегне и докосне дрехата, ще напипа истинска коприна.

След като сервира супата, Франческа се настани срещу Ким, който заемаше домакинското място на масата. В същия момент Виктор се обърна към нея и каза с много въодушевление:

— На този портрет сте направо като истинска. Картината действително е великолепна.

Тя го погледна в недоумение и проследи погледа му.

— О, това ли! Но това не съм аз! — отговори тя и посегна към лъжицата си. — Това е портрет на моята пра-пра-пра-пра-баба, шестата графиня Лангли. При рисуването на портрети вече никой не използува класическата реалистичност от този тип. А напоследък подобни огромни портрети се рисуват само за кралското семейство.

— О! — беше единственото, което Виктор успя да каже. Почувствува се неудобно и сведе поглед. „Тя добре ме постави на място“ — помисли си той. Само англичаните умееха така любезно и в същото време така иронично да ти обяснят нещо, че да те направят да изглеждаш като пълен глупак и невежа. Той също посегна към лъжицата си, за да прикрие развеселената си усмивка. Много отдавна не беше получавал плесница, и то от жена, макар и в преносен смисъл. Е, унизително си беше, но пък бе ново и интересно преживяване.

Катрин, която нищо не изпускаше, остана смаяна и объркана от начина, по който Франческа иронизира Виктор и го постави натясно. Ето защо побърза да се включи в разговора.

— Но не можеш да отречеш, Франческа, че приликата е поразителна. Аз самата бих се заблудила. Кой го е рисувал?

— Томас Гейнсбъро — с охота се включи Ким, без изобщо да е усетил иронията и високомерието в отговора на Франческа. Той започна да обяснява: — Рисувана е през 1770. Мисля, че и двамата сте прави. Жената от портрета наистина прилича на Франческа. В Лангли има още един портрет на Шестата, както ние я наричаме. Той пък е рисуван от Джордж Омни. И на него приликата с Франческа е поразителна. — Той млъкна за момент, но без много да мисли, продължи: — Надявам се, че скоро и двамата ще дойдете в Лангли, тогава сами ще се убедите. Защо да не решим още сега, кога може да стане това. Сигурен съм, че татко много ще ви се зарадва. Нали така, Франческа?

Франческа почти замръзна на стола си, като чу какво каза брат й. Тя отговори тихо и кратко:

— Да.

Беше направо сащисана. Как можа Ким така прибързано да отправи подобна покана. Не всеки можеше да бъде поканен в Лангли и той отлично знаеше това. Ако баща им не одобри Катрин, ще трябва да оттеглят поканата си. И тогава съвсем естествено Катрин щеше да се обиди. Но пък в края на краищата тя едва ли щеше да приеме, защото постоянно имаше представления.

— Но, Ким, това е направо чудесно! — възкликна Катрин с искрен възторг. Но после внезапно помръкна. — Но, боже мой, как ще успея да дойда, като имам представления и в събота. Освен ако… — Лицето й отново просветна и тя погледна към Виктор. — Освен ако•Гюс ни закара до Йоркшир в събота вечерта след представлението и ни върне в понеделник следобед. Така става. Ще можем ли да го направим някоя събота, Виктор? Моля те.

Виктор само кимна с глава и продължи старателно да си яде супата от страх, че може пак да обърка нещо. Въпреки че пренебрежителното отношение на Франческа към него го беше поразвеселило в началото, в момента той изпитваше някакво неудобство. Тъй като не беше свикнал да изпада в подобни ситуации, това още повече го объркваше и притесняваше. Опита се да се отърси от неприятното си настроение, като си помисли: „Какво пък, Катрин заслужава да й помогна. Тя има такъв силен характер, такова самообладание, че да й завиди човек. И наистина изглеждаше съвсем на мястото си дори в компанията на английски аристократи.“ Той отново се зачуди за нейния произход — мисъл, която го беше занимавала още откакто се запознаха преди три месеца. Странно, но тя никога не говореше за хората, сред които е израснала. Единственото, което успя да изкопчи от нея, бе, че е родена в Чикаго, че е живяла в Англия почти шест години и че е пълно сираче. „Да, но тя все отнякъде трябва да е усвоила тези си маниери — мислеше той с подозрение. — Тя си е направо родена аристократка.“

По всичко личеше, че Катрин се чувстваше много свойски в този дом. Сега, след като Виктор беше пристигнал, тя вече беше спокойна. А готовността, с която той прие молбата й да отидат с неговата кола в Лангли, разсея всичките й страхове, че на него не може да се разчита. Имаше все пак някакво напрежение, което тя все още усещаше у себе си, но ловко го прикриваше с постоянните си усмивки, с неуморимата си общителност и това я правеше очарователна и пленителна за нейните събеседници.

В разгара на вечерта Катрин надмина себе си. Тя стана център на вниманието, превърна се в истинска звезда на вечерта. Изпълняваше ролята си великолепно. Цялата сияеше, въодушевяваше се и всички я гледаха с нескрит възторг. Без да се натрапва, тя всъщност беше основната фигура в разговора и говореше интелигентно и очарователно за какво ли не — като се почне от театъра и филмовия бизнес и се стигне до британската политика и ловния спорт. Така тя умело успя да тушира конфузната ситуация от началото на вечерята и създаде приветлива и приятелска атмосфера между четиримата.

Самият Виктор усети как постепенно и той съвсем естествено се включи в разговора. Сръбваше си от великолепното вино, което Ким беше налял, наслаждаваше се на мекия му вкус и богат аромат и отново се почувствува приятно. Той откри някаква неподправена топлота и сърдечност у Ким, който умееше да изслушва събеседника си с искрен интерес и внимание. Въпреки че не обичаше да говори за себе си, усети как с удоволствие се впусна да му разказва за ранчото си в Южна Калифорния, за конете, за земята, което пък се оказа, че е любимата тема на Ким. Въпреки че разговорът му беше приятен, Виктор не изпускаше и Франческа от очи, не му убягваше нейната замисленост и самовглъбеност, които я напускаха само докато любезно им сервираше. Тя дори не си правеше труда да се включва поне от време на време в разговора и той считаше това за необяснима проява от страна на една безупречно възпитана млада дама.

Франческа знаеше, че не изпълнява добре задълженията си на домакиня, защото беше оставила Катрин сама да се справя с тежката задача да поддържа постоянно разговора. Тя не се държеше умишлено резервирано и хладно, нито пък Виктор бе причина за нейното странно поведение. Просто усещаше, че не може да им каже нищо по-интересно, затова смяташе, че е по-добре да си мълчи. Пък и сервирането на вечерята поглъщаше голяма част от вниманието й. Макар и да не беше много мила и общителна, не можеше да се каже, че се държи грубо, но това не й пречеше да се упреква, че пренебрегва доброто възпитание. Тя винаги бе считала подобно нещо за недопустимо.

В желанието си все пак да се поправи Франческа реши да проговори и запита Виктор:

— Да не би причината за вашето идване в Англия да е някой нов филм?

Той така се изненада, когато чу гласа й, че на свой ред занемя. После се прокашля и отговори:

— Ами да, да. Точно така. — Тя го гледаше с искрен интерес, а изражението й беше доброжелателно. Това го окуражи и той продължи: — Аз не само ще изпълнявам главната роля, но и ще съм продуцент на филма. За първи път, така да се каже, ще застана от другата страна на камерата. Затова и го очаквам с нетърпение, макар че предизвикателството е сериозно.

Катрин веднага прикова поглед в него, като не смееше да си поеме въздух, да каже и дума в очакване той да продължи обяснението си. Сърцето й биеше до пръсване.

Виктор тъкмо реши да продължи, когато Франческа отново се обади:

— Ще ни разкажете ли нещо за него? Или пък искате да го запазите в тайна?

— Ами не, защо, ще ви разкажа. Мисля да направя нова версия на най-великата любовна история, написана някога на английски. Надявам се, че филмът ще стане толкова добър, колкото и книгата, която безспорно си е класика.

Силно заинтригуван, Ким извика:

— Гледай ти, това сигурно ще стане нещо страшно интересно. И коя е книгата?

— Ще направя нова филмова версия на „Брулени хълмове“. Започваме снимките след два месеца. — Виктор се отпусна на стола си със самодоволна усмивка. Сега се чувствуваше в свои води и с удоволствие беше готов да участвува в разговора.

— Какво каза! Любовна история! — избълва Франческа внезапно и погледна Виктор изумено. — Но, за бога, „Брулени хълмове“ не е никаква любовна история! Това е роман за натрапчивата идея за смъртта, която ражда отмъстителност, жестокост и насилие. Но най-вече — отмъстителност. Как, по дяволите, можеш да считаш, че това е любовен роман. Това е най-идиотското нещо, което някога съм чувала!

Франческа изрече тези думи с такава ярост и невъздържаност, че всички останаха изумени. Ким гледаше като попарен. Виктор седеше занемял. Катрин беше пребледняла като платно и вътрешно кипеше от гняв. Виктор можеше да се повлияе от това мнение, още повече че го беше казала Франческа. Както повечето американци той благоговееше пред задълбоченото познание на всеки компетентен англичанин. А и Франческа прозвуча така категорично. Ами ако той наистина реши да се откаже от плановете си? „По дяволите“ — повтаряше си тя и за да не изрече и гласно нещо неприлично, се втренчи в чинията си и реши да каже една молитва.

Ким пръв се окопити:

— Наистина, Франческа, считам, че си прекалено рязка, не мислиш ли! Дори направо се държиш грубо, ако питаш мене!

Всеки път, когато се заговореше за английска литература — нейното слабо място — Франческа ставаше нетърпимо разпалена и не допускаше ничие друго мнение. Ким и баща му имаха злата участ да познават тази й лоша черта. Ким я погледна остро, като се надяваше, че неговото раздразнение ще я накара да се опомни.

Франческа се вгледа стреснато в брат си, а после бързо се обърна към Виктор:

— Моля те да ме извиниш. Съвсем не съм искала да бъда груба. Наистина не исках — поднесе извиненията си тя, но в погледа й все още проблясваше нотка на предизвикателство. — Не търся обаче извинения за смисъла на това, което ти казах, защото считам, че моето разбиране е по-вярното в случая. Плюс всичко останало, не само аз тълкувам книгата по този начин, но и много английски литературоведи и известни критици. Няма спор, че книгата е гениална, но все пак тя си остава възхвала на смъртта. Сигурно знаеш, че Емили Бронте винаги е живяла с натрапчивата мисъл за смъртта. Ако ли пък на мене не ми вярваш, с удоволствие ще ти дам някои книги за Емили Бронте и нейното творчество, а по-специално — критически разработки върху „Брулени хълмове“. Може би тогава все пак ще се убедиш, че това не е любовен роман. Виж, аз просто съм изучавала английската литература по време на следването си, даже писах дипломна работа за творчеството на сестрите Бронте, така че гарантирам за всичко, което ти казвам.

Катрин не вярваше на ушите си и отчаяно се молеше Франческа най-сетне да млъкне. В този момент, ако можеше, с радост би я удушила. Нима това момиченце не разбира, че се държи нетактично и дръзко? За първи път в живота си Катрин изгуби и ума, и дума. Но нейната бърза и гъвкава мисъл не преставаше да работи — тя трескаво търсеше начин да заглади отново положението, да разчупи надвисналата тягостна тишина. Кой знае защо обаче това не й се удаде, затова взе чашата си и започна бавно да отпива, като се загледа с втренчен поглед и каменно лице в стената пред себе си. Ким също не знаеше какво да прави — той побутваше с вилицата плодовете от чинията си. Виктор седеше смръщен, потънал в дълбок размисъл. Единствено Франческа си оставаше невъзмутима, сякаш не забелязваше какъв ефект бяха предизвикали нейните думи.

Но макар да изглеждаше смръщен, Виктор съвсем не беше сърдит или разстроен. „Какво да ги правиш младите, такива са си — невъздържани и арогантни“ — мислеше той. „Толкова самоуверени, толкова безцеремонни. Мислят си, че знаят всичко.“ Беше достатъчно умен, за да разбере, че Франческа не е искала да го нагруби или обиди. Чисто и просто тя беше прекалено прямо и откровено момиче и не можеше да скрие истинското си мнение за неща, които я вълнуваха. Беше казала всичко съвсем искрено и сериозно, без да осъзнава, че тонът й е предизвикателен. Пък и беше толкова, толкова млада. Той остана замислен още няколко минути, а после се обърна към нея:

— Няма нужда да ми се извиняваш, защото аз уважавам твоето мнение. Всъщност може и да си права. Но първият филм по „Брулени хълмове“ беше направен като любовна история и именно по такъв начин възнамерявам да го направя и аз. Ще бъде глупаво да търся нещо друго в книгата, когато става дума за филм. Просто се надявам, че моят филм ще стане по-добър от този на Сам Голдуин от 1939. — Той говореше с увереност, която не търпеше възражения.

— Убедена съм, че ще успеете — с готовност се съгласи Франческа. Най-сетне тя беше забелязала ужаса и недоумението в очите на Катрин, а и пронизителните погледи на Ким също я накараха да осъзнае положението. Изглежда, че съвсем неволно ги беше разстроила и двамата, но не можеше да си обясни защо. Но за нейно най-голямо учудване точно Виктор си оставаше напълно спокоен. Франческа вдигна чашата си: — Искам да се извиня на всички за прибързаните си и разгорещени приказки и ви предлагам да вдигнем тост. — Тя се усмихна виновно на Ким и Катрин, които също вдигнаха чашите си, но продължаваха да й бъдат обидени. — Да пием за новата версия на „Брулени хълмове“ и за твоя успех, Виктор!

— Благодаря — каза Виктор и чашите на двамата иззвънтяха.

В желанието си да подчертае своята доброжелателност Франческа продължи, без да се замисля:

— И кой ще играе Катрин Ърншоу в твоя филм, Виктор?

— Ролята все още не е дадена на никого. Естествено тя е мечтата на много актриси. Но… — той умишлено направи пауза и се захили — се надявам, че ролята ще изпълни младата дама, която седи срещу мене. — Виктор погледна приятелски Катрин. — Уредил съм да участвуваш в пробните снимки, и то на цветно. Получаваш най-голямото парче от тортата, сладурче. И ако се справиш добре, сигурен съм, че моите съдружници ще се съгласят да ти възложим ролята.

Катрин не знаеше дали да плаче или да се смее. За миг тя остана безмълвна. От вълнение нещо заседна на гърлото й и усети как сълзите напират в очите й. Успя да сдържи сълзите си, но когато проговори, гласът й трепереше:

— Благодаря ти! Благодаря ти! О, Виктор! — Лицето й пламтеше и нейните несравними очи искряха от вълнение. Тя беше извън себе си от щастие. — Как бих могла да ти се отплатя!

— Като се представиш блестящо на пробните снимки, сладурче.

На Франческа вече всичко й стана ясно и тя още веднъж се упрекна за прибързаната си реакция. Горката Катрин, нищо чудно, че така се беше притеснила. Затова Франческа се обърна към нея:

— Ти ще ги смаеш, Катрин! Това е идеалната роля за тебе. Ти просто си родена за нея — нали така, Ким!

— Няма спор — Ким целият сияеше. — Моите поздравления!

Катрин имаше чувството, че ще се пръсне от щастие и пронизителният й смях изпълни стаята:

— Още е рано да ме поздравявате. Чак след пробните снимки ще се разбере дали ще имам късмета.

— Сигурен съм, че ще паднат, като те видят как играеш — каза Ким и я погледна с нескрита гордост и радост. — За такава новина се вдига наздравица. Хайде да отидем в гостната и да изпием по един коняк с кафето. Хайде, всички! — Той стана решително от стола си и ги поведе.

Докато вървеше през коридора, Катрин си мислеше: „Все пак Виктор удържа на думата си. Наистина удържа! Само той беше в състояние да го направи. Никой друг не би могъл така лесно и бързо да ми уреди пробни снимки.“ Тя усети огромен прилив на енергия, някаква приповдигнатост — не само душевна, но и физическа. Имаше чувството, че са й поникнали крила, че не ходи, а лети, че е лека като перце и цялата тревога и безпокойство от последните няколко седмици се бяха изпарили. Тя забави крачка, за да изчака Виктор пред вратата на гостната. Той се изравни с нея и те влязоха заедно. Катрин леко му стисна ръката и го погледна в очите с нескрита благодарност.

— Наистина, Виктор. Кажи ми, какво мога да направя, за да ти се отблагодаря?

Той срещна погледа й невъзмутимо. По устните му все още играеше весела усмивка, но черните му очи остро я пронизаха:

— Ти знаеш как, Катрин, — отговори той с тих и лукав глас.

Тя замълча за момент и каза само:

— Да. — И нейният глас беше тих, но от вълнение сърцето й прескочи.

* * *

— Беше много мило, че остана да ми помогнеш да измия съдовете — каза Франческа, докато изплакваше последните чаши в мивката. — Но нямаше нужда. Щях да се оправя и сама.

— Това беше единственият начин да накарам Катрин да се прибере и да не остава да ти помага — отговори Виктор. — Нали я виждах, че едва се държи на краката си от умора. Не е шега работа да имаш две представления на ден. В един момент имах чувството, че ще се разпадне от изтощение.

— Да, и аз го забелязах. Пък и стана много късно — отговори Франческа, когато му подаваше да избърше поредната чаша. — Съмнявам се обаче, че лесно ще заспи. Тя така се развълнува за тия пробни снимки.

— Така е, но се надявам, че всичко ще мине добре и няма да останем разочаровани от крайния резултат.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да се съмняваш? Та Катрин е такава красавица, пък и, доколкото разбирам, е много добра артистка.

— Права си и за двете неща. Но… — Виктор се поколеба и съжали, че е произнесъл тези думи. Той се беше изпуснал, без да иска и това щеше да предизвика множество въпроси, на които не му се отговаряше точно в момента. Внезапно му стана смешно от абсурдната ситуация — в ранни зори той стоеше в някаква си кухня в Лондон и миеше чинии с една хлапачка. Е, всъщност едва ли можеше да се каже, че е хлапачка.

— Моля те, продължи това, което започна да казваш — упорствуваше Франческа. — Гласът ти прозвуча толкова песимистично.

Виктор уморено въздъхна:

— Слушай, хайде да забравиш за това, а? Сигурен съм, че тя ще се представи отлично. Тази чаша последната ли е?

Франческа кимна утвърдително. Той спусна навитите си ръкави и бавно закопча сапфирените си копчета.

— Време е да потеглям — каза той и тръгна да излиза от кухнята.

Франческа тръгна след него намръщена:

— Не искам да ставам досадна, но пак ще те помоля да се доизкажеш. Много странно прозвуча това твое „но“. Защо изобщо си й уредил пробни снимки, ако се съмняваш, че тя няма да се справи?

Виктор се закова на място и рязко се обърна към нея:

— Никога не съм казвал подобно нещо — сопна й се той. — И не желая да обсъждам с теб надълго и нашироко особеностите на филмовата игра, още по-малко в такъв късен час. Скоро ще се съмне, а и не съм сигурен, че мога да ти обясня добре всичко. — Франческа не отговори. Личеше, че е обидена, а очите й го гледаха умолително. Той съжали за резкия си тон и се предаде: — Ох, по дяволите, така да бъде! Сипи по още едно преди тръгване, а пък аз ще се постарая да ти го обясня с думи прости.

— Аз пък ще се напъна да го разбера някак си — троснато отговори тя и го погледна ядосано. Поведе го към гостната, но личеше, че е бясна. Докато си пиеха кафето преди няколко часа, Франческа престана да има резерви към него, даже й стана симпатичен. Той се държа приятелски и сърдечно, разказа им чудесни анекдоти, и то с великолепно чувство за хумор. Но сега сбърка и я настъпи по опашката. Тя беше настръхнала враждебно.

Той наля две чаши с коняк и ги занесе до камината, където Франческа седна сковано с изопнат гръб. Лицето й стана безизразно и тя ядно присви красивите си устни. Като я видя такава, на Виктор му стана смешно, но реши да не го показва и мълчаливо й подаде чашата. Той постави своята на малката масичка и застана прав пред тлеещия огън. Разхлаби вратовръзката си и със замислен поглед взе да блуждае из стаята. Накрая седна срещу нея, взе коняка си в ръка и пак се замисли. После, без да я поглежда, той започна бавно договори:

— Катрин Темпест знае толкова много за тънкостите на актьорското майсторство, че аз не мога и на малкия пръст да й стъпя, въпреки че съм отдавна в този бранш. Тя си го има вродено, тя играе с цялото си същество. Направо е неотразима. Но на сцената. Не от всяка талантлива театрална актриса може да излезе голяма кинозвезда.

— А защо не? — възкликна Франческа, която го слушаше с огромен интерес. Беше се привела към него и напълно бе забравила за раздразнението си.

— Защото на сцената всичко е по-приповдигнато, по-пресилено. Имам предвид маниери, движения, интонация. Във филмите е тъкмо обратното. Нещата трябва да са прости и естествени. Да не си личи, че играеш, така да се каже. Защото си пред камерата. А камерата не можеш да я излъжеш — той наблегна на последните си думи. — Наистина не можеш да я излъжеш. И обяснението за това е съвсем просто. Камерата улавя истинските ти мисли, а понякога дори разголва душата ти. Разбираш ли, филмовата игра се прави с много естествен усет и интелект, а не с патетична риторика, която е необходима за сцената. Актьори, които имат опит единствено в театъра, невинаги схващат веднага тази разлика. — Той отпи голяма глътка коняк и продължи: — Ще ти дам един пример. Кларънс Браун беше великолепен режисьор, който е направил повечето от филмите на Грета Гарбо, включително и „Ана Каренина“. Когато снимал именно този филм, той непрекъснато имал усещането, че тя не постига онова, което искал от нея, затова заснемал една и съща сцена по много пъти. Когато обаче видял кадрите върху киноекрана, разбрал, че тя навсякъде изглежда точно така, както си я е представял във въображението. Разбираш ли сега, Гарбо е успяла да направи нещо, което убягва на човешкото око, но камерата го улавя и го запечатва. Върху лентата останали завинаги нейни най-съкровени мисли и да, точно така, дори част от душата й. Постигне ли се този ефект, се получава истинската магия на киното. Един друг режисьор, Фред Зинеман казва: „Камерата трябва да те обича“. И е абсолютно прав. Но ако това не е така, ако между тебе и камерата не се получи тази загадъчна близост, всичко отива на вятъра. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да. Ти обясняваш много добре. Искаш да кажеш, че не си сигурен дали Катрин и камерата ще се… ще се заобичат.

— Именно. Разбира се, знам, че тя е голям талант, с големи заложби, че има чудесно обработен глас и че ще е много фотогенична на цветен кадър, но нещата не се изчерпват с това. Поведението пред камерата е нещо много специфично. Имал съм късмета винаги инстинктивно да постигам голяма близост с камерата, но въпреки това не съм убеден, че на театрална сцена мога да играя така добре както Катрин. По всяка вероятност трагично ще се проваля както повечето кинозвезди, дръзнали да направят подобна стъпка. Странно е, но човек просто не може да излъже камерата. А ако все пак успее, всичко фалшиво винаги излиза наяве във филма.

— Но Катрин сигурно е наясно с тези специфични особености. Та нали тя е професионалистка.

— Нямам представа дали е наясно или не. Честно казано, никога не съм обсъждал с нея същността на филмовата игра. Сигурно е трябвало да го направя досега, но исках първо да й уредя пробните снимки.

— Но ти нали ще й помогнеш, ще говориш с нея за всичко това.

— Разбира се. Мислех си да го направя някой ден другата седмица. Ще й обясня някои тънкости, а и режисьорът, когото съм избрал за пробите, ще я напътствува постоянно.

— А аз пък с две ръце ще стискам палци.

Виктор я изгледа някак учудено:

— Я ми кажи, Франческа, ти защо толкова се безпокоиш за кариерата на Катрин?

— Защото тя ми харесва и знам колко държи на тези пробни снимки. Не ми беше трудно да го забележа след нейната нервна реакция по време на вечерята. Ето защо се чувствувам толкова ужасно за глупостите, които изприказвах. За книгата имам предвид. Не беше моя работа, пък и никой не ми искаше мнението. Никак не се учудвам, че тя така се разстрои. А съм сигурна, че и на тебе ти идваше да ми извиеш врата.

— Нищо подобно — усмихна се той неловко. — Но ще трябва да те държа надалече от моя сценарист. Поне в неговата глава не искам да втълпяваш разни нестандартни идеи.

— Господи, не бих и дръзнала даже да сторя подобно нещо.

— Шегувам се. Аз добре си го познавам Ники и съм сигурен, че знае доста повече от мене за художествения подтекст на романа.

— Кой е този Ники?

— Николас Латимър.

— Да нямаш предвид известния писател?

— Точно за него говоря. За детето–чудо на американската литература. По изражението ти познавам, че се питаш защо ли използувам американец да ми пише сценария по класическо английско произведение. И сигурно не одобряваш това.

— Не, няма нищо такова — запротестира Франческа.

Виктор се ухили:

— Все пак Ник Латимър има доста добра школовка, освен че е дяволски добър писател по природа.

— Аз съм голяма негова почитателка.

— Значи имаш вкус — той допи последната глътка коняк и се изправи. — Е, хайде сега, след като ти изнесох цяла лекция за тънкостите във филмовата игра, да си вдигам чуковете и да те оставям да си лягаш. — Той взе сакото си, облече го и двамата заедно излязоха в коридора.

Виктор откачи шлифера си от закачалката и го преметна през ръка. Обърна се да каже лека нощ, но когато погледна Франческа, изпита същото странно усещане, че винаги я е познавал — онова усещане, което така го озадачи при запознанството им. Тя стоеше в сянката, до вратата на гостната. Слабата светлина правеше неясни изящните черти на лицето й, но в този момент тя му изглеждаше невероятно позната, макар и да знаеше, че тази вечер я вижда за първи път в живота си. И все пак… някакъв мимолетен спомен премина дълбоко в съзнанието му и бързо изчезна, преди да успее да го задържи. Пристъпи малко по-напред, за да я види по-добре, и неочаквано го обзе някакво силно желание. Неудържимо му се прииска да я прегърне и да я притисне силно до себе си. За миг беше на ръба да извърши тази глупост. Вместо това обаче той чу леко дрезгавия си глас:

— На колко години си, Франческа?

Тя вдигна глава и го погледна с големите си блестящи очи:

— На деветнадесет — отговори Франческа.

— Така и си мислех. — Той малко рязко й подаде ръка. — Благодаря за страхотната вечер и лека нощ.

— Лека нощ, Виктор.

Той се обърна и излезе. Тя се загледа смръщено във вратата, която се затвори зад него, после тръгна да гаси лампите. Докато минаваше от стая в стая, се питаше защо се чувствува така потисната и разочарована.