Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (40)

Глава XV

— Те това е сичко, милейди. Ето го и последио куфар — обяви госпожа Могс. Отрупаната й с изкуствени макове шапка енергично се поклащаше в ритъма, в който тя броеше багажа, свален в антрето. — Седем куфара — заяви гордо тя. — А дано се поберат сичките у колата на госпожа Астернан.

— О, да, в Ролса има предостатъчно място, госпожо Могс — отговори Франческа. — Благодаря ви, че ми помогнахте. Сега нека да идем в кухнята, за да си изпия най-сетне чая и да се разберем за всички подробности.

— А така, милейди — усмихна се госпожа Могс. — Вече съм стоплила водата. — Тя затопурка пред Франческа, която вече влизаше в трапезарията.

Франческа седна на масата в кухнята и изсипа върху нея съдържанието на един книжен плик. Госпожа Могс наля вряла вода в чайника за запарване и попита:

— Що не си апнеш едно благо шоколадче с чая?

— Не, благодаря — отвърна Франческа, без дори да вдигне глава.

Госпожа Могс присви устни и се загледа укорително във Франческа със зорките си очи:

— Не е моя работа, милейди, ама много лошо се храниш — каза наставнически тя. — Убаво си почернела и пак арно изглеждаш, ама много си отслабнала.

— Наистина не съм гладна в момента, госпожо Могс. На обяд ще хапна нещо, преди да тръгна за Йоркшир. Елате да седнете при мен, ако обичате.

— Ида, ида. — Госпожа Могс донесе таблата с чая, намести се на един стол срещу Франческа и започна да налива в чашите.

— Ето това са ключовете от апартамента на госпожица Темпест. — Франческа й ги показа в ръка. — Тя би желала да ходите един път седмично, за да поизбършете прахта и да наглеждате къщата. — Франческа пусна ключовете в плика. — Слагайте си тук всичките неща, госпожо Могс, за да не загубите нещо.

— Така, така, ще си ги слагам, милейди. Аресва ли й у Холивуд на госпожица Темпъл? Как е тя там?

— Чувства се много добре. Харесало й е. — Франческа вече не си правеше труда да поправя госпожа Могс, която продължаваше да бърка фамилното име на Катрин. — Ето това е чекът за трите месеца, който тя ми даде. Ако остане по-дълго, госпожица Темпест ще ви прати нов. Аз й написах адреса ви.

— Много благодарим. — Госпожа Могс сгъна чека и го пъхна в джоба на престилката си.

Франческа посочи един малък бял плик и обясни:

— Тук е билетът ви за влака плюс десет лири за допълнителни разходи по пътуването. Вътре в плика е и заплатата ви за следващите няколко месеца.

Изведнъж лицето на госпожа Могс посърна и тя се вгледа загрижено във Франческа.

— Значи нема да си идваш до сватбата на негова светлост?

— Боя се, че няма, госпожо Могс. Ще остана в Йоркшир. Трябва да си напиша книгата. Винаги можете да ми се обадите по телефона, ако има някакъв проблем. Аз ще ви предупредя кога баща ми ще идва в Лондон.

— Добре, милейди. Е, по ми е убаво като си тука, ама ти нема да се тревожиш. За сичко ше се погрижим.

— Не се и съмнявам, госпожо Могс.

— Нали нема да забравиш за капата ми, лейди Франческа?

За първи път от няколко седмици Франческа искрено се усмихна:

— Разбира се, че не съм забравила. Всъщност даже започнах да я украсявам и почти я завърших, когато миналата седмица бях в Лангли. Непременно ще бъде готова за сватбата. Получи се една чудесна барета, която да е в тон със синьото ви палто и синята рокля. Нали казахте да е синя?

Госпожа Могс цялата грейна и закима утвърдително:

— Да, да. Толку се радвам, че ми я направи. Никога нема да го забравим. — Тя се поколеба и се прокашля, преди да продължи: — Ще ми се да е нещо като тия чудесии дето си ги слага нашата кралица. Нали се сещаш — с перушинки, с мрежичка, па може и с една роза. Айде да бъде червена роза.

— Точно така си я представям и аз — увери я Франческа. — Ще й сложа… — Телефонът иззвъня. — Извинете ме за миг, госпожо Могс. — Франческа хукна да вдигне телефона. — Ало?

— Здрасти. Франческа! — чу се гласът на Николас Латимър. — Как си?

— Добре съм. Ти как си, Ники?

— Тъжно ми е, като я няма Даяна. Решил съм да взема самолета и да прескоча да я видя.

— Пак ли? — промърмори Франческа и насила се засмя.

— Ами да — захили се Ник. — А сега слушай, моето момиче. Намерил съм един апартамент под наем. Съвсем близо е до вас. На ъгъла на «Гровнър» и «Норт Одли». Ще имаш ли възможност да дойдеш и да ми дадеш съвет дали си го бива?

— Кога да стане това, Ники? — Франческа се намръщи. Искаше й се да запази в тайна заминаването си за Лангли. Нямаше да казва на Ники, че пътува следобеда, но той евентуално можеше да я забави.

— Мислех си, ако можеш да дойдеш направо там. Да кажем след около половин час. Или си заета?

— Не, не… Добре, става. Какъв точно е адресът?

Той й обясни къде е и завърши:

— Ще те чакам направо в апартамента. На първия етаж е. Всъщност — на партерния етаж, вляво, веднага след входната врата. Хайде, до скоро, моето момиче. И благодаря.

— До скоро, Ники. — Франческа затвори телефона и се върна в кухнята. — Мисля, че друго няма, госпожо Могс. — Тя прибра всичките неща в плика и й го подаде. — Ще изляза малко по работа. Връщам се след около час.

Госпожа Могс притисна безценния плик към пищната си гръд и енергично закима с глава:

— Добре, добре. А аз ше бегам, милейди, да си гоним шетнята.

 

 

Бе вече краят на септември и утринното слънце грееше меко, а по синьо-лилавото небе плуваха млечнобели облачета. Беше един от онези хубави есенни дни, които напомнят за лятото. Но когато в 11.30 Франческа излезе и се упъти към площад «Гровнър», улиците на нейния квартал й се сториха странно чужди. Високите сиви сгради й се струваха така мрачни и потискащи, че тя копнееше да се прибере по-скоро в Лангли. Мечтаеше да се свре в познатия уют на родния си дом, да усети покоя в старинния замък и безкрайната тишина, легнала над любимите й голи скали. Обичаше да се изкачва на тези самотни голи хълмове, които сега бяха оцветени в лилаво от цъфналия пирен. Там горе духаше прохладен свеж ветрец, а въздухът беше толкова чист, че всичко наоколо придобиваше необикновена плътност и цвят. Само там Франческа успяваше да намери известна утеха и кратък покой от непрестанната и неумолима болка по своята изгубена любов. Вървеше с часове заедно с малкото кученце Лада, без да срещне жива душа сред тази необятна и внушителна природа. А самотата беше за нея като божия благодат.

Още откакто се завърна от Париж заедно с Дорис, Франческа започна да се затваря в себе си, да се вглежда в най-дълбоките пориви на душата си, да се изолира от околния свят. Всички хора й се струваха безкрайно чужди и тя намираше утеха единствено в писането и в Лада. Подготвителната й работа в Британския музей беше приключила и сега й предстояха дълги и самотни дни на същинското написване на книгата й. Тя обаче се радваше, че ще се посвети изцяло на заниманието си. За да се скрие от настоящето, което така непоносимо й тежеше, Франческа се потопи в миналото и започна да се възкресява за нов живот.

Като наближи площад «Гровнър», мислите й се пренесоха към Ник и към апартамента, който след малко щеше да види. Ник беше решил да остане в Лондон до Коледа, а после да замине за Витингенхоф, където щеше да изкара празниците с Даяна и Крисчън. Оттам направо щеше да замине за Ню Йорк, за да се види с родителите си, а после отиваше в Калифорния. В момента пишеше новия си сценарий и й беше обяснил, че в Лондон разполага напълно с времето си, така че само тук можеше да го завърши по възможно най-бързия начин. Но Франческа знаеше, че Даяна е основната причина да не бърза да се връща в Щатите. Тя искрено се надяваше, че връзката между нейната братовчедка и влюбения до уши Ники ще има щастлив завършек. Но колко ли отношения стигат до истински хепи енд? «Малцина са щастливците» — отговаряше си тъжно Франческа, като разсъждаваше за своето разочарование и за огорчението, с което щеше да се сблъска брат й Ким.

Предната вечер от Калифорния й се обади Катрин. Говореше възторжено за филма, за Холивуд, за новите хора, с които се беше запознала там. Боу Стантън я беше очаровал още повече и по всичко изглеждаше, че тя е постоянно с него не само на снимачната площадка, но и извън нея. Едва към края на дългия им разговор Катрин се сети да спомене и името на Ким, като потвърди решението си да скъса с него. Катрин обаче каза, че ще му го съобщи чак през декември, след като мине сватбата на баща им и Дорис. Като чу това, сърцето на Франческа се сви, защото знаеше, че брат й ще бъде ужасно покрусен.

Терънс Огдън също се намираше в Калифорния и Катрин побъбри и за него. Беше заминал без Хилъри. Тя още не можеше да се възстанови от катастрофата и беше постъпила в една лондонска клиника, за да си направи допълнителни изследвания. По необясними причини не можеше да пази равновесие и лекарите, несигурни в диагнозата, й бяха забранили да пътува за Америка. Миналата седмица Франческа беше ходила да я види. Този път Хилъри не издържа и се разплака, като й разказа така прочувствено как тъгува по Тери, че самата Франческа се развълнува и натъжи, защото добре разбираше чувствата й. «»Толкова много сълзи се проляха напоследък“ — помисли си Франческа и ускори крачка, за да пропъди кошмарите, които я преследваха.

Не усети кога стигна до блока, където се намираше апартаментът. Сградата беше доста внушителна, с голяма двойна врата от ковано желязо и дебело стъкло. Тя влезе, прекоси фоайето и натисна звънеца на първия апартамент. Ник веднага отвори и й се ухили насреща.

— Здравей, Ники — поздрави го мило тя, защото винаги й беше приятно да го вижда.

— Заповядай, хубавице! — отговори той, все още ухилен до уши. Ник я хвана и я придърпа навътре. Прегърна я нежно, а после се отдръпна и я погледна в лицето, за да разбере дали е в добро настроение. — Радвам се, че дойде. Много съм ти благодарен.

— Приятно ми е, че мога да ти помогна с нещо, Ники. — Тя огледа голямото антре и кимна одобрително. — Ако се съди по преддверието, добро местенце си си намерил. — Очите й се плъзнаха по красивите антики, кристалния полилей и персийския килим върху мраморния под. — От кого си го наел? Изглежда доста внушителен.

— От един познат режисьор. Сам Льогал. Замина за три месеца в Лос Анжелис и не искаше да оставя апартамента празен. Пък и на мен не ми трябва за по-дълго, така че ме устройва. Хайде, влизай, искам да ти покажа стаята, на която най-много държа — библиотеката. Всъщност — мястото, където ще работя. — Той отвори една врата, направи й път да мине и зачака реакцията й.

— О, Ник, прекрасно е! С това разкошно бюро и всички тези книги. Точно като за джентълмен, който е решил да твори. — Тя го хвана под ръка. — Колко още стаи има?

— Една дневна, една огромна спалня, две бани и стая за гости. А, да, има и кухня. Ето я тук. Сам я е ремонтирал и я е направил изключително модерна и удобна. Е, няма трапезария, но той сигурно винаги се храни по ресторанти.

Франческа се разходи из кухнята, където всичко беше в бяло и направено от хромиран метал. Намираше я за прекалено стерилна и неуютна, но сигурно щеше да бъде удобна и подходяща за Ник.

— Щом на мен ми харесва апартаментът, сигурна съм, че и Дипс ще го одобри — пошегува се тя с лека усмивка. — Е, хайде, като си толкова добър екскурзовод, покажи ми и останалите стаи. Къде е спалнята и дневната?

— Разбира се, моето момиче. Нека първо влезем в дневната. — Те излязоха от кухнята и Ник обясни: — Ето там, в дъното на коридора. — Той я поведе към висока дъбова врата, отвори я и я пусна да мине първа.

Франческа направи няколко крачки и изведнъж се вкамени на мястото си. Чак й премаля от ужаса, който я обзе. Пред нея, цял-целеничък, стоеше Виктор Мейсън. Изглеждаше невероятно красив в елегантния си тъмносин костюм и безупречна риза с вратовръзка в по-светъл тон. Беше се облегнал на камината с чаша в едната и цигара в другата ръка.

— Здравей, Чес — каза той със сдържан глас и със сериозно изражение на лицето.

Тя не отговори, просто нямаше сили. Не беше го виждала, откакто той си тръгна от Ривиерата, и тази внезапна среща сега й отне и ума, и дума. После веднага се ядоса на Ник. Беше я подвел по такъв недостоен начин. Тя се обърна към него и сърдито го изгледа, а по лицето й се четеше гняв и възмущение. Когато се окопити, Франческа му каза укорително:

— Никога не съм очаквала това от теб! Колко подло и нечестно е от твоя страна да се възползуваш от моето…

Ник вдигна ръка, за да прекъсне гневната й тирада, и каза бързо:

— Човекът иска да поговори с тебе. Дължиш му поне това, Франческа. — После той излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Паника обзе Франческа, когато останаха сами с Виктор. „Божичко! Божичко! Ами сега какво да правя? Той сигурно ще ме разпитва. Как ще му обясня всичко, без да му споменавам за това, което ми довери Катрин?“ Тя стисна здраво чантата си и й се прииска да се втурне след Ник. Но продължи да стои на едно място, защото й се струваше, че ако тръгне, ще загуби равновесие. Краката й едвам я държаха — тя цялата трепереше. Страхуваше се, че се забелязва дори отстрани.

— Защо не поседнеш? — предложи Виктор с равен глас и мина покрай нея, за да отиде до един старинен шкаф, който служеше за барче.

Франческа се свлече в най-близкия стол, но не защото й се оставаше да слуша лъжите му, а защото усети, че съвсем й премаля. Тя затвори за миг очи, за да се съвземе, за да обмисли поведението си, за да реши какво да му каже за причините, поради които преди няколко седмици прекъсна връзката им. После започна да ругае наум Николас Латимър заради неговото коварство и да се укорява, че така глупаво и наивно се хвана на лъжата му. Колко подли бяха и двамата. Колко си приличаха само — като родни братя.

Цялата й глава бучеше и тя едва чу Виктор, който я попита дали иска нещо за пиене:

— Не, благодаря — отговори Франческа и сама се изненада колко твърдо прозвуча гласът й.

Той не каза нищо.

Тя чу, че той слага лед в чашата и се суети нещо около барчето. Франческа усети как Виктор се връща и цялата се напрегна от чувството, че той е наблизо. Вик мълчаливо остави чаша на масичката. Той мина толкова близо до нея, че тя почти усети дъха му и познатата топлина на тялото му. Премаля й от неговата така специфична миризма — свежия аромат на сапун и шампоан, примесен с острия мирис на одеколона, който винаги си слагаше след бръснене, и едва доловимия дъх на тютюн. „Ще припадна“ — помисли си тя и дори спря да диша, докато той отмине.

С крайчеца на окото си Франческа видя как Виктор отново се облегна на камината, а видът му излъчваше небрежно спокойствие. Това я вбеси и най-неочаквано й се прииска да се нахвърли върху него с груби думи. Тя почти отвори уста да му каже, че знае всичко за отношенията му с Катрин, и да го уведоми, че тя е бременна и ще прави аборт. Но успя да се спре навреме. Не биваше да предава Катрин пред човека, който ги беше предал и двете. Още повече, че се беше заклела в честта на своето семейство никога да не разкрива тайната на приятелката си. Не трябваше да пристъпва дадената дума.

Виктор каза:

— Направил съм ти любимото питие — водка с лимонов сок и малко сода. Наздраве.

— Наздраве — измънка тя и вдигна чашата си, защото не се сещаше какво друго да направи. Но щом събере сили, веднага ще стане и ще си отиде. Усещаше, че той я наблюдава, но тя упорито не го поглеждаше в очите, защото се страхуваше от погледа му. Изведнъж я обзе смут и тревога. Той драсна клечка кибрит, запали си нова цигара, бавно се приближи и седна право срещу нея.

Виктор кръстоса дългите си крака и запуши мълчаливо. Гледаше я внимателно и съсредоточено, а очите му почти не мигаха. Знаеше отлично, че тя е разстроена, но това беше съвсем естествено, защото срещата я свари неподготвена. Искаше да й даде възможност да се успокои и да дойде на себе си. Стори му се, че е отслабнала, и то прекалено много. Но въпреки това я намираше все така свежа, млада и очарователна. Беше облечена в бяла копринена блуза, сива пола от трико и тъмносиньо сако — нейният обичаен семпъл и изискан стил. „Носи се с вкус — помисли си той. — С истински аристократичен вкус. Той просто й е в кръвта.“ Виктор настръхна, като се сети за лъскавата кукла, която го очакваше в хотела, и целият потрепери от неприязън към Арлен.

Неочаквано Франческа се размърда на стола и очите й започнаха да блуждаят из стаята, само и само да избегне неговия поглед. Ярка слънчева светлина заля косите й, като им придаде златист отблясък, и сърцето на Виктор се сви от мъка. Така му се искаше да я придърпа към себе си и силно да я прегърне, да излее пред нея душата си и да й обясни, че желае да я задържи завинаги. Усети непреодолим копнеж да я улови за ръката и веднага да заминат заедно, да се махнат от тази стая, да се махнат от Англия и да хванат първия самолет за Лос Анжелис. Точно така — ще избягат заедно и ще си понесат последствията. Искаше му се да прати по дяволите целия свят. Не го беше страх, ако ще и земята да се разтвори. Щеше да се отърве от всички хора, които спъваха живота му… Арлен… Хили Стийд… Катрин Темпест. Щеше да захвърли и всички неща, които му пречеха. Ще продаде „Белисима“. Ще изтегли парите, вложени в „Монарк“, като понесе съответните загуби. Ще се оттегли и ще престане да участва във филми. Ще се прибере в ранчото си. Заедно с нея. Каквото и да се случеше, двамата с нея винаги щяха да се оправят. Във всичко щеше да им върви. „Хайде, хайде, направи го!“ — зовеше го някакъв вътрешен глас. Но скоро куражът му се разколеба, защото Виктор имаше силно развито чувство за отговорност и ненавиждаше скандалите. Освен това си припомни колко млада беше тя и какъв бе произходът й. Затова той изостави идеята за незабавното заминаване и така направи една фатална грешка, за която щеше да съжалява цял живот.

Виктор искаше да разбере дълбоката причина за разрива между тях и започна пръв:

— Не обичам да си служа с разни подли номера, но не се сетих какво друго да измисля, за да се срещнем. Трябва да говоря с теб, Чес.

— И за какво?

Нейният въпрос го сащиса и черните му вежди учудено се събраха:

— Но това е повече от ясно. Откакто си се върнала в Лондон, ти отказваш да говориш с мен по телефона, отказваш да се срещнем, а когато най-сетне успях да се свържа с теб, ти най-нехайно ми заяви, че между нас всичко е свършено, и ми затвори телефона. Боже мой, Чес, нима не заслужавам поне едно обяснение?

Тя рязко се обърна към него:

— Обяснение!? — Франческа глухо се изсмя. — Ако има нещо, което да е ясно, това е твоето положение, или по-точно положението ти на женен мъж. Ти си се събрал с жена си. И живееш с нея под един покрив в хотел „Кларидж“ — каза троснато тя.

Никога не я беше чувал да говори с такъв леден глас и това го стъписа:

— Не живея с нея под един покрив! — запротестира той. — Вярно е, че и тя е отседнала в моя хотел, но не сме заедно. Тя си е в съвсем отделен апартамент.

— Вашите съпружески навици изобщо не ме интересуват — отвърна язвително Франческа. Лицето й беше сковано и безизразно.

Виктор потръпна от нейния жлъчен и насмешлив тон, но реши да не се обижда:

— Единствената причина Арлен да дойде в Лондон е уточняването на последните подробности по нашия развод, и ти отлично знаеш това, Чес. В момента се изготвя договорът помежду ни. Оказа се, че това ще отнеме повече време, отколкото очаквах, заради какви ли не усложнения. Но те моля да ме разбереш. Не съм карал Ники да те доведе тук, за да ти разправям за моите… проблеми. Искам да поговорим за теб. Защо се държиш така странно. На какво се дължи тази внезапна пропаст между нас?

Тя понечи да заговори, но после рязко затвори уста, защото се уплаши, че ще се изпусне и ще му каже истината. Изведнъж Франческа се ужаси — чак сега видя колко лош беше видът му. Очите му бяха зачервени, а красивото му лице беше бледо, даже изпито. По него се четеше болезнено изтощение, въпреки неизменния му слънчев загар. За частица от секундата Франческа се размекна и й се прииска да се пресегне към него и да го докосне, за да го утеши. „Толкова го обичам! Докато съм жива няма да престана да го обичам! Никога, никога за мен няма да същества друг мъж, освен него. Цялото ми сърце е негово.“ Буца заседна в гърлото й и тя се уплаши да не вземе да се разплаче. После обаче си помисли: „Той не е болен. Просто е уморен от неспирните си светски забавления“. По-ясно от всякога Франческа осъзна неговата изневяра и страданията, които той й причини. Цялата й кръв се разбушува, сякаш отново изживяваше всичко. Виктор Мейсън беше погубил душата й. Вече никога не можеше да има доверие в него. Страхуваше се да му повярва, затова още повече изстина към него.

Франческа си пое дълбоко дъх и тихо повтори последните думи:

— Питаш на какво се дължи. — Тя сведе поглед към ръцете си, защото се страхуваше да срещне неговите тъмни проницателни очи. После каза с безкрайно чужд глас: — Просто дойдох на себе си, Виктор.

— Какво точно искаш да кажеш с това? — Той така внезапно се приведе напред, че Франческа замръзна на стола. После хубавите й кехлибарени очи се вдигнаха към него. Виктор се вгледа в тях и там прочете нещо необяснимо и ужасно, от което сърцето го заболя. Пресегна се за чашата си и му стана страшно неприятно, че ръката му затрепери, затова притеснено върна питието на масата. После настойчиво попита: — Отговори ми — какво точно искаш да кажеш? — и зачака, обзет от някакво лошо предчувствие.

Франческа знаеше, че вече няма връщане назад и че трябва да приключи този разговор колкото се може по-бързо, а и да се оттегли по възпитан начин. Не можеше повече да издържа да стои насаме с него. Затова тя обясни:

— Пристигането на Арлен ми отвори очите за толкова много неща. Едва сега осъзнах цялата истина. Ти си женен, Виктор, и разводът ти може да се точи в продължение на години. Освен това разбрах, че нещата между нас никога няма да потръгнат. Има толкова много причини за това.

— Като какво например? — попита той със задавен глас и лицето му се изопна.

— Ами да започнем с разликата във възрастта ни. Ти си прекалено стар за мен.

Виктор едва успя да си поеме дъх, но не можа да прикрие обидата от лицето си:

— Не ти вярвам! — извика той яростно.

— Но ти сам го каза веднъж. Нима си забравил колко се колебаеше заради това, че съм с двадесет години по-млада от теб. После идва огромната разлика в нашия произход и в начина ни на живот. Аз разбирам, че ти си обигран светски мъж и сигурно за теб не е проблем да се впишеш в моята среда. Аз обаче не разбирам отношенията в твоята среда и се съмнявам дали някога ще мога. С тебе ще се чувствам като риба на сухо. А последната причина е в баща ми. Честно казано, независимо че той те има за свой приятел, едва ли ще те одобри за… мъж, с когото да се срещам и да излизам. — Тя замълча, погледна настрани и завърши: — Всички тези неща изведнъж ми се изясниха — ето на това се дължи! Няма смисъл да водим пространни разговори. Между нас всичко е свършено.

Рядко Виктор се беше чувствал така потресен, както в този момент, и даже изгуби способността си да говори. С любезен, но коварен тон — така типичен за англичаните — тя дълбоко го беше засегнала, и то за много неща. Освен това долови в гласа й някаква нотка на суровост, дори жестокост, и той не можеше да я свърже по никакъв начин с тази Франческа, която познаваше. Тъкмо щеше с един замах да обори всичките й аргументи и да й предложи да се омъжи за него, когато се сети, че не е свободен да го направи. Запали цигара с треперещи ръце и изведнъж го обзе някакво странно чувство, че причините, които тя изтъкна пред него, не са истинският повод да прекъснат отношенията си.

Франческа стана:

— Време е да си вървя.

Виктор захвърли цигарата в пепелника, скочи на крака и само с две крачки стигна до нея. Хвана я за рамото и я обърна към себе си, като се втренчи в лицето й. В погледа му се четеше отчаяние, а устата му беше побеляла:

— Чес, моля те, не си тръгвай така. Моля те, миличка! Знаеш какво чувствам към теб, колко те обичам! Аз те обичам, мила моя. — Той я взе в прегръдките си и я притисна до себе си.

„Не, ти не ме обичаш — помисли си ядосано Франческа. — Наранено е самолюбието ти за това, че те напускам.“ Тя се изтръгна от ръцете му:

— Моля те, Виктор, нека да се разделим като възпитани хора.

Той зяпна учудено и се стъписа още повече от нейния хладен и сдържан глас:

— Нима вече не ме обичаш, Чес?

— Не — излъга го тя и се обърна. — Моля те, не ме изпращай до вратата. Ще се оправя и сама.

— Добре — отговори той сковано. Видя я как излиза и си помисли: „Отива си смисълът на моя живот. А аз съм безсилен да сторя каквото и да било.“

Вратата щракна. Той остана сам. През целия си живот не се беше чувствал така самотен, освен когато почина Ели. Отпусна се тежко в един стол, смаян от резкия начин, по който се разделиха. Беше си представял всичко много по-различно. Но само Господ знае защо плановете му се провалиха. Подпря уморената си глава с длани и с лека изненада откри, че лицето му е мокро. Разтри с пръсти зачервените си очи. Чу как вратата се отваря и той с трепетна надежда вдигна глава. Но не беше тя. Там стоеше Ники.

— Добре ли си, братле? — Ник бавно прекоси стаята, разтревожен от отчаяния вид на Виктор и от сълзите в очите му.

— Да, още мърдам. — Той се прокашля. — Извинявай, че ме виждаш в такова състояние. — Вик избърса лицето си и тръсна глава. — Тя ми смачка фасона, и то така, както никоя жена не си го е позволявала.

— Господи, Вик, наистина съжалявам. Надявах се, че нещата ще се развият другояче. Но по вида й разбрах, че всичко се е провалило. Когато тя излизаше, аз бях на стълбите, за да глътна малко въздух. Профуча край мен и така ме сряза, че аз направо се стъписах. Изглеждаше ужасно. Не по-малко разстроена от тебе.

— Знам, че беше голямо изпитание и за двама ни. — Той се втренчи в Ник и дълго го гледа. — В живота си съм обичал само две жени… става дума за истинска любов. Едната умря. Другата току-що ме заряза. — Той отпи голяма глътка уиски, запали поредната си цигара и се опита да се стегне. — Такъв е животът, мили ми приятелю — добави той с нотка на сарказъм и иронично се изсмя.

Ник отиде до барчето, наля си водка и сложи лед в чашата. С питието в ръка седна на дивана и погледна изпитателно Виктор.

— Какво ти каза тя?

Виктор му разказа всичко. Накрая завърши бавно и замислено:

— Макар и само за миг, имах странното чувство, че ме лъже. Но сигурно греша. Чес не е човек, който лъже. Сигурно вижда нещата точно така, както ми ги описва. Проклета да е Арлен. Тя е причината за цялата тая бъркотия. Ако не ми се беше изтърсила в Южна Франция, всичко щеше да си е наред.

— А ти разказа ли на Франческа за детективите и за заплахите на Арлен?

— Не, не съм, нямах възможност, пък и…

— За бога, Вик, трябваше да й кажеш.

— Нямаше смисъл. Така само щях да я изплаша, а и с това не бих постигнал абсолютно нищо. Чес беше съвършено непреклонна. Тя е решила, че трябва да се разделим още преди седмици, и едва ли ще промени мнението си. Малка е, но е доста упорита. — Той се облегна назад и затвори очи. — Освен това, Ники, в много отношения Чес е толкова млада. А знаеш, че младите са страшно нетърпеливи. Те искат всичко да се разрешава само с един замах, виждат нещата само в черно и бяло. За тях няма средно положение и компромиси, а тоя проклет свят е пълен с компромиси. Те обаче не понасят тази дума. — Той въздъхна и продължи примирено. — Знам, че Чес е умна и така добре разбира много неща. Но тя не е достатъчно… зряла…, за да разбере моите проблеми, нито пък има достатъчно житейски опит, за да проумее колко объркани са нещата около мен. Тя е твърде млада и все още не се е научила да се примирява. — Той отвори очи и се изправи на стола. — Може би така стана по-добре. Имам предвид това, че ме заряза.

— Глупости говориш! Нима няма да направиш нищо, за да…

— Не, Ники, няма да я преследвам, така че не се опитвай да ме увещаваш. Тя ми каза, че съм прекалено стар за нея и всъщност е съвсем права. Днес наистина се чувствам ужасно стар.

— О, Вик, стига си ги плещил такива! — възкликна Ник. Въпреки това трябваше да си признае, че Виктор не е в обичайната си форма, и то от няколко седмици. Той прекарваше дълги часове с Марк Пиърс и с режисьора по монтажа, за да подготвят окончателния вариант на „Брулени хълмове“, и се занимаваше с какви ли не подробности по разпространението на филма. А когато не беше зает с работата си, се тормозеше в непрекъснати кавги с Арлен или пък водеше дълги телефонни разговори с адвокатите си в Щатите и с брат си Армандо, който се занимаваше с част от неговите капитали. Нямаше нищо чудно, че изглеждаше толкова съсипан. — Защо не вземеш да идеш на лекар — посъветва го Ник. — Видът ти никак не ми харесва.

— Нищо ми няма. Просто съм преуморен. През последните няколко нощи почти не съм спал, защото непрекъснато имах някакви разговори с Лос Анжелис. А пък снощи изобщо не мигнах. Дължа го на Джони Селзър и Пери Лукас. Сигурно съм разговарял поне стотина пъти и с двамата. Обсъждахме положението на „Монарк“.

Ник кимна и попита:

— Да не би да върви към провал?

— Нищо чудно. Но дано не стане така. Джони страшно се е навил да помогне на Пери да надхитрят Майк Лейзъръс. И аз твърдо ще ги подкрепям. Дори и да не ми се иска, което всъщност е истината, просто нямам друг избор. Господи, Ники, аз имам толкова много акции в „Монарк“, че направо мога да се разоря.

— Колко са?

— За около пет милиона долара.

Ник подсвирна:

— Мили боже! — После се сети за нещо. — Нали си спомняш какво ти казах? Че Хили Стийд и Лейзъръс са дупе и гащи, нищо че Хили се прави на божа кравичка. — Виктор кимна в съгласие и Ник продължи: — Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че е така. Просто е съвсем логично. Хили иска да оглави компанията и да измести Пери.

— Да, прав си. Сега и Пери вече го разбра, въпреки че в началото не искаше да повярва, че собственият му зет ще забие нож в гърба му. Но играта в Холивуд е безмилостна, братле. А и навсякъде е така, стане ли дума за много пари. — Виктор цинично се засмя. — Джони Селзър е най-хитрото адвокатче, което ония там са виждали. Упорит като дявол. Умее страхотно да се пазари и знае как да си оплете кошницата. Говори адски бързо, но все умни приказки. Изобщо — Пери е в добри ръце.

— Мислите ли, че ще успеете? Насреща ви е Лейзъръс.

— Ако изобщо някой може да надхитри Лейзъръс, то това е Джони Селзър. С малко повече късмет и ще се отървем. Поне този път.

— Как така „поне този път“?

— Лейзъръс е хвърлил око на „Монарк“. Адски много му се иска и тази корпорация да е негова. Тъй че дори и да не успее да я глътне този път, това гадно копеле няма да се откаже. Един ден нищо чудно и да го постигне. Но дотогава аз ще съм се отървал от моите акции, а и Пери ще си подсигури гърба.

— Какво ще предприемете?

Следващата седмица Пери свиква специално заседание на управителния съвет. Джони иска да спечели подкрепата и на останалите акционери. Настояват и аз да отида в Лос Анжелис и сигурно така ще направя. Вече нищо не ме задържа тук, пък и си имам достатъчно грижи по филма, освен тези около акциите ми в „Монарк“. Мисля да викна на помощ Бен Чалис — дано той да успее да вразуми Арлен. И заради нея ми се иска да се махна оттук. Просветва ми, когато съм далече от нея.

— Няма да се оправиш лесно с нея, Вик.

Виктор се засмя сухо:

— Като че ли аз не го знам.

— Ами Франческа?

— Нищо не мога да направя за Чес, докато не оправя останалите си проблеми — докато отново не се почувствам свободен човек.

— Но тогава може да е прекалено късно, маестро.

Виктор не отговори.

 

 

Тази година зимата в Йоркшир се случи сурова.

Пъстрите есенни листа, които обагряха пейзажа в червеникави и златисти оттенъци, се стопиха и изчезнаха за една нощ. Топлите слънчеви дни от края на септември и началото на октомври си отидоха, за да дойдат тежки дъждовни облаци и хапещи студени ветрове откъм Северно море. Към средата на месеца почернелите полета се посребриха от бял скреж, а посърналото и навъсено небе започна да предвещава сняг. Преди още да свърши ноември, започнаха силни снеговалежи, които покриха голите скалисти хълмове с дебела бяла пелена и тя смекчи техните сурови и страховити силуети. Пейзажът около Лангли придоби приказен вид.

Но независимо от снеговете, бурите, ледените ветрове и лошото време приготовленията за сватбата на Дорис и графа продължаваха с пълна пара. В замъка кипеше трескава дейност. Дорис вече окончателно се беше пренесла да живее в Лангли. Тя беше достатъчно благоразумна и не се бъркаше във воденето на домакинството, като го остави изцяло в сръчните ръце на Вал, но се зае с оправянето на стаите на семейството, за да им придаде повече удобство и уют. Старите износени калъфи от кретон по канапетата и столовете бяха заменени с нови, в баните се появиха закачалки с електрически реотани, радиатори бяха поставени в студените спални. А за голямо удоволствие на Вал в нейната старомодна кухня се появи най-съвременна готварска печка и огромен хладилник с фризер.

Франческа почти не взимаше участие в начинанията на Дорис, а и всички в замъка я бяха оставили да се занимава със своите неща. По цял ден тя работеше върху книгата. Веднага щом се прибра у дома, в края на септември, Франческа превърна старата детска стая в нещо като свой кабинет. Там тя се чувстваше уютно, всичко й беше старо и познато — обичаше огромната каменна камина и големите прозорци, които гледаха към скалистите склонове. След като се беше поразровила из вехториите на тавана, тя откри едно прилично писалище от миналия век и помоли Ким и иконома да го свалят в стаята и да го поставят точно срещу прозорците. До писалището Франческа сложи старата масичка, на която Мели ги беше хранила като деца. Тя все още си беше с покривчицата с изрисувани герои от детски приказки, но сега върху нея бяха натрупани справочници, речници и записките, които Франческа беше събирала и подреждала повече от година.

Старата детска стая се превърна в нейно желано убежище, пълно с хубави спомени и любими играчки. Тяхното люлеещо се конче Добине стоеше на стража в единия ъгъл, а в другия бяха подредени нейните кукли. По олющените бели етажерки бяха подредени известни детски книжки, овехтели от много прелистване. А с доброжелателен поглед я наблюдаваха двете й най-любими играчки — куклата Клариса и малкото мече, което вече беше достатъчно раздърпано и без едно ухо. Никой не смееше да я безпокои в тази стая. Франческа работеше от зори до мрак и къртовски се мъчеше да внесе ред и последователност в първите и най-важни глави на книгата, които сега преработваше, както я беше посъветвал Ник Латимър. Нейно мило и неотлъчно другарче беше малкото пуделче Лада, което или лежеше свито на топка в краката й, докато тя пишеше, или подтичваше след нея, щом тя тръгваше нанякъде из замъка. Франческа излизаше само за да се нахрани със семейството или да изведе Лада из парка, защото склоновете наоколо сега бяха опасни за разходка. Огромните преспи сняг бяха заличили пътеките и скриваха опасните пукнатини в скалите и човек лесно можеше да се изгуби в тази необятна бяла пустош.

Баща й и Дорис може би се безпокояха и тревожеха от нейното доброволно усамотение и от отнесения й вид, но не й казваха нищо, защото сигурно считаха, че просто е прекалено отдадена и погълната от своята работа. Тяхното отношение я устройваше, защото така избягваше излишните им въпроси, които само щяха да разчоплят раната й. Но имаше дни, в които тя се чувстваше неспокойна и отчаяна, тогава навличаше нещо топло и тръгваше да обикаля из парка с Лада. По време на тези дълги и самотни разходки тя често усещаше някакъв странен копнеж — копнеж по нещо непонятно и недостижимо, и това я объркваше още повече.

Но през един ноемврийски следобед, когато двете с Лада обикаляха около изкуственото езеро, в съзнанието си тя видя неговия образ и разбра, че беше копняла за Виктор Мейсън. Докато стоеше на брега на замръзналото езеро, за миг тя се запита дали не беше сгрешила, като го отблъсна. Може би той наистина я обичаше. Нали самата Катрин й беше казала, че той не е отдавал голямо значение на връзката си с нея. „Но за мен тяхната връзка има прекалено голямо значение“ — помисли си тя и дълбоко въздъхна. Франческа никога нямаше да забрави това, то винаги щеше да ги разделя и тя повече не можеше да има доверие в него. Със своята безотговорност и егоизъм Виктор й беше станал съвсем чужд. С мрачно примирение тя осъзна, че това е голата истина и че трябва да я приеме. После въздъхна и се отдалечи от езерото.

Небето беше притъмняло, вятърът се усили и Франческа се наведе и взе Лада в прегръдките си, като ускори крачка. Докато с мъка изкачваше хълма към замъка, в съзнанието й нахлуха безброй спомени, чиято горчива сладост накараха сърцето й да се разтупти от вълнение. Тя се опита да ги пропъди и тръгна със затворени очи, без да съзнава, че плаче, а Лада ближеше сълзите, които се стичаха по лицето й.

Така дните минаваха дълги и самотни, трупаха се в седмици, а Франческа все повече се изолираше от околния свят и се затваряше в себе си. Съвсем съзнателно тя започна да издига прегради — редеше тухла по тухла, докато стените станаха достатъчно дебели, за да я откъснат от околните. Тя заживя в своя сурова и непревземаема крепост, съгради я сама, за да се съхрани, за да се запази от бъдещи обиди и огорчения. Вече никого не допускаше до себе си — отвъд тези стени — щяха да минат много години, преди укрепленията в душата й да рухнат.

Но в средата на декември, макар и само за няколко дни, тя си позволи да напусне своята крепост и да освободи душата си, да се превърне в предишната Франческа. Поводът беше сватбата на баща й. Пристигнаха Даяна и Крисчън заедно с баба им — принцеса Хети. Тя беше прекалено стара и немощна и бе приела поканата единствено от уважение към графа. Майка им обаче не дойде. Арабела фон Витинген не склони да напусне Берлин дори и заради сватбата на брат си. Ник ги докара с кола от Лондон. Дорис го беше помолила за тази услуга, защото Ким й трябваше за ред други неща в замъка. Дойдоха и други гости в деня преди сватбата, които щяха да преспят в замъка, и Франческа влезе в ролята си на домакиня. Тя се държеше мило и очарователно към всички, защото за последен път беше стопанката в дома на баща си.

В утрото на сватбата имаше снежни виелици, духаше ужасен вятър и беше нетърпимо студено. Но като по чудо слънцето се показа точно когато Дорис и Ник пристигнаха пред старата норманска църква в Лангли. Дорис беше много красива булка — носеше сребристосива рокля от мека вълна и пелеринка в същия цвят, поръбена с кожички от сребърна лисица. Червеникавите й къдрици се виждаха под шапка от сребърна лисица, а в ръцете си носеше букет от бели зимни рози, които бяха в тон със снежнобелите перли на шията й. Тъй като това беше втори брак и за двамата, Дорис и младоженецът не минаха през главния портал, а влязоха през една врата встрани от олтара, следвани от сватбеното шествие. Франческа и Даяна, облечени в розови костюми от фина вълна, вървяха след младоженците и носеха букети от розови рози. Църквата изглеждаше много красива, отрупана цялата с цветя и когато те застанаха пред олтара, органът засвири и сватбеният химн отекна под църковния купол. Сърцето на Франческа се сви под мощните звуци на тази вълнуваща музика и тя почти се олюля, но Даяна навреме я подхвана с ръка и я изгледа разтревожено. Франческа леко й се усмихна, за да я успокои, че всичко е наред, и с огромно усилие забрави за своето злощастие, за да се съсредоточи върху радостната церемония. Но тя не чу нищо от думите на свещеника, който говореше на младоженците, нито пък техните отговори. В един момент Дейвид вече целуваше Дорис и църквата се изпълни със звуците на менделсоновия марш. После всички тръгнаха да излизат и прозвуча последният църковен химн.

Вятърът понесе във въздуха снежинки и конфети — смесица от бяло и пъстри цветове. Църковните камбани празнично звъняха. Множество ръце се протягаха, за да поздравят младоженците. Радостни лица. Щастливи гласове. Весели възгласи се носеха в студения декемврийски въздух. Всичко това доби размазани очертания пред погледа на Франческа. Тя стоеше на стъпалата пред църквата заедно с баща си, Дорис, Ким, Даяна, Ник и изведнъж й стана страшно тъжно. После обаче си напомни, че това е денят на сватбата на баща й — ден за радост, затова тя се усмихна и до вечерта продължи все така да се усмихва.

След тържествения обяд в замъка Лангли графът и новата графиня заминаха за Париж, където щяха да прекарат своя меден месец, а останалите гости си тръгнаха в късния следобед на същия ден. Но в замъка останаха принцеса Хети, Даяна, Крисчън и Ники. Те щяха да погостуват събота и неделя, в понеделник заминаваха за Лондон, а оттам във вторник щяха да вземат самолета за Залцбург. Ник също отиваше с тях в Кьонингзе, защото вече наближаваше Коледа. Уикендът се изниза неусетно, но макар и за кратко компанията на Даяна беше истинска радост за Франческа. Даяна и Ник нито веднъж не споменаха пред нея името на Виктор Мейсън, защото не смееха. Вече и двамата се бяха уморили да разпитват Франческа защо така внезапно беше решила да скъса с него. Досега всичките им настойчиви въпроси бяха посрещани от упоритото й мълчание и гневни погледи. И все пак няколко пъти през тези два дни на Франческа й се прииска да сподели всичко с Даяна. Но така и не го направи, защото се беше заклела пред Катрин да не издава тайната й. Освен това за нея щеше да бъде унизително да разкрие пред братовчедка си изневярата на Виктор.

Неусетно дойде понеделник сутринта и Ким и Франческа се сбогуваха с братовчедите си, с принцеса Хети и с Ник, като им пожелаха приятно пътуване. На Франческа й стана тъжно, че всички си отиват, затова топло ги прегърна един по един, а после бързо се скри в старата детска стая, като остави Ким и Ник да натоварят багажа. Не след дълго някой почука на вратата й и в стаята влезе Ник, който носеше в ръка портативната си пишеща машина.

— Това е за теб, моето момиче — заяви той и с бързи крачки прекоси стаята.

— За мен? — възкликна Франческа с широко отворени очи. Тя се втренчи в него, а после учудено погледна машината.

Ник я постави на пода до писалището.

— Аха. Искам да ти подаря нещо на раздяла. Чисто новичка е. Написал съм с нея само последния си сценарий.

— Не мога да приема толкова…

Ник се приведе, прегърна я и не й даде да продължи:

— Разбира се, че ще я приемеш. Даже ще ми направиш услуга. Хич не ми се иска да я мъкна с мене до другия край на света.

— Благодаря ти, Ники. Ти си толкова мил и досетлив.

Той не отговори. Продължаваше да стои до нея, притискаше главата й до гърдите си и галеше дългата й русата коса. Сърцето му се късаше за нея, но не намираше думи, с които да я утеши. Накрая я пусна от прегръдките си, отиде до камината и застана с гръб към огъня. Запали си цигара, без да сваля поглед от нея. После каза:

— Даяна обеща, че през февруари ще ми дойде на гости в Щатите. Ти не искаш ли да дойдеш с нея? Ще се радвам, ако и двете ми погостувате.

Изражението й едва доловимо се промени.

— Знаеш, че не мога, Ники.

— Да, сигурно е така. Просто ми хрумна като идея — смотолеви той.

— Благодаря ти все пак за милата покана.

Ник се загледа във върха на обувките си, а после вдигна глава я и прониза със сините си очи.

— Ще го забравиш, Франческа. Ще се влюбиш отново. Всеки изживява по някоя любовна драма.

— Да — съгласи се тя, макар че намираше думите му за неточни. После се обърна и се загледа през прозореца.

Ник въздъхна тежко и още преди да успее да се овладее, извика яростно.

— По-добре никога да не ни беше срещала! Ние сме банда негодници. Това ще те промени за цял живот, Франческа.

— Да, сигурно е така. — Тя не желаеше да продължават точно тази тема на разговор, която беше прекалено болезнена за нея, затова каза с усмивка: — Ще ми се караш ли, ако ти открия, че промених заглавието на книгата?

Ник поклати глава с престорен ужас, а после се засмя:

— Господи, пак ли, моето момиче! Та ти вече пет пъти променяш заглавията.

Франческа се развесели от неговото комично изражение, което правеше толкова мило и хлапашко слабото му интелигентно лице.

— Да, но това вече е най-доброто и обещавам, че ще е последно, честна дума.

— Хайде да го чуя тогава, не ме дръж в напрежение — каза наставнически той. Какво по дяволите си измислила тоя път?

— „Воин на страстта“. Мисля, че това е подходящо заглавие за биографията на човек като Чайниз Гордън, който страстно е воювал в защита на своя Бог, на своите християнски убеждения и т.н., и т.н. Какво ще кажеш, а?

— Страхотно е. Наистина е най-доброто от всичките. Трябва да го оставиш. Разбрахме ли се? — Тя кимна, а той се приближи към нея и я хвана за брадичката. — Ще ти мине, Франческа. Но искам да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, където и да се намирам. Трябва само да вдигнеш телефона и да ме повикаш. Обещай ми, че ще го направиш, ако ти потрябвам.

— Обещавам ти, Ник.

— Дано да се видим скоро, моето момиче. — Той я целуна бързо и почти избяга от стаята, защото щеше да се почувства засрамен, ако тя беше видяла насълзените му очи.

Дълго след като Ник си отиде, Франческа седеше пред прозореца и втренчено гледаше заснежените склонове. Най-сетне беше сама. Абсолютно сама. През последната година тя беше заобиколена от хора от друг свят, към които се беше привързала, а някои от тях дори обикна. Сега вече всички си отидоха от нея. Сякаш изобщо не бяха съществали. Но всъщност те бяха влезли в живота й. „Непостоянни като прелетни птици“ — каза си тя замислено и се изправи. Вдигна от писалището своята остаряла тежка пишеща машина, а на нейно място сложи елегантната и лъскава машинка на Ники. Намести я внимателно и вдигна капака й. Там намери бележка от него. Тя освободи валяка, издърпа листа и я прочете: „Ще бдя над теб. Винаги. Трябва да напишеш хубава книга, моето момиче.“

— Да, Ники, ще я напиша — каза тя гласно и седна решително пред машината. Постави два листа с индиго и започна да пише.

Когато Франческа Кънингам седна пред писалището, тя не знаеше, че ще й трябват цели пет години, за да напише книгата си. Нито пък подозираше, че когато издаде книгата си през 1962, тя веднага ще се превърне в знаменитост, ще спечели много пари и славата на изключително талантлива авторка на биографии, както и две престижни литературни награди. Единственото, което знаеше в тази понеделнишка сутрин в края на 1956 год., беше, че Николас Латимър си замина. Прекъсната беше и последната й връзка с Виктор Мейсън.