Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (52)

Глава XXVII

Катрин седна на писалището в дневната на своя хотелски апартамент. Тя взе една скъпа писалка и започна да пише със своя маниакално подреден почерк. Постави първо датата и точния час и започна да изпълва листа луксозна хартия със своите впечатления от деня, със своите чувства и мисли за нещата, които се бяха случили през последните дни.

След половин час тя остави писалката, затвори бележника и завъртя ключа на едно малко чекмедже. Бележникът беше сравнително голям и с напълно квадратна форма. Подвързията му беше от мека естествена кожа, боядисана в тъмносиньо. На първата му страница бяха изписани със златни букви следните инициали: „На В.Л. от К.Т.“ Когато в началото на декември 1978 Катрин реши да се завърне в Щатите, тя отиде в един специален магазин на Бонд Стрийт, в който поръча да й изработят бележник със съответните инициали. Това не беше точно дневник, а по-скоро място, където тя записваше своите спомени и най-съкровени мисли, а и много съвсем прозаични неща от ежедневието. Всяка страница говореше красноречиво за нейния характер. Бележникът беше предназначен за Ванеса, но щеше да й бъде връчен по-нататък, когато малко поотрасне. Катрин се надяваше, че чрез него ще успее по-добре да разкрие душата си пред своята дъщеря. Когато преди време беше подложена на психиатрично лечение и състоянието й значително се бе подобрило, нейният лекар — доктор Едуард Мос, й препоръча писането като вид душевен катарзис. Катрин бързо привикна редовно да изразява в писмен вид своите мисли и чувства. Впоследствие на нея й хрумна идеята, че би могла да си води такъв ежедневник, както сама го наричаше, който след време да послужи на дъщеря й.

Катрин прибра бележника в чекмеджето на писалището, стана, попротегна се и отиде до бюфета. Наля си мартини в една висока чаша, сложи лед и отиде в спалнята. Намести се удобно на леглото и вдигна телефонната слушалка. Обади се първо на брат си в дома в Джорджтаун. Поговориха за незначителни неща и Райън отново отправи покана към нея да дойде във Вашингтон в края на следващата седмица. Той изгаряше от желание да я запознае със своята съпруга Ан и с двете си деца — Тоби и Патриша. Макар и любезно, Катрин отново му отказа, като все пак се уговориха да се видят някъде към средата на февруари. След това тя се обади на Естел Морган и я покани да вечерят заедно. После Катрин погледна часовника си. Беше шест и десет, което значеше — три и десет в Калифорния. Тъкмо време да се обади на Боу. Катрин имаше много неща за разказване от последните дни и най-вече за срещите си с Ванеса.

— Тя е изключително чаровна — обясняваше тя на Боу. — Аз съвсем не си я представях такава. Изобщо не е разглезена, независимо че баща й я обожава и че има толкова много пари. Намирам я прекалено развита за възрастта й, но не е досадна, а по-скоро си пада малко дъртица^[1] и бъбривка. Много е директна и лесно може да те постави натясно. И е страхотно схватлива.

Боу се засмя:

— Днешните деца се раждат направо професори. Понякога говорят такива неща, че шапката да ти падне. Много добре си ги знам днешните хлапетии. Ами баща й? Да разбирам ли, че се държи прилично, след като се е съгласил да се виждате?

— Засега се държи съвсем добре, но не забравяй, че се видях с него в сряда, а сега е само събота. Така че още не мога да кажа със сигурност. Но беше любезен с мен. Стори ми се доста отчужден, искам да кажа, че се е отчуждил от мен. Иначе с дъщеря си се държи много сърдечно. Те двамата са големи приятели, ако изобщо можеш да си го представиш. Като че ли с годините е поомекнал.

Боу подсвирна:

— Е това вече наистина не мога да го повярвам!

— Обаче е самата истина, скъпи. Днес ни заведе двете на ресторант и дори направи опит да ни разсмее с няколко вица. Ванеса му е измислила какви ли не безобразни имена, нарича го тати-бати-таратати, дразни го, а на него сякаш не му прави никакво впечатление. Всъщност двамата наистина се разбират много добре и това ме радва, Боу. Струва ми се, че той е добър баща. А пък тя е приказно малко дяволче, на което не знаеш кога какво ще му хрумне. Но най-важното е, че е много естествена. Никой не би си помислил, че ме е нямало толкова дълго. Тя се държи сякаш никога не сме се разделяли и от това страшно ми олекна. Опознаваме се все повече и аз направо я обожавам. Освен това е много хубавка, много по-хубава е отколкото на снимките, дето ти ги показвах, които Майк ми изпрати миналата година.

— Щом е твое дете, не може да не е хубава, хитрушо моя — каза нежно Боу. — Значи се очертава да останеш известно време в Ню Йорк. Така ли?

— Така мисля да направя, Боу.

— Радвам се, че нещата ти са потръгнали толкова добре. — Боу беше напълно искрен, макар и леко разочарован, че няма да я види скоро.

— И аз съм много щастлива!

Те продължиха да говорят още половин час. Боу й каза какво ново имаше при него, поклюкарстваха за стари общи познати, които той беше срещнал при ходенето си до Бевърли Хилс. Накрая Боу я развесели и с няколко анекдота, защото обичаше да слуша нейния кръшен и неостаряващ смях. Обеща й, че ще й звънне след няколко дни и Катрин най-сетне затвори телефона. Тя положи глава на възглавницата и се замисли за Ванеса: „Моята чудна малка женичка. Като нова златна паричка ми е тя! Много хареса диамантеното сърце, което носех в петъка. Трябва да й купя едно и на нея. Ще взема да ида…“

Телефонът пронизително иззвъня и Катрин подскочи, изтръгната от своя приятен унес:

— Да, моля.

— Здравей, аз съм — Николас.

Тя се засмя:

— Веднага те познах, Ники. Знаем се вече от двадесет и три години — никога не мога да ти сбъркам гласа.

Той обаче мълчеше, а после каза много припряно:

— Адски дълго не можах да се свържа с теб. И аз реших…

— Случило ли се е нещо лошо, Ники? — прекъсна го Катрин, защото добре познаваше тази негова интонация.

Той не отговори на въпроса й, а само попита:

— Дали ще е удобно да се кача при теб? Аз съм долу във фоайето. Или ако има някой при теб, би ли могла да слезеш за секунда? Става дума за нещо важно.

— Сама съм. Моля те, качи се.

Телефонната слушалка замлъкна и Катрин обезпокоено се загледа в нея. Чудеше се какво ли беше разтревожило Ник. После изтича до тоалетката, приглади с четка косата си, оправи полата си и си облече сакото. Хукна в дневната, намери си обувките до писалището и тъкмо ги обу, когато Ник почука на вратата.

Тя го пусна да влезе, взе палтото му, което той беше метнал през ръка, и го постави на един стол. После го изгледа въпросително.

Ник леко я целуна по бузата и каза:

— Извинявай, че нахлух така, Кат, но не можах да се свържа с теб и реших направо да дойда. — Той стигна до средата на стаята и се обърна към нея. — Помислих си, че може би ще вечеряш навън, затова исках да те хвана, преди да излезеш. — Той поклати глава. — Нося лоши новини.

— Какво се е случило? — попита Катрин и премаляла се отпусна в един стол.

— Обадиха ми се преди половин час от дома на Нелсън Ейвъри, деверът на Франки. Той замина заедно с нея и с Хари да прекарат уикенда във Вирджиния….

— Да не би да се е случило нещо с Фран… О, господи, не!

— Стой! — прекъсна я бързо Ник. — Не с Франки, а с Харисън. Този следобед е получил инфаркт. Франки е при него в болницата. Помолила е Нелсън да ми звънне.

— О, Ник! Това е ужасно! В тежко състояние ли е?

— Доста. През последните години прекара два инфаркта, а и никак не е млад вече. Той изглежда толкова добре, че съвсем забравяме възрастта му. А сигурно е към седемдесет и пет.

— Горката Франки! Това ще е ужасен удар за нея.

— Да. — Ник седна и затърси цигарите си. — Боя се, че ще трябва да отложим вечерята в понеделник. Явно Франки няма да може да се върне дотогава в Ню Йорк. Съжалявам наистина. Когато вчера ти казах, че тя ме е помолила да те поканя, ми се стори, че ти страшно се зарадва. Но ето… — Той безпомощно вдигна ръце.

— Ще го направим по следващата седмица или когато и да е, щом всичко се оправи. — Катрин се опита да се усмихне. — На мен и жеста й ми стига. Страшно съм щастлива, като знам, че и тя иска пак да станем приятелки.

— Франческа е надарена с щедра душа. В тази жена няма и капчица отмъстителност. Надявам се, че няма да ми се сърдиш, че й казах някои от нещата, които ми разказа за себе си и за живота ти през тези девет години. Тя беше потресена, Кат. Искрено ти съчувства за всичко.

— Да, не се и съмнявам. Тя е невероятен човек. Така ми се иска да можехме да й помогнем с нещо в този момент. Но предполагам, че нищо не сме в състояние да направим, освен да се молим за нея. И за съпруга й. — Катрин седна изправено на стола и го попита: — Искаш ли да пийнеш нещо, Ники?

— Да не те задържам?

— Разбира се, че не. — Тя посочи с поглед бюфета: — Има водка, скоч, шери и какво ли още не. А защо ли да не поръчам бутилка вино. — Катрин решително се изправи. — И аз с удоволствие бих изпила една чаша.

— Чудесна идея.

Ник я проследи с поглед, докато тя отиде при телефона. Изглеждаше страхотно, дори някак си царствено. Ник огледа със затаен дъх стилния й яркочервен вълнен костюм тип шанел, поръбен с тъмносини ивици, тъмносинята копринена блуза, върху която меко блестяха златна верижка и наниз от перли. Сега кестенявата й коса беше по-къса и подредена в красиви къдрици, но и така й отиваше. Беше толкова спокойна, че Ник усети как сам започва да възвръща хладнокръвието си.

— Обслужването по стаите е много добро в този хотел — каза тя и се върна на мястото си. — Ей сега ще ни донесат виното. — Катрин се облегна назад и кръстоса крака: — Ами ти как я караш, Ники?

— В общи линии съм добре. Карлота все още е във Венецуела, синът ми става все по-разкошен, а и работата много ми потръгна. — Той се приведе напред с блеснали очи: — Не знам какво ми е станало през последните дни, но сякаш рогът на изобилието се е излял направо в мозъка ми. Правя средно по десет страници на ден, при това съм много доволен от резултата. Ако така ми върви, ще завърша романа си по-скоро, отколкото очаквах.

— Това да се чува. Между другото, изчела съм всичките ти книги.

— И? — Той вдигна вежди и я погледна въпросително.

— Абсолютно всичките ми харесват. А последните са просто великолепни, Ник.

— Благодаря! — Той целият засия и доволно се облегна назад.

На вратата се почука и Ник скочи:

— Аз ще отворя.

Когато отново останаха сами и започнаха да си сръбват от виното, Ник пръв подхвана разговора:

— Искаш ли да отидем да вечеряме някъде, Кат?

— О, Ники, с удоволствие, но не мога. — Лицето й се натъжи и тя обясни: — Съвсем преди малко поканих Естел на вечеря и няма да е удобно да отлагам срещата ни. А защо ти не дойдеш с нас? Бях решила да отидем долу в ресторанта.

— Страхотно предложение — да бъда с две дами. Но аз ще ви заведа някъде другаде. Не съм с вратовръзка и не искам да приличам на навлек. Хайде да отидем в бар „Елен“. Кога трябва да дойде Естел?

— В осем.

— Идеално. Значи имаме още време да си поговорим. — Ник изведнъж започна да се смее.

— Какво смешно има — попита го Катрин.

— Естел направо ще зяпне, като ни види как си седим заедно. Тя си пада малко романтичка. Дори мисля, че тайничко се надява ние да се съберем отново… — Ник сепнато си помисли: „Господи, какви ги говоря и аз!“ Той я погледна втренчено. Катрин на свой ред го бе зяпнала. Настъпи неловко мълчание.

Най-сетне тя се разсмя:

— Хич даже не се надява. Естел знае, че ти си имаш друга.

„Няма друга за мен, освен теб“ — каза си той наум и сам се уплаши от това прозрение. Той започна да се хили, за да прикрие смущението си:

— Нищо не може да попречи на Естел да си прави разни нейни предположения. Но ако ще ходим в „Елен“, май ще е по-добре да се преоблечеш. Не че не си хубава така — даже твърде много. Но за там ще е подходящо нещо по-небрежно.

— Ей сега ще се преоблека. Извини ме само за минутка.

— Разбира се. А аз ще резервирам маса. Някъде за девет и петнадесет, девет и половина. Удобно ли ти е така? Няма смисъл да отиваме по-рано.

— Чудесно, скъпи. — И тя изчезна в спалнята.

Ник звънна в „Елен“, а после започна да разглежда снимките в рамки, наредени върху писалището. Взе една, на която имаше червенокосо момиченце със същия нежен и изящен овал на лицето както Катрин. Ник веднага позна Ванеса, усмихна се и остави снимката на мястото й. Имаше цветен портрет на Райън, а пък на друга фотография се виждаха Франческа и Катрин, снимани в Южна Франция. Двете стояха прегърнати на терасата на вила Замир. Ник се вгледа в техните нежни лица. Колко млади, колко крехки му изглеждаха и двете. Ник въздъхна, защото изведнъж усети колко време беше изтекло оттогава. Зачуди се защо ли не беше забелязал тези снимки оня ден. Сигурно е бил прекалено напрегнат или пък още ги е нямало върху писалището. Той тръгна да се разхожда из стаята, като я изучаваше с интерес. Катрин умееше да придаде на всяко място уют и собствен облик, така че да личеше, че това е неин дом. Освен снимките в стаята имаше много вази със свежи цветя, беше поставена фруктиера с плодове, малки купички с ядки, на разни места се виждаха списания, книги и няколко ароматизирани свещи. Съвсем спонтанно Ник запали всичките до една, наля си отново чаша бяло вино и се върна на дивана.

Тъкмо щеше да си вземе цигара, когато забеляза, че пакетът е празен. Изправи се и отиде до вратата на спалнята, която беше леко отворена.

— Кат, имаш ли някъде тук цигари, че моите се свършиха?

— Имам, Ники. Влез, вече съм готова.

— Много си бърза — каза Ник и за малко да добави: „Преди имаше навика да се мотаеш.“ За щастие млъкна навреме и я огледа одобрително.

Тя си беше облякла красива бяла копринена блуза и сиво-сини вълнени панталони.

— О, да, напоследък съм много сръчна в обличането — засмя се тя и застана пред огледалото. — Има цигари в кутията на нощното шкафче. В твоята кутия.

Той веднага разбра за какво говори и доста се учуди. Но какво беше стъписването му, когато видя, че до нощната лампа стои неговият собствен лик, поставен в рамка! „Е,това вече не го очаквах“ — каза си Ник, но замълча. После взе сребърната кутия, върху чийто капак бяха издълбани безброй варианти на името й, и промърмори:

— Значи още я пазиш.

— Да — каза весело Катрин и се обърна към него. — Пазя всичко, което си ми подарил. Включително и това. — Тя размаха квадратния медальон от аквамарин и диамантите му проблеснаха на светлината. Катрин си го сложи на шията, но не можа да се оправи със закопчалката.

Ник остави кутията на нощното шкафче и каза:

— Чакай, дай да ти помогна.

Закопчалката беше съвсем малка и му трябваше известно време, докато спусне езичето. Стоеше толкова близо до нея, че вдъхваше парфюма й и неочаквано се развълнува от близостта на тялото й. Пръстите му неволно докоснаха меката като коприна кожа на врата й и този допир го наелектризира. Обзе го едно забравено, но страстно желание, което наля с кръв лицето му. Той пристъпи настрани и когато отново взе кутията, усети как ръката му леко трепери.

— Ей сега съм готова, Ник — каза Катрин и прекара гребен през косата си.

— Не се притеснявай. — Ник почти тичешком се върна в дневната, като здраво стискаше сребърната кутия.

Застана пред прозореца и запуши с чаша вино в ръка. Гледаше върховете на сградите в Манхатън и мислеше за Катрин. Какво у нея го накара да се развълнува така? И то след цялата мъка и болка, които му беше причинила. Не можеше да си го обясни, но нещо мощно го влечеше към нея. Реакцията му спрямо нея отпреди минута не беше просто някаква сантименталност, а едно съвсем определено физическо влечение. Без да прави каквото и да било, Катрин бе успяла да го възбуди. Накара го да се почувства като пъргав млад жребец. Докато Карлота гасеше у него всякакъв плам. Направо го сковаваше. Малко преди да замине за Венецуела, тя му каза, че е импотентен. „Много грешиш, госпожичке!“ — помисли си Ник, а после осъзна, че от години не се бе чувствал така добре. Всъщност — откакто Катрин напусна неговия живот. Цели дванадесет години. „Ти пак се върна, откъдето започна, Латимър.“ Стана му тъжно, но после душата му се проясни. Какво значение имаше. Всъщност трябваше да се радва, че така се получи. „Съдбите ни са преплетени завинаги. Ние сме постоянно тласкани един към друг. Не мога да се противопоставя срещу това, нито пък имам намерение да вървя против чувствата си. Да става каквото ще.“

— Между другото, Ники, все не мога да смогна да те попитам. Как са родителите ти? Какво правят? — попита го Катрин, която се появи от спалнята и седна на дивана.

Той рязко се обърна, като чу гласа й и седна до нея.

— Мама е все така чудесна. Пък и татко си е същият. Миналата седмица не беше добре, но едва ли е нещо сериозно. Просто вече е много стар. Трябва да се примиря с мисълта, че и той ще си отиде по реда. Никой не живее вечно.

— Така е. — Катрин се усмихна. — Но защо пък да не си поживее още няколко години. Много хора доживяват до деветдесет, нали така?

— Вярно е. — Очите му се впиха в нея и той я обходи с поглед, като кимаше бавно: — Ти наистина си най-красивата жена, която някога съм познавал.

Катрин се изчерви и се засмя:

— Благодаря. Но нека да сменим темата. Нека да се върнем…

— На моите родители. Добре. Хей, защо да не те заведа у тях на гости някой ден. Те страшно ще се зарадват да те видят, Кат. Винаги много са те харесвали.

— С удоволствие. Защо не и другата седмица?

— Аз ще имам грижата да им звънна. Ще вечеряме всички заедно.

Телефонът иззвъня и Катрин скокна.

— Точно така, хайде да се съберем — съгласи се пътьом тя. — Сигурно е Естел. — Тя вдигна едва след третото позвъняване. Да, нека да се качи. Благодаря.

Ник се разсмя:

— Искаш ли да се избудалкаме с Естел?

— Какво искаш да кажеш? — Катрин се намръщи.

— Ще ида в спалнята, ще си сваля сакото и ризата и след малко ще вляза тук гол до кръста. И тогава тя ще си…

— В никакъв случай, Ники!

— Даже още по-добре ще стане, ако се излегна в леглото. — Ник се изправи и тръгна към спалнята, като неистово се смееше и се опитваше да съблече сакото си.

— Моля те, недей! — извика Катрин, спусна се след него и го хвана за ръката. — Утре ще знае целият град. Дори и да е на шега, тя няма да повярва.

— Ако ще и да го публикува в нейното списание.

Катрин го изгледа ужасено:

— Ами… какво ще каже Карлота? Нали я обичаш?

— Да, ама не. — Той започна да намъква сакото си и видя, че тя го гледа с учудване и объркване. Ник я взе в прегръдките си и силно я притисна до себе си. — Как бих могъл да обичам друга, когато теб те има на този свят. Ти си единствената ми любов. Само теб обичам, скъпа моя Катрин, сладка моя Кейт — говореше й нежно той и я наричаше както едно време.

— О, Ники! Недей! Не бива!

Ник усещаше, че въпреки енергичните си протести, тя продължава да се притиска към него.

— А защо не? — попита той. — Кажи поне една причина.

В този момент на вратата се почука. Катрин се засмя притеснено:

— Това сигурно е Естел. Обещай ми, че ще се държиш прилично.

— Ще си помисля.

Само след миг пред него заподскача Естел, сякаш беше някоя гумена топка, а острият й смях кънтеше в стаята:

— Ах, Николас, Николас! Каква изненада, каква изненада! О, да не би вие двамата да…

— Не, ние двамата не! — прекъсна я Катрин. — Хайде пийни с нас чаша вино. — Тя хвана Естел под ръка и я поведе към къта за сядане, като търпеливо взе да й обяснява: — Случиха се някои неприятни неща. — И тя й разказа за съпруга на Франческа.

Журналистката веднага стана сериозна и започна да се държи малко по-възпитано:

— Ужасно, наистина, искрено съжалявам. Вие знаете, че Франческа Ейвъри не ми е особено симпатична, но не й желая злото. Наистина лоша работа. Благодаря — тя пое от Ник чашата си.

Както обикновено Естел беше пълна с информация и клюки за разни богати и известни хора и в продължение на половин час добре позабавлява Ник и Катрин със своите историйки.

Към девет часа Ник предложи вече да тръгват за ресторанта.

— Разбира се. Само да си взема чантата и палтото. — Катрин се упъти към спалнята.

— А аз трябва да звънна до вкъщи — каза Ник и се изправи. — Ще проверя дали не се е обаждал Нелсън Ейвъри.

За най-голяма почуда на Катрин, той я последва в спалнята. Щом се убеди, че Естел не може да ги чува, тя изсъска:

— За бога, Ник, представи си само какво ще си помисли Естел!

— Престани да се притесняваш. Освен това наистина искам да се обадя у дома. Искам насаме да кажа нещо на бавачката. — Той я улови за ръцете и се приведе към нея, за да я целуне нежно по устните. — Да й кажа ли, че тази вечер ще се прибера късно? Ама много-много късно.

— Ох, Ник, и аз не знам.

Той само се засмя и пусна ръцете й.

Катрин взе чантата и палтото си от норка, което лежеше на леглото. После изхвърча, без да обели и дума.

Ник взе телефона, излегна се на леглото и набра номера, докато разглеждаше своята снимка върху нощното шкафче. „Тази нощ ще ме има цял-целеничък“ — помисли си той и каза в слушалката:

— А, мис Джесика, здравей. Обаждал ли се е господин Ейвъри? — Бавачката на сина му го уведоми, че никой не е звънял. — Добре. После пак ще се свържа с теб. Сега отивам на вечеря с едни приятели. И ще се прибера късно, ама много късно.