Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (33)

Глава VIII

Дорис Астернан вървеше замислено напред-назад по бялата мраморна тераса на вила Замир. Пристъпваше грациозно и внимателно, сякаш следваше някаква невидима права линия. Беше потънала в размисъл, а когато мислеше, тя не можеше да стои на едно място. Мислите й течаха с отмерения ритъм на нейните крачки. Силният й ум анализираше, сравняваше и преценяваше току-що получената новина, но тя все още не можеше да намери най-удачния подход в случая. Дорис беше сериозно разтревожена. Ето защо зелените й живи очи сега гледаха мрачно и унесено, а лицето й беше лишено от характерната за нея жизненост.

Беше късен следобед, наближаваше вечер — бе настъпила онази смълчана и кротка част от деня, малко преди той да си отиде и да отстъпи място на нощта. Тогава цари пълен покой, сякаш всичко живо е застинало за кратка почивка. Огненото кълбо на августовското слънце отдавна се беше скрило зад отсрещните хълмове и по кобалтовото небе се стопяваха и последните му златисто червеникави отблясъци. Бавно падаше вечерният здрач. Подухваше едва доловим ветрец, а благоуханният въздух още пазеше топлината на деня.

Голямата бяла вила също изглеждаше притихнала сред всеобщото чувство за тишина и покой. Носеше се аромат на рози, карамфили и жасмин. Не се чуваше нищо друго, освен лекото потропване по мраморната настилка от сандалите на Дорис и шумоленето на бледозелената й копринена рокля, която се диплеше около стройните й крака. Като никога не се чуваха невъздържани изблици на смях, звучни младежки гласове, не гърмеше попмузика, не се чуваха потупванията на топки за тенис, нямаше ги и веселите крясъци от плувния басейн. В момента във вилата нямаше почти никой, освен слугите и Дорис се наслаждаваше на временния покой. Ким беше отишъл да види един свой приятел от ученическите години и щеше да се върне чак утре. Франческа се беше измъкнала още по обяд заедно с Даяна, като набързо обясни, че отиват на разходка с Николас Латимър, който много й помагал за книгата на Чайниз Гордън. Дейвид си подремваше, а и Крисчън се беше прибрал в стаята си. И двамата заявиха, че са уморени, след като бяха обядвали при някакви техни приятели в Монте Карло. От вида им Дорис заключи, че обядът е включвал най-вече шампанско и почти никаква храна.

Някакъв лек шум я сепна. Тя спря и се обърна. Ив, главният прислужник и иконом на вилата, отвори стъкления портал на гостната, който водеше към терасата:

— Добър вечер, мадам — каза той и кимна любезно.

— Добър вечер, Ив.

Икономът буташе пред себе си голяма стъклена маса на колелца, която служеше за барче на терасата. Тя беше отрупана с най-невероятни напитки, сокове и кристални чаши, които дрънчаха, докато той побутваше масата към къта за сядане на терасата. След като я постави на най-подходящото място, той попита Дорис дали вече може да отнесе таблата с приборите за чай. Дорис му отговори, че може, и той почтително се усмихна, взе табличката и се оттегли.

Дорис погледна часовника си. Даяна и Франческа трябваше да се върнат скоро. Дейвид и Крисчън също щяха да се появят всеки момент, защото наближаваше времето за обичайния аперитив, и тя отново щеше да е заобиколена от хора. «Имам петнайсет минути — каза си тя, — още само петнайсет минути, за да обмисля нещата на спокойствие. За да реша как да постъпя.» Дорис прекоси терасата и седна в градинската люлка. Облегна се на жълтите възглавници и се остави да бъде полюшвана леко напред-назад. Навесът на люлката хвърляше сянка върху лицето й, по което се забелязваха лек загар и лунички от слънцето. От сянката изражението й изглеждаше още по-замислено. «Ах, тази прекалена амбиция у хората — разсъждаваше си Дорис, — тя заслепява хората и ги кара да вършат най-необмислени безразсъдни неща.»

Самата Дорис беше амбициозна жена, но не дотам, че да съсипва други човешки съдби или да жертва собственото си щастие за една гола амбиция. Тя беше любяща и всеотдайна жена. Любовта всъщност беше смисълът на целия й живот. Беше се омъжила за Едгар Астернан не заради парите му, а защото се влюби в самия него. Именно заради това щеше да се омъжи сега и за Дейвид Кънингам, деветия граф Лангли — водеше я сърцето, гласът на сърцето, а не хладният разум. Дорис беше достатъчно честна, за да признае пред себе си, че парите и титлите си имат своето значение, но тя беше убедена, че те никога не са я ръководели в живота.

Всъщност амбицията у Дорис Астернан се дължеше на нейния интелект, на вродената й страст да общува с издигнати и достойни хора — умни и проницателни, интересни като характери и с широка култура. Достойни мъже и жени, от които се възхищаваше и които й служеха като пример в живота. «В моята амбиция няма нищо конкретно — помисли си тя, затова разумът ми винаги успява да я обуздае. Докато при нея амбицията е самоцел и тя не би се спряла пред нищо, но тъкмо там се крие опасността.»

Дорис потрепери, въпреки че въздухът все още беше топъл. Огледа се и видя, че вече се беше здрачило съвсем. Небето беше притъмняло, а на хоризонта се стопиха и последните синкави отблясъци. Изведнъж терасата се покри с мрачни и тъжни сенки. Дорис се приведе, вдигна стъклото на фенера и потърси с ръка кибрита, който обикновено седеше до него. Тя загърна с шепа фитила, запали го и угаси клечката. После така рязко седна назад, че люлката започна отново да се люлее. Заедно с лекото движение напред-назад в главата й нахлуваха откъслечни спомени и тя забрави за тревожните си мисли.

Дорис си спомни за една друга такава люлка, но на съвсем друго място и преди много години назад. Люлката беше под навеса на спретнатата бяла къщичка на баба й в Оклахома. В този дом тя отрасна под грижите на любящата си майка и на безкрайно привързаните към нея дядо и баба. Не бяха живели охолно, но в дома им винаги имаше обич и топлота, уважаваше се честността и човешкото достойнство. Тя притвори очи и за миг си представи всичко, което някога беше подредено под онзи навес — саксиите с цъфнали цветя, плетените ракитови мебели, неизменната каса с лимонада и сребърната чиния с курабийки, поставени върху бяла масичка със синя карирана покривка.

Под този навес бяха преминали най-хубавите й мигове от детството — там се събираха през горещите летни дни и през красивите есенни вечери…, там се смееха и разговаряха за интересни неща, учеха я на доброта и разум… В съзнанието й като на живо се редяха толкова скъпи за нея образи и картини. Припомни си как дядо й си мушеше лулата, поклащаше се на люлката и й четеше чудни приказки от многобройните си книги, когато тя беше още съвсем малка. Като стана ученичка, под навеса се събираше със своите приятелки. После, когато порасна и започна да ходи на танцовите вечери в двора на църквата, пак под навеса любовно й нашепваха и крадешком я целуваха многобройните й ухажори, които я изпращаха до дома й.

Едгар Астернан също бе седял под този навес в деня, когато се запознаха. Спомни си как той се люлееше на люлката и разговаряше с дядо й, към когото се обръщаше с фамилиарното «докторе», сякаш го познаваше от години. Двамата мъже бяха съвършено различни и въпреки това изглеждаха толкова близки, защото ги свързваше любовта им към професията — единият беше отдаден на медицината, а другият — на големия бизнес. Професионалната всеотдайност и общите им морални принципи им помогнаха да се разберат и мигновено да си станат симпатични един на друг.

«Какво странно нещо е животът!» — помисли си Дорис. Тя се запита дали изобщо някога щеше да срещне Едгар, ако не беше отишла до града да си купи рокля точно в този ден и ако не беше тръгнала да пресича точно в този момент, така че той за малко не я блъсна с колата си. Той се притесни и започна да й се извинява, макар че вината не беше негова. После настоя да я закара до дома й в открития Буик, който беше взел от директора на една от фабриките си за месни консерви в Оклахома.

Беше такъв горещ съботен следобед, че едвам се дишаше. Баба й му каза, че няма да го пусне да си тръгне, ако не опита от нейната чудесна освежителна лимонада. Малко по-късно се прибра и дядо й, недоволно поклати глава при вида на лимонадата и му наля чаша с хубаво малцово уиски, като заяви, че истинските мъже пият само това. Те така сладко си говореха, че неусетно дойде време за вечеря. Тъй като беше разбрал, че Едгар няма никакъв неотложен ангажимент, дядо й започна да настоява да остане още с тях, а и по всичко личеше, че на самия Едгар хич не му се тръгваше. Баба й извади най-хубавата си дантелена покривка и най-красивия порцеланов сервиз. Тя поднесе печено пиле с кнедли, топъл ябълков пай и домашен сладолед. През цялото време, докато вечеряха, трапезарията се огласяше от веселия им смях. Едгар остана чак до полунощ, защото се чувстваше щастлив и спокоен в уютния дом на новите си приятели и с удоволствие слушаше всичко, което те му разказваха за себе си. Тази вечер се беше запечатала в съзнанието на Дорис като вълшебна картинка — двамата мъже седят на люлката, баба й се е настанила в люлеещия се стол, майка й е привела светлокестенявата си глава над неизменния гоблен, а в ръцете й проблясва иглата, тя самата седи на плетен стол, подпряла с длани брадичката си, и захласнато слуша разговора между Едгар и дядо й. Дим се вие от пурите на двамата мъже, чува се потракване на чаши за кафе, от радиото се носи вълнуващият глас на младия Синатра и през цялото време не спира приглушеният мъжки разговор за най-различни неща, но най-вече за войната в Европа. Тази вечер никой от тях не знаеше, че само след няколко месеца Америка също щеше да бъде въвлечена в ужаса на войната, след нападението над Пърл Харбър.

Онзи септември тя беше на двадесет и една години, работеше като учителка в една детска градина и беше необикновено чаровна, свежа и мила, с непорочния вид на провинциална девойка. Едгар беше на петдесет и седем години, вдовец без деца, енергичен и изискан чикагски милиардер, на който му беше омръзнало да печели пари, защото нямаше на кого да ги завещае, нито пък с кого да ги харчи. Изобщо — много зает, но много самотен мъж. Той се влюби в нея заради чаровната й външност на типична американска колежанка, заради нейната порядъчност, любознателност и пъргав ум и заради нейната интелигентност, на която възлагаше големи надежди. Три месеца по-късно, в един слънчев декемврийски следобед — няколко дни, след като президентът Рузвелт и Конгресът официално обявиха война на Япония — Дорис Халидей стана втората госпожа Едгар Астернан. Този ден промени целия й живот.

Някъде изтрополи дървен капак на прозорец и Дорис сепнато се върна към настоящето. Тя погледна от терасата и видя, че струи светлина от прозореца на библиотеката, която сега служеше за стая на Крисчън. Той започна да свири на цигулката си и до нея достигнаха звуците на класическа музика. Мелодията се носеше нежно, тъжно и красиво в смълчания здрач. «Моцарт, помисли си Дорис. Той винаги свири Моцарт, и то така блестящо и с толкова чувство.» Обзе я някаква дълбока тъга. Сърцето й се сви от мъка за Крисчън и Даяна. Бяха прекалено млади, за да носят подобно бреме на съдбата. Дорис беше поканила във вилата и майка им Арабела, сестрата на Дейвид и въпреки че тя уклончиво се съгласи, Даяна и Дорис знаеха, че няма да дойде. Но и двете не смееха да споделят това с Дейвид, защото той беше въодушевен от мисълта, че тук той «ще върне сестра си към живота». Но като жена Дорис съчувстваше на Арабела и разбираше поведението й. За принцеса Арабела фон Витинген времето беше спряло и тя едва ли някога задълго щеше да се отдели от Западен Берлин. Защото там очакваше да се завърне съпругът й от света на мъртвите.

Дорис въздъхна и запали цигара. Пламъчето подсили острия син блясък на нейния пръстен със сапфири и диаманти. Това й беше годежният пръстен от Дейвид. Той й го подари миналата неделя, когато двамата с Ким докараха Ролса й във вилата. Този пръстен беше от родовото съкровище на фамилията Лангли и обикновено Дейвид не взимаше извън Англия такива ценни предмети, за да не се загубят или пък да бъдат откраднати. Той я беше помолил да си го сложи веднага и да го носи навсякъде. «Това ще показва, че вече сме сгодени, и ще запуши устата на всички завистници около нас.» Дейвид изрече тези думи със смях и сам й го сложи на ръката. Със замислена усмивка тя започна да си играе с пръстена. Знаеше, че са го носили бабата, майката и първата съпруга на Дейвид. Беше й скъп, защото символизираше приемствеността в рода Кънингам, към който сега принадлежеше и тя. Освен това сапфирите бяха любимият й скъпоценен камък. Тя несъзнателно вдигна ръка към шията си и опипа нежната, красива и стилна огърлица с диаманти и сапфири, която беше в комплект с обици и гривна. Едгар й ги беше подарил само няколко дни преди да почине — оттогава бяха минали четири години.

Колкото и да беше силна скръбта й по него, с времето тя все пак се уталожи и поутихна. Но въпреки това Дорис знаеше, че никога няма да забрави онзи кошмарен ден. Спомни си колко ужасена и вцепенена беше, когато видя как Едгар внезапно се свлече на земята, повален от сърдечен удар в своя кабинет в Чикаго. Дълго време тя беше неутешима, чувството й за празнота бе толкова страшно, че не й се живееше.

Дорис така живо си представи Едгар, сякаш го виждаше пред себе си на терасата. Видя го такъв, какъвто изглеждаше в деня, когато за последен път излязоха заедно от дома си. Той беше висок и изключително строен, с красива гъста побеляла коса, с живи черни очи и• загоряло от слънцето мило и благородно лице. Макар и на шейсет и шест години, у този хубав мъж кипеше младежка жизненост и енергия. Да, смъртта на Едгар Астернан наистина я смаза, защото той беше всичко за нея на този свят — съпруг, любовник, закрилник, наставник, приятел и довереник.

«Радвай се за мен, Едгар. Не се тревожи, аз съм щастлива, скъпи мой — шепнеше тя наум, както често обичаше да си говори с него. — Дейвид е добър, мил и грижовен мъж и с дълбоко чувство за достойнство, както ти самият. И с него ще бъда щастлива, така както живях щастливо с теб. Знам, че няма да бъде същото. Нищо в този живот не се повтаря. Но с него можем много да си дадем един на друг. Благодаря ти, Едгар, благодаря ти за всичко… за това, че ми помогна да стана това, което съм днес. Ако не бях те срещнала, нямаше да съм тук сега.»

На Дорис й се стори, че чува гласа му, който сякаш идваше някъде от много далече… «Радвам се за теб, Дорис. Недей да пропускаш любовта. Тя е единственото, за което си струва да се живее. Не се отказвай, мое златно момиче. Бъди щастлива. Бъди силна. Бъди смела. Живей достойно живота си, Дорис, така както съм те учил.» Неговият плътен и звучен глас заглъхна — тя знаеше, че го е чула само във въображението си, само в най-съкровените кътчета на душата си. Но беше убедена, че ако можеше, той щеше да й каже именно това.

«Сбогом, Едгар. Сбогом, най-скъпа моя любов» — каза тя негласно, защото усещаше, че е време да се прости завинаги с него. Предстоеше й да заживее нов живот с един нов човек, който имаше нужда от нея, а и тя от него, затова трябваше да пропъди всички сенки от миналото. Тя се облегна назад и въздъхна, но това беше спокойна и мъдра въздишка.

Часовникът удари веднъж и това окончателно извади Дорис от нейния странен унес. Тя угаси цигарата си в кристалния пепелник, изправи се и приглади гънките на копринената си рокля. «Стига със спомените», каза си Дорис, прекоси бавно терасата и влезе в голямата гостна.

Тя се спря за миг край писалището от абанос и позлатен бронз, разсеяно подреди списанията и мислите й отново се върнаха към решението, което трябваше да вземе. «Защо ли трябваше тази неприятност да изникне точно сега? — каза си тя мрачно. — По-късно щеше да ми бъде много по-лесно да се справя с положението. Това наистина е възможно най-неподходящото време. Чакат ни само разочарования и неприятности заради тази история. Защото тя има значение за всички ни и ще ни отрови настроението през останалата част от лятото. Господи, как ли трябва да постъпя?» Умът й трескаво работеше. Но колкото и да прехвърляше различните варианти, за да избере най-тактичния подход, накрая Дорис неизбежно стигаше до един и същи извод: «Трябва да кажа на Дейвид. Нямам друг избор».

— Така да бъде — каза Дорис на глас и веднага изпита онова чувство на облекчение, което усещаше винаги, когато взимаше важни решения. Дорис не понасяше всякакво протакане и нерешителност. А още повече мразеше лъжата.

С решителна крачка тя прекоси кръглата мраморна площадка пред широката извита стълба и се изкачи до апартамента на Дейвид, като през цялото време си повтаряше какво точно ще му каже. Положението беше много деликатно и можеше да доведе до сериозни последици, затова Дорис се опитваше да събере цялата си дипломатичност и такт.

 

 

Виктор отвори очи и запримига от светлината, която се процеждаше през щорите и блестеше право в лицето му. Пресегна се за часовника си на нощното шкафче, вгледа се в него и в същия момент усети, че има леко главоболие. «Явно, че на обяда съм прекалил с бургундското вино» — каза си Виктор и постави часовника обратно.

Той се запротяга на леглото и сви няколко пъти крака, за да раздвижи тялото си, а после се обърна към Франческа, която лежеше до него. Обви ръце около гъвкавото й тяло и я целуна по косата. Тя в просъница промърмори нещо неразбираемо и отвори очи. Той се приведе към нея и нежно я целуна по устата, след което се отдръпна леко и се загледа в лицето й.

— Време е да ставаш, миличка. Ще закъснееш. Не бива да оставаш тук, защото ще си докараш неприятности.

Франческа се усмихна лениво:

— Защо пък да не си докарам малко неприятности — пошегува се тя и се сгуши в него, като прокара пръсти по раменете му. — Заради тебе мога да го направя.

Той се разсмя и седна в леглото:

— Нямам нищо против. Но пътят до вилата не е малко и не искам пак да…

— Да карам бясно по пътищата — довърши тя вместо него. С бързо движение тя скочи пъргаво от леглото, изправи се, разтърси глава и го погледна с усмихнати очи.

— Браво, моето момиче. Най те обичам, като ме слушаш. Хайде сега, бегом. Да си се облякла, докато се обадя на Ники.

Тя обаче не бързаше. Усмихваше му се многозначително, подкупващо и примамливо.

В такива моменти тя така неудържимо го привличаше, че той с мъка успяваше да се сдържи. Искаше му се да я сграбчи и да я люби до безкрай и никога да не я изпуска от прегръдките си. Но Франческа наистина трябваше да си тръгва. Баща й и Дорис я очакваха да се върне всеки момент и той не искаше да предизвиква подозренията им. А и се опасяваше, че тя пак ще натиска газта прекалено много, както имаше навика да прави. Той й каза с наставнически глас:

— Слушай какво, госпожице, до петнайсет минути да съм ви видял, че сте потеглили с колата. И си мисля, че ще е по-добре да оставиш Даяна да кара. Господи, ако някой те види как хвърчиш по пътищата, ще си помисли, че тренираш за ралито в Монте Карло.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Виктор Мазонети. Започваш да ми приличаш на нещо средно между Наполеон Бонапарт и дук Уелингтън. Само командуваш и се разпореждаш. Ела тук — иди там. Седни — стани. Яж това — не яж онова. Бързо се обличай — бързо се събличай.

— Хайде, Чес. По-живо — подкани я той, като едва се сдържаше да не се разкикоти.

— Слушам, сър! Тъй вярно, сър! — продължи да го дразни тя, изпрати му една въздушна целувка и затанцува из стаята. После запя със звучен глас: — Бъди начело на Британия, че Британия покорява моретата, но никой не може да покори британските жени.

Той се ухили. С нея винаги му беше забавно и интересно. Обичаше нейното остроумие и чувство за хумор, нейната младежка естественост и волната й душа. Почуди се как ли ще изглежда след някоя и друга година. «Сигурно ще стане още по-страхотна» — помисли си той. С нежност и възхищение Виктор се загледа в нея. Младото й гъвкаво тяло имаше гладък слънчев загар, а косата й беше изсветляла до цвета на узряло жито. През последните десетина дни във Франция тя сякаш разцъфтя под слънцето и под неговите любовни ласки.

Преди да влезе в банята, тя се обърна, изпрати му още една въздушна целувка и му намигна заговорнически. Той се усмихна и се загледа в затворената врата на банята, като си помисли колко добре вървеше всичко. Той и Франческа можеха да прекарват много време заедно, без да се крият и без да се притесняват, че някой ще се досети. Това до голяма степен се дължеше на Дорис Астернан, която неволно им осигури интимна атмосфера, просто защото не знаеше за истинските им отношения. Дорис се оказа точно такава, каквато му я беше описала Франческа — тя беше приказлива, сърдечна, гостоприемна жена, която обичаше да има гости и да ги забавлява. Дорис лично покани него и Ник, като му обясни, че той поне ще оцени удобствата и уединението на вилата.

Така че те двамата с Ник започнаха да посещават почти всеки ден красивата вила Замир. Играеха тенис, ходеха на частния плаж на вилата, за да поплуват, излежаваха се около басейна, играеха карти или правеха по някой крокет на игрището, което доставяше огромно удоволствие на Виктор. Обядваха с часове на терасата, правеха си вечери на свещи в градината или пък се разхождаха до казината в Монте Карло. Виктор върна нейните жестове на гостоприемство, като няколко пъти ги заведе всичките на вечеря в елегантни ресторанти из Ривиерата. Ник пък ги покани на вечеря в едно живописно заведение в околността. Към тях се присъедини и Джейк, който беше пристигнал преди три дни, и веднага се почувства част от задружната им компания. Предния ден Джейк нае една моторница и те цял ден се разхождаха по крайбрежието, а на връщане спряха в Кан, за да пийнат шампанско и да поразгледат бутиците.

Още с пристигането си Виктор осъзна, че ще трябва да смени модела си на поведение за пред хората. Знаеше обаче, че ролята на доброжелателен възрастен чичко ще вбеси Франческа, затова реши да се държи като неин по-голям брат. Така другите щяха да изтълкуват поведението му като безкористна симпатия, затова той се стараеше да се държи към нея непринудено и весело, без да става досаден. Пък и по всичко личеше, че на Франческа това й хареса. Всъщност тя отвръщаше на шеговитите му закачки и изпитваше удоволствие да бъде дръзка, непослушна и предизвикателна, което истински го забавляваше. Общо взето, атмосферата, която създаваше Дорис около себе си, беше толкова приятелска и непринудена, че Виктор почувства лекота още от първия ден. Отдавна не се беше забавлявал така приятно.

Оставането насаме с Франческа също не се оказа проблем, защото и Ник реши да приеме някаква роля за пред останалите. Тъй като той действително ценеше нейния талант, реши да се представи като духовен наставник на младата писателка, която работи върху първата си книга. В резултат на това тя безпроблемно сновеше между вилата и техния хотел, като непрекъснато мъкнеше със себе си своя ръкопис. Никой не виждаше в тези посещения нищо нередно, още повече че и Даяна я придружаваше. Пък и във вилата кипеше такъв живот и Дорис и графът бяха толкова влюбени и така погълнати от приготовленията за бъдещата си сватба, че и двамата се отнасяха твърде толерантно към ежедневните излизания на двете госпожици. Виктор беше убеден, че те изобщо не обръщат внимание на случайно изпуснатите думи, на умело прикрития флирт, нито пък се досещаха за любовното увлечение на Даяна и Николас.

Изведнъж Виктор се сети, че времето е напреднало, скочи от леглото, намъкна белия си копринен халат и отиде в дневната. Сипа си чаша минерална вода, жадно я изпи наведнъж и седна до телефона. После вдигна слушалката и поиска да го свържат с апартамента на Ник.

— Аз съм, братле. Около десет минути. При теб. О’кей? — попита го той с типичния телеграфен стил, с който си разговаряха.

— Прието, братле. Утре?

— Пак така. Същият час.

— Браво, браво — засмя се Ник, а после каза с подчертан английски акцент: — Ех, че стар развратник.

— Ариведерчи. — Виктор леко се усмихна и затвори телефона.

После си сложи очилата с рогови рамки и разсеяно прегледа списъка на поканените гости за партито, което организираше събота вечерта в ресторант «Дьо Пират».

Франческа се появи и каза:

— Ето ме, генерале. Готова съм за проверка. Имаш ли някакви забележки?

Той се завъртя на стола.

— Имам даже много забележки. Изглеждаш прекалено секси. Баща ти наистина трябва да те държи под ключ, моето момиче.

Той го каза шеговито, за да я подразни, но всъщност не беше далеч от истината. Очите му се плъзнаха по тялото й и той се опита да я прецени просто като непознат мъж. Тя беше облечена с бели къси панталонки и с памучна бяла риза с навити ръкави, като я беше вързала под гърдите си на малък възел така, че коремът й леко се разголваше. На врата си имаше тъмносиньо копринено шалче, което беше в тон с тъмносините еспадрили, завързани с връзки около тънките й глезени. Макар и много семпло, облеклото страшно й отиваше — то подчертаваше красивата й фигура и откриваше дългите й стройни крака. Но не дрехите, а нещо друго у нея порази Виктор. По лицето й беше изписана особена женска чувственост, а светлите й очи с цвят на топази показваха, че е познала някаква нова наслада в живота. В началото тя не изглеждаше така. Но сега приличаше на жена, която я любят страстно и която люби не по-малко всеотдайно.

Тя леко смръщи вежди и го погледна въпросително:

— Какво има, Вик? — Франческа се приближи към него.

Той си помисли: «Даже походката й се е променила — станала е по-лека, по-гъвкава». Виктор се прокашля и отговори:

— Няма нищо, миличка. Просто ти се наслаждавам.

— И теб, генерале, си те бива — отговори тя през смях и прибра зад ухото си една непослушна руса къдрица. — Дали проницателната Дорис ще се досети за нещо по вида ми? Надявам се, че не изглеждам сякаш току-що съм се измъкнала от нечие легло.

«Тъкмо така изглеждаш» — щеше да й каже той, но се сети, че само ще я притесни, затова отговори:

— Не, не, разбира се. А и ми се струва, че Дорис няма време да се заглежда кой знае колко в тебе. Изглежда, че освен баща ти тя не вижда никой друг. — Той стана и я прегърна през рамо, за да я изпрати до вратата. Преди да я пусне да си тръгне, той я обърна с лице към себе си. — Моля те, обещай ми, миличка, че ще оставиш Даяна да кара. Пътят край морето е пълен със завои, а и ти ставаш малко безразсъдна, когато си закъсняла и бързаш.

— Обещавам. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Обичам те, Вик — прошепна Франческа и се притисна до него.

Той я прегърна силно.

— И аз те обичам, миличка — каза Виктор и с неохота я пусна.

Франческа се отдръпна от него, грабна чантата си от стола и я метна през рамо.

— Нали ще дойдете утре във вилата?

— Разбира се. Като се наспим хубаво, ще дойдем. — Той отвори вратата и огледа коридора. — Всичко е чисто. Няма жива душа. И не забравяй, че ми обеща Даяна да седне зад волана.

— Не съм. Недей да се тревожиш, генерале.

Той застана на прага и я проследи с поглед, докато тя стигна до апартамента на Ник. Беше толкова грациозна, естествена и млада, толкова опиянена от щастие, че сърцето му се сви. Изведнъж той се почуди какво ли ги чака занапред, защото с пределна яснота осъзна колко далече са отишли нещата между тях. Виктор стана сериозен и леко се намръщи. Твърде много неща й беше казал, твърде много й беше показал и твърде близо я беше допуснал до себе си. За първи път го осени мисълта, че Франческа Кънингам никога повече нямаше да бъде същата. Но пък не се ли беше променил и той самият?

След петнайсетина минути някой припряно потропа на вратата и се чу гласът на Ник:

— Аз съм, Виктор. Мога ли да вляза?

— Разбира се, братле. Вратата е отворена.

— Джейк току-що се е опитвал да се свърже с теб от Монте Карло — обясни му бързо Ник и небрежно се просна на канапето. — Но телефонът ти давал заето и той се обади на мене. Все още не е тръгнал оттам. Джери Масингам го поканил да остане за вечеря, така че няма да се върне преди единайсет.

— Говорих по телефона с «Льо Пират», за да уточня подробностите за събота. А като стана дума за моето парти, трябва да ти кажа, че с жените сме много зле. Както и да гледам списъка на поканените, мъжете са много повече. Не знам как ще се оправим, но трябва да отмъкнем отнякъде поне още няколко жени. Между другото, знаеш ли дали Джейк ще си води мадама?

— Да. Той не ти ли е казал? Ще доведе със себе си Хилъри… Хилъри Пиърс.

Виктор го погледна изненадано:

— Не знаех, че и тя е във Франция. Странно.

— Кое е странно?

— Че Хилъри е тук сама. Марк е много ревнив към нея. Не съм си представял, че я изпуска от погледа си, камо ли да я остави да иде на почивка без него. А със сигурност знам, че той няма да може да дойде. В Лондон е затънал до гуша от работа по монтажа на филма. Нали си спомняш, че изснима сума ти материал, но сега ще му дойде нанагорно, докато го пресее. А къде е отседнала Хилъри?

— Наела е стая в «Шевр д’Ор» в Ез, но само до утре, или поне така ми каза Джейк. После щяла да наеме къщата на някакъв неин приятел. На Хили Стийд му хрумнала идеята Джейк да кавалерства на Хилъри за вечерта. А пък Хилард ще придружава една от гостенките в къщата, която е наел Боу Стантън. Някоя «почитаема» предполагам.

— Това пък що за дивотия е?

Ник избухна в смях:

— Искам да кажа «високопочитаема». Нали разбираш, дъщеря на някакъв си там… абе, май че беше лорд. Името на високопочитаемата госпожица е Пандора Тремейн. Според Хили била много красива. Той е толкова въодушевен, че ще кавалерства на млада аристократка, че направо заеква от удоволствие, като произнася името й.

— И жена му Нанси много ще се въодушеви, ако разбере, че е развеждал нагоре-надолу млади госпожици. Бога ми, точно тогава не бих искал да съм на мястото на Хили — нищо няма да го спаси, не да е «почитаема», ами каквато и да е — отбеляза Виктор саркастично. Очите му проблеснаха развеселено, като се сети за властната и опърничава съпруга на Хили, която сега въртеше домакинството в Калифорния. — Е, две жени повече от предвиденото е направо чудесно, но се надявам, че и Боу ще дойде с мадама, защото…

— Чух, че щял да придружава майката на «почитаемата», която също била в неговата вила. Казвала се Алисия и неотдавна се развела с бащата на Пандора.

— Господи, Ники, като някоя осведомителна агенция си — каза Виктор, като клатеше глава. — Откъде по дяволите успя да изкопчиш толкова много информация?

— Нали знаеш, че като видят невинното ми изражение, всеки ми се доверява — отговори Ник. — Но чакай да ти кажа, докато не съм забравил — преди малко във фоайето налетях на Естел Морган. Тя ми каза, че е отседнала в Монте Карло. Реших, че трябва да ти кажа, ако все още не си се отказал да я поканиш.

— Може би ще е по-добре да я поканя, Ник — отговори бързо Виктор. — Знам, че не я обичаш много, а и признавам, че не е лесна за изтърпяване. Но тя написа толкова материали за филма, а и статиите й за Катрин и Тери Огдън бяха чудесни. Ще бъде гадно от моя страна, ако я пренебрегна. Не е тайна, че съм поканил всички познати, които в момента са тук, на Ривиерата, така че тя със сигурност ще разбере за купона. — Той стисна устни и поклати замислено глава. — Да, ще я поканя. Иначе ще бъде невъзпитано, дори гадно.

— Абсолютно си прав, Вик — съгласи се Ник. — Наистина не бива да я пренебрегваш. Пък и Естел не е чак толкова лоша. А е и съвсем безобидна.

Виктор се изненада от думите му и заговори бавно:

— Виж ти, виж ти, мек като памук си станал. На какво дължим тази странна промяна у тебе? Всъщност няма нужда да ми казваш, аз знам. Даяна, нали? Не се и съмнявам, че е резултат на нейното благотворно влияние. — Виктор се усмихна и огледа с обич приятеля си. Радваше се, че Ник е в толкова добра форма и в отлично разположение на духа. Слабото му момчешко лице имаше хубав загар от слънцето и изглеждаше спокойно, сините му очи блестяха като преди, непомрачавани от скръб. Ник беше и понапълнял, но не много — така слабата му фигура изглеждаше по-солидна. Виктор възкликна: — Изглеждаш страхотно, братле! Не съм те виждал в толкова добра форма, откакто си се върнал от Ню Йорк. Не, изразих се неточно. Никога не съм те виждал в по-добра форма.

— Знам, че е така. — Съвсем спонтанно Ник си призна: — Даяна е невероятно момиче, Вик. Влюбен съм, Вик. Сериозно ти казвам, влюбен съм до ушите. — Но Виктор не каза нищо, само поклати глава и си взе една цигара. Ник забеляза как в черните му очи се появи дяволито пламъче и някаква усмивка заигра по устните му. Той извика невъздържано: — Това не е поредното ми временно увлечение, Виктор. Аз наистина имам сериозни намерения към Даяна.

— Сериозно ли са чак толкова сериозни, Николас? — попита Виктор и повдигна изпитателно вежди, като гледаше приятеля си право в очите.

— Да. А ще ти кажа и още нещо. Даяна е първата жена досега, за която ми се ще да се оженя. Я да те чуя сега, стари хитрецо? — Ник очакваше отговора на Виктор, който стоеше и го гледаше стъписано. — Хайде де, кажи нещо, маестро.

— Питал ли си я вече за това? — проговори той накрая, а гласът му прозвуча странно глухо и колебливо.

— Не, не още. Мисля да поизчакам малко, така че това да остане само между нас, чат ли си?

— Разбира се, Ники. Ами Даяна? Какво е нейното отношение към теб?

— Сигурен съм, че е луда по мене — заяви Ник самоуверено.

Виктор се изправи:

— Искаш ли да пийнем по едно? Тъкмо време за нещо по-силно, пък и имаме много време до вечерята.

— Ами да, защо не — прие Ник. — Аз ще пия водка с тоник.

— Съжалявам, но ще я пиеш топла. Чак сега се сетих, че ми се е свършил леда в хладилника — отбеляза Виктор и отиде до барчето, за да налее питиетата.

— Все едно. Но защо не позвъниш да ти донесат една кофичка с лед, за да си имаш за после.

Без дори да отговори, Виктор направо взе телефона и направи това, което го посъветва Ник. После му подаде чашата и каза:

— До дъно, братле!

— Наздраве! — Ник отпи една голяма глътка и бавно остави чашата на масата. Беше забелязал внезапната промяна в настроението на Вик. — Хайде, изплюй камъчето — подкани го той приятелски. — Усещам по изражението на лицето ти, че имаш да ми казваш нещо важно. Имам и гадното предчувствие, че ще бъде нещо неприятно за мене.

— Не, не, заблуждаваш се, Ники — запротестира Виктор, но резкият му отговор прозвуча още по-неубедително. И колкото и да се опитваше, не можа да прикрие тревожното си изражение, което Ник беше забелязал. Затова се наведе към него, прокашля се и каза тихо: — Ще трябва да си поговорим сериозно. По мъжки.

— Давай направо. — Ник усети, че се напрегна целият. Предчувстваше, че ще чуе нещо не само неприятно, но и страшно.