Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Voice of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

ISBN: 954-8081-01-6 (не е указан)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1503

 

 

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

Коректор: Мариана Черешарова

ISBN: 954-8081-03-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1504

История

  1. — Добавяне

Глава XXI

Виктор Мейсън се втренчи в Джери Масингам с твърд и сериозен поглед, а после рязко му каза:

— Погрижи се да направиш застраховки на всичко ценно в замъка Лангли, извън сумата за общата застраховка на филма. Сериозно ти говоря — на абсолютно всичко ценно, Джери. В никакъв случай не искам да си имаме неприятности, ако случайно стане нещо и повредим някоя ценна вещ. Мисля си, че най-добре е да сме презастраховани.

— Не се безпокой, вече съм говорил с Джейк за това — отговори бързо Джери и се зачуди защо Виктор го смята за глупак. От един час насам не беше престанал да го поучава като малко дете. Но така или иначе Виктор се държеше и с Джейк Уотсън по същия начин. Джери се ухили, защото усещаше, че Виктор днес е изпаднал в едно от своите делови и началнически настроения — държеше се като продуцент, а не като актьор, опитваше се да им покаже, че е добре запознат с подробностите около подготовката по един филм и че умее да предвижда всички рискове. „Няма що, всички вече направо сме във възторг от неговите лекции“, помисли си Джери. Той обаче усети, че Виктор го наблюдаваше с черните си проницателни очи, затова бързо продължи: — Освен това възнамерявам да ги помоля да си приберат всички лампи, вази и украшения от стаите, в които ще снимаме, а ние ще ги заместим с имитации. Просто за всеки случай, за да не…

— Да, добре си се досетил — прекъсна го Виктор. Той се облегна назад в стола си, издуха педантично една прашинка от ръкава на тъмносиньото си сако и отбеляза: — Предполагам, че там е пълно и със скъпи килими, нали?

— Да. Графът ни каза, че имат немалко старинни и ценни килими и изрази безпокойството си за тях. Аз обаче му обясних, че независимо дали ще има килими или не, под камерите и останалото оборудване винаги поставяме пластмасови подложки. А най-ценните килими ние и без друго ще ги заменим с имитации. Трябва да ти кажа, Виктор, че замъкът е пълен догоре с най-невероятни съкровища, с безценни предмети на изкуството, така че в никакъв случай не бива да рискуваме. — Той клатеше глава с възторжен поглед. — Замъкът е невероятен паметник от миналото. При това е необикновено красив. Ами ако беше видял картините! — Той подсвирна с въодушевление, като продължаваше да клати глава. — Мили боже, та само те са цяло състояние! Ти обаче не се безпокой, аз съм се погрижил за всичко — каза Джери с убедителен глас и не сваляше поглед от Виктор. — Знаеш, че не съм от вчера в занаята.

— Знам, че си падаш малко педант, Джери, но и аз самият съм такъв. Обичам да се презастраховам и изненадите не са ми по вкуса. Особено пък неприятните изненади.

Той се усмихна леко на Джери и се зае да разглежда купчината черно-бели снимки, които Джери беше направил миналата седмица в Йоркшир. Разпръсна ги по масата и започна да се спира на всяка една поотделно с набито професионално око.

Джери седна и напрегнато зачака мнението на Виктор, защото знаеше, че той ще му каже истината без заобикалки. Виктор беше човек, който директно изразяваше мислите си, понякога дори безцеремонно.

Той продължаваше съсредоточено да гледа снимките.

— А цветните кога ще станат готови? — попита Виктор, без да вдига глава.

— Към края на седмицата. Ще се смаеш като ги видиш. Йоркшир е направо приказно място. Не съм го предполагал дори. Дъхът ми секна, когато видях какви гледки има там.

— Да, нищо чудно. То се вижда и от черно-белите. Хванал си някои страхотно подходящи местенца. — Едва сега Виктор вдигна глава, като кимаше одобрително и с нескрито възхищение. После направи кисела гримаса: — Далеч по-добро е от кинаджийския реквизит, с който сме свикнали, а, Джери?

— И сравнение не може да става — отговори Джери, щастлив от високата оценка, която получи за работата си. — И аз мисля, че открихме някои страхотни места за снимките. Е, това съвсем не беше случайно. Всичко стана благодарение на Франческа. Чудесно момиче. Невероятно съвестна и много симпатична. Изобщо не е някоя с навирен нос като другите млади аристократки в Англия.

Виктор наостри уши заинтригувано, като го чу, че споменава името на Франческа. Прииска му се да го поразпита какво мисли за нея. Но после се отказа и продължи с делови тон:

— Значи тя се е представила добре? Наистина ли ти помогна чак толкова?

— Боже мой, разбира се! Без нея сигурно щях да се загубя. Тя ни спести не само много време, но и много нерви.

— Радвам се да го чуя — промърмори Виктор и се почуди дали тя вече се е върнала в Лондон. Той тъкмо щеше да попита Джери за това, но промени намерението си, защото реши, че е по-благоразумно да пази пълна дискретност. — А със Стария граф как се спогодихте? — попита небрежно той, докато допиваше кафето си.

— Много добре. Той е голям симпатяга. Човек реалист. А и страшно любезен. Беше толкова гостоприемен през цялото време. Струва ми се, че дори се радва, че ще правим част от филма в неговия замък. Сигурно за него това ще е приятно разнообразие. Предполагам, че животът на един фермер е доста скучен, а Стария граф е точно такъв — благородник, но фермер. И трябва да ти кажа, че той малко се стресна, като чу какъв наем ще му платим. Едва ли е очаквал толкова много. Ако изобщо е предполагал, че ще му дадем някакви пари. — Джери замълча замислено и дръпна от цигарата си. След малко с мрачен тон той произнесе онова, което го беше глождило през последните два дни: — Слушай, приятелю, не си ли прекалено щедър към него? Той щеше да се радва и на много по-малка сума.

— Хайде, Джери, не бъди такава скръндза! — смъмри го Виктор сериозно, а вътрешно го напуши смях. — Засега сме напълно в рамките на предвидения бюджет. Пък и разбрах от Катрин Темпест, че графът няма пукнат грош за джобни пари. — Като забеляза объркването по лицето на Джери, той се ухили и му обясни: — Искам да кажа, че няма пари в брой. — После Виктор взе другата купчина със снимки, разпръсна ги пред себе си и каза: — Стаите в замъка са идеални за сцените от имението „Тръшкрос Грейндж“. Щяхме да пръснем луди пари по декори, ако трябваше да ги правим в студио. Ето защо съм доволен, че мога да помогна с нещо на графа. Слушай, наемът, който ще му платим, е направо смешен.

— Може и да си прав — съгласи се неохотно Джери. После продължи предизвикателно: — И трябва да ми бъдеш само благодарен, че съм такава скръндза. Не се ли оправям добре с бюджета, кажи де?

— Така е, Джери, и съм ти много задължен за това — каза Виктор съвсем искрено. — И Джейк Уотсън ти е много благодарен. Ти му спестяваш толкова главоболия. Уверявам те. А като се заговорихме за нашия гениален асистент–режисьор, къде, по дяволите, се дяна той?

— Когато ходих да взема кафе, го видях, че разговаряше с Хари Пендъргаст. Художникът по реквизита. Между другото, Пендъргаст страхотно си разбира от работата.

— И страхотно скъпо взима — отбеляза Виктор саркастично. — А, между другото, докато още не съм забравил — с Джейк си говорихме тия дни и стигнахме до извода, че ще ни трябва резервен генератор. Сети ли се да питаш какъв генератор имат в Лангли?

— Да, говорих с графа в петък, малко преди да тръгна за Лондон. Той май не е много наясно каква е мощността на техния генератор, но Франческа обеща да проучи нещата. — Той внезапно скочи на крака. — Ей, добре, че ме подсети за това, приятелю. Тя остана там за уикенда, но трябва да се е върнала тази сутрин в Лондон. Мисля, че мога още сега да й звънна. За да уточним и този проблем още сега. Извини ме за малко, Виктор, ще отида в моя кабинет да й се обадя, пък и там имам някои материали, които искам да ти покажа.

Виктор се изправи и се приближи до малката масичка в другия край на заседателната зала. Наля си още една чаша кафе, сложи лъжичка захар и започна разсеяно да бърка, докато си мислеше за Франческа. Значи тя все пак е вече в Лондон. Когато тръгваше за Йоркшир, тя не знаеше колко време ще остане там и дали ще успее да дойде на вечерята довечера. Да, довечера. Той се усмихна и изпита някакво особено приятно чувство при мисълта, че ще я види толкова скоро. Нямаше смисъл да се самозаблуждава. Трябваше да си признае, че тя наистина му липсва.

Той отиде с кафето си до масата и седна, като весело подсвиркваше, а после започна отново да разглежда снимките от балната зала в замъка Лангли. Джери беше направил снимки от най-различни ъгли и Виктор можеше да добие добра представа за обстановката там. Струваше му се, че има нужда от малко ремонт и потягане. Но пък кристалният полилей и свещниците си ги бива, помисли той. Погледна скицата, на която Гини беше нанесла удобните места за разполагане на камерите, осветлението и другото подвижно оборудване. Очевидно беше, че има много подходящи ъгли, от които да се заснеме пищна и богата бална сцена — с бляскави потоци светлина и красиво облечени гости, които танцуват валс под акомпанимента на малък оркестър. Джейк се беше съгласил с него, че все пак ще бъде необходима някоя и друга бляскава сцена в холивудски стил. Виктор се вгледа и в снимките на други помещения и мислено си представи кои от тях ще паснат за епизодите от сценария на Ник. Джери беше заснел една спалня със стилни старинни мебели, красиво обзаведена гостна и огромна библиотека с книги до тавана — всичко това графът щедро ще го предостави, стига да пожелаят.

Значи ето в този дом тя се е родила и отраснала, замисли се Виктор и отново започна да разглежда снимките, но не като декори за бъдещия филм, а като стаи, в които беше израснал конкретен човек. Като дома на Франческа. Той взе от купчината една цветна картичка, която Джери беше купил от селцето в близост до имението. На нея се виждаше част от красиво бистро езеро, заобиколено от дървета, а един горист хълм свързваше езерото със замъка. Всъщност самият замък се виждаше на върха на хълма на фона на кристалносиньо небе, гладко и ясно като порцелан. Старинният замък се издигаше гордо с назъбени стени и високи кули. Мрачната сивота на старата зидария беше освежена от водопади тъмнозелен бръшлян, който се спускаше от горе до долу по стените. До замъка се изправяха няколко величествени стари дъба, заобиколени от рододендронови храсти, нацъфтели с лилави и розови цветчета. По всичко личеше, че снимката е правена през лятото. В цялата картина имаше някаква пасторална идилия и непреходна красота, които бяха толкова специфични за пейзажите в Англия.

Виктор остана впечатлен от строгата внушителност на замъка, която го накара да се замисли за всичко онова, което той символизираше. Беше ясно и неоспоримо, че този замък е неотменна част от древната история на страната, че той е живо въплъщение на традициите на едно вековно родословие. В този момент той още по-силно осъзна факта, че Франческа е истинска аристократка от стар благороднически род.

Виктор с любопитство се зачуди като какво ли е да си отрасъл в подобен замък. И неволно си спомни за тясната претъпкана кухничка в малката им къща в Синсинати… изпълнена с вкусните миризми на пикантни италиански гозби, където стените се тресяха от смеховете на много гърла и от воя на стар грамофон, а над цялата тази оглушителна врява се чуваше как майка му вика с нейния силен, но приятен глас „Виторио, Армандо, Джина, стига сте беснели. От вас не мога да чуя великия Карузо!“ Той се усмихна, като си припомни всичко това, и го налегна горчиво-сладка носталгия по детството. Ама че забавно хлапе беше той тогава. Беше хубаво и наперено момченце, голям палавник, който вечно се биеше, а от носа му постоянно течеше кръв. Твърде малък успя да опознае света на емигрантите — несретници, които живееха в един бездушен, враждебен и жесток свят. И въпреки че по характер стана упорит и суров, защото израсна с вечно стиснати юмруци, готови да отвърнат на всеки удар, той имаше интереси и наклонности, които го правеха толкова различен от хората в неговата среда — макар и скришом, жадно четеше книги, обичаше музиката, театъра и киното. Те му помагаха да забрави жестоката действителност, разпалваха въображението му и в много отношения бяха началото на пътя, по който той стигна до сегашната си слава.

„Обзалагам се, че нейното детство няма нищо общо с моето“ — помисли си Виктор с тъжна насмешка. Трябва да е имала напълно безметежно детство, изпълнено със сигурност и аристократичен лукс. Той се замисли за Франческа, като се опита да си представи как ли е изглеждала тогава. Във въображението му изникна образ на малко, красиво, русокосо момиченце, което играе на криеница в огромния замък, бере макове, язди собственото си пони, люлее се на своя люлка в градината, а до нея неизменно бди гувернантка. Трябва да е била невероятно сладко и очарователно дете.

„По дяволите! Та тя все още си е дете!“ Тази мисъл така го сепна, че той рязко стана от стола. Виктор запали цигара, изчервен до ушите. Трябваше да се вземе в ръце, и то веднага. Напоследък прекалено често мислеше за нея. Но Франческа Кънингам не беше за него. В никакъв случай. Той взе това решение преди няколко седмици и нищо нямаше да го накара да отстъпи от думата си. Прав беше Ник, като му говореше все хубави неща за Франческа. Та кой ли нормален човек би си помислил нещо лошо за нея? Тя наистина беше и хубава, и умна, и чаровна, а и толкова приятен събеседник. Той отказа да признае пред себе си, че за него Франческа беше нещо много повече от Катрин — не просто убежище от скуката и самотата. Нещата трябваше да си останат такива, каквито са, не биваше да ги изпуска от контрола си. Не можеше да си позволи никакви увлечения или не дай си боже, по-сериозна връзка с момиче на нейната възраст и с нейното положение. Между него и нея не можеше да има нищо. „Този път всичко е против мене, помисли си той. Е, какво пък, така да бъде. И без това си имам достатъчно работа да върша.“

Виктор решително взе един жълт бележник и започна да отбелязва бъдещите задачи, които трябваше да обсъди с Джери и Джейк. След десетина минути свали очилата си с рогови рамки, облегна се назад и огледа с отвращение заседателната зала на компанията „Монарк Пикчърс“. Атмосферата тук беше особено потискаща. Стените бяха облицовани с тъмна ламперия, имаше тежки махагонови мебели, а тъмночервеният килим на пода беше скъп, но ужасно грозен — всичко тук неприятно му напомняше за зала в погребален дом. Някой беше дал глупавата идея — Виктор подозираше, че това най-вероятно е Хили — да окачат по стените тежки рамки с портретите на известни кинозвезди, с които компанията е сключвала договори. Този кичозен панаир от ретуширани бивши величия в киното изглеждаше абсурден и несъвместим с претенциозната викторианска подредба.

Мислите на Виктор се пренесоха към Хилард Стийд. Въпреки че Хили беше непоправим и бездарен плагиат, който обаче можеше да влуди човек със своята педантичност, Виктор се радваше, че сключи сделка с неговата компания „Монарк Пикчърс“. Той тъкмо се канеше да подпише договор с „Метро Голдуин“, когато съвсем случайно разбра, че Майк Лейзъръс държи голяма част от акциите на компанията. Но Лейзъръс не беше член на управителния съвет и едва ли можеше сериозно да се намеси в пряката работа по създаването на филма. Все пак Виктор реши да размисли внимателно и да изчака, преди да направи решителната крачка. Вече беше осъзнал, че Лейзъръс е мегаломан, и сигурно беше намерил начин да установи своя позиция сред висшето управление на компанията. Виктор си беше припомнил тревогата на Ник от заплашителните думи на Лейзъръс при срещата им в Риц, затова благоразумно подписа договор с „Монарк Пикчърс“, които бяха предпазливи, но сериозни хора. „В крайна сметка аз направих много по-удачен избор“ — каза си Виктор. Освен „Брулени хълмове“ той и Хили вече обсъждаха и други сценарии, които можеха да реализират съвместно, защото и двамата възнамеряваха да установят дългосрочно сътрудничество между „Белисима“ и „Монарк“. Бъдещето изглеждаше направо розово. Е, вярно, че Хилард беше досаден като муха, но Виктор бе сигурен, че ще го изтърпи все някак. В техния бранш имаше много нетърпими, дори деспотични хора, че в сравнение с тях Хили беше направо безобиден.

Той се чувствуваше нервен, затова се изправи и закрачи бързо към прозореца. Дръпна завесите и погледна надолу към улицата. Дъждът все още валеше като из ведро. „Пак тоя дъжд“ — помисли си той с досада и започна да ругае променливото английско време. Прииска му се да си е в Южна Калифорния — не задължително в ранчото му, по-важно беше да е някъде на слънце. Той се обърна, защото в стаята влезе Джери, а след него вървеше и Джейк Уотсън.

Лицата на двамата мъже бяха много сериозни и Виктор си помисли, че се е случило нещо неприятно. Той знаеше, че когато се прави филм, винаги се случва по нещо неприятно.

— Сега пък какво има момчета? Само не ми казвайте, че графът се е разкандърдисал!

— Не, не. Не е чак толкова страшно, приятелю — побърза да го успокои Джери. — Работата ни там е уредена. Всичко е наред. Въпреки че, що се отнася до графа, той е претърпял малко произшествие. А, да, и Франческа е болна — каза Джери небрежно, сякаш между другото. После, без да си поема дъх, продължи по същество: — Наистина ще имаме нужда от допълнителен генератор. Франческа е говорила с иконома и той е казал, че генераторът в замъка е добър, но едва ли ще издържи да поеме напрежението на всичките ни прожектори. Джейк и аз сме на същото мнение. Новото ни осветление е дяволски мощно. Между другото, тя ни подхвърли една идея, която ще ни спести доста средства от бюджета, а това…

— За бога, Джери! Ти си невъзможен! — избухна Виктор, защото не можеше повече да слуша брътвежите му и да търпи пълната му безсърдечност. — Ще кажеш ли най-сетне какво значи, че Франческа била болна, а графът претърпял произшествие? Господи, та аз първо искам да разбера какво се е случило с приятелите ми!

Той ядно заклати глава и погледна Джери, почервенял от гняв, а после сърдито погледна и Джейк, който се хилеше, но веднага стана сериозен.

— О, Виктор, извинявай, приятелю! — заоправдава се нервно Джери и се смути. — Боя се, че освен бюджета вече нямам нищо друго в главата си. Така ли е наистина? Май е така. А, да. Ами… ами… всъщност не се е случило нищо страшно. Графът е паднал и си е счупил тазова кост. Но не е сериозно. След една-две седмици отново ще е на крак. А Франческа, горкичката, е настинала лошо. Сигурно е пипнала някой гаден грип.

Виктор седна и сам се учуди на огромното облекчение, което изпита, като разбра, че няма нищо опасно за Франческа.

— Е, радвам се да чуя, че не са на смъртен одър все пак, както си помислих от тона, с който ми го заявихте — отвърна той със саркастична нотка в гласа си, за да покаже, че все още е ядосан. — Та значи… — Виктор се облегна назад, събра върховете на пръстите си и изгледа студено двамата си помощници. — Щом всичко останало е тип-топ, защо тогава и двамата ме гледате така, сякаш се задава голям провал?

Джейк отговори бързо:

— Всъщност бих го нарекъл малък провал. Проблемът е в Хили Стийд. Преди малко го срещнахме в коридора и той ни каза, че може да ни отпусне само още две помещения за екипа. Каза, че няма възможност да даде повече на „Белисима“, така че сега не ни достига една стая.

— Това ли наричаш провал! — възкликна Виктор и по лицето му се изписа досада и презрение. — Дай боже такива да са ни провалите. С толкова безобидни проблеми няма и да усетим как ще направим филма. А разрешението е много просто, Джейк. Кажи на Хили, че „Белисима“ ще подслони останалите хора от екипа в някой скъп хотелски апартамент, който ще наеме за сметка на „Монарк“. Повярвай ми, Джейк, че до час той ще ви намери още една стая, дори ако трябва да изрита някой от неговите служители.

Джейк се закиска:

— С най-голямо удоволствие ще им го кажа. Още сега отивам.

Когато той излезе, Джери се отпусна тежко в един стол. По лицето му беше изписано притеснение, а гласът му прозвуча неуверено:

— За бога, Виктор, не ме мисли за толкова безсърдечен и пресметлив… — Той нервно се въртеше на стола и често прекарваше ръка през чорлавата си коса. — Винаги съчувствувам на проблемите и тревогите на хората — заобяснява той, като внимателно подбираше думите си. — Толкова съм погълнат от филма, че понякога реакциите ми не са много уместни… Е, знам, че това не може да бъде извинение. — Гласът му смутено заглъхна. Той не се сещаше какво повече да каже, защото знаеше, че е виновен.

Виктор усети огромното му притеснение и объркване, затова се усмихна сърдечно и каза с обичайния си приятелски тон:

— Успокой се, Джери. Няма нищо. Знам, че не го направи нарочно, а твоята всеотдайност към филма е достойна за уважение. Винаги съм ценял това ти качество. Извинявай, ако бях малко по-рязък с теб. — Той се сети нещо и се усмихна. — Предполагам, че съм много чувствителен на някои теми. Преди време, на едни снимки, паднах и се ударих лошо, но преди още да дойда на себе си, да отворя очи и да се изтупам от прахта, чух как асистент–режисьорът казва, че съм щял да ощетя бюджета, ако съм се пребил. Той продължаваше да мърмори за моята непохватност и за съсипания кадър, когато аз отидох и му забих един в муцуната. — Виктор се изсмя гръмогласно. — Тъпото копеле не очакваше един изпотрошен труп да стане и да му размаже физиономията. — Той продължи да се киска при спомена за тази случка и последиците от нея.

Джери също се разсмя, но някак пресилено. „Държах се като някой надут глупак“ — не можеше да си прости той. За пореден път си каза, че трябва да внимава с Виктор Мейсън, защото очевидно беше голям чешит и никак не приличаше на холивудските звезди, с които Джери беше работил досега. В по-голямата си част те бяха маниакално влюбени в себе си безчувствени егоисти. А Мейсън продължаваше да го изненадва със своите най-неочаквани и непредвидими реакции. Може и да беше суров и взискателен работар и безкомпромисен продуцент, който не изпуска нищо от очи и умее да преценява нещата по-добре от всеки друг, но по всичко личеше, че той беше и човек с голяма душа. Поне досега се държеше като достоен и благороден мъж. Дори и не беше ексцентричен, въпреки че в неговия занаят да бъдеш ексцентрик е почти задължително. Освен всичко, Виктор никога не се държеше като голяма кинозвезда, не предявяваше излишни прищевки и се отнасяше към всеки като с равен. „Трябва да си призная, че такъв като него не съм срещал“ — помисли си Джери.

Тишината взе да става тягостна и Виктор заговори с небрежен и приятелски глас, за да може Джери да преодолее притеснението:

— Както и да е — било, каквото било. За каква идея на Франческа спомена преди малко?

Джери най-сетне се убеди, че Виктор му е простил, и с готовност отговори:

— А, да. Тя ни каза, че таванът на замъка е претъпкан със стари мебели, лампи, вехтории и какво ли не още. Според нея те не представляват някаква особена ценност. Предложи ни да ги използуваме за реквизит във филма. Аз й казах, че така или иначе сме решили да махнем ценните неща от помещенията, където ще снимаме. Тя ме посъветва да се поразровим из боклуците — Франческа сама ги нарича така, не аз — и да си изберем всичко, което може да ни влезе в работа.

— Умно нещо се е сетила наистина — каза Виктор с едва доловима усмивка, а вътрешно се възхищаваше на нейната досетливост. — Ако открием подходящи вехтории, това със сигурност ще ни спести пари. Веднага щом определим кой ще бъде художник по реквизита, изпрати го в Лангли да избере каквото може. — Той взе златната си запалка и започна да си играе с нея, а после предпазливо попита: — Ами Франческа? Много ли е болна? Чувствувам се малко виновен, Джери. Все пак тя очевидно е настинала, докато сте обикаляли из Йоркшир.

— Каза ми, че само гласът й е прегракнал, но иначе не била толкова зле. Аз обаче си мисля, че е хванала някой лош грип.

— Но тя нали вече си е в Лондон? Ти в къщи ли я намери, когато се обади по телефона?

— Да, говорих с нея лично. Няма защо да се безпокоиш, приятелю. Сигурен съм, че за нея се грижат добре. Тяхната прислужничка, някаква си госпожа Могс, е там. Именно тя вдигна телефона. Едвам я накарах да извика Франческа. По гласа й личеше, че е добра жена и ще се грижи за нея. — Джери потърка брадичка замислено. — Горкото момиче, сигурно е настинала, като ходихме из ония пущинаци. Беше много студено и ветровито. Може би ще е хубаво да й изпратим една кошница с плодове от името на „Белисима Продъкшънс“. Тя сигурно ще се зарадва, а?

— Идеята ти е чудесна, Джер. Иди и купи една голяма кошница, и то с най-отбрани плодове. Виж, Джейк каза ли ти, че екипът ни ще се събира следобед? Искам и ти да си там.

На Джери му стана приятно, че Виктор държи и на неговото присъствие. Отговори му с широка усмивка:

— Каза ми, че ще се събирате, но не ми е споменавал, че и аз трябва да присъствувам. С удоволствие ще дойда, приятелю. Мислех да ида до студиото, но работата не е толкова спешна. Между другото, Виктор, поздравявам те, че си успял да сключиш договор с Марк Пиърс. Честно да ти кажа, не ми се вярваше, че ще го навиеш. Той си пада малко особняк. Даже преди няколко седмици споделих с Джейк, че по мое мнение ти сигурно ще удариш на камък. Но какво пък, човек никога не знае. — Джери погледна Виктор изпитателно и присви очи с любопитство. — Кажи все пак, как по дяволите успя да го кандърдисаш?

Виктор се усмихна небрежно.

— Просто го омаях — отговори лаконично той. Как можеше накратко да се обяснят всичките сложни ходове и комбинации на Катрин, в които доброволно се беше включила и Хилъри Пиърс? Той окончателно се беше убедил, че Катрин страшно ги умее тия работи. За него нямаше значение как точно е действувала, важното бе, че изпълни уговорката. А и тя не беше проявила никакво желание да му разкрива ходовете си — каза му единствено, че от Хилъри зависи всичко и той трябвало да я вземе като художник по костюмите. Хилъри Пиърс беше талантлива и известна дизайнерка по театрални костюми, затова Виктор с готовност се съгласи. Но Джери Масингам едва ли щеше да разбере нещо от цялата тая заплетена история, защото той беше прагматичен и прозаичен човек, който разбираше много от цифри и сметки, но не и от хора. Виктор се прокашля: — Извинявай, Джери, не чух какво каза. Би ли повторил?

— А, нищо, просто гласно се запитах кой ще дойде и какво ли ще обсъждаме следобед.

— Ти, разбира се, Джейк, Марк и отговорникът по актьорския състав. Днес окончателно трябва да решим… кой каква роля ще вземе. — Виктор седна и възвърна сериозния си, делови тон. — Казах и на Николас Латимър да дойде, защото Марк може да има въпроси по сценария. Искам днес да приключим с всички формалности. Ти разбра ли, че Терънс Огдън подписа договор за ролята на Едгар Линтън?

— Чух го от Джери, точно преди да пристигнеш. Тери ще се справи много добре. Винаги съм твърдял, че той може да бъде и чудесен киноартист. Жалко, че досега само веднъж си е опитвал късмета, и то в неуспешен филм. Може би заради това оттогава се отказа от киното съвсем.

Те едновременно обърнаха глави към вратата, защото в този момент вътре се втурна Джейк Уотсън, ухилен до уши. Той я затвори и се облегна на нея — по всичко личеше, че дълго се е сдържал да не се разсмее.

— Помислих си, че Хили ще сдаде багажа, Виктор, когато чу, че ще наемеш апартамент за екипа. В момента хвърчи нагоре-надолу да ни търси помещение.

Виктор се усмихна лекичко:

— Да се надяваме, че ще е достатъчно обширно, иначе…

Джейк се опули насреща му:

— О, не, Виктор! Няма да го направиш! — Той започна да се смее. — Ти да не мислиш да му отказваш, ако помещението е малко, и да си настояваш за хотелски апартамент… нали няма?

Джейк обаче предварително знаеше отговора. С Виктор бяха стари приятели, защото вече бяха направили заедно пет филма. Така че той прекалено добре познаваше неговото палаво чувство за хумор и дяволското удоволствие, което изпитва, когато добре натрие носа на някой важен и надут тип, а Хили си падаше малко такъв.

— Защо, какво ми пречи? — черните очи на Виктор проблеснаха дяволито. — Нали иска да спечели от филма много пари — защо да не поприпка повечко? Той ми се молеше, направо на колене ми падна, да стане разпространител на „БХ“, но оттогава не е спрял да мърмори за цените на всичко. Негово задължение е да си организира тук нещата добре. Господи, та той има ли представа каква разсипия цари в неговата компания! — Виктор неволно усети, че последната реплика е отглас от думите на Майк Лейзъръс. „Кучият му син — за много неща е прав“ — помисли си Виктор, като си припомни как Лейзъръс ругаеше киноиндустрията. Той отново погледна Джейк: — Хили да му мисли как да ръководи английския филиал на „Монарк Пикчърс“, това не е наша работа. Нали така? — Той вдигна ръка да погледне часовника си, а изпод сакото се подадоха безупречно белите ръкави на неговата риза. — Докато ви нямаше, си нахвърлих няколко бележки. Искам да обсъдя с вас две-три неща, преди да тръгна.

В продължение на половин час тримата поговориха за различни проблеми по филма и взеха някои решения, но не окончателни, тъй като трябваше да се съобразят и с мнението на Марк Пиърс — като режисьор неговата дума тежеше най-много след тази на Виктор. Но те окончателно решиха някои технически подробности — обсъдиха кандидатурите на няколко художници по декорите и единодушно приеха, че Хари Пендъргаст е най-подходящият. Разговаряха евентуално кой композитор да привлекат за музиката на филма, а също набелязаха и някои възможни дати за започване на снимките.

Към края Виктор каза:

— Добре, мисля, че това беше всичко. Подготвихме основните неща за следобедната среща. Дотогава очаквам да получа и отговора на Оси Едуардс. Марк е говорил с него няколко пъти и ми се струва, че ще успеем да го привлечем към нашия екип. По мое мнение това е най-добрият оператор за филм като този. — Той се изправи и се протегна уморено.

Джери каза:

— Така е. Прав си. Той ще е в стихията си сред гледките на Йоркшир. Има много набито око за красиви пейзажи.

— И за красиви жени — скептично добави Виктор. — Добре. Аз се прибирам в хотела. Трябва да звънна няколко телефона до Щатите. — Прекоси стаята, за да вземе шлифера си от закачалката, и го метна през ръка. — Значи 3 ч. в моя апартамент в хотела. До скоро, момчета. — Той приятелски им се усмихна и си тръгна.

Когато излезе на улицата, Виктор се зарадва, че дъждът е спрял. Той се огледа и веднага откри Гюс, който се подпираше на колата, паркирана недалеч. Щом го видя да се приближава, Гюс се изпъна като струна и се втурна да отвори вратата, като междувременно попита:

— В каква посока сме, Н’чалство?

— Обратно в хотела. Благодаря ти, Гюс. — Виктор беше стъпил с единия си крак в колата, когато му хрумна друга идея. — Знаеш ли, размислих, искам да се поразходя пеша до хотела. Имам нужда от малко свеж въздух. Свободен си до довечера, Гюс. Но няма да е лошо, ако се отбиеш към четири, за да ти кажа какви са ми плановете за вечерта.

— На вашите услуги, Н’чалство.

Виктор се отдръпна и когато Гюс потегли, той се загледа с възхищение в чисто новото луксозно „Бентли“, което наскоро си беше купил. Скъпа кола беше наистина, но си струваше парите — шикозна машинка в ослепително червен цвят с бежов кожен гюрук и със снежнобели гуми. Човек я караше с удоволствие, защото беше последно постижение на техниката. Виктор се гордееше с две неща — с непогрешимия си усет за коли и с набитото си око на познавач на чистокръвни коне. Той обичаше и конете и колите, и конете му да са грациозни, елегантни, пъргави и с безупречен външен вид.

Виктор се отправи към площад „Баркли“, защото искаше да се поразходи повечко из „Мейфеър“, преди да се прибере в хотела. Но той се закова на място, когато пресече улица „Честърфийлд“. Съвсем неволно си помисли: „Може би няма да е лошо да се отбия у Франческа, за да видя как е. Какво пък толкова.“ Тръгна бавно по улицата, но когато наближи дома й, усети как забърза крачка. Изведнъж му хрумна, че ако я навести, тя може да се подразни и да приеме идването му като нахалство и проява на лош вкус. Англичаните са такива особняци за някои неща. Той си припомни поученията на Катрин за това, кое е прилично и кое е неприлично по техните стандарти. Да се появи в дома й, без предварително да се е обадил, определено щеше да бъде неприлична постъпка. Той погледна с копнеж към вратата на нейната къща, но се въздържа и решително отмина, без да спре. По близките заобиколни улички Виктор отново се насочи към площад „Баркли“.

Когато стигна там, погледът му веднага беше привлечен от голям цветарски магазин. Огромните стъклени витрини се обливаха непрекъснато с вода. Той се спря и се загледа. Подобни механични хитринки винаги са му били интересни. Постоянно бърникаше някои от машините в ранчото си, но никога не си правеше експерименти със своите коли. Както Ник обичаше да казва, повечето кинозвезди са с две леви ръце, затова трябва категорично да им се забрани да се занимават с техника.

Водата се стичаше по стъклата като плътна водна завеса. Той предположи, че тя идва от множество отвори по тавана, а след това чрез система от скрити тръбички се движи в затворен кръгов цикъл. Гледаше очарован, а после се притисна до стъклото и се вторачи, за да види какво има зад тази движеща се течна завеса. Отдавна не беше виждал толкова много красиви цветя на едно място. Пищни багри в червено и оранжево се преплитаха с пурпурно и лилаво, а после се преливаха в нежно жълто и снежнобяло. Сред тези пищни тонове избуяваха светлозелени и тъмнозелени растения, чиито листа бяха толкова буйни и лъскави, сякаш някой ги беше полирал едно по едно. Усмивка пробяга по устните на Виктор, а погледът му светна радостно. Тази зеленина и цветна феерия му подействува като пролетен полъх и той си представи безкрайни слънчеви поляни, дървета с напъпили нежни листенца и яркосиньо небе. Тук човек се пренасяше в друг свят — толкова различен от мрачния и дъждовен мартенски ден. А щом тези цветя му повдигнаха настроението, те несъмнено щяха да донесат радост и на Франческа.

Сега Виктор изобщо не се поколеба. Решително отвори вратата на цветарския магазин и влезе вътре. Изведнъж го обля смесица от цветни аромати и острият и свеж мирис на мокра пръст и зеленина. Той избра един букет от красиви и дъхави жълти мимози, за които продавачката му каза, че били докарани тази сутрин от Ница. Към тях добави трийсетина бели холандски лалета с червени ръбчета, а също и няколко връзки нежни светли нарциси от островите Сили. Освен това купи една красива саксия с високи и изящни бледосини зюмбюли — той добави и тях към букета заради упоителния им аромат. Знаеше, че попрекали с този невъобразим букет, още повече че Джери щеше да изпрати и кошницата с плодове. „Но по дяволите, защо пък не! — промърмори си той. — На една голяма кинозвезда й подхожда да прави подобни щедри жестове.“

Преди да отиде да опакова букета, продавачката му подаде табличка с картички за поздравления. Виктор взе една, втренчи се в нея и се намръщи, защото се чудеше какво да напише. Не му се искаше Франческа да изтълкува погрешно подаръка му, да се заблуди, че цветята са израз на нещо, което всъщност не съществуваше. След като изхаби няколко картички, той съчини едно съвсем банално пожелание за бързо оздравяване, а отдолу написа „От Ники и Виктор“. Пъхна картичката в плик, запечата го и четливо написа адреса. Когато продавачката се върна, той й плати, подаде картичката и попита за колко време ще бъде изпълнена поръчката.

— За не повече от час, господин Мейсън — отвърна тя с мила и стеснителна усмивка. — Вие сте Виктор Мейсън, нали?

— Самият аз — отговори той и се усмихна на свой ред с онзи неповторим чар, който пленяваше всяка жена.

Тя се изчерви от вълнение, докато му връщаше рестото, а после го погледна с респект и сподели с поверителен глас:

— Искам само да ви кажа господин Мейсън, че аз наистина много харесвам вашите филми. Гледала съм ги всичките. Всъщност аз съм ваша запалена почитателка.

— О, благодаря ви — отвърна той. — Много ви благодаря. Толкова ми е приятно да го чуя.

— И непременно заповядайте пак, господин Мейсън! — извика тя, докато той вече излизаше от магазина. Виктор се обърна, махна й за сбогом с мъка и каза, че сигурно пак ще дойде.

„Ей това им харесвам на англичаните — помисли си той, когато тръгна по улицата. — Толкова са любезни. Имат и дяволски добро възпитание.“ Мислено се опита да изимитира английското аристократично произношение на Ким. Той вървеше с бързи крачки към своя хотел и на няколко пъти се усмихна сам на себе си, без да знае защо. Нито пък се досещаше каква беше причината да се чувствува така спокоен, така удовлетворен и щастлив — нещо, което не му се беше случвало от години.

* * *

В хотела го очакваше цяла купчина от писма и телефонни съобщения. Като влезе в апартамента си, той почти едновременно метна шлифера на стола, захвърли пощата върху бюрото и грабна телефонната слушалка. Помоли телефонистката да го свърже с апартамента на Ник и зачака. Телефонът даваше свободно. Той си сложи очилата и започна да преглежда пощата.

Трите писма от Бевърли Хилс първи привлякоха вниманието му. Те бяха от търговския директор на „Белисима“, от посредника на компанията и от адвоката. С тревога отвори писмото от адвоката си, защото то сигурно съдържаше неприятни и лоши новини за Арлен и за предстоящия им развод. Виктор с изненада откри, че писмото не засягаше Арлен, а втората му съпруга Лилиан. Очевидно тя беше решила да продаде картината на Дали и чрез адвоката му Бен Чалис се опитваше да разбере дали той не би искал да я закупи от нея. Виктор се изсмя на глас. По време на развода им той й беше отстъпил картината. „Трябва да й се признае, че е много нагла — помисли си той развеселено. Всъщност иска да й плащам за нещо, което си е било лично мое! Да, ама ще има да почака.“ Той заклати глава, остави писмото и продължи да се смее тихичко. Но всъщност защо пък да не я купи? Нямаше много картини от големи майстори, а и толкова си харесваше тази творба на Дали. Пък и тя сигурно пак се нуждае спешно от пари щом е решила да я продава. Това си беше за нея нещо обичайно. Виктор се почуди къде ли успяваше Лилиан да си харчи толкова бързо парите. По време на развода той щедро й отстъпи всичко, което тя пожела. Бен му разказваше, че Лилиан е в постоянни финансови затруднения, затова през последните няколко години неведнъж я беше спасявал.

И вторият, и третият му брак не бяха щастливи, но Лилиан поне не беше кучка, което бе само едно ласкаво определение за истеричната кавгаджийка Арлен. Тя постоянно водеше с него война и умираше от удоволствие да го компрометира пред познати и непознати. Виктор въздъхна и се запита защо ли след смъртта на Ели не случи с нито една свястна жена. Не знаеше каква е причината. „Нищо чудно аз да съм си виновен щом ги избирам все такива заради едната ми глупава слабост по красиви лица“, мислеше си тъжно той. Правеше грешка след грешка в личния си живот, който беше постоянно объркан. Странно обаче, че рядко грешеше в сделките и в професионалния си живот. „Но сега ще започна живота си отначало“, промълви на себе си той и пропъди от съзнанието си всички спомени за бивши съпруги и жени, защото така не само си губеше времето, но и излишно хабеше нерви. Прегледа набързо и останалите две писма от Бевърли Хилс, но те не бяха кой знае колко важни, и с любопитство се пресегна към пощенския плик на туристическата агенция. Отвори го нетърпеливо и лицето му светна, когато видя двата самолетни билета за Цюрих.

Следващата седмица той и Ник заминаваха за Алпите, като щяха да пътуват през Цюрих. Отиваха на петдневна скиорска екскурзия. Двамата с нетърпение я очакваха, като ученици, които предвкусват сладките лудории на първата си ваканция без родители. Виктор беше енергична и темпераментна натура и беше привикнал към по-свободен и активен живот, а заседналото му съществуване напоследък в Лондон започна да го потиска, да го изнервя и той се чувствуваше като вързан. Освен всичко, беше изгубил форма и трябваше да поспортува здравата, за да възвърне добрата си физическа подготовка. Виктор предприемаше екскурзията едва ли не с лечебна цел и се надяваше, че тя ще му се отрази благотворно в много отношения. Джейк се опита да го разубеди да не заминава, защото се страхуваше, че може да си счупи я крак, я ръка и да се отложи началото на снимките. Виктор обаче успя да му внуши, че отива най-вече с терапевтична цел, а не да гуляе, да се забавлява и да се заплесва по жени. Накрая даже тържествено обеща, че няма да се спуска по най-стръмните писти, а ще пробира само по-леки участъци.

„Аз си знам как ще карам ски“ — каза си той и изпита огромно удоволствие от мисълта, че го очакват няколко дни в Алпите. Той и Ник откриха курорта Клостерс преди две години. Всъщност заведе ги Хари Кърниц — писател и близък приятел на Ник, който отдавна си ходеше все там. Този курорт беше любимо място и на няколко други американци, все запалени скиори. Сред тях бяха писателят Ъруин Шоу, сценаристът Питър Виртъл и режисьорът Боб Париш. Клостерс беше живописно швейцарско селце, съхранило непокътнати уюта и очарованието на старите планински селища, защото беше по-далеч от големите и модни курорти и все още не бе наводнено от туристи.

Виктор с копнеж си представи предстоящата почивка. С нетърпение очакваше да тръгнат, защото знаеше как бързо възвръща силите си в планината. Обичаше студеният вятър да брули лицето му и да свисти в ушите му, когато се спуска с бясна скорост по искрящите заледени писти. Копнееше не само за физическото разтоварване, което го освежаваше и подмладяваше, нито пък само за опиянението и удоволствието от ски спусканията, а също и за уютните вечери във весела приятелска компания. След като цял ден прекарваха по пистите, вечер се събираха в местната кръчмичка, където се угощаваха с вкусни традиционни ястия. После седяха около пращящия огън и започваха да си разказват разни небивалици за какви ли не мъжки подвизи. Пиеха черешова ракия и си говореха чак до зори, защото едва тогава се поизпразваше голямата торба с лъжи.

Устата му се напълни със слюнка при мисълта за вкусните швейцарски гозби и това го подсети, че е гладен. Отново звънна в апартамента на Ник, за да му каже, че екскурзията е уредена, и да го попита какво да му поръча за обяд, но с разочарование откри, че него още го няма. Втренчи се в телефона и се опита да си припомни дали пък наистина си бяха определили среща за обяд преди следобедната дискусия. Готов беше да се закълне, че имаха някаква уговорка. Може би Ник не беше разбрал или пък е забравил. Позвъни и си поръча сандвич със студена бира, като напомни на келнера да се погрижи сандвичът да бъде приготвен така, както беше обяснил на хората в кухнята. Виктор отиде до малкото барче и си наля уиски със сода. После се върна на бюрото и започна да преглежда телефонните съобщения, които му бяха оставили, като отминаваше пренебрежително повечето от тях. Той прочете внимателно съобщението на Катрин, която го молеше да й звънне в ресторант „Каприз“ най-късно до три часа. Виктор веднага й се обади:

— Здравей, Виктор — каза тя, когато взе слушалката.

Той се засмя:

— Откъде си толкова сигурна, че точно аз се обаждам?

— Никой друг не знае, че в момента обядвам тук — изхили се тя. После гласът й стана сериозен. — Виктор, търсих те, за да ти кажа за тази вечер. Франческа е болна и…

— Да, сладурче, знам. Джери ми каза.

— Искаш ли поне ние двамата да си вечеряме след представлението, както се бяхме уговорили.

Мисълта да вечеря посред нощ вече не му изглеждаше никак примамлива:

— Ще ми се сърдиш ли, ако тази вечер си дам малко почивка? Искам да препрочета някои неща от сценария. Но хей, сладурче, не искам да оставаш на сухо тази вечер заради мене. Слушай, ще звънна на Ники. Защо да не вечеряте двамата заедно?

— О, не! Не искам. В никакъв случай. — Тя така категорично изрече тези думи, че той се изненада. След съвсем кратка пауза Катрин му обясни с по-спокоен глас: — Разбери, не искам да му се натрапвам. Няма значение, вечерята не е чак толкова важна. Не ти се сърдя, честно. Ще взема и аз като тебе да попрегледам репликите си за филма.

— Да, може би така ще е по-добре. Да знаеш, сладурче, много съм ти благодарен, че винаги ми влизаш в положението. Имаш една почерпка от мене. С кого обядваш в момента? — попита той по-скоро от учтивост, отколкото от някакво любопитство.

— С Хилъри Пиърс и Тери Огдън. Поливаме събитието, че всички заедно ще работим за „Брулени хълмове“.

— За това също заслужаваш почерпка! Добре тогава, приятно прекарване, а аз ще ти звънна някой друг ден през тази седмица. Можем да вечеряме заедно някъде.

Той затвори, отпи от чашата си и се замисли за Катрин. Тя беше най-неуморимата жена, която някога е срещал. Постоянно беше по обеди, вечери, празненства. Вечно търчеше и се занимаваше с нещо. Вечно забързана нанякъде. Още повече че тези светски ангажименти никога не пречеха на работата й. Тя беше истински професионалист, всецяло отдадена на своето изкуство. Виктор обаче подозираше, че има пряка връзка между активния й светски живот и професионалните й амбиции, защото отдавна беше разбрал, че Катрин е прекалено амбициозна, упорита и неумолима в преследването на своята кариера. Животът й беше толкова трескав и невъобразим, че тя не просто съществуваше, а гореше. „Но в това няма нищо лошо, помисли си той. Тя все пак е страхотно момиче. Най-страхотното.“ Дяволита усмивка заигра по лицето му. Той си имаше голяма слабост към Катрин още отпреди, а сега пътищата им съвсем щяха да се доближат. Тя подписа индивидуален договор с „Белисима“ и това значеше, че съдбата й е изцяло в негови ръце. През следващите няколко години той щеше да направлява кариерата й във всяко едно отношение. Виктор настоятелно я беше посъветвал да участвува във филма с Боу Стантън, след като завършат „Брулени хълмове“. Тя внимателно го изслуша, прочете сценария и се съгласи „Белисима“ да я предостъпи на „Монарк Пикчърс“.

Въпросите й бяха толкова умни, толкова добре формулирани, толкова на място, че той почти се беше стреснал за момент. Виктор откри, че тя има чудесен усет за сделки, поне що се отнасяше до нейния живот и кариера. Това приятно го изненада и Катрин още повече се издигна в очите му. За разлика от повечето млади актриси никой не можеше да излъже Катрин за пари — тя добре си знаеше цената и не правеше никакви компромиси. Да, тази малка женичка вече беше направила избора си — искаше да се изкачи до върха, и то по най-бързия начин. Трябваше само някой да й даде началния старт. Виктор знаеше от опит, че в киното играта е жестока и безогледна — човек може да се сблъска и с най-красивото, но и с най-долното. Холивуд често даваше повече възможности на нагаждачите и подлеците, на безскрупулните и отмъстителните, отколкото на истински талантливите и всеотдайни хора на изкуството. Хубаво беше, че Катрин е умна, но тя имаше и късмета да бъде под негова грижа и закрила, поне докато течеше договорът й с „Белисима“.

Напомни си, че при следващата среща с Хили ще трябва да обсъдят условията по преотстъпването на Катрин на „Монарк“. Искаше да включи няколко специални клаузи в договора. Не очакваше никакви проблеми от тяхна страна, защото в „Монарк“ се радваха, че така бързо се спогодиха, а и Боу Стантън също бил доволен. Преди една седмица Хили му изпратил в Щатите копие от пробните снимки и Боу останал възхитен от красотата и таланта на Катрин. То пък кой ли не се беше възхитил? Виктор замислено сви устни, защото знаеше, че има един човек, който съвсем не беше във възторг от Катрин Темпест.

Келнерът пристигна и Виктор с радост откри, че сандвичът му е приготвен изцяло по негов вкус, а и бирата беше наистина студена, което за Англия е почти невероятно. Едва след като се нахрани, той се обади на останалите хора, които го бяха търсили, проведе кратък разговор с борсовия си агент в Ню Йорк и накрая се свърза с управителя на своето ранчо в Санта Барбара. Те разговаряха цели петнадесет минути, защото Виктор искаше да чуе и за най-дребните проблеми в ранчото, и чак когато се убеди, че там всичко е наред, той приключи разговора. Забърза се към банята, за да вземе един душ преди следобедната среща. Беше доволен, че е успял да подготви всичко за задачите, които го чакаха тази седмица.

Джери и Джейк пристигнаха първи. Малко след това пристигна Тед Редиш — отговорникът по актьорския състав. А точно в три на вратата почука и Марк Пиърс. Всички се познаваха и на Виктор не му се наложи да ги представя един на друг. Насядаха и започнаха да си бъбрят приятелски, защото трябваше да изчакат Ник. В 3.20 Виктор вече беше доста ядосан, извини им се и отиде да звънне от спалнята си. За пореден път набра номера на апартамента на Ник. Този път даваше заето. „По дяволите!“ — ругаеше наум Виктор и бързо се върна при останалите.

Той се обърна към всички:

— Имам неприятното усещане, че не съм обяснил достатъчно ясно на Ник, че задължително трябва да присъствува на срещата. Изглежда, че в момента говори по телефона. Ще изтичам набързо, за да му тропна на вратата. Междувременно, ти, Джейк, защо не вземеш да разкажеш на другите за въпросите, които обсъдихме тази сутрин? Джери, а ти покажи на Марк изгледите от Йоркшир. Връщам се само след минута.