Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (44)

Глава XIX

Тя беше магьосница и успя да го омагьоса.

Ник и Катрин започнаха да прекарват все повече и повече време заедно и макар и да не си го признаваха, двамата постоянно мислеха един за друг. И двамата бяха погълнати от работата си, всецяло се отдаваха на професионалната си кариера — тази обща черта ги сближи, защото повечето хора рядко ги разбираха в това отношение. Така те по един особен начин станаха съпричастни един към друг.

Николас Латимър беше към края на новия си роман. Изниза се септември, дойде октомври, а думите му идваха с лекота и пишещата му машина бълваше страница след страница. Катрин пък преоткриваше старата си любов към театъра и всеки ден след репетициите си се връщаше щастлива и възторжена.

Двамата заедно прекарваха тихи и уютни вечери, най-често в дома на Ник. Той знаеше, че репетициите я изморяват, защото ролята й изискваше огромно емоционално напрежение, и не я караше да ходят по шумни събирания. Понякога на гости им идваше Франческа, или пък Тери и Хилъри Огдън, и тогава всички заедно отиваха в някое малко уютно ресторантче в покрайнините на града. Ник усещаше, че отношението му към Катрин се задълбочава, и естествено прие факта, че се е влюбил в нея. Подозираше, че и тя изпитва същото към него, затова веднъж се опита да я прегърне нежно, но тя се изплъзна от ръцете му с нервен смях и го погледна объркано и притеснено. Той реши да не й се натрапва повече след този деликатен отказ, но продължи да се държи с нея мило и сърдечно. Беше убеден, че трябва да изчака да се стигне до онзи подходящ момент, в който нещата щяха да се разрешат от само себе си. Вече познаваше Катрин Темпест достатъчно добре и знаеше, че не бива да я насилва, че тя сама трябва да пожелае близостта си с него.

Почти не говореха за брат й Райън, освен когато им гостуваше Франческа Кънингам, която изглеждаше по-влюбена в него от когато и да било. Ник умишлено не споменаваше името му пред Катрин след разговора им в онзи следобед. Дори когато Катрин сама заговореше за него, Ник не взимаше отношение или пък отговаряше съвсем уклончиво. Оттогава Райън не беше идвал в Ню Йорк — само в началото на октомври пристигна по някаква работа за един ден, но не успя да се види нито с Ник, нито с Катрин. Беше казал на Франческа да им предаде, че ще изпълни обещанието си и ще дойде на премиерата. Катрин спомена пред Ник, че вярва в честната дума на брат си и че той ще дойде на премиерата, дори ако Патрик О’Рорк се опита да го задържи.

Към средата на октомври, в една студена делнична вечер се състоя премиерата на „Троянска интермедия“. От много години насам на Бродуей не бяха виждали такова бляскаво представление. Катрин вече беше обожавана от публиката кинозвезда и хиляди зрители дойдоха на тълпи, за да гледат нейното първо появяване на театрална сцена в Америка. Тези, които не успяха да си купят билети, задръстиха улицата и трябваше да се повика конна полиция, за да разпръсне напиращото множество.

Франческа изглеждаше прекрасно в яркожълтата си рокля от брокат и елегантното си наметало в същия цвят. Тя седеше до Хилъри, която носеше изискан тоалет от черно кадифе и красиви бижута с диаманти. От двете им страни седяха Райън и Ник. Още след първите петнадесет минути те всички разбраха, че пиесата ще има огромен успех. Катрин беше неотразима като троянската Елена, защото беше овладяла тази роля до съвършенство. И играта на Тери в ролята на троянския принц Парис беше не по-малко вълнуваща. Като двойка те нямаха равни на себе си, защото си партнираха великолепно. След края на пиесата, театърът почти щеше да се срути от възторжените възгласи на зрителите, които ги аплодираха, станали на крака. По-късно същата вечер Катрин се появи в любимия й ресторант „Сарди“ и още веднъж получи овациите на присъстващите. Тя влезе бавно и някак си свенливо — изглеждаше невероятно в бялата си вечерна рокля, а огърлицата и обиците с изумруди, които Боу Стантън й беше подарил на сватбата, искряха като зелени пламъчета върху бялата й кожа. Ник я очакваше, седнал на една маса заедно с Франческа, Райън, Хилъри и двамата режисьори с техните съпруги. И когато тя тръгна към тях и със сияйна усмивка кимаше в отговор на поздравите, които се сипеха от всички страни, Ник усети, че сърцето му ще се пръсне от любов и гордост. Плътно след нея вървеше Тери, посрещан с не по-малък възторг. Те всички пиха шампанско и вдигаха тост след тост, преди да се преместят в специалния салон на ресторанта, където се организираше бал за участниците в пиесата и за специално поканените на премиерата гости.

През цялата вечер Катрин не се отдели от Ник и макар че изглеждаше жизнерадостна и самоуверена, Ник усети, че вътрешно е напрегната и притеснена. Тя не се успокои, докато не се появиха първите отзиви в пресата за представлението. Размахвайки купчина вестници над главата си, в ресторанта влетя един от техните журналисти и радостно се развика:

— Нашето представление предизвика фурор! Истински фурор!

Малко хора чуха думите му сред шума и музиката от оркестъра, но грейналото му лице беше по-красноречиво от всякакви обяснения. Всички отзиви бяха възторжени. Дори и взискателните критици на „Ню Йорк Таймс“, които можеха да провалят или да прославят една пиеса и най-често биваха недоволни, този път коментарът им беше пълен със суперлативи и възклицания.

На Катрин веднага й олекна и в изблици на неприкрита радост тя започна да се държи още по-мило с всички. Беше незабравима вечер, а седмица по-късно, след едно от представленията й, Ник заведе Катрин на тиха вечеря в малко ресторантче. И този път имаха повод да празнуват — Ник беше предал романа си на своя издател. Като си сръбваше шампанско и държеше ръката й, Ник й каза, че е посветил новата си книга на нея. Катрин така се трогна, че очите й се наляха със сълзи.

— Само като си помисля как ме мразеше едно време — мърмореше тя, примигваше с премрежени очи и си бършеше сълзите с ръка.

— И ти ме мразеше не по-малко — каза нежно Ник и я погледна в очите.

Катрин се усмихна през сълзи:

— Стигнах до извода, че моето отношение към тебе беше просто реакция на твоята антипатия към мене.

— Може и така да е — отговори Ник. После стисна силно ръката й и я допря до бузата си. — Ех, ти, глупаво, прекрасно, божествено същество, никога ли не ти е хрумвало, че всяка монета си има две страни, че обратната страна на омразата може да бъде любовта?

Бледото й лице се изчерви, тя сведе поглед и не каза нищо. Но само след миг го погледна изпод тъмните си ресници и му прошепна:

— Да. Хрумвало ми е.

Сега, месец по-късно, Ник седеше на бюрото си и си спомняше за тази знаменателна вечер, като непрекъснато си рисуваше сърчица и изписваше името на Катрин във всевъзможни варианти. В същото време разсеяно говореше по телефона с майка си:

— Да, мамо. Ще дойда на празника. Кога съм го пропускал?

— И това се е случвало, Николас — упрекна го нежно госпожа Латимър. — Е, знам, че тогава просто не си имал физическата възможност да дойдеш, нали все скиташе по чужбина. — Тя лекичко се прокашля, замълча и каза колебливо: — И да знаеш, ние с татко ти ще се радваме, ако доведеш и Катрин.

— Много мило, мамо, но не знам дали ще е в състояние да дойде. Тя вече два пъти не играе, защото има възпалено гърло и…

— О, колко жалко. Дано не е нещо сериозно.

— Не, не е. Сигурно утре ще излезе на сцената. Но исках да ти кажа, че в деня на празника тя май ще има представление.

— Ама че работа! Баща ти толкова ще се разочарова. Аз също. Но ти нали все пак ще дойдеш?

— Да, да, мамо, да. Ще дойда.

— Чудесно. Хайде да свършваме, че трябва да излизам. Имам час при зъболекаря.

— А, Ник, забравих да…

— Кажи какво има, мамо? — попита Ник търпеливо, но си погледна часовника, защото му се искаше да продължи работата си върху новия сценарий за Виктор.

— Има ли нещо вярно в слуховете дето се носят? Аз и баща ти много се чудехме дали… — Гласът й смутено замлъкна.

— За кои слухове по-точно намекваш, мамо? — попита той, макар че отлично знаеше за какво го подпитва.

— Ами… за тези неща, които ги пишат по вестниците. Че си бил влюбен в Катрин, че където и да се появите, все сте заедно. Ще ни зарадваш ли най-сетне със снахичка?

Ник се засмя:

— Не бързай толкова да ме жениш, мамо.

— Но ти си вече на четиридесет, Ники.

— Не, мамо, на трийсет и шест съм. Хайде, до скоро. Ще се видим другата седмица.

— Доскоро, Ники — неговата загрижена майка въздъхна разочаровано и затвори.

Ник продължи да се подхилква, докато слагаше лист в машината. Написа номера на страницата, облегна се назад и се втренчи в стената пред него, защото искаше да си представи като на филм сцената, която беше измислил. Телефонът обаче отново иззвъня, той изруга наум и се обърна, за да го вдигне. Неговият издател се извини, че го безпокои и набързо му обясни, че има вероятност новият му роман да бъде откупен за сценарий на филм. След него почти един след друг му се обадиха още трима души — редакторът, секретарката му Филис и продавачката от магазина, която го увери, че ще му доставят навреме поръчаните продукти.

Ник запали цигара и се опита да се отърси от всички тези странични проблеми, с които му напълниха главата. После постави и двата телефонни апарата на земята, вдигна слушалките и ги захлупи с две големи възглавници. Допуши цигарата си и бавно започна да печата на машината си, докато празният лист се изпълни с думи. Работи без прекъсване цели два часа, след което отиде в кухнята, за да си сипе голяма чаша с кафе, върна се и отново се потопи в писането.

Беше толкова съсредоточен и погълнат от работата си, че чу входният звънец едва след третото или четвъртото настойчиво позвъняване. Погледна часовника си и видя, че е станало почти три. Зачуди се кой ли го безпокоеше по това време и отиде да отвори.

Ник с изненада откри, че на прага стоеше Катрин — носеше кожено палто от самур, а главата й беше увита в топъл вълнен шал и огромни тъмни очила почти скриваха лицето й.

— Здравей, скъпа — зарадва й се той и я придърпа вътре на топло. После надникна да види къде е колата й и се намръщи: — Къде е лимузината? Да не би да си дошла пеша в този…

— Ник, значи ти още не знаеш? — попита го задъхано Катрин и се вкопчи в ръката му. Свали очилата и се втренчи в него. Тя поначало си беше бледа, но в момента беше бяла като платно и изглеждаше ужасно разстроена. Преди той да успее да отговори, Катрин му каза, заеквайки: П-п-п-президентът… Застреляха го… убиха го. От часове се опитвам да се свържа с теб, но телефоните ти…

— О, Господи! — Ник не можеше да повярва и я гледаше с разширени от ужас очи. Той залитна и се облегна на стената, сякаш някой го беше ударил. Изумен и потресен, той възкликна отново: — О, Господи! Кой ти го каза? Къде е станало? Кога? Господи, само това не!

— В Далас. Към 12.30 — отговори тя с разтреперан глас. Приближи се към него и лицето й се сгърчи. Ник я прегърна и притисна до себе си. Изведнъж и неговото лице стана мъртвешки бледо и той загледа като обезумял. Стоеше в малкото притъмняло антре и пред себе си не виждаше нищо друго, освен образа на красивия млад президент, който беше изпълнен с енергия, оптимизъм и вяра в бъдещето. Нима беше възможно да е мъртъв? Защо точно Джон Кенеди? Не можеше да е истина. Не, не, изключено е. Сигурно беше станала някаква грешка. Той извика с пресипнал глас:

— Но, Кат, кой ти каза това? Откъде го разбра?

Тя се отдръпна от него, погледна го и задъхано произнесе:

— Истина е, Ник! Докато си четях, случайно бях пуснала телевизора. Даваха някаква глупотия, „На прага на новия век“, ако не се лъжа. Изведнъж прекъснаха програмата за важни новини и на екрана се появи Уолтър Кронкайт. С ужасно сериозен и разстроен глас той съобщи, че в Далас три изстрела са уцелили колата на президента, а самият президент е тежко ранен. Точно в този момент си погледнах часовника. Беше два без двайсет. Веднага ти се обадих, но и двата ти телефона даваха заето. Продължих да въртя, после обаче се сетих, че сигурно си ги…

— Ела да пуснем телевизора — извика Ник и затича нагоре по стълбите. Включи телевизора в своя кабинет, застана прав срещу него и постепенно започна да осъзнава, че казаното от Катрин е истина. Кронкайт вече даваше пълна информация, като произнасяше думите с гробовен глас, а половината от лицето му нервно потрепваше. Очевидно повтаряше новината за десети път за онези зрители, които едва сега включваха телевизорите си. Ужасното съобщение гласеше, че президентът Кенеди е убит и в момента тялото му се намира в болницата „Паркланд Мемориъл“ в Далас.

Ник не искаше да повярва. Съзнанието му не можеше да приеме голата истина. Той започна да превключва на различни канали, но стреснати говорители само допълваха нови подробности към ужасното съобщение. Ник се обърна към Катрин, но нея я нямаше в стаята. Даже не беше усетил кога е излязла. Тя се върна след малко, вече свалила палтото си, и донесе две големи чаши с кафе. Остави ги мълчаливо на масата и седна на дивана. Ник седна до нея, а Катрин стисна ръката му и заговори с треперещ глас:

— Ник, но нали живеем в Америка, а не в някоя дива бананова република. Нали тук не могат да стават политически убийства. О, Ник, толкова съм изплашена… какво става с тази страна?

— И аз не знам — смотолеви той. — Но по-важното е какво има да става отсега нататък. — Ник объркано се почеса по главата. Взе си цигара и я запали, а пламъчето в ръката му потреперваше.

Цяла нощ те останаха да бдят пред телевизора. Почти не разговаряха, за да чуят всяка ужасна подробност за грозното и безсмислено убийство на техния президент. На няколко пъти Катрин не издържа и горчиво се разплакваше, но макар че я успокояваше, Ник също плачеше.

— Не мога да повярвам. Само като си спомня колко сърдечен, умен и благороден беше към нас, докато работехме за предизборната агитация. Господи, Ники, представяш ли си какво изживява сега неговата жена? Ами невръстните му дечица, какво ще правят те сега? — Катрин клатеше глава опечалено. — Защо точно нашият Джак? Защо точно той, Ник?

Единственото, което Ник й отговаряше в своето вцепенение, беше:

— Не знам. Кат. И аз не знам. — А вътрешно се питаше: „Какво ли ни чака всички нас? Защо ли го убиха?“

По едно време Катрин се поуспокои и слезе в кухнята, за да направи сандвичи с риба, а после ги донесе пред телевизора. Но и двамата не бяха в състояние да ядат и сандвичите останаха непокътнати в чинията. В един момент Ник се сети, че телефоните му са отворени и отново постави слушалките на мястото им. Обажданията веднага се заредиха бясно едно след друго. Обадиха се последователно неговият издател, зет му Хънт, баща му — всички те бяха потресени и макар и възрастни хора, плачеха като деца. После се обади Франческа, която беше отишла за уикенда в Кънектикът — и тя беше вцепенена от ужас и задаваше същите въпроси като Катрин: Как можеше да се случи подобно нещо в Америка? Какво ставаше с тази страна? Да не би да е някакъв голям заговор? Но Ник не можеше да й отговори, изпълнен с горчивина, гняв и отчаяние. Привечер от Калифорния се обади Виктор с възбуден и пресипнал глас. В думите му Ник усети израз на гнева, който измъчваше и самия него. И Виктор беше покрусен и отчаян.

Точно в 6.15 същата вечер Линдън Бейнс Джонсън се появи на телевизионния екран и в качеството си на президент отправи своето първо обръщение към потресения и опечален американски народ. Едва тогава Николас Латимър прие факта, че Джон Фицджералд Кенеди беше наистина убит, повален от изстрелите на един убиец. Почувства се така осиротял и толкова дълбоко покрусен, както някога преди седем години, когато сестра му Марша загина при катастрофа.

 

 

Ник лежеше на дивана в своя кабинет и пушеше в тъмнината, защото не можеше да спи и трескави мисли не му даваха покой. Той знаеше, че някакви опасни и зли сили са започнали да действат в неговата родина, че силите на мрака са надделели, и това го разстройваше и ужасяваше. Ник беше изчел безброй вестници и списания, освен това беше историк по образование и познаваше добре и старата, и съвременната история на света, ето защо той отдавна беше прозрял, че крайнодесните сили са в настъпление, че се ширят омраза и фанатизъм. Неговата родина току-що беше окървавена чрез едно безумно насилническо деяние, но дали кървавият сблъсък не беше подготвян отдавна, и то от сили вътре в страната? Нима идваше фашизмът? Ник потрепери. Той беше евреин и никога не можеше да забрави деянията на фашистка Германия. Внезапно си спомни за един свой разговор с Крисчън фон Витинген за издигането на власт на Хитлер. Тогава Ник го попита как изобщо Хитлер бе успял да убеди една толкова цивилизована и културна страна като Германия да подкрепи неговите антисемитски идеи и расистката му политика. Крисчън го беше погледнал изненадано и беше отвърнал на въпроса му с въпрос:

— Но какво общо има политиката с културата?

Ник си спомни, че в отговор само беше поклатил мълчаливо глава. А Крисчън продължи да му обяснява с мрачен и равен тон:

— Ти си историк, спомни си какво са ви учили в Оксфорд. И тогава ще откриеш, че омразата, фанатизмът и невежеството много лесно се разпространяват сред хората, цял един народ може да бъде заразен с тях, стига зли и безскрупулни хора да започнат да кроят своите пъклени дела. Подобни вманиачени фанатици се възползуват от страха, слабостта и невежеството у хората. Прегледай учебниците по история, Николас. Там на всяка страница ще откриеш описанието на чудовищни деяния. Вземи например делата на Испанската инквизиция, масовите кланета на арменци от турците или пък погромите в Русия след убийството на цар Александър ІІ. — Крисчън въздъхна тежко, обзет от някаква печал. — Уви, Ник, за съжаление насилието е типично човешко деяние, подклаждано векове наред от самите хора. Не е ли шокиращо, наистина, като си помислиш, че най-ужасните насилия в човешката история са били извършвани от привидно цивилизовани хора над себеподобните им? Затова е най-добре всеки да е нащрек, да следим зорко какво става в света, за да предотвратяваме тази сляпа и ужасна отрова на насилието. В противен случай нищо чудно и ние да се озовем отново пред лицето на поредните човешки злодеяния. Историята се повтаря непрекъснато.

Ник и сега потрепери при спомена за предупреждението на Крисчън. Тогава той беше погледнал безпомощно към суровото и изстрадало лице на Крисчън, а после и към осакатените му млади нозе. Спомни си какво си помисли в същия момент: „На него поне може да се вярва — той знае. Бил е там — в ада.“

Ник изгаси цигарата си и се зави с одеялото. Зачуди се дали Катрин, която беше в съседната стая, вече е заспала. Тя го бе помолила да пренощува при него, защото я било страх да се върне в празното си жилище. Малко след полунощ Катрин намъкна една от неговите пижами и се сви на топка в леглото му, не по-малко изтощена от самия него. Някъде на зазоряване Ник чу как вратата на кабинета му проскърца и от прага му прошепна Катрин:

— Буден ли си, Ники?

— Да, скъпа. — Той седна изправен в леглото и тя влезе в стаята.

— Не можах да мигна цяла нощ — каза Катрин и застана притеснена до дивана.

Той й направи място до себе си и тя с облекчение се сгуши в прегръдките му. След малко Катрин се обади:

— Толкова ме е страх, Ники. — Той усети дъха й върху лицето си. — Страх ме е за всички нас и особено за Райън. Как ми се ще изобщо да не се беше впускал в политиката. Щом може веднъж да се случи такова ужасно нещо, то би могло и да се повтори. — Ник не каза нищо и Катрин запита шепнешком: — Възможно е да се случи пак, нали?

— Да — призна с неохота Ник, а вътрешно се молеше никога да не се сбъдват опасенията на Крисчън.

Те започнаха да разговарят, здраво прегърнати, като взаимно се утешаваха, доколкото им беше по силите. Ник все по-осезаемо усещаше нейната близост, топлината и аромата на тялото й. По едно време той отмахна кичурите коса от лицето й и страстно я целуна.

— Аз те обичам, Катрин — каза й той, защото повече не можеше да се сдържа.

— И аз те обичам, Ники — отвърна тя веднага. После ръцете й се обвиха около врата му и Катрин на свой ред го целуна.

Няколко часа по-късно те се любиха за първи път, най-сетне отприщили своите чувства един към друг. Тяхната любов сякаш доказваше, че животът въпреки всичко продължава.