Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (53)

Глава XXVIII

Снопове ярка светлина пробиваха тъмното небе. Мътната луна ту се скриваше, ту се показваше сред носените от вятъра облаци. Априлският дъжд обливаше прозорците. Катрин стоеше в тъмната стая, опряла чело на студеното стъкло. Гледаше чудноватия хоризонт на сградите в Манхатън, слушаше металическото потропване на дъждовните капки и спокойното дишане на Ник, който беше задрямал.

„Не исках това да се случи. И не заради мен, а заради самия него. За мен това беше повече от прекрасно. Преди не бих повярвала, че отново мога да изживея… щастие. Тези мигове ще ме топлят до края на дните ми. Но той ще бъде съкрушен и аз с нищо няма да мога да облекча страданието му. Помогни ми, Господи! Кажи ми как да постъпя. Научи ме. Дай ми сила и мъдрост, за да успея да му помогна.“

Сълзи потекоха по страните й, но тя бързо ги избърса с ръка и сподави риданията си, защото не искаше да го събуди. „Скъпи мой, най-любими мой Ники, как да събера смелост да ти го кажа!“ После тя се сети за една мисъл на френския драматург Ламартин: „Гласът на сърцето единствен достига до друго сърце“. Катрин притвори очи: „Моето сърце се обръща към твоето, скъпи мой. То иска да извика колко много те обича. Любовта му е вечна и безкрайна. Чуй твоето сърце, скъпи мой, винаги слушай сърцето си и тогава ще чуеш в себе си гласът на моето сърце, където и да съм, където и да си ти. Винаги ще те нося в сърцето си, Ники, защото ти си част от мен, така както Ванеса е част от моето тяло…“

— Кат, защо седиш там в тъмното? Ще умреш от студ. Хайде, мушвай се в леглото, любов моя. — После Ник стана по-строг: — И то веднага.

— Идвам — отвърна Катрин и се върна в леглото, като се постара да не я издаде гласът й.

Ник я придърпа до себе си, после я обви с ръце и с крака:

— Господи, та ти си замръзнала. — Той се приведе към нея, зацелува лицето й и тогава усети солта от сълзи по бузите й. Прокара нежно и гальовно ръка по мокрото й лице и попита: — Защо си плакала, скъпа моя?

— О, Ники, защото съм… толкова щастлива. Последните два месеца бяха най-приказното нещо в моя живот.

Той я целуна кротко и нежно, изтомен от наслада:

— Това е само началото — прошепна Ник в косата й. — Знаеш ли, аз вече реших за себе си. Можеш да спориш с мен колкото си искаш, но веднага щом се върне Карлота, започвам да задвижвам нещата. — После тихичко се засмя: — Ще стареем заедно. Като съпруг и съпруга.

Катрин дълбоко въздъхна и протегна ръка, за да приглади назад косата му.

— Знаеш, че това ще остане само мечта, Ники.

— Недей да говориш така! Нали понякога и мечтите се сбъдват? Струва ми се, че винаги съм си мечтал ти да се върнеш при мен, сладка моя Кати. И ето — ти наистина се завърна.

— Разбери, невъзможно е… Нали Карлота…

Той сложи пръст върху устните й:

— Шшшт. Чуй ме сега. Карлота няма да ми създава никакви проблеми. От януари насам тя прекарва повече време във Венецуела, отколкото в Ню Йорк. Имам чувството, че си е намерила приятел. Тя вече изобщо не се интересува от мен.

— Може би. А какво ще стане с малкия Виктор? Тя няма да ти го остави, ако вие се разделите. И дори и да си има приятел, тя ще си вземе детето, особено пък ако се върне да живее във Венецуела. Там е цялото й семейство.

— Има известна истина в това, което казваш, скъпа. Но нали знаеш какви адвокати имам. Хич няма да й е лесно да замине с малкия. Ще се споразумеем с нея, ще оформим всичко по законен начин, така че и двамата да имаме еднакви права при отглеждането на детето.

— Не знам дали ще успееш. Мисля, че си се захванал с много рискована игра.

— Нека аз да си му бера грижата, Кат. Моля те, недей и ти да се тормозиш. Веднага щом с Карлота и с адвокатите стигнем до споразумение, ние с теб можем да се оженим. Кога най-сетне ще се оженим?

— Не знам — отвърна тихо тя.

— Да не би да не искаш да се омъжваш за мен? — попита Ник с разтревожен глас.

— Не ставай смешен. Глупав въпрос ми задаваш. Проблемът е в това, че се чувствам много несигурна, Ники. Неуверена съм в себе си, неуверена съм в това дали трябва да се обвързвам с теб, преди да знам със сигурност, че моето психическо състояние…

— Та ти си вече толкова добре! — ожесточено я прекъсна Ник. — Господи, нали съм с теб и денем, и нощем, в продължение на цели два месеца. Нима си мислиш, че не мога да преценя твоето психическо състояние. Ти си спокойна, уравновесена, разумна и се държиш нормално, съвършено нормално.

— Щом казваш — промърмори тя и се сгуши в него. Беше я страх да продължава този разговор, затова се престори, че се прозява.

Ник отпусна прегръдката си, извъртя се настрани и взе часовника си от нощното шкафче.

— Хммм. Единадесет. Ще лягаме ли да спим?

— Оставаш ли? — попита го учудено Катрин — Няма ли бавачката да се…

— Казал съм й, че тази нощ няма да се прибирам у дома. Имал съм работа извън града. Във Филаделфия. Аз не съм от тия, дето, като си направят кефа, бързат да изчезнат — каза той и изгаси лампата.

— Радвам се, че си тук при мен, скъпи. Винаги ми е хубаво, когато оставаш.

Ник я целуна:

— Лека нощ. Обичам те, Кат.

— И аз те обичам, скъпи мой.

 

 

На следващата сутрин Николас Латимър се почувства в приповдигнато настроение и бодър дух. Дълго забавлява Катрин със своите къси хапливи шегички и тя много се смя, признавайки пред себе си, че отдавна не го бе чувала да проявява такова блестящо чувство за хумор.

Ник взе душ, избръсна се, облече се и после закусиха заедно на спокойствие. Той се зачете в заглавията на „Ню Йорк Таймс“, а Катрин го наблюдаваше с обожание, пиеше си чая и цялото й сърце преливаше от любов към него.

Към десет и петнадесет обаче тя каза твърдо:

— Ще ми се наложи да те изритам оттук, любов моя. Днес имам много работа, а и трябва да ходя на пазар. Вече закъснявам.

— Да, и аз имам няколко ангажимента за днес. — Той допи кафето си и загаси цигарата си, която димеше в пепелника. — Къде искаш да вечеряме довечера?

— Ник, нима си забравил! Тази вечер съм с Ванеса.

— Да, май наистина бях забравил. — Ник прикри разочарованието си, защото знаеше колко тя държи на дъщеря си. — Но знаеш ли какво ще направя? Ще мина следобед към четири и половина, да речем. И ще пием чай заедно. — Той се ухили: — Ти ще пиеш чай, а аз ще седя и ще си те гледам.

— Това би било чудесно, скъпи. — Тя го изпрати до вратата, прегърна го силно и го целуна по бузата.

Щом остана сама, Катрин се залови с обичайните си сутрешни задължения. Звънна на няколко телефона, написа три-четири писма, а после се изкъпа и се облече за излизане. Към обяд се качи на едно такси и отиде в „Тифани“^[1], за да вземе нещата, които беше поръчала предварително, и после се върна в хотела. Хапна лек обяд в апартамента си и се обади на Майк Лейзъръс, за да потвърди, че ще дойде да вечеря с Ванеса. После взе един роман на Ник, който в момента четеше, но не можа да се съсредоточи, затова прекара остатъка от следобеда в размисъл. Когато стана четири часа, тя си облече една сиво-синя копринена рокля, среши се и освежи грима си. Накрая поръча по телефона да донесат лед.

Катрин тъкмо си слагаше наниза от перли, когато се чу настойчивото тропане на Ник. Тя се втурна към вратата и топло го посрещна. Ник я взе в прегръдките си, завъртя я и чак тогава я пусна да стъпи на пода.

— Бях при моите адвокати, Кат! Те считат, че е напълно възможно да се постигне желязно споразумение, което да предпази детето. — Той я отдръпна от себе си и се усмихна до ушите: — Какво ще кажеш сега, а?

Тя също се усмихна и отиде до барчето с напитките, където наля две водки. Сложи лед и му подаде чашата:

— Заповядай, скъпи. Хайде да поседнем.

Ник взе чашата си и тръгна след нея с намръщено лице:

— Говориш с такъв сериозен глас. Случило ли се е нещо? — той се спря насред стаята и я погледна учудено.

— Няма ли да седнеш при мен? Искам да ти кажа някои неща.

— Цял ден съм седял. Искам да постоя прав, за да се раздвижа малко. — Той се засмя притеснено: — Какво има, Катинка? Хайде, казвай по-бързо.

— Аз не мога да се омъжа за теб, Ники.

— Не ме будалкай, скъпа. Нямам настроение за това. Ако някога в живота си съм се захващал с нещо сериозно, то това е намерението ми да се оженя за теб. А ти сега…

Катрин му даде знак с ръка да замълчи:

— Не мога да се омъжа за теб, Ники. И аз ти говоря съвсем сериозно.

Той се вгледа в нея, като премигваше на светлината:

— Но защо? Заради сина ми ли? Нали ти обясних, че за нула време това ще се уреди.

— В мига, в който кажеш на Карлота, че се разделяте, тя ще заведе детето във Венецуела. И на теб ще ти е дяволски трудно да си го върнеш. Не мога да ти позволя да поемеш такъв риск, Ники. — Тя поклати глава: — Знам какво е да бъдеш разделен от собственото си дете. Не забравяй, че аз минах през този кошмар.

— Нищо подобно няма да се случи при мен! — запротестира Ник и тръгна да обикаля напред-назад, ужасно намръщен.

— Не мога да поема този риск, защото после ще ми тежи на съвестта. През последните години непрекъснато съм живяла с ужасно чувство за вина и не желая да си навличам нови грехове, скъпи.

— Толкова ми се иска да се оженя за теб, Кат. И наистина ще се оженя! За бога, Кат, престани с този свой инат. Готов съм да си поема рисковете. Не мога да се откажа от теб заради Карлота и сина ми. Аз безумно си го обичам, но не мога да живея без теб.

— Нека все пак да допуснем, че това може да се случи. Аз правя това, което ти искаш, Карлота взима момчето и го отвежда завинаги и никога повече не ти дава да го видиш. Кажи ми, как би се чувствал тогава?

— Ужасно, разбира се. Но това просто няма да стане. Не обичам да умувам предварително.

Катрин отпи от водката си за кураж и каза:

— Аз нямам какво да ти предложа, Ники, и точно поради тази причина не възнамерявам да поставям на карта отношенията със сина ти.

— Нямала си какво да ми предложиш? Ама че смехория! Аз те обичам и ти ме обичаш. Винаги сме били сякаш създадени един за друг, а сега, като се оправи, това е още по-очевидно.

— Не съм се оправила, Ники. Ето в това е целият проблем.

— Но ти си напълно здрава, Кат. Всичко в поведението ти го доказва.

— Няма за кога да бъда с теб, Ники.

Той я изгледа учудено, защото долови някаква много странна нотка в гласа й:

— В какъв смисъл няма за кога? Не те разбирам, Кат.

— Аз скоро ще умра, Ники.

Ник замръзна на мястото си, подпря се на един стол и широко отвори уста, но не можа да каже нищо. Усети как цялата му сила го напусна.

— Не ми остава много да живея — продължи Катрин. — Това имах предвид, като казах, че няма за кога. Остават ми шест, най-много седем месеца.

Ник помисли, че всеки момент ще припадне. Със сетни сили той се добра до дивана, без да откъсва поглед от нея:

— Кат, Кат — зашепна й той. — Моля те, кажи ми, че това не е вярно. Не може да бъде вярно!

— Прости ми, скъпи мой. Но такава е истината.

— Да ти п-п-простя!? — каза той задъхано и сълзите му рукнаха. Ник започна енергично да клати глава: — Не! Не мога да приема това! — изкрещя той.

— Тихо, тихо, скъпи. — Тя коленичи до него, опря ръце до краката му и го погледна в очите: — Исках да ти спестя тези неща, Ник. Когато се завърнах, единственото, което желаех, беше да намеря прошка и да си умра в мир. Не знаех, че ти отново ще се влюбиш в мен. Естел ми беше казала, че живееш с Карлота. Мислех си, че вече си се задомил, щом имаш и дете от нея.

Ръцете на Ник така трепереха, че водката се разплиска цялата. Катрин взе чашата, остави я на масата и улови ръцете му:

— Май ще трябва пак да искам прошка от теб, защото отново ти причиних болка.

— О, Кат, Кат, любима моя! Толкова те обичам… — Той млъкна и сълзите наново рукнаха по лицето му. После я прегърна и отчаяно се притисна към нея: — Не може да умираш! Защо точно ти! Няма да ти дам да умреш!

Тя дълго го държа в прегръдките си, докато риданията му поутихнаха и той малко дойде на себе си. Тогава Катрин стана, взе пакетче с книжни кърпички и избърса мокрите му ръце и плувналото в сълзи лице. След това му подаде неговата чаша, запали две цигари, пъхна едната от тях в устата му и седна до него на дивана.

Трябваше му известно време да се окопити. Той започна да пуши цигарата си, отпи голяма глътка от водката, без да сваля очи от нея. Накрая попита с тих и напрегнат глас:

— Какво ти има, Кат?

Тя се прокашля и заговори със същия тих глас:

— Имам нещо, което се казва нодуларен меланом. Това е вид злокачествен меланом, при който смъртността е много висока.

— Аз може би не разбирам… това рак ли е?

— Да. Меланомът се появява по кожата. Отначало може да бъде като малка бенка или съвсем незначителна точица.

— Но не може ли да се премахне или да се излекува? — попита Ник със свито гърло, обхванат от ужасен страх за нея.

— Може да се премахне, но това не значи, че си се излекувал. Виж, моят нодуларен меланом е вече четвърта степен. Което значи, че е на три милиметра дълбочина под кожата. Когато меланомът достигне до кръвоносните съдове, неговите клетки се загнездват в органите, например в белите дробове или в черния дроб, и започват да се размножават. Това се нарича метастазия. Думата е от латински и значи разпространяване. Точно това имам аз — метастазирал меланом.

Ник държеше ръцете си вкопчени една в друга, стиснал здраво очи. Нямаше сили да каже каквото и да било. След малко той отвори клепачи и се загледа в нейното красиво лице. После сълзите му отново потекоха и Ник, хълцайки, поклати глава.

Катрин го докосна с ръка:

— Да продължавам ли по-нататък? Познавам те много добре и ми се струва, че би искал да знаеш цялата истина, нали?

Той само кимна. Гърлото ужасно го болеше.

— Този нодуларен меланом е на гърба ми — започна отново да обяснява Катрин. — Намира се между рамото и гръбначния стълб, на десетина сантиметра над талията ми. Вече се е разпространил в лимфните възли, в черния дроб и в белите дробове. Така че тези органи вече са заразени.

— Н-н-но ти изглеждаш толкова добре, Кат…

— Да. Това, че са заразени някои от моите органи, не променя общото ми състояние. Поне не в началото.

— А к-к-кога ще ти се отрази?

— Доколкото моите лекари ми обясниха, човек, болен от нодуларен меланом, има една година живот. През първите девет или десет месеца има слаба промяна в здравословното състояние и във външния вид. Но щом настъпи крайната фаза на болестта, смъртта може да настъпи и за една седмица.

— О, Исусе Христе! Кат!

— Аз ще мога да живея нормално още шест, може би седем месеца, през които у мен няма да настъпят кой знае какви промени.

— Майката му е лечение! Не може да няма някакво лечение на това! Чуй ме сега! Ще намерим най-добрите лекари. Ще отидем при най-добрите лекари, които могат да се намерят в Щатите. Не може вече да не са измислили някакво ле…

— Стой, Ник — прекъсна го внимателно Катрин. — Вече минах през всичко това в Лондон. Разбери, лечението е изключително трудно, когато меланомът е в областта на гръбначния стълб, както е при мен. Облъчването е безполезно, защото туморът не се поддава на него. Химиотерапията има ужасни странични ефекти, като например опадване на косата. Освен това предизвиква гадене и повръщане. Има някои нови лекарства, но те могат да продължат живота съвсем незначително, а и това не е живот да си постоянно по болници. Затова аз предпочетох да не взимам тези лекарства. Така или иначе, предстои ми скоро да умра, затова ще изживея тези последни месеци така, както подобава, ще продължа да изглеждам както преди и ще се наслаждавам докрай на дните, които са ми отредени.

— Кога разбра, че си болна? — прошепна Ник, целият скован от ужас.

— През ноември. Малката бенка, която съм имала цял живот, изведнъж стана черна и леко се уголеми. Шивачката ми първа я забеляза. Но вече беше прекалено късно.

— Ще усещаш ли… болка? Не мога да понеса мисълта, че теб ще те боли — попита той ужасно глухо.

— Не, не е чак толкова страшно, Ники. Когато дойде краят, човек започва бавно да слабее, чувства голямо безсилие и губи апетит. На мен няма да ми трябва много време да стигна дотам.

Ник неволно затвори очи, за да пропъди страшните образи, които рисуваше неговото въображение. Опита се да забрави агонизиращата мисъл за нейните последни страдания и попита:

— Сигурна ли си, че това е единственият възможен край?

— Напълно. Лекуващият ми лекар в Лондон извика за съвет всички възможни специалисти, които имат там. И тук посетих най-известните клиники. Няма лек за мен, Ники. — Тя го хвана за ръката: — Лекарят в Лондон ме увери, че имам още много време, тогава това бяха цели девет месеца. Затова и се върнах в Ню Йорк. Най-вече исках да се срещна с теб, но и с Франки, с Райън, и разбира се, с моята мила дъщеричка.

— Той затова ли… ти позволи да се срещаш с нея? — попита тъжно Ник.

— Да. Всъщност аз дори го заплаших именно с болестта си. Казах му, че ако не ми даде да я видя, ще заведа срещу него дело, ще свикам пресконференция, на която ще разкажа на журналистите от какво съм болна. И Майк капитулира. — Катрин леко се усмихна: — Но нямаше да го направя. Никога не бих подложила Ванеса на подобен маскарад.

— А Райън знае ли?

— Не, Ник. Ти и Лейзъръс сте единствените, на които съм казала. И искам така да си остане. Не желая да бъда обект на съчувствие и съжаление. Обещаваш ли?

Той я изгледа изпитателно:

— Значи затова не ни каза на мен и на Франки, когато пристигна.

— Да. Исках и двамата да ми простите, защото сте убедени, че трябва да постъпите така, а не от състрадание и милостиня. Обещай ми, че на никого няма да казваш за мен?

— Обещавам. Ами Франки и Виктор?

— Аз сама ще им разкажа, скъпи. И то много скоро.

Внезапно нещо проблесна в съзнанието на Ник и той скочи на крака. Започна гневно да обикаля из стаята, защото някакъв яд временно бе изместил болката му. С едната си ръка удряше с юмрук по дланта на другата и ругаеше нещо под носа си. След няколко минути той се обърна към нея:

— Трябва да има някакъв изход. Не може да няма. Не желая да се примиря. За бога, не мога да се примиря. Не мога да приема, че ей така, имала си нещо в тялото си. Та ти си седиш толкова спокойна и сдържана, а на мен сърцето ми се къса за теб… — Ник млъкна, ужасен от думите, които току-що бе произнесъл, и от държанието си към нея.

Той се затича и се хвърли в краката й:

— Прости ми, прости ми, скъпа моя! О, Кат! Извинявай! Просто толкова много те обичам, че започвам да полудявам. Не трябваше да ти говоря такива… — Ник зарида и скри лицето в скута й.

— Няма нищо, любими мой. Аз те разбирам. Реакцията ти е напълно естествена. Когато премине първоначалният шок, човек го избива на гняв, после идва объркването. И страхът. После отново те обзема гняв и накрая не ти остава нищо друго, освен да приемеш истината и да се примириш. Защото вече си минал през всички възможни чувства и нямаш друг изход — говореше му нежно тя и галеше косата му, опитвайки се да го успокои. — Недей да плачеш, мили, недей. Хайде стига, любов моя.

Накрая Ник се изправи и седна на дивана, като я гушна, сякаш тя беше малко дете:

— Аз ще бъда до теб, скъпа моя Кат. Ти ще бъдеш щастлива през следващите месеци. Ще направя всичко възможно, за да те направя щастлива. Ще правим каквото поискаш, ще ходим там, където пожелаеш. Ще можеш да имаш всичко, което ти хрумне.

— Виж, Ник. Ти не би могъл да бъдеш с мен.

— Но защо? За бога, кажи ми защо?

— Няма да ти позволя да рискуваш отношенията си със сина си. А ако ти дойдеш с мен, точно това ще стане.

— Тогава и двамата оставаме в Ню Йорк. Нека нещата да си бъдат такива, каквито са сега. Ще живеем отделно и няма да се набиваме в очите на никого. Карлота изобщо няма да разбере. — Всъщност мисълта да се крие му беше противна. Затова нямаше намерение да се преструва. Каза го само за да успокои Катрин. Щеше да се оправи с Карлота и да уреди някак си нещата. Нищо и никой не можеше да му попречи да бъде с неговата любима Кат.

— Не, струва ми се, че е по-добре, ако замина…

— Няма да те пусна!

— Ще ми бъде ужасно трудно да те гледам как се измъчваш, Ники — прошепна Катрин и изведнъж осъзна какъв страшен подтекст съдържаха думите й.

Ник не отговори на нейната злощастна забележка и само поклати глава, а очите му се наляха пак със сълзи:

— Не ме пропъждай. Нека бъда с теб през тези последни месеци. После цял живот ще трябва да живея без теб. Моля те, Кат, не бъди жестока с мен. Ако трябва и на колене ще ти се моля, но в името на Бога, не ме пропъждай, любов моя. — Той втренчи в нея зачервените си очи: — Не бъди жестока! Позволи ми да съм с теб. Моля те, Кат.

Катрин кимна. Очите й бяха блестящи и влажни, а сълзите светеха по ресниците й:

— Тъй да бъде, скъпи мой. Но искам да ми обещаеш, че ще бъдеш колкото се може по-весел и безгрижен. Няма да го понеса, ако ти страдаш и се измъчваш.

— Обещавам. — Лека усмивка премина по устните му.

Катрин се изправи:

— Трябва да се преоблека. Цялата ми рокля е мокра от теб, скъпи. — Тя нежно го докосна по лицето: — Ще ме придружиш ли до дома на Лейзъръс? Там ще вечеряме с Ванеса.

— Разбира се. Но докато ти се преобличаш, аз ще ида да си измия лицето. Казах на Вик, че ще намина до хотела му. Ще изпием по чаша, а може и да вечеряме заедно.

— О, това е хубаво, Ники. Не ми се искаше да те оставям сам тази вечер. Вик решил ли е вече кога ще се връща в Калифорния?

— Не. Но днес е свършил и последната работа, която имаше тук. Мисля обаче, че ще остане и тази седмица. Беше му приятно да се види с всички нас, и особено с Франки — говореше Ник, докато заедно вървяха към спалнята. Насилваше се да приказва нещо, само и само да успее да се овладее.

Катрин се усмихна:

— Да, хубаво е, че пак се събрахме, нали?

 

 

Малко по-късно те тръгнаха заедно по Пето авеню, а после завиха по Седемдесет и девета улица, на която се намираше апартаментът на Лейзъръс. Тогава Ник я запита:

— Кога възнамеряваш да… им кажеш на Франки и на Виктор?

— Още не знам. Моментът ще си дойде просто от само себе си. Във всеки случай няма да бъде утре, когато сме канени на обяд у Франки. Това ще развали настроението на всички.

— Да.

Катрин стисна ръката му.

— Толкова се радвам, че миналата седмица успяхме да убедим Франки да дойде с нас на вечеря с Виктор. А пък и Виктор беше на седмото небе.

— Тя каза ли ти после нещо? Нещо за Виктор имам предвид?

— Ники, да не си станал и ти сватовник? Едно време обичаше да казваш, че аз съм интригантка. Я се виж ти!

— Искаш да ми намекнеш, че ти едно време ме обвиняваше в подмолна дейност срещу теб. Както и да е. Тя каза ли нещо? — продължаваше да настоява той.

— Почти нищо. Освен това, че той си бил останал все така чаровен и мил, както и преди. Струва ми се, че Франки малко се стресна от белите косми в косата му. И после ми сподели, че в съзнанието си тя го помни само такъв, какъвто беше през 1956. Независимо, че е виждала негови снимки по списанията и вестниците, в главата й е останал само този образ.

— Макар че е на шестдесет и две, аз не познавам по-хубав мъж от него. И Франки е напълно права. Той си остава все така чаровен и обаятелен — разсъждаваше Ник, хванал Катрин под ръка. — Вчера споделих с нея, че би било хубаво, ако тя излизаше по-често. Знам, че са минали само три месеца, откакто Харисън почина, но тя не може вечно да седи затворена в този голям апартамент и да циври.

— Ти нали няма да седиш и да цивриш, скъпи мой? — попита го тя с тих глас.

— Недей! — Ник извърна глава и започна да премигва, за да спре напиращите сълзи. — Моля те, не прави повече намеци за твоята смърт. Просто не мога да го понеса.

— Добре, няма. Но ти трябва да приемеш този факт, Ники, иначе тези месеци ще бъдат ужасно трудни за мен. Трябва да се опитаме да се държим колкото се може по-естествено.

Ник остана поразен от нейния кураж и взе да се ругае наум.

— Така да бъде. Разбрахме се — край.

Когато пристигнаха, тя се вдигна на пръсти и го целуна.

— Хайде, до скоро, моето момче — изръмжа престорено Катрин, за да го изимитира.

— И то дяволски скоро, не се и съмнявай — отвърна той шеговито, опитвайки се да се направи на весел. — Кога да мина да те взема?

— Ами някъде към девет и половина. — Тя се повдигна, за да го целуне още веднъж, и едва сега очите й се напълниха със сълзи: — Обичам те, Николас Латимър! Толкова много те обичам!