Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (24)

Глава XXIV

Летището на Залцбург беше сравнително спокойно в сряда сутринта. Виктор мина през митническия контрол, следван от един носач с багажа му, и внимателно огледа посрещачите в залата за пристигащи пътници. Никъде не видя Франческа и това малко го изненада, но не го разтревожи. Беше сигурен, че тя ще се появи всеки момент, затова се отправи към изхода — предпочиташе да я изчака на въздух.

Носачът остави до него двата му куфара, подпря на стената ските, прибрани в специален кожен калъф, и го попита дали да му извика такси. Виктор отказа, благодари му, като му даде голям бакшиш, и с интерес се загледа, в пейзажа наоколо.

Беше ясно слънчево утро. Студеният и сух въздух доставяше истинска наслада на Виктор след мъгливата сивота на Лондон. Почувствува истинско облекчение, когато няколко пъти си пое въздух и развълнувано погледна към далечината пред себе си. На фона на ослепително синьото алпийско небе се издигаха сиво-лилави планини със заснежени склонове и остри заледени върхове. Виктор имаше усещането, че всичко наоколо искри от светлина — небето, планините, дори въздухът.

През него премина радостна тръпка. Искаше му се в този момент да е на пистите. Времето беше идеално за ски. Въпреки че през последните няколко дни най-различни съмнения и лоши предчувствия бяха минавали през ума му, сега изведнъж всичко изчезна и той беше сигурен, че ще си почине прекрасно. Настроението му се оправи и Виктор усети, че за пет дни с удоволствие ще се откъсне от грижите и проблемите около филма.

Очите го заболяха от ярката светлина и той премигна няколко пъти, затова извади слънчевите си очила и си ги сложи. Тъкмо се канеше да си запали цигара, когато чу веселото и настойчиво подсвиркване на клаксон. Виктор бързо се обърна и видя как един яркочервен Фолксваген се приближава към него. Колата спря и от нея изскочи Франческа — тя се смееше и тичаше през снега да го посрещне. Свежото й младо лице грееше като слънчевото утро. На снежния фон Франческа приличаше на ярко екзотично птиче, избягало от своята клетка — носеше яркожълт пуловер и шапка в същия цвят, по които имаше алени пискюли. Беше обута в жълт скиорски клин, пъхнат в червени кожени боти. Като я видя в това пъстро облекло, той се усмихна и извика:

— Здравей, моето момиче! — После пристъпи към нея, прегърна я и приятелски я притисна до себе си.

Тази негова проява на спонтанна сърдечност достави истинско удоволствие на Франческа. Тя на свой ред го прегърна и го погледна в очите, като не преставаше да се смее. Дъхът й• беше секнал от вълнение. Той изглеждаше по-красив от всякога и сърцето й заби лудо, когато я притисна до себе си. Най-накрая тя се овладя и му каза:

— Извинявай, че закъсняхме, но пътят през планината беше заледен и трябваше да караме по-бавно.

— Тук съм само от пет минути — отговори той и я освободи от прегръдките си. Закачливо започна да си играе с пискюлите по пуловера й. — Видът ти е съвсем като моето настроение.

— А какво е твоето настроение? — попита Франческа.

— Хубаво ми е. Леко ми е на душата. И трябва да ти кажа, моето момиче, че се чувствувам направо като нов на тоя въздух. Изобщо не съжалявам за Клостерс.

Тя се засмя:

— Нали тук е чудесно? Радвам се, че ти е хубаво, защото и ние сме в отлично настроение. А, ето я и Даяна.

Виктор се обърна. Съвсем не си беше представял, че братовчедката на Франческа ще е чак толкова красива и интересна, както момичето, което вървеше към тях. Но той успя да прикрие изненадата си зад една учтива усмивка.

Даяна беше облечена цялата в бяло, бели бяха дори високите до коленете ботуши. Красивият й скиорски клин плътно прилепваше по нея. Върху него носеше широк ангорски пуловер, пристегнат в кръста с копринен ремък с пискюли по края. Но най-забележителна беше косата й — имаше такъв светъл оттенък, че изглеждаше като посребрена. Разделена на път над високо й чело, тя падаше меко чак до средата на гърба й. Когато Даяна съвсем наближи, Виктор забеляза, че лицето й е нежно, изящно и аристократично като на Франческа, но иначе те двете изобщо не си приличаха. Чертите им бяха съвсем различни. За разлика от Франческа, която беше висока и източена, Даяна беше дребничка и деликатна като статуетка.

Тя се спря пред него и го огледа с нескрит интерес и любопитство. Не можеше да се каже, че лицето й е красиво, но у нея имаше някаква кротост и благородство, които веднага привличаха погледа. Тя се усмихна и Виктор неволно си каза: „Истинска мадона. И усмивката й е като на Джокондата.“ Светлите й сиви очи гледаха умно и весело изпод дълги гъсти мигли, които имаха цвета на косата й. Кожата й имаше меден слънчев загар и за Виктор беше пределно ясно, че това момиче е израснало сред чист въздух и красива природа и не се нуждае да използува грим, за да подчертае своята женственост. Беше си сложила единствено малко светло пастелно червило върху устните.

Франческа ги представи:

— Даяна, това е Виктор Мейсън. Виктор, запознай се с моята братовчедка Даяна фон Витинген.

— Приятно ми е, господин Мейсън — Даяна протегна ръка. — Радвам се да се запозная с вас.

— Аз също — каза той и се здрависа с нея. — Ще имаш ли нещо против, ако оставим формалностите. Наричай ме просто Виктор. Аз мога ли да те наричам Даяна?

— Да, разбира се — отговори тя със загадъчната усмивка на Мона Лиза. — Нали ще ме извините за момент, но искам да се обадя у дома. Предполагам, че Ческа ти каза колко е заледен пътят. Ще им кажа да насипят пясък и сгурия, за да не стане някоя катастрофа. През това време Ческа ще ти помогне да качите багажа в колата. Ските ще се поберат, ако ги сложите отзад така, че да се подават от единия прозорец.

— Да се надяваме, че ще успеем. — Той погледна с недоверие малката кола, а после проследи с очи Даяна, докато тя влезе в летището. — Страхотна е твоята братовчедка!

— Да, така е. В Бавария е пълно с разбити сърца по нея. — Тя продължи с по-делови тон: — Хайде сега да качим куфарите в колата. Единият ще го сместим в багажника, а другият ще го натикаме на задната седалка заедно със ските и мене. — Франческа взе калъфа със ските и тръгна към фолксвагена.

Виктор я последва, нарамил куфарите.

— Вие с Даяна сте големи оптимисти. Най-добре е да наема едно такси за багажа — предложи той. — Хич няма да ти е удобно, затрупана с всички тези неща.

— О, нищо ми няма, не се притеснявай за мен. Вчера така откарахме и моите два куфара. Е, вярно е, че нямах ски.

Виктор свали кашмиреното си пардесю и го метна на предната седалка, за да се оправи по-лесно с багажа. Доста се помъчи, но всичко беше здраво натъпкано във фолксвагена, когато Даяна се върна. Тя избухна в смях, като видя как Франческа е приклещена между огромния куфар и ските, които буквално я притискаха към седалката, за да излязат през прозореца до нея.

— Горкичката ми тя — възкликна Даяна, като седна в колата и затвори вратата. — Слава богу, че си такава слабичка и че не ни чака дълъг път.

— Много съм си добре даже — отговори Франческа. — Хайде да тръгваме, Дипс. Нямаме време за губене.

— Точно така — отговори Даяна и запали двигателя. Тя потегли така рязко и профуча през паркинга на летището с такава скорост, че Виктор замръзна на мястото си. Но преди да се включат в главния път, тя намали и каза: — Надявам се, Виктор, че няма да се сърдиш, ако заобиколя Залцбург, но трябва да стигнем до Кьонингзе по най-краткия път. Спокойно можем да се върнем някой ден през седмицата и да разгледаме града, ако искаш. Залцбург е доста красив град с уникална готическа и барокова архитектура.

— Да, може и да го разгледам — уклончиво отговори Виктор, защото в момента си мислеше как ще кара ски и никак не му се обикаляше по музеи, паметници и катедрали.

Даяна усети, че той не е много ентусиазиран от идеята, затова подхвърли небрежно:

— Е, не е нужно да мислим за това отсега. — Без да се обръща, тя попита Франческа през рамото си: — Ти ли ще му кажеш или аз да го направя?

— Какво има да се казва?

— Остави това на мен, Дипс. — Франческа погледна плахо Виктор, който се размърда неспокойно на мястото си. — Има една малка промяна в плана. Даяна не ти е запазила апартамент в хотел. Просто е размислила и е решила, че е по-добре да отседнеш у тях. Те искат да им бъдеш гост.

Виктор учудено повдигна черните си вежди. Той беше безкрайно изненадан. Франческа само повдигна рамене в отговор на въпросителния му поглед. Затова той отново погледна Даяна.

— Страшно мило от твоя страна, Даяна, трогнат съм от поканата, но мисля, че ще е по-разумно да отседна в хотел, както първоначално бяхме решили.

Даяна го погледна с крайчеца на очите си и се усмихна многозначително.

— Не съм сигурна, че ще е по-разумно. Ческа ми разказа всичко и на мен ми се струва, че веднага ще се разчуе за твоето пристигане, ако отидеш в хотел. Толкова си известен, че ще те познаят веднага. Да не забравяме, че и ние в Германия си имаме журналисти. Домът ни е отдалечен от града и живеем в уединение в самото подножие на планината. Ако отседнеш у нас, никой няма да разбере, че си в Бавария. Можем изобщо да не слизаме до града, а в скиорски костюм и с очила едва ли някой ще те познае по пистите.

— Звучи доста логично — отбеляза Виктор. Замисли се, за да прецени предложението й, и си призна, че тя има право. — Може би действително това е най-мъдрото решение. И все пак не искам да поставям Франческа в неудобно положение. Затова ще трябва да чуем и нейното мнение. Кажи ти какво би предпочела, моето момиче?

Франческа се приведе напред, като се подпря на ските, и се усмихна щастливо:

— Искам да останеш при нас — каза тя искрено, защото беше решила повече да не прикрива чувствата си, каквито и да са последиците. Замълча за миг, но като видя, че той все още се колебае, побърза да добави: — Вчера следобед Даяна ме заведе в най-хубавия хотел в Кьонингзе, но ми се струва, че няма да ти хареса, а пък нямаха и свободен апартамент. Само няколко мрачни стаички. Така че най-малкото, което мога да ти гарантирам, е, че при Даяна ще се чувствуваш много по-удобно.

Виктор я изгледа позачудено. Помисли си що за промяна беше това в нейното поведение и я попита:

— Няма ли да ти създам някакви проблеми, ако остана у братовчедите ти? Какво ще кажеш после на твоя…

Но тя бързо го прекъсна, като възкликна самоуверено:

— Нищо не съм длъжна да казвам! Няма защо отсега да мислим за това. — Гласът й беше мек и спокоен.

Виктор още повече се учуди, защото внезапно си спомни колко притеснена беше тя в събота вечерта, когато обсъждаха идеята за пътуването. Той я изгледа изпитателно и като видя, че веселото настроение и ентусиазмът й не помръкват, осъзна, че тя е наясно какво върши и не изпитва угризения за това. Но му беше трудно да повярва, затова продължаваше да се чуди.

— Добре де, но все пак не разбирам как…

— Извинявай, че те прекъсвам, Виктор — каза Даяна, — но искам да ти обясня нещо. Домът ни е доста голям. Ще разполагаш с напълно самостоятелни стаи и никой няма да те безпокои. Няма да ти досаждаме с нищо и ще можеш да излизаш и да се прибираш, когато си поискаш. — Тя се усмихна лекичко и го погледна закачливо. — Никога не ограничавам с нищо моите гости.

— Виж, Даяна, не заради това се колебая. Знам, че ще се чувствувам добре и удобно у вас. — Извърна се към Франческа и като видя, че тя го гледа умолително, бързо отсече: — Съгласен. Ще остана при вас. Но само при условие, че ти, Франческа, си напълно убедена, че това е най-разумното решение за тебе.

— Повече от убедена съм — извика тя, без да прикрива вълнението си. — Страхотно. Значи е решено. Дипс, миличка, напред към Витингенхоф.

Виктор се засмя, но не каза нищо. Щом Франческа приема нещата с такава готовност и задоволство, защо му трябва да се противопоставя. Той се облегна назад спокойно и извади пакет цигари. Запали една и в продължение на няколко минути пушеше мълчаливо, а после каза:

— Даяна, надявам се, че моето гостуване няма да ти отвори много работа.

— Не се безпокой. Има кой да се грижи за това. Всъщност стаите ти вече са готови и те очакват. Крисчън настоя да ги приготвим предварително. Освен това ни заръча да направим и невъзможното, но да те убедим да ни погостуваш.

— Явно не е знаел колко съм лесен.

Даяна се засмя:

— Не бих казала, че е така. А, ето че вече сме на австрийската граница. Под ръка ли ти е паспортът, Виктор?

— Да, разбира се. — Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и й го подаде.

— Моят е в тебе, нали? — каза Франческа и потупа Даяна лекичко по рамото.

— Да, знам. Може и да не ни потрябват, но нека да са ни готови. — Тя спря, защото митничарите тръгнаха към колата. Когато обаче видяха Даяна, те се усмихнаха и й махнаха да минава. Само след няколко минути, тя спря на немската граница. Очевидно и тук митничарите я познаваха, защото се заприказваха с нея приятелски, погледнаха небрежно паспортите и вдигнаха бариерата, за да я пуснат.

Когато отново потеглиха с бърза скорост, Виктор попита:

— Май не ни обърнаха много внимание. Такава ли е обичайната практика?

— Не съвсем. Но аз непрекъснато пътувам до Залцбург и обратно, пък и митничарите на немската граница са местни хора и ме познават от години — обясни му Даяна. Тя намали скоростта. — Виктор, огледай се само! Не е ли красива Бавария?

Виктор с интерес погледна през прозореца на колата. От двете страни на пътя се редяха величествени борови гори, които бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни. Клоните на дърветата се превиваха под замръзналия сняг, който блестеше на яркото слънце. Все този внушителен горски пейзаж се простираше във всички посоки, докъдето погледът стигаше. Над тези безкрайни иглолистни гори самотно и величествено се издигаха заснежените Алпи. А над всичко се простираше ослепително ярка синева.

— Зашеметяващо е — каза възхитено Виктор. — Нямам търпение да се спусна по тези склонове. — Той посочи планините пред тях.

— Добре те разбирам — добави Даяна. — Франческа ми каза, че си страхотен скиор.

— Тя и за теб ми каза същото!

— Е, не съм от най-лошите — отговори скромно Даяна. — И тъй като по всичко личи, че си опитен скиор, решила съм утре да те заведа на една от най-трудните писти. В петък можем да опитаме по друга писта, която не е чак толкова трудна, но доста по-дълга. Тази година валя хубав сняг и се задържа дълго. Условията са идеални за ски, Виктор. Ще си покараш чудесно.

— Дано. Откога я чакам тази почивка.

Франческа се обади:

— Аз едва ли ще ви правя компания, защото тази година дори детските писти ми изглеждат малко страшнички. Мисля си, че най-добре ще е изобщо да не карам ски.

— Може би така ще е най-разумно. Не бива да се преуморяваш — напомни й Виктор. — Да не забравяме, че беше доста болна. Някакво по-кротко занимание ще е най-подходящо за теб.

— Ще си почивам в дома и ще правя компания на Крисчън.

— Ако знаеш, Ческа, как ще го зарадваш — каза Даяна с много топлота в гласа. После тя се обърна към Виктор: — Разбрах, че обикновено ходиш на ски в Клостерс. Ще видиш, че тук условията не са с нищо по-лоши. — Тя въздъхна леко и замислено поклати глава. — Която и да е планината, качиш ли се над две хиляди метра, всичко под теб започва да изглежда дребно и жалко. Горе, сред онази невероятна красота и ведрина, се чувствуваш по-близо до Бога, по-близо до истината и изведнъж започваш да възприемаш света по нов начин, сякаш току-що си прогледнал. Не е ли така, Виктор?

Той се изненада от думите й, макар че отлично разбираше значението им. „Тя е не само умна, но и чувствителна“ — помисли си Виктор и я погледна с още по-голям интерес.

Преди да е успял да й отговори, тя се разсмя високо и каза:

— Господи, какво ме избива на такива сериозни и философски теми! Не е сега моментът за подобни разговори. — Даяна стрелна с поглед Виктор, а после отново се загледа в пътя пред себе си. — Снощи аз и Ческа решихме, че тези няколко дни само ще се забавляваме и ще се веселим.

— Съгласен съм и аз — отвърна Виктор дружелюбно. — И се надявам, че ще ми доставите удоволствие да ви заведа на вечеря някой ден… — Той спря, защото си спомни думите на Даяна, че навсякъде ще го разпознаят, и се пошегува: — Но за да остана инкогнито, ще трябва да се появя в ресторанта със скиорския си костюм и очила.

Те и двете се разсмяха, а Даяна каза:

— Добра идея. А за милата покана ти благодаря. Всъщност в околността има много очарователни стари механи, а и в Залцбург има заведения, които ще ти харесат. Но… ще видим — завърши тя с неопределен тон.

Франческа протегна ръка и докосна Виктор по рамото.

— Тази седмица Даяна има рожден ден. В четвъртък вечерта ще има малко приятелско парти. Планирали са го още преди да разберат, че ще пристигнем. Нали няма да имаш нищо против да се запознаеш с някои техни приятели.

— Целият съм твой, моето момиче. А идеята за приятелското парти е чудесна.

Виктор си помисли, че непременно трябва да обсъди с Франческа какво да подарят на братовчедка й, и в същото време се зачуди дали ще намерят добри магазини в града. Даяна и Франческа започнаха оживено да разговарят за тоалетите, които ще облекат на рождения ден, а той отново си запали цигара, като ги слушаше с половин ухо. Женските им приказки го забавляваха, но изпитваше странно задоволство от новото развитие на нещата. „Човек никога не знае какво ще му се случи в живота, стари приятелю. Просто никога не знае“ — каза си Виктор наум.

Той потъна в своите собствени размишления и изведнъж сепнато се запита дали не сбърка, като прие предложението на Даяна, или по-точно — като промени своя собствен план. Не можеше да си отговори еднозначно на този въпрос. Но беше сигурен в едно — братовчедката на Франческа беше необикновено изтънчена, зряла и прозорлива жена в най-добрия смисъл на тази дума. Въпреки че беше млада, си личеше, че животът й е поднасял много страдания и горчивини, защото само личното съприкосновение с болката и нещастието дават на човека мъдрост, каквато тя имаше. Гласът й звучеше толкова убедено, искрено и дълбоко, когато казваше колко жалко и нищожно изглежда всичко, погледнато отвисоко. А нима целият свят не беше жалък и нищожен? Този въпрос звучеше в съзнанието на Виктор и докато търсеше отговора, той усети, че мисли за Франческа. У нея нямаше нищо жалко и фалшиво. Толкова искрена, толкова естествена — тя беше цяло съкровище. Беше толкова истинска, но… Изведнъж той сепнато си напомни, че за него Франческа е забранен плод. Вече не можеше обаче да се брани от чувствата си към нея, да се съпротивлява на неудържимото привличане между тях. Тези мисли го изпълниха с безпокойство и той се питаше какво ли ще се случи през последните пет дни, когато ще живее под един покрив с нея. „Господи! Трябваше ли да го правя!“ — помисли си той.

* * *

Виктор погледна часовника си. Бяха пътували вече почти час и той тъкмо щеше да попита колко още им остава до Витингенхоф, когато Даяна обяви:

— Ето, че пристигнахме, Виктор.

Тя намали скоростта и спря, за да изчака да мине колата срещу тях, после сви встрани от главното шосе и тръгна нагоре по един стръмен път, който беше заледен, но си личеше, че някой скоро го е посипвал със сгурия. Пътят беше тесен и криволичеше между гъсти борове, а по краищата имаше•преспи замръзнал сняг. Те продължиха да се изкачват нагоре цели двадесет минути. После пътят стана по-широк и равен, а към края излезе на едно просторно плато, където гората оредяваше съвсем.

Виктор се втренчи с любопитство напред. Виждаше се каменна портиерска постройка с бяла фасада с открити греди и малки прозорчета с дървени капаци. Сградата беше разположена над сводест каменен тунел, от двете страни на който имаше месингови фенери, а на самия му вход се разтваряха тежки порти от черно желязо. Преди да минат през портите Виктор видя над главата си масивна каменна плоча, на която беше изписано „Шлос Витингенхоф, 1833“. Колата изтропа по калдъръма под сводестия проход и те влязоха в едно огромно имение.

Даяна зави наляво и натисна рязко спирачки пред някакви сгради, долепени до портиерската постройка, които очевидно бяха конюшни и гаражи. Тя веднага изскочи от колата и извика на Виктор:

— Хайде, ела бързо да измъкнем горкичката Франческа. — Даяна започна да измъква ските.

— Остави това на мене — извика Виктор и тръгна към нея, но тя вече беше успяла да ги измъкне от единия прозорец.

Франческа изпълзя навън, поразкърши се и направи физиономия:

— Господи, още малко и щях да закрещя. Цялата съм смачкана и вдървена.

— Ти си си виновна. Аз нали предложих да вземем такси за багажа — напомни й Виктор. — Слушай, моето момиче, опъни няколко пъти ръцете си назад, а после се наведи и докосни пръстите на краката. Така ще се пораздвижиш и ще ти мине схващането.

Тя послуша съвета му, а Виктор отиде да вземе куфара си от задната седалка. Даяна нарами неговите ски и каза:

— Остави багажа, Виктор. Манфред ще го внесе по-късно.

Тя тръгна по една пъртина през дълбокия сняг наоколо, а сребристорусата й коса проблясваше на слънцето, докато вървеше към къщата.

Виктор взе пардесюто си от предната седалка и тръгна бързо след Франческа, която весело подскачаше зад Даяна като същинско жълто птиченце, пуснато на свобода от клетката си. Той се усмихна на това сравнение и не изпускаше поглед от нея. И наистина — Франческа изглеждаше толкова различна — много по-свободна и по-безгрижна, отколкото беше в Лондон. Може би се държеше така, защото беше в чужда страна, далеч от условностите на нейната среда, или пък беше обхваната от общото ваканционно настроение на всички тях. Не беше изключено и Даяна да й е повлияла така благотворно. Но за Виктор нямаше никакво значение на какво се дължи тази промяна. Харесваше му нейното весело безгрижие, защото й отиваше, пък и той я възприемаше по-лесно така.

Виктор откъсна поглед от Франческа и се загледа с интерес към сградата в края на пътеката. Това беше домът Витингенхоф, който се издигаше в цялото си достолепие. Въпреки че Даяна спомена, че къщата им е голяма, той не си беше представял нито толкова огромна, нито толкова величествена сграда. Това си беше всъщност един малък замък. Домът не беше висок, но беше много дълъг, с многобройни асиметрични разклонения, които тръгваха от централната част, и така се оформяше една интересна раздвижена сграда с изключително красив силует. Покривите бяха покрити със сиво-сини плочи, които се спускаха чак до каменните стени с мазилка в светлобежови оттенъци. Имаше множество прозорци с черно-бели дървени капаци. А двукрилата входна врата беше боядисана в бяло и украсена с декоративни черни пирони и черни железни панти. Ниски квадратни коминчета се забелязваха край многобройните тавански прозорчета по покривите и всичко това подчертаваше живописното очарование на този дом.

Точно зад Витингенхоф имаше красива борова горичка, от която започваха склоновете на планината, които се издигаха високо над дома.

Близостта на огромната величествена планина с нищо не намаляваше поразителното въздействие на къщата. Тъкмо обратното, на фона на суровия планински пейзаж Витингенхоф изглеждаше още по-внушителен и красив. Тук, на високото равно плато, върху което беше разположено имението, въздухът беше кристалночист и свеж. Силните отблясъци на замръзналия сняг се смесваха с ярката синева на небето и така се получаваше почти неестествен блясък, който заслепяваше погледа. Виктор запримига и сложи ръка над очите си, докато догонваше Франческа.

— Домът изглежда направо приказно — каза той с възхищение.

— Да, прекрасен е, но почакай да го видиш и отвътре. Даяна го е обзавеждала сама и е постигнала неповторима атмосфера.

— Това ли е типичната архитектура за областта — попита той, когато успя накрая да тръгне редом с нея.

— В общи линии — да. В него има много от баварските традиции, но са вложени и някои по-съвременни елементи. Построен е от един много известен за времето си архитект, но забравих как му беше името. Витингенхоф се счита за образец на архитектурно майсторство и е на повече от сто години.

— Да, видях годината на входа, когато влизахме. Предполагам, че е построен като родово имение.

Франческа кимна:

— Един от прадядовците на Даяна е притежавал планината и земите наоколо й, доколкото знам, той е построил Витингенхоф за младата си съпруга, която имала крехко здраве и се нуждаела от планински въздух. Страдала е от някакво белодробно заболяване. След нейната смърт къщата станала почти необитаема. Идвали само от време на време през лятото и за ваканциите. Именно Даяна решила да го направи отново дом за живеене и тя и Крисчън са тук постоянно вече от години. Лятото е не по-малко красиво. Всичко това… — тя посочи огромното заснежено пространство пред къщата — е една голяма поляна, а отзад са ливадите, където има и красиво езеро. Ей, Виктор, погледни натам… цяла делегация идва да те посрещне! — извика тя и го дръпна за ръката.

Той се обърна в същата посока и лицето му грейна. Върволица от снежнобели пухкави и охранени гъски маршируваше през снега с комична съсредоточеност. Виктор погледна Франческа и се усмихна:

— Подредили са се като за снимка. Кажи ми, моето момиче, кой ли ги е научил тия твари така да маршируват в стройна редица?

— Нямам представа — разсмя се Франческа. — Но те винаги се появяват по това време на деня. Предполагам, че им е дошъл часът за хранене. Хайде да вървим, че Даяна ни чака.

Даяна стоеше на входната врата, облегната на ските.

— След като пернатите вече тържествено те посрещнаха, искам и аз да ти кажа „добре дошъл“ — каза тя. — Надявам се, Виктор, че ще прекараш добре във Витингенхоф. Чувствувай се като у дома си.

— Благодаря ти, Даяна. Много си мила.

Тя се обърна към Франческа:

— Защо не заведеш Виктор в големия гардероб, а аз ще ида да кажа на Крисчън, че сме пристигнали. — Даяна подаде ските на Виктор. — Имаш ли нещо против да си ги носиш сам? Франческа ще ти покаже къде си оставяме ските.

— Не, разбира се — каза той и пое калъфа от нея.

Двете жени влязоха в преддверието, а Виктор ги последва, като се оглеждаше с все по-голям интерес. Антрето беше малко квадратно помещение с бели варосани стени и дървени греди по тавана, а по пода имаше теракотени плочки, които блестяха в меки кафяви тонове от слънчевата светлина, която се процеждаше през прозорците. Имаше едно масивно огледало с богато украсена сребърна рамка, което висеше над чамов скрин с дърворезба. В кристалната повърхност на огледалото играеха отраженията на предметите наоколо. До скрина стоеше висока сребърна ваза с клончета от боровинки. Към вътрешността антрето се разделяше на две големи разклонения, които образуваха просторен коридор с много врати, а по средата се виеше красива стълба към горните етажи.

Пред самата стълба коридорът се разширяваше в малък салон, обзаведен семпло и стилно. В него имаше само няколко дъбови мебели с дърворезба — шкаф, два-три стола и едно писалище, всичките в типичен баварски стил. Тук всичко носеше отпечатъка на аристократично достолепие. Таванът беше висок, а стените бяха боядисани в същия светлобежов цвят като фасадата на къщата. Огромен старинен гоблен, изобразяващ ловна сцена, висеше над първата площадка на стълбището. От тавана, на дълги вериги, се спускаше полилей от ковано желязо. Подът беше от полирано тъмно дърво и не бе покрит с нищо.•

Даяна тръгна надясно и им махна с ръка, преди да влезе в една от стаите. Франческа поведе Виктор наляво, а после се спуснаха по няколко каменни стъпала и се озоваха в друг коридор, чиито прозорци се спускаха до земята и извеждаха на една покрита тераса. В далечината се виждаше замръзналото езеро, оградено от дървета с голи черни клони, които се превиваха под ледени висулки.

В коридора беше топло и отнякъде се носеше апетитният аромат на вкусни ястия. Виктор гладно подуши с нос.

— Подозирам, че кухнята е някъде наблизо — каза той и погледна Франческа.

— Да, ей там е — отговори тя и посочи с глава към дъното на коридора.

— Чак сега усещам колко съм гладен. Направо като вълк. Станал съм в ранни зори, за да не закъснея за самолета, и не съм ял почти нищо.

— Манфред сигурно скоро ще ни донесе нещо за хапване в гостната. Лека закуска с аперитив, преди да обядваме. Хайде първо да си оставиш ските ето тук. — Тя му показа един дървен шкаф, а после отвори вратата на съседната стая. — А това пък е гардеробът за спортните принадлежности.

Виктор подпря калъфа в шкафа, където имаше няколко чифта ски, затвори го и я последва. Целият гардероб беше в бяло и синьо — като се започне от плочките по пода и се стигне до бяло-сините тапети на цветя, които покриваха дори и тавана. Франческа закачи вълнената си шапка на една от многото кукички по стената, на които висяха анораци, якета и дъждобрани.

— Можеш да си закачиш тук палтото, а тази врата е за банята, ако искаш да се поизмиеш.

— Благодаря.

Тя застана пред един чамов скрин, над който имаше огледало, и се среса, а после леко разтърси глава.

— Ще те изчакам отвън, за да те заведа горе в гостната.

— Мисля, че и сам ще намеря пътя, моето момиче — отвърна той.