Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (39)

Глава XIV

Тръгнаха по пътя, който отиваше до Ница и минаваше между крайбрежната магистрала и високопланинското шосе. След като й обясни къде точно се намира болницата, икономът посъветва Франческа да тръгне по този път, за да спести време и за да избегне натовареното движение. Вече бяха задминали Монте Карло. В далечината пред тях се виждаше старото пристанище на Вилфранш — снежнобели платна трептяха на вятъра като развети знаменца на фона на яркосиньото безоблачно небе… малки бели яхти си почиваха върху лъскавата като огледало морска повърхност… в обедната мараня като миражи се виждаха далечни силуети.

Сутринта Дорис беше взела Ройса, затова Франческа караше малкото Рено, наето за вилата. Въпреки че то не бе стабилно и мощно като другата кола, Франческа се справяше отлично. Тя непрекъснато пришпорваше двигателя и не вдигаше крак от газта, съсредоточена в пътя пред себе си. Откакто излязоха от вилата, тя и Катрин си бяха разменили едва няколко думи, защото и двете потънаха в своите мисли.

Катрин беше в трескава възбуда. Собствените й проблеми бяха отстъпили място на нейната загриженост за Тери и Хилъри, които само Господ знаеше в какво състояние лежаха в болницата. Норман беше изпаднал в истерия, когато й се обади, и не успя да й обясни почти нищо. Въображението й тревожно препускаше и тя все си представяше най-лошото. «Дано да се оправят. Дано да се оправят» — повтаряше си непрекъснато Катрин и отчаяно се улови за мисълта, че Тери сигурно е в съзнание, щом като е накарал Норман да й се обади. Това поне беше капчица утеха. Но не смееше да мисли за горката Хилъри, която според думите на Норман изхвръкнала от колата и била по-тежко ранената от двамата. Катрин се сгуши на мястото си и се загледа през прозореца на колата, без изобщо да забелязва красивата гледка пред себе си.

От своя страна Франческа също полагаше огромни усилия, за да надмогне бурните си чувства и да възвърне хладнокръвието си. Вече бе успяла да дойде на себе си, защото знаеше, че ще трябва да се държи възможно най-естествено при сегашната драматична ситуация. Въпреки че нито болката й, нито страданието й заради Виктор не се бяха уталожили, все пак катастрофата зае голяма част от съзнанието й. Франческа имаше силно развито чувство за благоприличие и изключително жилав характер, затова събра всичките си мисли и се държеше максимално адекватно. През последните седмици тя се беше сближила с Тери и Хилъри и едно топло приятелство се беше породило между нея и художничката по костюми. Събота вечерта Франческа си помисли каква красива двойка бяха двамата с Тери. Милото държание на Хилъри по време на бала й бе подействало успокояващо и сега, когато си представяше изпочупените им наранени тела, буца засядаше на гърлото й, а сърцето и се свиваше от мъка.

Франческа се приведе към волана и подгони Реното докрай, сякаш й се искаше колата да полети. Ех, само ако бяха с Ролса, щяха да пристигнат два пъти по-бързо в Ница. Пред нея се простря прав участък от пътя, затова тя увеличи скоростта и профуча през него, но със скърцане на спирачките намали, когато наближи един остър завой. Караше много бързо, но не и безразсъдно, както правеше обикновено. Внимаваше за лъкатушните завои и извивки по пътя и нито за миг не забравяше защо са тръгнали за Ница.

Един голям камион и няколко коли пъплеха срещу тях в другото платно на пътя и Франческа пусна крак от газта, докато колата съвсем намали ход. Пътят доста се беше стеснил и трябваше да прояви цялата си ловкост и умение, за да се размине безопасно с вече наближаващите коли. Щом ги подмина и излезе на чист път, Франческа хвърли бърз поглед към Катрин. Тя мълчеше тъжно, погълната изцяло от тревога и безпокойство. Едва сега Франческа си спомни колко жертвоготовна и вярна е нейната приятелка, особено в критични моменти, когато би направила всичко, за да помогне. Франческа отмести поглед и докато се взираше напред в пътя, като че ли част от омразата, която бе набрала срещу Катрин от последния час, започна да се топи.

Аналитичният ум на Франческа, който толкова много щеше да й помогне за успеха й като писателка, заработи с безупречна точност. Изведнъж с пределна яснота и с хладна безпристрастност тя проумя какво се е случило между Виктор и Катрин. Разбира се, че тяхното увлечение беше неизбежно. И този факт беше бодял очите й през цялото време — тя просто беше отказвала да проумее истината. Любовта им пред камерата беше само една прелюдия към тяхната действителна връзка, играта не можеше да не се превърне в реална част от живота им. На Виктор не можеше да му се устои. Катрин пък беше магьосница. Сега на Франческа всичко й стана повече от ясно. Защо почти не се беше срещала с Виктор, докато правеха снимките в Йоркшир, защо Катрин беше влудявала брат й с постоянните обяснения, че е заета. Сега си обясни огромното внимание на Виктор към Катрин по време на филма, честите му обеди насаме с нея, покровителството и грижите, с които я беше обгърнал. Дори и Ник й беше казал, че Виктор е изнесъл целия филм на плещите си. Франческа замислено присви устни и си припомни прощалното парти на финала. Те бяха стояли приятелски притиснати един до друг, бяха се смели и бъбрили за неща, до които не я допускаха. Изведнъж тя си спомни гласа на Ник, който тогава й каза: «Спускаш се по заледена писта с професионален скиор, моето момиче.» Без съмнение това беше едно заобиколно предупреждение. Ами диамантената гривна? Той уж небрежно й я беше подарил в знак на благодарност. Благодарност за какво?

Франческа леко потрепери, когато внезапно я заля още едно прозрение. В началото тя се беше опитала да прехвърли вината върху Катрин. А беше очевидно, че Виктор е инициаторът, затова и отговорността беше изцяло негова. Катрин не носеше вина. Та тя всъщност беше жертва. И двете бяха станали жертви. Той се беше възползувал от тях за свое собствено удоволствие — и като любовници, и като приятелки. Франческа цялата се разтрепери вътрешно. Болка, мъка, гняв и унижение се сплетоха и като железен обръч стиснаха страдащото й сърце. Сърцето, което тя с такава глупава жертвоготовност му бе поверила.

Катрин заговори и прекъсна мислите на Франческа:

— Благодаря ти, че дойде с мен, Франки. А знам колко лошо ти стана от слънцето. Още ли ти е зле?

— Вече съм по-добре, благодаря. Приятно ми е, че мога да ти помогна с нещо, Кат. И аз се притеснявам не по-малко от теб за Хилъри и Тери.

— Норман нищо свястно не можа да ми обясни. Голям паникьор е. Трябваше да го разпитам по-добре. Точно неговото «не знам, не знам» ме безпокои най-много. Как ми се ще да имахме малко повече информация.

— Права си. Но опитай да се отпуснеш, Катрин. Скоро пристигаме.

— Едва ли ще мога. Дали да не пусна радиото?

— Да, защо не.

Катрин завъртя копчетата, за да улови някоя станция. Изведнъж малката кола се изпълни с акорди от китара и един мъжки глас запя познатата мексиканска балада. Франческа така се вкопчи в кормилото, че кокалчетата на почернелите й ръце чак побеляха, а дъхът й секна. Пак тази песен! Тя извикваше у нея хиляди спомени. В нощта на бала оркестърът я беше свирил толкова пъти, че песента сякаш се превърна в символ на нейното нещастие. Непознатият певец пееше ли пееше, радиото гърмеше в ушите й, а тя си повтаряше значението на думите й на английски: «Зная аз, че за тебе съм само кратка любов. Щом нощта си отиде, ще забравиш за мен. Зная аз, че за теб съм само една мимолетна радост, че ме даряваш само с малки глътки сладост. С буйна страст ме целуваш, аз те обсипвам с целувки луди, но когато потропа часът да си тръгваш ти, моето сърце по теб ще изгори».

«Любимата песен на Виктор Мейсън… Колко пророчески се оказаха думите й — помисли си Франческа. — И моето сърце изгоря. Той беше само една мимолетна радост. Вече всичко свърши. Не искам никога повече да го виждам.» Сълзи се появиха в красивите й лешникови очи и потекоха надолу по страните, обливайки устните й. Ридание се изтръгна от нея, защото се беше сдържала цяла сутрин и емоциите й най-сетне преляха.

Катрин рязко извърна глава и я погледна слисана:

— Защо плачеш, миличка? — Тя нежно докосна ръката на Франческа.

— И аз не знам — изхълца Франческа и примигна, защото погледът й беше премрежен и тя не виждаше нищо. — Но май ще е най-добре да спрем за малко.

— Ей там има едно удобно място, пред входа на онази къща — извика Катрин, като й сочеше с пръст. Беше силно обезпокоена и се чудеше на какво се дължи този внезапен изблик на сълзи. Тя изключи радиото.

Франческа отби от пътя към малката площадка, покрита с чакъл, пред едни високи железни порти. Рязко натисна спирачките и отпусна глава на кормилото, задавена от ридания. Катрин се пресегна към нея и я прегърна, като я галеше по главата:

— Какво има, Франки? Какво те мъчи?

— Просто така — прошепна Франческа през сълзи. Раменете й се тресяха и тя хълцаше задавено. Притисна се към Катрин и й се прииска да сподели всичко с нея, но после се отказа. Не биваше да й казва за нея и Виктор. В никакъв случай. Най-накрая риданията й заглъхнаха, тя се изтръгна от прегръдката на Катрин и избърса с ръка мокрото си лице. После се опита да се усмихне: — Извинявай — започна Франческа с несигурен глас и погледна Катрин, която очакваше отговор от своята приятелка. След това продължи бавно и на пресекулки: — Всичко се обърка… нашето красиво лято завърши толкова трагично.

Катрин сепнато сложи ръка върху устните си и я погледна уплашено:

— Не говори така, моля те — извика тя.

Когато стигнаха до болницата, Катрин скочи бързо от колата, а Франческа зави към паркинга. Катрин се изкачи по стълбите тичешком и нахълта във фоайето. Там беше Норман Рук — той седеше и подпираше глава с ръце, сломен и отпуснат като прегърбен старец. Когато чу стъпки, той уморено вдигна очи. Щом я видя, печалното му лице сякаш се сгърчи още повече и Норман тъжно поклати глава.

— Господи, не! — извика Катрин и се втурна към него. Тя седна до Норман, стисна здраво ръката му и го погледна втренчено. Беше толкова уплашена, че не смееше да попита нищо.

Той й каза:

— Хилъри все още е в безсъзнание.

— Ами Тери? — прошепна Катрин.

— Дадоха му успокоителни. Започна да буйства, когато бях при него. Едва го удържах. Искаше да стане от леглото и да търси Хилъри. Накрая не можах да се справя сам и отидох да извикам доктора. Той му би една инжекция.

— Норман, миличък, какви са им нараняванията?

— Слава богу, Тери не е тежко ранен. Има само охлузвания и драскотини и една по-голяма рана на лицето плюс счупено ребро и изкълчено рамо. След няколко дни ще го изпишат, но… — очите му се напълниха със сълзи, той извади носната си кърпичка и шумно се изсекна. — Но Хилъри… за нея нищо не е сигурно. Тя е в кома и това най-много безпокои лекарите. Все още продължават да й правят изследвания.

— Тя има ли някакви наранявания?

— Да, но и нейните не са толкова сериозни. Счупен й е кракът и едната ръка и част от лицето й е обезобразено. Но лекарят каза, че няма да има нужда от пластична операция. — Норман стисна здраво ръката на Катрин и извика отчаяно: — Тя не бива да умира, Катрин! Тя просто не трябва да умира! Не знам какво ще се случи с Тери, ако тя… ако тя не издържи. Тогава и той няма да издържи, никога няма да се оправи без Хилъри.

— Тя ще оздравее, Норман — убеждаваше го Катрин с внимателен, но твърд глас. — Не бива да бъдем черногледи. В такива моменти човек трябва да се надява на най-доброто.

— Да — промърмори Норман. Той обърна глава и се загледа през прозореца. После погледна Катрин право в очите и й каза мрачно: — Ние сме виновни. Не трябваше да го правим.

Катрин попита изненадано:

— Но какво сме направили? Не те разбирам…

Норман примигна и я изгледа учудено. След кратко мълчание той каза с нисък глас:

— Ние с тебе измислихме целия този план и убедихме и двамата да участват във филма. Заради нас те отново се събраха. Ние се намесихме в техните съдби. Грях е да се бъркаш в живота на хората. Това са си божии работи, Катрин.

Тя го погледна слисано:

— Как можеш да говориш подобни неща? — укори го Катрин също с нисък глас. — Нима си забравил, че ние просто искахме да помогнем на Тери да се справи с проблемите си? Пък и не ние сме карали колата им днес. Ама че глупости говориш, Норман.

Той обаче като че ли не я чуваше. Седеше и гледаше втренчено в обувките си.

— Никога няма да си простя, ако Хилъри умре — проговори Норман накрая. — Намесихме се в живота им. Грях сторихме. Кълна се в Бога, сторихме голям грях. Цял живот ще ни тежи на съвестта. — Той се изправи и тръгна към вратата. — Ще се кача да ги видя пак. След малко се връщам.

Катрин се облегна назад и се загледа след него. Странните думи, които произнесе Норман, внесоха смут и ужас в душата й. Не беше съгласна с него. Как така те да са виновни за нещастието? «Сигурно Норман е толкова шашнат, че не знае какво приказва — утешаваше се тя. — Едва ли съзнава какво говори.» Катрин се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън. Наистина беше разчитала на старите чувства на Хилъри към Тери, за да постигне целта си, но не беше очаквала, че те ще подновят връзката си, нито пък, че Хилъри ще напусне Марк, за да отиде при актьора. «Каквото и да съм направила, направих го за тяхно добро — каза си Катрин и както друг път, откри оправдание за себе си. — Имах най-добри намерения. Каквото и да приказва Норман, нито аз, нито той сме виновни. Нямаме абсолютно никаква вина. Още по-малко пък за катастрофата.»

Тя притвори очи, подпря глава върху стъклото и си припомни колко красива беше Хилъри в събота на празненството. Буца заседна на гърлото й. «Недей да умираш, Хилъри — молеше се тя в душата си. — Не се предавай. Не бива да се предаваш. Трябва да оживееш. Направи го заради себе си. Заради Тери. О, Хилъри, моля те, моля те, недей да умираш.» Тя неспирно повтаряше тези думи и все така неподвижно стоеше пред прозореца. Опита се да съсредоточи мислите си само към ранената Хилъри, с цялата си душа искаше да може да й прелее сила. Беше така погълната от това свое желание, че дори не чу, когато вратата се отвори.

Франческа тихо влезе във фоайето и се спря, като видя неподвижната фигура пред прозореца. В този момент Катрин й се стори толкова беззащитна, че Франческа си помисли: «Тя е така крехка и мъничка, направо като дете». Сърцето й се изпълни с топлота и нежност към нея, а от предишната й горчивина не остана и следа. Тя се приближи.

— Кат… Кат…

Катрин се извърна и поклати глава отчаяно:

— Нещата са много лоши, Франки, и не знам…

Франческа й даде знак с ръка да замълчи и също поклати глава, но с ведър поглед:

— Всичко е наред, Кат. Всичко ще се оправи. Току-що видях Норман да говори с един от лекарите. Хилъри накрая е дошла в съзнание. Ще ни пуснат да я видим след малко.

Усмивка на радост и облекчение се разля по лицето на Катрин, което беше бяло като платно и изпито от тревога. Тя се затича към Франческа и почти се хвърли на врата й. Двете стояха силно прегърнати и изведнъж едновременно се разсмяха.