Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Voice of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

ISBN: 954-8081-01-6 (не е указан)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1503

 

 

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

Коректор: Мариана Черешарова

ISBN: 954-8081-03-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1504

История

  1. — Добавяне

Глава IV

Спалнята на сем. Ейвъри се намираше на втория етаж и гледаше към Пето авеню и парка. Тя беше голяма, просторна и светла — един оазис от бледозелено и много бяло. Тиха и хладна, стаята се освежаваше от цветни акценти в жълто, розово и синьо — все светли, ярки цветове като букет от пъстра английска градина.

Стените бяха облепени с копринени тапети в ябълковозелено, а богато набрани копринени завеси в същия цвят се спускаха около двата прозореца. Същата коприна застилаше спалнята, покриваше таблата над възглавниците, а многобройните й дипли се спускаха чак до пода, застлан в същия ябълковозелен цвят. Имаше едно канапе и няколко кресла в стил „Луи XVI“, които бяха подредени в полукръг пред бялата мраморна камина. Тапицерията на всички тези мебели беше от бяла коприна, в бяло бяха и старинните лампи с красиво драпирани копринени абажури.

По стените висяха ярки и живописни картини на цветя от английски майстори и неусетно цветовете им оживяваха в множество букети от живи цветя, подредени изискано в кристални вази. Вази имаше върху малките старинни масички от скъпа дървесина, върху писалището в стил „Луи XVI“, също и върху етажерката между двата прозореца. Копринени възглавнички бяха пръснати по канапето и столовете, а цветовете им бяха в тоновете на великолепен викториански натюрморт с цветя, нарисуван в богата гама от жълто, розово и синьо. Съчетанието на тези ярки цветове на фона на общия бледозелен цвят, картините с цветя, а също и ароматните живи цветя създаваха неповторимото усещане за китна лятна градина.

Свежестта и ведрината на стаята отразяваха слънчевия характер на Франческа, нейната сърдечност и оптимизъм, а също и изискания й вкус. Но видът й показваше, че тя не беше в обичайното за нея ведро състояние на духа — когато влезе, рязко затвори вратата и с бързи крачки прекоси стаята. Франческа се отпусна с облекчение в едно от креслата до камината, облегна се назад и зачака да се успокои разтрепераното й тяло. Тя не беше свикнала с подобно невъздържано поведение, не търпеше нито у себе си, нито у другите такива яростни изблици. Истински ненавиждаше бурните сцени, защото ги считаше за проява на лош вкус и липса на достойнство. Тя беше не само отвратена от двуличието на Естел и от яростната й тирада, но се ужасяваше и от собствената си невъздържаност, която считаше за незряла и унизителна. Тя затвори очи и се опита да събере разхвърляните си мисли, да възвърне душевното си равновесие и спокойствие, защото я очакваше едно приятно задължение. Тъкмо бе започнала да се отпуска, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня, и тя се стресна. Звънът прекъсна нейния унес и тя с неохота отиде да вдигне телефона:

— Ало?

— Скъпа моя, аз съм, Нелсън. Времето е ужасно тази вечер. Вали такъв отвратителен сняг. Затова изпратих да те вземат с колата. Дейсън ще бъде при тебе след малко.

— О, Нелсън, колко мило от твоя страна, че си се сетил! — Тя несъзнателно посегна към перлите си и нервно започна да ги премята. — Боя се, че доста ще закъснея. Още не съм се приготвила. Имах един ангажимент, който доста ме забави. Извинявай много. Ще се постарая бързо да се…

— Франческа, какво се е случило? — прекъсна я той.

Години наред те бяха добри приятели, преди тя да се омъжи за Харисън, който беше негов по-голям брат, затова той винаги усещаше и най-малката промяна в настроението й така, както никой друг.

— Нищо. Наистина нищо, Нелсън. Е, изкарах един малко изморителен следобед с някаква досадна журналистка, която дойде да ме интервюира.

Тя седна на спалнята, събу небрежно обувките си и започна да раздвижва пръстите на краката си.

— О, така ли? И коя беше тя?

— Работи в сп. „Ню Магазин“. Държа се малко враждебно към мен, но не считам, че има за какво да се тревожа. Честна дума, наистина всичко е наред.

— То не беше ли собственост на компанията „Евърет Комюникейшън“? Нейният президент, Томи Евърет, е един от най-добрите ми приятели. Прекарвали сме толкова лета заедно, когато бяхме малки. Томи освен това е и клиент на моята банка. А по случайно стечение на обстоятелствата аз държа основен пакет акции от тази компания. — Той се изкикоти, но после бързо продължи с обичайния си самоуверен тон. — Както виждаш, нямаш никакви проблеми. Веднага ще се обадя на Томи. Направо ще му звънна вкъщи. Ще го накарам да спре материала и незабавно да уволни журналистката. Няма да позволя да те безпокоят и преследват по такъв начин тъкмо пък от това списание. Истинско безобразие от тяхна страна. Кажи ми името на журналистката?

Франческа се поколеба, но вместо да отговори на въпроса, каза:

— Не, Нелсън, недей да правиш нищо. Много те моля. Или поне засега недей да правиш нищо. Тази статия не ме притеснява чак толкова. Ще ти разкажа за нея, като се видим, и тогава ще решим.

Нелсън въздъхна и се съгласи, защото я познаваше добре и знаеше, че няма смисъл да настоява:

— Както кажеш, скъпа. Но не ми е приятно да знам, че си разстроена. Не отричай, защото го усещам по гласа ти.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

— Нелсън, има още нещо, което… — тя направи кратка пауза, преди да продължи. — Катран Темпест иска да се срещнем.

В момента, в който произнесе името й, Франческа осъзна, че това беше действителната причина за нейната нервност.

Нелсън дълго мълча от другата страна на телефона, а после каза:

— Знаех си, че ще се появи някой ден. Тя е цяла напаст — няма отърване от нея. Тя само ще те забърка в нещо неприятно, Франческа. Искрено се надявам, че ти няма да приемеш тази среща.

— Така съм и решила.

— Много правилно, скъпа. А ако побързаш и успееш да пристигнеш преди останалите гости, ще можем да си поговорим за всичко това. Ако няма задръствания, Дейсън скоро ще бъда у вас. Когато се прибирах следобед от Уолстрийт, движението беше натоварено, а и вече ти казах, че вали силен сняг. Така че, облечи се по-топло. Хайде, чакам те. — И преди да затвори, той тихо добави: — Пък недей да мислиш толкова за Катрин Темпест. Тя не го заслужава. Пропъди я от мислите си.

— Да, така ще направя. Благодаря ти, Нелсън.

Нямаше време за губене, ако искаше да бъде готова, когато колата пристигне, затова Франческа послуша съвета на Нелсън и се постара да мисли за други неща, докато се приготвяше в стаята си. Тя разбираше, че да умува за Катрин и за предстоящото й пристигане щеше само да я разстройва, а и нямаше никакъв смисъл, тъй като не възнамеряваше да се среща с нея. Тя бързо свали дрехите си, наметна хавлиен халат и седна пред тоалетката, за да оправи грима и прическата си, които веднага погълнаха вниманието й изцяло.

За момент обаче се замисли за Естел и за свое огромно учудване откри, че гневът й почти беше стихнал. Мислите й се върнаха към интервюто и тя се почуди какво ли ще излезе от тази работа. Естел се беше опитала да я убеди, че не е дошла със зъл умисъл, че действително е дошла заради интервюто. Франческа обаче не беше напълно убедена в искреността на това твърдение, все още вярваше, че не такава е била целта на журналистката и интервюто бе само един фалшив претекст. От друга страна, беше възможно Естел да иска да напише статията. Изведнъж тя проумя нещо, което сериозно я разтревожи — нищо не пречеше на Естел да поизопачи думите й и да я представи като разглезена, мързелива и високомерна съпруга на много богат и влиятелен човек, която се занимава с благотворителност единствено, за да убива скуката. Естел би могла да я направи за посмешище, а нямаше нищо по-ужасно от това да ти се присмеят пред хиляди читатели. Чак сега разбра значението на всички онези нетактични въпроси за облеклото й, за дома й, за прислугата й, за нейния начин на живот изобщо.

Очите на Франческа помръкнаха от тревога. Безспорно Естел не притежаваше особена интелигентност за ред неща и изглежда си живееше в някакъв собствен измислен свят. И все пак тя имаше журналистически талант и дар слово, особено когато трябва да очерни някого. От чиста злоба Естел би могла да излее върху Франческа потоци от кал и жлъч, а това вече щеше да подрони авторитета на Харисън и напълно да провали благотворителното им начинание. Тя прехапа устни и отново се опита да предвиди възможните действия на Естел, но после се отказа, защото знаеше, че е безполезно. В крайна сметка, ако се наложи, щеше да потърси помощта на Нелсън, за да се справи с положението.

С годините Франческа беше осъзнала цялата ирония на живота, затова сега си помисли: „Горката Естел, тя дори не подозира, че с тази патетична сцена си подритва залъка. И понятие си няма, че конците в този град се дърпат от шепа влиятелни хора. А един от най-силните сред тях е Нелсън, и то не само в Ню Йорк, но и в цяла Америка. Той можеше да я провали завинаги само с един телефонен разговор.“ Но беше далеч под достойнството на Франческа да бъде отмъстителна и тя нямаше желание да лишава когото и да било от хляба му, най-малко пък такава нещастница като Естел. Именно поради тези причини тя взе решение да прояви благоразумие и да не разказва всичко на Нелсън, ако той реши да я разпитва за интервюто. Нелсън я обичаше прекалено много, за да се примири с нанесената й обида и щеше да реагира незабавно, като употреби цялата си власт да смаже Естел. Може би беше глупаво и малодушно, че тя самата се примирява с недопустимото държане на Естел, но за момента й се стори по-разумно, ако премълчи. Искаше й се да анализира по-добре случилото се, преди да предприеме някакви по-решителни стъпки и да прибегне до помощта на Нелсън. Но ако все пак се обърне към него, тя щеше да поиска неговата дума, че единственото, което ще направи, е да спре статията.

Франческа отново съсредоточи вниманието, си върху гримовете пред нея. Тя взе кутийка със сребристи сенки и съвсем лекичко оцвети клепачите си, после мина миглите си няколко пъти с кафява спирала, накрая постави бледорозово червило върху устните си. Тя се облегна назад и критично огледа изражението си. Вал беше права — наистина изглеждаше малко бледа. Тя коригира бледността си с малко руж върху изящните скули, после взе сребърната четка и разреса старателно косата си, а накрая си сложи и няколко капки скъп парфюм. Тъкмо се изправи и домофонът звънна. Чу се гласът на Вал, която й съобщи, че колата е пристигнала.

— Благодаря ти, Вал. Кажи на Дейсън, че слизам след малко. Остава ми още малко да се приготвя.

Тъй като още сутринта беше подбрала вечерния си тоалет, Франческа успя да се облече за секунди и отново си сложи двата дълги наниза от перли, които неизменно носеше, но към тях добави и няколко бижута, подбрани предварително за случая. Както и огърлицата, нито едно от тези бижута не беше претрупано и крещящо — семпли перлени клипсове за ушите, нежна перлена гривна със закопчалка от корал и пръстен с перли и корал, който постави до своята платинена халка. Бледорозова копринена чантичка в тон с бледорозови високи лачени обувки стояха на тоалетката. Тя постави в чантичката връзка ключове, и няколко необходими дреболии, взе я под ръка, обу обувките си и се запъти към вратата.

Нещо я накара да се върне и да иде до другия край на стаята. Там помещението леко се разширяваше, а в стените бяха вградени високи до тавана гардероби, по чиито врати имаше огромни огледала. Те изливаха потоци от светлина, които рисуваха странни отражения по тавана.

Франческа спря пред огледалата, за да се погледне в цял ръст. След като се разгледа, тя се намръщи и неодобрително поклати глава, тъй като не остана доволна от вида си, без сама да знае защо. А може би причината бе в новата рокля, с която още не беше свикнала. Както всичките й тоалети и тази рокля бе семпла и изчистена — бледорозово копринено кадифе свободно падаше чак до петите й като римска туника. Дългите и широки ръкави смекчаваха строгия силует, квадратното деколте красиво подчертаваше изящната й шия, а една странична цепка отпред откриваше дясното й бедро, като дискретно подчертаваше нейната женственост. Тя не се и съмняваше, че роклята й бе елегантна и напълно подходяща за вечерята в тесен кръг, която я очакваше у Нелсън. И въпреки това имаше нещо, което не можеше да определи, нещо, което я дразнеше, и тя се почуди дали да не смени тоалета си, макар че вече закъсняваше.

Тя се въртеше ту насам, ту натам, оглеждайки се критично от всички страни, а накрая бавно се завъртя в кръг. И едва тогава тя видя образа си, умножен във всички огледала наоколо. Десетки образи от десетки огледала се натрапваха в очите й и срещу нея застанаха зашеметяващо много Франчески — всички като едноцветни отливки от меко, бледорозово кадифе. От глава до пети само в розово. Ах да, този бледорозов цвят! Дъхът й секна, тя се приближи към огледалото пред себе си с напрегнато изражение — първо гледаше неразбиращо, но изведнъж в съзнанието й просветна. Не моделът на роклята я притесняваше, а цветът, цветът й напомняше нещо. Как не се досети веднага, че това е причината. Не беше носила бледорозово от години, всъщност — повече от двадесет години.

Франческа стоеше с присвити и втренчени в огледалото очи. И докато се взираше в образа си, хипнотизирана от бледорозовото отражение, тя започна постепенно да изравя от най-отдалечените кътчета на съзнанието си един спомен, една случка, която беше така дълбоко заровена, с толкова умишлено старание, че почти я бе забравила.

Сцена, която се беше разиграла преди двадесет години, изведнъж изплува в съзнанието й и тя сякаш се разигра в огледалото като на екран, толкова ясно и правдоподобно, че Франческа цялата се пренесе в онзи отминал момент. И сякаш се видя отстрани — такава, каквато е била тогава.

Нощно небе. Гладко като кадифе. Тишина. Безброй ярки звезди. Великолепно средиземноморско небе. Свежестта на бриза. Соленият дъх на морето, който се смесва с аромата на цъфнал жасмин и евкалиптови дървета. Мека светлина от запалени свещи. Франческа седи на дълга бяла мраморна тераса във вила „Замир“. Тя плаче. Край нея обикаля Катрин и я утешава. Катрин я обсипва с непрекъснати извинения за своята несръчност. Катрин, която никога не е способна да помогне, но, ах, как добре умее да утешава. Франческа дори не я чува. Франческа гледа с тъп ужас виното, което Катрин е разляла върху нея. Гледа петното, заляло цялата й рокля, от горе до долу, с ужасен червен цвят като прясна кръв върху бледорозовата й вечерна рокля. Една фантастична, богата, нежна рокля, за която баща й е отделял от залъка си, съсипана още преди началото на вечерта. Брат й Ким, красив в своя смокинг, бърза към нея със сол и сода в ръка. В този момент се появява и Ник Латимър. Той бърше сълзите на Франческа и се опитва да я развесели с някаква глупава шега за женската саможертва. Баща й. Мил, нежен и загрижен, но напълно безпомощен. Дорис Астернан. С лице, изопнато от гняв. Дорис се опитва да скрие петното с набързо сплетено венче от рози и жасмин. Цветята. Не могат да прикрият нищо, защото бързо увяхват. Сълзите на Франческа. Те падат върху роклята й и се смесват с петното. Франческа плаче неутешимо, защото иска да бъде красива за Виктор. Тя го очаква. Очаква Вик цяла вечер, но него го няма. Кънтящ звук на кристал, разбит в мрамор. Сърцето на Франческа се къса от болка…

Франческа стисна здраво очи, за да прогони това видение — тя не искаше никога повече да се връща в миналото. Миналото си беше минало, то вече нямаше значение за нея. Миг по-късно отвори очи, бързо се отдръпна назад и отново видя в огледалото пред себе си една четиридесет и две годишна жена — жената, в която се беше превърнала. Очарователна, елегантна и изискана. И далеч по-мъдра, отколкото бе тогава.

Тя се завъртя на токчета и най-сетне тръгна за дома на Нелсън.

* * *

Сън не я хващаше.

Откакто се върна от вечерята преди няколко часа, тя не престана да се върти в леглото — не можеше да се успокои и да се унесе в сън, с широко отворени очи се взираше в полумрака. Влудяващи мисли непрекъснато се гонеха в съзнанието й и някаква тревога упорито се надигаше у нея. Накрая тя не издържа, седна в леглото, запали лампата и стана. Наметна халата си и слезе долу в кухнята. Направи си чаша горещо мляко и го занесе в спалнята да го изпие — там се сгуши на един стол до камината, потъна в спомени, забрави за времето, за мястото, не усещаше дори студа в стаята.

Бавно и последователно Франческа си припомни всичко, което се беше случило този ден, като внимателно претегляше и преценяваше всяка дума, всеки жест. Но за каквото и да мислеше, тя отново се връщаше към Катрин Темпест, защото след толкова безсънни часове осъзна, че прекалено много се разстрои от новината за предстоящото пристигане на Катрин в Ню Йорк и желанието й за среща.

Франческа добре разбираше и причините за своята реакция. Тя не искаше нищо да смущава или заплашва нейния добре уреден и приятен живот. Животът, който тя си беше създала с толкова усилия заедно с Харисън и неговото семейство. Този живот, който й беше приятен и уютен, този свой живот тя щеше да брани с всички средства. Истина бе онова, което каза Нелсън за нейната бивша приятелка. Където и да се появи, Катрин донася след себе си само неприятности. Но този път тя няма да я допусне в живота си.

Дълбока и тъжна въздишка се изтръгна от гърдите на Франческа и прозвуча самотно в тишината и мрака на стаята. Някога тя и Катрин бяха толкова близки, години наред бяха неразделни, и тогава дойде грозната развръзка и всичко се разби с трясък, а от нежното приятелство изведнъж остана само горчилка. От мига, в който се разделиха, бяха изминали повече от десет години — през цялото това време Франческа се приучваше да не мисли за Катрин и накрая почти успя. Тя отдавна беше простила на Катрин, всичко й беше простила, защото с годините сама бе станала по-различна и по-мъдра. Но чак сега разбра, че не всичко беше забравила. Едва тази нощ го осъзна.

Все така замислена, Франческа се размърда само за да се свие на кълбо, а очите й оставаха втренчени в пространството — сляпа за всичко останало, тя продължаваше да размишлява. Сякаш от много далече до нея достигаха ту лекото тиктакане на часовника върху камината, ту удрянето на тежкия, мокър сняг в стъклата, ту глухият вой на вятъра в Сентрал парк. В угасналата камина един изгорял пън се разтроши и се превърна в пепел. Тя погледна разсеяно натам, но после погледът й отново се втренчи невиждащо, а в съзнанието й изплуваха все по-стари и по-стари спомени.

Миналото я обсеби изцяло — завладяха я спомени за друго време, за други места, за други хора. Тя се опита да ги пропъди, защото човек винаги се разчувствува, когато се връща към младостта си. Не можеше спокойно и безстрастно да си спомня за Катрин, която беше свързана в съзнанието й с толкова бурни преживявания, и тя отново усети болка, старата болка от коварството и предателството на Катрин. Но тя познаваше и добрите страни на Катрин. Поне в началото беше така. Тогава Катрин изглеждаше съвсем различна. Там някъде, преди двадесет години, те всички изглеждаха различни.

Там някъде, преди двадесет години. Франческа повтаряше наум тази фраза и си мислеше: „Не съществува нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Времето е безгранично. Алберт Айнщайн доказа, че времето е измерение. Четвъртото измерение. Ето защо времето съществува единствено в настоящето.“

Границата между нея и миналото се стопи. Времето постепенно тръгна назад и пред очите й се заредиха картини като в забавени кадри от филм. Върху тези кадри от нейните спомени всички участници бяха в едър план — такива, каквито ги познаваше тогава. Годината отново беше 1956 и Франческа отново изживяваше всичко онова, което се бе случило преди двадесет и три години.

Миналото стана за нея настояще.