Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (2)

„Вглеждай се дълго в това, което те радва, а още по-дълго — в онова, от което те боли.“

Колет

Франческа Ейвъри отдавна беше престанала да съжалява за действията си, защото още преди години беше стигнала до извода, че щом покаянието не може да поправи вече стореното, значи то е безсмислено и изтощително занимание, а в крайна сметка — и губене на време.

Но в момента, когато тя превъртя ключа на входната врата на своя апартамент и влезе в тихия и тъмен коридор, усети такова непреодолимо чувство на съжаление задето се върна в Ню Йорк без съпруга си, че чак се стресна. Тежката врата се затвори с трясък зад нея, но тя за миг се поколеба дали да продължи навътре, разтревожена от това особено чувство — така нетипично за нея, че настроението й съвсем се развали. Съпругът й Харисън не искаше да тръгва от Вирджиния преди него, а тя го бе направила само от едното чувство на отговорност към благотворителното дружество, на което бе станала председателка отскоро. Десет дни по-рано секретарката на дружеството й бе телефонирала във Вирджиния, за да й съобщи, че се свиква спешно организационно заседание поради непредвидените трудности по организирането на летния концерт, който трябваше да се състои в зала „Ейвъри Фишер“. Секретарката успя да я убеди, че с нейните връзки тя единствена бе в състояние да спаси нещата, че само тя би могла да осигури необходимата подкрепа за начинанието. С две думи, присъствието й беше неотложно.

Франческа знаеше, че Харисън бе на друго мнение по въпроса, въпреки че не изрази открито несъгласието си. Дългогодишната практика във Външното министерство беше усъвършенствувала вродената му способност да изразява мнението си чрез деликатни намеци, така както подобава на един дипломат. Той дискретно отбеляза, че според него членовете на дружеството излишно драматизират нещата, като любезно напомни, че телефонът в Манхатън ще й свърши точно толкова работа, колкото и телефонът във Вирджиния. Франческа беше на път да се съгласи със съпруга си и да не замине, защото и според нея те действуваха прибързано, макар и само от добри намерения. По-късно обаче й съобщиха и за интервюто, което трябваше да даде, и тя реши, че няма правото да откаже.

Франческа въздъхна. Чувството за отговорност й беше така силно внушено още от ранно детство, че бе станало част от характера й, за нея бе чуждо и немислимо да пренебрегва задълженията си. Но все пак, по някаква необяснима причина, изведнъж й се прииска да бъде отново в разхвърляната стара къща с Хари и с неговите палави и своенравни внучки, да бъде отново заобиколена от спонтанната обич и привързаност на това интересно, макар и непредвидимо и странно семейство. Все пак тя успя да надвие непреодолимото си желание да направи кръгом, да се върне на аерогарата и да вземе първия самолет за Вашингтон.

Объркана и ядосана на себе си, Франческа напипа в тъмното електрическия ключ и нетърпеливо светна лампата. Тя присви очи от ярката светлина, която внезапно заля стаята. Огромен античен френски полилей — един водопад от кръгли и продълговати кристални висулки — заливаше с ослепителна светлина черно-белия мраморен под. Всички предмети в стаята придобиха релефни очертания — огромният гоблен, заел една от стените, бюстовете на Роден и вазите от севърски порцелан, поставени в специални ниши, раклата от епохата на Луи XV, която е била притежание на мадам Помпадур, а върху раклата стоеше китайска ваза от династията Минг, в която красиво бяха подредени жълти рози, чийто сладък аромат напомняше за лятна градина, въпреки че беше студен зимен ден.

Тя отново обходи с поглед великолепната стая с безценни произведения на изкуството, която впечатляваше всички със своята изисканост и непреходна красота, но в същия момент неволно потрепери, въпреки че вътре беше топло. Някой ми мисли злото, каза си тя, като си спомни, че още когато те с брат й Ким бяха съвсем малки, Мели суеверно им обясняваше какво значи да те разтресе в горещ летен ден. Ама че глупости й идваха наум, но не можеше да отрече, че се чувствува странно самотна и объркана без Харисън, а от това се ядоса още повече на себе си. Често идваше до Ню Йорк сама. Тези пътувания бяха съвсем обичайни за нея, но точно днес тя се чувствуваше странно самотна и несигурна, обзета от неясни тревожни мисли. Е, навярно това беше просто следколедно настроение, а и съм изморена — реши тя. В желанието си да разсее потискащото настроение, което все повече я плашеше, тя побърза да влезе в стаята, остави за момент чантата и куфара си върху стола от епохата на Луи XV, който стоеше до раклата, отметна самуреното си палто, окачи го в гардероба и отново взе чантата и куфара.

После тя се запъти към библиотеката, като прекоси стаята с решителни и отмерени крачки, а високите токове на ботушите й отекваха върху студения мрамор с остър металически звук, който пронизваше пълната тишина наоколо. Тя внезапно се закова на място. Ето значи каква беше причината за нейното странно настроение — безлюдието и тишината тук в сравнение с шумните преживявания в къщата във Вирджиния, където някой постоянно сновеше насам-натам — слугите, децата, гостите. Апартаментът изглеждаше толкова пуст, празен и безжизнен. Ама разбира се, че това обясняваше всичко. На нея просто й липсваха момичетата, с техните радостни изблици, лудории, непрекъснат смях и шушукане. Тя реши малко по-късно да звънне на Харисън да дойде в града за няколко дни заедно с децата. Тази мисъл я ободри й тя влезе в библиотеката с просветнало лице. Там обстановката беше почти толкова внушителна, колкото и в голямата приемна, но все пак атмосферата бе по-уютна. Светлата ламперия на стените, старинните английски предмети, удобните канапета и столове с тапицерия в ярки фигури на цветя предразполагаха към спокойствие и уют. В камината весело гореше огън и няколко лампи бяха запалени, а съчетанието от толкова много светлина, която хвърляше меките си отблясъци наоколо, й възвърна настроението и самочувствието.

Франческа седна на едно старинно английско писалище и прочете бележката, оставена от икономката Вал, която очевидно беше отишла на пазар и щеше да се върне след около час. Тя изчете набързо многото телефонни съобщения от сутринта и после се зае с пощата, прегледа пликовете и захвърли настрана няколко покани, сметки и банкови известия, без дори да ги отвори. Последният плик носеше щемпел от Харогейт. Тя позна почерка на брат си. Взе позлатения нож за разрязване на писма, разтвори плика, облегна се назад и с интерес зачете писмото от Ким. Пишеше й преди всичко за децата и коледните празненства, а тук-таме имаше и по нещо за техните общи приятели. На няколко места се оплакваше, че грижите около имението ставаха непосилни за него, но тя знаеше, че той не преувеличава. Ким не беше човек, който се оплаква за щяло и нещяло, но Бог бе свидетел, че да управляваш наследствените имоти на рода Лангли, както и да докараш някакъв доход от това, беше почти подвиг в тези времена. Той завършваше писмото, като й напомняше, че очаква да я види сега, когато са отминали грижите по коледните празници. Имаше и послепис: „Честита нова година, скъпа моя! Да се надяваме, че 1979 ще бъде по-добра и за двама ни.“

Кичур коса падна върху лицето й и тя бързо го прибра зад ухото с нейния обичаен жест. Замислено прочете писмото отново, опитвайки се да вникне между редовете, за да усети истинското настроение на Ким и действителното положение на нещата. Стори й се, че имаше някаква угриженост — но не, това беше даже тъга, която издаваше, че се чувствува нещастен въпреки бодрия тон, с който пишеше в явното си желание да не я тревожи. Франческа остави писмото, което й донесе едно ново безпокойство, и се втренчи пред себе си с мрачно изражение. Очите й с мек и нежен цвят на лешници изведнъж помръкнаха замислено.

Ким беше две години по-голям от нея и въпреки това тя винаги го приемаше като нейното малко братче, защото го беше закриляла и се грижила за него през цялото им детство, а после и през юношеските им години, тъй като майка им почина още когато бяха съвсем малки. Напоследък тя го мислеше повече от всякога, загрижена за неговото благополучие и душевните му терзания. Откакто го напусна Пандора, той просто вече не беше същият, а Франческа добре разбираше причината за всичко това. Самата тя беше останала смаяна от странната постъпка на Пандора, защото за нея бракът на брат й беше самото съвършенство, по-безупречно семейство тя не познаваше. Изживяваше не по-малко тежко от Ким драмата на раздялата, неизлечимата болка в ранената му душа.

Нима никога нямаше да надмогне този неочакван удар? Отново и отново се питаше и усещаше как в съзнанието й тежко отеква едно „не“. Горда и все още млада, тя беше далеч по-прагматична от своя брат и отдавна бе разбрала, че разбити души има само в романтичните илюзии, но в реалността не съществува нищо подобно. Взимаш се в ръце, събираш това, което ти е останало, и продължаваш да живееш както можеш, докато болката заглъхне. Именно така тя беше постъпвала години наред и беше напълно убедена, че незаменими хора няма. Колкото и да бяха верни тези житейски истини, родени от нейната изключителна интелигентност и проницателност, тя осъзнаваше, че Ким е по-различен от нея, интуицията й подсказваше, че той безкрайно ще скърби по своята Пандора и няма да я замени с никоя друга, както всъщност правят повечето мъже.

Тя мислеше за Ким и тъжно поклащаше глава. Йоркшир беше толкова далече и той сигурно се чувствуваше самотен, а пък и двете му деца бяха вече големи и учеха някъде в пансион. Искаше й се той да прекарва повече време в Лондон със своите приятели, но после си даде сметка, че това невинаги беше възможно. През по-голямата част от годината неговите ангажименти го принуждаваха да остава в имението Лангли. От друга страна, ако тя беше в Англия, щеше да може да му оказва значително влияние и да го убеди да води по-активен светски живот, отколкото беше навикнал.

Франческа реши, че трябва да се върне у дома в края на месеца. Тя беше напълно сигурна, че Харисън не би имал нищо против и дори можеше да дойде с нея, освен ако не се окаже претрупан с работа във Вашингтон. Тя присви устни и отново стана мрачна. Откакто преди години нейният съпруг напусна Външното министерство, той сякаш имаше повече работа от времето, когато беше посланик. Той беше най-важната фигура сред бившите висши държавници, следователно към него постоянно се обръщаха важни политически особи, сенатори и членове на правителството. А към всичко това се прибавяше ролята му на съветник на президента по въпросите на външната политика, което също му отнемаше време и сили. Въпреки че се възстанови напълно от двата инфаркта, които прекара, и сега се радваше на добро здраве, Франческа бдеше над него като орлица и постоянно настояваше да не се претоварва и да приема по-спокойно нещата. Той винаги се съгласяваше с нея, а после си правеше каквото си знае, увлечен от сложните машинации в политическия живот, които за него бяха особен вид удоволствие и той не пропускаше нито минута от тях. Пътуването до Англия ще бъде както добро разтоварване, така и принудителна почивка за Хари. Тя твърдо реши, че той трябва да дойде с нея, а беше и убедена, че няма да позволи никаква съпротива от негова страна.

Франческа извади бележника си и го разтвори. Заседанието на благотворителното дружество беше насрочено за един часа, а пък в четири часа трябваше да даде интервю пред журналистката Естел Морган от сп. „Ню Магазин“. Тя се намръщи при мисълта за това. Имаше толкова много други, далеч по-важни за нея ангажименти, но Естел беше проявила особена настоятелност и Франческа си спомни от предишни случаи целия инат и неотстъпчивост на тази жена. Затова тя веднага се съгласи — това й спестяваше много нерви и време.

Когато се зае с благотворителна дейност, Франческа и без друго мъдро беше приела факта, че ще й се налага да дава интервюта. Тя не си въобразяваше, че дружеството се нуждаеше от нея само заради нейната предприемчивост и организационни способности. Те я търсеха, защото усещаха, че тя притежава немалко светски блясък — нещо, което ненавиждаше — и в техните очи тя беше идеалният човек за реклама на дейността им.

Тя се беше посветила на благотворителната дейност и приемаше задълженията си съвсем сериозно. Ако беше отказала да се срещне с Естел, щеше да бъде недостойна постъпка спрямо дружеството, а и проява на лош вкус. Но какво пък, правеше го в името на една благородна цел, а срещата така или иначе вече беше насрочена. Най-простото разрешение на нещата беше да приключи по-бързо с Естел, и то по възможно най-любезния начин.

Мисълта й се прехвърли към ангажиментите през останалата част от седмицата. Тя погледна в бележника отново, за да си припомни какво точно й предстоеше, после се обади на хората, които бяха оставили сутринта съобщения за нея на икономката, а след това продължи да разглежда останалата част от пощата. След като приключи, Франческа рязко се изправи от мястото си, прекоси стаята и стигна до прозореца, като отново потъна в мисли за своя брат. Тя дръпна завесите и се загледа към Пето авеню и Сентрал парк, а върху чертите на изящно оформеното й лице се четеше някаква странна самовглъбеност.

Беше много студен януарски ден. Части от прозореца бяха покрити с лед и скрежът образуваше странни квадратчета, звездички и кръгчета по стъклото, които на места бяха толкова гъсти, че почти забулваха гледката й към парка. Тези фигурки и булото от скреж създаваха особена оптическа илюзия — тъй както насън предметите имаха размити и неясни очертания. Снегът беше валял непрекъснато през последните няколко дни и огромни купчини сняг бяха навети върху пейки, огради, алеи, като променяха до неузнаваемост познатия за нея пейзаж с тази ослепителна белота, заляла всичко наоколо — един океан от огромни вълни, внезапно замръзнали в своето движение. А черните голи дървета бяха обкичени със замръзнали снежинки, сякаш върху клоните имаше настръхнала бяла перушина.

Зад тях се забелязваха небостъргачите на Уест Сайд под формата на неясна сива маса от гранит, която се врязваше като назъбена планинска верига в изцъкления зимен небосвод, и проблясваха с бледа светлина. В съзнанието й изплуваха множество образи. Вместо снежния пейзаж на града пред себе си тя вече виждаше високите девствени склонове на Баварските Алпи… появиха се и острите скалисти върхове на Йоркшир, които си спомняше от детството… тези познати места се редяха в съзнанието й, докато гледаше втренчено през заледените плетеници на стъклото. После тя бавно присви очи и във въображението й израсна известният пейзаж на Моне, който той бе нарисувал по време на едно пътуване до Норвегия около 1895 г. Тази картина се наричаше „Маунт Калсаас“ и тя добре я познаваше, защото Харисън винаги беше искал да я притежава. Но картината бе собственост на друг колекционер и едва ли някога щеше да стане негова. Този факт обаче не му пречеше да продължава да копнее за нея. Това, което е отвъд нашите възможности, мислеше тя, става за нас още по-желано именно защото е недостижимо. Така както след раздялата с Пандора Ким я желаеше още по-страстно.

Франческа докосна заскрежения прозорец с лакираните си в розово нокти и разсеяно взе да драска по него, а мислите отново се върнаха към брат й. Тя не беше успяла да измисли никакъв изход за него, или поне някакъв цяр за душевните му терзания.

А може би няма цяр за Ким — размишляваше тя мрачно, освен, разбира се, най-простият — времето. Но дали това, че времето лекува, не е само една фалшива и изтъркана фраза? В нейния живот времето чудотворно беше изличило много рани, но тя не бе сигурна дали и за Ким ще бъде същото. Едва тогава осъзна, че заминаването й за Англия с нищо не би помогнало на Ким да реши проблемите си. Нямаше ли да бъде далеч по-добре, ако той дойде в Ню Йорк? Колкото повече обмисляше тази идея, толкова повече Франческа се убеждаваше, че това е по-удачно и разумно решение. Тя ще го откъсне от обичайната му среда и ще го накара да се включи в разнообразния светски живот от тази страна на Атлантика. Франческа реши да изпълни решението си докрай. Изтича до бюрото, вдигна телефонната слушалка и звънна в дома си във Вирджиния.

— Здравей, Харисън. Аз съм — каза тя, когато чу гласа на съпруга си.

— А, скъпа, ето те и тебе! Тъкмо мислех да ти телефонирам. Защо не ме събуди, преди да тръгнеш? Знаеш, че не обичам да се разделяме, без да сме си казали довиждане. Никак не беше честно от твоя страна да се измъкнеш така. Даже ще ти призная, че ми развали настроението за целия ден.

Докато той говореше, Франческа както винаги беше очарована от богатия тембър, от топлотата и любовта в гласа му. Той беше прекрасен човек. Истински шанс беше, че го срещна. Тя се усмихна, преди да отговори:

— Но мили, ти спеше толкова сладко, че ми беше жал да те събудя.

— Как пътува? Всичко наред ли е в апартамента? — попита той.

— Пътувах добре, а тук всичко е наред.

— Снощи забравих да те помоля да се отбиеш в галерията и да подгониш Леклерк за онази картина на Утрило, ако нямаш нищо против. Ще ти бъда много благодарен, защото съм сигурен, че ако отидеш лично, работата ще се уреди много по-бързо, отколкото с телефонен разговор. Който и ден от седмицата успееш да отидеш, все ще го намериш.

— Разбира се, че ще ида, мили. Всъщност обаждам ти се не само да те чуя, но и да те питам нещо. Искаше ми се да знам дали ти се идва тук за няколко дни? Да речем — от сряда. Защо да не вземеш и децата? На тях ще им хареса, на мене също, а в петък всички заедно ще хванем самолета за Вирджиния.

— С удоволствие, Франческа, но не мога. Имам няколко важни срещи във Вашингтон, на които трябва да присъствувам, а освен това и делова вечеря с членове на Демократическата партия. Наистина съжалявам. Защо не другата седмица. Ако, разбира се, тогава пак си в Ню Йорк — каза той с искрено съжаление в гласа си.

— Е, добре — отговори тя, като се опита да скрие своето собствено разочарование. — Хари, миличък, искам още нещо да споделя с тебе. Получих доста тревожно писмо от Ким. — И тя му разказа за съдържанието на писмото и за нейното недоумение от продължителната депресия на брат й. — Та затова си помислих, Хари, че няма да е лошо да го поканим тук. Можем да организираме у дома няколко чудесни вечери в негова чест, да гледаме няколко представления на Бродуей и да си изкараме няколко действително приятни уикенда в нашата къща във Вирджиния. А си мислех, че после ние всички можем да идем до имението в Барбадос за около седмица, преди Ким да се върне в Йоркшир. Това ще бъде далеч по-добре за тебе, скъпи, отколкото да идем до Англия, което всъщност беше първоначалната ми идея. Аз и без друго знам, че там само ще се спречкваш с твоите стари политически „любимци“ от британския парламент, а това няма да бъде никаква почивка за тебе.

Харисън Ейвърн се захили. Как добре го познаваше тя.

— Тука си абсолютно права, мое мило момиче. А пък и идеята ми харесва. Хич не искам да си представям какво е в Лондон през зимата. Дяволски студено и влажно за старите ми кокали. И наистина присърце приемам идеята за Ким. Да, Франческа, мисля, че незабавно трябва да го поканиш тук. Аз самият малко се тревожех за него. Защо не му звъннеш веднага? — предложи й той.

— Най-лесно се отказва по телефона, Хари, и той сигурно ще направи точно това, без изобщо да помисли върху предложението. Предпочитам първо да му пиша и да му се обадя чак другата седмица, когато вече ще е прочел писмото. Ако се наложи и ще го убеждавам.

— Ти си знаеш най-добре, скъпа. Надявам се обаче, че той ще дойде веднага, ако успее да се освободи от задълженията си в Лангли. Знаеш, че винаги съм имал слабост към този твой брат и мисля, че точно сега той има нужда и от двама ни.

— Да, така е. Благодаря ти, че така добре ме разбираш и ме подкрепяш, Хари, миличък. Хайде да привършваме, че трябва да напиша писмото, а и ме чака доста тежък ден. Ще ти се обадя някой друг път през седмицата.

— Добре тогава, мила. Дочуване.

Тъй като идеята за идването на Ким беше най-важната й мисъл в момента, онова чувство на съжаление, което Франческа усети при влизането в апартамента, бе напълно изчезнало. Но само след няколко седмици тя щеше отново да си спомни за него и в момент на внезапно просветление да се запита дали това изобщо бе съжаление, а не някакво предчувствие за настъпваща опасност. Но колкото и да беше абсурдно, тя даже щеше да си въобрази, че събитията щяха да се развият по друг начин, а и последствията щяха да бъдат различни, ако се бе подчинила на първоначалния си подтик да се завърне във Вирджиния. Но закъснелите съжаления щяха да бъдат излишни. Тогава щеше вече да е твърде късно. Нейният живот и животът на другите хора около нея щеше да е толкова дълбоко и безвъзвратно променен, че никога вече те нямаше да бъдат същите.

Но точно сега, тази сутрин, тя беше толкова погълната от мисълта за брат си, че разсъжденията й за бъдещето се въртяха единствено около него. Взе химикалка и започна да пише писмото. Когато свърши, тя го залепи бързо, надписа плика и извади марка за въздушна поща от чекмеджето на бюрото. Така, вече беше готово! Тя се отпусна назад и се загледа в писмото, подпряно върху книги в скъпи подвързии. Писмото беше ясно и убедително, написано с толкова обич, че Ким нямаше да може да отклони поканата й — поне за това тя беше абсолютно сигурна. Тогава се сети и за милите думи в послеписа на неговото писмо и тържествено обеща пред себе си, че 1979 година ще бъде по-добра година за нейния брат, каквото и да донесе, каквито и усилия да й коства постигането на тази цел.

Франческа се изправи и бутна стола назад, изпълнена с решителност и прилив на енергия. Тя се усмихваше щастливо на себе си, докато бързаше нагоре по стълбите към своята стая, за да се преоблече и освежи грима си в очакване на предстоящите за деня ангажименти. Ким щеше да пристигне в Ню Йорк и тя ще му помогне да превъзмогне своята болка, страдание и меланхолия. Ще му помогне отново да се почувствува щастлив. Всичко щеше да бъде наред.