Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (13)

Глава XIII

Където и да се появеше, Катрин Темпест неизменно предизвикваше истински възторг и въодушевление, защото имаше нещо магнетично в нейното очарование и то създаваше особени романтични асоциации. Тя правеше поразително впечатление с много неща — с изключителната си външност, с вроденото си чувство за стил, с изящния си вкус, благодарение на който така подбираше дрехите си, че хората не можеха да откъснат поглед от нейните тоалети. Но най-важно бе достойнството, което се излъчваше от гордата й осанка. Ето защо погледите се приковаха в нея, когато влезе в клуб „Арлингтън“. Както винаги, тя засенчи всички, и най-вече — жените, които направо бледнееха пред нея.

Катрин не робуваше сляпо на модните тенденции, съобразяваше се единствено с модата в дължината на полите. Всичките й дрехи, които отразяваха нейния много специфичен и индивидуален стил, бяха шити по поръчка, и то по модели на самата Катрин. Ако някой друг се облечеше така, сигурно щеше да изглежда странно, дори комично, но на нея този стил й отиваше особено много на бляскавата външност и я правеше още по-привлекателна. Днес тя победоносно се появи в най-новия си тоалет и не една жена в заведението й завидя за начина, по който умее да се носи. Най-отгоре беше наметната с дълга, клоширана пелерина от изключително мек вълнен плат в ярки червени тонове. Под пелерината имаше яркочервена клоширана пола, пристегната в кръста с широк черен кожен колан. Носеше черна блуза от фин копринен кашмир, а върху гърдите й на масивна верижка висеше голям златен малтийски кръст. Черни кожени ботуши, черна чанта и неизменните бели ръкавици допълваха тоалета й, който беше едновременно елегантен и по младежки предизвикателен и правеше вида й още по-шокиращ.

Гъстата й тъмнокестенява коса, плътно прибрана назад с червена кадифена диадема, падаше почти до раменете й на меки и лъскави вълни. Тъй като беше дошла пеша до ресторанта, нейното обичайно бледо и бяло като порцелан лице бе придобило естествена руменина по скулите, а блестящите й очи бяха леко подчертани със сини сенки. Тези тюркоазени очи изглеждаха още по-големи и по-красиви от дългите черни мигли на клепачите.

Катрин беше подранила за срещата, затова се отправи към близкия бар и се настани на едно от високите столчета пред бармана. Джо, един от сервитьорите в заведението, който в момента обслужваше някакъв клиент, й махна за поздрав с ръка веднага, щом като я видя. Катрин го възнагради с една от своите пленителни усмивки, защото на публично място винаги се стараеше да се държи като блестяща и преуспяваща млада актриса. Години преди дебюта си на лондонска сцена през 1955 тя беше изградила във въображението си представа как трябва да изглежда, когато стане звезда. Тази представа беше смесица от нейното собствено виждане за самата нея и традиционния идеал за образа на една кинозвезда. В най-общи линии тя се опитваше да подражава на холивудските кралици от края на 30-те и началото на 40-те — онези легендарни дами, които бяха самото въплъщение на блясък и съблазън с техните великолепни дрехи, блестящо поддържан външен вид и неудържим чар. Въпреки че не беше от най-суетните, Катрин съзнателно се стремеше да създаде около себе си същия ореол на блясък и очарование. Тя го правеше съвсем естествено, защото го намираше за неотменна, дори задължителна част от образа и професионалните отговорности на една кинозвезда.

— Привет, Джо — каза тя весело, когато барманът се изправи пред нея.

— Е тая сутрин сте направо върхът, мис Темпест. — Той я разгледа от глава до пети, след което я попита:

— Какво ще имам удоволствието да ви предложа днес?

Катрин чаровно сбърчи носле.

— Моля те, Джо, бъди така добър и ми направи някой от своите специалитети.

— Какво ще кажете за един коктейл „Мимоза“, мис Темпест? Струва ми се, че е най-подходящият за хубав ден като днешния.

— Благодаря ти, Джо. Звучи много примамливо.

Джо отиде да приготви питието, а Катрин се огледа наоколо, докато сваляше ръкавиците си. Тя кимна на няколко познати журналисти, които стояха прави на бара, а после внимателно прибра ръкавиците в чантата си, както правеше винаги, за да не се зацапват. Беше доволна, че избра клуб „Арлингтън“ за място на срещата, известен още като „Клуба на Джо“ по името на бармана, който беше голям чешит и имаше многобройна клиентела. Тук тя се чувствуваше уютно и приятно, защото посетителите бяха предимно кинаджии, журналисти и писатели. А точно отсреща се намираше едно от най-големите филмови студиа в Лондон, затова заведението беше любимо местенце на разни кинозвезди, режисьори и продуценти, които идваха около обяд да пийнат по чашка за освежаване. Поради всичките тези причини Катрин намираше мястото като особено подходящо, за да се покаже, пък и тя да поразгледа.

— Заповядайте, мис Темпест — каза Джо и постави една „Мимоза“ пред нея. — И много благодарности за билетите. Много ми хареса как играете. Направо бяхте върхът.

— О, благодаря ти, Джо. Радвам се да го чуя — отвърна Катрин с мила усмивка.

Джо се извини и отиде да обслужи двама нови клиенти, които Катрин познаваше — единият беше главният редактор на „Сънди Експрес“, а другият, Джон Лоуган, отговаряше за редакцията „Шоубизнес информация“ към същия вестник. Джон Лоуган беше един неин страстен почитател — както професионално, така и лично, и даже веднъж взе интервю от нея, от което стана чудесен материал за вестника. Тя отвърна на техните приятелски поздрави и усмивки, а след това се извъртя на столчето и отпи от чашата си. Посегна към чантата си, за да извади цигара, но веднага се отказа, защото се сети, че трябва да пази гърлото си.

Катрин много се грижеше за здравето си, защото беше крехка и слаба по рождение и бе особено предразположена към настинки и бронхити. Гърлото й вече не беше възпалено, но тя не искаше да влошава състоянието си особено сега, когато оставаха броени дни до пробните снимки, а пушенето безспорно щеше да навреди на кристалното звучене на гласа й, което така старателно и дълго беше усвоявала. Тя реши, че непременно трябва да вземе няколко допълнителни урока по дикция при Соня Модел. Искаше да бъде в блестяща форма, когато застане пред камерата следващата седмица и се остави на критичните преценки на журито.

Едва на двадесет и една години Катрин вече беше зряла жена и у нея имаше някаква странна двойственост на характера, за която Николас Латимър единствен се досещаше. Въпреки че талантът й беше изключителен и тя имаше огромна вяра в себе си, Катрин все пак продължаваше да усъвършенствува дарбата си в какви ли не посоки, защото понякога й се струваше, че още не е на нужната висота. Имаше добро сърце, умееше да съчувствува и да прави необикновено щедри жестове към приятели и колеги. В отношенията си с хората тя беше коректна, всеотдайна, винаги загрижена за другия и готова да се притече на помощ, каквото и да й струва това. Но обратната страна на характера й я разкриваше като пресметлив и хладен егоист, който с безпощадна амбиция постига своето на каквато и да било цена — тя нямаше никакви скрупули в използуването на хората около нея за свои цели.

И сега, докато седеше на бара и въртеше чашата си в ръце, тя пресметливо обмисляше кой епизод и какви реплики ще имат най-силен ефект върху журито. Знаеше, че трябва да бъде по-убедителна и по-очарователна от всякога. Цялото й бъдеще зависеше от това. „По дяволите, само ако тоя Николас Латимър не беше толкова високомерен и твърдоглав, нямаше да се чудя какво да правя сега“ — мислеше си тя. Тъкмо се питаше как да убеди някого да адаптира специално за нея откъс от книгата, когато чу глас зад гърба си:

— Вие не бяхте ли Катрин Темпест?

Катрин рязко се обърна и се озова лице в лице с едно едро момиче с червендалесто лице и яркочервена като морков коса. Беше поразителна гледка, макар и не особено приятна, в крещящия си лилав костюм и яркозелена шапчица с дълго лилаво перо. „Ама че странен вкус!“ — помисли Катрин, но гласно отговори: — Ами да, същата. За момент тя сбърчи чело, защото не можеше да се сети кое е това момиче, но после възкликна:

— Но, да, разбира се, ти беше Естел Морган, нали? Как си?

Катрин протегна ръка и се усмихна сърдечно. Беше толкова амбициозна в кариерата си, че никога не обръщаше гръб на никой журналист. Дори и пред онези, които считаше за незначителни, тя се стремеше да блесне с целия си чар на неотразимата Темпест, защото не знаеше дали нямаше да потрябват някой ден.

Момичето с коса с цвят на морков грабна протегнатата ръка на Катрин и здраво я разтърси, като я гледаше, ухилена до ушите:

— Днеска съм много гот. А пък чудесно е наистина, че си ме спомняш, такава известна актриса като тебе.

„Може ли човек да забрави плашило като теб“ — помисли си Катрин, но разумно се въздържа да изрази мисълта си на глас, затова само учтиво промърмори:

— Знаеш ли, у тебе има нещо запомнящо се.

Естел направо се изчерви от удоволствие и започна да се надува:

— Ние с тебе не се ли запознахме на забавата у лейди Уинър? Или пък май беше у граф Бедфорд?

Катрин се усмихна, защото вътрешно я досмеша от превзетото парадиране на Естел с имена на известни хора, но тя само поклати глава и продължи да се усмихва сърдечно:

— Не, ако не се лъжа, мисля, че за първи път се видяхме преди няколко месеца на онова парти, което Джон Стандиш даде в чест на Тери Огдън.

— Ами да, точно така! А ти изглеждаше направо страхотна в оная къса черна рокля и дългите гердани от перли. Всъщност аз споделих това и с Хилъри Пиърс, която се съгласи с мен, че ти беше най-шикозната и най-красивата дама на вечерта. Много я харесвам тая Хилъри, чудесно момиче, въпреки че малко се поизложи тогава, не мислиш ли?

Очите на Катрин се разшириха от учудване и тя се втренчи в Естел въпросително:

— Не разбирам за какво говориш?

С ликуващо изражение Естел се впусна да й обяснява:

— Ама ти нищо ли не видя? Та Хилъри цялата вечер си точеше зъбите за Тери. Е, виж, не че в това има нещо лошо. Тери си е бая добро парче. Но тогава си помислих, добре че съпругът й Марк се беше запилял някъде — из Африка ли, из Индия ли беше — да снима някакъв филм. Иначе сигурно щеше да направи някоя сцена на ревност, ако ги беше видял.

Катрин наостри уши като чу, че Хилъри Пиърс е забъркала нещо с Тери Огдън. „Доста странна двойка ще да са били“ — каза си тя. Изгаряше от любопитство да научи нещо повече за случилото се, но се въздържа, защото реши, че е неразумно да разпитва точно Естел за подробностите. Непременно щеше да проучи историята по-късно, но засега се направи, че изобщо не я интересува, и каза:

— Не си спомням да съм забелязала нещо такова. Но в момента се питам за съвсем друго, дали не греша? Ти не работеше ли за едно американско списание?

— Ти си невероятна, каква памет имаш само! Да, сътрудник съм на няколко американски списания. Работя при тях на хонорар като специален кореспондент за Европа. Пиша най-вече за светското общество, нали знаеш — все изискани хора, а понякога и за шоубизнеса.

Катрин видя, че Естел Морган е настроена да приказва и няма никакво намерение да си тръгва, затова любезно й предложи:

— Би ли пийнала едно питие?

— Охо-о-о! Супер гот идея. Ще пийна с удоволствие. — Тя тромаво се намести на съседното столче, посочи с ръката си в яркозелена ръкавица чашата на Катрин и превзето изписка: — Това твойто к’во е?

Катрин потръпна от нейните просташки маниери, но каза:

— Това е коктейл „Мимоза“ — шампанско с портокалов сок. Искаш ли да го опиташ? Чудесен е.

— Жестоко! Ше го пробвам.

Катрин поръча на Джо два коктейла, а после съсредоточи цялото си внимание към Естел, като се опита да й се представи в целия си чар. Тя направи една от неповторимите си усмивки специално за Естел и я попита:

— Работата ти трябва да е много интересна. Намираш ли достатъчно материал за статии тук в Лондон?

— И още как. Тук ми е само главната квартира, иначе много щъкам натам-насам. — Тя се захили глупаво. — Париж. Монтето. Рим. Венеция. Ходя по всички места, където пада голям лайф — когато е сезонът, разбира се. Вървя по стъпките на изисканото светско общество, Катрин. — Тя отново нададе превзет кикот и попита: — Мога ли да те наричам Катрин, к’во ще кажеш?

— О, Естел, разбира се — бързо отговори Катрин, защото прецени, че така най-лесно ще влезе под кожата на журналистката.

— Беше божествена в „Троянска интермедия“, направо ти казвам — божествена! — възкликна Естел. Тя започна съвсем явно да се умилква на Катрин и да й хвърля възторжени погледи. — Надявам се, че пиесата, в която играеш, ще се задържи дълго, но трябва да ти кажа, че като те видях на сцената, веднага си помислих, че си само за киното. — Тя втренчи късогледите си очи в Катрин и я запита: — Да се задава някой филм на хоризонта случайно?

— Не, едва ли. Но пък в нашия занаят всичко се случва, никой не знае — промърмори Катрин неопределено. Вътрешно тя си каза, че трябва да е нащрек с Естел.

— Е, така си е. — Но най-неочаквано Естел й намигна заговорнически. — Преди няколко седмици те видях да вечеряш с Виктор Мейсън в клуб „Ривър“. Чудех се дали не умувате за някой филм, в който да участвувате заедно. Да не би ти да си неговата бъдеща партньорка? Или има нещо по-лично в отношенията ви?

Катрин леко настръхна от раздразнение при последния въпрос, но гласът й отново прозвуча спокойно и приятно:

— О, ние просто сме добри познати — отговори тя с небрежна усмивка.

— То всички така разправят — изхихика мазно Естел. — Аз съм си любопитна, какво да правя. Пък и професията ми е такава. Но нали знаеш, че не работя за „Конфиденшъл“, така че не се притеснявай даже и да изпуснеш нещичко пред мене.

— Никак дори не се притеснявам — отговори Катрин с едва долавяща се ледена нотка в гласа й. — А Виктор и аз сме наистина само добри познати и нищо друго. О, благодаря ти, Джо — добави тя, когато пред тях изникнаха две пълни чаши.

Джо изчезна нанякъде и Естел вдигна чашата си за наздравица:

— Чиърс!

— Наздраве, Естел — отговори Катрин, отпи малка глътка и се вгледа в нея въпросително. След кратка пауза я попита предпазливо: — Откъде ти дойде наум да споменеш това ужасно списание „Конфиденшъл“? Та то се занимава само с недостойни и отвратителни клюки за живота на звезди и знаменитости. Аз не давам на никого поводи за клюки. Нито пък Виктор. Нито има нещо между нас, което да стане обект на клюки. Това е, което мога да ти кажа. — В момента, в който произнесе последното, тя замълча, защото усети, че всъщност каза прекалено много. „Поувлякох се май“ — помисли си Катрин. „Току-виж помислила, че има нещо нередно, щом се оправдавам така.“

Естел забеляза, че има някакво смущение и тревога у Катрин, затова й довери шепнешком:

— Може и да не знаеш, но Арлен Мейсън е подала молба за развод с Виктор. Доколкото разбрах, била голяма кучка. Както и да е, тя явно е решила да му създаде много проблеми и да го осъди да й плаща голяма издръжка. И то бая голяма издръжка, да не кажа — цяло състояние. А законът в Калифорния е такъв, че нищо чудно и да успее. Искала част от семейната собственост и какво ли още не. Изглежда, че тя има да разкаже доста пикантни неща за извънбрачните любовни авантюри на Виктор със сума ти прелестни госпожички. Ама наистина дяволски пикантни историйки! Тя ги разправя наляво и надясно, където свари, и то най-вече пред журналисти. Казвам ти, повечето от нас я считаме за долна и гадна кучка, която си е наумила да компрометира Виктор чрез публичен скандал. Но както изглежда, той има доста добри приятели сред вестникарите и едва ли някой ще публикува нейните глупости. Но не е лошо да го предупредиш, че от „Конфиденшъл“ проявяват интерес към нея. Всъщност подочух оттук-оттам, че искат да наемат журналист, който да напише нещо за неговите романтични подвизи в добрата стара Англия.

Катрин знаеше, че Виктор си има някакви проблеми по развода, но тази нова информация я изненада и разтревожи. Тя обаче не знаеше какво целеше Естел, като й разказваше всичко това, ето защо си сложи безизразна маска на лицето и каза след кратко колебание:

— Знам, че се развежда, но не знам никакви подробности. И трябва да ти кажа, че е мило от твоя страна да споделиш тази информация с мен. Да, непременно ще кажа на Виктор. Сигурна съм, че ще ти е много благодарен.

— За мене е удоволствие да ви помогна — каза Естел, като леко повдигна чашата си и се огледа наоколо със самочувствието на първа приятелка на големи кинозвезди. „Какво пък, такава съм наистина“ — поздрави се тя наум за изкусния начин, по който завърза разговора и успя да спечели Катрин. Замисли се как да стане още по-близка с Катрин и да се внедри в кръга на най-приближените й.

По красивото лице на Катрин беше изписана безкрайно мила усмивка, но в същото време мозъкът й работеше бързо и безпогрешно. Тя се опитваше да прецени безпристрастно журналистката пред себе си. Дали Естел искаше да предупреди Виктор за опасността, водена само от добри чувства? Или пък гузно се преструваше, за да прехвърли вината на някой друг? Какво й пречеше тя самата да работи за „Конфиденшъл“? Но внезапно вътрешният усет и дълбоката прозорливост на Катрин й подсказаха, че това едва ли е вярно. Много добре беше разбрала, че Естел е мазна ласкателка, че открито сервилничи, за да спечели известни личности на своя страна, а не да ги прави врагове. Все пак имаше нещо неясно в нейното поведение, но Катрин реши повече да не умува, а да поеме всичко на риск. Осени я мисълта да използува Естел за свои цели и така да я направи безобидна. Жени като Естел, за които познанството с известни хора е насъщна нужда, можеха да бъдат неоценими помощници, защото сами си предлагаха услугите. „Ласкателят сам има нужда да го ласкаят“ — помисли си цинично Катрин. „Това му помага да преодолее комплексите си, да се почувствува важен.“

Катрин се размърда на стола, кръстоса крак върху крак и се приближи към Естел, като я погледна хипнотично право в очите. После занарежда с меден глас:

— Знаеш ли, Естел, доста се позамислих за нещата, които ми разказа, и ми се струва, че е най-добре сама да поговориш с Виктор. — Тя замълча за миг, но бързо съчини следващата реплика и продължи: — Тази неделя той е поканил тесен кръг приятели на вечеря. Знам, че много ще се радва да се запознае с теб. Пък и там ще срещнеш интересни хора, за които после можеш да понапишеш нещо. — Катрин нямаше и понятие кои ще бъдат тези хора, защото идеята за вечерята й хрумна в момента, но тя реши, че списъкът с гостите е последният проблем.

Естел цялата засия от удоволствие:

— Слушай, Катрин, та това е страхотно! Ще умра от кеф! — Пъргавите й черни очички заблестяха като маслинки. — Всъщност мисля, че първо трябва да напиша нещо специално за теб. Някой ми каза, че си американка. Вярно ли е? Нямаш никакъв акцент в говора си.

— Да, американка съм — увери я Катрин. — Страшно мило от твоя страна да искаш да напишеш нещо за мен, но точно в момента имам много ангажименти. След няколко седмици ще бъда по-свободна. — Но като забеляза разочарованието по лицето на Естел, тя реши да я утеши веднага и затова бързо добави: — Послушай, защо не направиш едно интервю с Виктор? Той се кани да прави нова версия на „Брулени хълмове“. Ако искаш, мога да уредя специално интервю за теб. Тъй като Виктор още не е обявил официално, че ще прави този филм, ти можеш да направиш голям удар с тази новина. Истински фурор — завърши тя с весел смях.

— Та това ще бъде направо върхът! — Естел започна да рови из чантата си и извади една визитна картичка. — Ето тук е телефонният ми номер. Непременно ми се обади за вечерята. Да ми кажеш в колко часа ще бъде, къде точно и всички други подробности… — Тя млъкна внезапно и се зазяпа към входа на заведението. — Мисля, че човекът, когото чакаш, пристигна. Или поне ми се струва, че момичето, което стои ей там, гледа към нас.

Катрин се обърна и забеляза Франческа близо до вратата. Тя й махна с ръка, слезе от стола и отиде да я посрещне, като тръгна към нея с широка усмивка:

— Ето те и теб, скъпа Франческа! — извика Катрин, а лицето й светна от удоволствие. Те се здрависаха приятелски.

— Здравей, Катрин. Извинявай, че закъснях — каза Франческа, която беше задъхана и зачервена.

— О, не се безпокой. Не съм те чакала много. Ела да те запозная с една моя близка приятелка и журналистка — казва се Естел Морган. Естел, запознай се с лейди Франческа Кънингам.

Естел се наду като петел, защото Катрин я нарече своя близка приятелка, и грабна ръката на Франческа, като грубо я разтърси:

— Удоволствие е за мен да се запозная с вас — измърка тя. — Е, но ще трябва да тръгвам, защото виждам, че и моят човек вече пристигна. Благодаря ти за питието, Катрин. Ще се видим пак в неделя.

Катрин фамилиарно хвана под ръка Франческа и я поведе към мястото, на което допреди малко седеше Естел.

— Аз съм си поръчала шампанско с портокалов сок. Много е освежаващо. Искаш ли да го опиташ?

— Да, с удоволствие. Звучи много примамливо и ми се пие точно нещо подобно. — Тя се настани на стола и усмихнато погледна Катрин. В същия момент дъхът й секна, защото отново остана поразена от необикновената й красота. Тя си каза наум: „Ето това е женската красота, която векове наред е вдъхновявала големите поети и художници. Толкова романтична и тайнствена, че човек би могъл да изгори по нея. Никой не би устоял на такава красота.“ За пореден път Франческа беше запленена от новата си приятелка.

След като Катрин поръча още един коктейл на Джо, тя леко, но много приятелски докосна ръката на Франческа, а лицето й грееше радостно и сърдечно:

— Толкова се радвам, че успя да се освободиш и да обядваме заедно. Умирах от нетърпение да се видим отново и да си поговорим пак.

— Ако знаеш само и аз как се радвам — отговори Франческа мило и с не по-малък ентусиазъм. Тя започна да разглежда с интерес красивото обзавеждане на клуба — стените, покрити с тъмнорозови копринени тапети и килимите в същия цвят. Сепаретата бяха отделени едно от друго с красиви пана от дърворезба, а на всяка масичка имаше лампа с розов абажур. А от самия бар се влизаше в ресторанта, където покривките и лампите бяха в същия елегантен розов цвят. Тя се усмихна и каза: — Това място наистина е много изискано. Като го гледам, не ми се мисли за мазната лавка в музея, където всеки ден слизам да хапна някой изсъхнал сандвич.

Катрин я попита с известно любопитство:

— За какъв музей става дума?

— За Британския музей. Моят втори дом, както Ким го нарича.

— Ама да, разбира се. И тази сутрин ли беше там?

— Да. Рових се из всички документи, с които разполагат, от времето, когато Гордън е обсадил Хартум. И най-неочаквано се озовах в задънена улица. — Тя въздъхна дълбоко. — Колкото повече се ровя, толкова повече осъзнавам с каква непосилна задача съм се нагърбила. Предстои ми да прелистя и прочета не само стотици документи, но и да систематизирам и обобщя купища други материали.

— Но Ким ми каза, че вече осем месеца работиш върху това, и то всеки ден! — възкликна Катрин и повдигна вежди от удивление.

— Да, така е — смръщи се Франческа. — Но това все още е нищо в сравнение с онова, което тепърва ми предстои. — Тя замълча, когато Джо донесе коктейла й. Чудеше се сама на себе си как така лесно успя да сподели тревогите си. Вече дни наред я гнетяха тези тревожни мисли, но упорито ги беше пропъждала, защото не смееше дори пред себе си да признае своите опасения. А сега ги изрече гласно. — Понякога си мисля, че никога няма да смогна да напиша тази книга и целият ми труд ще бъде напразен.

— Как така няма да я напишеш! — възпротиви се енергично Катрин и побутна чашата към нея. — Опитай го. Казва се „Мимоза“. Ще ти се отрази добре. Наздраве.

— Наздраве — вдигна чашата си Франческа и направи безуспешен опит да се усмихне.

Катрин се вгледа в нея внимателно и се зачуди с какво да я развесели. Тя тъкмо щеше да каже нещо окуражително, когато един от келнерите бързо се приближи към нея, извини се, че прекъсва разговора, и й подаде една бележка. Катрин благодари, усмихна се смутено на Франческа и отвори бележката. Веднага разбра, че е от Естел. Посланието беше кратко и делово, затова тя бързо го прочете: „Имам важни новини за онова списание и за В.М. Иди по време на обяда до дамската тоалетна, а аз ще те последвам, за да ти дам новата пратка. Е.“

Остра тревога обхвана Катрин, но тя успя да я прикрие. Смачка бележката на топка, пъхна я в джоба на палтото си и каза с небрежна усмивка:

— Естел ме пита дали ще й уредя интервю с Виктор. Тя иска да публикува някакъв материал за него в едно от американските списания, за които работи.

— О, така ли! — промърмори Франческа с явно безразличие.

Катрин замълча и се замисли за момент. Тя разсеяно отпи от чашата си и цялото й внимание се погълна от безпокойството й за Виктор. Веднага обаче успя да потисне тревогите си, защото знаеше, че сега по-важното е да утеши с нещо Франческа. Не й беше трудно да забележи, че мрачното настроение, което така внезапно обхвана Франческа, все още не я напускаше, а очите й бяха пълни с тъга. Ето защо каза съчувствено:

— Франческа, виждам, че мисълта за книгата много те разстрои. Но ще ми бъде интересно, ако ми разкажеш нещо повече за нея. Искаш ли?

— И аз не знам — отговори Франческа с колеблив глас, а и целият й вид издаваше някаква нерешителност. Но всъщност тя усещаше истинско облекчение, че има с кого да сподели. Ироничната забележка на Ким, макар и пусната на шега, че никой няма да купува книгата й, продължаваше да боде съзнанието й от няколко дни насам. Тя започна да се съмнява не само в крайния успех, но дали ще се справи с цялата работа, която я чака, и дали изобщо е способна да напише тази книга. А от друга страна, необходимостта да започне да спечели някакви пари, за да помогне на баща си, съвсем охлади първоначалния й ентусиазъм. Понякога й се искаше да поговори с баща си за книгата, но той все беше прекалено зает, а и никоя от нейните приятелки не проявяваше интерес към работата й. Повечето от тях бяха млади аристократки като нея, но те убиваха времето си в безделие или пък правеха нещо ей така, за да се намират на работа, в очакване да се появи подходящият млад мъж, когото да вземат за съпруг. А онова, от което тя имаше нужда, беше просто един интелигентен човек, който да й съчувствува и да я разбира. И Катрин сякаш беше най-подходящата за тази роля. Освен че проявяваше искрен интерес и внимание, тя самата се занимаваше с творчески труд, и то с голям успех. Ето защо само Катрин можеше да разбере нейното чувство на безизходица и проблемите й.

Франческа си пое дълбоко въздух и усети как уверено произнася:

— Да си призная, Катрин, тази сутрин си помислих, че може би трябва да зарежа книгата. Съвсем съм се отчаяла и малко ми трябва, за да се откажа окончателно.

— В никакъв случай не бива да го правиш! — извика Катрин с необичаен за нея рязък тон. Тя погледна ужасено Франческа, после се приведе към нея и заговори с най-мил и успокояващ глас. — Виж, не трябва да се предаваш. Продължавай напред. Ти можеш да го направиш.

Франческа поклати глава, а младото й лице помръкна още повече:

— Та аз дори не знам дали книгата ще види някога бял свят. А дори и да излезе, ако никой не иска да я купува? Това ще значи, че всичкият ми труд е отишъл на вятъра. Цели години от моя живот.

— Разбира се, че ще има кой да я купува! — каза Катрин с изключително убедителен глас. — Обзалагам се, че издателите на крака ще идват, за да те молят да им дадеш ръкописа.

— Дълбоко се съмнявам — засмя се Франческа, но в смеха й нямаше нищо весело. — Дори ми се струва, че само се заблуждавам, че от мене ще стане някаква писателка. Ще бъде много по-разумно да си намеря някаква работа — да речем продавачка в някой магазин. Така поне ще изкарвам малко пари и ще помагам вкъщи.

Последното изречение така стъписа Катрин, че тя почти зяпна от изумление. Тъкмо беше на път да попита Франческа какво искаше да каже с тези думи, но реши, че ще бъде прекалено нетактично да разпитва, затова само каза:

— Ким ми е разказвал, че ти имаш истинска дарба за писане и че…

— Казал го е само защото съм му сестра — прекъсна я Франческа.

Катрин стисна ръката й, защото искаше да я успокои и да й вдъхне увереност в собствените й сили:

— Може би донякъде си права, но това не е цялата истина. Той е умен човек и аз ценя неговото мнение. Разказвал ми е, че няколко списания са публикували твои статии, а това вече е достатъчно красноречиво за таланта ти. — Тъй като Франческа не отговори, тя добави още по-разгорещено: — Аз поне мисля, че не всеки може да пише статии. Ако питаш мене, ти си вече истинска писателка.

— Не е точно така, Катрин — недоволно промърмори Франческа. — Да публикуваш няколко статии не е нищо особено, но да напишеш цяла книга е вече съвсем друго. Още по-сложни са историческите биографии и изследвания. Знам, че ще ми трябват години, а не съм сигурна дали изобщо ще си струва цялото това време и усилия, които ще посветя на това. — Тя вече с нищо не криеше разочарованието си и песимистично заключи: — В прекалено мрачно настроение съм днес, но това не значи, че ще трябва да те отегчавам и тебе. Не е никак честно да ти прехвърлям проблемите си.

— Не говори така. Та аз ще се радвам, ако мога с нещо да ти помогна — отговори Катрин. — Хайде да поговорим още малко за твоите неща и може пък заедно да намерим някакъв изход. Слушай, защо не се опиташ да ми разкажеш какво всъщност чувстваш.

Франческа се насили да се усмихне, но тъжно каза:

— Тъкмо в това е проблемът. И аз самата не знам какво чувствам. Цялата съм обхваната от съмнения. От една страна, не вярвам, че книгата някога ще се публикува, пък дори и това да стане, не съм сигурна дали ще има читатели. От друга страна, не вярвам, че изобщо имам някаква дарба за писане… — Гласът й се разтрепери, сякаш щеше да заплаче.

Катрин се опита да се постави на мястото на Франческа, защото искрено й съчувстваше. Тя помълча малко, преди да измисли какво точно да каже:

— Струва ми се, че знам какъв ти е проблемът. — Тя пак замълча и продължи с мек и нежен глас. — Просто те е обзел някакъв внезапен страх. Загубила си смелост. Но не бива да се предаваш, Франческа. Сигурна съм, че можеш да напишеш книгата. Убедена съм, че ще има и голям успех. Ще стане истински бестселър. Не знам защо съм толкова убедена, но просто го чувствам отвътре. Наистина, повярвай ми. — Катрин се изкашля и продължи: — Не си мисли, че не разбирам в какво положение си, защото аз самата неведнъж съм изпадала в същата ситуация. Например, когато съм неубедителна в някоя роля, когато ме е страх, че ще се проваля, обхващала ме е дори сценична психоза непосредствено преди представлението. Сигурна съм, че всеки изпитва понякога съмнения в собствените си възможности. Важното е да не спираш, тогава всичко отминава от само себе си. Наистина е така.

Катрин внимателно наблюдаваше Франческа в очакване на нейната реакция. Но Франческа седеше все така унила и отчаяна. Светлокафявите й очи бяха помръкнали. Тя хапеше устни нервно и си играеше с чашата пред нея, а очите й избягваха да срещнат погледа на Катрин. Само след няколко секунди Катрин реши да смени подхода. Тя заговори внимателно:

— Знаеш ли, Франческа, мисля, че всеки човек има нужда да надмогне нещо, от което се страхува — поне веднъж в живота си, заради онова велико чувство на удовлетворение, че е постигнал целта. Естествено, че за това се иска много сила и воля. А също и кураж. В крайна сметка си заслужава усилията. Франческа, скъпа, не бива да се предаваш точно сега.

Тъй като беше целенасочена, всеотдайна, упорита и амбициозна, Катрин винаги с учудване осъзнаваше, че не всички хора притежават тези качества. Искаше й се да амбицира Франческа, да й внуши онова страстно преследване на успеха, което движеше и нейната собствена кариера на актриса. Стремежът на Катрин към лично удовлетворение, към пари и към слава постоянно я пришпорваха по нейния път към големия успех.

Тя се вгледа във Франческа и възкликна с огромна убедителност:

— Длъжна си да браниш мечтите си, защото те са най-хубавото, което имаме. Без тях животът е празен.

Франческа я слушаше внимателно, но отново поклати глава тъжно:

— Разбирам какво искаш да ми кажеш, Катрин, но може би аз просто не вярвам достатъчно в себе си. — Тя стисна устни. — А не мислиш ли, че е прекалено нагло да си въобразявам, че ще се справя с биографията на такава голяма личност, или да публикувам моите писания просто ей така• — само заради това, че съм ги написала.

— Нищо подобно! — запротестира Катрин. — Ти си талантлива, интелигентна и трудолюбива и няма нищо нагло в това да… — Тя прекъсна в средата на изречението и весело се разсмя. — Предполагам, че много хора са си мислели колко е нагло от моя страна да претендирам за ролята на Елена в „Троянска интермедия“. Какво ли не говореха за мене, понякога даже в очите ми го казваха, но аз просто не им обръщах внимание. В крайна сметка получих ролята. — Тонът й изведнъж стана още по-убедителен отпреди. — Послушай ме, Франческа! Ако сега изоставиш този проект, цял живот ще съжаляваш за това. Никога повече няма да събереш смелост и дързост да започнеш друга книга. Да пропилееш таланта си, да оставиш всичко да отиде на вятъра — ще бъде престъпление спрямо тебе самата. Ще дойде време, когато горчиво ще съжаляваш за всеки пропуснат шанс, за всичко онова, което си могла да направиш. А помисли си само колко много работа вече си свършила по тази книга. Нима ще допуснеш всички тези месеци на упорит труд да отидат по дяволите!

— Да, всъщност може би си права — съгласи се Франческа. Тя се изненада от огромната загриженост на Катрин, от искреното й желание да я подкрепи и да й помогне. Но й беше благодарна за това, ето защо накрая си призна: — Ти веднага успя да налучкаш причината. Аз наистина съм изгубила целия си кураж. И се плаша от огромната работа, която все още е пред мен. Изглежда, че тази лъжица е прекалено голяма за моята уста.

— Хайде, не бива да бъдеш толкова черногледа. — Катрин се усмихна с разбиране и съчувствие. — Може би си се преуморила и затова си се отчаяла така. Защо не вземеш да оставиш книгата за няколко дни, за да се откъснеш малко и да си починеш. Опитай се да си намериш някакво занимание, което няма нищо общо с книгата. Ще видиш как ще се освежиш и веднага ще ти дойде нов ентусиазъм за работа. — На Катрин й хрумна още нещо и побърза да го каже: — Слушай, бих ли могла да ти помогна някак си? Например бих могла да изчета част от документите в музея вместо тебе. С удоволствие ще го направя, повярвай ми, стига с това да те улесня.

Франческа се поизправи на стола си и още по-учудено изгледа Катрин. Тя беше трогната, направо сащисана от този щедър приятелски жест. Съвсем неочаквано се сети за недоверието на баща й спрямо Катрин, което той сподели тази сутрин. Сега тя беше напълно убедена, че той няма никакви основания за безпокойство. Катрин не само беше такава, каквато изглежда, но имаше и много други достойнства, които не се забелязваха от пръв поглед. Тя беше мила, грижовна и толкова всеотдайна. Тревогите на Франческа от сутрешния разговор с баща й се бяха разсеяли напълно и тя беше безкрайно доволна, че не започна разговора със серията от въпроси за живота на Катрин в Чикаго, както първоначално възнамеряваше да направи. Всичките онези въпроси, които даже беше репетирала наум по пътя от Британския музей до клуба. „О, колко грубо, нетактично и подозрително щях да се държа с Катрин!“ — помисли си тя. Гласно обаче отговори:

— Колко си мила, Катрин! Но боя се, че сама ще трябва да си се ровя из документите, защото само аз си знам какво търся. — Франческа за първи път се засмя развеселено и настроението й се оправи. — Е, поне си въобразявам, че знам какво търся. Благодаря ти все пак за помощта, която ми предложи. Беше страхотен жест от твоя страна.

— Само свирни, ако има нещо, и веднага ще ти помогна — отговори Катрин с дяволита усмивка. После лицето й внезапно се промени, тя стана сериозна и погледна изпитателно Франческа, като я стисна за ръката. — Обещай ми, че няма да зарежеш книгата и ако пак те налегнат тия мрачни настроения, ще дойдеш да си поговорим. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Разчитам, че ще удържиш на думата си. А сега, ако искаш, да вървим да обядваме.

След като се настаниха в ресторанта, Катрин хвърли един бегъл поглед на менюто и попита:

— Ти какво ще хапнеш?

— Ами не знам точно какво — отговори Франческа, докато с интерес четеше поред имената на вкусните ястия. Цените на всичко й се струваха безбожни, затова тя реши да разбере какво си е избрала самата Катрин. — А ти какво ще вземеш?

— По всяка вероятност ще си поръчам една печена риба със зелена салата.

— И аз ще хапна същото. Звучи примамливо — съгласи се бързо Франческа.

— Да си поръчаме ли и малко вино?

— За бога, не! От виното страшно ми се доспива.

Катрин се засмя с кръшен момински смях:

— И на мене така ми действува. Най-добре е и аз да се откажа, че току-виж съм си провалила представлението довечера. — Сервитьорът дойде при тях, Катрин даде поръчката, а после се обърна към Франческа: — Ще ме извиниш ли само за момент? Ще ида до тоалетната да си пооправя грима.

— Разбира се, не се притеснявай.

Катрин побутна стола си назад, изправи се и се понесе грациозно към вратата в другия край на ресторанта. Докато заобикаляше масите по пътя си, тя не обръщаше никакво внимание на това, че хората извръщаха глави към нея с възхищение. Когато влезе в тоалетната, извади червило от чантата и застана пред огледалото. Само след няколко секунди вратата се отвори с трясък и вътре влетя Естел, която не беше на себе си от възбуда.

Катрин се обърна към нея, но преди още да успее да отвори уста, Естел започна да обяснява разгорещено:

— Катрин, знаеш ли к’во стана! Попаднах на нещо страхотно важно. Чудна мръсотийка. Човекът, с когото обядвам, ми каза, че в Лондон със сигурност има журналист, който редовно праща материали за „Конфиденшъл“.

— Господи! — Катрин се втренчи в Естел и стисна стреснато чантата си. — Сигурен ли е в това, което казва?

— Абсолютно.

— А той откъде знае?

— Питър, така му е името, ръководи лондонската служба на една голяма холивудска рекламна агенция, която работи с много известни кинозвезди. Шефовете му от Лос Анжелис са го предупредили да внимава, защото тук имало репортер на „Конфиденшъл“. В момента много от прочутите клиенти на неговата компания са на снимки тук в Лондон или из Европа и Питър е получил нареждане да ги предупреди да внимават какво вършат, за да не сгазят лука. — Естел завъртя очички лукаво и мръсничко се захихика. После продължи: — Освен това са го инструктирали стриктно да проверява журналистическата карта на всеки, който иска да взима интервю, за да е сигурен, че представлява изданието, за чийто репортер се представя.

— Да не би да искаш да кажеш, че той знае кой точно е журналистът на „Конфиденшъл“?

— Ти да не си мислиш, че техните репортери са толкова глупави, че да казват открито за кого всъщност работят? Нали тогава ще им затръшват под носа всяка врата! Да не говорим, че те използуват и подставени лица. Така че е много трудно да им уловиш дирите.

— Да, разбирам — тихо отговори Катрин, а после попита: — Твоят приятел знае ли поне дали е мъж или жена?

— Той подозира, че е мъж. Питър доста си е блъскал главата да отгатне кой би могъл да е човекът, но досега на никого не се е спрял със сигурност. Всъщност затова и ми разказа всички тези подробности. Попита ме дали случайно не съм подочула нещо за подобен тип, но аз не знам нищо. Дори не съм и подозирала, че си имат специален човек в Лондон. Във всеки случай най-добре е незабавно да уведомиш Виктор. Кажи му да бъде нащрек. Повече от вероятно е той да е поредният им обект, заради бръщолевенията на онази мръсница жена му.

— Непременно ще му кажа. Благодаря ти, Естел. — Катрин я възнагради с мила усмивка и каза: — Наистина си страхотен човек — да ме предупредиш за всичко това. Няма да го забравя, а и Виктор ще ти е много задължен. Виж, вече е време да се върна на масата. Ще ти се обадя утре, за да се уговорим за вечерта в неделя. Мила Естел, още веднъж ти благодаря.

— Винаги съм на твое разположение, Катрин. — Естел цялата сияеше, доволна от ловкия начин, по който се превръщаше в приятелка на известната актриса. — Радвам се, че мога да ти услужа.

Катрин се върна на масата и каза с извинителна усмивка:

— Съжалявам, че се забавих толкова много. Но в тоалетната случайно налетях на Естел. Тя понякога е такава бъбрица, че човек не може да се отърве от нея. Но иначе не е лошо момиче и затова реших да я изслушам.

— О, изобщо не се притеснявай! — отговори Франческа. — Правилно си постъпила. Благодаря ти, че прояви разбиране към мене, Катрин. А също и за куража, който ми даде. Сега наистина се чувствувам по-добре и ще последвам съвета ти. Реших да си почина няколко дни и да се захвана пак от следващата седмица.

Катрин беше във възторг и каза:

— Това е чудесно, Франческа. И не забравяй, имаш ли нужда от подкрепа, аз съм насреща. Между другото, преди малко съвсем случайно ми хрумна, че ти непременно трябва да си намериш издателски агент. Предполагам, че още нямаш такъв. Или пък греша?

— Не, нямам, пък и честно казано, не знам къде да го открия. Но така или иначе аз все още не съм готова с ръкописа.

— Това е ясно. Но от друга страна, няма да е лошо да поговориш с някои издатели, за да видиш какво ще ти кажат. После, когато си готова с книгата, най-добре е да действуваш с издателски агент, вместо да обикаляш издателствата сама. Поне от тия неща разбирам. — Тя направи пауза, а очите й внезапно се оживиха, при което възкликна: — Сетих се какво ще направим. Ще поговорим с Виктор да ти намери такъв агент.

— О, само това не! — извика Франческа и се изчерви от смущение, защото усети, че е реагирала неоснователно грубо на приятелското предложение на Катрин.

Катрин я изгледа малко учудено, но вдигна рамене в съгласие:

— В такъв случай мога да помоля Николас Латимър. Той никога не би направил услуга за мен лично, но за тебе няма да ми откаже.

— Защо мислиш, че има подобно отношение към тебе? — попита Франческа, като смръщи вежди в безкрайно учудване. — Оная вечер в „Амбасадор“ той се държа толкова мило. Мисля, че ужасно те харесва, или поне така се държеше.

— Да, но само така изглежда — отговори Катрин с хладна и многозначителна усмивка. — Той е приятен, флиртува с мене и се държи като мой пръв ухажор. Но не си ли забелязала сините камъчета в очите му дори когато се държи така с мене?

— Сини камъчета ли? Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид сините му очи, които винаги стават каменно безизразни и непроницаеми, когато ме гледа. Може и да ми се усмихва, но очите му са ледени. Убедена съм, че изобщо не може да ме понася.

Франческа я гледаше изумена:

— Катрин, ти сигурно се заблуждаваш. Щях да забележа, ако е така. А и изобщо не мога да повярвам, че някой не може да понася точно тебе — каза тя убедено. — Моля те, недей да искаш услуги от него само заради мен. Не искам да те поставям и вече ти казах, че още е много рано да мисля за издателски агент!

— Да, може би си права — отговори Катрин. — Но какво ни пречи да си имаме Николас Латимър като резервен вариант? Между другото, като заговорихме за услуги, се сетих, че и аз исках да те помоля нещо…

— Да ви махна ли гръбнака на рибата, госпожо? — прекъсна ги келнерът, който гордо държеше порциите в ръка.

— Да, благодаря ви. А ти как предпочиташ, Франческа?

Тя кимна в съгласие и чак когато келнерът се отдръпна, запита нетърпеливо:

— За каква услуга говориш, Катрин?

Катрин се приведе напред и обясни:

— Имам нужда от някого, който да напише диалога за пробните ми снимки. Чудех се дали ти не би могла да ми помогнеш за това?

Франческа я погледна слисано:

— Боже мой, Катрин! Та аз нямам и представа как се прави такова нещо! Искам да кажа, че сценарии, диалози и други подобни са далече от онова, с което се занимавам. Господи, та аз дори не знам основните правила за писането на тези неща!

Единственото, което Катрин каза, беше едно тихо и разочаровано „О!“. Тя отчаяно сведе поглед и се втренчи в покривката на масата.

— Не ме разбирай погрешно, не че не искам да ти помогна — заоправдава се развълнувано Франческа, а гласът й все повече изтъняваше. — Всичко бих направила за теб, Катрин, наистина всичко. Но просто понятие си нямам как да го напиша. Повярвай ми, така е — продължи да се извинява Франческа, защото се чувствуваше отвратително, че й отказва. Тя започна да се самообвинява. Катрин беше проявила толкова разбиране и внимание към проблемите й, беше я изслушала и окуражила. Имаше чувството, че дълбоко огорчава новата си приятелка с отказа си да изпълни молбата й. Тя каза: — Моля те, не се разстройвай. Не мога да го понеса. Ако искаш, разкажи ми все пак за какво става дума.

Катрин рязко вдигна глава и се усмихна подкупващо:

— Убедена съм, че ти можеш да го направиш! Наистина съм убедена — та това е откъс от „Брулени хълмове“. Нали когато в събота разговаряхме у вас, ти каза, че си работила върху книгата и я познаваш много добре.

— Да, така е наистина, но… — Франческа замълча и я погледна с учудено повдигнати вежди: — Но защо изобщо се налага да се пише нещо? Аз мислех, че Виктор Мейсън вече разполага с готов сценарий.

— Когато помолих Виктор за пасажите, които ми трябват от сценария, той каза, че ще ми ги даде. Или поне в началото отговори така. По-късно ми се обади, за да ми съобщи, че Николас Латимър е започнал да преработва тъкмо тази част от сценария, затова не би могъл да ми даде текста. — Катрин приведе доверително глава към Франческа и й каза със снижен глас: — Аз обаче изобщо не вярвам, че Ник действително преработва каквото и да било. Само не ме разбирай погрешно. Виктор искрено искаше да ми услужи. Но аз знам, че Ник е в дъното на цялата работа. Той нарочно не иска да получа страниците, които ми трябват.

— Колко подло от негова страна! Но съм сигурна, че ако Виктор разбере…

— Николас Латимър има огромно влияние над Виктор. Имам чувството, че каквото каже Ник, това става. Те са като дупе и гащи. Ако не ги познавах добре, щях да се закълна, че са с обратна резба. — Тя избухна в смях, като видя ужасеното изражение на Франческа. — Не се шашкай чак толкова. Гарантирам ти, че са нормални. Трябва да ти кажа, че едва ли някой би ги помислил за такива с тяхната слава на големи свалячи. Ник специално си въобразява, че няма жена, която — само като го види — да не е готова веднага да легне с него. — Тя пак избухна в смях и продължи: — По всяка вероятност Ник е излъгал Виктор, че има работа по сценария, само и само да ми попречи. И тогава Виктор ми предложи да изиграя някой откъс от „Троянска интермедия“. — Катрин примирено вдигна рамене. — Какво можех да му отговоря? Когато го попитах дали не мога да си избера нещо друго, той каза, че ще приеме каквото поискам, стига да не е по-дълго от тридесет минути. Аз отново прегледах книгата, и най-вече сцената, която си бях избрала. Честно казано, не мисля, че ще е трудно да се направи на диалог.

— Коя сцена имаш предвид? — попита Франческа заинтригувано.

— Това е епизодът, когато… — Катрин млъкна, защото келнерът отново дойде, за да им сервира порциите. — Ще ти разкажа след малко.

След като всичко беше на масата, Катрин започна да се храни, но внезапно спря и остави ножа и вилицата:

— Знаеш ли, Франческа, всеки път изпитвам особено вълнение, като си помисля за тази сцена. Сигурна съм, че е най-подходящият епизод за пробните снимки. Искам Виктор да ме види как играя Кати, а не троянската Елена. Това е онази вълнуваща и драматична сцена, когато Кати се връща от „Тръшкрос Грейндж“ и разказва на Нели, че Едгар Линтън иска да се ожени за нея. Там те водят един дълъг разговор за разликата между чувствата й към Линтън и чувствата й към Хийтклиф. Нели, която знае, че Хийтклиф се е скрил зад вратата и чува всичко, се опитва да накара Кати да млъкне. Но Кати настоятелно продължава да говори и изрича нещо от рода на това, че ще бъде унизително за нея да се омъжи за Хийтклиф, защото брат й го третира като слугата в къщата, който…

— И едва когато Хийтклиф се измъква обиден, Кати започва да говори и за любовта си към него — подхвана Франческа развълнувано. Лицето й се оживи, а умните й очи заблестяха вдъхновено. — И именно тук следва онова неповторимо описание за близостта между техните души. Знам го почти наизуст. Кати казва: „Той никога няма да узнае колко много го обичам, и не защото е красив, Нели, а защото неговата душа ми е по-близка, отколкото моята собствена. От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви, а Линтън е толкова различен от мене, колкото лунният лъч от светкавицата или пък ледът от огъня.“ Не мога да не си го спомням, Катрин. И си напълно права. Този епизод е толкова драматичен и вълнуващ.

През цялото време Катрин наблюдаваше как ентусиазмът и интересът на Франческа растат и реши, че е дошъл моментът да каже:

— Ако още веднъж внимателно прегледаш тази глава от книгата, ще видиш, че диалогът между Нели и Кати е достатъчно дълъг, за да се получи от него една тридесетминутна сцена, а за пробните снимки ми е необходимо тъкмо това. Слушай, Франческа, убедена съм, че можеш да го направиш, и то без никакви затруднения. Пък си мислех, че би могло да те разнообрази малко и да те откъсне от твоята работа за ден-два. Моля те, много те моля, кажи едно „да“ — заумилква се Катрин. Тя загледа Франческа с умоляващ поглед и каза: — Само ти можеш да ми помогнеш, наистина. Хайде, защо да не опиташ. Тези снимки са толкова важни за мен.

Катрин не сваляше очи от нея, сякаш искаше да я хипнотизира. Франческа нервно хапеше устни, защото се колебаеше и все още не знаеше какво да отговори. А толкова искаше да помогне на Катрин, да я зарадва, затова реши да поеме риска и каза:

— Ами добре, съгласна съм. Ако ти наистина мислиш, че ще се справя, тогава ще опитам.

— Благодаря ти! О, мила Франческа! Благодаря ти! Не знам как ще ти се отплатя! — извика Катрин.

— Трябва да те предупредя, че може и да не се получи точно така, както си го представяш, но ти обещавам, че ще вложа цялото си старание. Също трябва да ми кажеш приблизително колко страници искаш да бъде, откъде да започва и къде да свършва. Ще имам нужда и от твоите напътствия.

— Ще ти помогна. Всъщност мога да ти обясня някои неща още сега, докато обядваме. Няма да те затрудни изобщо, защото всичките реплики си ги има в книгата — увери я Катрин.

Франческа кимна с глава и заби поглед в чинията. Когато вдигна очи, лицето й изразяваше някакво смущение:

— Катрин, виждам, че имаш огромно доверие в мен. Но защо?

Катрин се замисли за момент, а после й се усмихна лъчезарно и отговори:

— Просто усет.