Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Voice of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

ISBN: 954-8081-01-6 (не е указан)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1503

 

 

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

Коректор: Мариана Черешарова

ISBN: 954-8081-03-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1504

История

  1. — Добавяне

Глава X

Виктор Мейсън седеше на бюрото в дневната на своя апартамент в хотел „Кларидж“ и обмисляше бюджета за предстоящата продукция на „Брулени хълмове“.

С обичайната си педантичност той разглеждаше внимателно всяка изписана цифра и прецизно анализираше как всеки предвиден разход би могъл да се намали. Упорито напредваше в изчисленията си, записваше си на листче всяка идея за възможното орязване на някоя сума. След два часа щателно проучване той успя да намали бюджета с четиристотин хиляди долара.

Остави химикалката, погледна новите изчисления и се усмихна със задоволство. Не беше постигнал кой знае колко, но като за начало и това беше доста добре. Никога нямаше да допусне да се понижи качеството на бъдещия филм, но още от самото начало си знаеше, че бюджетът е прекалено раздут. Подозренията му се потвърдиха, когато снощи от Холивуд му звънна неговият асистент–режисьор Джейк Уотсън, за да му каже, и то доста безцеремонно, че предвиденият бюджет от три милиона долара е немислим за такъв филм.

— Сигурен бях, че няма да го приемеш — беше му отговорил Виктор, — въпреки че сам знаеш, че го изчисли един от най-опитните хора в Холивуд. А може би в това именно е проблемът — че го състави наш човек. Щом филмът ще се прави изцяло в Англия, сигурно има много начини да поспестя от бюджета, а нашият човек е пропуснал да се съобрази с разликата в цените — или, честно казано, просто е забравил за нея. Ще се постарая да го смъкна на два милиона и половина.

Джейк, с когото Виктор бе подписал договор съвсем отскоро, му отвърна недоволно:

— И така е висок. Опитай се да го поорежеш колкото се може повече. И аз ще поработя върху него през почивните дни. Във вторник ще ти звънна да ти кажа, ако имам някаква идея.

Разбира се, че Джейк е прав, помисли си Виктор. Два милиона е най-реалната сума. Но откъде и как да се орежат още шестстотин хиляди долара? Той се пресегна към телефона, за да звънне на Джери Масингам, англичанинът, когото нае за организационната работа по филма, но остави слушалката. Защо да го безпокои в неделя? Утре имаха уговорена среща и тогава можеха да обсъдят всичко. Не беше чак толкова спешно, имаха поне още няколко дни. Той самият заедно с Джек и Джери трябваше с общи усилия да достигнат до някакви по-приемливи суми. Тъй като беше прагматичен, делови и решителен човек, Виктор искаше и най-малката подробност да бъде уточнена колкото се може по-бързо. Ако имаше готова цялата финансова документация, той можеше да започне да действува сам и да води преговори от позиция на силата.

Виктор свали очилата си с рогови рамки и разтърка уморено очи, после стана да се разтъпче из стаята. Беше седял в продължение на три часа и макар че работата напредваше бавно, а решенията бяха трудни, все пак имаше някакъв резултат. Но сега имаше нужда от малко почивка. Внезапно му се прииска да си е в Южна Калифорния и да поязди за отмора някой от любимите си коне в ранчото. Той беше жива и енергична натура, свикнал да прекарва времето си на открито, затова винаги работата по бумагите му се струваше чужда и отегчителна, макар че бюджетите и сумите, парите живо го интересуваха.

За разлика от повечето артисти, Виктор Мейсън беше придобил остър усет за финансовата и търговската страна на киноиндустрията, умееше да преценява всички клопки и непредвидени рискове в този занаят. Той започна кариерата си на двадесет години с второстепенни роли в Холивуд. И докато напредваше бавно по стръмната и несигурна стълба към успеха, се беше зарекъл да изучи филмовия занаят от всички страни. Това му беше само от полза, защото му осигури една бъдеща перспектива. Ако някога дойдеше ден, когато реши да престане да играе, той щеше да има необходимата подготовка да си опита късмета и като продуцент.

Въпреки че Виктор не беше човек с висок интелект, в никакъв случай не можеше да се каже, че е глупав. Напротив, той имаше вроден усет и способност да оценява точно хора и ситуации и дори да налага мнението си, когато беше необходимо. Винаги си знаеше интереса, беше амбициозен и упорит и стигаше дори до крайност в безкомпромисното преследване на личната изгода. Но най-важното — той беше надарен с огромна прозорливост.

Много преди неговите колеги да си го помислят дори, Виктор предрече, че ще има радикални промени във филмовата индустрия. И се оказа абсолютно прав. Точно както предвиди нещата в края на 1949, старата студийна система започна бързо да се разпада и в момента изживяваше последната си агония. Повечето звезди се освободиха от ограниченията, които им налагаха дългосрочните договори и ги закрепостяваха към големите филмови компании, като „Уорнър Бръдърс“, „Метро Голдуин Мейър“, „Туентиът Сенчъри Фокс“ и „Калъмбия Пикчърс“. Не само артистите, но и останалите таланти в киното — продуценти, режисьори, сценаристи — искаха да имат своя независимост, свой собствен професионален живот, както и правото да работят според личната си творческа съвест.

Виктор беше сред първите, които обърнаха гръб на студийната система, и напусна компанията, създала му име на голям актьор, веднага щом изтече договорът му. Когато президентът на тази компания поиска от Виктор да продължат договора с още седем години, той категорично отказа и през 1952 създаде собствено филмово студио. Оттогава насам той винаги наемаше външен режисьор за филмите, в които участвува и които бяха частично финансирани от неговото студио „Белисима Продъкшънс“. Като продуцент на нова версия на един класически роман той щеше не само да играе пред камерата, а и да поеме всички юзди в свои ръце.

„За първи път съвсем свободен“ — помисли си той. Но свободата носи и своите отговорности. И като се замисли за това, се усмихна скептично. В този момент иззвъня телефонът. Той се обърна и го погледна с раздразнение, защото беше забравил да каже на администраторката да не го свързва с никого, а само да записва съобщенията. Спря се в средата на стаята, като се колебаеше дали да го вдигне. Телефонът упорито продължаваше да звъни и Виктор тръгна към него, ругаейки се за проявената небрежност.

— Ало — каза той с нисък и приглушен глас, за да не го познаят.

— Снощи пак ли си скитосвал, стари негоднико, та гласът ти е такъв? Надявам се, че не те•прекъснах в неподходящ момент. За бога, ти още не си се събудил. Какво безобразие, скоро ще стане обяд. Да не би случайно да не си сам?

Като позна гласа на Николас Латимър, Виктор се закиска. Това им беше нещо като парола, стара приятелска шега. Знаеха се, че и двамата стават рано, независимо кога и с кого са си легнали.

— Ники, мошенико, радвам се да ти чуя гласа. Разбира се, че съм сам. Ти какво си мислиш! А Париж? Как е там?

— Ти се будалкаш! Какъв ти Париж! Единственото, което виждам от Париж, са хотелските стени. Но не ми е чак толкова лошо. Даже бих казал, че си прекарвам доста добре.

— Това да се чува. Кога ще дойдеш насам?

— Скоро — отвърна Ник лаконично с обичайния си загадъчен тон.

— Какво, по дяволите, значи това „скоро“? Хайде, Ники, кажи нещо по-конкретно. Искам да те видя, да си поговорим. Скучно ми е без теб. Липсваш ми, стари съдружнико.

Ник попита:

— Всичко наред ли е при тебе? Усещам някаква нотка на… униние в гласа ти, не съм ли прав?

— Добре съм, хич даже не съм унил — отговори Виктор. — Но кажи, кога точно ще те видя?

— Казах ти вече. Скоро. Когато довърша втората преработка на сценария. Много добре върви. Доизкусурил съм всичко и мисля, че ще харесаш промените. Е, не че са кой знае колко големи, но се надявам, че ще внесат допълнителен драматизъм и въздействие в последните няколко сцени.

— Не се и съмнявам, Ник, че ще харесам втория ти вариант. На мене самия и първият ми харесваше.

— Знам, че ти го одобряваше. Вик, но аз имах чувството, че е прекалено разтеглен, че действието става прекалено бавно към края. Както и да е, вече съм направил някои части по-динамични и съм сигурен, че така трябва да продължава. Случайно да си чувал Майк Лейзъръс?

Виктор веднага улови леката промяна в гласа на Ник, която издаваше някаква тревога.

— Не, от няколко дни не съм се чувал с него. Защо питаш? — попита Виктор, на свой ред леко разтревожен.

— Няма нищо. Просто питам. Знам го какъв е проклет и как ти вадеше душата за преработката на сценария.

— Не му бери грижата на Лейзъръс, Ники — каза Виктор убедено. — Знам как да се оправям с него. Ти си работи спокойно по сценария. Знаеш, че не можем да почнем снимките по-рано от два месеца.

— Разбрано, Виктор. Слушай, трябва да бягам. Имам среща. Радвам се, че си поговорихме. И до скоро. До по-скоро отколкото си мислиш, момчето ми.

— Дано да е така — отговори Виктор със смях и затвори.

Веднага след това той се обади на администраторката и я помоли да не го свързва с никого, а после каза да му донесат кафе в стаята. Отново се зае с документацията по филма, за да направи последна проверка на новите изчисления и така да е подготвен за срещата си на следващия ден. Но изобщо не можеше да се съсредоточи. Улови се, че си мисли за Николас Латимър, че наистина беше закопнял да го види. Ник му липсваше и той с нетърпение очакваше да се върне от Париж, където толкова бе настоявал да замине. Обяснението му беше, че отива там „да се заключи, да работи на мир и спокойствие, да избяга от всички изкушения“. Виктор имаше нужда от по-младия си приятел, защото можеше да разчита на неговата подкрепа, забавна компания, досетливост и остър ум.

Те се запознаха преди шест години, когато Ник беше само на двадесет и три, но вече беше обявен за новата звезда на американския литературен небосклон заради първия му роман. Срещнаха се по време на едно парти и веднага си допаднаха. След като откровено си признаха, че са отегчени от останалите гости и че не им се слушат празни кинаджийски приказки, те решиха да се измъкнат в един бар наблизо, където си говориха приятелски цяла вечер и много се смяха, а междувременно бавно и методично се наливаха, докато не се отрязаха съвсем. В разстояние само за няколко дни, прекарани в пиянство и разгул, те се превърнаха в първи приятели. Някои от техните познати считаха, че приятелството между бляскавия и мъжествен холивудски идол и префинения интелектуалец от източното крайбрежие е, меко казано, странно, даже абсурдно, и то най-вече заради големите различия в характерите и възпитанието им. Виктор и Ники обаче не обърнаха никакво внимание на всички тези доброжелатели.

Важното бе, че те самите знаеха на какво се крепи тяхното приятелство и защо са толкова близки. Стигаше им, че безрезервно се приемаха един друг, а понякога дори съзнаваха, че близостта им се дължи именно на пълната противоположност на характерите, произхода, възпитанието и интересите им. Ник имаше навик да казва с насмешка:

— Но нека да не пренебрегваме факта, че имаме все пак една обща черта — нито ти, нито аз сме англосаксонци и протестанти. Но бих отбелязал, че един жабар и един чифутин са страхотен тандем.

Виктор винаги се смееше с глас, когато чуеше тези думи. Като актьор той много ценеше две основни качества у Ник — това, че от нищо не му пукаше и че умееше винаги да се надсмее над себе си. Всъщност можеше да се каже, че Николас Латимър и Виктор Мейсън са замесени от едно тесто, защото и двамата бяха волни и непокорни души.

Ник бързо се превърна в неотменна част от живота на Виктор Мейсън. Той постоянно му ходеше на гости в ранчото край Санта Барбара, пътуваше с него по целия свят за филмите, в които Виктор се снимаше, написа за него два много успешни сценария, като първият от тях обра овациите и на публика, и на критика и донесе и на двамата по един Оскар. Ник му беше и нещо като съветник в управлението на малката филмова компания, а по-късно стана и негов съдружник в „Белисима Продъкшънс“. Когато нямаха работа, те прекарваха почивката си в пътешествия. Заедно ходеха на лов за патици, ловяха сьомга, караха ски. Заедно пиянствуваха и женкарствуваха по целия път от Париж до Ривиерата, а оттам до Рим, като оставяха след себе си купища празни бутилки от шампанско и върволици от разбити женски сърца. Те постоянно се веселяха и забавляваха, или с две думи — бяха направо неразделни. С годините все повече се привързваха един към друг по онзи особен, но дълбок начин, присъщ на истинското мъжко приятелство.

„Ник е най-добрият ми приятел, който някога съм имал“ — седеше Виктор и размишляваше. После моментално се поправи: „Всъщност той е единственият ми приятел. Освен Ели.“ Да, колко много години бяха минали от смъртта й, а тя продължаваше да му липсва, защото освен негова предана съпруга беше неговият най-скъп и истински приятел.

Притъпената болка, която той си носеше през всичките тези години, изведнъж се събуди и остро го прободе така, че той стисна очи от мъка. Ще намери ли някога покой от това ужасно чувство за празнота, от това постоянно вътрешно терзание? Едва ли. Ели беше единственото истинско чудо в живота му, единствената ценност, която някога е имал, защото тя притежаваше най-ценното от всички човешки качества — съвършена доброта. Той отвори очи и се огледа, като примигваше, за да спре сълзите, които неочаквано се появиха. Никога нямаше да намери втора жена като Ели, за него нямаше друга такава. Никой човек няма щастието да срещне идеалния си партньор два пъти в живота си. Съдбата просто не го позволяваше на никого.

Мъката, която му причини внезапната остра болка, отново се надигна у него и помрачи красивото му лице, а блестящите му черни очи потъмняха от скръбта и страданието. Ели беше единственият човек, който заслужаваше да сподели с него славата, както и лекия и луксозен живот, който идваше с парите, защото не беше пестила време и сили, за да му помогне да успее. Но тя не доживя да го види на върха на славата, да се порадва на това, което беше постигнато и с нейна помощ. Понякога му се струваше, че целият успех е лишен от смисъл, щом като нея я няма. В известна степен той считаше славата си за някаква аномалия. След като премина първоначалното опиянение от успеха, всичко губеше своя смисъл, защото край себе си нямаше истински близък човек, който да го е подкрепял от самото начало, който да е бил свидетел на страданията, саможертвата, упорството и огромните усилия, преди да постигне целта. А когато стигнеш до върха, единственото, което ти остава, е да се държиш здраво, за да не паднеш. Всъщност най-трудното нещо е да успееш да задържиш успеха. А успехът е нещо толкова мимолетно. И носеше единствено самота. Дяволска самота. Ако преди години някой беше казал на Виктор Масонети — италианец и обикновен строителен работник от Синсинати, че е самотно на върха, той щеше да се изсмее на това досадно клише. Сега обаче знаеше, че това е абсолютна истина.

Виктор въздъхна и бръкна в джоба на белия си копринен халат, за да извади пакета с цигари. Докато палеше цигарата, за стотен път той осъзна колко пуст беше животът му без Ели във всяко едно отношение. Следващите му две съпруги не можеха да се сравнят с Ели — единственото, което му донесоха, бяха множество огорчения. Но поне си имаше близнаците. Като се сети за Джейми и Стив, които живееха при него в Щатите, изведнъж му поолекна, защото те му бяха единствената утеха. Където и да беше Ели сега, ако имаше изобщо живот в отвъдното, тя сигурно знаеше, че техните деца растат сред любов и грижи и че той винаги ще ги закриля всеотдайно, поне докато е жив. Мислите му се прехвърлиха върху неговите синове и той се опита да се ободри, да се освободи от тягостното настроение, което така неочаквано и необяснимо го беше обзело.

Не след дълго се почувствува по-добре и се зае отново с изчисленията пред себе си, но едва бе стигнал до втората колонка от цифри, когато в тишината проехтя бясно бумкане по вратата. Той погледна учудено и се намръщи. „Това се казва бързо и културно обслужване в този хотел“ — помисли той, докато крачеше към вратата. Открехна я леко и зяпна с отворена уста.

Пред него стоеше Николас Латимър, небрежно облегнат на рамката на вратата и ухилен до ушите.

— Прав беше, изтърсваш се по-рано, отколкото си мислех — възкликна Виктор с намусено изражение. Той се опита да се направи на сърдит, но не издържа и се разсмя.

— Няма защо да ми го казваш, аз си знам. Голяма дивотия е, но пък умирам да ти погодя някой шантав номер — заяви Ник.

Те си стиснаха ръцете и се прегърнаха по мъжки. После Виктор му каза:

— Добре де, хайде, стига си висял там. Влизай вътре, магаре такова.

— Пристигнах сутринта с първия самолет от Париж и съм регистриран в този хотел от няколко часа — продължи да обяснява Ник със същата ухилена физиономия. — Обадих ти се долу от фоайето, както сигурно вече си се досетил. Не можех да не се избудалкам с тебе, братле. — Той влезе в хола и се огледа наоколо. — Хм, никак не е лошо. Този път си взел хубав апартамент. По като за теб. — Какъвто си беше слаб и висок, Ник почти се прегъна на две, за да седне в стола, и с артистичен жест хвърли някакъв пакет върху малката масичка. — Опитах се да се свържа с тебе снощи, но те нямаше. Затова… — той вдигна многозначително рамене. — Просто реших да долетя. Исках да те изненадам.

— И успя. Радвам се, че си тук. Току-що си поръчах кафе. Да поръчам ли и за тебе? А какво ще кажеш и да хапнем нещо?

— Само кафе, Вик. Благодаря ти.

Вик тръгна към телефона, а Ник се изправи да свали сивото си вълнено сако. Той го метна на облегалката на един стол и отново седна. Неговите прозрачносини очи, които обикновено проблясваха палаво, сега бяха замислени, а от лицето му бе изчезнала и дяволитата усмивка на немирен хлапак. Седеше със замислено изражение и присвити устни, като си играеше разсеяно с къдравата си руса коса. Но когато погледна към Виктор, по лицето му изведнъж се появи някаква благост. Правилно постъпи, че си събра багажа и дойде в Лондон. Това, което искаше да му каже, беше прекалено важно, за да го обсъждат по телефона. „Две глави винаги ще измислят нещо по-добро от една“ — помисли си той. Запали цигара и се втренчи в горящия й край, като се питаше как ли Виктор ще приеме новините, които му носеше. Дали ще запази спокойствие? Или пък щеше да се поддаде на южния си темперамент и да избухне, както често се е случвало, когато някой му се изпречи на пътя. Разбира се, че Виктор щеше да се ядоса и имаше защо, но пък, от друга страна, той притежаваше огромен запас от самообладание и способност да владее емоциите си, стига само да поиска. Ник реши, че има еднаква вероятност да реагира и по двата начина.

Виктор се настани срещу Ник и погледът му се спря върху пакета на масата.

— Това да не би да е втората преработка на сценария? — попита той нетърпеливо.

— Точно така, братле. Вече може да се каже, че е готов. Останаха само няколко поправки на последните пет-шест страници, но мога да ги направя и утре. А дотогава е на твое разположение. Ако искаш, хвърли му един поглед. — Той замълча за момент и дръпна от цигарата. — Дойдох си няколко дни по-рано, защото исках да говоря нещо с тебе — каза най-накрая с малко по-тих глас.

Виктор го погледна въпросително, като повдигна вежди и реши да използува думите на Катрин от предната вечер:

— Случайно да си чувал за какво служи телефонът? Това е инструмент, който… — той се ухили на Ник. — Майтапя се. Изглежда имаш да ми казваш нещо важно, иначе едва ли щеше да се върнеш по-рано. Особено като знам как хубаво сте си прекарвали с Натали в Париж. Или ти я доведе и нея?

— Не. Тя също замина. Трябваше да се върне в Щатите, защото започва нови снимки. Тръгна си в средата на миналата седмица. — Ник хвърли поглед към масичката на колелца, която беше отрупана с бутилки алкохол и разхладителни напитки. — Знаеш ли, май не ми се пие кафе. Бих пийнал нещо по-силно. Какво ще кажеш?

Виктор погледна часовника си:

— Защо пък не. По това време и в кръчмите вече се сервира пиене, какво ни пречи тогава и ние да започнем да се наливаме. Какво да ти сипя? Уиски или водка?

— Водка с доматен сок. А на теб ти препоръчвам да си налееш нещо по-силно. Струва ми се, че ще имаш нужда.

Виктор се спря насред стаята и рязко се обърна. Изгледа внимателно Ник и го попита:

— Така ли? И защо, ако мога да попитам?

— Дотук ти казах само добрата новина за сценария. — Той безуспешно се опита да се усмихне. — Но има и една лоша новина. Наистина много лоша, братле.

— Давай, слушам те — той взе бутилката с водка и наля една чаша на Ник.

— Майк Лейзъръс е в Париж…

— Какво! В Париж! Но нали говорих с него миналата сряда и той беше в Ню Йорк — извика Виктор, донесе чашите до масичката и седна.

— Може и да си говорил, но точно в момента той уютно си се е настанил в един парижки хотел. — Като забеляза истинската изненада по лицето на Виктор, Ник се впусна разгорещено да му обяснява: — Вик, трябваше да си го разбрал досега що за човек е! Когато си президент на международна корпорация ти си вездесъщ. Той е навсякъде и никъде. За него е нищо работа да скокне в частния си самолет и да се засили нанякъде, сякаш е излязъл да си покара колата. — Ник вдигна чашата си.

— Хайде сега, наздраве!

— И до дъно! — Виктор погледна Ник изпитателно. — Имам странното усещане, че се мъчиш да ми кажеш, че Лейзъръс ни е поставил някакъв безусловен ултиматум. И то естествено за филма. Та какво било значи? Готов съм да кръстосам шпаги с него. Нали ти казах и преди, че знам как да се оправям с този човек. Наистина знам, повярвай ми.

Ник вдигна ръка, за да го прекъсне:

— Чакай малко, Вик. Изслушай ме първо, моля те. Ти си прав. Лейзъръс наистина се опитва да поведе война срещу нас. Той скоро ще пристигне и тук в Лондон, за да…

— Ти пък откъде си разбрал всичко това за Лейзъръс? И какво всъщност е решил той? Но ти как си го научил?

Ник заговори бавно, като внимателно подбираше думите си:

— Знаеш ли, животът е пълен с изненади и с толкова много странни съвпадения. Спомняш ли си Елен Верно, манекенката на Диор, с която ходех?

— Естествено. Чернокосата красавица със страхотната фигура и зашеметяващи бедра.

Ник не издържа и се засмя. Да попиташ Виктор да ти каже какво си спомня от едно хубаво момиче!

— Остави й бедрата настрана. Ако нямаш нищо против, тя има диплома от Сорбоната и от Лондонския университет по икономика, което значи, че преди всичко е много умна. Всъщност тя е сред най-интелигентните хора, които аз познавам. Но както и да е, ако си спомняш, ние останахме добри приятели и след като се разделихме, затова, когато пристигнах в Париж преди три седмици, аз й се обадих. Отидохме заедно на обяд, посмяхме се, поразговорихме се за доброто старо време, абе изобщо — сещаш се. Някъде по средата на обяда тя ме попита какво пиша в момента. Казах й, че работя върху сценария на „Брулени хълмове“. За своя филм. Точно тогава тя внезапно стана напрегната, даже нервна, на което аз много се учудих. Тогава ми призна, че знаела някои неща за филма, защото имала туй-онуй със спонсора на филма, Майк Лейзъръс. Да ти кажа честно, щях да падна, като го чух. Но нека да не се отклоняваме. Та значи Елен ме помоли да не споменавам пред никого, че сме се срещали. Явно, че Лейзъръс много я ревнува и я държи изкъсо. — Ник се изправи. — Аз ще си направя още малко „Блъди Мери“. Ти искаш ли още уиски?

Виктор отказа, после бързо го попита:

— Какво изобщо може да прави едно красиво, умно и изискано момиче като Елен с този мазен и гаден подлец Лейзъръс?

— Един господ знае — отговори Ник и се върна на мястото си. Във всеки случай обещах й, че може да разчита на моята пълна дискретност дори и да познавам Майк Лейзъръс. Довършихме си обяда в добро настроение и това беше всичко. После Натали си дойде от Холивуд за няколко дни и аз съвсем забравих за Елен и нейните истории с Лейзъръс. Но вчера сутринта се случи нещо интересно. Тя ми звънна от апартамента на майка си и ме помоли веднага да отида при нея, а гласът й звучеше потайно и притеснено. Естествено нямах и понятие за какво ме вика. Но ценя нейната съобразителност и знам, че едва ли би ми се обадила по този начин, ако не беше нещо наистина важно. И добре направих, че й се доверих. Тя ми разказа, че миналия петък са обядвали с Лейзъръс в апартамента му в хотела, когато някой се обадил по телефона. Обаждането било или от Холивуд, или от Ню Йорк. Елен не беше съвсем сигурна…

— И е чула нещо важно за филма, нали така? — прекъсна го Виктор.

— Улучи.

— Слушай, не че се съмнявам в искреността на Елен или пък в нейната добронамереност, но хич не ми се вярва, че човек като Майк Лейзъръс ще вземе да обсъжда важни делови въпроси в присъствието на своята приятелка. Той е много потаен, а е и параноик, освен всичко останало.

— Съгласен съм. И ако тя не беше толкова умна, едва ли щеше да успее да сглоби цялата картина от откъслечни фрази. Разговорът е бил прекалено лаконичен и всъщност той не е споменал никакви имена! Онова, което е чула обаче, е било достатъчно, за да разбере, че се отнася до нас и до нашия филм.

— Добре де, но защо е толкова убедена, че все пак не се е заблудила? — продължаваше да настоява Виктор, като гледаше Ник недоверчиво.

— Защото казал на другия, че имал да му разправя доста неприятни неща за някакъв шантав писател, който правел жалки опити да напише голям сценарий — препредавам ти думите на Елен, която пък ми предаде неговите думи. Изказал се доста язвително и за някакъв киноартист, който си въобразявал, че може да бъде продуцент и който очевидно страдал от грандомания. Повтарям, че това са негови думи, не мои. Изглежда, че сме ние двамата, Вик, няма кой да е друг.

Вик се изправи настръхнал на стола си и каза:

— Добре, убеди ме. Давай сега най-важното. И то без заобикалки.

Ник си пое дълбоко въздух:

— Той иска нов сценарий и нов сценарист. И не желае неизвестна актриса да изпълнява главната роля. Счита, че бюджетът е безумно раздут. Между другото, обсъждал е всичко това доста дълго с този, който му се е обадил по телефона. Елен ясно го е чула да казва, че сумата е напомпана, че този филм не може да оправдае цели три милиона долара. По гласа му можело да се съди, че той си мисли, че се опитваме да го направим на глупак и да го измамим. И най-накрая казал, че ако се наложи, ще смени и продуцента, щом като се бърка, където не му е работа, вместо да върши единственото, за което го бива — да си остане прост актьор.

— Кучият му син! — просъска Виктор тихо, но с огромно озлобление, а очите му заплашително засвяткаха. — Той си мисли, че ще му позволя да стъпче моя филм току-така! Филм, над който работя вече повече от година!

Ник каза с равен глас:

— Така е, защото безочието му няма мярка, а и парата е в него. Какво му пречи тогава да си мисли, че с лекота може да смачка филма? И ти го знаеш не по-зле от мене.

Виктор погледна Ник мълчаливо. После поклати глава и каза:

— Лейзъръс е прав за бюджета, Ники. Сумата наистина е прекалено голяма. Но в никакъв случай не е напомпана. Просто е погрешно изчислена. — Той посочи към бюрото си. — Цяла сутрин седя тук и се опитвам да поорежа някои разходи. — Разказа му за разговора си с Джейк Уотсън от предната вечер, а после добави: — Опитвам се да вкарам всичко в два милиона долара.

— Това сигурно ще укроти малко Лейзъръс — отговори Ник, но побърза да продължи, — остава обаче открит въпросът със сценария и правата ти на продуцент, а също…

Виктор го прекъсна рязко и невъздържано:

— Лейзъръс знае, че няма право, повтарям — няма никакво право да се меси в работата ми на продуцент по никой начин, колкото и да писка. Очевидно иска да ми пробута някакъв нов сценарий, защото е наясно, че аз съм продуцентът и имам последната дума за това.

— Дори да е така, убеден съм, че ще ти създаде доста ядове, ако решиш да използуваш неизвестна артистка за ролята на Катрин Ърншоу. — Ники спря за момент и се поколеба дали да му го каже, но се престраши: — Слушай, Вик, може би и ти не си съвсем прав. Сигурен съм, че можеш да направиш филма и сам, че нямаш нужда от други известни имена, освен себе си за реклама на филма, но изглежда Лейзъръс има сериозни основания да е против всякакви експерименти. Защо изобщо ти трябва да правиш пробни снимки на Катрин Темпест? Защо просто не възложиш ролята на някоя утвърдена киноартистка, за да си спестиш излишните разправии с Лейзъръс?

Виктор поклати отрицателно глава и стисна устни непреклонен:

— Не, Ники. Ще направя снимките с Катрин.

Ник го погледна внимателно, но като видя решителното изражение на лицето му, се въздържа от коментар. Чудеше се дали между Виктор и Катрин има някаква любовна история, но бързо отхвърли това предположение като малко вероятно. И да имаше нещо подобно, отдавна вече не се печелеха роли по този начин. А освен това като истински бизнесмен Виктор беше твърде проницателен и твърде неподатлив на такива изнудвания. Той никога не би изложил на риск кариерата или парите си заради някоя бурна, но краткотрайна авантюрка. Любопитството обаче не преставаше да гложди Ник. И след като не успя да прикрие озадачението си, реши все пак да попита:

— Защо толкова държиш именно на нея?

— Защото й обещах, пък и тя си го заслужи. Разбира се, че има и друга причина, която е по-съществената. Не знам защо, но съм убеден, че е идеална за ролята. Има нещо диво и неудържимо в нея, някаква страст, която ми напомня много за Кати от „Брулени хълмове“. Струва ми се, че тя ще изиграе ролята не по-зле от Мерл Обърон, нищо чудно да я направи и по-добре. Поразен съм от нейната жизненост и силата на характера й. Ако се представи на пробите така, както очаквам, именно тя ще играе, и по дяволите всички спонсори, които и да са те. — Изведнъж Виктор смени тона и хитро се усмихна на Ник. — Имам намерение „Белисима Продъкшънс“ да й предложи договор. Знаеш ли, гони ме странното усещане, че един ден Катрин Темпест ще стане голяма звезда, но преди да съм видял снимките, няма да го разправям на никого, освен на тебе. Слушай, имай ми доверие. Знам какво върша. Още в първия миг, когато се запознах с нея, усетих, че тя притежава онова неповторимо нещо, на което му казват магнетично очарование. Вродена способност да запленяваш хората. Или наречи го както искаш. А ако успее да разкрие и пред камерата тези си качества, на което искрено се надявам, тогава всички врати ще се отворят пред нея. Ще стане много, много известна. Ако ли пък не успее… — Той стисна устни и добави тъжно: — Какво пък, ще продължи да си бъде великолепна актриса. Но в театъра. — Виктор се захили и го погледна дяволито. — Чудно ми е как така ти да не си забелязал тези нейни качества.

— Забелязал съм ги, разбира се. Но… — Той спря за малко, повдигна рамене и с уморен глас подхвана отново: — Слушай, Вик, с риск да се повторя, пак ще ти напомня, че Лейзъръс никога няма да възприеме идеята за неизвестна артистка в тази роля, колкото и да е талантлива. Той упорито се е заинатил да ти намери за партньорка във филма някоя известна кинозвезда. И знаеш ли какво? Имам силното подозрение, че той ще цъфне в Лондон, преди още да си се опомнил. Няма да се учудя, ако вече е пристигнал.

Виктор стана и отиде до масичката, за да си налее още едно уиски.

— Може би трябва да ти кажа, че от известно време сериозно обмислям възможността да се отърва от Лейзъръс. — Той говореше небрежно, с безразличие, сякаш това не го интересуваше. Разклати леда в чашата си, отпи една глътка и повлече крака обратно към стола. — Всъщност тази мисъл ми се върти из главата вече две седмици. Той е един властен и нагъл негодник. Истински мегаломан. И това, че управлява огромна международна корпорация, съвсем не означава, че знае как се прави филм, въпреки че сигурно си въобразява точно такива глупости. Всъщност е само един жалък аматьор в нашия бранш. Напоследък все по-често и по-упорито си мисля, че съм на път да си докарам страхотни неприятности, ако го допусна в „Белисима Продъкшънс“. Още повече, ако му позволя да финансира моя филм. Да ти кажа право, вече съжалявам, че изобщо се захванах с него. А това, което ми разказа сега, ме кара да се замисля още по-сериозно. Струва ми се, че ще трябва да го разкарам, и то в най-скоро време.

— Господи, Вик! Та това ще бъде страхотно! Но как ще се отървеш от него. Мислех, че вече сте сключили договор.

— Наистина беше изготвен договор между Лейзъръс и „Белисима Продъкшънс“, но аз все още не съм го подписал. Има някои клаузи в него, които ме притесняват, затова първо го изпратих на адвоката ми, тук в Лондон. Копие от договора съм дал и на адвоката на компанията ми. Няма да подписвам нищо, преди да чуя тяхното мнение. Както виждаш, бих могъл да се отърва от него, когато пожелая, без това да има неприятни последствия за мене. И знаеш ли, поне досега Майк Лейзъръс не е вложил и цент, така че не е в състояние да ми поставя никакви ултиматуми. Все още всичко е изцяло в мои ръце. — Той се облегна назад самодоволно.

— Но откъде ще намериш парите за филма без негова помощ? — попита Ник загрижено.

— Е, те в това е въпросът, както би казал старият чичо Шекспир. Да си кажа правичката, в момента и аз не знам. Не ми се искаше да търся помощ от големите лъвове в нашия занаят, но изглежда, че ще ми се наложи все пак. Всеки друг вариант е по-малката злина от Лейзъръс. „Метро Голдуин“ биха могли да проявят някакъв интерес. Как мислиш?

Ник се намръщи:

— Честно казано, не знам. Едва ли ще бъдат във възторг от идеята за нова версия на „Брулени хълмове“. Четеш ли какви мнения се появяват напоследък по филмовите списания? Специалистите са настроени доста критично към правенето на нови версии на известни стари филми. Те ги считат за пълен финансов провал, защото няма публика за тях.

— Хайде, приятелю, забрави тая работа. Остави на мене да си блъскам главата дали точно сега му е времето на такъв филм, откъде да измъкна парите и всички тия дивотии. Струва ми се, че това, което ти е казала Елен за Лейзъръс, малко те е шашнало. За бога, я не си трови нервите с тоя палячо! Все ще намеря някакъв начин да оправя нещата. Слушай, защо да не поизлезем малко? Имам нужда от разходка и глътка чист въздух. Защо да не походим до ресторанта на края на улицата. В неделя по-добро от това няма да намерим.

— Идеята ти е чудесна — опита се да каже с бодър глас Ник.

— Изчакай ме няколко минути да се облека. И ако искаш, си сипи още едно, за да не скучаеш.

— Благодаря, ще си сипя — каза Ник и замислено тръгна към масичката с напитките. Но внезапно се обърна. — Слушай, Вик, мога ли да те питам нещо?

— Естествено, Ники. — Виктор се спря с ръка на вратата, защото усети, че има нещо сериозно.

Лицето на Ник беше необикновено умислено:

— Ако приемем, че твърдо и окончателно си решил да не продължаваш с Майк Лейзъръс като твой основен спонсор, какво ще стане при положение, че не получиш финансова подкрепа от никой от големите лъвове?

Виктор придоби мрачно изражение и се прокашля, преди да отговори:

— Спирам всичко. Слагам черта на филма. Просто няма да имам друг избор — той каза всичко това с някаква твърдост в гласа, защото вече беше премислил и тази възможност. — Парите по подготовката ще отидат на вятъра, но нищо не мога да направя. И слава богу, „Белисима Продъкшънс“ може да поеме този удар. Ще го впишеме като загуба и така ще намалим данъците. — Той примирено въздъхна. — Така е, стари приятелю, във всяка война има жертви. — Усмихна се кисело и отиде да се облича.

„Да сложи черта на филма!“ — повтаряше си Ник, докато гледаше смаян към вратата и не можеше да повярва на ушите си. И то след целия къртовски труд, който бяха положили. „Исусе Христе! Не само парите по подготовката щяха да отидат на вятъра, но и една цяла година от техния живот.“ Ник знаеше, че Виктор мисли това, което казва, защото никога не говореше празни приказки. Той винаги внимателно обмисляше и преценяваше нещата, преди да изрече нещо. Решенията му винаги бяха добре претеглени и окончателни.

Ник усети огромно разочарование, като си помисли за сценария, над който беше работил така усърдно по цели дни и нощи, и то месеци наред. Той знаеше, че това е едно от най-добрите неща, които някога е писал, и сърцето го заболя при мисълта, че то никога няма да види бял свят.

„Ти винаги си бил егоист. Винаги мислиш само за себе си“ — разсъждаваше наум той, като взе чашата си и отиде до прозореца. Дръпна пердето и погледна навън, но празният му и разсеян поглед възприемаше само мътните очертания на сивите сгради наоколо, които изглеждаха още по-грозни на студената зимна светлина. „Но не си ти единственият разочарован — помисли си Ник натъжено — сигурно най-много ще го заболи Виктор, който отдавна мечтаеше да направи «Брулени хълмове» и изгаряше от желание да играе Хийтклиф заради професионалното предизвикателство, което ролята предлагаше.“ Ник знаеше, че Виктор иска да разгърне таланта си, защото му беше омръзнало да го възприемат само като добрия герой и идеал за мъж.

Той и Виктор щяха бързо да преодолеят разочарованието си, както и всички останали от екипа, и да започнат нещо ново. Виктор вече го очакваха няколко предложения за нови филми, а той самият имаше в главата си интересна идея за нов роман и му се искаше да започне работа по нея колкото се може по-скоро. Всъщност той и Виктор имаха как да се оправят в тази ситуация — ще понесат необходимите загуби, ще оближат•раните си и после пак ще продължат напред без никакви сериозни поражения. Но какво ще стане с Катрин Темпест? Тя беше заложила всичко на пробните снимки и на възможността да участвува в този филм. За нея това беше рядък шанс с един скок да достигне направо върха. Ако не бяха Виктор и неговият филм, можеха да минат години, преди да получи подобно главозамайващо предложение. А можеше и изобщо никога да не го получи. Без съмнение Катрин бе заложила всичко на тази карта. Щеше или да спечели много, или да изгуби много. Но изгубеше ли, щеше да се провали целият й живот. Ник беше съвсем убеден във всичко това, въпреки че Катрин никога не беше споделяла нищо с него. Просто интуицията му подсказваше, че е точно така.

Ник продължаваше да мисли за Катрин. Той разбираше защо Виктор вижда у нея огромни заложби като бъдеща кинозвезда. Ник също беше забелязал качествата на Катрин, които действително бяха многобройни. Неговото отношение към нея обаче бе съвсем различно от това на останалите. Нейната необикновена красота не успя да го заблуди, нито пък беше заслепен от огромния й чар. Иначе казано, тя не можа да го развълнува като мъж и съвсем естествено той не се интересуваше от нея като от жена. Ник беше доловил някаква вътрешна студенина дълбоко у нея. Дори пълна безчувственост, която му изглеждаше още по-необяснима на фона на това, че наглед Катрин беше толкова страстна. Той инстинктивно усещаше, че тя живее с една привлекателна маска за пред света, която обаче нямаше нищо общо с нейната душевност. Цялата й чувственост беше само на повърхността. Като добре заучена роля. Той я беше виждал само няколко пъти, но при всяка една от тези срещи бе успял да открие у нея черти, които го безпокояха. Спомни си как в един момент неочаквано го порази прекалената двойственост в поведението на Катрин. На пръв поглед никой не можеше да отрече нейната изключителна сърдечност и жизненост. Но на него му се струваше, че тя понякога имаше способността да се откъсва нанякъде и незабелязано за другите да сваля маската си и да се превръща в хладен и безразличен страничен наблюдател. Не, по-точно — в безпристрастен съдник на всичко наоколо. Изведнъж проумя: „Тя всъщност е абсолютно самотна и съвършено отчуждена от хората край себе си“.

Той поклати глава самокритично. „О, Господи, ама и аз все си ги въобразявам едни! Всичко си му е наред на момичето. Е, може и да е малко прекалено амбициозна, но то пък кой ли не е в този занаят?“ Въпреки че се опита да погледне по-ведро на нещата, тревожните предположения за Катрин така и не го напуснаха — дълбоко в себе си той оставаше убеден, че Катрин е една жестоко наранена млада жена, която се беше приучила сама да наранява жестоко, за да съхрани себе си. С огромно изумление Ник си призна, че колкото и да беше красива, тя не му харесваше. Нямаше никакви сериозни основания за това, но все пак Катрин му беше определено неприятна.

Николас Латимър стоеше с чаша в ръка, гледаше втренчено през прозореца и се опитваше да си обясни тези странни чувства, без изобщо да подозира, че ще минат години, преди да може да осъзнае противоречивото си отношение към Катрин Темпест.