Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Voice of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

ISBN: 954-8081-01-6 (не е указан)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1503

 

 

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

Коректор: Мариана Черешарова

ISBN: 954-8081-03-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1504

История

  1. — Добавяне

Глава V

„Най-важните решения в живота… обмисляме най-малко.“

Андре Жид

— Стига си се инатила като магаре на мост — говореше Ким с дружелюбна усмивка, докато се поклащаше, опрян небрежно на вратата. — Нали току-що ми каза, че си свободна тази вечер. Хайде, Франческа, бъди мъжко момиче.

Франческа седеше зад голямото, отрупано с книги бюро в кабинета на баща й в къщата им в Лондон. Тя остави химикалката, която държеше и се облегна назад, като наблюдаваше брат си със симпатия и обмисляше какво да му отговори. За свое най-голямо учудване установи, че за първи път в живота си няма желание да се държи като мъжко момиче, та дори за това да я молеше нейния любим брат Ким. Беше работила през целия ден и сега, в късния следобед, се чувствуваше вече изтощена, но въпреки всичко бе решила да свърши заплануваното от сутринта. Тя се сепна от неочакваното пристигане на брат си, защото бе напълно погълната от това, което пишеше, но се стресна още по-силно от собственото си нежелание да изпълни молбата му. А тя винаги се бе старала да му угажда.

Франческа виждаше, че той седи и чака отговор, затова тя поклати глава и каза с отпаднал глас, който обаче звучеше категорично:

— Влизам ти в положението, Ким, но наистина не мога да ти помогна. Трябва да довърша все някога тази книга. Повярвай ми. Страшно съжалявам.

— И ти с твоите вечни досадни писания! — възкликна ядосано, но незлобливо Ким. — Колкото пъти те видя напоследък, все си бодеш очите с тия тухли, като че ли животът ти зависи от тях! На кого изобщо му е притрябвало да знае кой е Чайниз Гордън? Ако тоя стар дядка не беше умрял преди хиляда години, щях да си помисля, че си лапнала въдицата по него. Не виждам какъв смисъл има да…

— Гордън съвсем не е умрял преди хиляда години — прекъсна го тя почти любезно, но в очите и вече проблясваше раздразнение. — А само преди седемдесет и една, ако трябва да бъда точна? — После добави, — пък и много добре знаеш, че биографията, която пиша за него, един ден ще бъде публикувана.

— Само си губиш времето, момичето ми. Никой няма да си я купи.

— Не е вярно, ще я купуват! — отвърна яростно Франческа и умората й в миг се стопи. — Много са хората, които се интересуват от английската история и от такива велики хора и воини като Чайниз Гордън. Аз искам да приложа по-различен подход, да се потопя в психологията на този човек. Това ще бъде едно съвременно изследване и аз ще го напиша по такъв начин, че да се превърне в общодостъпно и интересно четиво. И татко е съгласен с мен. Той мисли, че нещата ще потръгнат и книгата може да донесе дори добра печалба. Ясно ли ти е, Ким Кънингам! А сега — марш оттука! Разкарай се и ме остави на мира.

Ким беше направо смаян от нейния изблик на гняв и едва сега осъзна, че тя е взела много присърце написването на тази книга, за която от месеци насам говореше. Вътрешно той се упрекна за думите, които изпусна така бързо и необмислено. С язвителните си забележки той не само я подразни, но й причини и болка, а това беше последното нещо на света, което би направил умишлено. Франческа бе най-добрият му приятел, с нея споделяше всичко и те са били винаги неразделни.

Тя изглеждаше така съкрушена, като че ли е готова да заплаче. Той се опита да каже нещо утешително:

— Миличка Франческа, извинявай. Недей да мислиш, че подценявам работата ти. Сигурно татко е напълно прав. — Той й се усмихна широко и се опита да се самоиронизира: — Пък и какво ли разбирам аз от книги? Аз нямам чак толкова много акъл, колкото имате ти и Стария. Ти си гордостта на цялото ни семейство, сладка моя. Колко разбира един прост земеделец като мене? — Той сбърчи лице, като каза последното, но после продължи: — Единственото ми извинение, че се държах така, е просто защото не знаех колко присърце всъщност си взела написването на книгата. Имаш вече и моята подкрепа, честна дума! Да сключим примирие, а?

Франческа се усмихна едва-едва и кимна в знак на съгласие, но не беше в състояние да проговори. Тя зарови глава в книжата, за да скрие напиращите сълзи.

Ким усещаше, че тя е прекалено разстроена, затова реши да не подхваща веднага разговора. Той се разходи из стаята и застана пред камината разкрачен, с ръце в джобовете на вълненото си сако, за да постопли гърба си. Елегантното му сако от фин вълнен плат беше вече протрито и пораздърпано, защото бе видяло много носене. Но той го носеше с такова самочувствие, а и от вида на Ким се излъчваше толкова достолепие, че едва ли някой забелязваше неугледния вид на дрехата.

Ейдриън Чарлз Кънингам, наричан на галено Ким — четиринадесетият виконт Ингълтън, който един ден щеше да стане дванадесетият граф Лангли — не беше красавец в общоприетия смисъл, но при все това притежаваше ред забележителни качества, които го правеха неповторим и го издигаха над останалите. Той беше симпатичен младеж с гладка и свежа кожа, със светлокестенява мека и права коса и с изтънчени черти на лицето, които подчертаваха още повече неговото вродено благородство. Характерът му личеше най-ясно от чувствените устни — по тях винаги играеше жизнерадостна усмивка, а също и от влажните сиви очи, които най-често бяха озарени от топлота, сърдечност и добронамереност. В тези очи рядко проблясваше гняв или нетърпимост, защото Ким беше слънчев и спокоен човек.

По наследство той беше висок и източен, но под деликатната му външност всъщност се криеха здрави като скала мускули и невероятна физическа издръжливост, която бе отличителна черта на рицарите воини от рода Лангли, а тяхната слава се носеше още от времето на Войната на розите. Надарен с изключителна елегантност и изящество, той се държеше с особена самоувереност, която издаваше неговото изискано обкръжение и древно аристократично потекло. Но като всеки истински аристократ той не беше сноб и се държеше еднакво любезно и внимателно към всеки. С две думи, макар и само на двадесет и една години, Ким беше толкова привлекателен, толкова сърдечен и добронамерен, че всички около него, особено представителките на нежния пол, го намираха за очарователен събеседник и приятел.

Докато стоеше замислено, гледаше върховете на обувките си и изчакваше Франческа да се успокои, Ким мислеше за една конкретна млада жена и се чудеше как да убеди сестра си да се съгласи с плановете му за вечерта. Не след дълго той се обади:

— Е, ако наистина трябва да работиш, значи трябва. Но все пак е събота вечер, пък и да ти призная, мислех си, че и за теб ще бъде интересно да видиш това момиче. Винаги си ми казвала, че обичаш да готвиш и че дори си почиваш по този начин.

Франческа, която си даваше вид, че подрежда разпръснатите по бюрото книжа, рязко вдигна глава и възкликна:

— Искаш да кажеш, че трябва да бъда не само домакиня на твоите гости, но и да сготвя вечеря! Ей богу, ти наистина ставаш нагъл! — тя чак запелтечи от възмущение, а очите й се ококориха. — И би ли ми обяснил какво да сготвя? Този месец едва я скърпваме с парите. Купила съм само малко зеленчуци за неделята, а те може и да не стигнат даже за нас двамата. Мислех, че си приел поканата на леля Мейбъл да я посетиш в Глостършир и да останеш там и утре. Надявах се, че ще бъда сама тези два дни. Ето защо толкова се изненадах, когато ти нахълта като господар на имението и започна да се разпореждаш.

Ким се направи, че не е чул нейното приятелско заяждане. Той само вдигна глава назад и изсумтя с примирение. После кротко й обясни:

— Не проумявам защо си си внушила, че ще ходя в Глостършир. Във всеки случай вината не е моя. Ама да, това може да е само работа на старата изкуфяла леля Мейбъл. Обаче без мене, сладка моя. — Той се усмихна подкупващо, преди да продължи отново: — Хайде, моля те, кажи едно „да“! Толкова време вече само работиш. Това ще те разнообрази малко, Франки.

— Хич не си въобразявай, че ще ме размекнеш, като ме наричаш Франки. Вече не го обичам това галено име.

— Това е нещо ново за мен. Та ти толкова настояваше да те наричам Франки.

— Да, но тогава бях малка и исках да бъда момче като теб. Защото аз, горкото глупаво дете, още те обожавах. И ако искаш да знаеш, вече не те обожавам така както преди. А пък днес — изобщо.

Ким се ухили и отговори:

— О, не, тъкмо напротив. Обичаш ме тъй, както аз те обичам и винаги ще те обичам.

Той отиде до бюрото с големи крачки, подпря се на ръба му и погледна надолу към нея, а погледът му преливаше от нежност. Стори му се, че Франческа изглежда по-нежна от всякога — класическото й английско лице с изящно оформени черти изглеждаше смалено, отслабнало и бледо. След като се вгледа в нея по-внимателно, той установи, че всъщност огромният й моряшки пуловер и странната прическа й придаваха този излинял вид. Тя беше повдигнала плитките си в голям, небрежен кок, прихванат леко с костени гребенчета, който обаче изглеждаше прекалено обемист и несъразмерен с крехката й издължена шия. Това беше старомодна прическа още от викторианската епоха, но въпреки това й отиваше невероятно много. Един кичур коса бе паднал над очите й и той се наведе и лекичко го пъхна на място. После възкликна:

— Ето така, така е по-добре! — Ким я целуна по бузата. — Имаш мастило чак на шията. — Той щипна закачливо ухото й и продължи: — Чудя се, Франки, как мога да те подкупя?

— Никак — отговори тя с малко по-бодър тон, а след това нарочно взе химикалката. — Ким, трябва да приключа на всяка цена този материал днес, а и нямам никакво намерение да готвя каквото и да било. Така че престани да бъдеш такъв нетърпим досадник.

Ким прецени, че може да продължи да настоява:

— Слушай, Франческа, ако онова момиче не беше нещо по-специално за мен самия, нямаше изобщо да те моля за тези неща, повярвай ми, честна дума. Но тя е страхотно момиче. Ще ти хареса, ще видиш. И татко ще я хареса, надявам се. Скоро мисля да я отведа в Йоркшир. Тъкмо затова исках ти да я видиш първо. Да я видиш тази вечер.

Франческа се сепна от това негово изявление и изражението на лицето й се промени. Тя погледна брат си с огромен интерес и се втренчи право в очите му. За първи път той възнамеряваше да удостои с честта да гостува в Лангли някоя от многобройните си приятелки. Подобно драстично отклонение от неговите принципи вече показваше нещата в съвсем друга светлина.

— Да не искаш да ми кажеш, че имаш сериозни намерения към нея? — попита тя, опитвайки се да прикрие изненадата си.

— Е, още не съм сигурен дали е така — отговори Ким и на свой ред се втренчи право в очите й. За миг той замислено докосна брадичката си и заключи: — Но съм се увлякъл по нея. Даже доста. Всъщност не е изключено да стигна и до сериозни намерения.

Само за няколко минути Ким успя да привлече изцяло вниманието на сестра си. В прекалената си загриженост за него Франческа за малко да му каже, че още е твърде млад, за да има сериозни намерения към която и да било жена, но бързо промени решението си. С това би могла да го отчужди от себе си, но което беше по-важното в случая — така тя можеше да го тласне към още по-прибързани решения за тази връзка. Ким имаше склонността понякога да действува импулсивно и Франческа не искаше неволно да предизвика някоя ситуация с непредвидими последствия. Ето защо тя реши първо да го поразпита:

— Кое е това момиче? Как се казва?

Блажена усмивка се разля по ведрото и младо лице на Ким и той леко се изчерви:

— Името й е Катрин. Катрин Темпест — каза той и изчака реакцията на Франческа. Но когато видя, че в погледа й не се четеше нищо, той добави многозначително: — Да, точно така, самата Катрин Темпест.

Франческа се намръщи:

— Съжалявам, Ким, но се боя, че това име нищо не ми говори. А ти ми го казваш така, сякаш непременно трябва да я познавам. А, чакай малко, да не би да има нещо общо с лорд Лондондери. Преди време ходех на уроци по танци с лейди Ан от тяхната фамилия. Нали се сещаш — в онази школа с побърканата рускиня, която преподаваше балет.

Ким отметна глава назад и се разсмя:

— Не, няма нищо общо с лорд Лондондери. Едва ли даже е чувала за него. Трябваше да се сетя, че е малко вероятно ти да знаеш коя е тя. Като забиеш нос в тия твои исторически книги, забравяш за всичко около себе си. Божичко, Франки, какво ще те правя? — запита той с престорен ужас. — Катрин Темпест е прочута млада актриса, която ги побърква навсякъде по големите сцени на Лондон. Тя е млада, красива, талантлива, очарователна, интелигентна, сърдечна и духовита. С две думи, тя е направо…

— Е, чак пък толкова, никак не ми се вярва — прекъсна го сухо Франческа, прикривайки насмешливата си усмивка.

Ким й се поусмихна гузно:

— Знам, че ти е прозвучало страшно идиотски, но срещнеш ли се с нея, сама ще се убедиш. Тя наистина е необикновена.

— Вярвам ти. Не съм убедена обаче, че татко ще я приеме с отворени обятия. Да беше нещо друго, а то — артистка! Пълен ужас! Нали го знаеш какъв става понякога… — Тя замълча за момент, а после добави: — Май ще е по-добре за тебе първо да я представиш като роднина на лорд Лондондери — или поне в началото, за да бъде приета по-лесно. Но да си дойдем на думата. Щом казваш, че играе в момента, как така ще успее да дойде за вечерята?

— Тя ще дойде след представлението.

— Значи ли това, че ще вечеряме в единадесет часа, ако не и посред нощ? Ох, Ким, все ги измисляш едни такива…

— Какво толкова? И ние като ходим на театър със Стария, вечеряме след това. Не е ли така?

Франческа изпъшка:

— Слушай, наистина съм уморена. Няма да имам сили да се правя на домакиня. Но хайде, ще направя компромис, защото наистина искам да я видя. Ще ви приготвя нещо леко за хапване и само ще пийна с вас, когато тя пристигне. После изчезвам в стаята си. А и на вас така ще ви е по-приятно. Ще ви оставя на една романтична „вечеря за двама“.

— Боя се обаче, че ще бъде романтична „вечеря за трима“ — отговори Ким с нотка на недоволство. — Тя ще си доведе някакъв познат. Това беше другата причина да те помоля да бъдеш с нас довечера, поне и дамите да бъдат две.

— И от какво да я скалъпя тая вечеря за четирима? Като не съм предвиждала никого за вечеря. Освен себе си, разбира се — простена безпомощно Франческа. — А би ли ми казал кой е тоя тип, дето си няма друга работа, та тя ще го мъкне със себе си? На кого си решил, че ще трябва да правя компания посред нощите? Пък и защо изобщо тя ще води някого със себе си?

— Защото той не е оттук и не познава никого в Лондон, та тя му е нещо като покровителка. — Преди да продължи, той я погледна съсредоточено в очите и заинтригуващо се усмихна: — А като чуеш кой е той, направо ще паднеш. Затова се хвани за нещо — посъветва я той с лукав поглед.

— Глупости, не ставай смешен. — Тя пренебрежително отхвърли подобна идея. Въпреки това го погледна изпитателно с вече възбудено любопитство. — И кой ти е казал, че ще трябва да припадна от изумление?

— На твое място повечето жени биха реагирали така. Оня тип, както ти сама се изрази, е не друг, а Виктор Мейсън. Аз съм сигурен, че дори и ти знаеш кой е той.

Франческа не остана особено впечатлена:

— Естествено, че знам. Всички го познават, или по-точно — всички са чували за него. Трябва да призная, че доста си променил средата, в която се движиш, не мислиш ли? Разни артистки, кинозвезди, все от света на… — Франческа млъкна внезапно и се втренчи в Ким, защото една друга мисъл я сепна. — Само не ми казвай, че си го поканил вече?

— Боя се, че е така.

— Господи, Ким, ти си невъзможен!

Тя с ужас се замисли за оскъдните запаси в кухнята.

Ким тъкмо щеше да изтърси нещо духовито, но забеляза, че лицето на Франческа стана угрижено. Изведнъж той стана сериозен и с един скок се озова до нея. Той я прегърна с ръце и я притисна до себе си.

— Ех, глупавото ми пате, не се впрягай чак толкова! Няма за какво да се притесняваш. Не е чак толкова важно. Просто не прецених добре нещата. Поканих Катрин на вечеря тъкмо днес, защото нямам търпение да ви запозная. Тя предложи да доведе Виктор не само защото си е гуляйджия, но за да бъдем две към две в компанията. И двамата с Катрин си мислехме, че ще ти е приятно да се запознаеш с него, идеята ни се стори доста добра. Сега разбирам, че моментът не е най-подходящият. Нека да го направим друг път. Хайде, ще им звънна, че се отлага.

— Не бива да постъпваш така. Прекалено невъзпитано ще бъде, още повече в последния момент. — Франческа внимателно се освободи от прегръдката му и седна на стола. — Ким, скъпи, съжалявам, че ти провалям всичко. Сигурно ти лазя по нервите с тия мои оплаквания, че парите не стигат. Но понякога всичко в живота е толкова, така… всъщност една борба за съществуване. Татко не знае нищо друго, освен Лангли. Средствата, които ни дава за поддръжката на тая къща, са нищожни. Често пъти ми се налага да прибягвам до парите от наследството на мама, за да пазарувам, за да плащам сметките, но даже и това не ми…

— Недей да правиш това! — прекъсна я Ким ядосано. — Парите от наследството са за твои лични нужди. Нещо като джобни пари. А аз отлично знам, че тази рента е, меко казано, скромна. Стария знае ли, че правиш така?

— Не знае, и в никакъв случай не му казвай! Той си има достатъчно грижи, нали се занимава с имението и всичко останало. А ако научи, може да даде тази къща под наем, за да спести разходите ни тук. И тогава ще ми се наложи да се пренеса в Лангли при тебе и татко. Не че не ви обичам — побърза да добави тя, — даже много ви обичам, но не искам да се погребвам в онзи пущинак в Йоркшир и зиме, и лете, а знаеш, че трябва да съм близо до Британския музей, за да събирам материал за тази книга. Всъщност аз нямам нищо против да давам от своите собствени средства, повярвай ми. Просто ти казах всичко това, за да знаеш как стоят нещата.

— Разбирам. Пък за вечерята, хайде повече да не говорим. — Той примирено повдигна рамене. — Може би ще ги заведа на ресторант. В момента дори се сещам за едно приятно заведение.

— За това също ще трябват доста пари. Но, знаеш ли, може и да измисля нещо.

Ким отиде до канапето и се тръшна върху него, а по лицето му нямаше и следа от предишното въодушевление.

— Така й се пада на нафуканата английска аристокрация! — каза той с неприязън. — Или поне на обеднялата част от нея. — Той прекара ръка през косата си и промърмори: — Дяволски неприятно е да не можеш да поканиш няколко приятелчета на вечеря. — После лицето му внезапно просветна. — С малко повече късмет, нищо чудно и Виктор Мейсън да плати сметката.

— Ким, това звучи направо ужасно. Може и да сме бедни, но не разчитаме на подаяния. Не забравяй, че ти си ги поканил.

— Отделил съм малко пари да си купя нови ботуши за езда. — Той се усмихна тъжно. — Но ще ги прежаля и тях.

— Да не си посмял! Знаеш ли, сигурно все пак ще успея да приготвя нещичко за хапване. Пък и ще минем с по-малко щом ще вечеряме толкова късно. Бих могла да приготвя някакъв аламинут или пък, да речем, ориз с някакъв сос към него. Как ти звучи това? И двете неща могат да свършат работа, нали?

Ким направи недоволна физиономия и тя разбра:

— Прав си. Не става.

— Как мислиш, дали Стария ще се разсърди, ако отида до магазина на неговия познат и ги помоля да ми впишат покупките на сметката на татко.

— Не той, а аз ще се разсърдя, особено като получа сметката. — Съвсем неочаквано широка усмивка озари лицето й и тя скочи от стола. — Сетих се за нещо!

Тя хукна към вратата и се втурна надолу по стълбите, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж.

— Чакай, какво стана! Казваш го така, като че ли те е осенила гениална идея! — извика Ким объркано, докато се опитваше да я догони.

Франческа спря на края на стълбите и се обърна към него:

— Наистина е гениална. Последвай ме, Макбет, там долу в тъмните зандани. И благодари на Бога, че си имаме Дорис. — Тя замахна с театрален жест към избата. Ким я последва, макар че още беше стреснат и объркан. Видя, че стои между килера с провизии и рафтовете с вино и се рови в една голяма кошница.

— Какво, за бога, има там, Франки?

Тя продължаваше да рови из нея:

— Това е една кошница, пълна с вкуснотии. Без да искаш ме подсети за нея. Дорис ни я прати за Коледа. Не си ли спомняш? Знам, че ни останаха някои неща в нея. Татко ми я даде да си я донеса тук след коледните празници. Но преди да си тръгна, поогледах и избата в Лангли и си взех няколко от компотите на Мели. Съвсем бях забравила за тези продукти.

— Добрата стара Дорис. Тя винаги ще се сети за всичко.

— Виж само какво открих! — извика Франческа въодушевено и със светнал поглед. — Представяш ли си, черен хайвер! Не е много, но затова пък е от най-добрия! Имаме и една кутия със страсбургски пастет от черен дроб, също и стомна с пикантно сирене, бутилка портвайн и три консерви със супа от костенурка. — Тя разгледа етикетите върху кутиите. — А трябва да ти кажа, че супата е превъзходна. Направена е с шери. — Франческа затвори капака на кошницата и я потупа доволно. — Качвам това горе в кухнята. Поне част от вечерята е осигурена. А ти защо не попрегледаш бутилките с вино? Сигурно са останали няколко бутилки шампанско от рождения ти ден, а то добре ще върви с хайвера.

След няколко минути Ким също влезе в кухнята с победоносна усмивка, а във всяка ръка държеше по една бутилка шампанско:

— Ти излезе права. Наистина беше останало, и то от хубавото.

Той гордо показа етикетите им и ги постави на плота до мивката. Поседна на един стол до Франческа, която вадеше продуктите и ги подреждаше на масата. Той я попита с нотка на съмнение:

— Как мислиш? Дали ще ни стигне?

— Като за начало не е лошо. Мислех си да започнем с по чаша шампанско, преди да вечеряме. Хайвера ще го сервирам със салата от лук и варени яйца, ще поднеса и няколко вида препечени филийки, а към тях ще прибавя и пастета. Супата от костенурки ще ни бъде като първо ястие, а сиренето ще го комбинирам със зелена салата. А накрая ще завършим с плодове от компот, гарнирани със сметана.

— А какво ще ни предложиш между супата и десерта? — попита я Ким заядливо. — Забрави май основното ястие. Или това е всичко?

— Не, глупчо, разбира се, че не е — отговори Франческа с усмивка. — Имам малко кайма в хладилника. Щях да си направя едно-две кюфтета за вечеря. Ако купя още малко кайма, мога да направя кюфтета за всички. Мислиш ли, че Виктор Мейсън е ял някога най-обикновени кюфтета? — Тя се ухили на брат си. — Е, все някога трябва да прояде. Може пък да ги приеме като екзотично ястие от английската кухня.

— Сигурен съм, че твоите кюфтета ще му направят много по-силно впечатление от черния хайвер. Та нали филмовите звезди все хайвер си закусват. Това добре, но аз ще направя и друго — ще ида да донеса няколко бутилки наистина добро вино. Нашият дядо, деветият граф Лангли, може и да е бил прахосник, но пък ни е оставил една от най-добрите изби в Лондон? Какво ще кажеш за бутилка „Мутон Ротшилд“?

— Идеята ти е великолепна, Ким. Но защо преди това не вземеш да идеш до магазина, докато още не са затворили?

— Разбира се, че ще отида и аз сам ще платя продуктите. Останала ми е някоя и друга лира в джоба. — Той забеляза въпросителния й поглед, засмя се и поклати глава. — Не, не си мисли, че са от парите за новите ми ботуши.

Франческа се зае да му напише списък за необходимите продукти, а Ким замислено се загледа в нещата върху масата. Той запали цигара и я изпуши, без да продума. После изведнъж я попита:

— Напоследък татко да ти е споменавал нещо за Дорис?

— Не, защо питаш? — каза Франческа, без да вдига глава.

— Доста време вече не се е появявала в Лангли. Чудех се дали не са скарани, или пък да не са се разделили.

Сестра му повдигна глава и го погледна със сбърчени вежди:

— Аз не знам нищо подобно. Всъщност не съм чувала Дорис от миналата седмица. Тя ми каза, че отива в Южна Франция.

— В Южна Франция? В средата на февруари? И за какъв дявол?

— Иска да потърси вила за през лятото. Каза ми, че иска да наеме голяма къща, където да можем всички да й погостуваме. Така че съм сигурна, всичко между тях е наред.

— Питам се дали татко ще се ожени за нея?

Франческа не побърза да отговори. Често пъти и тя беше мислила за тази възможност, защото й се струваше, че Дорис Астернан вече се бе превърнала в неотменна част от живота на баща й. Тя се замисли за Дорис, тази симпатична овдовяла американка, към която те двамата с Ким се бяха привързали толкова много. Тя се питаше дали и Дорис имаше някакви надежди за предложение за брак, после се усмихна на себе си заради старомодния начин, по който си представяше нещата. Естествено е да поиска да се омъжи. Баща й беше привлекателен, чаровен и сърдечен, също както Ким, а и благородническата му титла е съблазнително нещо за жените, още повече — за американките. Баща й си беше страхотна партия. Но какво лошо имаше в това? След като почина майка й, той беше живял съвсем самотно години наред, а после изведнъж се заредиха множество приятелки, към всяка от които обаче той бързо губеше интерес, докато не се появи Дорис. Тя продължи да размишлява.

— Ти какво ще кажеш, Франки? Дали Стария ще застане с Дорис пред олтара? — продължи да разпитва Ким.

Франческа вдигна рамене.

— Честно казано, не знам. Татко нищо не е споделял с мене, нито пък Дорис ми е споменавала нещо по този въпрос.

— Тя със сигурност е за предпочитане пред много други, които се увъртат около татко. Дорис поне има купища пари. Милиони сладки доларчета.

Франческа не се сдържа и се разсмя:

— Точно пък за нашия баща това няма никакво значение. Той и до днес си е останал голям романтик. Не ти ли е известно, че търси голямата любов?

— О, Небеса! На неговата възраст? Е, нищо чудно да има още мерак у тоя стар пес.

— Ким, та той е само на четиридесет и седем години. А ти говориш за него, като че е станал на сто. — Тя пъхна в ръката му списъка с продуктите. — Хайде, стари мързеланко, раздвижи се. Помогни ми с пазаруването, а остави Дорис на татко. По-добре да се залавям за работа, вместо да си бърборя с тебе. — Тя погледна към очукания будилник върху хладилника. — Наближава пет. Ще затворят месарницата, ако не побързаш. А аз ще се захвана с подреждането на масата в трапезарията и ще прибера туй-онуй. След като така ловко успя да ме изнудиш за тази вечеря, имам правото и аз да те пришпоря малко.

Ким натъпка в джоба си листа с продуктите и се изправи:

— Франки, чудесно е, че все пак се съгласи. Наистина съм ти благодарен. — Той тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и се ухили: — Пък, знаеш ли, с вкуснотиите на Дорис и с това отбрано старо вино няма да изглеждаме от най-обеднелите аристократи.

* * *

Къщата на улица Честърфийлд, в която Франческа прекарваше по-голямата част от годината, е била лондонската резиденция на графовете Лангли вече повече от шестдесет и шест години. Прадядото на Франческа, деветият граф Лангли, я беше закупил през 1890 година. Преди това тя е била на един негов приятел, който бил много запален по конни надбягвания и често залагал неразумно големи суми, и не само че нямал късмет, но стигнал почти до банкрут. Със своята склонност към благородни жестове деветият граф Лангли закупил от своя приятел тази къща на безбожна цена, за да го спаси от съдия-изпълнителя. От тогава всички в рода започнали да го наричат „глупавия Теди“, заради неразумната му постъпка. Но се оказало, че Теди съвсем не е бил глупав. С течение на времето къщата станала ценно недвижимо имущество, а цената й многократно се увеличила.

Сградата беше от стария тип богати лондонски къщи — не заемаше много място на ширина, но беше висока, със семпла и изчистена фасада. Скромната й външност подвеждаше — отвътре къщата бе с красиви, просторни стаи с великолепно разпределение, за които човек не можеше и да предположи, ако я гледа само отвън. Това се отнасяше най-вече за елегантните стаи на първия етаж — с високи тавани, широки прозорци и красиви мраморни камини с дъбова дърворезба. На всеки следващ етаж стаите ставаха по-малки по размер, а на четвъртия, последен етаж, те бяха съвсем мънички, но пак си имаха своето очарование и уют.

На първия етаж имаше просторна гостна стая, красива библиотека с лавици от книги до тавана и трапезария, от която се излизаше на красива стълба от старо гравирано дърво, отвеждаща към горните етажи. До трапезарията имаше една малко старомодна кухня, която обаче беше станала доста удобна и практична, откакто Франческа я обзаведе с нова електрическа печка и хладилник. Когато баща й видя за първи път новите лъскави електроуреди, деликатно я запита:

— Не ти ли се струва, че изглеждат малко странно и неуместно в тази стара викторианска кухня?

Франческа огледа с гордост своите нововъведения, учудено повдигна вежди и каза:

— Но, татко, те все пак ми вършат работа, за разлика от останалите старини тук.

По категоричния й тон той разбра, че няма смисъл да спори, затова смотолеви набързо:

— Сигурно си права, дъще, — а после се оттегли в библиотеката, за да покаже, че се признава за победен. На следващия ден пък побърза да си се прибере в Йоркшир. Осъвременяването на кухнята беше само малка част от целия план за преобзавеждане на къщата, с които се бе заела Франческа, въпреки откритото неодобрение на баща си. Той се противопоставяше на почти всичките й идеи, защото ги намираше за прекалено скъпи и трудноизпълними.

Целият си съзнателен живот бащата на Франческа — Дейвид Кънингам, единадесетият граф Лангли — беше прекарал в героични усилия да свърже двата края. Още съвсем млад той бе стигнал до тъжния извод, че никога няма да е в състояние да си възвърне огромното състояние, което неговият дядо, деветият граф Лангли, беше пропилял по любовници, забавления и разточителства, които са били задължителни за всички благородници — подражатели на принц Едуард. Не една аристократична фамилия в Англия е била разорена от стремежа да се имитира начинът на живот и привичките на Едуард Албърт, принц на Уелс. Ако деветият граф Лангли не успя да разори напълно семейството си със своето безразсъдно харчене, той със сигурност нанесе тежки поражения на огромната някога родова собственост, преди да почине на петдесет и пет години в прелестните ръчички на двадесетгодишната си любовница, и то в разгара на едно от „интимните“ им приключения.

Бащата на Дейвид, десетият граф Лангли, се зае със задачата да възстанови пропиляното родово имущество, като влагаше в това огромен ентусиазъм, но не успя да постигне кой знае какво. Той сложи край на празното пилеене на пари в рода, но така те не станаха по-богати. Иначе казано, той успя само да запуши дупките на коритото, от които изтичаше водата. Но в края на живота си внезапно предприе една финансова авантюра, чрез която той вярваше, че ще си възвърне богатствата, така безразсъдно пропилени от баща му. Провалът на това начинание го отрезви от илюзиите и попари ентусиазма му за всякакви по-нататъшни крупни търговски сделки, които поставяха на карта съдбата на цялото му семейство. Той закле Дейвид, настоящия граф Лангли, никога да не се захваща с подобни неща:

— Опази това, което ни е останало.

Дейвид, който никога не беше имал желание да се впуска в опасните лабиринти на финансовите игри, считайки ги прекалено рисковани, с лекота прие повелята на баща си, защото тя подкрепяше неговите собствени убеждения.

Разходите по погребения, стопанисването на огромното имение в Йоркшир, даването на добро образование на Ким и Франческа, поддържането на начин на живот, какъвто неговата титла изискваше, често опразваха джоба му до шушка. Но въпреки че понякога Дейвид Кънингам оставаше дори и без джобни пари, той запази огромната си поземлена собственост. Имението в Йоркшир се простираше върху стотици мили плодородни земи, гори и пасбища. В много отношения тази ситуация беше абсурдна, но Дейвид нямаше моралното право да продаде и метър от тази земя. Воден от същото чувство за отговорност, той не беше посегнал и на останалите наследствени имоти, които включваха замъка Лангли и многобройните фермерски стопанства. Не беше посегнал дори на ценните старинни мебели на фамилията, сребърните грузински съдове и колекцията картини от най-големи английски майстори. Колекцията в замъка включваше пасторални пейзажи на Констабъл, а също и редица известни акварели и морски пейзажи на Търнър, но онова, което я правеше прочута, бяха шедьоврите на такива прочути и ненадминати портретисти, като Сър Питър Лили, Сър Джошуа Рейнолдс, Томас Гейнсбъро и Джордж Ромни. Върху голяма част от тези картини се виждаха в цял ръст и в естествена големина предците на рода Лангли, майсторски изобразени в пълния блясък на тяхното великолепие. Всичките тези богатства — колекцията от картини и останалото движимо и недвижимо имущество — Дейвид беше наследил с ограничени юридически права над тях, тъй като бяха наследствена родова собственост. Но ако той беше съхранил всичко това, то се дължеше най-вече на вроденото му достойнство и чувство за отговорност. Наред с това искаше да остане верен на клетвата пред баща си, че ще успее да опази родовото имущество за бъдещите поколения Кънингам.

Именно тези бяха причините още от най-ранна възраст Ким и Франческа да бъдат приучени да осъзнават и да се съобразяват с отговорностите, които им налагаше тяхната титла и древно благородническо потекло. Икономиите и пестенето, чрез които все някак си скърпваха положението, се бяха превърнали в неотменна част от живота им. Те израснаха с думата „пестеливост“ и това им стана втора природа — научиха се да изглеждат и да се държат като аристократи дори когато едвам свързваха двата края.

Ако имаше някакви налични пари, те отиваха най-вече за поддръжка на имението в Йоркшир, замъка и многобройните ферми. Почти никога не оставаха пари за излишни разходи. Ето защо ремонтът на лондонската къща беше за графа нещо напълно излишно и неоправдано, въпреки че Франческа се опитваше да го убеди в обратното. Всеки път, когато тя подхващаше тази тема, баща й упорито отказваше да разговарят за това. Така с годините къщата все повече се рушеше и към 1955 беше стигнала до такова окаяно състояние, че спасяването й изглеждаше почти невъзможно.

В началото на януари същата година, три месеца преди Ким да навърши двадесет и една години, баща им заяви, че възнамерява да даде прием по този повод в замъка Лангли. Освен това той твърдо беше решил да си позволи лукса да даде вечеря и в лондонската им къща, тъй като в тази знаменателна година неговият първороден син и наследник ставаше пълнолетен. С две думи, графът даде да се разбере, че колкото и да му струва, той е решил да представи Ким на светското общество в Лондон така, както подобава на тяхната аристократична титла. Когато разбра за неговите намерения, Франческа за пореден път загрижено му напомни за лондонската къща, за нейното неугледно състояние и окаян външен вид. Тя използува цялото си красноречие, за да го убеди в необходимостта от основен ремонт, но за нейна най-голяма изненада баща й отново хладно и категорично отхвърли идеята й. Тогава тя избухна и му каза, че това е не само пренебрежение, но и истинска несправедливост спрямо Ким. Той просто повдигна рамене невъзмутимо, без изобщо да се трогне от думите й. Единственото, което й каза, и то с доста рязък тон, беше никога повече да не повдига този въпрос. Именно тогава тя взе решение да се заеме с нещата сама, пък дори и да си навлече гнева на баща си.

Франческа притежаваше скъп диамантен пръстен, предаван поколения наред от майка на дъщеря. Тя също го беше наследила от майка си след смъртта й и дълги години той стоеше на съхранение в банковия им сейф в Лондон заедно с други бижута и една диамантена диадема от XVII век, която са носили графините от рода Лангли по време на всички тържествени кралски церемонии. Тези скъпоценности също бяха част от неприкосновеното родово наследство. Франческа взе своя пръстен, който единствено беше нейна лична собственост, и го занесе при известен бижутер, а той, без да се колебае, й предложи да го купи за хиляда лири. Франческа беше очаквала да получи повече за него, но знаеше, че продавачът имаше славата на честен търговец, и тя се съгласи.

Когато чу за тази самонадеяна и безпрецедентна постъпка на дъщеря си, която тогава беше само на осемнадесет години, графът направо побесня, но тя бе подготвена за такава реакция. Тъй като все пак пръстенът си беше нейна лична вещ, баща й можеше само да покрещи, но не и да предприеме някакви действия. В крайна сметка логичните доводи на Франческа, както и красноречието, което съвсем не й липсваше, накараха баща й да се съгласи, макар и с нежелание. Тъй като осъзнаваше, че постъпката й беше прекалено дръзка и уязвяваше честолюбието на баща й като глава на семейството, Франческа прояви достатъчно съобразителност да предложи тези пари на баща си за ремонта на къщата му в Лондон.

Макар и неохотно, графът даде съгласието си, но продължаваше да счита това за безразсъдно разточителство. Впоследствие той си призна, че е бил възхитен и трогнат от нейния жест. Ким беше очарован от нейната жертвоготовност и като познаваше добре непоправимия й инат, той реши да не протестира излишно, още повече че Франческа ги беше поставила пред свършен факт. Той искрено й благодари, за да покаже, че действително оценява жеста й, Ким с много енергия и ентусиазъм се залови да й помага в обновяването на къщата.

Парите едва ли щяха да им стигнат за всичко, което трябваше да се направи по къщата, затова Франческа ги разпредели по най-разумния начин, като се стараеше да оползотвори всяко пени от наличната сума. Поправиха покрива и фасадата, боядисаха някои от стаите, смениха водопроводните тръби и електрическата инсталация. Остатъкът от парите тя употреби за така наречените от нея „козметични корекции“, което всъщност беше доста точно определение на направеното впоследствие. Захабеният паркет в трапезарията, в библиотеката и в гостната беше пренареден и лакиран. Огромните килими в спалнята и в кабинета на втория етаж бяха занесени на пране, а все още запазените пердета и калъфите за мебели бяха дадени на химическо чистене. Франческа изхвърли протрития ориенталски килим, който стоеше на пода на трапезарията още от дните на „Теди-прахосника“, а не след дълго и калъфите на мебелите от гостната споделиха съдбата му. Но скъпият френски килим в гостната направо беше изпратен за реставрация и ръчно почистване при специален майстор. За радост на Франческа килимът й бе върнат напълно обновен и той отново придоби блясъка на истинско произведение на изкуството, каквото всъщност си беше. Старинните и стилни мебели в двете гостни за специални случаи, които бяха особено ценна родова собственост, също отидоха за поправка и реставриране, което възвърна предишното им великолепие.

За да не дават излишни пари, Франческа и Ким сами се заеха с пребоядисването на стаите. Облякоха стари дрехи, надонесоха бояджийски стълби и кофи и с много смях и закачки се заловиха за работа, като оставиха по себе си толкова боя, колкото и по стените. Но те все пак се справиха доста успешно, започвайки със стаите на последния етаж и после надолу към гостната и трапезарията. Тя избра тъмнозелено за стените в трапезарията, за да бъдат в тон с кожената тапицерия на старинните столове, но боядиса в снежнобяло вратите, облегалките на столовете и корнизите, за да освежи преобладаващото зелено в стаята. Гостната, която тя и Ким винаги намираха за студена и неуютна, изведнъж придоби съвсем нов вид, когато олющените й мръсно бежови стени бяха пребоядисани в тъмен коралов цвят, който почти наподобяваше цвета на теракота. Единствените й покупки плюс боята бяха топовете мъхесто зелено кадифе за завеси и калъфи в гостната, бялата дамаска за пердета в трапезарията, няколкото метра разноцветна коприна за възглавнички на канапетата и новите абажури за лампите.

Бащата на Франческа имаше силно развито чувство за справедливост. Когато видя крайния резултат, той с нескрито възхищение я поздрави за чудесата, които бе извършила в къщата, и истински започна да се гордее с нея. За първи път от много години старинните наследствени мебели откриха своето изящество отново и баща й се видя принуден да признае, че ремонтът действително е бил необходим, за да възвърне старото великолепие на къщата. Графът заключи, че тя е станала по-ценна от когато и да било и лесно би могла да се продаде на добра цена, тъй като не е част от неприкосновеното наследство. Той остана поразен от предприемчивостта на Франческа и твърдо реши да й възстанови хилядата лири във възможно най-кратък срок. През май същата година, когато Франческа навърши деветнадесет години, той й подари златна огърлица с филиграни и топази, която е била направена за шестата графиня Лангли през 1760. Тя обаче щеше да й принадлежи само до неговата смърт, защото беше част от семейните скъпоценности, които по закон се полагаха на Ким.

* * *

Сега, година по-късно, Франческа стоеше на прага на гостната в зимния съботен следобед и щастливо се усмихваше. Стаята изглеждаше наистина прекрасно. Преди час Ким беше запалил огъня и дървата вече пукаха приятно в огромната камина с дъбова дърворезба, а искрите весело летяха нагоре към комина. Той беше спуснал пердетата, за да скрият потискащата, студена и мрачна зимна гледка, а също така бе запалил лампите от зелен китайски нефрит с бели копринени абажури.

Цялата обстановка беше приятна и уютна, а красивите старинни мебели меко отразяваха светлината на огъня. Стените в топъл коралов цвят бяха идеалният фон за стилните дървени масички, за големия махагонов шкаф за книги със стъклени вратички и инкрустации от дърво, както и за пасторалните английски пейзажи в преливащи се синьо-зелени тонове. Сега картините се открояваха още по-добре, защото Ким досетливо ги беше боядисал със златиста боя. Дипли от мъхесто зеленото кадифе се спускаха свободно над трите големи прозореца, покриваха широкото канапе и четирите кресла и този свеж зелен цвят правеше целия интериор още по-очарователен. Зеленото канапе беше освежено с бели, кафеникави и сини възглавнички, които Франческа сама бе направила от парчета коприна, а дървените повърхности добиваха лек цветен акцент от скъпи порцеланови статуетки, останали още от прабаба й.

След като погледна още веднъж стаята с нескрито задоволство, Франческа прекоси огромния килим, за да стигне до камината, сложи малко дърва в нея, пооправи възглавничките на канапето, провери дали има цигари в кутиите по масичките и бързо се върна в трапезарията, за да довърши подреждането на масата. Тя извади четири бели ленени салфетки от красивия дървен бюфет и постави по една до всеки прибор, донесе няколко сребърни пепелника и сребърна табличка с подправки, а също и чаши за вино и за вода, като се движеше сръчно около дългата овална маса. Тя застана отстрани, за да огледа наредената маса, и внезапно си помисли колко хубаво щеше да бъде, ако имаше и ваза с цветя в средата. Но по това време на годината цветята бяха много скъпи, пък и бързо увяхваха, така че двата големи свещника с високи бели свещи бяха достатъчно елегантен завършек на цялата подредба. Тя реши, че масата изглежда красива така, както е, и няма нужда от допълнителна украса.

Франческа тръгна към кухнята и точно тогава в стаята влезе Ким, като си тананикаше нещо тихичко. Той се спря и при вида на масата подсвирна от изненада, после сграбчи ръката на сестра си и се завъртя с нея из стаята, като продължаваше да издава радостни звуци на възклицание.

— Изглеждаш направо страхотно, гадино сладка — каза й той със светнали от възхищение очи, когато се отдръпна, за да я огледа по-добре.

— Благодаря. Но не ти ли се струва, че съм прекалено официална за случая? — попита тя колебливо.

Той поклати отрицателно глава:

— Не, не си, а съм сигурен, че и Катрин ще се облече малко по-така. — Той я разглеждаше с леко наклонена глава, а в погледа му се четеше нескрито одобрение.

Франческа му се усмихна смутено, после се завъртя в кръг с елегантните си обувки. Беше обула любимите си официални обувки от черна коприна със силно заострени върхове и много високи, тънки токчета, направени по последна мода. Дорис й ги беше донесла от Рим като коледен подарък и Франческа знаеше, че в момента те са идеалното допълнение към тоалета й — блуза с дълъг ръкав от фина сива вълна и с широко деколте–лодка, което откриваше раменете й, и сребристосива тафтена пола, която сама си бе ушила. Полата й беше бухнала като камбанка от колосаната фуста с кринолин, която пък й беше подарък от Мели. Този вид колосани фусти бяха последният вик на модата и Франческа харесваше специфичната бухналост, която те създаваха, защото тя считаше, че така прикрива прекалено слабите си крака.

След като за последен път се завъртя и спря, Франческа погледна изпитателно брат си.

— Ти май се понамръщи, Ким. Да не би нещо от моя тоалет да не ти харесва все пак?

— Тоалетът е чудесен, ти също си прекрасна, но знаеш ли, така както си си вдигнала високо на кок косата, вратлето ти изглежда прекалено дълго. Не ти ли се намира някакво колие или пък нещо подобно?

Тя докосна с ръка шията си и отговори:

— Мисля, че нямам. Или поне — нищо подходящо. Освен да си сложа старинната огърлица на татко. Какво ще кажеш?

— Страхотна идея. Ще си дойде съвсем на място. — Той погледна часовника си. — Ей, че то станало време да тръгвам за Катрин.

Заедно излязоха в коридора, където Ким грабна стария си шлифер от закачалката и се забърза към изхода. Той отвори вратата, но после веднага я затръшна обратно.

— Ама че работа, навън вали като из ведро. Мислех си да отида пеша до театъра, но сега май ще трябва да взема колата. А и онова там. — Той посегна към закачалката и си взе чадъра, целуна бързо сестра си, ухили се и тръгна, като весело си свирукаше с уста.

Франческа изтича до спалнята си на горния етаж, отключи най-долното чекмедже на тоалетката и извади овехтялата и протрита черна кожена кутия, в която държеше огърлицата на своята пра-пра-прабаба. Тя я извади внимателно, защото беше толкова крехка, и я загледа с възхищение. В сложната плетеница от нежни златни верижки бяха поставени топази с мек отблясък, които пречупваха светлината на лампата под формата на хиляди златни призми. Беше толкова красива. Но за Франческа тя беше нещо много по-скъпо от един красив накит. Тя беше символ на древната родова приемственост във фамилията Кънингам, както и на нейното собствено място в тази традиция. Подобни мисли винаги пораждаха у Франческа дълбоки прозрения за смисъла на историята. Тя си постави огърлицата и се погледна в огледалото. Ким беше напълно прав. Наистина колието си идваше съвсем на място, сега вече тоалетът й беше безупречен. Тя прихвана към кока си един кичур, който се беше отскубнал, и побърза да се върне в кухнята, за да довърши приготовленията.

Както си шеташе, Франческа изведнъж се спря и се втренчи през малкия кухненски прозорец, който гледаше към задния двор, като се опита да си представи как изглежда Катрин Темпест, но нищо не се получи. Когато преди час Ким се върна с покупките, той остана известно време при нея в кухнята, докато тя приготвяше кюфтетата и другите ястия. Франческа го беше поразпитала за Катрин, като се опитваше да задава въпросите си уж между другото. Ким не отбягваше въпросите й, но пък не успя да й даде и никакъв конкретен отговор. Ако изобщо е възможно един човек да се опознае изцяло, то Франческа познаваше брат си прекалено добре и беше убедена, че Ким толкова дълбоко се е увлякъл по Катрин и едва ли сам осъзнаваше сериозността на положението. Тя се сети за евентуалната реакция на баща си и изтръпна. Въпреки че понякога беше разсеян и небрежен, той все пак си оставаше дружелюбен и сърдечен човек, но винаги в живота си бе отдавал прекалено голямо значение на социалния престиж, семейната среда и доброто възпитание. Той винаги недвусмислено беше давал да се разбере, че очаква от Ким да се ожени за момиче, което притежава всички необходими качества за една бъдеща дванадесета графиня Лангли. Въпреки че баща й не беше сноб по природа, той бе убеден, че Ким е длъжен да си избере съпруга от техния социален кръг — съпруга, която има сходен произход и семейно възпитание и която ще изпълнява задълженията си така добросъвестно и отговорно, както и Ким. Франческа тежко въздъхна. Една артистка едва ли беше най-подходящата кандидатка за тази нелека житейска роля и Франческа инстинктивно усещаше, че баща й няма да даде благословията си за подобна връзка. Ако Ким действително имаше сериозни намерения към момичето, както Франческа подозираше, той щеше да се сблъска не само с много огорчения, но и с гнева на собствения си баща. Обхваната едновременно от непреодолимо любопитство за момичето и от безпокойство за брат си, Франческа отново се опита да си представи как точно изглеждаше Катрин Темпест. Но тя откри, че абсолютно никакъв образ не можеше да изникне в съзнанието й.