Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (55)

Глава XXX

Когато дните на мечти и прелест ме напуснаха,

но и безутешна даже, пак не се сломих,

тогава се научих как да продължа да търся

и да се надявам и да дишам, без капка щастие дори

Емили Бронте

Градините на Равенсуд бяха така буйно нацъфтели, а из въздуха се носеше толкова силен аромат от многобройните цветя, че дъхът на Катрин секна от възхищение, докато слизаше по пътеката към обраслата с дървета полянка. Тя мина покрай огромното дърво, обсипано с розов цвят, и се спря, за да се порадва на неговата хубост. Докосна нежно неговите цветчета и остана поразена от тяхното крехко съвършенство.

Тя продължи надолу по моравата, мина покрай плувния басейн и накрая стигна до нейното любимо кътче. Намести се удобно върху един дървен стол, извади от джоба си чисто нов пакет цигари и запали. Лекарят й в Лондон я беше посъветвал да намали пушенето, но Катрин се съмняваше, че това имаше някакво значение, след като й оставаха само няколко месеца.

Тя само за миг притвори очи, за да погълне в душата си цялата красота, която я заобикаляше. В далечината блестеше бялата къща, а някъде из въздуха се носеха гласове на пойни птички, чуваше се пърхането на крилата им, когато цялото ято се втурваше нагоре в небето. Въздухът беше прозрачен, а небесната синева беше толкова лазурносиня, че чак избиваше на бяло. Катрин въздъхна. Колко спокойно беше тук, далече от шума и врявата на този вечно забързан свят.

Боу щеше да се появи скоро. Тя не го беше предупредила, че се връща. Когато преди малко пристигна от Ню Йорк, неговият иконом й каза, че Боу е отишъл да играе голф. Решението й да се върне тук бе взето едва снощи, докато Ник спеше изтощено в прегръдките й. Тя се замисли за своя любим Ники и сърцето й леко потръпна. Катрин се молеше той да отиде в ранчото заедно с Виктор и Франки. Дано и той намереше покой за себе си в компанията на своите приятели и сина си. А дъщеря й щеше да пристигне тук още следващата седмица и да остане с нея толкова дълго, колкото би било разумно. Майк й даде честната си дума за това. Лека усмивка пробягна по нейното изящно лице. В продължение на седмици тя успя да запази своята тайна, не я сподели нито с Ник, нито с останалите. Това се оказа най-добре изиграната от нея роля, ролята на нейния живот. Трябваше да продължи още малко тази игра, която беше нейното последно представление. Заради Боу. Рано беше да му казва, че е болна. Катрин се вгледа в къщата. Някога беше дошла тук като млада булка. Сега се бе върнала тук, за да умре.

Катрин замижа от ярката слънчева светлина и сложи ръка над очите си. Видя как в този момент Боу тичаше по стъпалата пред къщата, а после хукна надолу по моравата, като бързаше ли бързаше, за да стигне по-скоро при нея. Само след миг той се появи, а очите му грееха радостно:

— Здравей, хитрушо моя! — поздрави я той. — Какво правиш тук?

Катрин се изправи, хвана го за ръката и се засмя със своя кръшен момински смях:

— Най-сетне се завърнах у дома, Боу!

Той я прегърна, преизпълнен от щастие, и сам започна да се смее весело. После изведнъж я отдръпна от себе си и лицето му стана сериозно, а веждите му се смръщиха:

— Добре, хитрушо, но колко дълго ще останеш?

За миг Катрин се поколеба как да му отговори. Тя погледна нагоре към него и великолепните й очи — нито сини, нито зелени, а с неповторим тюркоазен блясък, грейнаха щастливо. Тя се усмихна самоуверено и каза: