Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (20)

Глава XX

— И не се тревожи толкова за Стария, той ще се оправи — каза Ким, докато качваше куфара на Франческа върху поставката за багаж в купето. Той я погледна и продължи да я успокоява: — В крайна сметка нали си има Дорис да пърха около него като предано херувимче и да си го глези като бебе, а на него, изглежда, това му харесва. По всичко личи, че и Дорис се вживява с удоволствие в тази си роля. — Ким й се ухили заговорнически, а в очите му проблесна дяволито пламъче. — Изобщо една съвременна Флорънс Найтингейл е нашата Дорис, само дето е облечена в дрехи на Кристиан Диор и е обсипана с диаманти.

Въпреки че сериозно се тревожеше за баща си, Франческа не се сдържа и се засмя:

— Разбирам за какво намекваш. Наистина ли мислиш, че са на път да ни поднесат някоя изненада?

— Убеден съм. — Той седна на срещуположната седалка и затърси из джобовете на коженото си яке кутията с цигари. Най-сетне я намери, запали си една цигара и добави: — Май ще слушаме скоро сватбения марш, а? — Той въпросително повдигна вежди.

— Аз пък не съм толкова убедена — отговори Франческа. — Те и двамата са доста потайни. Е, вярно е, че напоследък в очите на Дорис проблясва някаква особена самоувереност и тя е започнала да се държи към татко като към свой съпруг. Пък и не само това. Доколкото видях, взела е в Лангли всичко в свои ръце — нещо, което никога не е правила преди. Аз обаче нямам нищо против Дорис да се омъжи за татко, а ти, Ким?

Той кимна с глава:

— Аз също. Даже се радвам на тяхната връзка и на новото й развитие. Искрено се надявам, че най-сетне ще се оженят. Мисля, че Дорис е добро парче и ще бъде идеална съпруга за татко. Той има нужда именно от весела, забавна и жизнерадостна жена. Която обаче трябва изцяло да му се посвети. А освен всичко останало, Дорис има купища сладки доларчета…

— Господи! Ти си ужасен! — прекъсна го Франческа. Колко пъти да ти напомням, че това е последното нещо, което би могло да повлияе на татко! Как изобщо можеш да си го помислиш! — Тя го стрелна с укорителен поглед.

— О, Франки, знам отлично, че Стария не се интересува от парите й. Но всички тези чудесни доларчета едва ли ще му навредят. Тъкмо обратното, бих казал. — Ким дръпна от цигарата и замислено се загледа в кръгчето от дим, което направи във въздуха. После внезапно смени темата: — Що се отнася до произшествието с татко, недей да се тормозиш повече за това, просто го забрави.

— Ще се опитам — обеща Франческа, която вече не го гледаше сърдито. — Но не мога да се отърва от чувството, че вината беше моя, защото…

— Стига с тия глупости! — прекъсна я той и почти й се скара. — Такива неща се случват с всеки и никой не е виновен. Още по-малко пък ти.

— Да, но ако не го бях помолила за онази книга, той нямаше да се покачи на стълбата в библиотеката и да падне.

Ким изстена с досада:

— О-о-у, Франки! Но той вече е паднал и ти нищо няма да промениш, като се тревожиш излишно. — Ким видя, че тя пак го гледа сърдито, затова побърза да добави: — Слушай, мила, нали доктор Фулър каза, че той ще се оправи, стига да полежи кротко една-две седмици, пък и Фулър ще му дава обезболяващи хапчета. Вярно е, че е отвратително да си счупиш тазова кост, защото не може да се намести, но тя сама си зараства, ако не се движиш известно време.

— Знам, че е така. Но сигурно доста ще се измъчи, горкичкият.

— Права си. Но поне в момента татко изглежда весел, и как иначе, щом като добрата стара Дорис го взе под крилото си. Да не говорим как го зарадвахте ти и Катрин с вашето предложение за филма.

— Това стана благодарение на Катрин. На нея й хрумна тази идея — аз нямам никаква заслуга в случая — заяви Франческа. Лицето й просветна и нейните кехлибарени очи заблестяха с обич. — Тя е невероятно момиче, нали Ким?

— Направо е върховна. Супер момиче — охотно се съгласи той и се ухили до ушите. — Нали няма да забравиш да й предадеш много целувки от мене? Обади й се веднага щом пристигнеш.

— Как да го забравя като сто пъти ми го повтори досега — разсмя се тя. После се стресна, защото чу, че вратите на влака започнаха да се затварят, а диспечерът изсвири пронизително. — Време е да слизаш, Ким. Иначе току-виж си се понесъл с мене за Лондон.

— Мисълта за това даже ме блазни — отговори Ким, защото копнееше да види Катрин. Той изстена и направи гримаса на досада. — Уви, дългът ме зове и в момента в Лангли съвсем не могат без мен. — Изправи се, целуна сестра си по бузата и окуражително стисна едното й рамо. — Приятно пътуване, Франки, и се грижи повече за себе си, пази се да не настиваш повече. — Той тръгна да излиза от купето, но се обърна, за да я успокои още веднъж: — Татко е в сигурни ръце, така че опитай се да не се тревожиш. Докато аз съм в Лангли, ще се погрижа той стриктно да изпълнява лекарските съвети.

— Не се и съмнявам в теб. Довиждане, миличък.

— До скоро — усмихна й се той и скочи пъргаво на перона. Тъкмо затръшна вратата на вагона и влакът бавно потегли от гарата — затрака по релсите на юг, към далечния Лондон.

Франческа седна и се намести в ъгъла, като се опита да се загърне още по-добре в пъстрото си вълнено палто. Тя леко трепереше, въпреки че под палтото имаше пуловер, жилетка и дебела вълнена пола. Вратът й беше омотан с кашмирен шал, а краката й бяха обути с топли ботуши. Но в купето беше студено, защото парното все още не беше тръгнало. В началото на седмицата се бе простудила и така и не успя да се излекува. Мели, старата им дойка, която сега живееше в една къщичка в имението, я беше натъпкала с всичките си бабешки лекове, но дори и тези изпитани старовремски церове не помогнаха. Настинката още я държеше и състоянието й даже се влошаваше.

Франческа отвори чантата си и извади пакетче хапчета за гърло, приготвени лично от Мели, която вчера й ги пъхна загрижено в ръката. Усмихна се, защото с умиление си припомни как Мели ги беше отгледала. Мели наричаше тези хапчета „Рибарски приятелчета“, защото както тя самата твърдеше, те били измислени от исландските рибари, които и в студ, и в мраз ловели риба под морския лед. Като деца Мели насила ги тъпчеше с тези лековити бонбончета. Те бяха толкова лютиви, че очите им се насълзяваха, но Мели се кълнеше, че това е най-добрият лек за възпалено гърло. Сега Франческа доброволно пъхна едно хапче в устата си и започна да го смуче, а погледът й се зарея към пейзажите, които бягаха край прозореца на купето й. В момента влакът се намираше между Дейлс и Лийдс. Цялото поле беше сиво и пусто, покрито с тънка корица хрупкав скреж, а високите голи дървета се възправяха като горди и самотни часовои на фона на бледото небе, което изглеждаше застрашително в мрачния зимен ден. Тази година пролетта щеше да закъснее — нямаше ги първите стръкчета зеленина, но се чуваше блеене на новородени агънца. Не се виждаха и ранни нарциси, полюшвани от вятъра, въпреки че вече беше първата седмица от март. Изведнъж пред погледа й изникна телеграфен стълб, от който излизаха жици до два съседни хълма, и това само развали специфичната красота на гледката пред нея. Този стълб й напомни за трудностите, които беше срещнала през седмицата, докато развеждаше Джери Масингам и Гини из околностите на Йоркшир, за да си изберат подходящи места за филма.

Първите няколко дни й се сториха много, изморителни и направо ужасни. Джери беше започнал да нервничи и раздразнението му растеше с всеки изминат ден от тяхната обиколка на Йоркшир — най-голямото графство в Англия. Всеки път, когато си харесваха красиво местенце за външните снимки, неизбежно изникваше някое грозно творение на човека от XX век, което се натрапваше и правеше мястото неизползуваемо за сцени от XIX век. Телеграфните стълбове, пилони и водни кули хич не подхождаха за пейзажи от викторианска Англия.

Когато съвсем се отчая, Франческа реши да ги заведе много по-надалеч, отколкото първоначално беше мислила. Те минаха през Рипън, Мидълхам и Дейбърн и стигнаха чак до Суейлдейл, Уензлидейл и Къвърдейл, където се простираха безкрайни пущинаци, пресечени тук-таме от дълбоки долини, през които минаваха бързоструйни рекички, спускащи се на места в пенливи водопади, а бистрата им вода искреше от студената северна светлина. Спряха далеч във вътрешността на областта, където откриха фантастични местенца, непокварени от човешка ръка. Изкачиха се на високия хълм над живописното селце Гринтън и едва тогава Джери въздъхна с облекчение, докато се възхищаваше на пейзажа наоколо. Той остана поразен, сякаш не вярваше на очите си. Във всички посоки се простираше само една безкрайна хълмиста местност — ужасно гола и тъжна, и само тук-там се виждаха бели петна замръзнал сняг. Въпреки това гледката беше невероятно красива, защото строгата и сурова природа внушаваше страхопочитание. Сред тази девствена пустош самотно и величествено се издигаха остри скални зъбери, които сякаш пробождаха сивото зимно небе. А далече към хоризонта се виждаха равнините, които бяха коренно различни от тоя пущинак — там бяха грижливо разкроените плодородни полета, а покрай тях меко се виеше реката Суейл и когато се процеждаше малко слънчева светлина, тя започваше да проблясва като изящна сребърна панделка. Джери беше толкова запленен от гледката, че не можеше да помръдне от мястото си, сякаш беше омагьосан. Той категорично заяви, че това е възможно най-подходящата местност, а на киноекрана ще изглежда величествена. Те незабавно обходиха района и си избраха конкретни петна за различните епизоди, като поставиха маркировка, за да ги намерят лесно.

На Франческа й достави удоволствие да съдействува на Джери и на неговата очарователна помощничка, но се почувствува много неудобно, когато й връчиха чек за двеста лири, тъй като тя не считаше, че е свършила кой знае колко работа. Но Джери упорито твърдеше, че хонорарът й е съвсем нормален, така както ще бъде в реда на нещата, ако баща й срещу пет хиляди лири се съгласи екипът да използува някои от помещенията в замъка за вътрешните снимки. Баща й остана изумен от колосалната сума, която му предлагаха, а и тя не по-малко се изненада от самата идея да се снима в замъка.

Всъщност тази идея се роди съвсем случайно в деня, когато гледаха пробните снимки на Катрин, и именно на Катрин семейство Кънингам дължеше това примамливо предложение. По време на обяда, който Виктор даде в нейна чест в „Амбасадор“, след многото тостове и шампанско разговорът се завъртя около проблемите по създаването на бъдещия филм. Както обикновено Джери се безпокоеше за бюджета и започна да се оплаква за огромните суми, които ще трябва да пръснат, за да възпроизведат в студио балната зала на имението „Тръшкрос Грейндж“, която беше необходима за една от най-важните сцени във филма. Катрин слушаше много внимателно и изведнъж прекъсна потока от думи на Джери:

— Но защо да не използуваме някой салон или бална зала от аристократична къща от онова време или от истински замък? — предложи му тя. — Замъкът Лангли например е напълно подходящ. Виждала съм снимки на балната зала в него и мисля, че ще е идеална за целта.

За миг всички на масата замлъкнаха и сега Франческа си спомни как погледите им се приковаха в нея с любопитство, надежда и очакване. Виктор се прокашля и заговори пръв:

— Ти какво мислиш, Франческа? Ако балната зала действително е подходяща, дали баща ти ще ни разреши да снимаме вътре?

— Ами… да… сигурно — беше отговорила тя колебливо, защото не знаеше как ще реагира баща й и дали ще даде съгласието си.

— Обзалагам се, че ще излезе много по-евтино, отколкото да направите бална зала в студио — побърза да напомни Катрин. — Сигурна съм, че графът няма да ви поиска безбожна цена.

Смаяна от думите й, Франческа веднага се възпротиви:

— Господи! Та татко никога не би поискал да му пла… — тя млъкна по средата на думата, защото Катрин многозначително я срита под масата. Франческа цялата се изчерви, без да знае как да продължи.

Виктор й се притече на помощ, като каза:

— Разбира се, че компанията ни ще плати на баща ти наем за използуването на помещения от замъка — тонът му беше делови и не търпеше възражения. — Иначе няма да се съглася на този вариант.

Тогава Катрин се захили доволно, очите й самоуверено искряха и в същия момент й хрумна още една идея. С наставнически и компетентен глас тя им заяви, че Франческа е най-подходящият човек за водач на Джери, който възнамеряваше да обходи целия Йоркшир, за да избере подходящи места за снимки.

— При цялото ми уважение към тебе, Джери, все пак трябва да ви напомня, че Франческа идеално познава всичките тези места, защото е родена и израснала там — каза Катрин. — Само си помисли колко ходене ще спестиш, ако си имаш екскурзовод като нея. Освен това съм сигурна, че Франческа ще ти покаже такива скрити красиви местенца, за които не си и подозирал, че съществуват.

Виктор и Джери се бяха разбрали само с по един поглед, защото предложението на Катрин беше толкова разумно, че нямаше нужда да го обсъждат. Франческа се трогна от искрения и ентусиазиран начин, по който и двамата започнаха да я молят да приеме предложението, затова тя не упорства изобщо. Дори се беше съгласила веднага, защото не искаше да е просто наблюдател, а участник във вълнуващия свят на киното, и искрено се надяваше, че ще успее да помогне на Джери.

„Всъщност искаш да бъдеш по-близо до Виктор, а света на киното е неговият свят“, каза си тихичко на глас Франческа, докато пътуваше във влака. Тя извърна поглед от прозореца и невиждащо се втренчи в рекламния плакат пред нея, който разкриваше прелестите на слънчевия курорт Брайтън. Гледаше празно някъде отвъд него, защото цялото й съзнание се изпълни с образа на Виктор. Тя отдавна беше изоставила неодобрението и резервите си към него и вместо първоначалния страх сега изпитваше такива необикновени и бурни чувства, каквито досега не познаваше. С изненада откри, че през времето, което прекара в Йоркшир, Виктор й липсваше и тя постоянно мислеше за него. Миналата вечер се усамоти в стаята в Лангли и прекара часове пред огъня, като се опитваше да разгадае чувствата си, да си ги обясни колкото се може по-добре. Разстоянието между тях и раздялата за известно време й позволиха да разсъждава по-обективно и тя най-сетне призна пред себе си голата истина: „Аз съм влюбена във Виктор Мейсън“. Уплашена и объркана от несигурността и противоречията, които изживяваше, тя не посмя да си признае докрай, че всъщност го обича. Искаше й се да вярва, че това увлечение е нещо временно и затова не бива да го приема толкова сериозно.

Но сега тези въпроси я налегнаха отново. Тя въздъхна, притвори очи, облегна се назад и се опита още веднъж да си обясни чувствата към него. Всичко й се струваше безнадеждно. Франческа се ужаси от тази мисъл. Виктор я приемаше само като приятелка на Катрин. Тя знаеше, че между тях никога не можеше да има нищо повече, освен едно добро приятелство, а и в това се съмняваше. Макар че винаги беше мил и сърдечен с нея, той я възприемаше само като малко момиченце, още дете. Но дори и да разбираше, че тя не го вълнува като жена, Франческа с изненада осъзна, че ще й е трудно, дори невъзможно, да потисне чувствата си към него. Даде си сметка, че до този момент й стигаше да го вижда наоколо, защото самото му присъствие беше достатъчно за нея. Но дали това щеше да й стига и за в бъдеще? Щеше ли да може спокойно да седи до него — да го вижда толкова близо до себе си, а той да бъде толкова далече от чувствата й? Едва ли. Тя знаеше, че ще страда, и то много.

Предната нощ Франческа дълго не можа да заспи, защото продължи да си мисли за Виктор. Лежеше будна, а душата и тялото й го желаеха, копнееха за него. За първи път беше усетила странни и опасни тръпки у себе си, непознати страсти и видения възпламеняваха съзнанието й и изведнъж тя не можа да се познае, а собственото й тяло й се струваше чуждо и загадъчно. Цяла нощ прегръщаше и стискаше възглавницата до полуда, като се опитваше да спре дивите видения, които я преследваха, да обуздае непокорното си въображение, където виждаше как се люби с Виктор, как му се отдава напълно и без остатък. Въпреки че нямаше никакъв сексуален опит, тази нощ тя откри, че фантазията й беше нейната най-ерогенна зона. Виденията за Виктор бяха толкова необуздани, еротични и чувствени, че Франческа се ужаси от себе си и даже се изчерви в тъмнината на стаята си.

На сутринта, когато се събуди, тя откри, че ръцете й все още стискат възглавницата. Беше я прегърнала така здраво, сякаш прегръщаше Виктор. „Де да беше така“, помисли си тя и от очите й бавно потекоха горчиви сълзи на несподелена любов, които преминаха в отчаяни ридания. Франческа дълго плака. Когато най-сетне се успокои, тя реши никога повече да не го вижда. Знаеше, че трябва по някакъв начин да се откъсне от неговата компания, въпреки че все още не беше измислила как да обясни това на Катрин, която и не подозираше за нейните чувства.

Но сега, докато влакът я носеше към Лондон, тя беше раздирана от противоречия — обхващаше я ту мрачна депресия, ту радостна еуфория. Колебаеше се дали да послуша гласа на хладния си аналитичен разум или гласа на неспокойното си жадно сърце. Силният й ум диктуваше да стои далече от него, за да си спести страданията, но чувствата й неудържимо я тласкаха към Виктор. Беше съвсем млада и не познаваше болките и неизбежните разочарования от живота, затова у нея имаше много надежда и тя не се страхуваше да мечтае. Защо пък той да не си промени отношението към нея и да я заобича така, както тя го обичаше.

Изведнъж сърцето й се сви. „Аз не го обичам, не го обичам. Наистина не го обичам! — започна да си повтаря тя. — Просто съм влюбена… просто едно глупаво увлечение.“

Вратата на купето рязко се отвори и тя стреснато погледна. Кондукторът, който стоеше пред нея и приятелски й се усмихваше, беше неин стар познат. Казваше се Бивър и от много години пътуваше по линията Единбург — Лондон. Франческа го познаваше още от малка, когато два пъти в годината тя, баща й, Ким и Мели отиваха до Лондон.

— Добро ви утро, милейди — поздрави я той.

— Добро утро, Бивър. Как си?

— Благодаря, не мога да се оплача. А вие как сте? Какво прави негово благородие, също и младият граф — брат ви?

— Всички сме добре, благодаря.

Той кимна доволно и й се усмихна пак:

— След малко ще сервират закуската, милейди, тъй че заповядайте във вагон–ресторанта. Тази сутрин има ужасно много пътници и влакът ще се препълни, особено след като спрем на Лийдс.

— Благодаря ти, Бивър, в такъв случай идвам веднага.

Тя прибра в чантата си книгата, която й беше дал Ник, и се изправи. Бивър й направи място да мине, затвори след нея вратата и с полюшваща се походка тръгна по останалите купета.

Франческа си намери свободна маса във вагон–ресторанта и седна. Погледна менюто, но усети, че не беше гладна, по-скоро й се пиеше нещо топло. Поръча си каничка чай и препечена филийка и отново извади от чантата си книгата на Ник. Това беше един от първите му романи. Той й подари книгата със специално посвещение за нея. Тя вече я беше чела няколко пъти, като попиваше с удоволствие всяка страница и се възхищаваше на необикновения му усет към езика, на майсторския начин, по който си служеше с думите — така, че всичко сякаш оживяваше. Препрочете си няколко любими пасажа и затвори книгата, когато на масата се появи закуската.

Сега мисълта й се прехвърли към Ник. В последно време те бяха станали истински приятели и между тях се установи някакво дълбоко разбирателство. Тя ценеше неговото мнение и внимателно се вслушваше в съветите, които й даваше с най-добро приятелско чувство. За нея беше истинско удоволствие, че той проявява такъв интерес към работата й. Преди десетина дни Франческа доста плахо го помоли да хвърли поглед върху първите страници от книгата й за Чайниз Гордън. Когато й върна листата, той беше направо въодушевен. Думите му още звучаха в ушите й: „Това, което прочетох, е страхотно. Продължавай в същия дух. Изобщо не се колебай — беше й казал той. А после замислено й даде едно дълго разяснение: — Чуй ме, моето момиче. Ти действително имаш талант. Но талантът само не е достатъчен. Нужни са ти още воля, взискателност, всеотдайност и вдъхновение. Цялото ти съзнание трябва да бъде погълнато от книгата. Иначе нищо няма да излезе. Но има и още нещо с главно «В» — Въодушевление. И без него не може. Желанието ти за писане трябва да е по-силно от всичко останало и трябва да си готова на жертви в името на това. — Накрая той се беше усмихнал дяволито. — А има и едно «В», което е много опасно. Нарича се Вятърничавост — то може да съсипе всеки писател. Трябва да свикнеш така добре да организираш времето си, така да се изолираш от всичко останало, че никога нищо да не може да те изкуши, ако ще е в ущърб на работата ти. Схващаш ли, моето момиче?“

Ник толкова мило й казваше „моето момиче“, колкото мило звучеше и неговото „братле“ към Виктор. Постепенно Франческа разбра, че той си има специфични обръщения, които използува само за най-близките си приятели. Тя отпи от чая и се усмихна, защото от мисълта за Ник й стана малко по-леко на душата. Внезапно й хрумна, че той никога не наричаше Катрин „моето момиче“ — винаги се обръщаше към нея само по име. Може би изпитваше някакво страхопочитание пред невероятната й красота и огромен актьорски талант. Франческа не можеше да повярва, че Ник мрази приятелката й, каквото и да говореше Катрин. Ким също споделяше мнението на сестра си. И тя, и Ким считаха, че Катрин просто си въобразява. Сега, като се замисли за това, Франческа си припомни как Ник се държеше с Катрин така, както и с нея — закачливо, но приятелски. Но като че ли на моменти той се държеше малко сдържано с приятелката й, сякаш умишлено избягваше да се шегува с нея. Въпреки че беше поднесъл на Катрин най-искрени поздравления след прожекцията, по време на обяда се държа странно затворено и изолирано от веселата им компания. Но нали на масата той беше пошушнал на Франческа, че нещо не му е добре и че сигурно го е хванал грип. И наистина изглеждаше зле — лицето му беше пребледняло и някак изпито. Сигурно затова се беше държал така необщително тогава. Тя се надяваше, че за разлика от нея, той е успял да отърве простудата.

След като закуси, Франческа се върна в купето и с облекчение откри, че то все още беше празно. Тя седна в ъгъла и отново се сгуши в палтото си, като се опита да поспи. Успя да подремне малко, макар че непрекъснато кихаше и кашляше. Когато най-сетне влакът пристигна в Лондон, вече я тресеше, очите й бяха насълзени, а имаше и температура.

Тя слезе от влака и навън валеше проливен дъжд, затова се затича с куфара си по опушения сив перон с надеждата, че няма да чака дълго такси. За щастие до колонката пред гарата все още нямаше много хора и Франческа бързо си хвана такси. Шофьорът сръчно се запровира по задръстените улици в центъра на града, на път за квартал „Мейфеър“ в западната част на Лондон. Дъждът премина в яростен порой и на няколко пъти Франческа видя как небето се разцепва от светкавици, а после става още по-мрачно и зловещо. Гръмотевиците продължаваха да отекват някъде надалеч, когато бурята над Лондон поутихна.

Като стигнаха до улица „Честърфийлд“, Франческа вече се чувствуваше толкова зле, че с нетърпение чакаше да спрат пред дома й. Беше направо смазана — всички кости я боляха и цялата се тресеше, а на няколко пъти почти се задуши от кашлица. Тя плати нетърпеливо на шофьора, изскочи бързо от колата и се втурна тичешком по стълбите пред къщата. Изпита истинско облекчение, когато затвори вратата зад себе си. От столовата веднага доприпка госпожа Могс с парцал за прах в ръка. Изглеждаше уморена, но лицето й сияеше под нейната невъобразима шапка с цветя. Разсеяно, Франческа се замисли дали тя изобщо някога я сваля от главата си.

— А-а, милейди, па ти си дойде — заговори високо госпожа Могс и така енергично й кимаше с глава, че маковете по шапката се тресяха целите. — Айде свали ги тия мокри парцали и бегай право у банята. Турила съм да уври една убава супичка на печката, ама че ти я донесем в леглото — разпореди се тя. — Много требе да се пазиш, милейди, че тая твойта настинка ’ич не ми ’аресва.

— Здравейте, госпожо Могс — успя да я прекъсне най-сетне Франческа и се усмихна едва-едва. Тя остави куфара си на земята, съблече мокрото палто и го закачи. После се обърна с учудено изражение към госпожа Могс. — А вие откъде знаете, че съм настинала?

— Па как откъде! Госпожа Астернан! Тя ми каза! — заяви важно госпожа Могс. — Она сама ми се обади сутринта да ми каже. Сичко я послушах. Каза ми да ти сготвим чорбичка и да те турим право у кревато. Много арна женица е тая госпожа Астернан. Каза ми още и за негова светлост, дека бил паднал — зацъка съчувствено с език госпожа Могс, но после продължи потока си от думи. — Ай боже, каква беля! Ама и тия стълби са толку лоши! Я се това му викам на моя Алберт, колчем се фане да мие прозорците. Ама пак арно, белким и по-голем сакатлък е можло да стане. Но негова светлост можеше да си счупи и врато. — Тя кимаше компетентно на Франческа. — Като нищо моеше да си гу счупи; милейди!

Франческа едва сдържаше смеха си.

— Да, права сте, госпожо Могс — и ние всички с това се утешавахме. — Тя потрепери в хладното антре, грабна куфара си и тръгна нагоре по стълбите. Но насред стъпалата се спря и се обърна, защото госпожа Могс извика:

— О-о-о, насмалко да забравим, милейди. Мис Темпъл също се обажда. Те нема и час.

— Искате да кажете — мис Темпест — поправи я кротко Франческа. — Каза ли ви да ми предадете нещо?

— Каза, каза, милейди. Искаше да ти каже да не забравиш че ше одите да вечерате некъде. Аз па й казах, че ти си бая болна и сигур нема да одиш никъде. Рекох й още, че госпожа Астернан ми се е обаждала лично и ми е казала за лошийо късмет на негова светлост. Требе да знаеш, че госпожицата много се разстрои — ей, на е културна тая мис Темпъл. Секи случай, каза, че па ше ти се обади по телефоно. Немаше време жената, че отиваше да обедва некъде. Бързаше де, това искам да ти кажем. Рече да не си на кахър за вечерата. Она щела да я отложи, милейди. И си мислим, че добре стана така.

— Аз пък, госпожо Могс, мисля, че не е ваша… — започна Франческа сърдито, като се канеше да я смъмри, че си пъха носа навсякъде. Но после веднага се отказа. Та госпожа Могс си беше добра душица и просто се грижеше за нея, макар и толкова непохватно. — Всъщност, сигурно сте права, госпожо Могс. Мисля, че ще е най-добре да си полежа поне един ден. Чувствувам се направо отвратително, а пък и днес е такъв ужасен ден.

— Тъй, тъй, милейди. Оно не е време като време. Я си стой дома, а я те сега ше изтичам да ти донесем нещо за апване. Айде бегай у банята да се понатоплиш. След малко че ти донесем чорбичка. Турила съм ти и шише с гореща вода у леглото да се сгрееш.

— Толкова сте мила, госпожо Могс. Много ви благодаря. А между другото, имаше ли много поща миналата седмица? Вие сигурно сте оставили всичко на бюрото на татко? — Франческа реши да тръгне към библиотеката, но госпожа Могс решително й препречи пътя с парцала в ръка.

— Що ви требва сега да се занимавате с тия работи? Та що като са дошли сметки? Да опустеят тия сметки — произнесе госпожа Могс решително.

— Е, добре. Добре тогава. Ще ида да се пъхна във ваната. Дано да се постопля.

Докато се изкачваше нагоре по стълбите към своята стая, изведнъж болезнено я прободе мисълта, че няма да се види с Виктор Мейсън тази вечер. Именно той ги беше поканил на вечеря, а сега Катрин сигурно вече я е отложила. „По дяволите, и аз не знам какво искам!“ — промърмори си тя и се намръщи сърдито.