Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Voice of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

ISBN: 954-8081-01-6 (не е указан)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1503

 

 

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

Коректор: Мариана Черешарова

ISBN: 954-8081-03-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1504

История

  1. — Добавяне

Глава VI

Завесата се спусна под гръмки аплодисменти, за които се моли и мечтае всеки актьор и които са храна и смисъл на живота му. Буря от аплодисменти. Завесата бавно се вдигна и актьорите започнаха да излизат на сцената един по един — първо се появиха изпълнителите на епизодичните роли, после — актьорите с второстепенни роли, а най-накрая — изпълнителят на главната мъжка роля. Ръкоплясканията значително се усилиха при появата на главния герой, но сетне станаха почти оглушителни, когато Катрин Темпест грациозно се появи в средата на сцената и застана до своя партньор. Всички на сцената се хванаха за ръце и с усмихнати лица направиха няколко поклона на публиката.

Когато тежката завеса от червено кадифе се спусна, а после се вдигна за втори път, Катрин пристъпи напред под кънтящите възгласи, като отвсякъде отекваше едно непрекъснато „Браво! Браво! Браво!“ Лицето й сияеше в безброй усмивки, тя се покланяше ниско и изпращаше към публиката въздушни целувки, като непрекъснато повтаряше „Благодаря! Благодаря!“.

На фона на огромните и внушителни декори, които изобразяваха сцена от древна Гърция, тя изглеждаше толкова малка и крехка, докато стоеше там, на самия край на сцената, и с изящество и достойнство приемаше възторжените овации на публиката. Но макар и сама на сцената, тя не се чувствуваше самотна, а като любимката на едно голямо семейство, в което всички я обожават. Публиката — това беше нейното семейство. Единственото й семейство. Тя принадлежеше на тази публика, но и публиката й принадлежеше — и това щеше да бъде нейната съдба.

Катрин беше в еуфория, сърцето й преливаше от щастие, когато усещаше как я заливат вълните на всеобщия възторг, прииждащи от човешкото море в залата. Щастието й беше примесено с онова неповторимо чувство на удовлетворение, когато си успял да докажеш своя собствен талант. А най-накрая обикновено я обхващаше сладкото облекчение, че за пореден път беше успяла. Цялата всеотдайност и самодисциплина, упоритата работа и усилията да постигнеш съвършенството се възнаграждаваха стократно с това опияняващо и възторжено чувство, което й даваха въодушевените овации на публиката. Тя знаеше, че е успяла да развълнува и трогне тази публика, да я направи съпричастна по един неповторим начин. А такова възнаграждение си струваше всички усилия.

Копнееше този миг никога да не свършва, за да вкуси докрай триумфа на своя успех, за да продължи да се опива от неудържимия им възторг, но Катрин никога не забравяше, че това все пак е сцена и наоколо има и други актьори. Тя знаеше, че трябва да отстъпи място и на останалите, да им даде възможност да направят и те своите поклони, за да получат на свой ред възнаграждение от публиката за положения труд.

С великолепен театрален жест тя раздаде последни горещи целувки за публиката, усмихна се пленително за пореден път, а след това се обърна към Терънс Огдън — нейния партньор и изпълнител на главната роля — и му подаде ръка. Той пое дланта й, приближи се и се поклони първо на Катрин, а после и на публиката, която вече бе изпаднала в състояние на див възторг. Катрин отново се обърна, този път наляво, за да подаде ръка на Джон Дейтън — другия главен изпълнител, който също се приближи и така те образуваха едно великолепно трио, подлудило зрителите със своето изпълнение. Още четири пъти ги извикваха на бис, преди да се поклонят за последен път и да се скрият зад червената кадифена завеса.

Катрин бързо си тръгна от сцената, без да размени и дума с колегите си, както правеше обикновено, но тя просто нямаше търпение да се прибере в гримьорната си. Беше й непоносимо горещо, костюмът й бе залепнал от пот по цялото й тяло, а буйната червена перука й се струваше по-тежка и по-тясна от всякога. Кожата на главата вече така я сърбеше, че едвам издържаше.

През последното действие тя се изпоти прекалено много, което не беше характерно за нея, затова с безпокойство се питаше дали не е настинала. Гърлото й беше раздразнено и доста я болеше, но тя си даваше сметка, че се бе претоварила, защото имаше не само вечерни, но и дневни представления. Тя постоянно се стремеше да произнася репликите си ясно и отчетливо, за да се чуват и до крайните редове в огромната зала на театър „Сейнт Джеймс“, но ето че сега това й донесе неприятни последствия. Този факт доста я тревожеше и тя реши да взема по-често уроци по дикция при Соня Модел — най-добрата лондонска специалистка в тази област. Също така трябваше да прави по-често и по-старателно упражненията си по дишане, защото, както я беше учила Соня, правилното дишане е разковничето за хубав глас. През последните четири години Катрин положи много усилия, за да усъвършенствува техниката на гласа си. С особено постоянство и много старание тя беше усъвършенствувала интонацията, тембъра, динамиката, обхвата и ритъма на своя глас до такава степен, че напълно успя да изличи американския си акцент, който така силно се усещаше в произношението й, когато пристигна в Англия. Соня беше доволна и възхитена от бързия й напредък, макар че тази уважавана преподавателка обикновено пестеше похвалите си — преди няколко седмици тя беше казала на Катрин, че е постигнала такава изключителна музикалност на дикцията си, каквато малцина от нейните ученички са постигали. Въпреки това Катрин считаше, че трябва да продължи да се упражнява, за да направи гласа си по-издръжлив. Тя винаги се стремеше към съвършенство.

Тери Огдън я настигна зад кулисите.

— Хей, коте, много си се разбързала тази вечер.

Катрин се спря и се обърна към него. Върху лицето й беше изписано нещо средно между усмивка и гримаса.

— Направо съм труп, Тери. Обикновено хич не ме притеснява, като имаме по две представления на ден, но сега, кой знае защо, се чувствувам смазана.

Тери поклати глава с разбиране.

— Знам, познато ми е това усещане. Но пък представленията бяха страхотни, нали скъпа, — възкликна той възторжено със звучния си актьорски глас. — Само как улавяш настроенията на публиката! Може и да го правиш инстинктивно, но аз не познавам друг, който така бързо и фино да влиза под кожата на публиката. Да знаеш, коте, рядък талант имаш, нищо че си толкова млада.

— О, благодаря ви, любезни господине — отвърна Катрин шеговито и направи реверанс. — Вас също си ви бива. — Тя го погледна в очите и се усмихна.

Тя се усмихна така неподправено и сърдечно, а в очите й се появи такова невинно учудване, че нещо трепна в сърцето на Тери. Той винаги усещаше такъв трепет, когато тя го поглеждаше по този начин, защото в погледа й имаше нещо неотразимо и специфично само за нея. Катрин изглеждаше някак си странно крехка и беззащитна и на него често с вълнение му се приискваше да я закриля като безпомощно дете, макар и да подозираше, че под тази привидна слабост се крие един твърд и силен характер.

Той усети върху себе си съсредоточения й поглед и отвърна:

— Повечето пъти успявам да се справя, коте, но тази вечер бях доста под нивото си. Благодаря ти, че ме отърва по време на представлението. Не мога да повярвам, че взех да фъфля на оная реплика във второто действие. И то пък точно на тая важна реплика.

Самата Катрин се беше учудила на неговата засечка. Терънс Огдън бе един от най-големите драматични актьори на Англия — критиците го оценяваха като изключително талантлив актьор и често го сравняваха с младия Лорънс Оливие. Той имаше необикновена дикция, огромна дълбочина и обхват на гласа, а тези качества се съчетаваха и с големия му интелект и проницателност. Освен че бе на особена почит сред колегите си, този русокос красавец беше и идол на публиката, която трудно можеше да устои на младежкото му очарование. Той имаше специфична склонност към романтични авантюри с подчертано скандален ефект, но това не накърняваше ни най-малко професионалния му престиж. Тази склонност по-скоро допринасяше още повече за неговата популярност, като му създаваше ореола на голям любовник. Ако оставим настрана личния му живот, всички предвиждаха, че един ден и той — както Оливие — ще бъде удостоен с рицарска титла от кралицата. С две думи, по всичко личеше, че той ще бъде наследникът на некоронования крал в английския театър, пък и самият Лорънс най-доброжелателно го приемаше за такъв, като беше за него не само покровител и благодетел, но и близък приятел. Едва тридесет годишен Терънс Огдън — син на миньор от Шефилд — с лекота беше задминал повечето от своите съперници, включително и прочутия Ричард Бъртън, и понякога шеговито казваше на своя роден диалект: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме фърли на смет!“.

Катрин се облегна на някакъв декор, присви очи и замислено се вгледа в него, докато си припомняше как той неочаквано засече на сцената и я стрелна с ужасен поглед, сякаш търсеше помощ от нея. Най-накрая тя проговори:

— Какво всъщност се случи? Не можах да те позная, Тери.

Той се намръщи и поклати глава, толкова ядосан на себе си, че в очите му святкаха гневни искри:

— Да пукна, ако знам, котенце! Не ми се е случвало откакто за първи път играх пред публика, още съвсем хлапак, но кълна се — това никога няма да се повтори. Във всеки случай ти спаси стария пес с оная реплика дето така на място я вмъкна. Цял живот ще съм ти благодарен. Трябва да ти призная, скъпа моя Катрин, че досега не съм имал щастието да работя с друга такава благородна актриса като тебе. Честна дума, казвам ти го съвсем искрено.

Тази неочаквана и щедра похвала, и то от такъв знаменит талант в театъра, накара Катрин да се изчерви от удоволствие и тя промърмори нещо като благодарност, но веднага след това се запромъква към изхода, който водеше до гримьорните. Те бяха застанали на много неудобно място — край тях непрекъснато минаваха и ги побутваха актьори, запътили се към своите гримьорни, а сценичните работници сновяха насам-натам, преместваха декори и шумно се шегуваха помежду си. Целият този шум, дандания, задух я изнервяха и изведнъж й се стори, че се задушава от нетърпимата миризма на спарено, която така добре познаваше всеки, работил в театъра. Това беше странна миризма, напоена с прахоляк и влага, с изпаренията от блажните бои и лакове по декорите, със смесица от тежки парфюми и лакове за коса, с неприятния дъх на пот от актьорите и сценичните работници. Още от времето, когато за първи път се качи на сцената, тази миризма, винаги предизвикваше тръпка на възбуда у Катрин. Но точно днес тя усети някакво гадене и това я озадачи. После съвсем внезапно започна да кашля.

Тери, който в момента й говореше нещо за една от участничките в пиесата, се спря по средата на думата. Той погледна смутено как тя кашля, души се и се задавя, сложила ръка на устата си. Той я попита разтревожено:

— Ей, коте, какво ти става?

Катрин не беше в състояние да произнесе каквото и да било. Тя продължаваше да кашля и да се задавя. Тя поклати глава, за да му покаже, че не може да говори, после тръгна към изхода и бързо излезе в коридора. Тери й помогна да слезе по стъпалата, които водеха към гримьорните. Когато стигнаха до първата стая, а това беше гримьорната на Тери, той безцеремонно ритна вратата и извика на помощника си:

— Бързо, Норман, подай чаша вода за Катрин, много те моля!

Норман изтича да напълни една чаша, а Тери накара Катрин да седна на канапето, вече доста разтревожен. Пристъпите постепенно стихнаха и тя се отпусна назад, с благодарност пое водата и започна бавно да пие, като си поемаше дълбоко въздух след всяка глътка. Тери й подаде салфетка, за да избърше насълзените си очи.

Той продължаваше да я наблюдава с безпокойство и каза:

— За бога, коте, помислих си, че ще се задушиш! Какво ти стана така изведнъж? Сега вече по-добре ли се чувствуваш?

— Да, Тери, по-добре ми е. И аз не знам какво стана. Може и да е от прахоляка, а може и да е от гърлото ми, което беше пресъхнало. Сигурно това е причината, във всеки случай нещо не е наред. — Тя рязко се изправи. — Съвсем ще се оправя, когато си сваля костюма и тая гадна перука.

Той кимна с разбиране, но продължи да я гледа съсредоточено, сякаш за да се убеди, че напълно й е минало, после я попита:

— Какво ще правиш тая вечер? Поканил съм няколко приятелчета на вечеря в клуб „Бъкстън“. Ти защо не дойдеш с нас, коте?

Катрин му отказа по възможно най-деликатен начин, като внимателно подбираше думите си, за да не го обиди. Тери рядко канеше, и ако изобщо някога го правеше, това се считаше за кралско благоволение, затова тя любезно му каза накрая:

— Но все пак много мило от твоя страна, че искаш да вземеш и мене. За жалост обаче имам отдавна уговорена вечеря с Ким Кънингам и неговата сестра.

— А сигурно и с Виктор Мейсън? — каза той и я погледна със странно изражение.

Въпреки че тази реплика доста я изненада, Катрин реши да не го показва и само кимна с глава:

— Да, и Виктор ще бъде с нас. Но какво те кара да мислиш, че непременно трябва да е там? Та ние с него не сме чак толкова близки.

Тери повдигна рамене и отговори, без да я гледа в очите:

— Чух, че се увъртал около теб. Знаеш, че в нашите среди всичко се разчува. Нищо не можеш да скриеш.

Катрин повдигна вежди с учудване:

— Аз и нямам какво да крия. Ние просто сме приятели, това е всичко. — Тя дружелюбно го погледна и тръгна към вратата, а после се усмихна и на Норман. — Благодаря ти, миличък, че помогна на една дама, изпаднала в беда.

— За мен е удоволствие, Катрин. Жалко, че беше само бистра лондонска водица, а не нещо „по-така“. — Норман се ухили и подаде халата на Тери.

— Ами добре тогава, приятно прекарване — каза Тери, после се намести на канапето, повдигна гръцката си туника и започна да развързва сандалите си.

Гласът му прозвуча студено и в този момент Катрин забеляза, че нещо го беше ядосало. Тя обаче не проумяваше каква може да бъде причината, затова каза тихо, преди да се измъкне от стаята:

— Благодаря. Приятна вечер и на теб, Тери.

С огромно облекчение Катрин влезе в гримьорната си и заключи вратата след себе си. Тя дълбоко въздъхна и за миг се отпусна на вратата. За разлика от шума и бъркотията, от които току-що беше избягала, тук цареше пълен ред и спокойствие. Всяко нещо си имаше точно определено място. Театралните й костюми висяха подредени на една метална закачалка за дрехи, която Катрин сама беше купила, защото считаше, че стандартният гардероб към всяка гримьорна не побира достатъчно. Многобройните обувки бяха грижливо подредени под закачалката, червените перуки бяха внимателно опънати върху специалните поставки на масичката, а сценичните гримове, кремове, лосиони, пудри и какви ли не други тоалетни принадлежности бяха наредени върху тоалетката с невероятна педантичност.

Стаята беше странно тиха, всъщност изглеждаше някак стерилна без обичайните реликви, талисмани и други чудати предмети, с които артистите пълнеха гримьорните си. Веднага се забелязваше и липсата на поздравителни телеграми, картички от роднини и приятели, които всички артисти обичат да лепят по огледалата си. Но така или иначе Катрин беше получила само три телеграми преди премиерата на тази пиеса — от Тери, от Соня и от нейния импресарио. Нямаше си друг, който да се сети да й пожелае успех.

Гримьорната й беше не само копие на нейния малък, спретнат и уютен апартамент, но и отразяваше прословутата й педантичност към всичко. Въпреки че тя самата не го осъзнаваше, нейната прекалена подреденост се превръщаше в мания. И в апартамента й, и в гримьорната чекмеджетата бяха пълни до горе с красиво бельо и тя винаги се преобличаше най-малко три пъти на ден. Един чифт бельо й беше за сутринта, втори обличаше, преди да излезе на сцената, за да го смени само след два часа, когато се преобличаше в гримьорната. А ако имаше и дневно представление, тя сменяше бельото си и по четири пъти за най-голямо изумление на нейната гримьорка Меги. В другите чекмеджета имаше безброй много чифтове дамски чорапи, грижливо изпрани, сгънати и подредени заедно с чисти носни кърпички, повече от двайсетина чифта бели кожени ръкавици с различна дължина и цяла колекция от копринени шалчета, които бяха така чисти и запазени, сякаш изобщо не са носени. Тя слагаше дървени калъпи във всичките си обувки, за да не им се разваля формата, шапките си държеше на специални стойки, натъпкваше чантите си с хартия, когато не ги носи, поставяше всеки пуловер в отделна найлонова торбичка, пъхаше в калъфи почти всички дрехи, окачени в гардероба, било то всекидневни рокли или скъпи вечерни тоалети. След всяко едно обличане тя даваше дрехите на Маги да ги почисти и изглади или пък направо ги пращаше на химическо чистене.

Катрин беше не по-малко педантична и към самата себе си, затова се обливаше с парфюми и дезодоранти, като че ли се страхуваше, че естествената миризма на нейната женска кожа може да се стори неприятна за някого. Тя обилно използуваше паста за зъби, дезодоранти и освежители за уста. Затова и не беше чудно, че Катрин изпитваше истинска погнуса от всичко мръсно, занемарено и неподдържано.

Влизането в спокойната, подредена и хладна гримьорна й подействува като балсам след умората от ярките светлини, задуха на сцената, които действително я изтощиха тази вечер. Меги я беше помолила да си тръгне един час по-рано, за да отиде на някакво важно семейно тържество, и Катрин, която считаше за недопустимо да не уважиш някого по такъв повод, веднага се съгласи да я пусне. Отсъствието на Меги в момента й дойде добре дошло и тя беше щастлива, че може да остане сама със себе си. Тя бързо смъкна театралния си костюм и го положи внимателно на канапето.

Катрин седна пред огледалото и свали досадната перука. И в същия момент изпита невероятно облекчение. Тя свали всички фиби от косата си и я разпусна. Разреши я енергично, докато възвърна блясъка й, а после я върза отново с една бяла панделка. Катрин взе тампон с тоалетно мляко и започна старателно да сваля тежкия сценичен грим, докато не остана и следа от него. Тя отиде зад паравана в ъгъла на стаята, където стоеше мивката, и енергично разтри цялото си тяло с мокра гъба, след това изми със сапун лицето си, изми си и зъбите, направи си гаргара, сложи талк под мишниците, напръска се с дезодорант, напарфюмира се със скъп парфюм и с това завърши един ритуал, който неизменно се повтаряше в същия ред след всяко представление.

Докато се обличаше, Катрин размишляваше за ангажимента й по-късно и изведнъж й се прииска да го беше насочила за някой друг ден, но не и за тази вечер. Двете представления днес я бяха изтощили съвсем и въпреки че обикновено по това време тя се чувствуваше бодра и свежа, сега усети желание да се пъхне направо в леглото си и да заспи. Но тя знаеше, че трябва да се стегне, да си придаде жизнерадостно изражение и да бъде весела и общителна с хората около себе си поне още няколко часа. Беше прекалено късно да отложи ангажимента си за вечерта, а и не се съмняваше, че Ким вече търпеливо я очаква пред входа на театъра, както се бяха уговорили. Пък и не можеше да остави сам Виктор, който щеше да отиде направо за вечерята в къщата на улица „Честърфийлд“. Тя уморено въздъхна. Дълго време бе преценявала всяка своя дума и постъпка, за да може тази вечер да се състои, но сега се чувствуваше като хваната в своя собствен капан. „Само да не ме болеше така гърлото“ — каза си тя, докато нахлузваше копринения си комбинезон с много дантели. „Господи, дано не ме е хванал някой бронхит.“

Тази мисъл така я разтревожи, че тя се втурна към тоалетката, откъдето извади шишенце със сироп за кашлица, който винаги й беше подръка. Той съдържаше много алкохол и тя пиеше от него по малко, за да не й замае главата, както се беше случило един-два пъти. Но този път тя отпи една доста голяма глътка и се намръщи.

Катрин седна на стола, доближи лицето си до огледалото и започна да го оглежда. Поне външно тя изглеждаше в цветущо здраве и тя реши, че ще направи всичко възможно, за да запази доброто си физическо състояние. В никакъв случай не трябваше да си позволи да се разболява. Следващите няколко седмици щяха да бъдат от изключително значение за целия й живот. Нищо не биваше да попречи на нейните планове, които тя така старателно и упорито беше подготвила. Нямаше да позволи на нищо и на никого да застанат на пътя й.

Тя разсеяно се протегна за пудриерата и напудри носа си, докато си мислеше за седмиците на изпитание, които й предстояха. Колко усилия й беше коствало да нареди нещата в нейна полза, да насочва събитията в желаната от нея посока, за да може да осъществи мечтите си. Мечтите й трябваше да станат реалност. Просто трябваше! Младото и нежно лице изведнъж се опъна от напрежение и решителност и тя си представи скорошния си триумф, ако всичките й планове се изпълнеха. Как така „ако“, възмути се тя от своя песимизъм, за нея трябваше да има само един въпрос — „кога“. Тя отказа да приеме, че изобщо е възможен някакъв провал.

Все още погълната от своите трескави мисли, Катрин разреши косата си и леко я прихвана с две гребенчета отстрани, за да се открие лицето й, а после нанесе плътен слой червило по устните си. Без изобщо да се погледне повече, тя стана от стола и отиде при гардероба. Облече черната рокля, обу високи официални обувки от естествена кожа и сложи на шията си копринено шалче с цвят на тюркоаз, а най-отгоре — черно вълнено палто. Взе си от чекмеджето чифт бели ръкавици, грабна черна кожена чанта и бързо тръгна към вратата.

За момент се спря, преди да излезе. Тя се опита да се отпусне и няколко пъти дълбоко си пое въздух, като бавно вдишваше и издишваше. Тя събра цялата си решителност и всичката енергия, която все още й беше останала, стегна тялото си, изправи гръб и гордо отметна глава назад. Големият актьорски талант на Катрин й позволяваше да придава на лицето си всякакви изражения, да показва настроения, каквито тя пожелаеше. Затова само за миг лицето й вече сияеше, в грациозната й походка нямаше и следа от умора, когато тръгна по коридора. Целият й вид излъчваше самоуверена решителност, докато вървеше към изхода.

Ким, който обикаляше около входната врата, бързо прекъсна сладкото бърборене с портиера Чарли и се втурна да я посрещне, когато я видя.

— Катрин, скъпа, изглеждаш направо страхотно! — възкликна той с истински възторг в очите си. Той се приближи и я целуна по бузата.

— Благодаря — отговори Катрин с ослепителна усмивка. Тя мило се притисна в ръката му и го погледна със светнали очи. — Извинявай, че те накарах да чакаш.

— Това няма никакво значение — каза бързо Ким. — Важното е, че спря да вали. Докато идвах насам се лееше такъв проливен дъжд.

— Лека нощ, Чарли — бързо извика Катрин, защото Ким вече нямаше търпение да излязат.

— Лека да е, мис. И пр’ятно изкарване — каза Чарли и погледна Ким. — На вас също, ваша милост.

— Лека нощ, Чарли. Радвам се, че си побъбрихме.

Те затвориха тежката врата зад себе си и Ким хвана Катрин под ръка и забързаха надолу по алеята.

— Хайде по-скоро да се качим в колата, преди да плисне отново.

— Кажи ми, Ким, какво толкова си побъбрихте със стария Чарли?

Ким се захили:

— Ами той реши да ме забавлява с любопитни историйки за разни „влюбени момчетии“ от едно време, които са тичали след хубавите актриси. Беше ужасно забавен, даже си позволи някои пикантности.

— Ха, да не би и теб да те е взел за такъв — попита Катрин. — А може би Чарли така си представя съвременните „влюбени момчетии“?

— Нищо чудно. — Той погледна към нея. — Но трябва да ти кажа, че старият Чарли е твой голям почитател. — Той сякаш за миг се поколеба, но после продължи. — А по всичко личи, че и Терънс Огдън е сред твоите почитатели. На излизане той се спря да размени няколко думи с мене. Явно, че доста си пада по теб. А и ми се стори, че любопитствуваше прекалено много за това, как ще прекараме тази вечер. Каза ми, че му се искало да отидем с него в „Бъкстън“, даже ни бил поканил.

Катрин се сепна и си каза: „Да, да, искало му се е, най-вече да ме покани заедно с кавалера ми.“ Гласно обаче тя добави нехайно:

— Да, чух, че е поканил няколко приятелчета на вечеря.

— Значи все пак си съгласна, така ли?

— Съгласна с какво, Ким?

— Че Тери е твой голям почитател. — Ким се изкашля с ръка на уста и добави с леко дрезгав глас: — Даже си мисля, че е лапнал по тебе.

На Катрин й стана толкова смешно от тази абсурдна идея, че не се сдържа и се разсмя на глас. Тя погледна весело Ким със закачливо присвити очи. На слабата светлина от уличната лампа Катрин обаче видя сериозното и изпитателно изражение на Ким и в миг разбра, че трябва веднага да разсее съмненията му.

— Не си измисляй, моля те! Той може би ме е попрехвалил тази вечер, защото му помогнах по време на второто действие. Внезапно засече на една от репликите си. Вярно е, че ме покани на вечеря, но какво пък, сигурно е искал да ми върне жеста. — Катрин сама не си вярваше на думите. Навярно Ким беше прав. Ако Тери наистина бе лапнал по нея, тогава тя лесно можеше да си обясни защо беше реагирал малко грубо при отказа й, а и подмятането за Виктор ставаше съвсем разбираемо. Но тя изобщо и не мислеше да сподели с Ким тези свои подозрения. Тъкмо обратното, трябваше да ги разсее, и то незабавно. Затова добави: — А освен това Тери е влюбен в Алекса Гарет. Те са във вихъра на една романтична връзка, за която толкова се говори. Нима нищо не си чувал за това? — попита тя с подчертано учудване.

— Да, да — каза Ким, но хич не изглеждаше убеден, макар и да знаеше, че последното беше вярно. Той беше чел тук-там из вестниците по някоя и друга клюка за Тери и Алекса. Но пък, от друга страна, Тери му бе говорил за Катрин така, сякаш тя му е една от най-близките приятелки, а това го беше подразнило. — Защо обаче винаги те нарича „коте“? — попита Ким уж с небрежен тон, но си личеше, че е ядосан. — Не понасям някой да се държи толкова фамилиарно.

Този въпрос смути Катрин и тя тъкмо щеше да му обясни, че в театъра е напълно естествено за актьорите да се държат фамилиарно помежду си, но после реши да го премълчи. Тя осъзнаваше, че Ким е напрегнат и разбираше, че въпросът му е по-скоро израз на някаква ревност, отколкото на неодобрение спрямо нея самата, затова му даде следния отговор:

— Още като студентка в Театралната академия, Тери ме гледа в ролята на Клеопатра. Той реши, че има нещо много котешко у мене, и оттогава до днес ме нарича „коте“.

— О, така ли — промърмори Ким, защото се чудеше какво да отговори. Той я погледна с ъгъла на очите си и каза: — Не съм знаел, че с Тери сте приятели от толкова много години. Мислех, че си се запознала с него в тази пиеса.

— Слушай, Ким, какво имаш предвид под „толкова много години“. Завършила съм Академията само преди две-три години. Ако те чуе някой, ще си помисли, че съм грохнала баба — засмя се тя.

Вече бяха стигнали до колата. Ким пусна ръката й и отиде да отключи вратата. После отново се върна от нейната страна, помогна й да влезе и се качи зад волана. Той беше подозрително мълчалив, докато караше нагоре, през центъра, към квартала „Мейфеър“, който беше в противоположната част на Лондон. Не след дълго Катрин докосна леко ръката му и гальовно каза:

— Тери ме приема просто като приятелка, Ким, не като жена. Повярвай ми.

— Щом казваш — съгласи се Ким неохотно. В края на краищата Катрин няма вина, че Огдън се беше държал така идиотски, а ето че той все пак й се сърди. Той реши, че трябва да се постарае да заглади положението.

Най-лошото, което можеше да се случи в тази толкова важна за нея вечер, беше да предизвиква ревността у Ким. Тя трябваше да спечели неговото благоразположение. А и хич не й се искаше той да се дразни от присъствието на Виктор и да се заяжда с него. Затова тя започна да говори бавно, като внимателно обмисляше думите:

— Пък даже и да ме харесва като жена, това няма никакво значение за мен. Поради простата причина, че Терънс Огдън изобщо не ме интересува. Ама съвсем, съвсем изобщо. — Тя се изсмя презрително. — Познавам прекалено добре артистите и тяхната страхотна самовлюбеност, за да създавам някакви по-близки взаимоотношения с тях, любов моя. Пък и ти трябва да си забелязал, че не съм лекомислен човек. Как бих могла да обръщам внимание на Тери, когато съм толкова влюбена в теб!

Ким видимо се успокои и така широко се усмихна, че всичко около него сякаш засия. Единственото, което той успя да промълви в този момент, беше:

— Щастлив съм да го чуя, скъпа моя Катрин.

Ким знаеше, че за Катрин не бяха тайна неговите чувства към нея, затова той очакваше и тя да отговори на любовните му признания. Това бяха най-силните думи, които беше чувал от нея, откакто се познаваха, и засега те му стигаха. В миг той възвърна типичното си добро настроение и сърдечност и се впусна да й разказва надълго и нашироко за дърветата, които щеше да засажда в имението Лангли. Катрин се облегна и си даде вид, че слуша с интерес.

Всъщност тя беше погълната от собствените си мисли и най-вече — от мисълта за Виктор Мейсън. Чудеше се дали той е гледал представлението тази вечер, но по-важното за нея беше дали е успял да изпълни обещанието си. Най-неочаквано Катрин усети, че за миг сърцето й спря, а дъхът й секна. За първи път тя проумя колко рисковано беше заложила всичките си планове на една-единствена карта. Тази единствена карта беше той — Виктор Мейсън. Ако Виктор я подведе, щеше да се окаже, че е изгубила напразно седмици ценно време, че всичките й усилия са отишли на вятъра. Господи, ако се е излъгала в него, провалът ще бъде огромен. Тя притисна още по-здраво чантата към себе си, защото я прободе мисълта, че макар и да бе преценила всички подробности в своите планове, не беше съобразила най-важния момент — че Виктор Мейсън можеше и да не удържи на думата си.

У Катрин имаше странната смесица от наивност и проницателност. От една страна, тя нямаше богат житейски опит, но от друга — притежаваше вродения усет да прониква в хората и често пъти достигаше до забележителни прозрения за техните характери. Макар и толкова млада, тя великолепно познаваше човешката природа и рядко правеше грешки в оценките си за хората. Катрин и сега се утеши с тази мисъл, тя разбра, че няма друг избор, освен да вярва, че инстинктът й не я е излъгал. А усетът й подсказваше — не може да се е излъгала във Виктор. Тя с облекчение отпусна чантата на коленете си, вече напълно убедена, че Виктор е удържал на думата си, която й даде преди няколко седмици. Сигурно не го беше направил от приятелски чувства или от прекалена симпатия към нея, а поради една твърде проста причина, която обаче беше достатъчно сериозна — неговата лична заинтересованост. Тя беше необходима на Виктор Мейсън и знаеше това безпогрешно още от първата им среща.

Тази мисъл беше цинична, но в нея имаше много истина. Катрин знаеше, че е права и това я поразвесели. Тя с облекчение усети, че вече и физически се чувствува по-добре. Убийственото изтощение и умората, които я налегнаха след представлението, като по чудо бяха изчезнали. Кратката разходка от театъра до колата на свежия и влажен въздух я беше ободрила и сега тя дишаше по-леко. Даже гърлото вече не я болеше толкова много и тя доста се зачуди дали пък неприятните усещания след представлението не бяха плод на внушение. Кой знае, може би причината беше единствено в нервното напрежение през последните няколко седмици или пък в изтощението от двете изморителни неделни представления.

— Но така или иначе с тези дървета долният край на пасището ще стане съвсем друг. Татко действително е доволен, че се залових със засаждането на малка горичка. Само след години тя ще бъде неоценима — разказваше й Ким.

— Това е чудесно. Радвам се, че е потръгнало така добре — отговори Катрин механично, въпреки че беше доволна от неговия ентусиазъм. Ким ставаше невероятно словоохотлив, когато започваше с разказите си за имението, и въпреки че Катрин ги знаеше вече почти наизуст, тя винаги се стараеше да демонстрира интерес. Още от началото на тяхната връзка тя беше осъзнала, че трябва да зачита любовта на Ким към земята, защото се коренеше дълбоко в душата му. Земеделският живот беше станал негова съдба. Имението и всичко свързано с него изпълваше цялото му съществуване.

— Ето че пристигнахме — весело съобщи Ким, когато спря на улица „Честърфийлд“.

Катрин се обади:

— Знаеш ли, Ким, не си ми казвал почти нищо за сестра си, освен че е красива. Не мислиш ли, че щеше да е по-добре, ако аз…

— И на нея не съм й казвал почти нищо за теб — прекъсна я Ким със смях. — Мисля, че така е по-добре — да нямате предварителна представа една за друга.

— Но сигурно знае все пак, че съм артистка.

— Да, това знае.

— Тя работи ли нещо? С какво се занимава?

Катрин не се тревожеше, нито пък се притесняваше от срещата със сестрата на Ким, но тя се съмняваше, дори не вярваше, че някога изобщо ще се сприятелят. Лейди Франческа Кънингам, получила по рождение тази титла като дъщеря на граф, сигурно беше някоя от онези студени и високомерни млади дами, типични за висшето английско общество. Това, че Ким правеше изключение от общото правило и не парадираше със своята титла и произход, съвсем не означаваше, че неговата сестра е замесена от същото тесто. Ако истината беше тъкмо такава, тя и сестра му едва ли щяха да намерят общ език или пък основа за някакво приятелство. Катрин обаче си даде сметка, че и не беше чак толкова необходимо да стават големи приятелки. Стига да се появи някаква взаимна симпатия между тях, всичко ще бъде наред, а и за Катрин така ще е по-лесно да владее положението.

— От мълчанието ти мога да заключа, че сестра ти е дама, която не разчита на заплата — продължи Катрин, след като не получи никакъв отговор. Тя хвана дръжката на вратата и понечи да слезе.

Ким леко докосна ръката й, за да покаже, че има да й каже нещо. Той обясни:

— Тя наистина не ходи на работа, но работи страшно много. Всъщност тя е писателка. В момента прави биографични проучвания, за да напише една книга. Тя постоянно се рови в разни исторически книги и само дето не спи в Британския музей. Но, както и да е, по-важното е, че тя се интересува от изкуство, а това означава, че сигурно ще си допаднете. Не се притеснявай.

— О, хич и даже не се притеснявам — увери го Катрин с широка, самоуверена усмивка — и тя казваше самата истина, защото едва ли нещо на този свят можеше да я смути.