Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (42)

Глава XVII

Внезапните прозрения могат да бъдат хубаво нещо, но често пъти чрез тях човек достига до тежки и неприятни истини, които всяват смут и отчаяние. След като се навечеря, Николас Латимър изпадна тъкмо в такова състояние на духа и сега седеше в дневната и пиеше вече втората чаша кафе.

Истината за сегашното му положение хич не му харесваше. В същото време осъзнаваше, че даже и да си затвори очите, с това проблемите нямаше да изчезнат. А те бяха много и сложни, но се свеждаха до една основна дилема, която му се струваше неразрешима. Трябваше някак си хем да оправи хаоса в личния си живот, хем да не престава да пише. Но не беше в човешките възможности да се справи и с двете — винаги едното щеше да бъде за сметка на другото.

Всъщност истината го свари неподготвен и така го зашемети, че той още не можеше да дойде на себе си. Но после бавно започна да се самоубеждава, че работата му е по-важна от всичко. Затова стигна до извода, че ще трябва да загърби личните си проблеми и на всяка цена да довърши започнатия роман. От опит обаче знаеше, че това не е толкова лесно. Всяка неприятност и грижа го разсейваха и блокираха мисълта му, която трябваше да бъде ясна и свежа, за да работи пълноценно. Пък и с годините Ник беше започнал да се ядосва за какво ли не, а нервното напрежение действаше пагубно на таланта му.

Като премисли всичко за пореден път, опитвайки се да вземе мъдро и безпристрастно решение, Ник се зарече да се постарае да се изолира напълно от проблемите в неговия дом, най-вече — от присъствието на Карлота, за да си осигури спокойна атмосфера за дописването на романа. Ако се наложеше, щеше да се съгласи и с пътуването й до Венецуела, при условие че отиде сама, без детето. А може би той самият трябваше да се махне нанякъде. Но къде би могъл да отиде? Ранчото на Виктор винаги го предразполагаше към работа и Ник неведнъж в миналото се беше усамотявал там да пише. Но Виктор скоро щеше да пристигне по работа в Ню Йорк, и тъй като не идваше често, беше решил да остане поне месец-два. Така че нямаше смисъл да ходи до ранчото, за да се види с приятеля си. Нито пък можеше да отиде другаде, защото непременно искаше да се срещне с Виктор и да бъдат заедно, докато той е в Ню Йорк. Виктор Мейсън беше единственият човек, който остана неизменно до него, и след тридесетгодишно приятелство те си бяха станали по-близки от когато и да било.

„Просто ще трябва да приема истината и да се оправя някак си“ — реши Ник. Стана и отиде да хвърли дърва в огъня. Забеляза, че картината на Торел над камината леко се е изкривила и той я оправи, като я премести леко надясно. Отстъпи назад, огледа я внимателно с леко наклонена глава и остана доволен. После се върна и отново седна на дивана.

Оттам той продължи да гледа картината — модерна импресионистична творба на един съвременен художник, когото той много харесваше. На нея беше нарисувано красиво младо момиче, застанало сред море от цветя, в средата на обляна от слънце градина. Голото й тяло беше дискретно загатнато под изобилието от цветя и зеленина. С меките тонове и изящните светлосенки този пасторален портрет напомняше много за стила на късния Реноар. Ник се беше влюбил в тази картина още в мига, в който я видя — нежните й пастелни цветове и свежестта, която се излъчваше от изображението, се съчетаваха отлично с ведрата и слънчева атмосфера в дневната.

Ник сам беше подредил тази стая. В нея преобладаваха нежни нюанси на бялото, съчетани с бежово и охра, а като акцент тук-там се забелязваха оранжево, бледосиньо и бледозелено. На фона на тези светли тонове приятно контрастираха антиките от тъмно дърво, които беше купувал в продължение на години при своите пътувания до Англия. Тази стая беше съвършен израз на неговия вкус и на усета му за уют, изящество и дискретна елегантност. Всеки, който влизаше тук, изразяваше възхищението си от красотата и спокойствието на атмосферата.

Накрая Ник откъсна поглед от картината и посегна към сребърната каничка за кафе, но бързо я остави. Скокна нетърпеливо от мястото си, обзет от онази нервна възбуда, която все по-често се появяваше напоследък, и изведнъж реши, че иска да излезе. Помисли си, че една хубава разходка щеше да освежи мозъка му, защото в момента изобщо не беше в състояние да работи.

Затича се надолу по стълбите, грабна от закачалката бежовото си кашмирено палто и шала, и надникна в кухнята. Вътре Пърл и мис Джесика — чудесната шотландка, която се грижеше за сина им — се бяха затрупали от готварски книги и си бъбреха за рецепти. Той им каза, че се връща след около час и излезе.

Ник свърна по авеню „Мадисън“ и още преди да стигне до хотел „Карлайл“, който беше на две пресечки от дома им, вече съжаляваше, че е излязъл. Времето беше станало още по-студено и духаше хапещ леден вятър. Той го блъскаше в гърдите, развяваше косата му, брулеше лицето му и от това очите му се насълзиха. Застана под навеса пред входа на хотела и си погледна часовника. Чудеше се дали да слезе в бара, за да изпие едно, или пък да се качи в кафенето, за да послуша изпълненията на Боби Шорт. Но Боби сигурно вече беше започнал да свири, пък и Ник не си беше сложил вратовръзката. Затова махна на първото такси, което видя, скочи вътре и каза на шофьора да го закара до бар „Елен“ на Второ авеню. Той се облегна назад и пъхна ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопли.

Само след пет минути влезе в бара и с удоволствие откри, че не е така претъпкано както обикновено. Метна палтото си на някаква закачалка и се намести на едно столче пред плота на бармана. Поръча си Реми Мартин и запали цигара. Съдържателката на заведението, Елен, го видя, махна му с ръка и се приближи, за да го поздрави с обичайната си любезност и дружелюбност. Те си размениха набързо няколко шеги и после Елен се върна да се оправя с множеството си задължения. Конякът беше мек и приятно го загря, пък и отлично вървеше с цигарата. Изведнъж му стана хубаво, че в крайна сметка реши да излезе от дома си. Постепенно се отпусна, напрежението му се стопи и той изпита истинско удоволствие от оживлението в бара, където хората весело разговаряха и се наслаждаваха на живота.

Той обхвана с две ръце широката тумбеста чаша и замислено се загледа в нея. Отдавна беше престанал да търси щастие…, но то пък кой ли по дяволите беше щастлив в този скапан свят? Всъщност Колет си го беше казал много хубаво още преди време — единственото, което носи щастие, са новите неприятности. И все пак се беше надявал, че поне на тия години ще успее да си осигури, ако не щастие, то поне някакво спокойствие в живота. Но дори и това не беше постигнал. „Господи, само след два месеца ставам на петдесет и две. Кога мина толкова време? Сякаш изтече между пръстите ми, отнасяйки… целия ми младежки идеализъм, всичките ми романтични мечти, всичките ми надежди… останаха ми само дребни отломки от изпепелени стремежи, останаха разочарованието, горчивината и неутешимата тъга в душата ми. Да, годините ми се изнизаха като сън, отидоха си, без дори да мога да…“

— Виж ти! Виж ти! Да пукна, ако това не е самият Николас Латимър. Цял-целеничък.

Той се извърна бързо и видя пред себе си сияещата усмивка на Естел Морган. Ник се смъкна от столчето, хвана протегнатата й ръка и се приведе, за да я целуне, защото тя му подаде бузата си.

— Здравей, Естел — поздрави я той сърдечно. — Как си? Къде се изгуби толкова време?

— Много съм си добре. Все така си снова нагоре-надолу и си пиша моите статийки — отговори тя и го загледа с предишното си възхищение, което не беше отслабнало с годините. — Изглеждаш чудесно. Дори си по-красив и по-чаровен от всякога, миличък Ники.

Ник се ухили:

— Кога се видяхме за последен път? Май беше преди две години?

— Точно така. Не сме се виждали, откакто взимах от теб интервю за списание „Нау“. Аз все още работя за това списание. Страшно ми хареса последната ти книга, а пък нали си те познавам много добре, не се и съмнявам, че в момента пишеш нова.

— Разбира се, че пиша. Нали знаеш, че без това не мога. Какво ще кажеш, Естел, да те почерпя едно?

— Не, благодаря. Ще те видя само за няколко минути. Ще вечеряме заедно с една компания приятели, които ме чакат ей там — тя посочи към масата в дъното на бара.

Ник погледна към компанията и видя няколко познати физиономии, чиито имена не си спомняше. Там седяха още един известен артист, един френски режисьор със съмнителна репутация и един журналист от Бродуей, с който също се беше запознавал някога. Ник кимна с глава на журналиста и се обърна към Естел:

— Е, жалко. Но защо все пак не пийнеш набързо едно?

— Не, не, благодаря. — Тя се приближи до него и приятелски докосна ръката му. — Луд късмет е, че те срещнах. Цял ден звъня у вас да те търся.

Ник наостри слух и я изгледа внимателно:

— Да не би ти да си жената, която днес няколко пъти се е обаждала у дома? — попита той, защото внезапно се досети, че сигурно Естел е била онази мистериозна натрапница, която беше вбесила Карлота.

— Да, наистина те търсих няколко пъти.

— Можеше поне да си кажеш името — скара й се той, но се опита да прикрие раздразнението си. Идеше му да й извие врата заради главоболията, които беше предизвикала.

— Днес цял ден съм в движение и ти звънях от различни места — обясни Естел. — Така че нямаше смисъл да си оставям името, защото ти нямаше как да се свържеш с мен.

— Аха, сега разбирам. Да не би да имаш да ми казваш нещо важно? — попита той с любопитство и я загледа изненадано.

— Ами исках… Трябва да ти предам нещо… от една твоя стара позната.

— Коя ли пък е тя?

— Катрин.

Произнесеното име сякаш увисна във въздуха и за момент Ник не знаеше какво да отговори. Усети, че целият се стегна, като чу това име, но знаеше, че очичките на Естел любопитно наблюдават реакцията му. Накрая той само повтори невярващо:

— Катрин?!

— Да. Темпест.

— Много добре знам за коя Катрин става дума — сопна й се рязко Ник и се изсмя с висок нервен смях. Той продължи да се смее, за да прикрие внезапното вълнение, което го обзе; а после поклати глава. — Я стига си ме будалкала, Естел! Да ми предадеш нещо от нея? И то точно на мен?

— Не знам защо се правиш на толкова учуден. Та ти беше голямата й любов, Ники.

Той не отговори. Сърцето му започна да бие неравномерно и Ник си каза: „След толкова много години пак…“ После попита тихо:

— Какво точно трябва да ми предадеш, Естел?

— Катрин иска да се срещне с теб, Ники. Тя пристига в Ню Йорк след десетина дни.

Николас Латимър стоеше като поразен. Отдавна не беше чувал такава шокираща новина, затова все още не можеше да повярва. Той повдигна слисано русите си вежди.

— Я стига, Естел. Ако си решила да се будалкаш с мен, шегата ти е направо гадна. Не мога да повярвам, че тя иска да ме види. Знаеш отлично по какъв отвратителен начин скъсахме отношения с нея. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал. Господи, та това са почти десет… всъщност — цели дванайсет години.

— Не бих си позволила да се шегувам с подобно нещо. Нали знам какви бяха чувствата ти към нея, какви изобщо бяха отношенията между вас двамата — увери го Естел. После сниши глас и каза: — Тя наистина иска да се срещне с теб. Честна дума. Когато на теб ти е удобно.

— Но защо, за бога? Не мога да проумея защо иска да види тъкмо мен. — Ник глътна жадно от коняка, като вече не прикриваше огромното си стъписване. Остави чашата на бара и се втренчи въпросително в Естел. — Не ти ли обясни каква е причината?

Естел поклати отрицателно глава:

— Не, но не ми е трудно да се досетя. Мисля, че иска отново да й станете приятели. Ти и още няколко души, с които също ме помоли да се свържа.

— Като кой например? — попита Ник.

— Ами например — брат й.

— Боже мили, онзи сенатор от Илинойс! Голямата надежда на Демократическата партия — говори се, че щял да си опита късмета на президентските избори през 1984. Така значи, искала да се види с него! Да, започва да става интересно. Те двамата от години са на нож. И сигурно още е така, щом като тя търси помирение. — Погледът му стана заинтригуван.

Журналистката само поклати глава.

Изведнъж на Ник му хрумна още нещо и той присви устни със замислено изражение.

— Естел, ти нали остана при нея, след като всички я изоставихме. Сигурно и сега сте приятелки. Често ли я виждаш? — Ник вече изгаряше от любопитство и му беше страшно интересно да разбере как ли изглежда Катрин в момента, попрехвърлила четиридесетте.

— Не съм я виждала от известно време. Тя понякога ми се обажда по телефона, както направи и онзи ден, когато ме помоли да се свържа с вас.

— А откъде ти се е обадила? Още ли живее в Англия?

— Не съвсем… — Естел се поколеба дали да му разкрие къде точно се намираше Катрин и да му каже, че тя всъщност е отседнала в хотел „Бел Еър“. Реши обаче да не му обяснява подробно, затова отговори лаконично: — В момента е в Щатите, но не мога да ти кажа нищо по-конкретно. — И за да не излезе, че му няма доверие, Естел добави: — Просто е решила да пообиколи страната.

Ник я изгледа подозрително, но реши да не се заяжда.

— Освен с Райън и с мен, с кого другиго те е помолила да я свържеш?

— С Франческа Кънингам, всъщност — вече Естел. — Предполагам, че Катрин иска да се сдобри и с нея и да…

— Е това е вече върхът! — прекъсна я Ник и се разсмя сухо.

— Така е, прав си. — Лицето на Естел се изопна. — Нейна милост се държа високомерно, даже прекалено високомерно. Същата си е — надута и властна. Хич не се е променила. Но както и да е, тя отказа да се срещне с Катрин и едва не ме изхвърли от апартамента си.

„Нищо чудно“ — каза си Ник. След малко той добави гласно:

— Боя се, че и аз ще ти откажа, Естел. Кажи на любимата си приятелка, че й благодаря за добрите й намерения, но не желая да я виждам.

Естел очакваше, че той ще се съгласи, че дори ще определи конкретна дата, затова сега учудено запримига.

— Защо не размислиш? — попита тя и докосна ръката му. — Какво лошо има в това да се…

— В никакъв случай, Естел — прекъсна я той с твърд глас. Естел не си направи труда да прикрие разочарованието си и му каза с тъжно примирение:

— Колко жалко наистина. Ти я обичаше толкова… — Гласът й неуверено замлъкна.

— Това беше много отдавна, Естел. Оттогава доста неща се промениха.

— Да. — Тя знаеше, че е безполезно да спори, защото само щеше да го ядоса. А не искаше да го настройва срещу себе си. Николас Латимър винаги й е бил особено симпатичен. Естел реши, че трябва да си тръгва, а по устните й се появи тъжна усмивка. — Мисля, че е време да вървя при моите приятели. Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам, Ники. Може пък и да промениш решението си.

— Не, Естел, няма да го променя. — Ник леко се усмихна. — Радвам се, че те видях.

Той се обърна рязко, седна на бара и започна бавно да отпива от коняка си. Ник беше разтревожен и объркан от внезапното вълнение, което го обзе — усещаше, че нито може да се успокои, нито да се съсредоточи върху нещо друго.

 

 

Ник си допи питието и се прибра у дома. Завари Карлота в леглото да прелиства последните броеве на любимите й модни списания. Той веднага й разказа, че се е срещнал случайно с Естел Морган, за която тя беше чувала, но не познаваше лично. Карлота притисна едно от списанията към полуголите си гърди и го попита защо журналистката го беше търсила така настойчиво, а тъмните й очи го оглеждаха изпитателно, докато той се събличаше.

Ник бавно измъкна едната си обувка, после другата, и мързеливо съблече панталоните си. Тъй като очакваше въпроса й, той вече беше измислил възможно най-убедителното обяснение.

— Естел иска да направи интервю с мен — излъга Ник, защото не посмя да спомене името на Катрин Темпест. — Казах й, че ще го направим някой ден, след като завърша романа. Обещах й да я поканя у дома да пийнем по чаша. Тъкмо ще се запознаете, скъпа — добави той дипломатично.

Изглежда, че неговото обяснение разсея съмненията й, затова Карлота се впусна във възторжено описание на празненството, откъдето се беше върнала. Тя надълго и нашироко му обясни кои са били гостите, какво са правили, какво са казали, какво са яли и с какви тоалети са били жените. Ник я слушаше с половин ухо, докато си намъкваше пижамата и халата. После отиде и седна на ръба на леглото, като непрекъснато кимаше и се усмихваше, за да не проличи отегчението му и желанието му да остане насаме със собствените си мисли.

Най-сетне Карлота приключи с пространните си обяснения и Ник каза:

— Нали няма да имаш нищо против, мила, ако отида да поработя малко? — Той замълча напрегнато. Очакваше крясъци и протести, но с изненада и облекчение чу как тя дружелюбно и с готовност се съгласи. Ник я целуна по бузата и побърза да излезе, преди да й е хрумнало нещо друго и преди да започне да се оплаква, че непрекъснато я пренебрегва като жена.

Ник влезе в кабинета си и облекчено въздъхна. Той напипа електрическия ключ и го завъртя, докато стаята се изпълни с приятна мека светлина. После отиде до малкия вграден бар и си наля коняк. Посегна към бутилката съвсем механично, макар че всъщност не му се пиеше и нямаше нужда от алкохол, защото беше достатъчно бодър. Погледна чашата в ръката си и си каза: „Е, по дяволите, какво пък чак толкова!“

Седна на дивана и започна да размишлява. Докато се прибираше с таксито, една-единствена мисъл прорязваше съзнанието му, измествайки всичките му предишни тревоги, които сега му се струваха незначителни. Не можеше да се отърве от една натрапчива идея: „За първи път от двадесет години ние четиримата ще бъдем заедно в един и същи град, по едно и също време. Аз, Катрин, Виктор, Франческа. Дали пък не е странно съвпадение? — питаше се Ник, смръщил лице. — Може би така ни е писано? Съдбата е решила да се пошегува с нас.“ Той неволно потрепери и целият настръхна. Преди много години Ник вярваше, че те четиримата ще останат заедно цял живот, че съдбите им са се преплели завинаги. Независимо от всичко останало. Да, но не стана така. И все пак сега… Може би някога правилно беше предвидил нещата. Сигурно времето, през което бяха разделени, нямаше да промени предначертаното. Непредвидими са обратите на съдбата. Нима някой неизменно ги тласкаше и четиримата един към друг? Такава беше тяхната орис и те не можеха да избягат от нея.

Ник изтръпна при мисълта за тази възможност, защото тя го плашеше. Обзеха го лоши предчувствия и той си спомни как някога Виктор му беше казал: „Каквото е трябвало да се случи, то задължително си се случва. Ние хората сме напълно безпомощни, братле.“ Тогава Вик се засмя, вдигна примирено рамене и завърши: „Che sarà sarà… Което е писано, то ще стане. Трябва да се примириш с това, Ники. Аз вече съм се примирил. Такава е моята философия за живота.“

„Което е писано, то ще стане“ — повтаряше си тихо Ник и безпомощно се отпусна на дивана. Спомни си и една своя мисъл: „Нищо не може да изличи миналото“. Беше написал това в някой от романите си и времето само потвърди, че е бил прав. Никой не може да избяга от своето минало. Ето и сега неговото минало се завръщаше, за да му напомни за себе си. Неволно мислите му се върнаха към миналото — годините стремглаво се завъртяха в обратна посока, докато се спряха на 1956.

Съдбовната 1956… Годината, в която те четиримата се събраха, сближиха се и станаха толкова обвързани един към друг. Взаимно те си повлияха така силно и непоправимо, че животът и на четиримата се промени безвъзвратно.

В същата година, 1956, те се бяха и разделили. Всеки тръгна по своя път. Но се оказа, че нито един от тях не беше избрал вярната посока. Години наред те напразно гонеха амбициите си, живяха самотно и изолирани един от друг. Така и никой не осъзна колко глупаво постъпиха, колко близко до тях беше щастието, но те отказваха да се пресегнат и да го имат. Бяха убедени, че са избрали най-верния път, защото и четиримата бяха горди и амбициозни. Въобразяваха си, че са останали верни на себе си, а всъщност бяха водени единствено от своето празно високомерие, омраза, ревност и злоба. Оказаха се самовлюбени и амбициозни егоисти, като всеки от тях пропусна най-големия си шанс в живота.

Колко различен щеше да бъде животът им сега, ако не се бяха държали така глупаво, ако бяха постъпили по-различно през 1956? За всеки от тях тази година се оказа ужасно съдбовна. Но тогава те още не го знаеха. А и как можеха да го предвидят?

Ник тъжно поклати глава. „Лесно е да откривам грешките сега, когато вече всичко е непоправимо.“ Когато човек поживее и помъдрее, започва да гледа по съвсем различен начин на своите минали постъпки и решения. Но колкото повече години минават, самите спомени стават изкривени и натежали от наслоенията на времето.

„Да, твърде много спомени“ — помисли си Ник, а после стреснато си каза: „И все пак не трябва сега да се ровя из моите спомени, да се боря с демоните, които отдавна съм погребал в душата си. Те са опасни. Боя се от тях.“ Това признание го разтревожи, но той знаеше, че е самата истина. „Поне за мен спомените носят само болка, страдания и разочарования, а и често ме изнервят.“ Внезапно осъзна и още нещо и ужасено настръхна. Усети, че никога нямаше да се отърве от спомените, че те постоянно ще го оковават към миналото, че винаги ще бъде преследван от образите на хората, с които бе живял. Познати лица се заредиха в съзнанието му. Лица на любовници. На приятели. На врагове. Не можеше да се отърве от тях, от спомена за радостите или болките, които му бяха причинили. Макар и поизбледнели, тези образи живееха някъде в съзнанието му.

„Какви ужасни неща сме способни да си причиним един на друг в името на любовта и приятелството — помисли си Ник. — Сигурно е част от желанието ни да се съхраним, защото знаем, че освен радостни възторзи любовта може да ни донесе и непредвидими страдания.“ Той разтърка уморените си очи, а мислите му продължиха да се редят безразборно. „Нима не сме в състояние да правим добро на другите? Да, правим го понякога, но за съжаление това се случва много рядко. Обичаме да взимаме, а не да даваме. Всички взаимоотношения между хората си имат своите клонки и неприятни изненади, но ние непрекъснато затваряме очи за собствените си грешки и си намираме оправдания за злините, които сме сторили, като в същото време никога не пропускаме да забележим недостатъците у другите. Да, помислите ни са все благородни, но нищо от онова, което вършим, не би могло да се нарече благородно. И четиримата сме виновни, аз също не правя изключение.“

Той се изправи на дивана, запали цигара и се опита да се отърси от дълбоката меланхолия, която го беше обхванала след неочакваната му среща с Естел. Съвсем неволно тя разръчка съзнанието му, което в момента приличаше на развален компютър. Ник взе чашата и отпи, като дълго държа коняка в устата си, за да се наслади на неговия вкус. А в началото си мислеше, че не му се пие. Внезапно започна да се смее на себе си и очите му зашариха из стаята. Защо ли изобщо очакваше, че ще се отърве от спомените си, когато толкова много неща тук му напомняха за миналото? Предметите наоколо бяха свързани с безброй минали преживявания и тази нощ те неочаквано и по-силно от всякога му напомниха за себе си.

Ник остави чашата си и почти против волята си се изправи, за да отиде до етажерката с книги. Там лежаха не само романите, но и години от неговия живот. Той докосна ръкописите си — бяха подвързани в тъмночервена кожа и надписани със златни букви. На долната лавица се виждаха три Оскар-а. Две от статуетките бяха долепени една до друга и Ник ги наричаше сиамските близнаци. И двете му бяха присъдени за най-добър филмов сценарий по литературна творба. Първата награда получи за „Брулени хълмове“, а после и за сценария си по биографията на Чайниз Гордън, написана от Франческа. Той погали книгите и ръката му се спря върху „Воин на страстта“. Извади томчето, разлисти го и се зачете в посвещението, изписано с черно мастило: „На моя приятел и наставник Николас Латимър с любов и благодарност.“ Той рязко затвори книгата и се загледа в снимката на корицата. С обич докосна нейния образ и си припомни как изглеждаше тя тогава.

Неволно се замисли за годините, когато той, Вик и Катрин напуснаха Англия. „Трудни години бяха — каза си Ник. — И то най-вече за Франческа.“ Сега му се струваше просто невероятно как тя бе успяла да се затвори зад сивите стени на Лангли и да живее като монахиня, поддържана единствено от своята работа и от силната си воля. Всеки път, когато ходеше в Англия, той я беше посещавал, а и Катрин й остана вярна приятелка. Но те двамата бяха единствените хора, с които Франческа общуваше. Вярно, че през това време тя успя да стане известна писателка, но за нея те си оставаха пропилени години — години на отчаян копнеж по Виктор Мейсън.

„Е, и на Вик не му беше по-леко — мислеше Ник. — И той преживя трагично тяхната раздяла. За него животът загуби смисъл, разкъсван от самота, отчаяние и болка по Франческа. Но с каква енергия работеше само“ — продължи да си припомня Ник. През тези години в Холивуд Вик направи няколко страхотни филма един след друг, които затвърдиха славата му на най-красивата звезда в света. На всичкото отгоре трябваше да преживее финансовия крах на „Монарк“ и да се справи със злополучните последствия от брака си с Арлен. Животът на Вик не стана по-лек чак до 1960, когато нещата най-сетне се пооправиха и Арлен му даде развод.

„Да, трудни и напрегнати години за Вик, а и за всички нас“ — каза си Ник. Години, през които те страдаха в личния си живот, но пък постигнаха изключително много в професионалната си кариера. Успех, слава, пари се сипеха върху тях, но за това платиха твърде висока цена. Дори и Катрин преживя своята житейска драма. Тя спечели жадувания от нея Оскар за играта си в ролята на Кати Ърншоу и се превърна в супер кинозвезда, както всички предвиждаха тогава. Катрин спечели и очарова публиката с невероятния си талант, с неотразимата си красота и излъчване. Но тревогите и разочарованията не я отминаха… За изненада на всички, включително и на Ник, тя се омъжи за Боу Стантън през 1957. Той също беше присъствал на тяхното приказно сватбено тържество в живописната и красива градина на хотел „Бел Еър“. Но макар и с приказно начало, бракът им завърши доста прозаично. Трудно им беше да постигнат щастлив семеен живот, тъй като и двамата бяха във вихъра на холивудските интриги. Само след няколко години Катрин се разведе с Боу.

„Ами аз самият как живях през тия ужасни години?“ — запита се Ник с иронична усмивка. Той също преживя сърдечно крушение, защото посвети много време и сили да спечели Даяна за своя съпруга, но тя така и не се съгласи. Въпреки проблемите си тогава Ник кипеше от творческа енергия и успя да напише два романа и два сценария, като междувременно непрекъснато пътуваше до Европа, за да се вижда с Даяна.

Той върна книгата на мястото й и погледът му се спря на старинния порцеланов часовник върху етажерката. Беше му го подарила Даяна за неговия тридесет и втори рожден ден — само осем месеца, преди да се разделят окончателно през декември 1960. Той въздъхна тежко, като се замисли колко лесно и мъдро можеш да съдиш отстрани живота на останалите. Виктор се оказа абсолютно прав по отношение на принцесата. Тя наистина отказа да се омъжи за него, както беше предвидил Вик, заради задълженията към семейството й, което според нейните думи не можело без нея. Преди години Ник отказваше да се примири, че тя го пренебрегна — та той имаше нужда от нея точно толкова, колкото и семейството й. „Горкичката Даяна — помисли си той и отново седна на дивана. — Тя не пропиля само пет години. Тя пропиля целия си живот, съсипа го завинаги.“ Ник се изтегна, сложи ръце под главата си и затвори очи.

През 1971 Ник случайно срещна Даяна в Париж, цели единадесет години, след като се бяха разделили. Дори и сега той живо и с подробности си спомняше как изглеждаше тя в онзи зимен следобед, как трепна сърцето му, когато я видя. Пищната й сребристоруса коса беше прибрана на венче, беше облечена в лилава вълнена рокля и късо самурено палто, а върху ревера й бяха забодени няколко свежи теменужки. Оттогава насам, всеки път, когато видеше или помиришеше теменужки, той с любов си спомняше за нея.

Съвсем случайно се срещнаха във фоайето на хотел „Риц“, където той чакаше Виктор, но щом я видя, веднага я помоли да изпият поне по едно в бара на хотела „заради доброто старо време“. Стори му се красива и весела. Както винаги беше самоуверена и доволна от живота си, или поне така му каза. Когато тя си отиде, той се натъжи и цяла седмица след това страдаше по нея.

Какво ли се беше случило с Даяна през последните години? Дали се беше омъжила? Той обаче се съмняваше. Ами Франческа? Колко глупаво постъпи, че позволи да се охладят отношенията между тях двамата, след като тя се омъжи за Харисън Ейвъри през 1970. Франческа започна да се движи в друга среда, да прекарва голяма част от времето си във Вирджиния или да пътува в чужбина, а Ник допусна тяхното приятелство да излинее дотам, че накрая прекъснаха всякаква връзка. Не, не трябваше да се отказва от Франческа толкова бързо. Тя имаше особено място в сърцето му и му беше толкова скъпа. Сигурно не я беше виждал вече повече от пет години. Мили боже! Цели пет години се бяха изнизали, без поне случайно да се видят някъде.

„Дано пък Франческа да е щастлива“ — каза той гласно в празната стая. „Не може ли поне един от нас да е щастлив?“ Но нямаше кой да му отговори, само старинният баварски часовник от Даяна отброи последния час. Той погледна цветния му циферблат и видя, че вече е два. „Май ще е най-добре да си легна — каза си Ник. Утре работа ме чака.“ Пък и главата го болеше — толкова много спомени минаха през съзнанието му тая нощ. И все пак, добри или лоши, спомените носеха някаква слаба утеха, независимо от болката, която събудиха у него. „Хайде, приятелю, допий си питието и отивай да лягаш“ — говореше си сам Ник.

Пресегна се за цигара, но вместо това взе сребърната кутия и с ръба на халата си излъска капака й, за да изчисти петната от пръсти по него. Започна внимателно да разглежда кутията. По средата на капака беше гравиран американският орел, а около него бяха изписани денят и годината, в която Джон Фицджералд Кенеди беше станал тридесет и петият президент на Съединените американски щати. Ник притисна кутията до себе си и изведнъж го заляха спомени от шестдесетте години и го обхвана ужасна тъга.

Годините, прекарани с Катрин. Времето, през което живяха заедно. Имаше усещането, че тя е в стаята — толкова жив беше споменът му за нея. Опита се да пропъди образа й. „Така лесно се връщат спомените за преживяна болка — помисли си Ник. Но така трудно си отиват.“ Лудата страст. Катрин беше лудата страст на душата му. Най-безумното му увлечение. Но и най-голямото му наказание.

Джон Кенеди. Катрин Темпест. Ник се облегна назад и си помисли, че за него те двамата бяха най-ярките образи от шестдесетте. Двете звезди на американския небосклон — уникални, но и толкова различни. Едната угасна внезапно, а другата бавно изтля. Странното беше, че именно предизборната кампания на Кенеди стана повод той да опознае по-добре Катрин и да се сближи с нея. Общата им подкрепа за бъдещия президент ги направи съпричастни един на друг по особен начин и стопи антипатията, която ги беше разделяла години наред. По това време Вик работеше усърдно в подкрепа на Кенеди в Калифорния и Ник с желание му предложи да му помага. Същото направи и Катрин. Когато Кенеди спечели изборите, те тримата бяха поканени и отидоха заедно на тържествената церемония във Вашингтон през януари 1961.

Ник постави кутията на масичката и се загледа в нейния блестящ и лъскав капак, сякаш наблюдаваше магическо кристално кълбо, но не за предсказване на бъдещето, а за връщане в миналото. И постепенно той се върна във Вашингтон през онзи януарски ден на 1961.

Беше леденостудено. Валеше силен сняг. Празнични светлини. Ярко осветеният паметник на Вашингтон. Фойерверките и светлините на снежния фон правеха гледката смайващо красива и незабравима. Тази вечер беше церемонията по встъпване в длъжност на новия президент. Виктор беше невероятно красив в официалното си облекло, а в погледа му се четеше гордост и вълнение. Катрин стоеше между тях двамата в изключителна вечерна рокля от сребриста коприна, а тежки диаманти красяха шията и ушите й. Беше самото олицетворение на американска кинозвезда. На следващия ден те тримата стояха прегърнати в студа пред Белия дом, докато Робърт Фрост четеше новата си поема, посветена на радостното събитие. Той не успя да я дочете, защото снегът отразяваше ярката слънчева светлина и заслепяваше очите му. Вицепрезидентът Линдън Джонсън се опита да му направи сянка с шапката си, но престарелият вече поет се извини, че и това няма да помогне, и продължи да рецитира по памет свои стари стихотворения. Накрая пред тях застана младият президент без шапка и без палто — за да произнесе своето обръщение към нацията. Встъпителните му думи, изречени с характерния бостънски акцент, и сега звучаха в ушите на Ник: „Нека да се чуе надалеч, нека да разбере целият свят, че днес младото поколение на Америка пое щафетата на управление на тази страна…“

Ник примигна. Гласът на президента постепенно заглъхна в съзнанието му и изведнъж той започна да чува други гласове — своя, на Виктор и на Катрин. Спомни си как тримата разговаряха въодушевено и се смееха щастливо през тези празнични дни във Вашингтон и Ню Йорк. Именно тогава, през януари, отношенията между него и Катрин се промениха — между тях бавно започна да се появява приятелство. Всеки път, когато Ник отиваше в Калифорния, Катрин го канеше в къщата си в Бел Еър да вечерят двамата насаме. Понякога пък ходеха на кино или посещаваха скъпите ресторанти в Бевърли Хилс, където тя демонстрираше своите великолепни тоалети и бижута и се държеше като млада богиня. Ник започна да се възхищава на способността на Катрин да се надсмива над всичко това и да гледа на себе си със самоирония. През 1963, две години след празненствата във Вашингтон, Катрин пристигна в Ню Йорк за репетиции в един театър на Бродуей. Отново щеше да играе в своя лондонски хит — пиесата „Троянска интермедия“, която не беше поставяна в Щатите. Партнираше й Тери Огдън, превърнал се в прочута кинозвезда, чието име се изговаряше с уважение и от критиците, и от зрителите.

Беше слънчева и щастлива есен, те работеха усърдно, но и много се забавляваха, прекарваха вечерите в задушевни разговори и весел смях — именно тогава Ник и Катрин неусетно се влюбиха един в друг. И то така сляпо и страстно, че забравиха за всичко наоколо.

Ник хвана с ръце главата си, за да пропъди спомена за нейното нежно бяло лице, за очите й с цвят на тъмно море, за тъмнокестенявите вълни на косите й. „Махни се, махни се, остави съзнанието ми на мира! Не искам пак да влизаш в живота ми! Не искам повече да те виждам, Катрин!“

Той вдигна чашата с коняк и на един дъх я пресуши, целият разтреперан. Изведнъж си помисли за Франческа и се запита каква ли всъщност е била реакцията й при новината за завръщането на Катрин. Както и да го е приела, Ник беше убеден, че и тя като него се страхува от това.

Той се изправи, изгаси светлината и си легна. Искаше му се да заспи, но сън не го ловеше. Започна да си въобразява, че причината за неговото безсъние е в прекалената доза коняк, който го превъзбуди. Но на зазоряване той осъзна, че всъщност безбройните спомни не му дават да заспи. Ник лежеше изтощен, с притворени очи. Катрин. Екатерина. Катя. Катинка. Кей. Кати. Катлин. Кит. Кейт. Кати Мери О’Рорк. Най-невероятни варианти на името й звучаха в съзнанието му. Той постоянно виждаше нейното лице, нейните тюркоазени очи, които го мамеха съблазнително. „Махай се, проклета да си!“ — повтаряше си наум Ник. Тя обаче не го оставяше на мира.

Най-накрая той потъна в тежък сън.