Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (41)

Глава XVI

Дори така да е, не смея нищо да забравя,

ала и в спомени не ща да се разкъсвам.

Че знам — отпих веднъж от болка страстна,

не искам вече в този празен свят да се завръщам.

Емили Бронте

Николас Латимър се отпусна назад в канапето в своя кабинет, качи крака върху масичката и се втренчи в жената срещу него. Беше ядосан, но въпреки това едва сдържаше напиращия смях — накрая отметна глава и гръмко се разсмя. Но смехът му не беше звучен и весел и се стопи така бързо, както избухна. Изведнъж свали крака на пода, приведе се към нея и я изгледа с леден поглед и враждебно изражение:

— Чудя ти се, Карлота, опитвала ли си някога да се чуеш какви ги говориш, какви глупости само плещиш? Понякога наистина не си с всичкия си. Както има една приказка — ставаш луда та бясна.

— Не е вярно — отговори тя ожесточено, а видът й беше не по-малко ядосан.

— Само се чуй. Щяла си да ме напуснеш и да заведеш детето със себе си във Венецуела. Твоето семейство щяло да го огради с топли грижи. Щяла си да го възпиташ в католическа вяра. Щяла си да направиш това, щяла си да направиш онова — скачаш, беснееш, врещиш, вдигаш ми скандал, а аз да вървя по дяволите, така ли? Не, ти ще вървиш по дяволите, любезна моя. Трябва да си сигурна в едно — няма да ти позволя да направиш абсолютно нищо! — Той повиши глас и почти се разкрещя: — Има и още нещо. Престани да ми мрънкаш, че твоето мъничко бебче е бедно и нещастно. Говориш за него, като че ли е пеленаче. Господи, та той е вече на четири години и последното нещо, което може да се каже за него, е, че живее бедно! Ние не само го обичаме и обожаваме, но и постоянно му купуваме какво ли не.

Тъмните очи на Карлота проблеснаха заплашително и тя размаха пръст към Ник:

— Ще правя, каквото си искам — ти не можеш да ме спреш! И ще видиш, че ще взема Виктор във Венецуела. Той си е мое момченце. Ние с теб не сме женени. Нямаш никакви права над…

— Тук обаче бъркаш най-много! — разгорещи се Ник. — Именно аз съм неговият законен баща, ясно ли ти е? Аз съм припознал детето си и имам над него абсолютно същите права като теб. Недей да предприемаш никакви глупости, защото ще те накарам да съжаляваш! Като нищо можеш да загубиш всякакви права над него. Не забравяй, че напоследък при дела между двойки, несключили брак, съдът често дава детето на бащата, а не на майката. Хубавичко го запомни и не се опитвай да ми правиш номера! В тая страна няма по-добри и по-известни адвокати от моите.

— Знаеш ли, Николас, колко ме е грижа за твоите, моите или които и да било адвокати? — изсъска тя, изправи се властно и го изгледа с презрение. — Та моят баща може да купи всичките адвокати накуп.

— О, я стига си ми парадирала с гнусните пари на баща ти! — Ник скочи и си наля водка. — И, разбира се, пак няма лед. Е, защо ли се чудя, като знам какви помощнички си надовлекла в къщата. Ще си го пия така.

— Много пиеш напоследък.

— Това си е лично мой проблем. Ти се грижи за себе си, Карлота.

— Седиш и пиеш по цял ден, вместо да пишеш. Така и ще си пукнеш, преди да си довършил новия си роман.

Ник се усмихна саркастично и я погледна в очите:

— Знаеш ли, хубавице, каква гадна кучка ставаш на моменти?

Тя сви рамене с безразличие.

— Явно, че ти ме караш да бъда такава — тросна му се тя.

Ник поклати тъжно глава, въздъхна уморено и продължи да я гледа с леко присвити студени очи.

— Къде отиде онова свенливо и нежно момиче, с което се запознах някога? Момичето, което Вик избра за мен, защото мислеше, че тя е най-сладкото и мило същество, което някога е виждал.

— Търпя те вече цели пет години. Но скоро всичко май ще свърши.

Ник реши да не обръща внимание на заядливата й реплика и каза с бавен и по-дружелюбен глас:

— Не мога да разбера защо така внезапно ти хрумна да заминеш за Каракас. Нали съвсем скоро се върнахме оттам. Не ти ли стигна, че цяла коледна ваканция стояхме там?

— Тук, в Ню Йорк, е толкова студено — каза уклончиво тя, но вече с по-мил тон.

— Не ми ги пробутвай такива, Карлота. Това не е сериозна причина. Та ти си израснала тук, прекарала си по-голяма част от живота си в Щатите. Как така изведнъж ти стана студено? Не говори глупости.

— Изглежда си ме разбрал погрешно — започна тя със смирен глас, за да постигне своето. — Нямам намерение да оставам там постоянно, ще идем само за няколко месеца — до пролетта. Пък и за теб така ще е по-добре. Ще имаш повече време да се съсредоточиш върху книгата си. Няма да има кой да те разсейва.

Ник обаче остана непреклонен:

— Тая няма да стане. Виктор няма да напуска Щатите без баща си. Никога! Това е последната ми дума, Карлота! — Ник се ухили подличко: — Е, ако толкова държиш, ти можеш да заминеш сама. Виктор обаче остава тук при мен.

— Да оставя моето бебче при теб? Никога! — изкрещя тя. — И да го подмятате тук заедно с твоите курви… — Карлота замълча и го погледна смутено, защото съжали за последните си думи.

— Как можа да го изтърсиш? Господи, не ме разсмивай повече! Знаеш отлично, че нямам друга жена, освен тебе — извика ядосано Ник и я погледна разгневен.

— Само така казваш. Аз обаче не ти вярвам. Изчезваш от къщи по цял ден. Кой знае с коя преспиваш през това време? Факт е, че не спиш с мене. — Тя кръстоса крака и се облегна назад. — Малко жени биха издържали това, на което аз съм подложена — завърши тя със студен глас и си придаде вид на мъченица.

Ник се сепна от този коментар за техните поизлинели сексуални отношения, защото напоследък те често ставаха повод за разпри между тях. Той въздъхна тежко и каза:

— С никоя друга не спя, Карлота. Нито пък имам някакви отношения с други жени. Просто съм прекалено зает с романа, който пиша. Нима досега не си разбрала, че когато работя, почти всичко престава да ме интересува, включително и сексът? Цялата ми енергия отива в писането.

Дълбоко в себе си тя усещаше, че той може би казваше истината, но едно съмнение продължаваше да гложди мисълта й. През последните месеци така се беше отчуждил от нея, че тя си го обясняваше единствено с някоя любовна авантюра. Затова не се сдържа и отново се заяде с него:

— Точно в това е проблемът… та ти почти не работиш върху романа. Къде тогава се уморяваш толкова.

„Моря се в кавги с теб“ — помисли си Ник с горчивина. После каза:

— Твърде трудна работа се оказа тази книга — много е сложна и всичко трябва да се обмисля внимателно. Точно това правя, когато ме няма по цял ден — вървя и мисля. Отивам някъде на спокойствие, сядам и започвам да мисля. Така прекарвам времето си, като излизам — ходя по музеи или се шляя по улиците. Разсъждавам върху живота, върху героите от моя роман, обмислям най-убедителните мотиви за техните действия. Трябва да съобразя толкова много неща — сюжет, действие, диалог, настроение, организирането на времето и пространството. Но защо ли по дяволите ти обяснявам всичко това. Никога няма да го разбереш, пък и ще бъде глупаво да очаквам подобно нещо от теб.

Карлота го погледна подозрително:

— Когато се запознахме, ти пак работеше върху някаква книга, но това не пречеше на нашите сексуални отношения. Откакто сме заедно, все пишеш — я книга, я сценарий. Но едва напоследък започна да страниш от мен — изхленчи тя глезено и го погледна кокетно изпод дългите си ресници.

— Господи, Карлота! Годините минават и аз остарявам. Вече съм на петдесет и една и не мога да бъда постоянно разгонен като млад жребец.

Тя го погледна с презрение:

— Моите извинения. Все така ми замазваш очите… аз обаче, Николас, случайно разбрах, че си имаш приятелка. Така че престани да отричаш. Тя даже и днес те търси по телефона. Целия ден звъня. Нахалница такава — да ме безпокои в собствения ми дом!

Ник зяпна Карлота с истинско стъписване:

— Обаждала се е тук? Но кой се е обаждал? Каква жена? Какви по дяволите ги дрънкаш пак?

— Не дрънкам… Просто ти казвам, и сама се учудвам на спокойствието си, че твоята дамичка ми досажда през целия ден. Не спря да звъни и да пита за тебе. Естествено, не си каза името. — Тя видя, че той я слуша внимателно, и добави със саркастична усмивчица: — Сигурна съм, че пак ще се обади — нищо чудно да звънне всеки момент.

Ник я гледаше в пълно недоумение. Той поклати глава и каза ядосано:

— Представа си нямам коя е тя, честна дума, изобщо не знам. — Той замислено потри брадичката си с ръка. — Казвам ти истината, Карлота.

Неговото слисване беше толкова явно и неподправено, че Карлота не можеше да не му повярва. Гневът й постепенно утихна и тя каза с малко по-мек тон:

— Не можеш да ми се сърдиш, че съм ядосана и разстроена. Ти как ще се почувстваш, ако някой непознат мъж звъни непрекъснато, пита за мен и не си оставя името?

— Ще се усъмня и ще ме хванат бесните — призна си Ник и се усмихна, защото вече разбра каква беше работата. Очевидно пак я беше обхванала нейната непоносима и необоснована ревност и това я беше накарало да го заплашва, че ще го напусне. Той сви рамене примирено. — Да, наистина, ако е за нещо важно, тя пак ще се обади. Тогава сигурно ще ми стане ясна цялата тая загадка. Междувременно, дай да сложим край на нашата кавга. Знаеш, че не обичам да се караме. — Той стана, отиде до нея и я целуна по челото. — Хайде, миличка, помирихме ли се?

— Само временно, Николас — отговори тя сърдито, но той забеляза, че кадифените й очи станаха по-мили. Много по-мили.

— И да не чувам повече тия приказки, че ще си заминаваш с Виктор за Венецуела. Разбрахме ли се?

— Добре. Знаеш, че не съм искала да си тръгна завинаги. Освен това наистина възнамерявам да предприема това пътуване. — Карлота усети, че той се стегна, затова побърза да го успокои: — Дори и да не взимам малкия с мен, мисля, че ще ми се наложи да замина. Баща ми не е добре и мама много се притеснява за него.

— На Коледа изглеждаше съвсем здрав — отвърна Ник бързо и смръщи вежди. После приятелски я стисна за рамото. — Ще се оправи. Недей толкова да се тревожиш за него. Той просто тъгува по теб, така както и на мен ми е тъжно, когато те няма.

— Наистина ли, Николас? — Тя извърна лице към него и го изгледа с недоверие.

— Разбира се — увери я той, без сам да знае дали това беше вярно. — Между другото, закъде си се облякла да излизаш? Като влязох, тъкмо това щях да те питам, но ти ми се нахвърли, преди да успея да си отворя устата.

— О, Николас — намръщи се тя недоволно, — само не ми казвай, че си забравил за празненството у Долорес Орландо!

— Дявол да го вземе, наистина съм забравил! — Ник направи гримаса. — Трябва ли изобщо да идвам! Мразя ги тия нейни купони, където не можеш да се разминеш. Около нея са все едни… негодници. Не можеш да си кажеш две свестни приказки. Не че имам нещо против Долорес — добави бързо той, защото забеляза недоволното й изражение. — Виж, тя едва ли ще ми се разсърди. Ще звънна да й се извиня. И то веднага, за да има време да преразпредели местата за гостите.

Карлота тъкмо се канеше да го разубеди с множество доводи, но внезапно се отказа. Ако продължаваше да настоява и да му разиграва някоя от поредните си сцени, Ник щеше да стане още по-упорит и язвителен и да отрови настроението й.

— Добре тогава — съгласи се тя с точно дозирано неудоволствие и колебание в гласа. — Нали няма да ми се сърдиш, ако аз отида сама?

— Не, разбира се. Тъкмо тая вечер се канех да поработя и щях да се чувствам виновен, ако ти скучаеш тук. — Ник закрачи към бюрото, прелисти тефтерчето си и звънна на Долорес. Поднесе й цял куп извинения, и то по много галантен начин, и се захили доволно, щом затвори телефона. — Щяло да бъде коктейл, така че няма да й създавам проблеми да размества гостите си. Щяла да съжалява за моето отсъствие, или поне така каза, но все пак прояви разбиране. А сега, да ти приготвя ли нещо за пийване преди тръгване?

Карлота поиска чаша вино с газирана вода и през следващите двадесет минути те си побъбриха вече с по-приятелски тон. Говориха за детето, за майката на Ник, която не беше добре със здравето, за неговата племенничка Николета, която скоро щеше да се сгодява. Карлота беше изпила само наполовин чашата си, когато се изправи да върви.

— Пърл мислеше, че и двамата ще вечеряме навън, така че не е готвила нищо по-специално. Но е направила едно задушено за себе си и за мис Джесика. Би могъл и ти да хапнеш от него. Или предпочиташ някоя пържола?

— По-скоро бих вечерял от задушеното. Но ще кажа на Пърл да не се притеснява. — Ник погледна часовника си. Минаваше осем. — Предполагам, че закъснях за приказката преди лягане. Ще ида да нагледам Виктор, като тръгнеш.

— Отдавна вече е заспал. Недей да го будиш, защото той ще иска да седи до късно с тати, който все го глези. — Въпреки че в гласа й имаше лек укор, тя му се усмихна топло. После Карлота се обърна и излезе от кабинета на Ник, като шумолеше приятно с тафтената си пола.

Ник я последва по стълбите за долния етаж, помогна й да си облече палтото от норка и я целуна по бузата:

— Трябваше да ти повикам такси. Не ми се ще да ходиш сама по улиците. Хайде, ще изляза с теб да те кача.

Карлота започна да протестира. Той не й обърна внимание, затича се заедно с нея към ъгъла на Седемдесет и четвърта улица и авеню „Мадисън“, където застанаха, пронизвани от леденостудения януарски въздух. Най-накрая се появи едно такси, Ник му махна и отвори вратата на Карлота, за да се качи.

— Приятно прекарване — извика той и силно затръшна вратата. После с бързи крачки се върна по улицата и изкачи стъпалата пред тяхната къща, като прескачаше по няколко наведнъж.

Отиде първо в кухнята и си побъбри с Пърл — жената, която им прислужваше, а после се качи на третия етаж, където се намираше спалнята на сина му. Внимателно отвори вратата и влезе на пръсти. На меката светлина от розовата нощна лампа се виждаше русата главица на детето, а на възглавницата до него лежеше едно отвратително гумено таласъмче — герой от детски сериал. Ник се наведе, оправи завивката и нежно погали меката руса косичка. После се приближи и целуна една гладка обла бузка:

— Да сънуваш сладки сънища, скъпи мой — прошепна Ник. — Татко много те обича.

Вече час Николас Латимър седеше на бюрото в своя кабинет на втория етаж и педантично редактираше страниците, които беше написал през последните няколко дни. Когато попривърши, той се протегна, свали очилата си с рогови рамки и разтри уморените си очи. Страниците бяха добри, но главата като цяло не му харесваше. Изобщо не можеше да проумее къде беше причината. Той прокара ръце по светлата си, но вече прошарена коса и започна да размишлява върху току-що прочетените страници. Досега винаги беше съумявал да открива слабите места на своите ръкописи и особено много се гордееше с тази своя способност. За него беше по-важно да умееш да откриваш недостатъците си и да отстраняваш причините, които са ги породили, отколкото да се наслаждаваш на постиженията си. Напоследък обаче беше загубил способността си да бъде самокритичен и това го тревожеше. Книгата беше тръгнала много добре и в началото му се струваше, че ще я напише на един дъх. Но най-неочаквано през последните няколко месеци изникнаха доста трудности и той забуксува на едно място. „Защо, защо?“ — питаше се гласно Ник и изведнъж скочи ядосано от мястото си, защото вече губеше търпение.

Напълни отново чашата си, отпусна се тежко на дивана, запали цигара и се втренчи с празен поглед в пространството. После се загледа към етажерката пред него, на която беше подредена дългата редица от романи, чийто автор беше той. Всичките се бяха превърнали в бестселъри, и то не само в Щатите, но и в чужбина. Беше се терзал, измъчвал и страдал при написването на всяка една от своите книги. Изведнъж Ник се намръщи: „Може би тъкмо в това е проблемът. Прииска ми се да пиша по-леко, да не се хабя чак толкова. А това е невъзможно. В деня, в който усетя, че вече не мога да се вълнувам, трябва да спра да пиша.“ Ник въздъхна, излегна се на дивана и се замисли за себе си.

Защо книгата не вървеше? Защо беше така неспокоен? Така сприхав и нетърпелив. Или може би вече беше преситен. Превърна се в един от най-добрите съвременни белетристи. Спечели толкова пари, че вече не знаеше какво да ги прави. Беше в отлично здраве, да чукне на дърво. За възрастта си изглеждаше повече от задоволително — нямаше много бели косми по главата си, нито пък бръчки и сланини по лицето си. Но най-важното — имаше си малко синче, което направо обожаваше. Едно здраво, красиво и умно дете с очарователна усмивка и благ нрав. Естествено критиците не го възхваляваха така, както едно време. Но в крайна сметка кой ги слуша тях? Критиците бяха банда високомерни негодници, които го обвиняваха, че се е „продал“, че пише само комерсиални романчета. Ник така и не можеше да разбере какво лошо имаше в това, че книгите му се продаваха. Нима книгата не се пише именно за да се продаде? Нима един писател си вади душата години наред, без да си мечтае, че хората ще купуват книгите му? Във всеки случай тези критици–критикари говореха неверни неща за него. Нито беше свалил качеството, нито беше продал таланта си, както те твърдяха. Пишеше само онова, което му идеше отвътре, и се водеше единствено от творческия си усет. В книгите си влагаше най-доброто от себе си, дори нещо повече — влагаше частица от душата си. Читателите го обичаха и слава богу! Тяхното мнение беше единственото, което го интересуваше. Неговите читатели — нека Бог да ги благослови! Те даваха за книгите му своите с труд изкарани пари, пишеха му мили и топли писма, даваха му кураж със своите трогателни похвали, помагаха му да не се чувства така самотен в иначе твърде самотното си писателско битие. Ония литературни хвалипръцковци, които твърдяха, че той се кланя единствено пред олтара на Дядо Долар, можеха да си приберат всичките глупави литературни награди и да си ги бият от главата. Или е по-правилно в множествено число — да си ги бият от главите. Ник се разсмя на глас.

Ник забеляза, че цигарата му изгоря в пепелника неизпушена, и я изгаси, защото мразеше миризмата на изгорял фас. Тъкмо се пресегна към сребърната кутия за нова цигара, но се отказа и дръпна ръката си. „Трябва най-сетне да ги спра. И то в най-скоро време“ — промърмори си той. После с наслада отпи глътка водка. Карлота все му натякваше, че пие много. Всъщност напоследък той почти не пиеше. Но му изнасяше тя да остане в заблуждение. Ник се загледа в нейната снимка, поставена върху старинната масичка до дивана. Беше яхнала един кон, снимана на фона на бащиното й ранчо във Венецуела, което се простираше върху 400 декара земя. Жена му беше властна и горда екзотична красавица. Карлота Мария Колдикот Мендез Енрайт. Името Колдикот идваше от фамилията на майка й — гордата и красива Джилиан, която произлизаше от едно от най-богатите семейства във Филаделфия. Мендез пък идваше от фамилията на баща й дон Алеандро — потомък на един от най-старите и богати родове във Венецуела. Името Енрайт й беше останало от нейния предишен съпруг — някаква лустросана мижитурка на име Джими, произлязъл от рода Енрайт в Калифорния, които само един Господ ги знаеше откъде бяха дошли. Когато била на двадесет и три Карлота успяла само за една година да се омъжи и да се разведе с глупавото старо пиянде Джеймс. Малко след това Ник се запозна с нея и оттогава живееха заедно.

Ник взе в ръка снимката и се вгледа в нейното ангелско личице с изпепеляващи тъмни очи и буйни руси къдрици. Да, тя наистина беше красавица и ако поискаше, можеше да се държи дори като ангелче. Но най-често се проявяваше като опърничава кресла. „Странна смесица е моята жена — помисли си Ник. — У нея има много от твърдостта на американците от Севера, но и много от религиозните предразсъдъци на хората от Южните щати, и всичко това примесено с гореща и страстна латиноамериканска кръв. Просто една млада и твърде своенравна жена. Трябва да си признаеш, Николас Латимър, че не си щастлив с нея. Така зле вървят нещата между вас, че съвсем сте си опротивели един на друг.“

Той върна снимката на мястото й, изправи се на крака, отиде до прозореца и се загледа към задния двор с мрачно изражение. Навън имаше застоял и мръсен сняг, на места почти черен от градската мръсотия, а единственото дърво в двора се изправяше самотно и печално на фона на манхатънското небе. „И аз съм като теб, мило дръвче“ — каза си тъжно Ник. Отпуснатите му рамене говореха колко е отчаян и нещастен. Опита се да разсъждава за нещо друго, но мислите му все се въртяха около Карлота. И той, и тя искаха да се оженят, но за жалост все не успяваха да намерят един общ идеал за семейно щастие. С постоянните кавги и разправии така и си останаха неженени. Но заради малкия Виктор в последно време ги порицаваха непрекъснато. Родителите и на двамата бяха консервативни, но вече вдетинени милионери, които се ужасяваха, че техният внук расте в такава среда. Сърцето им се късаше, че детето имаше толкова безотговорни родители.

„Нека да ти го кажа честно, Ник, всичко идва от твоя разпуснат живот, моето момче — беше му казал баща му предната седмица. — Моля те, заради детето, заради майка ти, сключете брак с Карлота. Трябва да го направиш, Ник, за твое добро и за да запазиш сина си. Венецуела не е в Щатите. Откъде да ги знаеш какви са им законите? Виктор е малък и можеш да го загубиш завинаги, ако Мендез реши да използува цялото си богатство и власт, за да ти го вземе. Дон Алеандро не е за подценяване. Мира няма да имам в гроба, ако не се ожените, преди да умра.“ Ник го беше помолил да не му говори за умиране, но баща му беше вече на 85 години, така че и двамата знаеха, че краят наближава.

Ник се намръщи. Беше обещал на баща си да обмисли сериозно въпроса за брака, да помоли Карлота и тя да стори същото. И все пак не беше убеден, че наистина иска да се свърже с нея пред закона. Нейните безспирни светски ангажименти, в които се опитваше да въвлече и него, опитите й непрекъснато да го контролира, невъздържаните й изблици, както и необоснованата й ревност бяха сериозни пречки във взаимоотношенията им. Живееха в постоянно несъгласие и неразбирателство, което със сигурност вредеше на детето, но и самият Ник достатъчно се тормозеше от това.

Признаваше си, че вината едва ли е изцяло нейна. Сигурно не беше особено вълнуващо за една красива, темпераментна и очарователна жена на двадесет и девет да живее с такъв отнесен и разсеян писател като него, който обича да се усамотява и да се отдава изцяло на работата си. Природата щедро я беше надарила, а като се добавеше и фактът, че беше единствената дъщеря на мултимилионер, който я обожава, за Ник нямаше никакво съмнение, че тя може бързо и лесно да си намери друг мъж. И дори да се омъжи за него.

А какви бяха неговите предимства? Ако изобщо имаше някакви, той просто щеше да я зареже, без дори да се обърне. Но как би могъл да го направи сега? Вече имаха дете. Неговият единствен и любим син. Може би трябваше да послуша баща си и да се ожени за Карлота без повече протакане. Заради своята собствена сигурност и заради бъдещето на детето. Ник недоволно изсумтя. Вече месеци наред се самозалъгваше, но сега изведнъж се вгледа в себе си и прозря една истина. Не искаше да се ожени за Карлота, защото именно тя му пречеше да пише книгите си. Но най-ужасното беше, че той сам й беше дал тази възможност. Осъзнаването на този неприятен факт го разстрои съвсем. Ник прокара ръка през косата си. „Как за бога ще мога да се оправя в тая каша и да намеря изход, който да е еднакво добър за всички?“

Домофонът настойчиво и пронизително иззвъня в тихата и притъмняла стая. Ник вдигна слушалката.

— Да, Пърл, слизам веднага.