Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (27)

Глава II

Изкачиха се високо в планината и въпреки че върхът беше още далече, внушителната постройка на дома Витингенхоф изглеждаше вече като детска играчка, сгушена сред боровете, на фона на грандиозния пейзаж, който се разкриваше пред очите им.

Виктор и Франческа бяха вървели почти час по една стръмна и виеща се пътека, без да намаляват ход. Откакто потеглиха от имението, те едва ли бяха разменили повече от няколко думи, защото и двамата потънаха в собствените си мисли. Напрежението обаче между тях растеше, тъй като повече от всякога чувството за непосредствена физическа близост ги вълнуваше и смущаваше. Франческа беше радостна, че най-после бе успяла да му подейства като жена, а що се отнася до Виктор — той пък най-сетне се беше убедил, че я бе очаровал не само като добър приятел.

„Какво се самозаблуждавам! Та нима аз я приемам като малко момиченце. Е, поне засега“ — разсъждаваше той наум. Виктор я погледна крадешком — аристократичен профил, гордо изправена изящна главица, мека кестенява коса, която грееше със златни отблясъци на светлината на гаснещия следобед. Той не можеше да откъсне очи от нея. Беше облякла огромна пелерина — сигурно някога принадлежала на Крисчън — и в нея изглеждаше нежна, крехка, беззащитна и по-женствена от всякога. Видът й беше толкова прекрасен, че у него мигом се пробудиха всички мъжки инстинкти.

Когато след обяда Франческа го беше завела да види стаята си, Виктор с мъка потисна желанието си да я сграбчи и да се люби с нея, без изобщо да обясняват чувствата си един на друг. Той дълго вдъхва уханието на парфюма й, което тя остави след себе си, и през цялото време, докато разговаряше с Джейк Уотсън, в съзнанието му танцуваше нейният образ. С Джейк разговаряха по делови въпроси и той между другото му спомена, че Ник го е търсил от Ню Йорк, но очевидно не за нещо специално, а просто така, да ги чуе какво правят. Ник беше предал на Джейк, че отново ще звънне следващата седмица.

Сега, докато вървеше, Виктор неволно се замисли за Ники и като си припомни скръбта на приятеля си, изведнъж страхотно му домъчня за него. „Горкото момче. Не бих искал да съм на негово място. Сигурно вече и капчица сила не му е останала.“ Той въздъхна и се опита да пропъди тревогата си за Ник и опечаленото му семейство. После отново погледна своята спътничка — това красиво стройно момиче, което крачеше в снега редом с него. Тя беше толкова свежа и жизнена, че го заливаше с вълна от младост и оптимизъм. Изведнъж тъгата изчезна и му стана толкова леко на душата, че той се стъписа от тази внезапна промяна на настроението си. „Недей да умуваш. Приеми нещата такива, каквито са“ — каза си Виктор наум. За него вече нямаше и съмнение, че Франческа е причината за неговата бодрост. Той продължи жадно да я съзерцава.

Те вървяха мълчешком по стръмната пътека, която ги отвеждаше в сърцето на гората. Величествени ели сплитаха над тях тежките си клони, закривайки небето със сочната си зеленина и под купола на този храм на природата цареше безкраен покой и нежна тишина. Но гората взе да изтънява и крехки лъчи слънчева светлина започнаха да се прокрадват тук-там през усойния мрак, а по земята заиграха плетеници от сенки. Изведнъж ослепителна светлина заля наветите преспи и те заблестяха като сребърни, а ледените висулки по клоните на дърветата се превърнаха в гердани от кристал. Всичко наоколо се окъпа в този водопад от отразени лъчи и пейзажът придоби неземна красота. „Господи, колко е хубаво да си жив! — помисли си Виктор и точно тогава си спомни как се закле да не пропуска нито миг от живота си, когато преди няколко дни научи за смъртта на Марша. — Улови мига, живей само в настоящето и изпивай до дъно удоволствието, което ти предлага днешния ден. Може би това крие много опасности, но в крайна сметка какво е животът без риск и опасности. Едва ли изобщо си струва да се живее, ако…“

— Как е Джейк? — попита Франческа, като се обърна към Виктор и разчупи продължителното мълчание.

Той се стресна, защото беше потънал в дълбок размисъл. Прокашля се, преди да отговори:

— Горе-долу. Слава богу засега всичко върви гладко. В график сме и започваме снимки през април, както първоначално бяхме планирали. Джейк ми каза, че Марк Лиърс е намерил много подходящ актьор, който да играе младия Хийтклиф. Тази сутрин се е уговорил с него, а това означава, че имаме пълна готовност.

— Аз не знаех, че толкова държиш на този вариант.

— Дълго обмисляхме как да постъпим и най-накрая решихме, че ще е по-разумно някой друг да играе Хийтклиф като млад. Ники се е обаждал днес. Казал е, че ще остане в Ню Йорк още известно време. Искал да поседи повече при родителите си.

— Но той самият вече се е посъвзел, нали?

— Да — отвърна лаконично Виктор и се замисли. После я запита по възможно най-предпазлив начин: — Ти много харесваш Ники, нали?

— Да, така е. — Франческа веднага долови изпитателния поглед и странното напрежение в гласа на Виктор. Изведнъж й мина през ума, че Виктор ревнува, защото си мисли, че е влюбена в Ник. Тя реши да отговори съвсем спокойно и непринудено: — Едва ли някога съм срещала по-добър човек от него. Той е толкова мил с мен, а и ми дава кураж за моето писателстване, дава ми неоценими съвети. Ще ми се винаги да си останем такива добри приятели.

— Той е истински приятел, моето момиче — отговори Виктор с малко по-ведър глас. — Когато Ники се сприятели с някой, той е всеотдаен. Никога не би те оставил в беда.

— Усетих го, че е такъв — каза Франческа. — Но не мислиш ли, че е странно колко са враждебни един към друг той и Катрин.

— Явно си умна и наблюдателна, щом си открила това негласно напрежение между тях. Права си — наистина е малко странно. От друга страна, хората са нещо сложно. Един път се държим така, друг път — иначе. Зависи с кого общуваме. — Той замълча, погледна я бързо и продължи: — Ти и Катрин май сте доста близки. А е много нетипично две хубави момичета като вас да са неразделни приятелки. Моят опит поне ме е научил, че жените обикновено са съпернички. Сигурно вие двете сте просто изключение от правилото.

Франческа закима енергично в знак на съгласие:

— Да, и аз мисля, че е точно така. Катрин е великолепна и толкова си подхождат с Ким. Никога не съм си и мечтала за снаха като нея.

Виктор беше изумен:

— Те наистина ли имат сериозни намерения?

Франческа го погледна учудено.

— Мислех, че си забелязал колко са влюбени. Убедена съм, че възнамеряват да се оженят, въпреки че, честно казано, нищо не са споделили с мен.

— Не мога да повярвам — промърмори Виктор почти на себе си, защото се чудеше как изгряваща звезда като Катрин Темпест, която е предопределена за кариера в Холивуд, ще съчетае професията си с един евентуален брак с английски аристократ. И то благородник, който се занимава със земеделие в най-затънтената част на Йоркшир и изпълнява съвестно всички задължения, повелявани от неговия произход и титла. „Мили боже, — помисли си той — доста сложно лавиране я чака.“ После Виктор се усмихна многозначително. Вече беше разбрал, че Катрин е блестяща актриса и в живота. Беше сърдечна и интелигентна жена, но у нея така дълбоко бе заложен усетът към интриги и тайни ходове, че тази склонност се беше превърнала в нейна втора природа. — А какво мисли баща ти по въпроса да има за снаха кинозвезда? — попита той, без да прикрива иронията си. — Сигурно умира от щастие.

Франческа долови подигравката в гласа му и отговори хладно:

— Напоследък не съм говорила с него за това, но мога да те уверя, че той страшно харесва Катрин. И как иначе? Всъщност той дори е очарован от нея. — Тъй като не желаеше да се впуска в подобен спор, тя смени темата на разговора: — А ето това там е беседката, за която Даяна спомена по време на обяда. — Тя посочи към една малка каменна постройка на върха на склона, където свършваше гората. Беше кръгла, с куполен покрив и четири колони и по всичко личеше, че е много стара. — Оттам се вижда цялата долина километри наоколо.

— Хайде да видим кой ще е пръв — извика Виктор и се втурна напред, преди тя да се опомни, взимайки с голяма скорост останалото разстояние до беседката.

Франческа се затича след него и когато стигна до каменните стъпала, вече беше без дъх. Той се наведе, за да й подаде ръка.

— Внимавай! — предупреди я Виктор. — Стъпалата са заледени. — Тя се подхлъзна, но той я прихвана с една ръка и я изкачи до себе си. Франческа добре познаваше беседката и заведе Виктор на мястото, откъдето най-добре се виждаха вериги от Алпите, надвиснали над обширната долина под тях.

— Права беше Даяна — каза възхитено той. — Гледката наистина е невероятна.

Виктор приятелски прегърна Франческа през рамото и я придърпа до себе си. Те дълго стояха, без да говорят, запленени от величествената красота на безкрайния заледен пейзаж и жадно поглъщаха божествената бяла тишина и ослепителната светлина, която се сипеше от яркото синьо небе.

Франческа усещаше до себе си тялото на Виктор и едва дишаше от вълнение. Цялата трепереше вътрешно, а сърцето й биеше лудо от някакво радостно предчувствие. Тя не знаеше, че Виктор усещаше същото. У него се надигаше все по-силно желание и той не можеше да се насили да отдръпне ръката си.

В миг двамата сякаш прочетоха мислите си и бавно се обърнаха един към друг. Погледите им се срещнаха и те приковаха очи. По лицата и на двамата толкова ясно личеше възбуда и желание, че те се стъписаха. Франческа леко разтвори устни. Искаше й се да произнесе името му, но нещо заседна в гърлото й и тя продължи да го гледа безмълвно. Цялото й обожание към него беше изписано по лицето й с такава искреност, че дъхът му секна. Той на свой ред я гледаше като омагьосан и в него забушува страстта. Очите му се впиха дълбоко в нейните, сякаш щеше да я погълне, но тя го гледаше без да мига, оголила най-съкровените си чувства, и цялото й изражение като че ли му казваше, че се е обрекла на него. Дълго време те стояха вцепенени, останали без дъх, упоени от неудържимото привличане между тях, и знаеха, че няма връщане назад.

Целият пламнал, Виктор най-сетне захвърли задръжките, които сам си беше наложил през последните няколко седмици. Силно я дръпна към себе си, устните му се впиха в нейните и той я целува дълго и страстно, сякаш утоляваше мъчителна жажда. Франческа бурно и невъздържано отвърна на целувката и у него всичко започна да пулсира. Изведнъж му се прииска да я обладае, без да се бави повече нито миг, но Виктор знаеше, че не бива да прави това. Поне не точно сега и не точно тук. Но не можеше веднага да овладее нетърпеливото си желание, затова продължи да я притиска до себе си и да обсипва с безброй целувки лицето, шията, косата й. Сърцето му биеше като бясно, слепоочията му туптяха и той чувстваше как кръвта нахлу в главата му.

Най-сетне се отдели от нея и я поведе навътре в беседката, където имаше завет, като силно стискаше ръката й. Виктор я подпря до една от колоните, застана пред нея и се вгледа в развълнуваното й лице, което изглеждаше бледо на ярката слънчева светлина. Той беше облечен в огромна канадка, подплатена с кожа, която му пречеше да усеща тялото й. Затова разкопча ципа, а после улови ръцете й и едновременно свали нейните и своите ръкавици.

За миг тя се оказа отново в прегръдките му. Устните им се срещнаха сякаш за първи път, езиците им заиграха, а телата се вкопчиха едно в друго, за да се слеят. Виктор я целуваше бавно, дълго и страстно, докато ръцете му галеха косата й и стискаха вратлето й. Франческа нежно докосна лицето му и си помисли, че още малко и ще се разтопи в прегръдките му. Той усети как отново губи контрол и все повече се възбужда, защото тя отвръщаше на всичките му милувки. Желанието му стана неудържимо и диво и изведнъж той бясно я притисна към каменната колона, а целувките му станаха съвсем невъздържани. Искаше я цялата, искаше да познае всяко кътче от тялото й и да го направи свое.

Страстта да я обладае го накара да провре ръце през пелерината й и той нежно обхвана гърдите й. Почувства как зърната й се втвърдиха, затова едната му ръка се плъзна под пуловера й. Пръстите му нетърпеливо опипаха гърба и ловко разкопчаха сутиена й. Най-сетне Виктор докосваше голата й плът — отначало леко и нежно, а после все по-лудешки. Той чу как тя изстена от удоволствие. Приведе се и чувствено зацелува гърдите й, упоен от меката като коприна кожа, от сладкия аромат на тялото й, което откликваше и копнееше за неговото.

На Франческа й се струваше, че неговите устни я разкъсват и опияняват. Усети как от бедрата по цялото й тяло премина едно страшно приятно изтръпване. Непозната гореща вълна я заля и тя напълно се разтвори за него. Краката й премаляха, а тялото й се полюшваше до неговото, обзета от болезнено желание да му се отдаде докрай. Всичките й еротични видения от последните няколко седмици се сляха и сякаш избухнаха в съзнанието й. Пръстите й се впиха в гъстата му черна коса и тя произнесе на глас името му и започна да го повтаря, трепереща под неговите ласки, защото го желаеше с цялото си същество.

Въпреки че беше възбуден до крайност от спонтанния начин, по който Франческа откликваше на всичките му нежности, Виктор интуитивно съзнаваше, че ще бъде нечестно и несправедливо спрямо двамата да продължи любовната игра тук, на открито. Трябваше незабавно да престане, за да могат да дойдат на себе си. Той трябваше да се заеме с тази нелека задача, защото по всичко личеше, че Франческа нямаше никакво намерение да го спира. Тя го желаеше толкова, колкото и той нея. Независимо че му беше трудно, Виктор най-сетне се овладя. Откъсна се от нея, оправи пуловера й и загърна тялото й с нейната огромна пелерина. После я обхвана с ръце като я зави и с неговата канадка. Всичко това той извърши безкрайно нежно и грижовно. Започна бавно да гали косата й, като притисна лицето й до гърдите си, за да може да я успокои. Неочаквано тя изстена:

— О, Виктор! Виктор! — Гласът й звучеше с разочарованието на неудовлетвореното желание.

Той я зауспокоява с дрезгав глас:

— Знам, мила. Знам. Малко по-късно. Обещавам ти, скъпа. Целият ще бъда твой.

Те стояха прегърнати, докато се свестиха. Най-сетне се отделиха един от друг и учудено се погледнаха в очите. Нещо прободе Виктор. Той отново изпита същото изумление, че винаги я е познавал, каквото усети при тяхната първа среща, но илюзията за спомен отлетя така бързо, както и тогава. Тя беше вдигнала глава към него, а по чертите й още се усещаше поривът на току-що стихнало любовно желание. Той се наслаждаваше на нейното изящно и умно лице. Виктор вдигна ръка и я докосна по бузата, а очите му се приковаха в нейните. Това, което безмълвно си казаха, беше по-силно от всякакви думи. Виктор бавно и съсредоточено кимна с глава, сякаш даваше пред нея клетва, че ще изпълни обещанието, което й даде преди малко, и така окончателно я увери, че чувствата им са взаимни. После се наведе, за да вземе ръкавиците, хвана я за ръката и без да промълви и дума, излязоха от беседката.

Уловени за ръка, те тръгнаха надолу по склона, все още не съвсем на себе си от неудържимото сексуално привличане, което се пробуди и разгоря между тях. Вървяха леко изтръпнали по тясната пътека, която криволичеше през гората и отвеждаше към платото, върху което беше разположено имението Витингенхоф. Виктор погледна към небето и едва сега разбра колко дълго време бяха стояли горе в планината. Слънцето беше почнало да залязва, светлината бързо се топеше, а въздухът стана режещо студен. Щом навлязоха в гората, настъпи почти пълен мрак и Виктор стисна още по-силно ръката й и ускори крачка, защото искаше час по-скоро да я отведе в топлия и уютен дом. В един момент той каза с немалка доза самоирония:

— Ама и аз съм един! Само какво невъобразимо място избрах, за да правя любов с теб.

Смехът й силно отекна сред тишината:

— Вярно, че мястото си го бива. Като нищо можехме да си замръзнем там горе.

— Но пък щеше да бъде сладка смърт, нали, моето момиче — отвърна той в същия дух.

Появи се мъгла, която ги обгърна, докато те бързаха надолу по пътеката. Макар и немного гъста, мъглата беше тежка и студена и от нея мрачината придоби сив оттенък. Виктор настоя да вървят още по-бързо и те почти тичаха, когато най-сетне стигнаха края на склона, където гората свършваше. Здрачът се беше спуснал неусетно и леденото синьо небе тъмнееше с оловносив оттенък. Все още хванати за ръка, те продължиха да тичат през огромната поляна пред имението, а неговите весело блещукащи светлини им действаха успокояващо.

— Мисля, че все пак успяхме — каза Виктор и най-сетне намали ход. — Хич не обичам да ме застига мрак, когато съм на планина.

— Нощем става страшно, а и лесно можеш да се загубиш — съгласи се Франческа. Влязоха в антрето и тръгнаха по коридора с каменните стъпала към гардероба за спортните дрехи и принадлежности. Тя закачи пелерината си и се обърна към Виктор: — Даяна винаги ме е предупреждавала да не оставам навън след залез-слънце. Сигурно вече се е разтревожила. Хайде по-бързо да се качим при нея и да пием чай.

— Разбира се — отговори Виктор, докато се измъкваше от канадката си.

Той седна, за да свали тежките си боти, и обу черни кожени мокасини. После се изправи, застана пред огледалото, среса се и оправи черния си кашмирен пуловер. Изведнъж рязко се обърна към Франческа и започна да се смее без видима причина.

Тя го погледна стъписано:

— Кажи какво има?

Той замислено поклати глава:

— Само като си помисля колко време изгубихме с теб. Колко възможности имахме през последните седмици да бъдем заедно… Замълча, усмихна се малко тъжно и каза, сякаш се самоупрекваше: — Може би защото отношението ми към теб беше доста противоречиво.

— Така ли?

— Имам толкова проблеми около развода с Арлен! Безпокоя се заради онзи клюкарски вестник „Конфиденшъл“. Пренатоварен съм с работа по филма. Бях дал пред себе си обещание да не захващам никакви отношения, докато не се разделя официално с жена си. А и твоята младост доста ме възпираше.

— През май ще навърша двайсет — каза тя, сякаш да се защити.

— А пък аз през юни ще стана на четиридесет — отвърна той с равен глас, като че ли напълно отрезвен. — Аз съм прекалено стар за теб, Франческа. Двайсет години са прекалено голяма разлика. Господи, та на твоите години бях вече женен, още преди ти изобщо да си се родила. За бога, дори синовете ми са по-големи от теб. Чуй ме, моето момиче, аз вече съм изживял един цял живот и какво ли не ми е минало през главата. Няма нещо, което да не съм опитал, правил или преживял. Всъщност няма какво повече да ме учуди на този свят. А ако искаш да знаеш цялата истина, аз съм един преситен и уморен мъж. — Поклати глава с тъга и тежко въздъхна. После добави с известна доза съжаление: — Не е честно спрямо теб, Франческа. Трябва да си намериш някое момче на твоята възраст, а не да се хващаш с такъв стар негодник като мене.

— Какви ужасни неща говориш само! — извика тя ядосано и го погледна гневно. Лицето й мигом помръкна, стана затворено и сурово и истинска болка замъгли доскоро светналите й очи. — Искаш да кажеш, че съжаляваш за това, което се случи, за това, което стана между нас горе в планината. Така ли?

— Това вече със сигурност са ужасни приказки — отговори той и бързо отиде до нея. Притисна я до себе си и страстно я целуна, за да заличи обидата и страха, изписани по лицето й. Само преди малко Виктор действително изпита чувство за вина заради разликата във възрастта им и беше напълно искрен, когато я увещаваше, че той не е за нея. Но може би Франческа беше права — какво значение имаше възрастта, когато чувствата им са толкова силни. Без да съзнава, Виктор започна да шепне на ухото й:

— Мила, не съжалявам за това, което правихме. Но съжалявам обаче, че трябваше да прекъснем така рязко.

— Но ти нали каза, че по-късно пак ще го правим — прошепна му тя на свой ред и се изчерви, изненадана сама от себе си.

Той не отговори, а я притисна по-плътно и силните му ръце се плъзнаха по раменете й, после надолу по гърба към ханша. Мачкаше тялото й, сякаш го оформяше по своето собствено, и накрая устните му намериха нейните. Възбудата му растеше толкова бързо, че чак му премаля и изведнъж изстена, защото малко му трябваше да свърши. „Пак го правя не където трябва“ — помисли си Виктор и му се прииска да закрещи от това, че отново трябва да спре. После се овладя и каза едва чуто:

— Обещах ти, че целият ще бъда твой. Наистина ли го искаш, мила? — той хвана лицето й с ръка и я погледна сериозно и изпитателно.

Франческа гледаше като хипнотизирана тези черни очи, които недвусмислено я питаха дали е готова да приеме всичко. Тя съзнаваше колко възбуден е Виктор и изведнъж потрепери, защото някаква пулсираща топлина започна да я облива. За миг и на нея й премаля от желание и главата й се полюшна, докато отговаряше на втренчения му поглед, който беше по-невероятен и от най-смелите й еротични видения.

— Да — отговори тя без колебание. — Да, искам.

Той се усмихна широко и небрежно, приведе се към нея и нежно я целуна по челото. Докосна лекичко бузата й, а после ръката му едва доловимо погали тила й. Най-накрая той каза:

— Тогава да вървим при Даяна и да си пием бързо чая. Нямам търпение да останем насаме. Да съм само с теб. Да си само моя. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Тя само кимна с глава, защото от вълнение не можеше да говори.

 

 

— Даяна, много съжалявам, че се забавихме — извини се Франческа, когато след няколко минути влезе в гостната заедно с Виктор.

Даяна седеше на любимото си място пред камината, галеше едно малко бяло кученце и очевидно търпеливо ги беше чакала за чая.

— Не се притеснявай, скъпа — отвърна тя с весела усмивка. — Като видях, че още ви няма, казах на Клара да сервира малко по-късно. Така че чаят е все още горещ. Но трябва да ти призная, че вече започнах да се безпокоя да не ви застигне мракът. Но щом сте тук, значи всичко е наред. Елате по-близко до огъня, за да се стоплите. Изглеждате ужасно премръзнали.

— Когато минахме гората, излезе силен вятър, но иначе разходката беше приятна — заобяснява Франческа, но се спря и радостно възкликна: — О, Даяна, колко е красива Туци току-що изкъпана. Или това е Луци? Все ги бъркам. Толкова си приличат.

— Да, тука е Луци — отговори Даяна.

Щом чу името си, кучето погледна своята стопанка, а после скочи от скута й и се втурна към Франческа. Докато бягаше през стаята, изглеждаше като търколило се кълбо бяла прежда. Когато кутрето стигна до Франческа, то се изправи на задни лапи, а с предните започна да маха, като скимтеше от удоволствие. Със светнало лице, Франческа се наведе, за да го погали:

— Да, миличък, знам — разсмя се тя. — И аз се радвам да те видя, Луци.

Виктор я наблюдаваше с умиление.

— Какво разкошно малко животинче — обърна се той към Даяна.

— Наистина си го бива — изражението й стана дяволито и тя добави: — Може да се каже дори, че е куче един път, нали?

— И още как — ухили се Виктор и на свой ред я изгледа закачливо.

— Но къде му е сестричката? — прекъсна ги Франческа. — Тя е не по-малко красива от Луци. А, Даяна, къде е тя? — Очите й зашариха из стаята. — Тия две твари никога не се делят.

Даяна посочи с глава канапето:

— Ето я там — напъхала се е между възглавниците и любопитно зяпа както обикновено.

Виктор видя къде е кучето и отиде да седне на същото канапе. Той го пое с големите си ръце и го вдигна пред лицето си:

— Здравей, Туци — поздрави я той. — Явно ти си вторият пухчо. Същинско вълнено кълбе! — засмя се Виктор. Кучето взе да лиже пръстите му и той усмихнат се обърна към Даяна. — Никога не съм виждал такива? Каква порода са?

— Bichon Frise.^[1]

Виктор учудено смръщи вежди:

— Досега не бях чувал, че има такава. — Той се вгледа внимателно в кучето, за да го разгледа по-добре. Козината му беше като коприна, опашката беше странна и наподобяваше щраусово перо, ушите — дълги и клепнали, нослето приличаше на черно копче, а огромните му очи светеха като кръгли черни диаманти. — Тя определено е голяма хубавица — отбеляза той възхитено и положи кутрето в скута си, после започна да го чеша лекичко по главата, а усмивката не слизаше от лицето му.

На Даяна й стана много приятно, че Виктор така спонтанно хареса нейните питомци, затова му каза:

— Те наистина са чудесни кученца, Виктор. Интелигентни, весели, игриви, общителни. Много са сладки да ги гледаш, но са малко палави. И аз като теб не знаех, че има такава порода. Франческа ми разказа за тях, защото те са й любимци. Един неин познат от Йоркшир ги развъжда и Луци и Туци са от същото котило. Взех ги, когато преди няколко години гостувах в Лангли. Бяха само на десет дни и толкова симпатични, че не можах да им устоя.

— Значи породата е английска. — Виктор продължаваше да гали Туци, която седеше неподвижна, доволна от ласките му.

— Всъщност не. Бишоните произлизат от Средиземноморието и по-точно — от Испания. Поне така се счита. Между другото те са много древна порода. Имало ги е още по времето на Клеопатра.

— Сериозно!? — учуди се Виктор. — Разкажи ми нещо повече за тях. Аз съм луд на тема кучета.

Даяна се разсмя:

— Не ме захващай на тази тема, че после не мога да спра. Веднъж цял час разказвах, без да млъкна.

— Виж, наистина ще ми е страшно интересно. Никога не съм виждал такива хубави кучета. Хайде, разкажи ми за тях — настоя Виктор.

— Е, добре. Но ще се опитам да бъда по-кратка. Твърди се, че някъде през XV век испански моряци разселили кученцата най-вече на Канарските острови и по-специално на о-в Тенерифе. Затова в продължение на много години хората така и ги наричали — Бишон Тенерифе. По-късно пак испанските моряци започнали да ги използуват като разменна стока по пристанищата на Италия и така кучетата станали много на мода сред италианските благородници. През XVI век, когато Франция завладяла част от Италия, завръщащите се у дома френски войници ги разселили в родината си. И във френския двор те бързо станали много популярни, особено по времето на Франсис I и Анри III. Фрагонар често ги изобразявал по портретите на френската аристокрация. Всъщност и Гоя е обичал да ги рисува, когато е портретувал инфантите на Испания. В началото на XIX век, по време на управлението на Наполеон III бишоните отново били много търсени. Но в началото на нашето столетие изведнъж хората престанали да се интересуват от тях. — Даяна замълча за миг, за да си запали цигара. — За известно време те станали чергари и започнали да обикалят улиците заедно с латернаджиите. Радвали всеки, който ги погледнел, с веселия си нрав и дружелюбен характер. Даже се превърнали в изключително акробатични кучета и изпълнявали по панаирите много сложни номера. Започнали да ги вземат дори и за циркови програми.

— И то какви акробати са само! — намеси се Франческа. — Само да ги беше видял как с подскоци се качваха и слизаха от леглото ми. И то обикновено нощем, когато умирам за сън. А освен всичко, не можех да се отърва от тях. Ако ги оставя, до зори могат да скачат по мене.

— Хич не са глупави тия бишони — включи се и Виктор и намигна на Франческа с такава дяволита усмивка, че тя се изчерви. Извърна глава и се ядоса на себе си, че му дава възможност да я подкача.

На Даяна не й убягна този дискретен флирт и въпреки че я досмеша, тя се направи, че нищо не забелязва и отиде да седне до Франческа на канапето. После попита съвсем делово:

— Как пиеш чая си, Виктор? С мляко или с лимон?

— Предпочитам го с лимон. Значи така, в крайна сметка станали циркови артисти. Мм-да. Много интересно. — Той разроши пухкавата козина на Туци. — Не се учудвам, че така бързо си допаднахме. Нещо като колеги, а? — Даяна и Франческа го гледаха усмихнати, но преди още да кажат своето мнение, Виктор попита:

— И какво се е случило по-нататък?

Даяна наля чай и продължи да разказва:

— Веднага след Първата световна война те отново станали много търсени за домашни питомци, но едва през трийсетте години започнали да селекционират напълно чистокръвни кучета. Френският киноложки клуб ги вписал като отделна порода и… — Даяна замълча и го погледна стреснато. — О, Виктор, пак се разприказвах за кучетата и забравих да ти кажа, че те търсиха по телефона. Някакъв г-н Уотсън те търси. Всъщност, звънна малко преди да се върнете.

— Благодаря — каза Виктор, докато поемаше от нея чашата си, и попита: — Джейк каза ли да му се обадя?

— Не. Само ме помоли да ти предам следното: куфарът ти ще пристигне най-късно утре следобед. Щял да го изпрати по куриерската служба на „Монарк Пикчърс“, която се използувала само за филмови ленти. — Тя подаде чашата и на Франческа. — Специален човек ще го донесе чак дотук.

— Нямаше нужда да го караш да ти праща смокинга! — Франческа чак се задъха от яд, защото разбра, че той е направил именно това. Беше направо сащисана и по лицето й ясно се четеше силно раздразнение. — Нито пък да правиш толкова излишни разходи само заради един рожден ден. Просто не беше нужно!

Виктор доста се изненада от нейните упреци и я погледна, смръщил вежди. Зачуди се защо ли тя реагира така рязко, но небрежно вдигна рамене, защото изобщо не се притесняваше:

— Освен смокинга имаше и някои други неща, които бях забравил, моето момиче — отвърна той миролюбиво, а после се обърна към Даяна: — Да се надяваме, че човекът ще намери имението. Ти обясни ли на Джейк къде точно се намира Витингенхоф?

— Започнах да му обяснявам, но после си помислих, че куриерът едва ли ще ни намери, дори и да вземе такси от Залцбург. Затова аз предложих на г-н Уотсън да каже на човека, като вземе такси от летището, направо да отиде до бутика, който имам в Кьонингзе. Оттам да звънне, за да може Манфред да слезе до града и да донесе куфара ти.

— Страхотно си го измислила, Даяна! — възкликна Виктор. — Браво, наистина. Много ти благодаря.

— Много мило от твоя страна, че поиска да ти изпратят смокинга само заради моя рожден ден. Но Ческа е права — наистина нямаше нужда. Щях да звънна на моите приятели и да ги помоля да не идват в официално облекло.

— И Франческа това ми каза. Но не исках само заради мен да си разваляш хубавото парти. Ти сигурно отдавна си го подготвила, а едно от най-приятните неща на едно гости е, че хората са облечени по-празнично, не е ли така? — Той се усмихна малко тъжно. — Ако мъжете не са в смокинги, как вие дамите ще покажете новите си тоалети.

— Прав си, така е. Толкова е кавалерско да мислиш и за нас. — Даяна му се усмихна лъчезарно, после взе един сребърен нож и му отряза парче шоколадов кекс, полят със сметана и украсен с череши. — Опитай това. Направо е приказен.

— Не се съмнявам — ухили се той, но после се намръщи. — И от него сигурно приказно се пълнее. Трябва да се поддържам във форма за филма. Но всъщност защо да не го опитам. Само че нека да е съвсем малко парченце. — След кратка пауза Виктор я запита: — Хайде да ми разкажеш за тукашните писти. Наистина ли са толкова стръмни? А и какви са ни плановете за утре?

Даяна започна да му разказва с подробности и те двамата бързо потънаха в обстоен разговор за това, къде ще ходят утре на ски. Облегната назад, Франческа си пиеше чая и изобщо не слушаше за какво си говорят. Тя гледаше Виктор под око, а наум преценяваше постъпката му. „Какви безумни разточителства си позволява само! — помисли си Франческа. — Единствено холивудски артист може да върши такива щури работи… да даде толкова пари само за да си вземе смокинга, и то за една-единствена вечер.“ Подобни неразумни харчения бяха чужди на нейния характер и възпитание. Най-неочаквано тя усети, че наистина му се ядоса. Но почти веднага й мина и тя съжали, че преди малко му се скара толкова рязко. Който и друг да го беше направил, Франческа би го определила за себе си като високомерен фукльо. Трябваше да си признае обаче, че за Виктор това определение изобщо не прилягаше. Тя дълбоко усещаше, че не го е извършил от суетност, нито пък се е замислял колко ли ще му струва. Той просто е искал да достави радост на Даяна, а може би… може би и на нея самата. В жеста му имаше наистина нещо много кавалерско, припомни си тя думите на Даяна.

Франческа се размърда на канапето, но не го изпускаше от очи. В момента той й се струваше по-пленителен от всякога. Беше сложна личност. Тя се запита дали изобщо познава този необикновен мъж, който понякога заприличваше на малко момче. После се сети с каква нежност се отнесе към кученцата и сърцето й се изпълни с топлота към него. Баща й някога й беше казал, че ако искаш да разбереш какъв е един човек, трябва да го видиш как общува с кучета, а след това беше добавил с известна доза горчивина: „А най-добре е да гледаш самото куче и как то възприема човека. Кучетата по-точно от нас долавят характера на човека.“ Сега тя трябваше да признае пред себе си, че това е абсолютно вярно — инстинктът никога не лъже.

Франческа отново закова поглед във Виктор, а той с нищо не показваше, че усеща да е наблюдаван. Продължаваше да говори за ски, и то с такива познания, че Даяна — запалена професионална скиорка — жадно попиваше думите му. Франческа само за миг затвори очи и се опита да го разгледа съвсем безпристрастно, както със сигурност Даяна гледаше на него. Беше необикновено красив — мургаво мъжествено лице, вълниста черна коса и изразителни очи. Излъчваше жизненост, сила и сексуален магнетизъм. С широките си рамене и едро тяло той красиво изпълваше черния си кашмирен пуловер. Всъщност целият беше облечен в черно, което подсилваше красивия му външен вид. Ненадминат чар — ето това притежава той в изобилие. Беше седнал удобно на канапето по обичайния си начин — едната му ръка почиваше на облегалката, а другата лежеше върху Туци и беше кръстосал небрежно крака. Разговаряше си приятелски с Даяна и непрекъснато се смееше. Той й въздействаше така силно, че Франческа потрепери, като си припомни как възбуждащо я беше целувал и прегръщал в беседката и какво й беше обещал само преди минути. Тя бързо сведе поглед и започна да си налива още чай, защото подозираше, че лицето й издава и най-интимните й помисли. Но тя не искаше да прикрива чувствата си, и то особено от него.

— Дано да е останал чай и за мен.

Ясният глас на Крисчън я изведе от унеса и тя рязко извърна глава към братовчед си, който седеше на прага.

— О, скъпи — извика Франческа, сякаш с някакво облекчение. — Има чай колкото поискаш.

Докато Крисчън се придвижваше с инвалидната си количка към камината, Виктор допълни:

— А има и един умопомрачителен кекс.

Той продължи да се усмихва весело, но очите му едва доловимо помръкнаха, защото знаеше, че с идването на Крисчън той и Франческа ще трябва да поостанат по-дълго. Виктор запали цигара и трескаво се замисли по какъв начин да се оттеглят в стаите си, без това да обиди домакините.