Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (34)

Глава IX

Дейвид Кънингам стоеше на прага на стъкления портал към терасата и с нескрито обожание наблюдаваше Дорис. Тя седеше пред една кръгла маса под сянката на голям син чадър, съсредоточено навела глава над книжата, пръснати пред нея. Беше облечена в бяла плажна рокля без презрамки, обсипана с дребни цветчета, а върху красивата й кестенява коса имаше широкопола жълта сламена шапка. Дорис все още не го беше забелязала и на него му се стори, че тя изглежда толкова млада и красива, почти като картинка, че сърцето му се изпълни с любов към нея.

Той пристъпи напред и каза:

— Скъпа моя, изглеждаш така погълната от заниманието си, че сигурно не трябва да те безпокоя.

Дорис бързо повдигна глава и цялата засия, като го видя да идва към нея. Тя му каза със звънтящ от щастие глас.

— Току-що привършвам последните покани за бала. Ще си отдъхна малко и после се захващам с картончетата за местата на гостите.

Той приседна до нея и взе ръката й, зарадван от нейната сърдечност.

— Мислех, че момичетата ще ти помогнат за тази работа. Надявам се, че ще си удържат на думата. Но къде всъщност са те?

— Отидоха да поплуват, скъпи. Но ми обещаха, че скоро ще се върнат и ще ми помогнат. Пък и на мен не ми е чак толкова трудно да свърша част от работата сама. И без това е толкова горещо, че едва ли може да се прави нещо друго, освен да се потопиш в басейна.

— Така е. Тази сутрин ти май се пазиш прекалено много от слънцето — пошегува се той с топло чувство, а очите му я оглеждаха с наслада.

— Задължително трябва да се пазя. Иначе ще стана цялата на лунички. Ако не внимавам, кожата ми ще стане на петна и ще изглеждам ужасно грозна на бала.

— Ти винаги ще си хубава, скъпа моя — засмя се той и стисна ръката й.

— Къде се губиш цяла сутрин? Изчезна нанякъде след закуска.

— Изчетох английските вестници и изчетох «Хералд Трибюн». — Той се смръщи и лицето му стана сериозно. — Знаеш ли, положението около Суецкия канал става много тревожно. Жалко, че Насър бойкотира Лондонската конференция и отхвърли американските предложения за свободен международен достъп до Канала. Няма нищо лошо в национализацията, но да пречиш на международното корабоплаване е нещо съвсем различно. «Безразсъдство» е единственото определение за неговите действия.

— Да, разбирам — отговори Дорис и се облегна назад. — Как мислиш, че ще се развият събитията, Дейвид?

Той поклати глава:

— Предпочитам да не гадая, но искрено се надявам, че няма да има война.

— Боже мой, нима може да се стигне чак дотам! — попита Дорис и го погледна уплашено.

— Боя се, Дорис, че е съвсем вероятно. Антъни Идън като нищо щеше да нахлуе в Египет. От него може да се очаква всичко. А и точно в момента той има подкрепата на Франция и на Америка.

— Война? О, не, Дейвид!

— Да, положението е опасно, но ти недей да тревожиш с това хубавата си главица, миличка моя. Ние нищо не можем да направим. Просто трябва да оставим нещата в ръцете на политиците и да се молим това да не се случи. Умелата дипломация неведнъж е постигала чудеса. Надявам се, че кризата ще отмине без кръвопролития. — Той й се усмихна окуражително и каза с бодър глас: — Хайде, Дорис, не увесвай нос. Няма да позволим на политиката да провали нашето лято. Започвам да съжалявам, че ти разказах тези неща.

Дорис веднага живна и каза с малко по-весел глас:

— Недей така. Нали после сама щях да видя вестника. Но си прав, разбира се, не бива да си проваляме почивката заради проблеми, които не зависят от нас. Какво мислиш да правиш днес, скъпи?

— Ами реших накрая да заведа Ким и Крисчън до Монте Карло. Искаме да понапазаруваме някои неща. А после ще идем на обяд у Бънки Амфър.

— Бънки Амфър ли? Това да не е някакъв ресторант?

— Не, това е един мой приятел — разсмя се Дейвид. — Сещаш ли се, оня високия едър мъж, с когото те запознах в Спортния клуб в Монте Карло? Беше събота вечер и дори си поговорихме малко.

— А, да, сега се сещам. Може би не съм чула името му или просто съм го разбрала погрешно. — Тя сви устни замислено. — Бънки. Хм. Подозирам, че това сигурно му е прякор.

— Разбира се. И то още от ученическите години. Ние с него сме съученици. Чудесен човек е. Всъщност Бънки ми звънна преди малко и най-сърдечно ме покани у тях. Ще обядваме заедно с него и с някакъв негов приятел американец. Казвал се Нелсън Ейвъри и доколкото разбрах, бил банкер. Приех поканата му, мила, защото ти ми каза, че днес искаш да останеш малко на спокойствие тук. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не, Дейвид. Сигурно ще ти хареса. На момчетата също ще им е интересно. Така аз, Франки и Даяна ще можем спокойно да си вършим работата. В последно време почти не ги виждам. Все бързат, все сноват натам-насам.

— Изморявам се само като си помисля с колко светски ангажименти са се нагърбили — каза развеселено Дейвид. — Чудя се кога спят тия две наши госпожички. Както и да е, ние няма да се бавим. Ще обядваме около един и половина, така че ще се върнем някъде към три и половина, най-късно — четири. Вилата на Бънки е съвсем наблизо — над съседното заливче. А за неделя следобед ни покани всичките да идем да пийнем по чашка и аз приех. — Графът се облегна, а в очите му се появи някакво вълнение. — През септември Бънки възнамерява да организира специален обяд в чест на най-изтъкнатия възпитаник на нашия колеж Хароу. Ние двамата също сме поканени, ако още сме тук по това време.

Дорис усети вълнението в гласа му и го попита учудено:

— В чия чест ще бъде обядът, скъпи?

— Ами в чест на сър Уинстън Чърчил, разбира се. Той често отсяда във вилата на Бънки и много харесва градината му. Даже понякога я рисува.

— О, та това е прекрасно. Така ми се иска да го видя, Дейвид. Но сигурно ще умра от притеснение. Боже мой, самият Уинстън Чърчил!

— Разбирам притесненията ти — каза той с леко смутена усмивка. — Аз самият премного се вълнувам от тази среща. Все пак е голяма чест да те поканят в една компания с този велик мъж, скъпа моя. — Той се изправи и сложи ръка на рамото й. — А сега мисля, че ще е най-добре да ида и да подканя Ким и Крисчън.

— Дейвид, може би трябва да поканим твоя приятел Бънки на бала.

— Но нали вече сме го поканили, Дорис — изненада се той. Наведе се над нея и започна да рови из листата на масата, за да намери списъка на гостите. Накрая го откри и се вгледа в изписаните имена. — Така… ето ги тук — граф и графиня Уинтъртън.

Дорис провря глава зад ръката му, а зелените й очи весело заблестяха.

— Сега не се учудвам, че не успях да се сетя кой е Бънки Амфър. Но често ти се чудя на тебе, скъпи графе. Бога ми, понякога имам чувството, че нарочно ме занасяш.

— Никога не бих си позволил подобно нещо с дамата на моето сърце. — Той я целуна по устните. — Ти си ми страшно, страшно скъпа, прекрасна моя Дорис. Аз просто те обожавам — прошепна той на ухото й.

— Чувствата ни са взаимни, скъпи мой. — Тя го гледаше в очите със същото възхищение, с което и той гледаше нея. Както винаги видът му беше елегантен и изискан, но в този момент у него имаше и нещо момчешко. «Може би е от слънчевия загар и от летните дрехи, които е облякъл» — помисли си Дорис, докато гледаше белите му панталони и безупречно изгладената му бяла риза на сини квадрати, както и светлосиньото копринено шалче, което беше поставил на врата си. — Тази сутрин си много хубав, Дейвид. Отдавна не съм виждала такъв красив мъж като тебе. Всъщност бих казала, че си най-красивият мъж, когото съм срещала.

Дейвид се разсмя гръмко:

— На човек му става страшно приятно, като те слуша, Дорис. Ще взема да се главозамая от твоите комплименти. През целия си живот не съм получавал толкова комплименти накуп. Нищо чудно и заради това да си те обичам — пошегува се той.

— И други са ми казвали, че съм блестяща ласкателка — отвърна сериозно Дорис. Тя го гледаше изпитателно.

— Да, всеки обича да го ласкаят, а с ласкателство се стига много далече.

— Мисля, че именно това имаше предвид и приятелката ми, когато ме нарече така. Изглежда, че тя искаше да ме обиди, като намекна, че моето ласкателство е користно и лицемерно — каза Дорис с леко тъжна усмивка. — Но съвсем не е така.

Дейвид стана сериозен и сниши глас:

— Дорис, човек никога не бива да обръща внимание на това какво говорят хората за него. Аз отдавна се научих да пренебрегвам клюките, които се разнасят зад гърба ми. Искам и ти да правиш като мен.

Дорис усети нещо особено в тона му, замисли се за момент и каза намръщено:

— Значи и ти си чул клюките — че се омъжвам за теб заради твоята благородническа титла? — Тя го погледна право в очите.

— Разбира се. Човек рано или късно разбира злословията по свой адрес. — Той вдигна нехайно рамене, но по устните му се изписа някаква горчивина. — Други пък казват, че аз се женя за теб заради парите ти. — Дейвид нежно я прегърна и искрено я увери: — Аз се женя за теб, мила моя, защото те обичам, и съм абсолютно сигурен, че ти се омъжваш за мен по същата причина. Приятелите, които говорят зад гърба ни подобни недостойни неща, очевидно не са ни приятели. Те заслужават само презрение. Винаги трябва да стоим над тази плява, Дорис. Не забравяй, че такива приказки са породени само от злоба и завист. Гнусни клюки! — В погледа му се четеше истинско отвращение. — Ненавиждам клюките! Необмислените, злобни клевети са нещо страшно — на колко ли хора са съсипали живота? Но ние няма да им се поддадем, нали, сладка моя?

— За нищо на света — възкликна тя бодро и развеселено. — Ти си най-прекрасният, най-сладкият мъж на този свят. Ние с теб трябва да бъдем щастливи, нали, Дейвид?

Той не отговори, но нежната му усмивка и любовта в очите му бяха достатъчно потвърждение. Дейвид я целуна и дълго не отдели устни от нея, а после й пожела приятен ден и тръгна към стъкления портал. Той внезапно се обърна и отиде отново при нея. Подпря се с две ръце на един стол и я попита:

— Между другото, ти успя ли след закуската да говориш с Франческа? — Позата, която беше заел, и мрачният му тон показваха колко е притеснен.

— Не. — Лицето на Дорис се изопна напрегнато и тя бавно му обясни: — Не ми стигна куражът. Пък и Даяна беше там и не исках да разказвам тези неща пред нея. Всъщност проблемът е, че откакто говорих с теб във вторник вечерта, все не мога да остана насаме с Франческа. Винаги има някой около нея — я Ким, я Крисчън, я някой от гостите. Пък и темата е толкова деликатна, че не искам да създавам излишно напрежение. Помислих си… дали пък няма да е по-добре да изчакаме, докато… — Дорис даде знак на Дейвид и стана да посрещне Крисчън.

— Да не би да ви прекъсвам разговора? — попита той.

Дейвид се извърна леко към племенника си и отговори:

— Не, не се притеснявай, приятелю. Заповядай при нас.

Крисчън се придвижи напред с количката си и спря до стола, на който седеше Дорис. Той галантно й целуна ръката и я загледа с възхищение. Погледът му беше необичайно ведър и радостен.

— Боже мой, Дорис, ти наистина най-сериозно си удържа на думата. Мислех си, че се шегуваш, когато каза, че ще се занимаваш с поканите. В тази горещина е истински героизъм да правиш каквото и да било.

— О, не е чак толкова страшно, Крисчън — отговори Дорис. — Не знаеш какво е в Оклахома в разгара на лятото. Там е два пъти по-горещо. Също като в пещ.

Дорис се усмихна и го погледна с много топлота. У него имаше толкова затрогващи неща — почти старомодното му кавалерство, изисканите му маниери и не на последно място — силният му характер. Освен това имаше забележително чувство за хумор и невероятно оптимистичен поглед към живота. Като се имаше предвид, че той е инвалид, Дорис го уважаваше още повече заради тези изключителни качества. Тя се възхищаваше от този млад човек, от умението му да не се самосъжалява и от желанието му да води нормален живот въпреки своя недъг. Изведнъж Дорис осъзна, че не въпреки недъга, а именно благодарение на този недъг той беше развил такива качества. Неговият стоицизъм се дължеше на огромното му желание да забрави, че е инвалид.

Ким също се появи на терасата:

— Виж ти, задружната ни групичка е вече в пълен състав! — възкликна той весело. — Татко, Крисчън, извинявайте, че закъснях. — После огледа Дорис и каза: — Слушай, приятелко, изглеждаш страхотно. Направо си поразителна, Дудълс. — Той отстъпи крачка назад, огледа я с възхищение от глава до пети и заяви: — Също като картина на Реноар.

— Е, благодаря ти, Ким.

Дейвид тихичко се засмя.

— Тая сутрин ласкателствата явно са на мода. Изсипват се с цели кофи. Слушайте, млади юнаци, хайде ние тримата да потегляме вече. Имаме да вършим много неща и не искам да закъсняваме за обяда у Бънки.

— Приятно прекарване.

Дорис ги проследи с поглед, докато излязоха от терасата. Всеки от тях посвоему беше толкова симпатичен, сърдечен и благороден. Тя отдавна беше разбрала, че влизането в това семейство беше истински късмет. Тя беше едно дете, майка й също бе отраснала сама, затова сега Дорис се наслаждаваше на усещането да принадлежи, да бъде част от това голямо сплотено семейство. Тя се замисли за прякора, който й бяха измислили, и се усмихна. Никога досега не беше имала прякор. Ким й го измисли, като първо започна да я нарича Додо, а после — Дудълс. Всички в семейството започнаха да й казват така, а и тя много си обичаше прякора, защото той доказваше, че те напълно са я приели като близък човек.

След малко Дорис стана и отиде на края на терасата, откъдето се откриваше великолепна гледка към басейна и тенис корта, а Средиземно море проблясваше в далечината като лъскаво сапфирено езеро. Тя направи с ръка сянка над очите си, за да огледа площите около басейна, и видя, че там нямаше никой. После се върна към мястото си, взе химикалката и набързо съчини и последната покана. Изведнъж на стълбите, които идваха откъм градината, изникна Франческа, а след нея се появи и Даяна.

— Ехе-ей! — извика Франческа и помаха с ръка.

Дорис също им махна в отговор и си помисли колко очарователно изглеждаха двете братовчедки в шарени бански върху загорелите им тела, по които проблясваха капчици вода. С пъстри панделки те бяха прибрали мокрите си коси на опашки и така приличаха на морски феи, грейнали от красота и младост, изпълнени с щастливо безгрижие. Бяха се хванали за ръце и вървяха към нея със светнали от радост лица.

Франческа целуна Дорис по бузата, настани се на един стол и попита:

— Изглежда, че тримата мускетари вече са се отправили в търсене на приключения, а?

— Да, миличка, току-що тръгнаха — отговори Дорис с развеселено изражение. — Боя се, че ще трябва да се примирите само с моята компания до края на деня. Нашите герои са поканени на обяд и сигурно ще се върнат едва привечер.

— О, но това е чудесно! Тъкмо ще останем само трите заедно — обади се Даяна и също седна на един стол. — И ще можем да си починем от нашите досадни мъже. Така на спокойствие ще подхванем някоя весела и приятна женска тема, макар и те да намират женските разговори за празни и безсмислени… защо да не си поговорим за тоалетите, които всяка ще облече на празненството у Виктор или пък на танцовата забава следващата седмина. Всъщност, Дорис, ти дори би могла да ни разкажеш нещо за сватбената си рокля.

Дорис кимна усмихнато, но преди да успее да отговори, Франческа любопитно извика:

— Хей, Дудълс, кой ги е поканил на обяд?

— Бънки Амфър — отговори Дорис.

— Гледай ти, нима и те са на Ривиерата сега! Татко каза ли ти дали дъщеря им Белинда е заедно с тях?

— Не, но ме подсети да го попитам, като се върне. Ако и тя е с родителите си, ще трябва непременно да я поканим на бала, защото граф и графиня Уинтъртън вече имат покана.

— О, да, непременно ще я поканиш, Дорис. Тя е страхотно момиче. Всъщност особено момиче. И е невероятно свестен човек. Ако знаеш само колко се изтормози в училището по танци на мадам Росоковски. Бедничката, като си спомня само колко дебела беше тогава. Много от момичетата в това училище я наричаха Бели Бънтър — нали се сещаш, като онова дебело момченце от книжката с карикатури, което се казваше Били Бънтър. Мисля си, че…

— Ама че жестокост! — възкликна Дорис.

— Да, права си. Но децата наистина могат да бъдат много жестоки понякога. Белинда го взимаше толкова присърце и поне аз знаех, че тя наистина е нещастна. Когато се сприятелих с нея, те престанаха да я наричат така, но пък започнаха да се заяждат, че сме си били лика-прилика с нея. Сега обаче дойде време добрата Бел да се надсмее над всички ония жалки нищожества. Тя стана невероятна красавица, а фигурата й е като на фотомодел. Ще събере погледите, щом се появи на бала, Дудълс, пък и ти нали каза, че щяло да има доста самотни кавалери.

Дорис разсеяно кимна с глава, като се замисли колко типично беше за Франческа да защитава и да съчувства на всеки огорчен от живота човек. После тя каза:

— Щом ми напомнихте за бала, се сетих, че ще трябва отсега да започнем с надписването на имената върху картончетата, които ще поставим по масите. Сигурно ще трябва да изпишем около сто седемдесет и пет имена. Ето ви списъка на гостите, а тук някъде има и химикалки. — Дорис ги намери между пръснатите по масата листове, а после взе от един стол празна кутия за обувки и каза: — Ей това ще бъде за готовите картончета.

С вдигната в ръка химикалка Даяна извика:

— Ческа, хайде да се обзаложим, че ще те изпреваря. Ще надпиша петдесет картончета за един час!

— Аз пък ще ти покажа, че мога да надпиша шейсет! — заяви решително Франческа, като вече беше взела първото картонче.

Докато течеше часът на облога, Дорис с възхищение наблюдаваше тяхната сръчност, бързина и съсредоточеност. Химикалките им буквално препускаха, цареше пълно мълчание — чуваше се единствено звукът на всяко хвърлено в кутията картонче. Дорис пишеше далеч по-бавно от тях, но нейните мисли бяха заети от множество проблеми. В един момент тя случайно се сети да погледне часовника си и видя, че са писали близо час и половина, затова вдигна ръка, за да спрат, и каза:

— Струва ми се, че за днес е достатъчно, какво ще кажете?

— Да, съгласна съм. Вече ми се схващат пръстите — каза Даяна, като преброи имената, които вече беше задраскала в списъка, и възкликна радостно: — О-хо, направила съм петдесет и пет!

Франческа също преброи задрасканите имена в своя списък и заяви с победоносна усмивка:

— Губиш, Дипсиду! Аз пък съм направила шейсет и пет!

— Ами какво да се прави, признавам се за победена.

— А какво да кажа аз с моите хилави четиридесет — изпъшка недоволно Дорис. — Но така или иначе свършихме доста работа. Пък и видях, че преди малко Ив изнесе стъклената маса с напитките. Мисля си, че все пак сме заслужили поне по едно шампанско преди обяда. — Тя стана и отиде да отвори една бутилка. Франческа и Даяна я последваха, като се кискаха нещо помежду си.

Трите заедно седнаха и започнаха да си говорят за какво ли не, докато с удоволствие отпиваха от шампанското и се наслаждаваха на прекрасното слънце и на великолепната гледка пред тях. Даяна първа заговори за предстоящата сватба. Тя се приведе към Дорис и заговори:

— Хайде, стига си била толкова потайна, миличка. Разкажи ни нещо и на нас за сватбения ти тоалет. Умираме от любопитство.

— Все още не съм решила какво да бъде точно — отговори съвсем искрено Дорис. — Но сигурно ще е от моделите на Пиер Балмен. В края на лятото отивам в Париж, за да се видя с приятелката си Жанет Спание, която е директорка в неговата модна къща. Тя винаги ме е съветвала за тоалетите ми, пък и знам, че Пиер наистина може да ми предложи нещо по-специално. Иска ми се да е някакъв елегантен костюм или пък рокля с подходяща къса пелеринка, вероятно гарнирана с кожа от скъпо животно. Бих искала и вашите тоалети на шаферки да бъдат направени от Пиер и това ще бъде моят сватбен подарък за вас.

— Господи, Дорис, колко си щедра! Сериозно ли си го мислиш? — попита смаяна Франческа, но все пак й стана страшно приятно и тя погледна Дорис със светнали очи.

— Ама разбира се, че е сериозно. Мисля, че двете ми красиви шаферки трябва да имат най-изисканите тоалети на сватбата.

Даяна каза:

— Ти си просто невероятна, Дорис. Винаги съм си мечтала за рокля от Пиер Балмен. Благодаря ти.

— Да, наистина, и аз ти благодаря, Дорис. А ще идваме ли с тебе в Париж? Искам да кажа, че сигурно ще е необходимо, нали? — попита Франческа.

Доволна от техните реакции, Дорис се усмихна мило. Техният младежки ентусиазъм зарази и нея и тя продължи да обяснява разпалено:

— Разбира се, как иначе! Ще си направим една хубава екскурзия, ще поостанем там поне няколко дни, за да разгледаме интересните места. И естествено вие ще бъдете мои гости.

Двете момичета започнаха да й благодарят още по-въодушевено. После Франческа направи замислена пауза и каза:

— Жалко наистина, че и Катрин не може да бъде шаферка.

— Да — отвърна Дорис едва чуто и се обърна, за да налее още шампанско в чашите.

Даяна погледна любопитно Франческа и каза:

— А кога всъщност пристига тя във вила Замир? Не помня вече какво точно каза на Ким.

— Утре следобед, и то някъде по това време — отговори Франческа с нескрита радост. После добави: — Толкова ми липсваше, но сега ще бъде чудесно, че ще я видя на празненството в «Льо Пират». Без нея нямаше да бъде същото, без миличката Кат. Сигурно ще бъде капнала от умора, затова ще се погрижа да си почине добре тук, преди да отидем на празненството. Това момиче работи упорито като малка троянка, но не, не й завиждам изобщо… като се сетя само с какви кинаджийски перковци работи. Те могат да подлудят човек. — Дорис и Даяна мълчаха безучастно, затова Франческа весело продължи: — Но нека да се върнем на сватбата. Дудълс, искрено се надявам, че татко ще покани и госпожа Могс. Когато го попитах дали ще я кани, той ме изгледа някак странно и нищо не каза. Но в края на краищата тя също е сред хората, които са свързани с нашето семейство. Нещо като… пък и нали е поканил всички от имението и от селцето. Ще бъде нечестно от негова страна да я пренебрегне и аз ще му го кажа.

Дорис и Даяна се спогледаха развеселено и внезапно прихнаха да се смеят. Даяна почти се задавяше от смях, но успя да си поеме дъх и да попита:

— Ческа, надявам се, че ще й направиш нова шапка за сватбата.

— Чудесна идея. Трябва наистина да намеря някоя смешна дивотия за нея. Тя направо ги обожава.

— Да, но дали вуйчо Дейвид е на същото мнение?

— Остави го татко. Какво разбира той от женски тоалети — Франческа небрежно махна с ръка, но после усети погледа на Дорис и побърза да се разсмее невинно.

— Разбира, и то прекалено много — отговори Дорис и й се усмихна приятелски. — Но щом като толкова държиш на госпожа Могс, аз сама ще настоявам пред него да я покани.

 

 

— Но защо не ме предупреди, че ще пристигнеш един ден по-рано, Катрин? — помита Ким, като се разхождаше смутено из стаята.

Катрин се изсмя високо и звънливо:

— Защото тогава нямаше да бъде изненада, не е ли така, миличък?

— Сигурно е така — съгласи се той примирено, но въпреки това му се искаше тя да се беше обадила, за да го предупреди. Катрин вече го очакваше във вилата, когато той с баща му и Крисчън се върнаха от обяда у семейство Амфър, и нейното неочаквано появяване го подразни.

Катрин го наблюдаваше внимателно, изненадана от реакцията му, и се питаше дали не беше сгрешила нещо. Дали пък англичаните не считаха за проява на лош вкус, ако някой пристигне по-рано от предварително уговорения ден? Едва ли, би било абсурдно. Пък и Франческа я посрещна с такава топлота и ентусиазъм само преди час.

— Добре де, не се ли радваш, че успях да се измъкна един ден по-рано? — попита тя с хитър и кокетен поглед.

— Да, радвам се. — Той угаси цигарата си и се опита да се съсредоточи. После се обърна към нея и я загледа. Тя седеше в едно малко ракитово кресло, а огромните листа на някакво екзотично растение до нея хвърляха лека сянка върху лицето й. Той си помисли колко изящна и дори крехка изглеждаше тя в тъмносинята ленена рокля, ушита съвсем семпла и без нито едно украшение по нея. Внезапно тя се раздвижи и слънчевите лъчи заляха цялото й лице, което стана невероятно красиво под тази златиста следобедна светлина.

Красотата й наистина беше невероятна — Ким остана без дъх и не можеше да свали очи от нея, възхитен и очарован. Накрая той успя да отклони погледа си и се втренчи в пространството над главата й, като примигваше и се опитваше да се отърси от това прелестно, но и объркващо видение. След миг на съсредоточаване Ким се съвзе и пристъпи решително към нея. Седна срещу Катрин и погледът му отново стана втренчен и изпитателен:

— Защо ме излъга? — попита той с изключително равен и хладен тон.

Катрин го зяпна слисано. После разтърси глава, сякаш не вярваше на ушите си.

Той повтори:

— Защо ме излъга… Кати Мери О’Рорк?

Тя почти се задави от изненада, опита се да си поеме малко въздух и рязко се смъкна на канапето, сякаш някой я беше блъснал. Лицето й внезапно помръкна и тя го погледна почти изцъклено. Беше като парализирана и не можеше да проговори и дума.

— Това е истинското ти име, нали? — продължи Ким с тих, но предизвикателен глас. И тъй като тя все още мълчеше, той продължи бързо: — Мълчанието ти го потвърждава. Искам да знам защо ме излъга. — Ким се приведе бавно към нея, а в ясните му очи се надигаше гняв. Държеше се грубо и това го отвращаваше, но въпреки това не можеше да се овладее. Трябваше да узнае истината. — Чакам да ми отговориш. Отговори ми, чуваш ли!

Катрин стисна ръце, за да прикрие треперенето им.

— Не е вярно, че съм те излъгала, Ким — прошепна тя накрая. — Просто не ти казах истинското си име. На Никого не съм казвала истинското си… Никой не знае истинското ми…

— Аз не съм ти «никой» — прекъсна я той разгневено. — Аз съм твой годеник, пък макар и неофициално. Направих ти предложение за женитба и ти се съгласи. Съгласи се да станеш моя съпруга. Съпруга — чуваш ли? Или нима вече си забравила? Поне тогава можеше да ми се довериш. Защо не го направи?

Тя отговори нервно:

— Не съм си мислела, че това е толкова важно.

Ким се втренчи в нея с невярващ поглед:

— Не било толкова важно значи! Боже господи, що за странни понятия! Научихме истинското ти име от… — той поклати объркано глава и се вгледа в нея. — Хората, които сменят имената си, обикновено крият нещо. Тебе какво те накара да смениш името си? Ти, кажи ми, ти какво искаш да скриеш?

— Нищо! — запротестира тя енергично. — Просто се отказах от О’Рорк и се записах като Темпест, когато започнах да уча в Театралната академия. Мислех, че Темпест е по-звучно име, че има нещо артистично в него. — Катрин започна постепенно да възвръща самообладанието си. Дори се опита да се усмихне и да заговори с малко по-небрежен тон: — Няма нищо чудно в това една актриса да използува сценичен псевдоним, Ким. Всъщност в Холивуд подобно нещо е масова практика. Толкова много кинозвезди са известни само с псевдонимите си.

— Сигурно е така. Но ти пак пропускаш същността на въпроса. Ти ще ставаш моя съпруга… виконтеса Игълтън. Един ден ще бъдеш дванадесетата графиня Лангли, а това само по себе си е достатъчно отговорно положение в обществото. Изглежда не си се замисляла, че не бива да има и капка мистериозност около жената, за която ще се оженя, а още по-малко пък — някакви намеци за непочтеност. Ето защо считам, че е напълно безотговорно и непростимо от твоя страна да не прецениш, че е трябвало да бъдеш пряма и откровена поне с мене. Чудя се дали изобщо щеше да ми кажеш някога истинското си име? Или може би щеше да го криеш до последно с надеждата, че аз никога няма да го разбера?

— О, Ким, престани, моля те! — възкликна Катрин и го загледа изпитателно. Тя знаеше, че може да го върти на пръста си и сега това беше единственият начин да се измъкне от ъгъла, в който беше притисната. Трябваше само да събере цялата си съобразителност. — Ако те чуе някой, ще си помисли, че съм убиец, който се е опитал да прикрие престъплението си. Разбира се, че щях да ти кажа истинското си име. Не съм имала никакво намерение да…

— А щеше ли да ми кажеш, че не си сираче? — прекъсна я той с предизвикателен и гневен поглед. — Защото, откакто се познаваме, все твърдиш, че си сираче. — В изражението му се четеше истинско презрение към нея. Без да дочака отговора й, той извика разпалено: — Както и да оправдаеш измамата за името си, ти не можеш — повтарям ти, не можеш да отречеш, че съвсем хладнокръвно и умишлено ме лъжеше за твоето семейство. Би ли ми казала, Катрин, как е възможно да си сираче, когато имаш жив баща? — гласът му трепереше от ярост. — Ти наистина си се държала по най-гнусен начин с мене и, честно казано, аз съм направо отвратен. Освен че съм смаян и потресен от твоята двуличност, аз съм ти и безкрайно, ужасно обиден. Нека да оставим моите чувства настрана, но ти се подигра с топлото приятелство и обичта на сестра ми, със сърдечното отношение на баща ми. Бих казал дори, че и той е ужасен. Или, както ние казваме в нашето семейство — лъжците са достойни само за презрение, Катрин! — завърши той. После запали цигара с треперещи ръце.

Катрин беше изстинала от вцепенение. В стомаха си усещаше огромна твърда буца. Вбесяваше я мисълта, че той е успял да разбере тези неща точно сега. Това означаваше, че всичките й позиции пред него са рухнали. И все пак тя щеше да загуби и последната, ако не мобилизира острия си ум и съобразителност. Веднага успя да прецени, че ако се опитва да усуква, да се извинява или да се защитава, само ще влоши нещата и ще го направи още по-злъчен към нея. Затова тя реши да атакува.

Изправи се самоуверено и почти предизвикателно на канапето. После каза с хладна надменност:

— Усещам пръста на Дорис в цялата тази работа. Значи така — да проучваш някого! Да се ровиш в личния му живот! Ама че недостойно нещо! Изненадана съм, че твоят баща не намира подобен род… подобен род… съмнителна дейност за абсолютно осъдителна. Аз поне считам така. Именно в Дорис трябва да се вгледате по-внимателно, а не в мен.

Ким усети как кръвта нахлува в главата му.

— Дорис със сигурност никога не е разпитвала никого за тебе. Тя е прекалено свястна и почтена, за да се принизи дотолкова, че да проучва личния живот на някого. Тази информация за тебе са й казали съвсем случайно, когато…

— Видя ли как веднага познах! Знаех си аз, че е тя! — Макар че Катрин успя да произнесе последните думи победоносно и самодоволно, вътрешно тя все още се чувстваше несигурна и объркана. — Ще ти кажа и още нещо, Ким! Ти просто се заблуждаваш за нея. Убедена съм, че Дорис най-старателно е проучила живота ми в Чикаго. Тя искаше да ме очерни по някакъв начин, да изрови някаква мръсотия за мене. Е, но пък мен обаче хич не ме е грижа, защото няма да намери подобно нещо в моя живот. Аз нямам какво да крия, вече ти казах. И трябва да си сигурен, че поне в моето минало няма тъмни петна.

— Не знам какво се опитваш да намекнеш с последното, но и не ме интересува. — Ким отново я стрелна с гневен поглед и присви вежди. — Нима ще отречеш обаче, че имаш баща, който живее в Чикаго?

— Не. Истина е. Но щом съм скрила този факт, сигурно съм имала някакви основания за това. Сега през уикенда мислех да ти обясня всичко, но знам, че в този момент едва ли би ми повярвал, че е така. — Катрин повдигна безразлично рамене, а красивите й устни се изкривиха в грозна подигравателна усмивка. — Явно, че са ми отнели възможността аз сама да ти разкажа всичко. Професионалната детективка Дорис ми е спестила тези притеснения. Остави я да се занимава с мръсната си дейност, може пък и да ти изнамери още някое сведение за мене.

Очите на Ким засвяткаха от негодувание, кръвта му кипеше от гняв. Едва се сдържаше да не я сграбчи и да я разтърси от ярост. Той стисна мрачно устни и започна да търси нещо из джоба на панталона си, а после извади един намачкан пощенски плик.

— Няма да ти позволя да обвиняваш Дорис, защото тя е невинна. Съвсем случайно, когато е пазарувала миналата седмица в Монте Карло, тя се е сблъскала с една нейна стара позната от Чикаго. После седнали да се видят, да си поприказват. Докато й описвала как живее в момента, Дорис съвсем между другото й споменала за това, че аз ходя с теб. На другия ден Дорис получила от същата жена ето това писмо заедно с една изрезка от местен вестник. Писали са за теб и са публикували твои снимки в замъка Лангли. От времето, когато правехте снимките за филма. Ето ти писмото. Прочети го, моля те.

Катрин се облегна на канапето със стегнати в скута ръце, а по лицето й се четеше предизвикателно упорство.

— Не желая да го чета изобщо.

— Тогава аз ще го прочета вместо тебе — отвърна троснато Ким, вбесен от наглостта и привидното й безразличие. Той извади писмото от плика. Изглежда, че го знаеше наизуст, защото веднага намери пасажа, който му трябваше.

— Ето какво пише приятелката на Дорис: «Изпращам ти интервю с Катрин Темпест, на което попаднах в неделното издание на „Чикаго Трибюн“. Познах я веднага. Но името й е Кати Мери О’Рорк. Джанет и тя учеха в едно и също училище. Колко е малък светът, нали? Често сме се чудели какво стана с това момиче. Тя изчезна така бързо и толкова внезапно от Чикаго, че дълго време това беше загадка за всички. Много странна история наистина! Не познавам лично баща й, пък и изглежда той не желае да разговаря за дъщеря си. Но сега, разбира се, се радваме да разберем, че тя е добре, и при това е направила такава успешна кариера. Непременно я поздрави от нас.» Мисля, че останалата част от писмото едва ли ще те заинтересува, Катрин, просто пикантни истории от светския живот в Чикаго. — Ким сложи писмото обратно в плика и го пъхна в джоба си. После постави изрезката от вестника на масата пред нея. — Може би ще поискаш да го прочетеш малко по-късно. Естел Морган наистина се е постарала за тебе, написала е блестяща възхвала на таланта ти.

Катрин продължаваше да мълчи, защото се чувстваше объркана и унижена. Трудно й беше да понесе, че са разкрили измамата й, преди тя сама да го направи. Беше толкова глупаво от нейна страна да не го стори по-рано. Наистина трябваше да се довери на Ким още преди седмици. Тя беше обмислила да му разкаже цялата история по такъв начин, че да спечели неговото съчувствие, симпатия и разбиране. С отлагането на този момент си спечели само гнева му.

Ким очакваше от нея някакъв отговор, някаква реакция, но тъй като тя мълчеше, той се изправи и отиде до прозореца. Втренчи невиждащ поглед към морето. Откакто разговаря с Дорис и баща си, малко след като се беше върнал от Грас в началото на седмицата, той непрекъснато трябваше да потиска гнева си и толкова много други чувства. Писмото от Чикаго му дойде като гръм от ясно небе и го смаза психически. На всичко отгоре трябваше да се преструва на весел и безгрижен пред Франческа, пред братовчедите си и пред техните многобройни гости. Преструвките обаче не бяха присъщи на членовете на фамилията Кънингам, затова сега се чувстваше изтощен и напълно празен. И все пак, за негово най-голямо учудване, след този прям разговор с Катрин гневът му започна да се уталожва постепенно. Усещаше, че го обзема някакво спокойствие.

Той се върна на стола си, седна замислен, с отпуснати рамене, а изтънченото му лице беше напълно безизразно. Накрая той я погледна право в очите.

— Искам да те питам нещо, Катрин.

Тя кимна и наостри сетивата си в очакване на атака.

— Ти си интелигентен човек. Как изобщо си могла да си въобразиш, че ще успееш да скриеш истинското си име след тази твоя шеметна кариера в киното? Сигурно си знаел, че един ден някой все пак ще те разпознае, че истината накрая ще излезе наяве.

— Да, знаех го — призна си тя. — Но отдавна бях решила, че ще ти разкажа всичко.

— Тогава защо не го направи?

— Просто изчаквах удобния момент. Пък и бях толкова заета с моята работа напоследък, че… — Гласът й постепенно се снижи до шепот, докато накрая тя замлъкна съвсем. После• Катрин стисна ръце, прочисти гърлото си и добави високо: — Не забравяй колко напрегнати бяха дните ми по време на снимките в Йоркшир, а когато се върнах в Лондон, ти пък трябваше да останеш в Лангли, защото баща ти и Дорис бяха дошли тук. Толкова рядко се срещахме напоследък. Затова реших да поизчакам, докато отидем някъде двамата за по-дълго време.

— Ех, защо, защо не ми се довери по-рано — въздъхна той. За момент Ким замислено се затвори в себе си, а после тихо проговори: — Любовта не е просто любов, Катрин. Тя е нещо много по-сложно и по-голямо. Нужни са и доверие, и разбирателство — още повече между двама души, които са решили да свържат съдбите си, да изживеят остатъка от живота си заедно. Ти не ми се довери, Катрин, и така наруши едно от основните правила в любовта.

Въпреки че той говореше спокойно и внимателно подбираше думите си, укорът му я прониза като нож. Тя го погледна отчаяно и безпомощно, а огромните й очи върху побледнялото й лице заприличаха на тъмносини локвички, защото в тях вече напираха сълзи.

Той извика разтревожено:

— Не плачи, за бога, само не плачи. Не мога да гледам сълзите ти.

— Няма — каза тя и преглътна тежко. После се пресегна към табакерата за цигара и я запали още преди той да успее да й поднесе огънче. Тя запуши мълчаливо, като отбягваше погледа му. Чувстваше се дълбоко покрусена.

— Аз, както и баща ми, съм убеден, че на лъжците никога не трябва да се има доверие, за нищо — започна Ким и седна по-близо до нея. — Погледни ме в очите, Катрин — каза той повелително. Тя направи, каквото й нареди, и Ким продължи: — С други думи, една лъжа води до втора лъжа, след това — до трета, и така — докато лъжите станат безброй много. После лъжата неизбежно се превръща в начин на живот. В нашето семейство няма място за човек, който не може винаги да казва истината, независимо от последствията, до които може да доведе искреността му. Разбери ме, да лъжеш означава да мамиш, а измамата е нещо отвратително и недостойно. Когато беше в Лангли, ти дълго време разглеждаше фамилния ни герб и ме разпитваше за надписа над герба. Спомняш ли си нашия фамилен девиз?

— Да — отговори Катрин и преглътна. Ким не каза повече нищо, а я загледа мълчаливо в очите. Тя инстинктивно усети, че той очаква да чуе от нея ония няколко думички, които бяха техният древен девиз. Катрин дълбоко пое въздух и бавно изговори: — Pardessus tout: Honneur.

Ким поклати глава, като продължаваше да я гледа право в очите:

— Тогава ти казах и какво означават тези думи… «Достойнството над всичко». Още от времето на славните рицари Лангли всички в рода Кънингам са живели според този девиз. Той е наша неотменна повеля в живота. — Лицето му омекна и стана по-мило. — Знаеш ли, има една поема от Ричард Лъвлейс, която аз харесвам особено, а любимият ми стих от нея е следният: «Не бих обичал тебе толкоз аз, любима, ако достойнството не беше мойта страст.» Мисля, че с това простичко изречение може да се изрази цялата ми същност на мъж и човек. — Ким замълча, после поклати глава тъжно и добави: — О, Катрин, Катрин, защо предаде любовта ни, защо не пожела да ми се довериш докрай и да ми кажеш цялата истина за себе си? Нима не осъзнаваш какво си направила?

Тя го гледаше втренчено и безмълвно.

— Ти постави и мене, и баща ми в толкова неловко, недопустимо за нас положение.

Катрин прошепна с нескрито отчаяние в гласа си:

— Да, сигурно си прав, Ким. Но искам да ти обясня всичко. Може би тогава ще ме разбереш и няма да ме съдиш така сурово. Моля те, нека да ти обясня. — Нейното младо, нежно и изразително лице отново го заплени и той само кимна в съгласие, а Катрин продължи: — Виж, всичко започна от момента, когато… — тя внезапно млъкна и се обърна към стъклената врата.

Откъм терасата се чуха приближаващи гласове. После вратата внезапно се отвори и в стаята вихрено влетя Франческа. След нея тихо и сериозно се появиха графът и Дорис. И тримата носеха по чаша шампанско.

— А, ето те къде си бил, Ким. О, браво, дори вече си открил, че Кат е тук — извика весело Франческа. Тя тръгна бързо към тях, но внезапно се закова по средата на стаята и ги погледна тревожно, като леко се намръщи. — Боже мой, но какво е станало? И двамата изглеждате ужасно разстроени.

Сепнати от това неочаквано посещение, нито Ким, нито Катрин можеха да проговорят веднага. Франческа пристъпи напред и ги заоглежда по-отблизо. Франческа се втренчи в Катрин, която седеше неподвижно на стола с пребледняло и отчаяно лице и чупеше нервно пръсти в скута си. Франческа веднага усети огромното й вътрешно напрежение и неспокойствие. Като се завъртя на пръсти, за да погледне и Ким, тя попита разтревожено:

— Какво се е случило? Кажете ми, моля ви.

Ким обаче продължаваше да мълчи. Графът се прокашля и бързо застана до Франческа.

— Здравей, Катрин — каза той с невероятно равен и безизразен глас. Тя сведе глава, за да избегне погледа му, и не отговори нищо. Дейвид продължи: — Моите извинения, че нахлухме тук така безцеремонно. Не сме знаели, че ти и Ким имате важен разговор тук. Ще ви оставим да си довършите обсъждането. — Той стисна Франческа за ръката и каза: — Хайде да излезем, миличка.

Франческа обаче се дръпна.

— Но какво се е случило? — попита тя с още по-висок глас. — Аз искам да…

— Не! Моля ви, не излизайте — извика настоятелно Катрин, когато най-сетне намери сили да проговори. — Дейвид, искам да чуеш това, което трябва да кажа на Ким, това, което тъкмо започнах да му разказвам, когато вие влязохте. Искам и Франческа да го чуе. — Тя стрелна с поглед Дорис. — Ти също, Дорис. То засяга и тебе толкова, колкото и всички останали тук.

— Щом като искаш, нямам нищо против, Катрин — отговори Дорис. Тя се обърна, затвори вратата към терасата и се доближи до тях.

Франческа погледна Катрин озадачено и изпитателно, после взе празния стол до Ким и седна с лице към приятелката си. Но по всичко личеше, че Катрин няма да започне веднага, затова тя погледна въпросително брат си. Но и неговото лице беше непроницаемо и смръщено.

След като Дорис и Дейвид се настаниха един до друг на малкото канапе срещу тях, Катрин се обърна към Франческа с нисък и дълбоко развълнуван глас:

— Аз направих нещо ужасно, Франки, наистина ужасно… може би наистина непростимо. Аз излъгах Ким. Излъгах и теб. Излъгах всички. Знам, че сбърках, и вече разбирам колко… — тя замълча с обиграна мелодраматичност, прехапа устни и започна бързо да примигва, за да покаже колко се старае да спре сълзите си. После сведе глава, погледна ръцете си и лекичко въздъхна. Накрая отново вдигна очи към Франческа. — Дорис е разбрала за лъжата ми. Съвсем неволно, разбира се, но аз съм доволна, че е станало така — каза Катрин, защото реши, че най-добрата стратегия в случая е да бъде дипломатична спрямо всички. — Естествено, Дорис е намерила за необходимо да уведоми за това баща ти и Ким, и аз напълно я разбирам. Тя просто не е имала друг избор. Преди малко Ким ме попита за тези неща и аз тъкмо бях започнала да му обяснявам, когато влязохте вие.

Лицето на Франческа се изопна от напрежение.

— Но за какво си го излъгала, Кат? — попита внимателно тя, защото усещаше неспокойствието и притеснението на приятелката си и й се искаше да накара Катрин да се отпусне малко. Но въпреки дружелюбния си тон Франческа се разстрои от тази ужасна новина, защото в нейното семейство, където имаше стриктни норми за морал и почтеност, лъжата беше равнозначна на престъпление. Вече не се учудваше от мрачната и злокобна атмосфера, която цареше в момента.

Бързо и припряно Катрин обясни как е приела името Темпест, разказа им за причините, които са я довели до това решение, като гледаше предимно Франческа, но от време на време не пропускаше да погледне към Дорис и графа.

След като Катрин развълнувано изрецитира всичко това, Франческа както винаги застана на нейна страна и реши да разведри атмосферата и да позаглади нещата по някакъв начин.

— Но, татко, няма нищо толкова странно, че Катрин е сменила името си с артистичен псевдоним. — Тя се усмихна победоносно. — Ами да, нали и на Виктор истинското му име е Виторио Мазонети. Пък и пра-прадядото на Ник някога си е сменил името, когато е емигрирал в Америка. Той е бил немски евреин… имал е просто някаква трудна за произнасяне фамилия.

— А ти откъде знаеш всичко това, Франки? — попита я веднага графът.

— Ники и Виктор ми го казаха сами.

— Ето, виждаш ли — «сами» — отбеляза лаконично графът.

Катрин трепна при този намек. Но тя искаше веднъж завинаги да приключи с тази история, затова продължи:

— И аз не съм сираче, Франки. Моят баща е жив. Името му е Патрик Майкъл Шон О’Рорк. Той е от потомците на първите ирландски заселници в Америка и сега живее в Чикаго. Имам също и брат, казва се Райън и е на деветнадесет години. — Тя се облегна назад. Имаше нещо страшно в дълбочината и пламъка на синьо-зелените й очи, когато погледна към Дорис. — Сигурна съм, че ти, Дорис, си чувала за баща ми. Той е председател на «Тарамър Ланд Дивелопмънт Корпорейшън» — най-голямата строителна компания в Щатите. Освен това притежава огромно недвижимо имущество… Собственик е на почти половината земи в Чикаго. А е силна фигура и в политиката — един от лидерите на Демократическата партия в Чикаго. Нима не си чувала за него, Дорис?

— Да, наистина, чувала съм — отговори Дорис с нескрита изненада в гласа си. — Но всъщност никога не съм имала удоволствието да се запозная лично с него — добави набързо тя, но все още се чувстваше объркана. Не можеше да проумее защо така внезапно Катрин обърна разговора към богатствата и влиятелното положение на баща й.

Ким също не разбираше нищо. Той проговори бавно:

— По всичко личи, че баща ти е богат и известен — човек, който е на почит в обществото. Това означава, че ти не би трябвало да имаш никакви причини да се срамуваш от него или пък да криеш нещо за него. Защо тогава ти трябваше да съчиняваш тази… тази… глупава история за сирачето? Не виждам никаква логика.

— Казах ти, че съм сираче, защото наистина се чувствам като сираче. Всъщност убедена съм, че съм такава. — Катрин умишлено направи пауза, после тръшна отчаяно глава и добави: — Знам, че не ми вярвате, но това е самата истина.

Всички мълчаха. Гледаха я стъписано, а по лицата им личеше пълно объркване и недоумение. Но въпреки четирите чифта втренчени в нея очи Катрин не трепна. Изобщо не се смущаваше от изпитателните им погледи. В работата си беше свикнала да я оглеждат отблизо. Актрисите винаги са в средата на сцената… под светлината на прожектора… в центъра на вниманието.

Лицето на Катрин стана тъжно и в очите й се появи някаква печал. Тя сякаш вече не виждаше четиримата около себе си — своята публика в момента, а гледаше втренчено в стената пред себе си. Стори й се, че вижда един невероятно красив образ в ореол от сияйна светлина, едно любимо лице — лицето на нейната майка. Гласът на Катрин отекна ясен и чист в смълчаната стая. И макар тонът й да беше бавен и замислен, тя изговаряше думите с музикална отчетливост, която беше усвоила до съвършенство в своята професия.

— Майка ми беше една невероятно красива и изискана дама и тя ме обичаше много. Едва ли има дете, което да е било обичано повече от майка си. Близостта между нас беше толкова искрена и дълбока, че дори не мога да я опиша с думи. Както и аз, тя искаше от мен да стана актриса и вярваше в моя талант с цялата си душа. Аз… аз я боготворях. Когато бях на десет години, майка ми се разболя от страшна болест. Тя почина, когато бях на тринайсет. — Ридание се откъсна от гърлото на Катрин, а очите й се напълниха със сълзи. Но тя забърса очите си с ръка и продължи: — Чувствах се безкрайно нещастна и самотна. А моят баща просто ме мразеше, да — мразеше ме… заради брат ми, Райън. Райън искаше да стане художник и аз го подкрепях така искрено, както мама подкрепяше мен за моя артистичен талант. Баща ми се вбесяваше от това. Той беше решил, че ще направи от Райън политик. Това просто ни раздели един от друг, защото считаше, че имам прекалено голямо влияние над малкото си братче. Да, откъсна ни, раздели ни един от друг, и то когато имахме огромна нужда да бъдем заедно и да се подкрепяме взаимно. Райън беше изпратен да учи чак в Източните щати, а аз отидох в пансион. Когато бях на шестнайсет, по настояване на моята леля баща ми склони да ме изпрати в някакъв интернат в Англия. А аз толкова исках да се махна от Чикаго. Там за мене животът беше свършил — майка ми лежеше изстинала в гроба, Райън пък бе толкова далеч. Знаех обаче, че баща ми иска да се отърве от мен. И то завинаги. Затова дойдох в Англия и никога повече не се върнах там. В душата си аз знам, че нямам семейство на този свят. — Тя прекъсна ритмичния поток от думи и мълчаливо зачака техните реакции.

В стаята беше настъпила още по-тягостна тишина. Никой не бе трепнал дори, докато тя разказваше, а и сега продължаваха да седят като заковани. Нейните откровения трогнаха и натъжиха Ким и Франческа и те за миг се спогледаха с нескрита болка в очите си. Но нито един от тях нямаше смелостта да промълви и дума в този момент. И двамата очакваха реакцията на баща им.

Лицето на графа беше неподвижно и напълно безизразно. Когато накрая заговори, властният му глас прозвуча меко и спокойно:

— Човек не бива да казва «омраза», Катрин, защото това е една страшна и ужасна дума. Навярно е пресилено да твърдиш, че онова, което е изпитвал баща ти към тебе, е било омраза. Тогава ти си била едва дете — сигурен съм, че в детското си въображение просто си изкривила нещата, приела си, че те мрази, когато всъщност не е било така. Не мога да си представя, че един баща би могъл да мрази собствената си дъщеря…

— Той ме мразеше! Мразеше! — прекъсна го тя с побеляло като платно лице. — И все още е така! Мрази ме, чуваш ли? — крещеше тя възбудено. Катрин все още твърде често си спомняше неговата нескрита ненавист към нея, за да се съмнява в думите си. Дори и сега самата мисъл за това я накара да потрепери.

— Добре, добре, миличка, не се разстройвай така. — Графът се ужаси от нейното невъздържано избухване и сериозно се замисли за психическото състояние на тази жена. Той винаги беше усещал някаква нервна възбуда в цялото й поведение, но сега остана поразен от предистеричното състояние, до което тя можеше да достигне. Дейвид крадешком погледна Дорис, за да покаже тревогата си. Дорис седна по-близо до него и хвана нежно ръката му.

Графът се загледа внимателно в Катрин:

— Да не би да се чувстваш зле, миличка?

— Не, нищо ми няма — отговори по-спокойно Катрин, като полагаше всички усилия да се съвземе.

Щом забеляза, че тя се успокои, Дейвид продължи:

— Боя се обаче, че все още нещо не разбирам, въпреки онова, което ни разказа за твоето детство. Както Ким каза, просто е трудно да се проумее защо си решила да се представяш за сираче. За мен това са излишни усложнения на положението, миличка. Колко по-лесно и по-близо до истината щеше да бъде, ако просто беше казала, че си скъсала всякакви взаимоотношения с баща си поради някаква свада между вас — с това всичко щеше да приключи. Сигурен съм, че никой от приятелите ти нямаше да те разпитва за подробности. Англичаните са прословути със своята дискретност и липса на любопитство в определени ситуации, те никога не досаждат с излишни въпроси. А ние тук несъмнено щяхме да приемем твоя разказ такъв, какъвто е, и щяхме да проявим искрено съчувствие и разбиране.

— Може би си прав, Дейвид — съгласи се Катрин с леко недоволство в гласа си. — Но аз бях толкова разстроена и отчаяна, когато започнах да уча в Театралната академия. Годините, изкарани преди това в интерната в Съсекс, бяха най-безнадеждните и ужасни години в моя живот… но ти едва ли можеш да си представиш цялото нещастие и срам, които съм преживяла. — Устните й леко затрепериха. — Аз бях черната овца за всички. Единствено аз прекарвах ваканциите си в училището заедно с икономката. Просто нямаше къде да отида. — Гласът й се сниши до задавен шепот. — Той не ме искаше в Чикаго, а и леля ми Дуси беше болна, затова и при нея не можех да остана. Никога никой не дойде да ме посети там, да ме гледа в някоя от училищните пиески, в които редовно участвах, или пък да ми подари подарък за някой от празниците. Нима не можеш да разбереш унизителното положение, в което… та аз единствена нямах семейство, където да се почувствам обичана. Нямах нито един близък човек. Бях отритната от целия свят. И бях самотна, безкрайно самотна. Животът там ми се стори истински ад и аз си дадох дума, че когато изляза, завинаги ще сложа черта на кошмарното си минало. Затова още със записването в Театралната академия си измислих това име и казах, че съм сираче. Исках да си спестя излишното неудобство и обясненията за причините, поради които съм скъсала всякакви връзки с баща си и брат си. Трябваше да го направя. Това беше единственият начин да оцелея. — По страните й рукнаха сълзи, тя започна да хълца и скри лице в треперещите си длани.

Ким скокна от мястото си и отиде до нея на канапето. Той я обви с ръце и я притисна до себе си.

— Недей, мила моя, недей. Моля те — говореше й нежно Ким, като я притискаше към гърдите си и я галеше по главата. Не се интересуваше дали баща му одобрява или не този изблик на загриженост от негова страна. Мислите му бяха насочени изцяло към Катрин. Нямаше и следа от предишния му гняв. Вече не чувстваше дори капка обида от нейната лъжа. Сега знаеше, че пак я обича както преди. Че не би я изоставил за нищо на света.

Франческа се опитваше да преглътне собствените си сълзи. Тя си беше чувствителна по природа и искрено споделяше мъката на хората около нея. В този момент изпитваше дълбока скръб заради съдбата на своята приятелка. Винаги беше подозирала, че Катрин е преживяла някаква ужасна мъка, и ето че съмненията й се потвърдиха. Помисли си, че сега Катрин има нужда от тяхната любов и разбиране, а не от укори. Франческа замръзна смутено на стола си. «Аз пък съм последният човек, който има право да обвинява Катрин Темпест.» Една мъчителна мисъл, мярнала се още в началото, когато Катрин започна разказа си, сега прободе съзнанието на Франческа с болезнена острота: «Та аз нося същата вина като Катрин». Наистина, тя не беше лъгала за отношенията между нея и Виктор, но само защото все още никой не я беше разпитвал за това. Така или иначе обаче постъпката й бе непочтена — премълчаването на нещо е също някаква лъжа. Изведнъж я прободоха мъчителни угризения.

Франческа нервно се изправи и бързо изрече, без да поглежда никого:

— Катрин е много разстроена. Мисля, че ще е хубаво да й донеса нещо по-силничко за пиене.

Тя изтича на терасата и се зарече, че ще говори с Виктор още през следващите няколко дни. Крайно време беше да приключат с тази тяхна странна потайност. Баща й трябваше да знае, че те се обичат. Съзнаваше, че той може и да не одобри избора й, но щеше да бъде далеч по-лошо, ако сам открие измамата й. Тя с ужас си помисли колко разочарован от нея щеше да бъде баща й.

Графът проследи с очи Франческа, докато тя излизаше от стаята, после се загледа в сина си, който гальовно утешаваше Катрин, и накрая се обърна към Дорис с въпросителна и леко иронична усмивка. След това пак се облегна назад и дълбоко се замисли. Дорис взе чашата си и се запита каква ли ще бъде реакцията на Дейвид. В момента не можеше да предвиди нищо със сигурност. Не че трогателната историйка на Катрин не я беше развълнувала и нея. Напротив, но тя твърдо реши да не взима никаква страна в разговора и внимателно да мери всяка своя дума.

След малко Катрин престана да хълца, но продължи да се притиска към Ким, защото това я успокояваше. По силната му прегръдка и по нежните думи, с които я утешаваше, тя позна, че той вече не й се сърди. «Явно, че ми е простил — мислеше Катрин, а и Франческа също ще ме подкрепи, защото…»

— Кат, миличка, изпий това — каза Франческа. — Донесох ти малко коняк. Сигурна съм, че ще те поосвежи.

— Благодаря ти, Франки. Колко си съобразителна само. — Катрин пое чашата, а по устните й се разля най-сладката и невинна усмивчица, която можеше да докара. — Това, че ви измамих, ме кара да се чувствам ужасно. Не зная просто как да ви се извиня на всички. Сигурно ме мислите за най-отвратителното същество.

— Недей да говориш такива неща, Катрин — отвърна Франческа и също й се усмихна мило. — Ние те разбираме, а съм сигурна, че и татко ще ти прости като нас. Според мен просто направихме от мухата слон. — Франческа седна отново на мястото си и започна разсеяно да си играе с памучното коланче на плажната си рокля. Както беше обхваната от своите угризения и от все по-остри тревоги, тя не усети, че думите й прозвучаха малко вяло и дори — формално.

Катрин се сепна от равнодушния тон на приятелката си и внезапно се почувства дълбоко засегната. Тя се втренчи изненадано във Франческа, но не й отвърна нищо. После си помисли с огорчение: «Всъщност това момиче изобщо не разбира какъв е бил моят живот, пък и как ли би могла? Та тя винаги е била заобиколена от хора, които я обожават… Ким и баща й, братовчедите й, старата й дойка Мели, икономката Вал. А сега ще си има и втора майка. Пък аз си нямам никого на този свят. Само един-единствен човек ме е обичал в живота ми. И това беше мама.»

Катрин рязко постави чашата на малката масичка и решително се изправи. После каза с тих глас:

— Струва ми се, че сега няма да имате нужда от моето мнение. Вече ви разказах всичко. Мисля, че най-добре ще е да се кача в стаята си и веднага да си събера багажа. Ще звънна на Виктор и ще го помоля да ми запази една стая в неговия хотел за няколко нощи. Не мога да не остана за празненството, което той организира. А в понеделник се връщам в Лондон.

Ким извика:

— Не се дръж като малко дете, Катрин. Няма да ти позволя да се местиш в никакъв хотел, още по-малко пък — да се връщаш в Лондон. — Той скочи на крака и я хвана здраво за ръката, а после погледна баща си право в очите. — Татко, убеден съм, че можем да простим на Катрин. Мъчителното й детство, унижението и нещастните й спомени от ученическите години… за мен поне това е достатъчно, за да й простя напълно. Въпреки че в началото бях разгневен и обиден, сега вече я разбирам. Прощавам й, че е скрила истината и от мен, дори след като се сближихме толкова много. Но тя ми каза, че е възнамерявала да ми довери всичко сега през уикенда — имала е това желание отдавна, но просто е изчаквала подходящ момент. Аз поне й вярвам. Мисля обаче, че днес следобед й се събра прекалено много. Боже мой, та тя трябваше да седи пред погледите на всички нас и да се изповяда за целия си живот, сякаш е изправена на разпит пред Великата инквизиция. Не мислите ли, че сега е редно да проявим малко състрадание?

Дейвид прекъсна тревожните си мисли и отговори:

— Да, да, Ким, разбира се. — Той се обърна към Катрин. — Считам, че твоята искреност просветли положението и ни разясни напълно историята около твоето минало и произход. А това естествено ни даде възможност напълно да те разберем и да ти съчувстваме. Да, точно така. — Той се прокашля и погледна Дорис. — Сигурен съм, мила, че говоря от името на нас двамата, като кажа на Катрин, че няма да й позволим да се мести в хотел, нито пък да прекъсва ваканцията си тук. Прав ли съм, или ти си на друго мнение?

— Абсолютно си прав — отговори Дорис веднага. — Ще ни бъде много неприятно, Катрин, ако ти си тръгнеш.

Франческа възкликна енергично.

— О, Кат, не се втелясвай! Няма да тръгваш никъде. Ние всички те обичаме и с толкова нетърпение очаквахме да те видим тук сред нас. Послушай ме, тази история скоро ще се забрави, просто недей да мислиш за нея. Моля те, моля те остани.

— Не зная… — отговори Катрин предпазливо и неуверено. Тя набързо огледа всички и накрая спря очи върху Ким, който стоеше нервен и напрегнат. Докосна го леко с ръка, а лицето й придоби толкова мило и смирено изражение, че напълно го покори със своята невинност и беззащитност. — Ще остана тогава, но само ако ти си убеден, че ме искаш при тебе.

— Разбира се, ние всички искаме ти да си с нас! — възкликна той и стисна силно ръката й.

Граф Лангли се изправи бавно и се усмихна великодушно, въпреки че сърцето му все още беше свито:

— Времето доста напредна. Гостите ни сигурно скоро ще започнат да пристигат. Мисля, че не е лошо да се облечем в по-подходящи дрехи за вечеря.

— Господи, ами да — празничната вечеря! Съвсем забравих за нея. — Дорис бързо се изправи и последва графа. Преди да излезе, тя се обърна и каза: — Семейство Ремсън и семейство Брукс ще дойдат около осем. Вечерята започва в девет в градината.

Ким само кимна, за да покаже, че е разбрал.

Франческа възкликна:

— Господи, аз трябваше да си измия косата. — Тя се изправи, изпрати една въздушна целувка на Катрин и бързо изтича навън.

Половин час по-късно, след като се окъпаха и облякоха във вечерни дрехи, Дорис и графът се срещнаха в малката дневна, която съединяваше стаите им, както те си бяха избрали още когато пристигнаха във вилата.

— Трудно ми беше да говоря, преди да се качим тук — каза той и запали цигара, като застана в средата на стаята. — Всъщност не исках да обсъждам положението пред Франческа. Или направо със самата нея, както тя май очакваше. — Той погледна часовника си. — Но сега имаме повече от петнайсет минути да си побъбрим насаме, преди още да са пристигнали гостите. — Дейвид започна да се разхожда напред-назад с наведена глава и замислено изражение.

 

 

Дорис го наблюдаваше, но не казваше нищо, защото добре знаеше, че трябва да го изчака той сам да започне да говори. Не й се искаше първа да сподели нейните съмнения, нито пък да каже нещо, което би могло да повлияе на мнението му.

Дейвид спря да крачи и отиде да седне до нея на дългото канапе пред прозореца.

— Е, Дорис, искам да знам ти какво мислиш за цялата тази ситуация. Какво мислиш за Катрин?

— Трябва да си призная, че наистина ми стана мъчно за нея, защото сигурно е имала нещастно детство, след като майка й е починала — отговори Дорис, опитвайки се да бъде не само искрена, но и безпристрастна.

— Точно така, права си, миличка. Нито за миг не съм се усъмнил в истинността на нейния разказ. Катрин не е глупава, всъщност тя е едно прекалено умно същество даже. Едва ли ще сглупи толкова, че да трупа още лъжи след първоначалната й лъжа…

— Но?

— Това «но» го каза ти, а не аз — усмихна се той.

— И все пак си мислеше да го кажеш, нали миличък?

— Да, така е. Колко добре ме познаваш, Дорис — той се захили сякаш на себе си. — Ако трябва да бъда искрен, преди малко, докато се обличах, не можех да се отърва от въпроса какво всъщност от нейния разказ е пресилено, умишлено драматизирано.

— Тогава значи не вярваш, че баща й я мрази? — попита Дорис и повдигна вежди.

— Не съвсем наистина. И все пак Катрин е убедена, че това е така. Разбрах го веднага и съм сигурен, че никой не би могъл да я убеди в обратното. — Дейвид се облегна, кръстоса крака и погледна Дорис въпросително: — Всъщност ти какво знаеш за О’Рорк?

— Не кой знае колко. Аз и на Катрин казах, че не познавам лично баща й и никога не съм го виждала. Ние сме се движели в различни социални кръгове в Чикаго. Имаше доста голяма власт и влияние в града заради парите си и заради политическите си връзки, които идваха най-вече от близкото му приятелство с Ричард Дейли — председателят на Демократическата партия. Сигурна съм, че и до днес има власт и влияние там. Преди няколко години дочух клюки, че си падал женкар — всъщност той е много красив мъж. Но досега не е имало никакъв скандал около неговото име — поне доколкото аз знам, разбира се. Е, известно е, че човек може да очаква всичко от хора като него… пробили сами в живота, амбициозни, импулсивни и дори малко безсърдечни. — Дорис се засмя сухо. — Не, бих казала — страшно безсърдечни. Убедена съм, че е бил доста строг и даже тираничен като баща спрямо Катрин. Познавам добре този тип хора, а сигурно и ти ги познаваш не по-зле от мене.

— Хммм… — Дейвид се замисли и изпусна кълбо дим от цигарата си. — В момента Ким е изцяло под влияние на чувствата си, а не на разума, но аз го разбирам. Катрин е малка магьосница с този невероятен чар, който притежава. — Ъгълчето на устните му се изкриви в лека усмивка. — Тя е убедителна и умее да представя достоверно нещата, така е. Нека да си го кажем направо, Дорис, няма нищо по-трогателно от една историйка за малкото сираче. Именно заради това тя е решила да си измисли и да си послужи с такава историйка. Трябва наистина да имаш сърце от камък, за да не се затрогнеш от подобно нещо…, т.е. подобна историйка със сигурност предизвиква съчувствието и симпатиите на всеки. Спомням си, че имаше момент, в който и аз самият мислех за нея с огромно състрадание. То стана някак си съвсем естествено. Ето защо внезапният обрат в настроението на Ким изобщо не ме изненадва, въпреки огромния му гняв в началото и всичко онова, което ни каза, когато пристигна. Ким е ужасно добросърдечен, миличка, а и Франческа е същата. Знам, че и двамата ще започнат да защитават Катрин, макар и това да е в противоречие с моралните им принципи. Странно е, не мислиш ли, че те и двамата са като омагьосани от нея?

— Да, прав си. — Дорис го погледна съсредоточено и тихо попита: — Но какво мислиш да направиш за Ким и Катрин?

— Нищо.

— Дейвид, как така ще…

— Нямам намерение да им се меся — прекъсна я той бързо. — Така само ще тласна Ким към нея и последствията могат да се окажат страшни. Знаеш, че забраненият плод е най-сладък. — Дейвид се загледа в Дорис и усети нейната тревога и колебание, затова се протегна и я погали по ръката. — Ако кажа нещо критично за Катрин или за тяхната връзка, ще настроя сина си против мене. Сега той е влюбен и не може да мисли трезво. Пък и в известен смисъл силата е на негова страна. Ким знае, че аз не мога да предприема нищо по-сериозно, за да го спра. Дори не съм в състояние да го сплаша, че ще го лиша от наследство, защото законът за първородния наследник е само в негова полза. Не, единственото, което бих могъл да сторя, е да се надявам, че неговият здрав разум ще си каже думата все пак. — Дейвид забеляза как изражението на Дорис става все по-загрижено и живите зелени пламъчета в очите й постепенно изчезват. Той седна по-близо до нея и я прегърна. — Чуй ме, миличка, в никакъв случай не бива да ходим из къщата намръщени или пък да се държим странно с Ким и Катрин. Разбери ме, ако оставим на Ким сам да си реши нещата и не се бъркаме в техните взаимоотношения, той постепенно ще започне да проумява всичко по-трезво и ще погледне на Катрин в друга светлина, както вече гледам на нея аз.

— А като каква всъщност я виждаш ти, Дейвид? — попита Дорис, отдръпна се леко от прегръдката му и го погледна право в очите.

— Като една неуравновесена жена.

— Неуравновесена ли?

— Да. Освен всичко останало, Катрин Темпест има странна и сложна психика, Дорис. Тя е зашеметяваща красавица и може да замае главата на всеки мъж само с едно потрепване на клепачите. Невероятно талантлива е като актриса и може да затрогне до сълзи всяка публика, независимо дали сцената се разиграва в театър или в някоя от стаите на този дом. Изобщо — прелестна чаровница. Но според мене у тази млада жена има някаква психическа травма, някаква странна неуравновесеност. Както ти казах и преди, тя е умна, но и опасна.

Дорис седеше и размишляваше върху думите му — знаеше, че той никога не прави прибързани заключения. Някаква тревога се прокрадна в съзнанието й.

— Господи, Дейвид, изведнъж ме обхвана едно особено безпокойство… за Ким.

— Да, знам какво имаш предвид. Преди и аз изпитвах същото, но вече не. — Той поклати твърдо с глава и макар че лицето му беше сериозно, гласът му внезапно прозвуча ведро и самоуверено. — Познавам добре децата си, нали сам съм ги възпитавал. Ким е разумен човек. Някакво шесто чувство ми подсказва, че в края на краищата Ким няма да забрави моралните повели на нашето семейство и род. Подозирам, че точно сега не му е до тях, но те са така дълбоко вкоренени у него още от детството му, че рано или късно пак ще се обадят. В известен смисъл те дори са негово спасение — ако не живее според тези принципи, той ще бъде много нещастен. Знам, че и самият Ким осъзнава последното. Мога да се обзаложа, че синът ми ще постави дълга и достойнството над това момиче.

— Сигурно — каза тихо Дорис с надеждата, че той е прав. Тя стисна ръката му и го погледна окуражаващо.

— Пък има и още нещо. Когато тази история се поуталожи и Ким започне да мисли с главата си, а не със… — Той прекъсна и се изкашля в шепата си. — Хм…а-а… не с други части на тялото си, сам ще се запита дали на нея наистина може да й се има доверие. Убеден съм и в друго — той скоро ще разбере, че тя не е създадена да живее като жена на фермер, и то заточена в далечните провинции из Йоркшир. — В очите му проблесна лукаво пламъче. — Както и ти междувпрочем — подразни я той. После Дейвид бързо се изправи и подаде ръка на Дорис. — Хайде, стига толкоз за днес. Време е да слезем долу, мила моя. Вече е почти осем.

Когато Дейвид отвори вратата, Дорис каза:

— Времето ще бъде на твоя страна, мили. Не забравяй, че Катрин заминава за Калифорния в началото на септември. И ще отсъства цели три месеца.

— О, да — възкликна той тихичко. После присви очи и поклати бавно глава. — Недей мисли, че не съм се сетил за това.