Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (29)

Глава IV

— Изглеждаш божествено в тази рокля, Ческа — каза Даяна. — Стои ти като излята. Добре че се сетих за нея.

Със сияеща усмивка Франческа се обърна, за да се огледа още веднъж в голямото огледало. Роклята, която Даяна й беше донесла от своя бутик, беше направена от копринено кадифе в нежен виолетов цвят. Долната част беше ушита на верев и падаше до земята, корсажът беше по тялото и завършваше с дълбоко деколте, ръкавите — дълги. Роклята беше много елегантна и правеше Франческа още по-изящна и източена, а лилавото подчертаваше нежната й бяла кожа и косата с цвят на пчелен мед.

— Наистина е много хубава — съгласи се Франческа и се завъртя отново към братовчедка си. — Всъщност, ако не е много скъпа, защо да не си я купя. Трябва да ти кажа, че ще ми върши добра работа. Повечето от вечерните ми тоалети са ужасно скучни.

— Моля те, Ческа, вземи си я! Толкова ти отива. А и аз естествено ще ти я дам на нормалната цена.

— Много мило, но ти вече ми продаде жълтия скиорски комплект почти на безценица…

— В никакъв случаи няма да ти позволя да плащаш цените, които са в бутика — възрази Даяна. — Още повече, че аз съм виновна да не си носиш никакви официални дрехи. Но когато ми се обади и ми каза, че пристигаш, така се зарадвах, че забравих да ти кажа за рождения ми ден.

— Няма защо да се притесняваш, Дипс. А и ти винаги си ми услужвала при нужда, за което съм ти много благодарна. Наистина ми се ще да си купя някои неща с парите, които сама си изкарах, докато търсехме места за снимки в Йоркшир. Откога не съм си взимала нищо ново.

— Значи — решено. Утре, докато аз и Виктор сме на ски, слез до града и си избери от бутика всичко, което ти хареса. А междувременно… — Даяна замълча, погледна към Франческа с наклонена глава и каза с глас на познавач: — А тази вечер искам да си сложиш ето това. — Тя й подаде една червена кожена кутия, която до този момент криеше зад гърба си. — Мисля, че така тоалетът ти ще стане безупречен.

Франческа се втренчи в Даяна, после в кутията и когато я отвори, дъхът й секна:

— О, колко е красива! — Очите и заблестяха при вида на красива огърлица, състояща се от три наниза лъскави перли.

— Чакай, дай да ти помогна. — Даяна извади огърлицата и я сложи на шията на Франческа. — Сложи закопчалката отпред — предложи тя, а после се усмихна: — Да, точно така! Изведнъж се сетих, че закопчалката е с лилав аметист. Виждаш ли как красиво си пасва с цвета на роклята ти. Става разкошно.

— Даяна, това бижу наистина е чудесно. Никога не съм те виждала с тази огърлица. Нова ли ти е?

— На моята баба е. Тя ми я подари за Коледа.

— Толкова си мила, че ми я даваш за тази вечер. Благодаря ти, но ти не би ли искала да си я сложиш?

— Не. Моята рокля е много затворена и няма да ми отива. — Даяна тръгна към вратата, но се спря и се обърна. Погледна Франческа нежно и каза развълнувано: — Толкова се радвам за теб, Ческа! Наистина се радвам. Видя ли, че се оказах права. Нали ти казах, че всичко ще бъде наред.

— Да! — отговори Франческа със сияеща усмивка, а очите й просто грееха. — Виктор каза, че тук във Витингенхоф е приказно и за мен сега всичко е като в приказка. О, Дипс, той е изключителен!

— И страхотно добре умее да се владее — засмя се Даяна.

— Какво искаш да кажеш? — лицето на Франческа изведнъж стана напрегнато.

— Недей да се безпокоиш, мила. Аз не го казвам в лош смисъл. Имам предвид как се държа снощи на вечеря. През цялото време лицето му беше абсолютно спокойно. Всъщност и ти доста ме изненада. Беше не по-малко сдържана и от него.

— Виж, налагаше се. Виктор счита, че трябва да бъдем максимално дискретни. Страхува се да не се разчуе, както вече ти обясних. Естествено той е наясно, че ти знаеш за нашите отношения. Но счита, че дори и пред теб и пред Крисчън не бива да афишираме връзката си. Той дори… — Франческа се поколеба, но после сподели: — Знаеш ли, че този следобед той в продължение на петнайсет минути ми обяснява как трябва да се държим един към друг по време на рождения ти ден. Направо не можех да повярвам на ушите си.

Даяна избухна в смях:

— Сериозно! И как точно възнамерявате да се държите? — Франческа също започна да се смее. Когато се успокои, тя отвърна: — Как! Все едно сме просто познати.

— И той сигурно ще бъде хладен и сдържан спрямо теб?

— Именно.

— Какво пък. Така да бъде — вдигна рамене Даяна. — В крайна сметка, това няма значение. Важно е какви са истинските му чувства. А сега вече наистина трябва да изчезвам. Иначе ще посрещна гостите си по пеньоар.

Щом остана сама, Франческа отиде да седне пред тоалетката. Постави отгоре кутията с огърлицата и очите й с любов се приковаха към една картичка. Взе я и за кой ли път прочете написаното: „Това е за теб, миличка. Защото си ти. Виктор.“ Картичката беше прикрепена към пакета, който откри на леглото, когато влезе в стаята си, за да се измие преди обяда. Обядваха много късно, защото Даяна и Виктор бяха отишли на ски и доста се забавиха. Тя не можеше да проумее значението на посланието, докато не отвори пакета. Вътре имаше огромно шише парфюм „Джой“. Страшно се зарадва и на картичката, и на подаръка. Още повече, че позна почерка. Вече беше виждала този почерк върху картичката, която придружаваше огромния букет цветя, получен от нея миналата седмица. Сега Франческа се усмихваше щастливо и доволно.

Махна капачето и си сложи парфюм по китките и между гърдите. Беше със силен аромат на цветя и тя страшно го хареса. Досега не беше имала толкова скъп парфюм. „Виктор така неразумно пръска парите си! Но пък е невероятен човек!“ — помисли си Франческа, защото знаеше колко работа си е отворил само за да я изненада. Когато следобеда останаха сами в неговата стая, той и обясни, че беше помолил Джейк Уотсън да купи от Лондон парфюма и някои от най-новите плочи на Франк Синатра, които пък бяха за Даяна. Всички тези неща, заедно със смокинга, пристигнаха по обяд в Кьонингзе в куфара, изпратен надлежно от Джейк.

— Горкият Джейк. Сигурно си мисли, че съм се забъркал в някаква история — шегуваше се Виктор. — А и какво друго да си помисли — смокинг, скъп парфюм, романтична музика. Всъщност аз наистина се заплетох — завърши той ухилено, събори Франческа на леглото и потърси устните й.

Някъде се чу отваряне на врата и Франческа си спомни, че трябва да побърза. Седна изправено, огледа се в огледалото и приглади безупречния си кок. После отиде бързо до гардероба и извади своя подарък за Даяна. Тръгна да излиза, но се спря и се намръщи. Тъй като не си носеше официални обувки, тя много се безпокоеше какво ще обуе за вечерта, докато Даяна не измъкна отнякъде чифт черни кадифени обувки с висок ток. Проблемът беше в това, че те й бяха доста малки. От друга страна обаче, те не бяха никак лоши и тъй като платът беше мек, не убиваха чак толкова. „Ще трябва да изкарам някак си“ — каза си Франческа и излезе от стаята.

В гостната седеше само Крисчън. Изглеждаше много красив в смокинга си. Беше закарал инвалидния си стол до грамофона и бърникаше по копчетата.

— Виж ти! Аз съм първа, а мислех, че съм закъсняла — извика Франческа и бързо се запъти към него. Лепна една целувка по бузата му и продължи: — Искрено се надявам, че Дипс ще хареса подаръка си. Послушах съвета ти и отидох в малкото антикварно магазинче. Там наистина намерих дървена статуетка. По-малка от тези, които тя има, но е в същия стил.

— Сигурен съм, че много ще я хареса — отвърна Крисчън и я погледна усмихнато: — Застани малко по-далече, за да те огледам. — Той кимна одобрително: — Наистина си красива, Франки. Но изглеждаш някак си по-различна. — Крисчън се вгледа в нея внимателно и устните му замислено се присвиха: — Като че ли си станала по-голяма, по като светска дама. Може би прибраната ти коса те прави пораснала. — Той отново закима, сякаш за да убеди сам себе си. — Но каквато и да е причината, харесва ми новата ти външност, мила моя. Ще видиш, че и другите мъже ще са на същото мнение тази вечер. Изведнъж си станала една изключително привлекателна жена.

— Е, благодаря, Крисчън — отвърна весело Франческа, твърде зарадвана от неговите наблюдения. — Така е сигурно заради прическата. Много е изискана, нали? Но пък и роклята е такава. Ти просто не си свикнал да ме виждаш толкова елегантна.

Франческа отиде до една ниска масичка, остави подаръка на Даяна и изведнъж се запита дали лицето й не я издаваше. Дали не издаваше случилото се между нея и Виктор? Нима любовта е изписана по лицето на човека? Тя обаче изобщо не се притесняваше. За разлика от Виктор, който искаше да запази в тайна тяхната връзка, на нея й се искаше да вика, че всички да чуят.

Даяна влетя в стаята и се присъедини към тях до камината. Беше задъхана и необичайно зачервена.

— Извинявайте, че се забавих, скъпи мои. Но видях зор с прическата си — започна да обяснява тя и направи изморена гримаса. — Отне ми много повече време, отколкото предполагах.

— Не си е струвало труда, мила — каза Крисчън възторжено. — Трябва да призная, че е много оригинална. Предчувствам, че вие с Франки ще засенчите всички останали.

Те двете се разсмяха, а Франческа огледа Даяна и възкликна:

— А ти наистина изглеждаш зашеметяващо, Дипс. Как само успя да постигнеш този поразителен ефект?

— Не сама. Клара ми помогна и малко се поизмъчихме — заобяснява Даяна. — Видях тази прическа в един брой на „Вог“. Стори ми се много оригинална за тържествени случаи.

— Така е. При това страхотно ти отива — каза усмихнато Франческа, докато разглеждаше прическата на братовчедка си.

Необикновено русата коса на Даяна — толкова светла, че изглеждаше като сребърна, беше прибрана назад, сресана на път и сплетена на плитка, която се спускаше чак до кръста й. В нея бяха вплетени виненочервена копринена панделка, бели изкуствени цветя и зелени листенца. Сложната прическа се съчетаваше добре със семплата й рокля, ушита от виненочервено копринено жарсе. Деколтето беше доста затворено, ръкавите — дълги, а набраната й долна част падаше на меки гънки чак до земята. По Даяна имаше съвсем малко бижута.

— Божичко, Дипс, ти винаги измисляш нещо оригинално. Завиждам на фантазията ти.

— Не знам вие как сте, но аз бих пийнал нещо — заяви Крисчън и се придвижи с количката до масичката с напитките. — Сигурно и Виктор ще дойде всеки момент, затова предлагам да си отворим една бутилка шампанско.

— Разбира се, скъпи — съгласи се Даяна. — А аз може би все пак трябва да ида в трапезарията, за да видя дали всичко е наред.

Крисчън й даде знак да спре.

— Няма нужда. Преди малко надникнах там и се убедих, че Манфред се е справил чудесно.

— Слава богу. Най-сетне мога да си отдъхна. Днес ми беше доста напрегнато. — Даяна си взе една възглавничка, сложи я на пода пред камината и седна. Поприглади роклята си, кръстоса крака и каза:

— По време на обяда не остана време да ви разкажа как изкарахме на пистите. Но трябва да ви призная, че Виктор е великолепен скиор. Отначало си мислех, че ще кара с бясна скорост и ще рискува прекалено много, а аз хич не обичам подобни смелчаци. Оказа се обаче, че греша. Той съвсем професионално се справи с най-стръмната. Беше удоволствие за мен да се спускаме заедно. Между другото и на слалома е много добър и направо ме впечатли, когато… — Даяна спря и се извърна към вратата: — А, ето те и тебе, Виктор. Тъкмо говорех за това какъв страшен скиор си! — Тя му се усмихна приятелски.

Виктор също се усмихваше, докато вървеше към тях. Блестящите му бели зъби изпъкваха на мургавото лице, а очите му весело искряха. Смокингът, както всички негови дрехи, му стоеше много красиво. Едрото му тяло безупречно изпълваше скъпото, шито по поръчка сако. Бялата риза правеше кожата му още по-почерняла от слънцето. Черни копчета от оникс и диаманти прикрепваха жабото на ризата, а от джобчето на сакото му стърчеше червена копринена кърпичка. Беше страшно елегантен и отдалече си личеше, че е кинозвезда.

Франческа досега не беше виждала Виктор във вечерно облекло и сега той й се стори по-пленителен от всякога. Тя отново се поддаде на неговото страхотно излъчване и усети как коремът й се сви. Колената й премаляха, нещо я пристегна в гърдите, но тя се опита да запази самообладание и продължи да седи на канапето. След като вече бяха станали толкова интимни отношенията им, защо ли видът му я шокираше така? Ще свикне ли някога с неговата магнетична външност и с неудържимото му излъчване?

Виктор се закова пред Даяна и я прегърна.

— Още веднъж — честит рожден ден! — Той й подаде двата пакета, които носеше. — А това е за теб — от мен и от Франческа.

— Благодаря! Господи, колко е хубаво да имаш рожден ден!

Виктор се усмихна и чак тогава се обърна, за да поздрави Франческа. Подпря се с две ръце на канапето, наведе се към нея, а очите му сякаш я поглъщаха. Целуна я нежно по бузата, но преди да се отдалечи й намигна, а по устните му заигра многозначителна усмивка. Изправи се, огледа я още веднъж, а после се обърна към Даяна:

— Моите комплименти, госпожици! И двете сте направо прелестни. Да, наистина прелест. Като ви гледа човек, ум да му зайде! — Виктор изимитира Кларк Гейбъл в ролята на Рет Бътлър и направи един дълбок старомоден поклон.

— Как само умееш да подражаваш, Виктор! — възторжено извика Крисчън.

Виктор се ухили, за миг стигна до него и му подаде ръка:

— Добър вечер и на теб, Крисчън. Това е просто част от занаята.

— Какво ще пийнеш, приятелю? Шампанско?

— Бих предпочел едно уиски с много лед и малко сода.

Даяна се обади:

— Подаръците са разкошни… какви страхотни плочи на Синатра и Арнидж. Много ви благодаря. — Тя цялата сияеше и гледаше ту към Франческа, ту към Виктор.

— Има и още нещо от… нас двамата — заговори най-сетне Франческа. Стана, отиде до Даяна и я прегърна, като й подаде своя подарък.

— Прекалено сте щедри към мен. — Очите й светнаха, когато разгърна дървената статуетка. — О, Ческа, Виктор! Чудесна е! Още веднъж ви благодаря. — Тя се засмя и поклати глава: — Днес всички ме глезите. — Вдигна ръката си, за да им покаже пръстен и гривна, обсипани с камъни гранат. — Крисчън ми ги подари.

— Много са красиви. — Франческа я стисна за рамото и каза: — Ти заслужаваш, Даяна. Сигурна съм, че от днес те чакат само хубави неща, миличка Дипс.

Тъкмо пиха тост за здравето на Даяна, когато се появи Манфред и ги уведоми, че колите на гостите вече са пристигнали, а те самите са почти пред входа.

— Моля да ме извините — каза Даяна и се изправи. — Трябва да посрещна гостите си. Идваш ли, Крисчън?

— Разбира се. — Той бързо остави чашата си и последва сестра си.

Франческа подхвърли:

— Чакай да разчистя.

Тя събра хартиите и ги хвърли в огъня, а подаръците постави на една странична масичка. Когато мина покрай Виктор, той я дръпна за ръката и я привлече към себе си. Притисна се в нея и каза:

— Такива като вас, госпожице, не бива да ги пускат да ходят свободно. Човек може да си намери белята.

Франческа му хвърли един възмутен поглед, но очите й дяволито играеха:

— Мисля, че трябва да се държите по-благоразумно, г-н Мейсън. Някой може да остане с превратно впечатление, ако ви види как сте ме… награбили. Нали си спомняте, че се уговорихме аз да ви бъда просто една позната, а не възлюбена.

Той се ухили:

— Едно на нула за вас, мадам, но после ще ви науча аз! Междувременно, стой тук и ми кажи по нещо за гостите.

— Знаеш ли, понякога ставаш ужасно властен — каза Франческа, но все пак взе чашата си и отиде при него до прозореца. — Ще се постарая, но и аз не ги познавам всичките. А, да! Жената, която в момента прегръща Даяна, се казва Астрид. Или по-точно — принцеса Астридфон Бьолер. — Тя се приближи до него и весело му прошепна: — Ким беше лудо влюбен в нея, докато съпругът й не се намеси.

Виктор повдигна вежди:

— Без майтап?! Брат ти има вкус. А кой е този до нея? Мъжът й ли?

— Не. Това е някакъв полски граф, чието име изобщо не мога да произнеса. Той сигурно е последният й… приятел.

— Ами другата двойка?

— Това са руските дворяни Щурман. Мисля, че мъжът е някакъв банкер.

— Дворяни ли?

— Да. Това значи благородници, аристократи. Всъщност те са граф и графиня. Срещала съм ги и друг път и са страшно приятни хора. Той се казва Хенрих, а тя — Татяна.

Само след минута гостите завлизаха в гостната. Бяха общо осем двойки. Франческа се опита да разкаже на Виктор още неща за тези от тях, които познаваше, но скоро ги наобиколиха и той се заприказва с новодошлите. Франческа остана близо до камината в компанията на Астрид и полския граф. Към тях се присъединиха и двама мъже, неизвестни й досега, които започнаха да правят комплименти и да я ухажват, но тя не изпускаше Виктор от очи.

С лекота той стана център на вниманието. Като роден артист Виктор просто „се качи на сцената“ и засенчи всички останали. Франческа знаеше, че това не се дължи само на неговата популярност, но и на магнетичното лице, на мъжествената физика и завладяващия маниер на поведение. Беше висок към метър и деветдесет и стърчеше над останалите, така че за нея не представляваше трудност да го държи в периферното си зрение. А и той самият час по час й хвърляше по някой многозначителен поглед, сякаш й казваше нещо много лично, или просто й се усмихваше с дяволито намигване.

Партито продължаваше с пълна пара. Клара и една специално наета за случая прислужничка не спираха да носят напитки и мезета. Франческа окончателно изгуби надежда, че ще може да се доближи до Виктор. Почти всички жени се бяха скупчили в плътна редица около него и се надпреварваха коя да привлече вниманието му. А той с почти влудяваща лекота като че ли флиртуваше с всичките едновременно. Франческа изпита пристъп на ревност, но го потисна и реши кротко да му го върне. Гюнтер Рунт, който беше познат на брат й, почти веднага се залепи за нея. Започна галантно да я ухажва, като я засипа с комплименти, на които Франческа отвръщаше с мила усмивка, дори му хвърли няколко съблазнителни погледа. Лицето й придоби замечтано изражение и тя слушаше събеседника си с нескрит интерес. С крайчеца на окото си Франческа забеляза, че по едно време Виктор се втренчи в нея. Едва се сдържа да не се разсмее от удоволствие, защото той изглеждаше като сащисан.

Когато Манфред обяви, че вечерята е сервирана и гостите бавно се понесоха към трапезарията, Виктор се приближи към нея и я запита с нисък глас:

— Кой е тоя?

— За кого говориш? — попита Франческа с невинно изражение, сякаш недоумяваше.

— Знаеш за кого те питам, моето момиче. За оня тип, дето направо те склещи до стената.

Франческа леко се засмя:

— А, за него ли? Той е просто един приятел на Ким. Гюнтер винаги е много мил.

— Ако това неговото се казва да си мил, тогава аз съм като ангелче — възрази той, но тъй като Франческа не отговори, Виктор продължи да върви редом с нея, докато влязоха в трапезарията, и чак тогава попита: — Надявам се, че ще седим един до друг, миличка.

— Едва ли. Сигурна съм, че ще трябва да седнеш от дясната страна на Даяна, а аз пък от дясната страна на Крисчън. Предполагам, че тази вечер всичко ще бъде по протокол.

— Не ми остава нищо друго, освен да си мечтая за това, което ще правим после…, когато останем сами — каза й той с половин уста, но ръката му едва доловимо се плъзна по гърба й. След това Виктор закрачи към Даяна, която му махаше.

Изяществото и красотата на дом Витингенхоф, които поразиха Виктор още при пристигането, тази вечер бяха още по-пленителни. В трапезарията цареше толкова романтична обстановка, че на човек му се струваше, че е попаднал в приказка. Това магическо очарование се дължеше до голяма степен на огромния брой запалени бели свещи. Свещи имаше практически навсякъде — по скриновете, на бюфета, върху полицата на камината и по перваза на прозореца. Дебели дърва горяха в огромната каменна камина и огънят хвърляше меки златни отблясъци по цялата стая. По дългата маса бяха наредени шест малки съда с цветя, заобиколени от шарени масивни свещи, а помежду им имаше фигури на птици от майсенски порцелан, оцветени в ярки жизнерадостни цветове. Масата беше подредена с кристални чаши, порцеланови чинии и сребърни прибори от най-добро качество и тя играеше ролята на празничен акцент в иначе много семплата, но стилна трапезария. Покрай стените имаше много растения с нацъфтели цветове и много вази със свежи цветя, които внасяха допълнителна ведрина и колорит в тази очарователна подредба.

Танцуващата светлина от свещите правеше лицата на гостите още по-красиви и одухотворени. Хубави жени с елегантни дрехи и искрящи бижута, хубави мъже с изискани смокинги. Всички бяха млади, общителни и с вкус към забавленията. Разговорът потръгна весело, закачливо, с брилянтно чувство за хумор. Виктор истински се забавляваше, въпреки че седеше много далече от Франческа. От време на време той поглеждаше към другия край на масата, където седеше тя. Но Франческа само леко му се усмихваше и продължаваше да говори със своите съседи. От едната й страна беше Крисчън, а от другата — полският граф Владимир. Виктор пък, както правилно предвиди Франческа, седеше до Даяна, а от лявата му страна беше Астрид. Тя беше просто очарователна, но Виктор даваше почти цялото си внимание на Даяна.

Самата Франческа също се забавляваше не по-зле. У нея беше вродено да се държи весело и сърдечно, което я правеше незаменима за всяка компания. Тя много се смя, защото Владимир се оказа страшно забавен събеседник. Беше остроумен и умееше да отговори на място, затова в техния край на масата стана много весело. Когато празничната вечеря беше във вихъра си, Франческа осъзна, че всички присъстващи възприемат Даяна и Виктор като двойка. А и Виктор по много фин начин още повече затвърждаваше това убеждение. Франческа едва сдържаше усмивката си, защото тя единствена знаеше какво цели той. Възхищаваше се на неговата издръжливост. Изглеждаше учудващо бодър — като се има предвид, че цяла нощ не беше спал, беше останал при нея до зори, после беше карал ски цяла сутрин, а следобеда отново я беше любил със същата страст. Въпреки че Франческа беше по-млада от него с цели двадесет години, тя смътно усещаше някаква умора и крайниците доста я боляха от техните среднощни занимания.

Франческа погледна крадешком към Виктор и изпита сладко чувство на превъзходство, защото който и каквото да си мислеше, той й принадлежеше. Тя също като него започна да си мечтае за момента, в който щяха да останат сами, и по тялото й премина тръпка. „Какво странно нещо е животът“ — помисли си Франческа. Само преди седмица вехнеше от любов по него и от мъка, че той е толкова недостижим. Тази вечер тя се чувстваше така, сякаш живее за първи път. Сякаш живее единствено заради него. Той беше станал център на нейното съществане. Нищо не можеше да се сравни с него…

Владимир я запита:

— Както разбирам, колекцията от картини в замъка Лангли е забележителна. Ако човек пожелае би могъл да я разгледа, нали?

— О, да — отговори Франческа, като с неохота се откъсна от своите мисли. — Всеки ден през лятото, както и в събота и неделя през зимата, е отворено. Моят баща счита, че изкуството е за хората. Ако някой път минавате през Англия, непременно се отбийте в Лангли, за да видите картините. Очевидно вие се интересувате от изкуство.

— Благодаря ти за поканата. Много мило. С удоволствие бих посетил вашия дом. Да, аз наистина съм много запален по живописта и особено по картините на старите майстори — продължи Владимир. — Моята мечта е един ден да ида в Русия и да разгледам Ермитажа. Екатерина Велика е била необикновена жена в много отношения, но най ме поразява страстта й на колекционер. Само като си помисли човек как е успяла да събере шедьоври от цяла Европа. Знаете ли, че тя е построила Ермитажа, за да остави на поколенията това невероятно наследство. — Той се усмихна и допълни: — Трябва да си призная, че Екатерина винаги ме е привличала. Жестока, но забележителна жена. Когато е била на двадесет години, се влюбила в един мой предшественик и сигурно затова така ме вълнува.

— В такъв случай говориш за Станислав Понятовски, който е бил граф, а после станал крал на Полша. Нали така?

— Съвършено правилно, Франческа — отвърна Владимир, явно респектиран от нейните познания по история.

После Владимир се впусна в обстоятелствен разказ за любовната интрига на неговия пра-прадядо с всерусийската царица и говореше толкова забавно, че Франческа не усети как мина времето.

Най-неочаквано дойде и краят на вечерта. Клара донесе една голяма торта със запалени свещички. Манфред наля отново шампанско и започнаха тостове и поздравления. Когато те най-сетне свършиха, Франческа предложи:

— Даяна, скъпа, преди да духнеш свещите, си намисли едно желание. Само че да е тайно! Няма да ни казваш!

Виктор огледа тортата, наведе се към Даяна и се пошегува:

— Двадесет и седем свещи. Трябва да си много смела скъпа, за да обявиш на всички колко години навършваш.

— Една жена, която се страхува да каже възрастта си, всъщност се страхува да познае себе си — отговори малко тъжно Даяна. — А аз бих искала да знам коя съм.

 

 

Вече минаваше полунощ, когато си тръгнаха и последните гости. Крисчън и Даяна слязоха с тях до вратата, за да ги изпратят, а Франческа и Виктор останаха сами в гостната. Той пиеше коняк и пушеше пура, седнал на едно канапе срещу Франческа и изведнъж започна да се смее.

— Какво има? — запита тя.

Той я гледаше с блеснали очи.

— Даваш ли си сметка, че аз бях единственият човек тази вечер, който си няма благородническа титла.

— Тогава веднага трябва да ти изнамерим една — заяви Франческа и започна да се смее с него. — Сетих се! Как ти звучи това — кралят на… сребърния екран.

Виктор енергично поклати глава в знак на несъгласие:

— Не става, моето момиче. Гейбъл си е некоронованият крал и ще си остане такъв дори и сега, когато вече го няма. Никой, абсолютно никой, няма да е достоен за тази титла, а и не вярвам да има мераклии за нея, моето момиче. — Той замислено допи коняка си и се загледа в чашата. — Кларк е наистина невероятен актьор. Все повече хора го обичат и уважават. В съзнанието на всички той ще си остане кралят на Холивуд.

— Тогава за теб стига ли ти да си принцът? — подразни го тя, облегна се удобно назад, но очите й го гледаха нежно и с обич.

Виктор се усмихна, без да каже нищо. Стана, взе празната й чаша и отиде до масичката с напитките с типичната си небрежна походка. Попита я през рамо:

— Ти какво пиеш, моето момиче?

— „Уилям с круша“.

Той вдигна бутилката, наля една голяма доза и изведнъж се втренчи в нея.

— Как по дяволите е попаднала тук тази круша! — извърна той лице към Франческа.

— Давам ти право на три опита, за да отгатнеш.

— Хм. Чакай да си помисля. Стъклото на шишето е продухано направо около крушата. По досадата, която се изписа на лицето ти, мога да се досетя, че отговорът е „не“. Хм. А, да, сетих се! Това е пресована круша, също като онези корабчета, които са плоски, но щом ги пъхнеш във вода, се раздуват — каза той наивно, за да я подразни на свой ред.

— Имаш само още един опит, Вик. Ако не познаеш, ще има наказание.

— Това звучи примамливо. И как точно ще ме накажеш?

Като видя каква сладострастна усмивка се разля по лицето му, докато вървеше към нея, Франческа се разсмя:

— Не е това, за което си мислиш, пропаднал тип такъв!

Той седна до нея на канапето, като й подаде чашата.

— Щом няма да ме накажеш с това, за което си мисля, най-добре е да си призная, че отлично знам номера с крушата. Вътре се слага семето и то си расте в самата бутилка. Хайде да попием още малко, моето момиче — той отпи от коняка си, взе пурата от пепелника и отново запуши. След малко се пресегна към нея и докосна с пръст лицето й. — Толкова ми е хубаво, че най-сетне съм само с теб, Чес. Цяла вечер не можах да се добера до тебе.

— Така е, знам. Но беше хубава вечер, нали! Надявам се, че си се забавлявал добре.

— О, и още как! — Виктор се облегна удобно назад. Чувстваше се толкова спокоен и приятно отпуснат, когато оставаше насаме с нея. Очите му блуждаеха из стаята и се спряха върху снимките, наредени върху дълга маса зад канапето точно срещу тях. Известно време ги гледа, а после запита:

— Не искам да ставам досаден, но вече умирам от любопитство. Още откакто дойдох тук, усещам, че има нещо направо мистериозно около родителите на Даяна и Крисчън. Всъщност те къде са?

Той спря, защото Франческа се стегна, стана напрегната. Виктор извърна учудено очи към нея. Смехът и се стопи, а изражението на лицето й стана сериозно и натъжено. Той се поколеба дали да продължи да я разпитва. Най-накрая тя каза:

— Леля Арабела живее в Западен Берлин.

— А чичо ти? Той къде е?

Франческа го погледна в очите, започна да хапе устни и сведе поглед:

— Предпочитам да не… говоря за това, Вик — каза тя кротко.

— Ние не знаем къде е баща ни, ако изобщо е жив — прозвуча изведнъж ясният глас на Крисчън, който се придвижваше към камината със своята инвалидна количка.

Виктор замръзна на мястото си, после бавно поклати глава, сякаш за да каже на Крисчън, че не бива да продължава по-нататък. Почувства се страшно неудобно. Прокашля се и започна да се извинява:

— Наистина съжалявам. Отново подхванах нещо, което не е… не ми е работа. Нека да забравим за това.

— Не, не, Виктор! Няма нищо и недей да се безпокоиш за нас — отвърна Крисчън. — Без да искам чух, като попита за баща ни. Ние не знаем къде е той, затова избягваме да говорим за него, особено пред приятели, защото… се опитваме поне понякога да не мислим за това. Всъщност той не излиза от ума ни и тази неизвестност просто ни влудява.

— Сигурна съм, че той е мъртъв! — стресна ги гласът на Даяна и очите и на тримата се заковаха в нея. Тя влезе в стаята с малко вдървена походка, а лицето й беше страшно бледо. Намести се на любимото си място пред камината и продължи със същия решителен тон: — Аз поне съм убедена, че той е мъртъв. Когато преди две години започнаха слуховете, че той е жив, аз допусках, че това е възможно. Сега вече не вярвам на никакви разкази за… — Гласът й заглъхна и после тя каза: — Виктор, би ли ми налял? Мента с лед, ако обичаш.

— Разбира се. — Той се изправи. — Ти искаш ли нещо, Крисчън?

— Благодаря ти, приятелю, аз бих изпил един коняк.

Настъпи мълчание, докато Виктор наливаше питиетата.

Със стиснати ръце на скута, Франческа гледаше разтревожено ту към Даяна, ту към Крисчън. Така й се искаше Виктор да не беше отварял тази кутия на Пандора. От друга страна, беше напълно естествено той да попита за чичо й. Може би трябваше да му каже някаква безобидна лъжа от сорта, че и той живее в Западен Берлин. Но неизвестната съдба на Курт фон Витинген продължаваше да виси като дамоклев меч над семейството на нейните братовчеди.

Безмълвно Виктор им подаде чашите и каза с приглушен глас:

— Много ви моля, нека да забравим, че изобщо попитах за…

— Чакай малко, Виктор — прекъсна го Крисчън и се обърна към Даяна: — Не мислиш ли, скъпа, че е най-добре да разкажем всичко на Виктор?

— Да.

— Добре тогава. И се намести по-удобно — предложи той на Виктор и насочи към него цялото си внимание. — Историята, която ще ти разкажа, е доста заплетена. Години наред аз сглобявах фактите един по един от разказите на майка ми, на нашата баба и на няколко таткови приятели. — Той лекичко въздъхна. — Предполагам, че не знаеш твърде много за политиката на Германия в годините преди Втората световна война.

— Да, така е — отговори веднага Виктор.

Крисчън само кимна и си пое дълбоко дъх:

— Няма да ти изнасям лекция за това, как Адолф Хитлер се издигна на гребена на вълната, но за да можеш да разбереш историята на баща ми, трябва да знаеш какво най-общо се е случило в онези години. В средата на двайсетте Ваймарската република, създадена през 1919 г., беше твърде нестабилна. В 1928 Хитлер отново оглави партията на нацистите, в която вече членуваха шестдесет хиляди германци и която беше спечелила 2,6 процента от гласовете за членове на Райхстага в изборите през същата година. През 1933 президентът Хинденбург избра Хитлер за канцлер и в периода между подпалването на Райхстага през месец февруари и изборите през март той успя да стане пълновластен господар на страната. Завземането на властта от Хитлер направо ужаси либералите, към които се числеше и баща ми. Както ти казах вчера, нашият баща посвети много сили, време и средства, за да се противопостави на фашизма. Правеше го тайно, но затова пък не се пестеше. Не е било възможно свободно да изразява мнението си, без да изложи на огромен риск цялото си семейство. Но независимо от опасностите в продължение на години той е бил един от най-активните членове на нелегално движение в Германия, което е помогнало на евреи, католици, протестанти и всякакви политически неблагонадеждни, които са искали да напуснат страната. — Крисчън отпи от коняка и попита: — Чел ли си, Виктор, книгата „Червеното огнивче“ на баронеса Оржи?

— Не съм, но съм гледал филма, в който играеше Лесли Хауърд.

— А, в такъв случай разбираш за какво става дума, като казвам, че баща ми беше един съвременен рицар на доброто. Нелегалното му име било Синята тинтява, по името на малкото алпийско цвете. Нали разбираш — самоличността на баща ми е трябвало да бъде напълно неизвестна. Нито нацистите, нито нелегалните знаели кой всъщност стои зад това име. Според майка ми името било измислено от Дитер Мюлер, който бил професор по литература и един от най-важните съратници на баща ми. Сигурно е счел, че името много му отива. Все пак баща ми е аристократ, потомък на една от най-уважаваните фамилии в Германия, разполагал е с предостатъчно средства и възможности да си живее в охолство и безгрижие, да се движи само в отбрано общество. И в същото време той е участвал в най-рискованите акции, за да спаси живота на други хора.

— Но неговото име не го ли е излагало на още по-големи опасности?

— Имаш предвид, че имената на цветя често са се използували за тайни прякори? И така някой би се досетил. Било е изключено някой да направи връзка между Синята тинтява и баща ми, защото принц Курт фон Витинген е бил извън всякакво подозрение. А и всички членове на нелегалната организация са се познавали само по прякори. И това е било идея на Дитер Мюлер. Той самият е бил с нелегалното име Еделвайса. Но да продължа по-нататък. В средата на трийсетте години баща ми стана висш съветник на оръжейния магнат Круп. Той започна да пътува непрекъснато из цяла Европа, за да води преговори на най-високо ниво, за да се среща с чуждестранни дипломати и да играе ролята на нещо като посланик за извънредни мисии. Работата му давала възможност да излиза от Германия непрекъснато, срещала го с хора, пряко ангажирани с управлението на държавата, от които научавал безкрайно ценна информация. През пролетта на 1939 баща ми усети, че ситуацията в Германия сериозно се влошава, затова ни изпрати — мен, Даяна и мама, при вуйчо Дейвид в Англия, уж под предлог на дълга почивка в имението Лангли. През юни същата година майка ми, както всички добре осведомени хора, знаеше, че войната между Великобритания и Германия е неизбежна, затова помоли татко да ни върне в Берлин. Той не щеше и да чуе за връщане, но все пак нае една малка къща в Цюрих, тъй като отиването до Швейцария беше за него относително лесно. Дори и след 1939 той често се отбиваше да ни види, но почти през цялото останало време беше на път или в Берлин.

Крисчън отново отпи от чашата и продължи:

— През 1941 ние твърде малко се виждахме с него, през 1942 той изобщо не дойде, но в началото на 1943 той се отби при нас на път за Осло. Мама все повече се страхуваше, че неговата нелегална дейност ще бъде разкрита, и го умоляваше да остане при нас в Швейцария. Той обаче отказа. Знаеше, че организацията има нужда от него, а и се безпокоеше за сигурността на мама. Двете му сестри — Урсула и Зигрид, бяха вече убити по време на бомбардировките на съюзниците. А в Германия беше останала баба, от години вдовица, която живееше съвсем сама. Така че той ни остави и се върна в Германия. Боя се, че това се оказа за него фатално решение. — Лицето на Крисчън се изопна, той затърси цигарите си и запали.

Виктор го беше слушал с голямо внимание. Потрепери, а ръцете му стиснаха по-здраво чашата.

— И вие повече не го видяхте, така ли? — запита той, без да откъсва очи от младия принц.

— Аз успях да го видя, но мама и Даяна нямаха късмет. Все пак по-добре да карам по ред. През всичките тези години майка ми винаги получаваше по някакъв начин кратки писма от татко. Но след като той се върна в Германия през 1943, изведнъж настъпи пълно мълчание. Сякаш беше потънал вдън земя. Месеците се нижеха, а от него ни вест, ни кост. По това време аз бях вече осемнадесетгодишен и майка ни започна да ми доверява всички тези неща. Тя сподели с мен опасенията си, след което аз заминах за Берлин, макар и против волята й.

— Как изобщо си успял? — извика Виктор.

— С връзките на моето семейство аз познавах много важни хора, които ми помогнаха да замина. И нещата по това време започнаха да стават все по-безумни и объркани, така че не беше толкова трудно. Но трябва да си призная, че постъпката ми беше повече от безразсъдна. Успях някак си да се добера до нашата къща в Берлин, където прекарах едно денонощие с баба. Тя ми каза, че се е видяла с баща ми преди няколко месеца, но за много кратко. Оттогава и тя като нас не беше получавала вест от него. Тя предполагаше, че той непрекъснато пътува по мисии за концерна Круп. А на следващия ден ме пипна Гестапо. Или поради някакво предателство, или по собствен път те бяха установили, че баща ми е важна фигура в нелегалното движение и беше станал сред най-яростно издирваните от тях хора. Те очевидно месеци наред бяха държали къщата ни под наблюдение. Аз погостувах на тези любезни господа… — Крисчън не довърши изречението си, а по устните му се появи горчива усмивка. — Казано накратко, Гестапо ме държа в продължение на шест месеца, като ме обработваше ден и нощ, и най-накрая ме освободиха. — Очите му потъмняха, когато погледна надолу към краката си. — Оттогава като ходя, изпитвам силна болка.

Виктор беше потресен и ръцете му леко затрепериха, когато взе чашата си с коняк. Надигна я с облекчение, защото искаше да се свести от чутото. Крисчън беше изрекъл последните изречения с такъв кротък и спокоен глас, който правеше тяхното значение още по-ужасяващо. „Господи! Господи! — помисли си Виктор — колко бързо забравяме! Колко малко години ни делят от времето, когато нацистите са извършвали чудовищни жестокости и насилия! Бяха превърнали в инвалид този млад мъж, който седеше пред него и говореше с такъв сдържан тон. А тогава той е бил още момче! На какви ли мъчения са го подлагали, о Господи!“

Никой не помръдна и не проговори. Чуваше се само пращенето на дървата в огъня и тихото тракане на някакъв часовник.

Крисчън улови погледа на Виктор. Очите му бяха мрачни, но гласът му прозвуча твърдо:

— Аз не издадох нищо, Виктор. Но не считам това за кой знае какво геройство. Та аз не знаех почти нищо за дейността на баща ми. Просто трябваше да повтарям до безкрай едно и също нещо. След като Гестапо най-сетне ме изрита, баба ми успя да ме излекува що-годе. Въпреки че и аз не знам как успя да го направи в ония години на хаос и немотия. През тридесет и четвърта Дитер Мюлер ми прати следното съобщение: „Синята тинтява цъфти“. Тъй като мама вече ми беше разкрила нелегалното име на баща ми, аз веднага разбрах смисъла на съобщението. Той беше в безопасност! Самата мисъл за това ми даваше сили и кураж. И в началото на лятото на 1945, скоро след като съюзниците бяха завладели Берлин, татко най-неочаквано се завърна в нашата къща. Той не ми каза къде е бил през всичкото това време, а и аз знаех, че не бива да го питам.

Сега вече Крисчън изглеждаше изтощен и капнал. Облегна се в инвалидния си стол и завърши с гробовен глас:

— Остана с мен и баба две седмици. После една сутрин излезе, каза, че няма да се бави и никога повече не се върна… Никога повече не го видяхме. — Той се обърна към Даяна: — Би ли довършила историята вместо мен, мила?

— Разбира се. Лошо ли ти е, Крисчън? — запита го тя.

— Не, нищо ми няма. Наистина.

— Не бива да продължаваме — намеси се Виктор с твърд глас. Седеше неподвижен, а по лицето му се четеше мъка и тъга. — Не знам какво да кажа, как да ви се извиня, че разчоплих толкова страшни рани. Толкова сглупих с моето любопитство. Причиних ви толкова излишни страдания, защото изживяхте този кошмар отново.

— Недей да се упрекваш, Виктор, скъпи! — каза тихо Даяна. — Може би е по-добре да чуеш и останалата част, за да разбереш защо аз и Крисчън избягваме да говорим на тази тема. Отначало баба и Крисчън не се разтревожили, когато татко не се върнал. Даже в продължение на няколко дни не заподозрели нищо странно. В края на краищата, всички вече бяхме свикнали с постоянните изчезвания на баща ми. Крисчън казал на баба, макар и най-общо, че татко се занимава с нелегална дейност. Нямало причини за безпокойство, тъй като Третият райх беше паднал и Берлин се намираше в ръцете на съюзническите войски. Какво изобщо можеше да му се случи — та той беше легендарният Синя тинтява! Нали сега беше само между приятели. Дните обаче си минавали и те взели да се тревожат. Започнали да разпитват, но не открили нищо. Той просто бил изчезнал. Едва след няколко седмици един друг активист от нелегалната им организация излязъл от болница, където лекувал раните си, получени при превземането на Берлин. Когато той разбрал, че баща ми го няма, разказал как го е видял да разговаря с руски офицери в източната зона на града, и то само няколко дни след като татко изчезнал от вкъщи. Волфганг Шрьодер, така се казвал този мъж, твърдял, че баща ми сигурно е загинал по време на последния щурм на Берлин. Дитер се захванал да провери докрай тази възможност. Болниците били основно претърсени, хиляди трупове били огледани. Всъщност Дитер и негови съратници преобърнали целия Берлин и разпитали всеки, който можел да им даде някаква информация. Но не открили абсолютно нищо.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Даяна и тя за миг притвори очи. Когато отново заговори, гласът й едвам се чуваше:

— Татко така и не се намери, нито се откри трупът му. Накрая ние се примирихме с факта, че той сигурно е загинал в последните дни на войната. — Тя запали цигара и продължи: — Разбира се, когато нещата почнаха да се нормализират, мама искаше веднага да се върне при Крисчън и при баба. Събрахме си багажа от Цюрих и се прибрахме в Берлин. Макар и постепенно, ние се посъвзехме и се научихме да приемаме нещата такива каквито са. Продължавахме обаче да скърбим за татко. От тук нататък вече ти разказахме нещата — как от Берлин се преместихме в Мюнхен, и защо после дойдохме да живеем във Витингенхоф. И така изминаха девет години. По̀ миналата година един ден Дитер дойде, за да се види с мама. Беше много развълнуван, почти екзалтиран. Като че ли най-сетне се намери отговорът за мистериозното изчезване на баща ни и за неговото местонахождение.

— Значи баща ви се е свързал с Дитер? — Виктор вече седеше почти на ръба на канапето, а в главата му бушуваха безброй въпроси. Но се въздържа да попита.

Даяна поклати отрицателно глава:

— Не. Но съвсем случайно той попаднал на една необикновена история. Но първо нека да ти обясня нещо. През 1953 и 1954 много германци, преди всичко цивилни, арестувани по една или друга причина при завладяването на Берлин, биват освободени и те започват да се завръщат по домовете си. Дитер се срещнал с хора от затвора „Лубянка“ в Москва. Те му разказали, че там е имало някакъв много особен затворник, държан изолиран от всички почти през цялото време. Говорело се, че той е германец, при това аристократ. Много от хората го били зървали и описанието на неговата външност, възраст и други характеристики съвпадали напълно с личността на баща ни. Всички тези подробности Дитер научил от свой братовчед, чийто тъст току-що се бил завърнал от Русия. На Дитер не му било нужно много време, за да се досети, че затворникът на „Лубянка“ може да е нашият баща. С колкото повече завърнали се затворници той разговарял, толкова по-убедено започнал да вярва, че загадъчният аристократ в плен е Синята тинтява, или иначе казано — Рудолф Курт фон Витинген. Надъхан с тези факти, той пристигна при мама и именно тогава започна кошмарът.

— В какъв смисъл кошмарът? — попита Виктор и вдигна вежди.

— Мама съумяваше да води относително нормално съществане до този момент. Знаеше, че съпругът й е загинал и се опитваше да осмисли живота си около нас, децата. Самото предположение, че татко е жив и гние в затвора „Лубянка“, преобърна всичко наопаки. За последните две години мама се превърна в жена, преследвана от кошмари… раздирана до лудост от тревоги, притеснения и страдания, които се редуват с пристъпи на оптимизъм и надежда… на празни надежди, ако питаш мене.

— Колко е жестоко за нея да живее в постоянна неизвестност. Какъв кошмар за всички ви! — каза Виктор задъхано и погледна Даяна ужасено. — Нима не успяхте да разберете дали онзи човек е баща ви или не?

Даяна кимна:

— Уви, не. Дитер, мама, Крисчън и аз отидохме в Бон. С помощта на връзките, които има Дитер, успяхме да се срещнем с канцлера Аденауер. Правителството на Западна Германия се зае със случая. Изпратиха до руснаците официално питане дали този затворник е нашият баща. Руснаците категорично отхвърлиха съществането на подобен затворник, още по-малко на немски принц. Последната година аз и Крисчън два пъти ходихме в Бон. Понатиснахме ги отново и нашето правителство направи второ запитване пред руснаците. И отново ударихме на камък. — Тя прехапа устни, смръщи лице и вдигна ръце в знак на отчаяние. — Стигнали сме до задънена улица.

Виктор мълчеше. Сега седеше облегнат и размишляваше върху това, което беше чул. Най-накрая той погледна първо Даяна, а после Крисчън и колебливо запита:

— Простете ми за моето невежество, но защо ще им трябва на руснаците да арестуват баща ви през четиридесет и пета? Какви изобщо биха могли да са причините?

Крисчън леко се усмихна:

— Не може да става и дума за невежество, Виктор. Въпросът ти е напълно логичен. Ние вече две години си го задаваме. Дитер обаче много скоро ни осветли. Той счита, че руснаците са задържали баща ни, защото го считат за шпионин. И то за шпионин на американците, т.е. за техен враг. — Крисчън енергично поклати глава: — Недей да ме гледаш така недоверчиво, Виктор. Много германци са били арестувани от руснаците по онова време заради подозрението, или по-точно заради убеждението, че са шпиони. И то за американците. Но каквато и да е причината, тя всъщност е без значение, след като майка ни и Дитер са убедени, че нашият баща е затворникът от „Лубянка“.

— А ти? Какво е твоето мнение, Крисчън? — попита Виктор и се сети да загаси пурата си, която беше забравил да дими. Запали си цигара и зачака отговор.

Крисчън размисли и най-накрая каза:

— Честно да си призная, и аз вече не знам какво да мисля, приятелю. Люшкам се между съмнението и вярата. В един момент се съгласявам с мама, в следващия съм склонен да вярвам на Даяна, която счита, че татко е мъртъв. Но когато се появи Дитер, както направи вчера, и започне с неговите най-нови сведения, отново започвам да подкрепям него и ма…

— Ние нямаме достатъчно доказателства! — яростно извика Даяна с нетипичен за нея писклив глас. — Колкото повече се замислям над тази версия, толкова повече се убеждавам, че тя е абсурдна. Сигурна съм, че татко е загинал в Берлин в края на войната и тялото му е било измежду многото неразпознаваеми трупове. Всъщност аз вече се моля той да е мъртъв. — Гласът й изведнъж затрепери, тя примига с очи и се извърна настрани. После завърши с едва чут глас: — Може би това е за предпочитане пред вероятността, че той страда някъде. Не мога да преживея дори мисълта, че той е жив, че е на „Лубянка“, където сигурно го подлагат на… на… — Тя не успя да продължи, защото повече не можеше да сдържа чувствата си.

Франческа скочи, за да седне до нея пред камината. Прегърна я и започна да я утешава:

— Дипс, миличка, недей да плачеш. Знам, че това е без значение, но аз и татко сме на същото мнение като тебе. — Докато говореше, Франческа гледаше към Крисчън с обич и съчувствие. — Знам, че звучи ужасно, но и ние мислим, че чичо Курт е загинал през 1945. Колко пъти го внушавахме и на леля Арабела.

Крисчън наклони глава.

— Да — отвърна той и се придвижи към масичката с напитките. Наля си коняк, а очите му бяха замислени. После се върна при камината и се обърна към Виктор:

— След като чу тази необикновена история, кажи ми — ти как мислиш? Баща ни мъртъв ли е или е на „Лубянка“?

— Наистина не мога да взема страна. — Виктор сви устни и се загледа във върха на цигарата си. После обаче реши да е съвсем откровен: — Може би и аз като тебе, Крисчън, бих се колебал между двете хипотези. Честно казано — наистина не знам. — Той дръпна от цигарата си и я загаси нетърпеливо. — Господи! Колко ли е ужасно всеки ден да живееш с това съмнение. Човек би могъл да полудее. Вече не се учудвам, че избягвате да говорите за това. Аз съм виновен, че всички толкова се разстроихме. Не биваше да си пъхам носа. Само дето ви развалих великолепната вечер.

— О, моля те, Виктор, недей така! — обади се Крисчън. — Няма нужда да се извиняваш. Изобщо не си развалил вечерта. Нали съм прав, Даяна?

— Разбира се. Всъщност ти допринесе много всичко да мине хубаво и запомнящо се. — Тя се усмихна на Виктор. — Но хайде вече да приключим тази тема. Иска ми се да се настроя за бъдещето и по-точно да се подготвя за следващите няколко дни. — Даяна си пое дълбоко въздух и каза с вече по-весел тон: — Утре аз и Крисчън отиваме в Мюнхен у баба, за да се видим с майка ни. Затова няма да мога да те заведа на ски. Разбрах се обаче с Астрид и Владимир да ти правят компания. Става ли така?

— Става. Ще бъде чудесно — отвърна Виктор, като се опита да пропъди обърканите си мисли. Загледа внимателно Даяна. Имаше нещо необикновено у тази жена, някакъв несломим дух, заради който й се възхищаваше. — Ами Франческа? Сама ли ще я оставим?

— О, не се безпокойте за мен. Имам да свърша някои неща — увери го Франческа с мила усмивка. — А ти ще се върнеш за обяд, нали?

Преди Виктор да отговори, Даяна каза:

— Астрид ви кани двамата на обяд, Ческа. Ще се разнообразите, а и на Виктор ще му е интересно да разгледа имението фон Бьолер. Толкова е внушително, че пред него Витингенхоф изглежда направо незначителен.

— Много мило, че ни е поканила — отвърна Франческа. — И на мен ми се ходи там. Ким ми е казвал, че приличало на умалено копие на Версай.

— Това е самата истина. — Даяна се изправи. — Сега, ако нямате нищо напротив, отивам да кажа на Манфред да заключи и си лягам. Утре трябва да ставаме рано. — Тя целуна Франческа и Крисчън, а после се запъти към Виктор.

Той се изправи и я прегърна.

— Ти си изключителна жена, Даяна. — Виктор нежно я целуна по челото.

— И ти си такъв — отвърна тя и приятелски се облегна на ръката му. После тръгна с изящна походка към вратата. — Лека нощ на всички.

Скоро и Крисчън се оттегли. В мига, в които останаха насаме, Виктор каза:

— Сигурно повече никъде няма да ме водиш с тебе, моето момиче. Голям идиот съм.

— Шшшт — накара го да мълчи Франческа и седна до него на канапето. Тя хвана ръката му и започна да го убеждава: — Моля те, Вик. Нека да забравим за това. Права е Даяна, като казва, че трябва да се опитаме да не мислим за трагедията на чичо Курт. Тя и Крисчън се мъчат да живеят нормално, въпреки нещастието. И съм сигурна, че не ти се сърдят, нито пък си ги разстроил допълнително. И аз самата не ти се сърдя.

— Това да ми е утехата — отговори той и палаво й се усмихна. Той я прегърна през рамо и я притисна до себе си. — Искаш ли да поседим още малко?

— С удоволствие. Искаш ли нещо за пиене, мили?

— Да, защо не. Нека да изпием по още едно за последно. — Той разпусна прегръдката си и очите му я проследиха с любящ поглед, докато тя прекоси стаята. — Искам да те помоля нещо, миличка. Би ли изгасила светлината?

— Да, добре. Да пусна ли някоя плоча? Може би нещо на Синатра?

— Чудесна идея… Парчетата от Коул Портър… когато тия двамата се съберат, става велика работа.

Скоро в стаята настъпи мрак. По края стана съвсем тъмно, но мястото пред камината беше окъпано в розови отблясъци. Дървата горяха с пращене зад желязната преграда и светлината на огъня сякаш обгърна Виктор и Франческа със самотен златен ореол. Те дълго седяха прегърнати, слушаха романтичните балади и почти не разговаряха, доволни да бъдат най-сетне заедно. По едно време Виктор извърна глава и се загледа през прозореца на отсрещната стена. Виждаше се мастилено синьото небе, осеяно с безброй ярки звезди. По небесната шир започна да струи сребърна светлина от луната, която се измъкна изпод един черен облак. Тя огря цялата околност и смълчаната бяла зимна картина беше пленителна и в този късен час.

„Какъв покой цари тук“ — помисли си Виктор, защото самата стая беше потънала в някакво съзерцание. Той обърна лице към огъня и замислено се загледа в него. Сред искрите в камината сякаш виждаше случки и образи от изтеклата вечер. Всичко беше минало безупречно и до най-малката подробност. Всичко беше толкова изискано. Гостите бяха очарователни, културни, образовани и ерудирани хора. Припомни си елегантно облечените мъже, красивите жени с техните изящни тоалети и бижута. Бяха се събрали в един достолепен дом, за да вкусят превъзходни гозби и да опитат първокласни вина. Да, рожденият ден на Даяна бе отпразнуван с подобаващо веселие и празничност.

Затова историята за Курт фон Витинген му дойде още по-смразяващо след тази радостна и бляскава вечер. Дори Виктор имаше странното чувство, че тя звучи някак нереално и неестествено. Но всичко в нея беше дори прекалено истинско. Аушвиц, Бухенвалд, Дахау наистина бяха съществали, така както все още съществаха осакатените нозе на Крисчън. Виктор отново премисли всичко, което беше чул през последния час, и отново го завладя някакво безпокойство. Усети как някакъв мраз сковава сърцето му. Злото беше хвърлило своята сянка върху тази хубава вечер. Но изведнъж той си помисли, че злото е винаги сред нас, че ни дебне, така както то е дебнело хората още от прастари времена, когато човек за първи път е открил колко безкрайни злини би могъл да причини на себеподобните си. И докато по тази земя стъпва човекът, злото ще тържества. Защото злото не е дадено от Бога, то е чисто човешко творение. Виктор дълбоко въздъхна и затвори очи.

Франческа се размърда, извъртя глава и се загледа в лицето му.

— Какво има? Да не би нещо да не е наред, Вик?

Той отвори очи и се втренчи в нея. Прииска му се да сподели с нея тревожните си мисли, но се отказа.

— Няма нищо. Всичко е наред, Чес — отговори той приглушено. После вдигна ръка и тя отново се сгуши в него.

Настъпи мълчание. Дълго след като музиката беше спряла, а огънят беше изтлял на гаснеща жарава, Виктор излезе от своя унес. Той поведе Франческа за ръка. Излязоха от гостната, минаха през голямото преддверие и се заизкачваха по голямото стълбище, но той нито за миг не пусна ръката й, която здраво стискаше неговата.