Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Voice of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

ISBN: 954-8081-01-6 (не е указан)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1503

 

 

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

Коректор: Мариана Черешарова

ISBN: 954-8081-03-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1504

История

  1. — Добавяне

Глава XI

Катрин стоеше в малката кухничка на апартамента си и чакаше да заври водата за сутрешния й чай. Тя постави филийка хляб в тостера и се повдигна на пръсти, за да извади чаша и чиния от високия шкаф на стената. Отвори хладилника, извади маслото и бурканче с мармалад и ги постави на една табличка заедно с останалите прибори, като вършеше всичко това бързо и грациозно.

Кухнята беше толкова миниатюрна, че в нея имаше място само за един човек, но тъй като блестеше от чистота и всеки предмет беше на мястото си, защото Катрин обожаваше безупречния ред, всичко изглеждаше по-уютно и приятно, отколкото беше в действителност. Когато преди две години нае жилището, тя боядиса стените и шкафовете в бледосин цвят и постави на пода бял линолеум, което направи помещението да изглежда малко по-просторно. Бледосини тюлени перденца покриваха малкия прозорец, а на перваза имаше няколко глинени саксии с червено мушкато, които внасяха цвят и пролетна свежест.

Катрин застана до прозореца и погледна навън. Апартаментът й беше на последния етаж и бе служил за таванско помещение, преди да го превърнат в жилище за живеене. Ето защо тя имаше прелестна гледка от нейното гнезденце — виждаше се една градинка, заобиколена в полукръг от стари и красиви викториански къщи. През лятото обичаше да гледа огромните корони на дърветата, които блестяха на ярката светлина със зеленикави оттенъци и пропускаха лъчите на слънцето през плетениците от клони, натежали от лъскави зелени листа. В тази февруарска сутрин градината изглеждаше тъжна и пуста, а дърветата бяха голи и безжизнени. Но почернелите им костеливи клони се протягаха към небето, което днес беше по-красиво от всякога. Тъмните и грозни облаци, които седмици наред бяха забулвали небето над Лондон като една безкрайна сива пелена, бяха изчезнали сякаш с магическа пръчка. Сега това небе приличаше на огромно синьо платно, което искреше ярко от бялата зимна светлина. И за първи път от толкова време не валеше.

„Сякаш пролетта е дошла“, помисли си Катрин с щастлива усмивка и в същия миг взе решение да отиде пеша до ресторанта, където имаше среща в един часа. Тя се поколеба какво точно да облече и накрая се спря на най-новия си тоалет, който шивачката й донесе миналата седмица. Мислено преценяваше какви аксесоари да подбере за него, когато пронизителният вой на чайника прекъсна мислите й. Изключи газта, напълни каничката с чай, сложи препечената филия в чинията и отнесе таблата със закуската си в дневната.

Въпреки слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците, стаята изглеждаше поразително студена. Това впечатление се създаваше най-вече от студените цветове и от цялата скованост на интериора. Всичко в стаята беше ослепително бяло. Лъскави бели стени се сливаха с дебелия бял килим на пода. Бели копринени пердета с педантично наредени дипли се спускаха над прозорците и бели вълнени калъфи покриваха едно канапе и няколко кресла. Имаше още две малки масички от всяка страна на канапето, голяма и ниска квадратна маса пред него и етажерка на стената — всичките тези мебели бяха модерни и лъскави. Те бяха направени от хромиран метал и стъкло, които проблясваха със студени отблясъци и така още повече подсилваха отблъскващата стерилност на тази стая.

Имаше само няколко не бели предмета в дневната, която приличаше на зимен пейзаж, но те бяха в стоманеносиво и черно — мрачни и убити тонове, които не можеха да смекчат бялата монотонност. Двете високи лампи върху стъклените масички до канапето бяха покрити със стоманеносиви ленени абажури, а по креслата се виждаха възглавнички в същия металически цвят. По стената бяха строени черно-бели въоръжени рицари, изобразени върху офорти в хромирани рамки, а в ъгъла като на пост стоеше огромна цилиндрична стъклена ваза, от която като пипала на паяк стърчаха голи черни клони. По етажерката нямаше почти нищо — само няколко зелени растения, два черни лакирани свещника с бели свещи и една японска купа от черно дърво. Нямаше никакви снимки на близки или приятели, нито пък дребни предмети и сувенири, които да събуждат съкровени лични спомени за отминали преживявания. С две думи, цялата стерилност и голота на стаята напомняше за манастирска килия на монахиня девственица. Тази атмосфера се пренасяше и в спалнята й, която също беше като варосана в ослепително бяло, а и съвсем бе лишена от всякакъв друг оттенък. Катрин сама беше обзавела и подредила апартамента си и сигурно щеше да зяпне от изумление, ако някой беше решил да й каже, че той изглежда студен, безжизнен и кошмарен. Тя харесваше силно изчистения стил на жилището си, който така старателно се беше опитала да постигне, и го считаше за елегантен и изискан — виждаше много красота в цялата белота и чистота наоколо, които й бяха толкова необходими за нейния собствен уют.

С бърза походка тя прекоси стаята, постави таблата на масата и седна на канапето. Изражението й беше унесено и замечтано, а мислите й се рееха натам-насам, докато пиеше чая си. Чувствуваше се великолепно. Тази седмица тя живееше в еуфория и въодушевление и ето че днес, четвъртък сутринта, й се струваше, че от събота насам всички дни бяха за нея един огромен успех.

И Франческа, и графът се възхитиха от нейната игра като троянската Елена, а вечерята в „Амбасадор“, на която Виктор щедро ги покани, беше незабравима. Но най-важното за Катрин беше, че старият граф веднага се поддаде на чара й и за нея нямаше съмнение, че той я харесва. Затова не можеше да си представи, че той ще създаде някакви пречки или проблеми в отношенията й с Ким.

Катрин не грешеше — граф Лангли наистина я беше харесал. Всъщност консервативният английски благородник и красивата млада американка бяха взаимно очаровани един от друг. Те веднага намериха общ език и създадоха топла и сърдечна атмосфера за цялата компания по време на вечерята. Всички така добре се забавляваха, че Виктор даже предложи да продължат в нощния бар и да потанцуват на хубава музика до ранни зори. Родена актриса, Катрин направо надмина себе си. Интуитивно, но безпогрешно налучкваше баланса между благовъзпитана сдържаност и жизнерадостни изблици. И успя да удиви всички с безупречните си маниери.

На следващия ден Виктор я покани на обяд, по време на който обсъдиха подробностите около пробните снимки, както и специфичните разлики между филмовата и театралната игра. Виктор говори през по-голямата част от времето, като й даваше множество ценни и интересни напътствия. Катрин се трогна от неговата загриженост и му благодари за полезните съвети, които получи от него. Виктор й каза, че иска да поговори с нея още веднъж преди пробните снимки, вече окончателно определени за петък следващата седмица — оставаха й само осем дни. А утре вечер след представлението беше поканена от графа на вечеря заедно с Ким и Франческа, преди той и Ким да отпътуват за Йоркшир.

Както си седеше, Катрин се усмихна. Усмивката й беше самодоволна и щастлива. Нещата вървяха като по ноти — всички планове, които така старателно беше подготвяла, бяха на път да се изпълнят. Тя ще се омъжи за Ким и ще стане графиня Ингълтън, а освен това ще се превърне в голяма кинозвезда. Тези мисли я накараха доволно да се облегне назад, самовлюбено да се сгуши във вълнения си халат. Скоро мечтите й щяха да станат реалност. Стига й толкова болка, мъка и страдание. Оттук нататък животът й щеше да бъде безкраен празник.

Докато си седеше така и си хвърчеше из облаците, на Катрин Темпест и през ум не й минаваше, че нещата изглеждат прекалено добре, за да са истински, че можеха да я сполетят неочаквани събития, които да сложат край на тези блажени дни. Но едва ли щеше да изпита подобно съмнение — за нея това беше абсурдно и недопустимо. За жалост Катрин беше подвластна на един грях, който са заклеймявали още древните гърци. Тя беше непоправимо високомерна и самонадеяна, имаше дързостта да предизвиква съдбата — беше прекомерно горделива и безкрайно уверена в собствената си неуязвимост. Катрин бе напълно сляпа за този свой недостатък и затова никога не изпитваше никакви угризения. Ето защо и сега тя беше напълно убедена в успеха си на пробните снимки. Ще се представи великолепно и Виктор ще й даде ролята във филма.

Виктор Мейсън й беше казал, че възнамерява да започне филма през април, а тази дата я удовлетворяваше напълно. Договорът й в театъра за пиесата „Троянската интермедия“ беше за една година и изтичаше в края на март. Ако желаеше, тя можеше да не го подновява. Работата по филма щеше да трае три месеца, като се предвиждаха както външни снимки в околностите на Йоркшир, така и снимки в едно от големите студиа на Лондон. Виктор й беше казал, че възнамерява да направи монтажа много бързо, защото искал филмът да е готов за пускане към септември. Също така мислел веднага да направи две копия от оригиналната лента, за да може едното да почне да се прожектира в Ню Йорк, а другото — в Лос Анжелис, и то не по-късно от една седмица преди края на годината. Именно по този начин щеше да спази изискванията на Филмовата академия и да получи право да кандидатствува с филма си за наградите за 1956. Въпреки че Виктор нямаше да смогне да пусне филма в масово разпространение преди пролетта на 1957, той беше решил да не изпуска възможността да си опита късмета в разпределението на Оскарите.

Ами ако тя самата получи Оскар! Тази мисъл така я зашемети и наелектризира, че на нея й прималя от вълнение. И тъй като притежаваше онзи рядък талант — никога да не се съмнява в себе си, възможността да получи наградата й се струваше съвсем реална. Но дори и да не получи Оскар, Катрин не се съмняваше, че ще стане голяма звезда след появяването на филма по екраните. Успехът щеше да й донесе не само голяма слава, но и пари, купища пари, а с тях — и много власт, една огромна и сладка власт.

Някаква ледена сянка премина през лицето на Катрин и грозно изкриви доскоро блаженото й изражение. Чертите й се изопнаха. Студени искри святкаха в очите й. Нейното изящно лице се промени до неузнаваемост от появата на някаква неистова злоба и омраза, така необясними у едно младо момиче.

Скоро, много скоро ще може да действува сама, ще извърви решително последните стъпки от своя план и ще им покаже коя е тя! Едва чута въздишка се изтръгна от устните на Катрин. Знаеше, че вече е късно да помогне на майка си, но все още можеше да спаси брат си Райън. Нейният скъп и обичан Райън. Откога не го беше виждала. Любовта към брат й беше един от основните мотиви в нейното поведение през последните няколко години. Голяма част от цялата й непоколебимост да се издигне се дължеше на твърдото й решение да изтръгне Райън от тиранията на баща им, от неговото пагубно въздействие. Често пъти мисълта за Райън я пронизваше тревожно и тя потръпваше от ужас. Той скоро щеше да навърши деветнадесет и Катрин се питаше озадачено до каква степен онази гад, баща им, беше успял да отрови душата му. Дали и Райън самият нямаше да се превърне в негово подобие? Дори само мисълта за това я изпълваше с отвращение и ужас и съзнанието й бясно се мъчеше да пропъди този кошмар. Но така нарастваше и решителността й да измъкне брат си от Чикаго и да го вземе при себе си, където и да е тя.

Мислите й се пренесоха изцяло към Райън. Зловещото изражение на лицето й изчезна, чертите й се отпуснаха и в очите й се появиха любов и нежност. Но с неговия образ неизменно вървяха и други спомени, които никак не бяха приятни. Тя стисна ръце в скута и се втренчи в пространството, без да помръдва, сякаш се вкамени. Като злокобен ореол около образа на Райън в съзнанието й израсна кошмарната къща, в която се бяха родили, в която брат й все още живееше. Този студен и грозен дом, който беше жив паметник на парите и властта на баща й. Тя винаги бе ненавиждала това място с тъмните коридори, страшните стълбища и мрачните стаи, претъпкани със скъпи, но грозни антики и безвкусни картини, събрани както дойде. Този дом беше образец за крещяща липса на чувство за красота и стил, неотразим пример за парвенющина. Там всичко потискаше и унищожаваше душата. Катрин винаги се е чувствувала бедна и нещастна в тази богаташка къща. Да, те имаха и най-скъпите дрехи, и най-отбраната храна, и слуги и коли на разположение, защото баща им беше почти милиардер. Въпреки това Катрин постоянно чувствуваше огромен недоимък, там просто никога не й достигаше обич и топлота. Тя неволно потръпна. Не беше стъпвала в този дом вече шест години. В деня, когато го напусна, тя се закле никога да не пристъпи прага му отново.

Изведнъж трескавите мисли на Катрин се насочиха към баща й. Въпреки че винаги се бе старала да изличи образа му от съзнанието си, точно днес тя си го припомни с някакво настървение. Изведнъж го видя така, сякаш беше застанал пред нея. Патрик Майкъл Шон О’Рорк имаше красиви сурови черти на лицето, катраненочерна коса и сини като сапфир очи, които обаче гледаха студено, сякаш наистина бяха от безчувствен скъпоценен камък. Имаше нещо страшно у него и Катрин внезапно осъзна, че още от съвсем малка е разбирала това. Само че тогава просто не е знаела точните думи, с които да го опише. Сега обаче в нея напираха ясни и жестоки думи. Той беше суров, алчен и безмилостен, един ненаситен човек, който се бе венчал за парите и се кланяше на властта. Никой не познаваше така добре Патрик Майкъл Шон О’Рорк, както тя самата. Той беше невероятен лицемер — хората го познаваха като очарователен, весел, забавен и сладкодумен ирландец, вкъщи обаче беше сърдит, жесток и непреклонен тиранин. Катрин не можеше да го понася. Но и той я мразеше не по-малко. Тя усети как кожата й настръхва, как тръпки полазват по гърба й, затова отново се сгуши в халата си. Сега си спомни с ужасяваща яснота и подробности деня, в който беше осъзнала цялата ненавист на баща й към нея. Беше август 1947 и тя бе само на дванадесет години.

На този ден, преди девет години, Катрин се беше почувствувала за първи път щастлива от много време насам, защото най-неочаквано майка й слезе да обядва с тях. Розали О’Рорк беше усетила някакво подобрение на състоянието си и беше решила да зарадва децата си. Катрин бе на върха на щастието да види майка си почти оздравяла и макар че Розали не излъчваше предишната жизненост и енергия, толкова характерни за нея, преди да се разболее, тя все пак изглеждаше добре и във весело настроение. Смееше се заедно с тях, а дълбоките и зелени очи искряха радостно. Красивата й червена коса беше буйна и здрава и приличаше на лъскав шлем над овалното лице, което в този ден не изглеждаше восъчно бледо и изкривено от болка. Носеше бледозелена рокля от копринен шантунг с дълги ръкави и широко разкроена долна част, за да прикрива изтънялата й фигура, стопена до неузнаваемост от болестта. Беше си сложила наниз от лъскави перли и перлени обици. По изтънелите й пръсти блестяха изумруди и смарагди.

Госпожа О’Рорк бе наредила на икономката Ани да сервира обяда в лятната трапезария — една от малкото уютни стаи в мрачната и потискаща къща, защото Розали я бе подредила по свой вкус. В тази стая се усещаше някаква особена свежест и ведрина — по стените приятно се смесваха ослепително бяло и ярко жълто, а всички останали предмети бяха в подобни тонове. Беше обзаведена с оригинални бели тръстикови мебели от миналия век. Стените бяха покрити с пъстри репродукции на екзотични птици и редки орхидеи, както и със саксии със зелени растения. Стаите на Розали на втория етаж бяха обзаведени в същия изискан, но не и претенциозен стил.

Въпреки че напоследък рядко използуваха тази стая, защото майка й вече не слизаше за обяд, Катрин я предпочиташе пред голямата трапезария с яркочервени стени, пъстър червен килим и отвратителни махагонови мебели. Тя наблюдаваше с възхищение майка си, която седеше срещу нея на масата, и си мислеше колко елегантна и изискана е изглеждала винаги — и сега беше облечена с вкус и ухаеше на любимия си парфюм от лилии. На Катрин майка й беше и си остана съвършеното олицетворение на красота и женственост, затова тя я боготвореше. В онзи ден Катрин почувствува нова надежда, че майка й може би ще оздравее от тайнствената болест, която я измъчваше вече две години и за която всички вкъщи говореха само шепнешком.

Беше делничен ден и Патрик О’Рорк още не се беше върнал, затова, слава богу, го нямаше напрежението, което обикновено тегнеше над масата, когато се събираха да се хранят. Райън не млъкна през цялото време, като ги забавляваше с най-невероятни историйки. Те се смееха и се чувствуваха щастливи. А Катрин се наслаждаваше на сладката сигурност, топлота и обич, които се излъчваха от майка й. Розали даряваше децата си с цялата своя нежност и любов.

Едно-единствено нещо обаче помрачаваше радостта на Катрин — тя виждаше, че майка й няма никакъв апетит. С тревога наблюдаваше как тя безучастно рови храната си и почти не опита нищо от вкусните ястия, които Ани беше приготвила. След обяда Райън се запиля нанякъде по момчешките си лудории. И за Катрин беше истинско щастие, когато майка й я помоли да остане при нея още някой и друг час. Какво по-голямо удоволствие за дванадесетгодишното момиче от това да остане да си поговори насаме с майка си в нейните приятни и прохладни стаи. На Катрин й харесваше тук, защото всичко беше в пастелни тонове и меки материи, имаше изящни френски мебели и красиви картини. Цялата обстановка се различаваше толкова много от останалата част на къщата, която носеше отпечатъка на просташкия вкус на баща й. А дневната на втория етаж беше най-любимата стая на Катрин, особено в студените зимни дни. В такива дни там винаги се палеше огън и съчките пращяха в камината, а те с майка й често седяха в полумрака на зимните следобеди, топлеха се на ярките пламъци, сладко си приказваха за книги, музика и театър или просто си почиваха мълчаливо, но винаги се чувствуваха прекрасно, защото между тях имаше дълбока любов и разбирателство. Така си седяха те и в онзи следобед преди девет години и наблюдаваха през прозореца езерото Мичиган — не говореха много, доволни дори само от това, че са заедно. Поради болестта на Розали отдавна не бяха имали щастието да прекарат някой следобед заедно.

Едва тридесет и две годишна Розали О’Рорк вече беше намерила покой в душата си и живееше с упованието в Бога. Мъдра съзерцателност бе изписана и върху лицето й, което беше красиво въпреки болестта. В този ден имаше някаква странна озареност в изражението й, примесена с малко тъга — погледът й се рееше някъде към езерото Мичиган, а очите й излъчваха безкрайна мекота и просветление. Обядът я беше поизтощил, но тя се стараеше да не издава умората си, за да не тревожи Катрин. Розали не бе познала много радост от брачния си живот, като се изключи радостта от децата и най-вече от Катрин, която обожаваше. Скоро след женитбата тя беше разбрала, че между нея и Патрик няма нищо общо. У него имаше някаква агресивна мъжественост и сприхав ирландски нрав. Той беше с неутолима страст към живота във всяко едно отношение, а за пари и за власт алчността му нямаше край. Със своя финес и изящество, със своята нежна и артистична душа тя постепенно се отчуждаваше от съпруга си и все повече се вглъбяваше в себе си, за да се изолира от неговата ненаситна похот и неудържимо сластолюбие. Колкото й да бе странно обаче, тя продължаваше все така да го обича, макар и да съжаляваше, че е свързала живота си с него, защото разбираше, че характерите им са абсолютно несъвместими. Малцина познаваха истинския образ на Патрик, защото той умееше да се преструва, да прикрива своята същност под маска от сдържаност и достолепие, имаше дар слово и успяваше ловко и коварно да представи черното за бяло и бялото за черно.

Още когато беше лудо влюбена в Патрик, бащата на Розали й каза: „Тоя се е венчал за дявола, и то не един път, помни ми думата!“ Много години след сватбата баща й продължаваше да храни недоверие към Патрик и да се съмнява, че бракът им ще просъществува. В известен смисъл той се оказа прав — понякога нещата все пак вървяха добре, макар че неведнъж Розали се бе замисляла дали да не напусне Патрик. Но за развод и дума не можеше да става. Тя беше католичка, както и той, а освен това имаха и деца, които той никога нямаше да й остави. Пък и все още го обичаше по някакъв начин, въпреки всичките му недостатъци.

Макар и да не си го признаваше и да не искаше да мисли за това, Розали знаеше, че смъртта й наближава. Тя не се заблуждаваше от краткотрайните си подобрения, от кратките изблици на енергия и жизненост, които при това идваха все по-нарядко. Сега, докато седеше с дъщеря си, тя тъжно размишляваше: „Колко малко всъщност ми остава на тази земя, колко малко време ми остава да бъда с моите деца, но дано Бог да ги закриля“.

Розали беше дълбоко религиозна и всеки ден отправяше благодарности към всевишния, че децата й са наследили нейните качества, а не са взели ужасния характер на баща си, или поне на нея така й се струваше. Тя погледна към Катрин, която седеше спокойно на стола, послушна и възпитана, и за пореден път изпита гордост от нея. Детето изглеждаше толкова мило и скромно в очарователната жълта рокличка, белите къси чорапки и черните лачени обущета. Но въпреки това тя се държеше някак прекалено зряло за възрастта си, сякаш беше преживяла доста, сякаш се беше сблъсквала с болката и неудачите на живота и вече беше придобила мъдро отношение към много неща. Розали съзнаваше, че това звучи абсурдно, защото дъщеря й беше гледана като цвете в саксия, винаги бе живяла в разкош и не познаваше нищо друго, освен сигурността и уюта на семейството и родния си дом. Но макар и още малка, Катрин беше с необикновена външност. Едва дванадесетгодишна тя беше истинска красавица с изящни черти, гъста кестенява коса и с тези изразителни и неповторими тюркоазени очи. Катрин беше мило и обичано дете и това личеше най-вече от сладкото й личице, но Розали знаеше, че под него се крие някакво своенравие и упорит инат. Тя обаче имаше и съмненията, че Катрин е наследила част от суровия характер на баща си, но може пък това да беше за нейно добро. Розали инстинктивно усещаше, че Катрин е в състояние да се грижи сама за себе си, да се опълчи срещу Патрик, а ако трябва и срещу целия свят, защото имаше борбен дух и щеше да оцелее, каквото и да й се случи. Макар че тя самата не беше такава, Розали благодареше на Бога, че дъщеря й е надарена със силен характер.

Райън беше детето, за което се безпокоеше повече. Той беше прекалено кротък, за да се противопостави на Патрик, който за нейна голяма тревога залагаше най-вече на сина си. Патрик виждаше в него наследника, който трябва да прослави името на фамилията О’Рорк, и се надяваше чрез него да постигне своите болни амбиции. Как само беше мечтал Пат да има син, колко разочаровано беше погледнал Катрин, когато тя се роди, защото не му беше нужно някакво си момиче. Раждането на Райън беше може би най-важното събитие в живота на Патрик и още от първия ден той реши какво ще направи от сина си. Нищо чудно тези грандомански и нелепи планове за сина му да бяха измислени години по-рано, но на Розали й се гадеше от тях. Опитите й да го разубеди се оказаха безуспешни, молбите й удариха на камък — тя срещаше само подигравателен смях или гневни проклятия. Беше безпомощна. Нямаше никаква възможност да попречи на Патрик да реализира амбициите спрямо сина си. Тя нямаше да доживее този страшен ден. Можеше само да се моли Райън да има силата и волята да не се поддаде на баща си, да събере куража да избяга от него и така да съхрани душата си. Ако Райън постъпеше именно по този начин, тя не се съмняваше, че Патрик ще го лиши от наследство и ще се откаже от него. Райън щеше да остане на улицата. Без пукната пара в джоба си. Но неговата сигурност и богатство щяха да бъдат личната му свобода и пълната независимост от влиянието и тиранията на баща му. Той сам ще решава съдбата си, а няма да бъде играчка в ръцете на Патрик О’Рорк.

Розали въздъхна, като си помисли за Патрик, и се запита защо ли все още така го обича, когато знаеше, че той е едно чудовище. „Колко непредвидими и абсурдни сме ние жените“ — помисли тя и се намръщи.

— Мамо, да не ти е лошо? — попита Катрин с тънко и тревожно гласче и Розали се сепна.

Тя се насили да се усмихне и отговори бързо с престорено безгрижен глас:

— Не, миличка, добре съм. Просто се бях замислила, че не ви отделям достатъчно внимание, но нали знаеш, че нямам много сили напоследък. Така ми се ще да прекарваме повече време заедно, особено сега, когато си във ваканция.

— Та и аз искам същото, мамо, — възкликна Катрин. — Но ти не се притеснявай за мене. Най-важното сега е да се оправиш.

Катрин скочи от стола и седна на канапето до майка си. Тя хвана нежната майчина ръка и се загледа в лицето й, но неочаквано забеляза нещо в зелените й очи, което я уплаши. Не знаеше точно какво е. Дали беше дълбока тъга? Или чувство на примирение? Детето не можеше да го изрази с думи, но сърцето му се сви и изведнъж очите му се напълниха със сълзи.

— Ти нали ще се оправиш, мамо, нали, кажи ми! — Катрин се спря, защото устните й затрепериха, и добави шепнешком: — Нали няма да умреш?

Розали се засмя с тънкия си момичешки смях и поклати лъскавите си червени къдрици:

— Разбира се, че не, глупачето ми! Ще се оправя бързо и скоро всичко ще бъде както преди. — С още по-широка усмивка тя смело продължи. — Та нали трябва да присъствувам на твоето първо представление. Искам да видя името ти с големи букви на афиша и да присъствувам на първата ти премиера. Нали не си се отказала да ставаш актриса, миличко мое?

Розали изрече тези думи с толкова увереност, че успя да разсее страховете на Катрин. Детето преглътна сълзите си и личицето му светна:

— Разбира се, че не съм, мамо, как така ще се откажа! — Въпреки че се усмихваше през сълзи, Катрин попита с необикновена решителност: — Как мислиш, той дали ще има нещо против, мамо?

Розали смръщи за миг бледото си лице, но после пак се усмихна:

— Кой, баща ти ли? Разбира се, че няма да има нищо против. Пък и защо ли? — Розали усети болка и се престори, че се намества по-удобно на дивана, за да не се издаде. — Нали ги знаеш какви са бащите, мъничко мое. Те не се интересуват много от такива неща. Те си мислят, че дъщерите трябва да се задомят веднага щом завършат училище и да народят много деца. Надявам се, че той просто ще го приеме за твое временно увлечение, преди да се омъжиш.

— Но аз изобщо нямам намерение да се омъжвам — заяви Катрин с изненадваща ярост, а сините й очи гневно засвяткаха. — Искам да стана прочута актриса като Сара Бернар, Елеонора Дюсе и Катрин Корнел. Възнамерявам да посветя целия си живот на театъра. Няма да си хабя времето за такава глупост като семейния живот — каза тя с насмешка.

Розали едва се сдържа да не се разсмее и сериозно й отговори:

— Е, миличка, може да ти дойде друг акъл някой ден, особено когато се влюбиш.

— Сигурна съм, че никога няма да се влюбя! Отсега си го знам.

Този път Розали не отговори, а усмихнато и с умиление се загледа в дъщеря си. Накрая тя каза:

— Жалко, че това лято не успяхме да отидем при леля ти Люси в Барингтън. Щяхме малко да се разнообразим. Толкова е горещо тук в Чикаго сега. Но баща ти реши, че пътуването ще бъде прекалено изморително за мен. Катрин, нали не се сърдиш, че цяло лято ще прекараш тук у дома?

— Не, мамо. Аз наистина обичам да ходя в Барингтън, но само с теб. Сега повече ми харесва да сме си заедно с теб.

— Много си миличка — Розали за миг се замисли и нежно я попита: — Ти нали обичаш леля Люси?

Катрин се учуди на този въпрос:

— Ами, разбира се, мамо. Обичам леля.

Розали стисна малката ръчичка на Катрин и каза;

— Откакто се помня, тя винаги ми е била опора и е най-добрият ми приятел, освен че ми е сестра. — Розали замълча. Искаше й се да каже още нещо, но се боеше да не разтревожи Катрин, затова внимателно подбираше думите си: — Леля Люси те обича страшно много, Катрин. Тя винаги е искала да си има дъщеричка като теб. На нея можеш да разчиташ за всичко, мила моя. Не забравяй какво съм ти казала, моля те, Катрин.

Катрин се отдръпна, седна по-настрани от майка си и се загледа в нея изпитателно с големите си, изразителни очи. Лицето на майка й изглеждаше ведро и спокойно — странният израз в очите, който преди малко забеляза вече го нямаше. Въпреки това Катрин заговори някак си бързо и разтревожено:

— Защо говориш такива странни неща, мамо? Защо трябва да разчитам на леля Люси, когато си имам теб?

— Всеки човек има нужда от приятели, мила моя. Именно това се опитах да ти кажа. А сега искаш ли да ми почетеш нещо? Малко поезия? Да речем, нещо от Елизабет Браунинг ще ми достави голямо удоволствие.

Катрин извади една книга с кожена подвързия, която съдържаше само стихове. Тя се настани на един стол, запрелиства я, докато намери сонетите на Елизабет Браунинг, и си избра един, който сама много харесваше, а знаеше, че е любим и на майка й.

Гласът й, ясен и звънлив като камбанка, проехтя из стаята:

 

 

Питаш що за обич е моята? Сега ще ти разкажа.

Тя е в дълбоките, потайни дебри и кътове

на душата ми, където все тебе срещам по пътя,

когато Време и Вяра решат от мен да се откажат.

Обичам те простичко и съвсем обикновено даже,

ти моя насъщна светлина — в слънце и в шепи скътана.

Обичам те, че си свобода — до лудост чак търсена,

обичам те, че си мъдрост — суета с теб не ще ме смаже.

Свикнала съм вече да стискам устни пред всяка горест

и сега тебе обичам с ината на малко дете.

Моят светец си днес и те обичам чисто, без корист.

Ти си усмивката моя, ти си в живота ми вплетен,

моя си скръб любима. И ако е Божия орис,

подир смъртта си само ще мога да обичам повече.

 

 

Катрин вдигна глава и погледна майка си усмихнато като очакваше да я похвали. Но усмивката й моментално се стопи, тя хвърли книгата и хукна към майка си. Върху бледите скули на Розали блестяха сълзи и тя с трепереща ръка се опитваше да ги обърше.

— Мамо, мамо, какво ти е? — извика Катрин и прегърна майка си. — Защо плачеш? Не знаех, че този сонет ще те натъжи и разстрои. Та нали ти винаги толкова си го харесвала.

— Разбира се, че го харесвам, мила моя — отговори Розали и се усмихна през сълзи, а вътрешно с тъга си мислеше за своя Патрик. — Не съм тъжна, наистина не съм. Сонетът е прекрасен, но аз се разчувствах от твоя глас, от твоето артистично и изразително четене. Катрин, сигурна съм, че от теб ще стане голяма актриса.

Катрин целуна майка си по бузата.

— Да ти прочета ли още един сонет? Нещо по-весело?

Розали поклати отрицателно глава:

— Мисля да полегна малко, Катрин. Като че ли се поизморих. — Тя се наведе към дъщеря си и я щипна закачливо по бузката. — Ти си забележително дете, красива моя Катрин. И толкова, толкова много те обичам.

— И аз много те обичам, мамо.

Розали се изправи и се хвана за облегалката на канапето, за да се подпре и да прикрие внезапното разтреперване на цялото си тяло.

— Нали после пак ще дойдеш да ме видиш, мила моя?

— Разбира се, мамо — отговори Катрин.

Розали само кимна, защото нямаше сили да проговори, и тръгна бавно към стаята си.

Катрин отиде да търси Райън и преобърна къщата, докато го намери. Когато се изкачи на третия етаж, усети, че там е непоносимо горещо. Въздухът беше толкова влажен и застоял, че едва се дишаше. Тя се изпоти, докато стигне до старата им детска стая. Когато отвори вратата, беше вир-вода, а памучната й рокличка бе залепнала по тялото й.

Както и очакваше, тя видя, че Райън седи и си рисува нещо на масата. Той беше навел глава съсредоточено, а около лицето му отвсякъде се спускаха червеникави къдрици. Вдигна очи, когато сестра му влезе, и се усмихна.

— Ще ми покажеш ли какво рисуваш? — попита Катрин и се приближи до него.

Райън кимна в знак на съгласие:

— Естествено. Ей сега я направих. Само че не я хващай с ръце. Още не е изсъхнала.

Катрин остана във възторг от акварелната рисунка. Тя не беше просто добра, а направо изключителна — един пейзаж в свежо зелено, пепеляворозово, бледожълто и преливащи се сини тонове. Красивите полутонове и изящните линии придаваха на рисунката нещо приказно и неземно красиво. Това беше най-добрата му рисунка досега и Катрин остана смаяна от огромния му талант. Не беше за вярване, че този акварел е нарисуван от десетгодишно момче.

— Да не си я прерисувал от някоя книга? — попита тя, докато надничаше през рамото му.

— Разбира се, че не съм — отвърна възмутено Райън. Дълбоките му зелени очи, които беше наследил от майка си, проблеснаха обидено, но после се ухили: — Хей, кьорчо, не виждаш ли какво е нарисувано?

Катрин поклати отрицателно глава. Той се разрови из листата по масата и извади една снимка.

— Сега виждаш ли? Това е градината на леля Люси в Барингтън — важно обясни той и тикна снимката под носа й.

— Но ти си я направил още по-красива — възкликна Катрин, която все повече се удивляваше от неговата необикновена дарба. — Райън, та ти си истински художник. Обзалагам се, че един ден ще станеш прочут. И аз ще съм толкова горда с тебе.

Той се ухили и сбърчи нос, от което кафявите му лунички сякаш станаха още по-гъсти.

— Кати, ти сериозно ли мислиш, че ще стана истински художник? Закълни се с „честна индианска“.

— Честна индианска, Райън, с ръка на сърцето и да пукна, ако те лъжа — отвърна му тя усмихната.

В този момент вратата се отвори така рязко и с такъв трясък, че двете деца подскочиха и се спогледаха стреснато. На прага стоеше Патрик О’Рорк. Странно и неочаквано беше появяването му в дома по това време на деня. Той нахълта в стаята като ураган:

— Ето значи къде сте били! Какво, по дяволите, правите тук на тавана, когато долу съм ви направил идеална стая за игра? Аз да не си хвърлям парите на вятъра!

Катрин беше сложила ръка на раменете на Райън и усети как той целият се скова. Тя отвърна бавно и спокойно:

— Не, татко, парите ти не са отишли на вятъра. — Катрин спря за момент, а после ловко замаза положението, като го излъга: — Ние много харесваме тази стая и най-често си играем там.

— Радвам се да го чуя — каза Патрик и се тръшна в един люлеещ се стол. Той беше висок, едър мъж и столът изскърца под него, но това изобщо не му направи впечатление. Погледна замислено и изпитателно двете деца с пронизващите си сини очи. След това се втренчи само в Райън. — Днес добре ли си поигра, момчето ми?

— Да, татко — отговори тихо Райън, защото присъствието на баща му винаги го стряскаше и смущаваше.

— Така. Само така. — Патрик се облегна назад, започна леко да се люлее на стола и потъна в размисъл. Изведнъж той повдигна тъмната си гривеста глава и попита: — Райън, днес случайно да са ти горели ушите?

— Не, татко — Райън се притесни от този странен въпрос и смутено взе да бърчи носле.

— А е трябвало да ти горят, синко. Защото днес по обяд аз надълго и нашироко разказвах за тебе на моите политически съмишленици. А някои от тях са големи клечки. Както обикновено бях до града, за да обсъдим важните дела на нашата Демократическа партия. Нали знаеш, че няма по-сериозна организация от нашата в тази страна. Дяволски добре се оправяме. Няма кой да ни се опре. — Той гледаше Райън със сияещ поглед. — Трябва да ти кажа, че ние ирландците сме тия, дето дърпат конците. Но внимавай да не се изпуснеш за това пред някого, момчето ми. Както и да е, аз предупредих моите приятели, че синът ми ще стане най-големият политик, който някога се е раждал в Чикаго. Да, разказах им как първо ще станеш конгресмен, а после сенатор и с удоволствие забелязах, че те ме слушаха с интерес. И напълно ме подкрепят.

Патрик изобщо не забелязваше изумлението по малкото личице на Райън, нито пък смаяния поглед на Катрин, и продължи да говори в същия дух:

— И се зарекох пред тях да изпълня едно обещание, което на всяка цена ще осъществя. Аз тържествено обещах, че… — Патрик рязко прекъсна и многозначително замълча, за да придаде повече тежест и смисъл на това, което щеше да каже. Той пое дълбоко въздух, погледна изпитателно децата и произнесе с огромна гордост и самоувереност: — Аз тържествено обещах, че моят син е първият ирландец–католик, който ще стане президент на Съединените американски щати!

Патрик важно скръсти ръце на огромните си гърди, безкрайно доволен от себе си, излегна се назад в стола и зачака възторжена реакция от децата, като ги гледаше съсредоточено. Те обаче стояха безмълвни и затова той попита:

— Хайде, Райън, кажи нещо! Не зяпай като някой мухльо! Не се ли радваш, че ще станеш политик? А после и президент на тази наша велика страна, най-великата страна на света!

— Не знам, татко — прошепна Райън с треперещо гласче. Личицето му беше толкова пребледняло, че луничките изпъкваха като големи кръгли петна.

Патрик се закикоти:

— Разбирам те, синко. Не ти се сърдя. Знам, че не е лесно да се проумее такава грандиозна идея. Велики и амбициозни са моите планове за теб. Но какво лошо има в това да си амбициозен? — Той задаваше въпроси и сам си отговаряше разпалено. — Ако не бях амбициозен, днес нямаше да съм милиардерът, чийто син ще стане първият ирландец–католик на президентския пост в Америка. И няма защо да тревожиш умната си главица, Райън. За абсолютно нищо. Аз винаги ще мисля вместо теб. С моите пари, с моята власт, с моите влиятелни приятели аз ще направлявам твоята кариера и ще те кача право в Белия дом. Почакай само и ще видиш. Знам, че моите мечти ще се осъществят чрез тебе, Райън, не се и съмнявам в това. Нищо не може да ми попречи да направя именно от теб такъв политик, какъвто светът не познава. Ти само остави всичко в мои ръце, сине.

Райън преглътна и отвори уста да каже нещо, но не излезе нито думица. Той потърси помощ от Катрин, като я погледна с умоляващи очи.

Катрин беше сащисана от речта на баща си. Ако беше чула тези думи от някой друг, щеше да ги помисли за празно и глупаво самохвалство, което не бива да се взима на сериозно. Но баща й хич даже не се шегуваше и си вярваше на всяка дума, затова тя вътрешно потрепери при мисълта за това, което очаква Райън. Брат й беше ужасен и имаше за какво. Тя го притисна по-близо до себе си и каза:

— Да, но Райън не иска да се занимава с политика — дори не можеше да се насили да го нарече татко.

Патрик целият почервеня:

— Какво? — попита той с нисък и дрезгав глас, който прозвуча зловещо и заплашително. — Я повтори какво каза!

— Патрик не иска да става политик. Той иска да стане художник — отговори Катрин с тих, но решителен глас. Баща й можеше да сплаши Райън, но не и нея. Хич даже не се страхуваше от него.

— Кати Мери О’Рорк, как смееш ти да ми казваш какво иска моят единствен син! — изкрещя Патрик и скочи на крака. Лицето му стана тъмночервено, и стоманеносивите очи заблестяха злобно.

— Но Райън е толкова талантлив. Само виж рисунката му — извика и тя, без да се стресне от неговия гняв.

— Хич не ща да я гледам! Няма да позволя да направите моя син мухльо, не и в моя дом! Ти и твоята майка! Само му пълните главата с разни глупости. Ще сложа край на тия глезотии, и то още сега! — Разтреперан от гняв, с няколко крачки той стигна до масата и сграбчи рисунката. Без изобщо да я погледне, я разкъса на две и я захвърли на пода.

Райън изстена с тънко гласче като ранено животинче и захапа юмрука си с треперещи устни. Катрин потрепери и зяпна баща си със страхопочитание и ужас. Само след секунда грамадната ръка на Патрик яростно замахна и помете от масата кутията с боите, четките за рисуване, буркана с водата и всички листа. Той започна да ги тъпче с тежките си крака. По лицето на Катрин се изписа отвращение. Тя си помисли: „Отвратителен човек. Вулгарен и недодялан. Той си въобразява, че е джентълмен, защото носи костюми и обувки по поръчка и меки копринени ризи. Но не е, и никога няма да бъде. Винаги ще си остане един невеж селяк. Прост ирландец.“

Патрик насочи костеливия си пръст към Райън и разпалено заговори:

— Сега ме чуй добре, момчето ми. Да не съм те видял повече да рисуваш. Чу ли, забранявам ти! Тези глупости не са за човек с бъдеще като твоето! Това не е работа за истински мъж. Ти ще станеш политик, Райън О’Рорк, дори ако трябва за това да продам душата си! Един ден ще те видя президент на нашите Съединени американски щати. А за тази цел подготовката ти трябва да започне още днес. Трябва да си упорит, дисциплиниран и всеотдаен, за да успееш. Тъй както се става шампион по бокс. Разбра ли сега, моето момче? Надявам се, че бях достатъчно ясен.

— Да, татко — отговори Райън смирено, все още разтреперан от страх и ужас и по-нещастен от всякога.

Едва сега Патрик се обърна към Катрин и я погледна смразяващо:

— А ти, млада госпожице, не желая повече да се месиш там, където не ти е работа. До гуша ми дойде от тебе напоследък. Ти си истинска напаст, да не говорим, че си и малка лъжкиня, ти, Кати Мери О’Рорк! Не си мисли, че съм забравил ужасните ти приказки по адрес на чичо Джордж. Ти си безобразна. И отвратителна. Никога не съм и помислял, че моята дъщеря ще изрече толкова неприлични думи.

Катрин почувствува, че кръвта слезе в петите й, а краката й се разтрепериха. За миг тя си помисли, че ще припадне. Големите й очи бяха станали огромни от ужас. Капки пот избиха по челото й и тя стисна юмруци, за да се овладее. Как може баща й да е толкова жесток и подъл и да я унижава пред малкия Райън с такива обидни думи. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои, и каза с изненадващо равен глас:

— Джордж Грегсън не ми е никакъв чичо. Той си е само твой приятел. И ако искаш, пак ще ти повторя всички онези думи, защото за мен те не са лъжа!

— Марш веднага в стаята ти! — изкрещя Патрик с такава ярост, че гласът му изстърга дрезгаво. — Как смееш да ми отговаряш! Не само че си лъжкиня, но си и нагла на всичкото отгоре! Да не съм те видял да дойдеш за вечеря, госпожичке! Не искам да гледам физиономията ти тази вечер. Ани ще ти качи храната в стаята.

Катрин стоеше като закована и с неволен жест, сякаш търсеше опора, тя се вкопчи в рамото на Райън. Баща й забеляза това и властно изкомандува:

— Не се доближавай до брат си! Махни се! Ти винаги си го глезила. Започвам да се плаша, че той става лигльо като тебе. А сега изчезвай в стаята си!

— Отивам! — троснато отвърна Катрин и закрачи бързо към вратата. — Но преди това ще се отбия при мама да не би да има нужда от нещо.

Патрик отново щеше да избухне, но се сдържа. Преди да излезе, Катрин се извърна и го погледна право в очите. С хладен тон и унищожителна ирония тя му съобщи:

— Търсиха те днес по телефона. Оставих ти бележка на бюрото. От някоя си госпожица Макгреди. Каза да я потърсиш на вашето си място. Ти си знаел кой е ресторантът.

Патрик остана с отворена уста и вцепенено я гледаше, без да може да проговори. После се овладя, стисна устни, а очите му студено се изцъклиха. В този момент тя прочете в погледа му цялата омраза, която изпитваше към нея. Сърцето й се сви от ужас. Тя обаче веднага възвърна куража си и го погледна дръзко и предизвикателно. Той разбра, че тя е разкрила цялото му двуличие — Катрин не се и съмняваше в това, защото изражението му го издаваше. Жлъч и злоба задавиха Катрин — с инстинктивния си детски усет и прозрение тя осъзна, че баща й е самото олицетворение на злото. Кръвта й се смрази и в този момент в душата й поникнаха първите кълнове на бъдещата омраза. Тя даде клетва пред себе си, че ще води война с баща си за Райън, за душата на Райън, дори ако трябва да посвети живота си на това. Тя не знаеше, че омразата така ясно се четеше в острия й поглед, че дори и Патрик се стресна.

Същата нощ Катрин лежеше будна в леглото си и чуваше през стената риданията на Райън. Беше започнал да плаче веднага щом се върна от вечерята и още не спираше. Сърцето й се късаше за него и така й се искаше да влезе в стаята му и да го утеши. Спираше я единствено мисълта за гнева на баща й, ако я усети, че е там. И не за себе си се страхуваше тя, защото вече не се боеше от нищо. Тревожеше се най-вече за Райън. Интуитивно усещаше, че ако се опита да защити малкото си братче, баща й можеше да предприеме някакви крайни мерки и да ги раздели съвсем. С необичайна за възрастта си проницателност тя разбираше, че в този дом нещата вече никога нямаше да бъдат същите. Ще трябва да внимава за всяка своя дума, за всяка своя стъпка, ако не искаше да навреди на Райън.

Но накрая не издържа на сърцераздирателните му хлипания и като безстрашно момиче се измъкна от леглото и тихо отвори вратата. Огледа се предпазливо — коридорът беше тъмен и пуст и за нейно огромно облекчение не се виждаше никаква светлина от стаята на баща й. Той или беше на долния етаж, или го нямаше вкъщи. Може би беше отишъл на среща с госпожица Макгреди. Тя престана да диша, вмъкна се в стаята на Райън и стигна на пръсти до леглото му.

— Аз съм — прошепна тя и приседна до него. После го прегърна и започна да го гали по главата, като го успокояваше с нежни, кротки думи. Накрая той престана да хълца и се сгуши в нея, а малките му ръчички се вкопчиха около врата й.

— Страх ме е, Кати — прошепна той в тъмнината, а тялото му продължаваше да се тресе от беззвучни ридания. — Не искам да ставам политик. Искам да стана художник. Кажи ми какво да правя? Толкова се страхувам от татко.

— Тихо, миличък, не се разстройвай отново. Все ще измислим нещо.

— Защо татко скъса хубавата ми рисунка? Исках да я подаря на мама.

— Не знам. Сигурно, защото аз го ядосах много. Но, Райън, ти ще направиш друга за мама. Още утре.

— Не мога, Кати. Не мога — изстена той. — Татко ми забрани. Никога вече няма да рисувам.

— Моля те, миличък, по-тихичко — напомни му Катрин и продължи да го успокоява. — Разбира се, че пак ще рисуваш. Ще намерим някакъв изход, обещавам ти. Всичко ще бъде наред.

— Наистина ли, Кати?

— Наистина, миличък, вярвай ми. Хайде сега да заспиваш.

Тя лекичко се освободи от прегръдката му, намести го в леглото и внимателно го зави. Поседя още малко при него, като го галеше по косата и му говореше приспивно, докато той започна да се унася. Тъкмо реши да си върви, когато брат й внезапно отвори очи и я дръпна за ръката:

— Кати, какво искаше да каже татко за онези твои лъжи за чичо Джордж?

— Шшшт, миличък — прошушна Катрин уплашено, а после тихо му каза: — Нищо особено. Хайде сега заспивай.

— Добре, Кати — отговори той с обичайната си покорност. Затвори очи и се сви на кълбо, а Катрин се измъкна обратно на пръсти.

След като се върна в стаята си, тя дълго не можа да заспи, защото съзнанието й се изпълни с омразни спомени за онзи ден, когато Джордж Грегсън дойде за първи път у тях. Беше неделя. Бяха освободили цялата прислуга, освен икономката Ани, която си подремваше сладък следобеден сън. Райън беше излязъл с леля Люси, баща й беше отишъл да играе голф, а майка й по това време беше в болница. Катрин бе сама в цялата къща, като се изключи икономката, която спеше на горния етаж. Тя се опита да пропъди ужасните подробности от този ден, но спомените безмилостно я завладяха. Дори и сега се разтрепери и я обля студена пот. Тя отново видя пред себе си грозното му кървясало лице да се приближава към нея. Спомни си как едната му ръка се вкопчи в малките й гърди, а другата плъзна нагоре по роклята й и я стисна между краката.

Неочаквано Катрин и сега усети същото отвращение, което я бе обзело, когато Джордж Грегсън разкопча панталоните си и притисна лицето й към слабините си. Тя скочи и препъвайки се, хукна към банята, защото толкова й се догади, че всичко в нея се преобърна. Наведе се над мивката и дълго повръща, както в онази ужасна неделя повърна върху панталоните на Джордж Грегсън.

Катрин не каза на никого, че Джордж Грегсън посегна на нея, защото не само се притесняваше и срамуваше от това, но изпитваше някакъв необясним страх да го сподели. Той обаче я нападна още няколко пъти и тя се опита да намекне на баща си, че се страхува от този човек. Не искаше да казва нищо на майка си, защото вече беше прекалено болна, за да го понесе. С много заобикалки и недомлъвки Катрин се опита да разкаже на баща си за случилото се по възможно най-дискретния начин. За нейно огромно разочарование, изумление и ужас баща й не повярва на думите й. Той я нарече подла лъжкиня. И ето че днес в детската стая отново я обиди по същия начин.

Разтреперана, Катрин избърса с кърпа лицето си и изпи чаша вода. Тя напълни ваната и изсипа голямо количество от шампоана, който й беше подарила леля Люси. Дълго лежа във водата, после се подсуши, покри цялото си тяло с пудра и три пъти изми зъбите си. Само след този истински ритуал на измиване и почистване тя беше в състояние да се върне в леглото си, но успя да заспи чак на зазоряване.

Обратно на очакванията й, по време на закуската баща й не спомена и дума за спречкването от предния следобед. И през следващите дни той се държа така, сякаш нищо не се беше случило. Постепенно всичко тръгна постарому и въпреки че не купиха нови боички на Райън, на нея й позволиха да си играе с Райън и от това малко й олекна. Но когато свърши ваканцията им, Патрик предприе решителни действия, без да дава никакви предварителни обяснения. Той стегна багажа на Райън и го изпрати в едно кадетско училище на източното крайбрежие, а Катрин я остави да живее в пансиона на католическото училище, в което беше учила дотогава. Само след една година погребаха Розали. Катрин беше безутешна и обезумяла от мъка — понякога така страдаше за майка си, така копнееше да я види отново, че дори й минаваше мисълта да се самоубие. Единствено леля Люси успя да поуспокои тринадесетгодишното момиче и да му вдъхне малко увереност със своето разбиране, съчувствие и обич. През следващите няколко години те двете много се сближиха и именно леля Люси убеди Патрик да изпрати Катрин да учи в Англия, когато вече беше навършила шестнадесет години. Катрин знаеше, че той с готовност ще се съгласи, защото баща й не можеше да я гледа, нито пък да понася мълчаливия упрек и омразата в очите й.

След като Катрин завърши гимназия в Англия, тя се записа в Кралската академия по театрално изкуство, и то пак благодарение на ходатайствата на леля Люси пред Патрик. През всичките тези години нямаше никаква вест нито от баща си, нито от Райън. Тя знаеше, че Патрик държи Райън изкъсо, че му е забранил да й пише, а Райън все още се страхуваше от него. За сметка на това пък леля Люси често и подробно й пишеше за тях, а и всеки месец не пропускаше да изпрати чека, който е издействувала от баща й.

Катрин се отърси от спомените си, попремигна стреснато и седна изправено на канапето. За нея беше повече от ясно, че баща й дава пари, само и само да я държи далеч от Чикаго. Той беше доволен, че се е отървал от нея. Освен че знаеше прекалено много неща за него, тя можеше да окаже влияние върху Райън. Той нямаше да позволи на никого да попречи на плановете му за Райън. Още от дете Катрин беше проумяла, че тези негови планове са сериозни и опасни. Той беше решил да ги осъществи, каквото и да му коства това, защото ламтеше за власт и вярваше, че чрез Райън ще успее да се домогне до най-висшата власт в Америка, до президента на Съединените щати.

Катрин сви устни презрително. „Ще го науча аз — помисли си тя мрачно, — той все още не знае на какво съм способна. Нека само да стана звезда и да спечеля много пари! Тогава ще изпратя Райън да учи рисуване в Париж или където той си избере.“ Тази мисъл я наелектризира. Още много труд й предстоеше, докато дочака този ден, затова не трябваше да губи нито миг в ужасни спомени за Патрик Майкъл Шон О’Рорк. Гадното му копеле! За нея жребият бе хвърлен още преди девет години. Тя се беше захванала с нещо, от което никога нямаше да се отклони, дори да й се прииска. Да осуети плановете на баща си и да спаси Райън — това беше нейната съдба, неотклонната цел на живота й.

Катрин стана и занесе обратно таблата в кухнята. С манията си за чистота тя веднага изми, изсуши и прибра приборите. После бързо отиде в банята, за да се изкъпе и да се приготви за срещата си на обяд. Моментално мислите й се прехвърлиха към пробните снимки, от които зависеше почти всичко, и тя имаше само една седмица, за да се подготви. Не се и съмняваше в собствените си способности. Повече я притесняваше откъсът, който искаше да представи. Беше го подбрала много удачно, но знаеше, че трябва да се преработи в диалог, а за това й трябваше професионалист. Мозъкът й защрака с обичайната бързина и изведнъж по лицето й се разля доволна усмивка. Ами да, можеше да разреши проблема си още днес, по време на обяда. Трябваше само да бъде достатъчно убедителна.