Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (8)

Глава VIII

— Къде по дяволите се губиш! — изсъска Катрин, а очите й святкаха, когато отвори вратата на Виктор Мейсън.

— Няма що, хубаво посрещане! — отговори той, а после се ухили широко. — Какво сега — да влизам ли или да си хващам пътя обратно?

— Само да си посмял! — извика Катрин и страхувайки се, че той наистина може да си тръгне, го сграбчи за ръкава на шлифера, който беше наметнат небрежно върху раменете му, и го дръпна рязко към себе си.

Виктор се обърна към шофьора си, който пристъпваше наоколо с огромен черен чадър в ръка, и каза:

— Няма да се бавя повече от два-три часа, Гюс. Е, нищо чудно да ме изритат и преждевременно от тука — отбеляза той със самоирония. — Можеш да се поразмотаеш малко. После мини насам. И умната! — Накрая му каза заговорнически: — Хайде, ти си знаеш…

— Всичко ще бъде наред, господин Мейсън — отговори чинно Гюс със заучена безизразност на лицето, след което се върна в колата, а Виктор влезе в къщата.

— Е, слава богу, поне е спрял да ти казва „Началство“ — подметна Катрин подигравателно.

Виктор я погледна развеселено и се закиска лекичко, преди да отговори:

— Ами — само за пред хората. Останеме ли сами пак си ми вика „Н’чалство“. Аз обаче нямам нищо против. Даже ми харесва. — Той й пъхна в ръцете един пакет и закачливо намигна: — Пази се от подаръците на разни съмнителни италианци.

Катрин прие подаръка със стиснати зъби. Тя не беше човек, който се успокоява лесно — ядът й все още я изгаряше отвътре. Беше много изнервена и едва се сдържаше да не избухне. Тя мълчеше студено и продължаваше да го гледа укорително, а накрая каза:

— Мислех, че няма да дойдеш. Много закъсня. Прекалено много. Случайно да си чувал за какво служи телефонът? Това е малък инструмент, чрез който хората си предават съобщения, когато са…

Той я прекъсна с гърлен смях:

— Я остави тоя сарказъм, сладурче. — Отметна шлифера си и се огледа. — Къде да сложа това?

Катрин кимна към закачалката и му отвърна троснато:

— Ей там. — Тя погледна пакета в ръката си. — И какво е това все пак?

— Предложение за сключване на примирие. Шампанско. И то розово шампанско — каза й Виктор, докато окачваше шлифера си.

— Моля? Розово? Сега разбирам кое му е съмнителното на подаръка ти — сопна се тя.

— Майчице мила, така ли ще се държиш цяла вечер? — попита Виктор, докато се приближаваше до нея, а тя стоеше изопната насред коридора с все същото гневно изражение. Той обаче съвсем не се беше засегнал от язвителните й забележки и леденото държане. Даже изглеждаше весел и с невъзмутим глас й каза:

— Слушай, сладурче, извинявай. Наистина съжалявам. Нямаше начин да дойда навреме. Трябваше да ми се обадят от Щатите, и то по много важна работа. Хайде, Катрин, не се сърди на доброто момче.

Той й говореше така умолително и с толкова искрен глас, че Катрин не се сдържа и му се усмихна. Тя отлично знаеше, че ще бъде глупаво да ядоса Виктор и по този начин сама да навреди на своите планове и кроежи. Не че и той нямаше полза от нея, но беше по-благоразумно да не го дразни точно сега. Стигаше й, че все пак се появи и тревожните съмнения отстъпваха място на ведрата увереност, че беше изпълнил обещанието си към нея. Със светкавична бързина и ловкост тя смени поведението си и пусна в пълен ход хамелеонската си способност да се представя в различни образи. Само за миг усмивката й стана сияйна и примамваща, а тюркоазените й очи заблестяха ласкаво и сърдечно.

— Извинявай и ти, аз също съжалявам — каза тя с безкрайно прочувствен глас. — Не исках да се държа толкова грубо, но бях ядосана. Нали ги знаеш англичаните колко са придирчиви на тема точност, добро възпитание и тям подобни, за което изрично те предупредих. — Тя му подаде пакета и продължи със същия меден глас: — Колко е мило, че си донесъл това. Трогната съм. Но мисля, че ще е по-подходящо да го поднесеш на нашата домакиня. Сигурна съм, че ще оцени жеста ти. Хайде, скъпи, да не се бавим повече. Нека да идем при тях.

Виктор наперено пъхна бутилката под мишница, погледна се в кристалното гледало, пооправи вратовръзката си и каза с цинична усмивчица:

— Целият съм твой, сладурче. Вече можеш да известиш за моето пристигане.

Ким и Франческа прекъснаха разговора си, когато Виктор и Катрин влязоха в гостната. Виктор усети как моментално два чифта очи се вторачиха в него с огромен интерес. Тъй като беше световноизвестна кинозвезда, и то вече толкова години, той беше свикнал да го зяпат с интерес и любопитство, защото всеки си имаше собствена представа за него, която рядко отговаряше на действителността.

Но сега той се сепна и погледна изумено към момичето в сиво, което седеше до камината и се изправи да го посрещне. Виктор усети как тя магнетично го привлича като някаква ярка звезда. Той почувствува непреодолимо желание да се втурне към нея, усети силния порив не просто да се запознае с нея, а да я познае като жена. Но се опомни веднага. Нямаше намерение да се държи невъздържано и хлапашки, т.е. да проявява „лош вкус“, както биха се изразили англичаните, пък и самата Катрин достатъчно го беше предупреждавала. Не искаше да й дава повод отново да му изнася лекции по добро възпитание. А и младият мъж, който седеше до нея, вече се бе упътил към него с широка усмивка и с ясен сърдечен поглед, който изразяваше неподправено гостоприемство — очевидно това беше Ким, приятелят на Катрин.

Без да изчака Катрин да ги представи един на друг, той подаде дружелюбно ръка и каза:

— Аз съм Ким Кънингам. Много се радвам, че дойдохте.

— И на мен ми е приятно, че съм тук — отговори Виктор, като се ръкува с него енергично. Тъй като знаеше, че благоприличието го изисква, той се извини за закъснението си и обясни причините за това.

— О, моля ви, не се притеснявайте, всичко е наред — възкликна Ким и се ухили. — Докато ви чакахме, седяхме и си бъбрихме, пийнахме и по чаша шампанско. Но нека първо да ви запозная с моята сестра, а после ще ви донеса нещо за пийване. Какво предпочитате? Шампанско? Или пък нещо друго?

— С удоволствие бих пийнал едно уиски с много лед и с малко сода.

Ким леко го хвана под ръка и го поведе към камината.

— Запознайте се, това е Франческа — каза той, усмихна се любезно на двамата и се упъти към бюфета, за да налее уиски за Виктор.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Мейсън — усмихна се Франческа.

Те се ръкуваха, без да бързат да отдръпнат ръце. Взаимно приковаха погледи един в друг и се загледаха със странно вълнение. Докато гледаше нежното лице пред себе си, Виктор забеляза, че искрящите й кехлибарени очи се разшириха и изпълниха с изумление, каквото и самият той усещаше. По устните й само за миг трепна усмивка. „Никога не съм я срещал, но знам, че я познавам“ — помисли си той смаяно. „Наистина я познавам. Винаги съм я познавал някъде дълбоко в душата си.“ Това изненадващо прозрение го разтърси и за миг той се почувствува страшно объркан.

Но после бързо възвърна самообладанието си и отново стана учтив и любезен:

— И за мен е удоволствие да се запозная с вас, лейди Франческа — каза той усмихнато с провлачен американски акцент, но черните му очи станаха сериозни и продължиха да я гледат съсредоточено и изпитателно.

— О, моля ви, наричайте ме само Франческа — бързо отговори тя. Лека руменина изби по снежнобелите й скули.

— И аз ще се радвам, ако ми казвате просто Виктор.

Тя кимна в знак на съгласие и леко измъкна дланта си от неговата, тъй като той все още не я пускаше. После направи крачка назад и отново седна. Виктор си спомни за пакета, който държеше под мишница, и с лек поклон й го подаде. В същия момент му се прииска да може да й подари нещо по-подходящо, нещо специално за нея — например един красив букет от бели майски люляци, откъснати след пролетен дъжд. Да, именно люляци — те щяха идеално да й подхождат със своята нежност и свежест. Той каза:

— За малко да забравя. Това е за вас.

Франческа го погледна изненадана:

— О, благодаря, много мило от ваша страна.

Тя взе пакета на коленете си и започна да го разгъва с бавни движения, като се чудеше защо започна да трепери вътрешно, без да си дава сметка, че това вълнение беше израз на някакво загадъчно и мощно взаимодействие между тях. Виктор обаче добре разбираше причината за това, защото бе видял много нещо в живота и умееше да познава искрата между мъжа и жената. Поне за себе си той знаеше, че тази жена му оказа силно и мигновено въздействие, което събуди у него различни желания, включително и неудържимо сексуално влечение. Той я пронизваше със страстен поглед. Тя продължаваше да седи сериозна и невъзмутима. „Личи си, че знае как да се владее“ — помисли си той. Виктор си припомни изумлението, което се четеше в очите и на двамата само преди миг. Дали пък не си въобразяваше? Вече и той самият не знаеше. Може би привличането не е било взаимно. Може би единствено той бе усетил тръпката — усмихна се иронично на себе си.

Виктор не познаваше Франческа и нейната вродена сдържаност, нетипична за младостта й, нито пък огромното й чувство за самоконтрол, така характерно за английската аристокрация. Рядко й се случваше да загуби самообладание. Ето защо, независимо че и тя беше усетила същото привличане към Виктор, което я смути и обърка, тя не позволи нито мускул да трепне по лицето й, нито един жест не я издаде. Вътрешно обаче беше действително развълнувана, и то не без основание. Нямаше никакъв опит с мъже, още по-малко пък — с хора от типа на Виктор Мейсън. Освен това мъжете, които познаваше, бяха най-вече приятели на Ким, негови връстници, и тя никога не ги взимаше на сериозно, не се беше влюбвала в нито един от тях, а изпитваше само приятелски симпатии. Макар и вече деветнадесетгодишна, тя все още нямаше сексуален опит и за разлика от своите връстнички, които бяха преживели по някоя любовна авантюра, тя си оставаше изключително непокварена млада жена, независимо от свободните нрави на изисканото общество, към което принадлежеше.

С две думи, Виктор Мейсън успя да наруши вътрешното равновесие на Франческа. Тя постепенно сама започна да осъзнава този факт, прехапа долната си устна и взе да се самоупреква. Ама че безобразие от нейна страна — да се развълнува толкова заради един мъж. Все пак не можеше да отрече, че той беше невероятно мъжествен и влудяващо привлекателен. Затова тя си помисли: „Катрин Темпест може и да изглежда неземна със своята красота, чар и жизненост, но пък и той е направо невероятен. Чак да се смае човек.“

Внезапно Виктор отмести поглед от нея и без да каже нищо повече, се упъти с бавна и небрежна походка към бюфета. Там той поведе разговор с Ким, сякаш бяха стари приятели, а не напълно непознати хора, идващи от два свята — така различни един от друг, че едва ли имаше нещо помежду им, което да ги свързва. Франческа го наблюдаваше с крайчеца на окото си, но все още стоеше с наведена глава и се правеше, че разглежда бутилката. Стана й неприятно, че той изведнъж придоби невъзмутимо изражение, сякаш тя изобщо не съществуваше, сякаш преди малко не й беше отправял тези настойчиви и страстни погледи. Едва сега се запита дали пък това не беше обичайното му поведение при запознанство с жена, защото той беше прочута кинозвезда и жените именно така искаха да го видят. Въпреки че не беше запалена почитателка на киното, тя все пак имаше някаква обща представа за тези неща, за да знае, че Виктор Мейсън беше идол за хиляди жени по света. Малко актьори са обсипвани с толкова възторг и обожание от страна на жените. За нея нямаше никакво съмнение, че той би могъл да притежава, когато си пожелае, безброй жени, много по-хубави и по-интересни от нея самата, ето защо реши, че едва ли е могла да стане негова избраничка. Пък и защо ли й трябваше?

Франческа насочи вниманието си към Катрин, чийто звънлив смях проехтя из стаята, и започна да ги наблюдава и тримата отстрани любопитно и съсредоточено. Виктор също се разсмя, обърна се леко към Катрин и нещо я подкачи. Катрин го погледна развеселено и отвърна на закачката.

Франческа взе смачканата опаковка и бутилката скъпо шампанско, стана от стола и се запъти към вратата. Без изобщо да поглежда Виктор, тя каза:

— Благодаря за шампанското. Великолепно е. Катрин, Ким, вижте какво ни е донесъл Виктор — тя им показа бутилката. Отивам да го сложа в хладилника. А също и да пусна фурната. Иначе можем да останем без вечеря. — Тя излезе и тихо затвори вратата.

Когато се върна след няколко минути, Франческа с изненада забеляза, че Виктор стоеше в другия край на стаята и с нескрит интерес разглеждаше картините по стените. Той и Катрин бяха внимателно заслушани в изчерпателните обяснения на Ким за шедьоврите на Констабъл и Търнър в тази стая. Франческа реши да не отива при тях. Приближи се към камината, взе чугунената маша, пъхна няколко дръвца в тлеещата жарава, седна си на стола и се пресегна към своята чаша. Докато отпиваше, тя погледна към Виктор. Изглежда, че помнеше някои от филмовите образи на Виктор, защото внезапно те ясно изплуваха в съзнанието й. Това бяха образи на един изключително красив мъж, лустросан и зализан като някаква кукла, от която са отстранили и най-малкия дефект, а после са я полирали, лакирали и излъскали до степента на някакво безжизнено съвършенство. Тя скришом хвърли още един поглед към него и видя колко е различен той в действителност.

Че беше красив, нямаше и съмнение, но на живо имаше по-изсечени черти и беше някак по-грубоват като цяло. Лицето му беше по-едро и скулесто, изпълнено с толкова жизненост — за разлика от онова лице, което тя си спомняше от филмите. Чертите му бяха мъжествени и волеви, а край очите имаше безброй малки бръчици, които бяха най-доброто свидетелство, че живее пълноценно и не пропуска нищо от удоволствията на живота. Кожата му беше загрубяла и загоряла като на човек, който прекарва по-голямата част от времето си на открито. Чертите на лицето му бяха по-рязко очертани — като се почне от големия римски нос и гъстите черни вежди над проницателни черни очи и се стигне до чувствените и усмихнати устни и едрите бели зъби. Даже гъстата черна коса, гладко сресана назад над високото набраздено чело, излъчваше сила и жизненост. Той беше висок и силен, с едро телосложение, с широки рамене и голям гръден кош.

Всъщност дрехите на Виктор Мейсън бяха единственото лъскаво нещо у него. Те бяха много скъпи и от най-добро качество и по всичко личеше, че са подбрани с много вкус. „Само дето прекалено много напомнят за лъскавата му външност от филмите“, помисли си Франческа, докато го оглеждаше крадешком. Тя се загледа в безупречната линия на черното му сако от фин вълнен плат, в сивите панталони с ръбове като бръснач, в бледосинята копринена риза, съчетана с тъмносиня копринена вратовръзка. В джобчето на сакото имаше сива копринена кърпичка, а кафявите обувки бяха от мека и скъпа естествена кожа. Докато тя го наблюдаваше, Виктор приближи ръка към устата си, за да запали цигара, а тя видя мекия блясък на сапфири в копчетата му за ръкавели, както и една златна верижка. „Горкият Ким — каза си тя — той изглежда направо като просяк в сравнение с Виктор, въпреки че си е облякъл най-новия вълнен костюм. Странно, но макар и нов, костюмът на брат ми изглежда поомачкан и износен.“ При тази мисъл Франческа не се сдържа и се усмихна. Поне в едно беше сигурна — Виктор Мейсън никога не би облякъл измачкани или износени дрехи.

Докато ги наблюдаваше, и по-точно докато наблюдаваше Виктор Мейсън, Франческа внезапно усети някакво тревожно чувство. Имаше нещо у Виктор, което я притесняваше — нещо, което не можеше да определи точно, но все пак се опита да си го изясни. Изведнъж тя започна да прозира истината. Разбра, че се страхува от него. Но защо наистина? Със своята способност да мисли логично и да анализира тя бързо успя да открие причините. Та значи, преценяваше тя, той беше изключително красив, световна знаменитост и много, много богат. А всички тези така наречени добродетели му осигуряваха най-важното — сила и власт. Да, той притежаваше огромна власт, макар и особена по своя характер. А присъствието на мъже с власт и сила, независимо от какво произтича тяхното влияние, криеше непредвидени опасности. Той беше и арогантен, а освен това толкова… толкова… сигурен в себе си и дори високомерен, че чак дразнеше. Тя неволно потрепери и усети как кожата на ръцете й настръхна. „А в него има и нещо заплашително“ — продължаваше да разсъждава тя и реши постоянно да бъде нащрек.

Всъщност не Виктор Мейсън плашеше Франческа Кънингам. Плашеше я най-вече нейната собствена импулсивна реакция към него, но тя все още не искаше да проумее това. Защото преценката й за Виктор беше доста погрешна. Вярно, че той беше човек с немалко власт и влияние, но нямаше истина в това, че е арогантен и високомерен. Даже изобщо не беше такъв. Но имаше едно неповторимо качество — силно духовно излъчване, което беше някаква странна и неповторима смесица от властни маниери и сърдечно общуване в съчетание с естествения му чар — и именно с това той неудържимо печелеше симпатиите на хората. По този начин излъчваше някакъв уникален магнетизъм, който беше и тайната на успеха му в киното. Образът му превръщаше всеки филм в огромен касов успех. Виктор сам си даваше сметка, че именно на това си качество дължеше огромната си популярност, а не на професионални актьорски умения в традиционния смисъл на думата. Но не тази беше единствената причина, защото Виктор бе самодисциплиниран, стараеше се, непрекъснато усъвършенствуваше уменията си, а това го правеше един от най-ценните актьори в Холивуд. Особено го уважаваха онези, които бяха работили с него. Те виждаха как той се вживяваше в ролите си, как ловко и безпогрешно умее да се държи пред камерата, така че във всеки негов филм останалите актьори бледнееха пред него.

Освен това Виктор беше чувствителен и състрадателен човек, с откритата си душа той умееше да усеща хората около себе си, техните настроения и мисли. Дори сега, когато разговаряше с Ким и Катрин, не го напускаше острото му усещане за присъствието на Франческа в стаята — той беше сигурен, че тя внимателно го преценява и оглежда от главата до петите. Въпреки че не виждаше лицето й, интуицията му подсказваше, че не й е направил много добро впечатление, че е намерила у него достатъчно кусури и това го накара да се усмихне. Той пийна една-две глътки от уискито си, побъбри още малко с Ким и Катрин за изкуството, после се извини и се упъти към камината.

Когато го видя да се приближава към нея, Франческа почти скочи от мястото си и се забърза към вратата. Тя се опита да се усмихне учтиво, но хладно му каза:

— Надявам се, че няма да се обидите, ако ви оставя за малко сам, но трябва да погледна какво става с вечерята.

На него не му убягна хладният й тон. Той кимна усмихнато в знак на съгласие, настани се на нейния стол, протегна дългите си крака и ги кръстоса. Излегна се удобно назад, а вътрешно му стана страшно смешно, въпреки че не знаеше на кого да се смее повече — на себе си или на Франческа. Тя беше подскочила като ужилена, когато го видя да се връща при нея, а той пък се беше държал като влюбен гимназист, докато се ръкуваше с нея. Тръпката вече бе преминала и сега не можеше да се начуди на собственото си глупаво държане. Без съмнение Франческа беше много хубава, у нея имаше нещо толкова свежо, но все пак тя не беше точно неговият тип. В края на краищата красивите жени бяха неотменна част от живота му, а не изключение, или, както обичаше да казва неговият приятел Ники Латимър, даже всички красавици накуп не можеха да му стъпят на малкия пръст, като се има предвид внушителната му външност и световна известност. Но не това беше най-важното — само с парите си можеше да притежава всяка жена, която си пожелае. При мисълта за последното той въздъхна. Двата кратки брака само за няколко години, както и безбройните любовни авантюри го бяха направили предпазлив към женската красота и напоследък се чувствуваше преситен и изморен от хаоса, който жените неизбежно внасяха в живота му, щом веднъж ги допуснеше до себе си. Преди половин година той решително обърна гръб на рояците „девойчета“, както сам иронично ги наричаше, и дойде в Англия с твърдото намерение да се посвети на работата си. Не желаеше да прави изключения. Пък било то и за Франческа Кънингам. Виктор не обичаше да се самозаблуждава и се стараеше да приема истината такава, каквато е. Ето защо и сега си признаваше, че Франческа силно го привлече, че в първия момент тя направо го слиса. По всичко личеше, че за нея усещането не беше същото. „Какво пък — повдигна той примирено рамене — хич не съм настроен да тичам по някого.“

Изведнъж се сети и за още нещо, което насмалко не го разсмя. Той беше на тридесет и девет, почти четиридесет, а Франческа едва ли имаше повече от осемнадесет години. Истинско хлапе. Нима беше възможно вече да залита по малки момиченца? Може би с годините е започнал да се вдетинява? Неотдавна неговото добро приятелче Ники, тая стара врачка, му бе казал, че с напредването на възрастта го е подгонил донжуановият комплекс. Макар че в думите му имаше истина, Виктор беше избухнал в смях при тази саркастична забележка, защото я произнасяше не друг, а заклетият женкар Ники. След трагичната смърт на първата си съпруга Виктор почти се побърка от мъка. Когато превъзмогна скръбта си, години по-късно, се превърна в циничен похотливец и дори не си правеше труда да го крие. Сега обаче никак не му се нравеше мисълта да му излезе име на похотливо старче. Да стане за смях. Боже опази! С разни момичета, за които може да бъде и баща.

Катрин дойде при него и прекъсна разсъжденията му. Тя кокетно зае елегантна поза в единия край на канапето и го попита:

— Какво ще правиш в понеделник вечерта?

Виктор я изгледа въпросително:

— Нищо. Сама го знаеш. Нали ти изцяло си поела грижата за светските ми развлечения. Някъде да съм направил крачка без теб? Но кажи, защо питаш?

— Защото поканих Франческа, Ким и баща им на представлението в понеделник. Знам, че не ти се гледа втори път, но си помислих колко хубаво ще бъде, ако после ни заведеш всичките някъде на вечеря, така ще върнеш жеста от тази вечер.

— Ами добре, защо не — съгласи се той с готовност. После извади пакет ментолови цигари и си запали една, като дълбоко вдишваше дима.

Ким, който седеше до нея, я погледна малко намръщено:

— О, мила, слушай, това съвсем не е нужно. Виктор не ни дължи никакви жестове — обясни той разпалено. — Притрябвало му е да ни мъкне толкова хора на вечеря и да…

— Даже ще ми е много приятно — прекъсна го Виктор. — Мисля, че идеята е чудесна. Истинско удоволствие ще бъде за мен да отидем заедно на вечеря. Хайде, Катрин, дай някакво предложение — къде да отидем? Избери някой от най-шикозните ресторанти.

— О, Виктор, съвсем нямах предвид толкова скъпи ресторанти — възкликна тя, а всъщност й се искаше да ги заведе именно на някое луксозно място, защото беше преценила, че ще е от изключителна полза за нейните планове да се появи с графското семейство в някой изискан ресторант.

Тя го погледна с широки и невинни очи и му се усмихна подкупващо:

— Но щом питаш за моето мнение, мисля, че ще бъде страхотно, ако ни заведеш в „Амбасадор“. Отдавна не съм ходила там, а това е едно от любимите ми заведения. Нали ще бъде чудесно, Ким?

Ким, който никога през живота си не беше стъпвал в „Амбасадор“, но знаеше по нещичко за него от светските хроники във вестниците, поклати глава замислено:

— Ще бъде ужасно мило от твоя страна, Виктор, — отговори той. После отпи от чашата си и се зачуди какво би си помислил баща му, дали би одобрил тяхното появяване в елитен лондонски ресторант в компанията на някакви артисти. Но пък в края на краищата — защо не? Нали Стария обикаляше насам-натам с Дорис, която беше съвсем небезизвестна личност в светското общество, и то не само в Англия. През ума му премина и мисълта, че присъствието на Виктор може би щеше да разсее евентуалното напрежение при срещата на Катрин с баща му. Това повдигна настроението му и той спря да се сърди на Катрин за това, че изпроси поканата от Виктор. Може би тя самата имаше същите съображения.

Катрин попита:

— Виктор, миличък, да взема ли билет и за теб?

— Не, но все пак ти благодаря, сладурче. Боя се, че ще имам малко работа в понеделник вечерта. Трябва да звънна на някои хора в Калифорния и Ню Йорк, а поради разликата във времето не мога да звъня по-рано от пет или шест вечерта. Ще запазя места в ресторанта и към десет ще дойда да ви взема от театъра.

Франческа подаде глава през вратата и обяви:

— Ако нямате нищо против, можете да заповядате. Вечерята е готова.

Катрин остави чашата си и бързо последва Франческа. Те прекосиха коридора към трапезарията. С тих и поверителен глас Катрин й разказа какво бяха решили за вечерта след представлението:

— Искрено се надявам, че баща ти ще дойде с нас. Сигурна съм, че ще изкараме чудесно.

Франческа почти хлъцна от изненада, но бързо се съвзе и отговори:

— О, предполагам, че ще дойде.

В този момент тя чу зад себе си гласа на Виктор и си помисли, че ще е по-хубаво, ако баща й реши да не приема изобщо поканата за понеделник вечерта. Само преди около час тя изгаряше от любопитство да види Катрин в пиесата, но съвсем неочаквано цялата идея й се стори неразумна и необмислена.