Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (25)

Глава XXV

Франческа почти тичешком изкачи каменните стъпала, като тихичко си тананикаше. Чувствуваше се щастлива, и то най-вече заради присъствието на Виктор. Не беше толкова глупава да си въобразява, че престоят му тук ще промени него или отношението му към нея, но вярваше, че във Витингенхоф поне можеха да се сприятелят повече, отколкото в Лондон. Но като че ли най-важното беше, че тук той е само с нея — нямаше да й се налага да го дели с Ники или Катрин и с многобройните му приятели, а дори само това я правеше щастлива.

Тя тръгна бързо по коридора, който тук всички наричаха „еленовия“, и все още си тананикаше, но когато минаваше покрай библиотеката, сепнато се спря. Въпреки че дебелата врата беше плътно затворена, Франческа се стресна, защото чу гневния глас на Даяна, която извика отвътре:

— Но защо, за бога!

После тя продължи все така на висок глас, но вече на немски и въпреки че Франческа не разбираше какво говори, беше очевидно, че Даяна е много ядосана. Франческа не се забави нито миг повече, защото считаше дори неволното подслушване за недостойно, и със смръщено лице бързо отмина по коридора. Беше нетипично за Даяна да държи такъв тон, още по-малко на брат си, към когото винаги се отнасяше толкова мило и грижовно. Франческа се зачуди какво ли е ядосало така братовчедка й, но после реши да не мисли за това. Не беше нейна работа, пък и предпочиташе да не узнава за сложните проблеми в този дом.

Франческа влезе в гостната и веднага отиде до шкафа с грамофона, за да пусне една своя любима плоча с класическа музика. После се приближи до голямата камина и започна да топли на огъня ръцете си.

Тя седна и се отпусна със замечтано изражение — мислите й се пренесоха към Виктор и към петте дни, които ги очакваха заедно. Снощи Франческа се довери за много неща на братовчедка си — разказа й за объркания живот на кинозвездата Виктор Мейсън, за необходимостта от дискретност поради шумния му развод и неприятностите му с „Конфиденшъл“. Но Франческа никога никому не се доверяваше докрай, затова и сега запази част от нещата в тайна. Тя беше много чувствителен и самовглъбен човек и считаше за неуместно да споделя интимните си мисли и чувства дори с най-близки хора. Именно заради това тя не каза нищо и на Катрин за Виктор, пък и се страхуваше да не изглежда глуповато и смешно в очите на приятелката си със своите терзания. Катрин често се отнасяше с ирония към любовните похождения на Виктор и Франческа не искаше да изглежда като поредната му любовница. А и беше достатъчно умна, за да се досети, че така само ще подразни Катрин и ще я направи своя съперничка.

Все пак Франческа накрая беше намекнала пред Даяна, че много харесва Виктор. След кратък размисъл братовчедка й я посъветва:

— Мисля, че не трябва да се тормозиш прекалено много за отношението му към тебе. Иначе ще си съсипеш цялата почивка тук, миличка. Струва ми се още, че не бива да прикриваш чувствата си към него, а спокойно да му покажеш колко го харесваш. — В този момент Даяна спря и се разсмя. — Недей да ме гледаш така уплашено, Ческа. Можеш да му покажеш, че държиш на него и без да му се натрапваш или да му се хвърляш на врата. — Тогава Даяна се беше привела към Франческа, за да стисне окуражително ръката й. — Чуй ме, скъпа. Странни същества са мъжете. Знаеш ли, и те като нас се страхуват, да не би да бъдат отблъснати. Така че понякога им е нужен поне малък знак за взаимност. А и още нещо ще ти кажа. Ако бях на твое място, щях да забравя на колко години съм аз, на колко години е той, а и кой всъщност е Виктор Мейсън. Може и да е известна кинозвезда, но освен всичко си е мъж като всеки друг. Трябва да гледаш на него просто като на мъж. Ако не друго, така поне ще си по-спокойна. А и кой знае, може пък той да очаква знак от тебе.

Двете братовчедки си поговориха като жени още дълго след това. Когато си легна, Франческа се чувствуваше по-ведро и оптимистично и твърдо беше решила да последва съвета на Даяна. „Какво губя от това? — запита се тя сега пред камината. — Нищо. А мога да спечеля толкова много.“

Унесена в собствените си мисли, тя не забелязваше, че Даяна стои на прага на гостната. Братовчедка й я гледаше сериозно, но погледът й беше изпълнен с много обич и загриженост. Изведнъж на Даяна й стана страшно хубаво, че Франческа им е на гости, защото нейното присъствие внасяше ведрина и свежест в техния дом. „Тя е толкова земно, топло и сърдечно същество — помисли си Даяна, — че носи радост на всички тук.“

Даяна си пое дълбоко въздух, като се опита да пропъди тревогите си, които не й даваха мира. Нямаше какво да се лъже — беше ядосана. Ядосана на Дитер Мюлер, когото остави в библиотеката при брат си, ядосана на себе си, затова, че си позволи да избухне така невъздържано пред Дитер.

Франческа вдигна глава и се усмихна, като видя братовчедка си. Даяна се приближи към нея до камината и се отпусна тежко до Франческа, а после каза с бавен глас:

— Ческа… Мама е в Мюнхен.

Франческа се опита да запази спокойствие, но знаеше, че погледът й издава смущението й.

— А ще идва ли тук? — попита тя тихо.

Даяна поклати отрицателно глава.

— Не. Но е в Бавария заради рождения ми ден. Дошла е специално за това и ще се срещнем в петък. По случай рождения ден. — Гласът й едва доловимо потрепери, когато каза: — Страхувам се от тази среща. Наистина ме е страх.

— Аз ще дойда с теб — предложи веднага Франческа. — Може пък и да ти помогна с нещо. — Тя беше напълно искрена, но сърцето й се сви при мисълта за това.

Даяна мълчеше замислено, а после каза:

— Не, не е необходимо, пък и няма никакъв смисъл. Нали баща ти се видя с нея миналото лято, когато бяха тук с Дорис, но това с нищо не помогна… — Гласът й заглъхна, а очите й се насълзиха. — Ческа, ти поне знаеш, че аз обожавам мама, затова ми е толкова мъчно да я гледам в това безпомощно и окаяно състояние. — Тя затвори очи, избърса сълзите си с ръка и преглътна тежко. — Чувствувам се безсилна. Вече не знам какво още да направя, за да й помогна… какво ли не опитах…

— Дипс, миличка, не се измъчвай, моля те, недей. Моля те. Твоята обич е толкова много за нея. Трябва да си сигурна, че действително й помагаш с обичта си. — Франческа стисна здраво ръцете на Даяна. Толкова й се искаше да я утеши и да й вдъхне смелост. — А и твоят невероятен кураж й дава сили. Та ти и Крисчън сте единствената й опора и утеха на този свят. Може би ще помогне, ако послуша съвета на татко да се върне в Англия и да заживее отново в Лангли. Сигурна съм, че това е най-доброто разрешение за…

— Знаеш, че тя никога няма да напусне Берлин. За нищо на света!

— Сигурно е така — Франческа прехапа устни и поклати тъжно глава, защото знаеше, че Даяна е права. — Крисчън ще дойде ли с теб в Мюнхен?

— Да, разбира се, но ти не му напомняй за това. Той обожава мама не по-малко от мен. Затова се притеснява за нея и непрекъснато се мъчи да я върне към нормалния живот. Но както и да е, в петък ще тръгнем рано сутринта, някъде към шест часа, и ще се върнем чак за вечеря.

— Но това е само един ден. Защо не останете по-дълго?

— И аз исках да прекараме няколко дни с нея, но когато тази сутрин се обадила на Крисчън, мама му казала, че се връща в Берлин още в събота. Тя се страхува да напуска Берлин за по-дълго време…

— Това е съвсем обяснимо, Дипс. Всичките й спомени са свързани с Берлин. А сигурно и всичките й надежди.

Даяна отмести очи от Франческа и се втренчи пред себе си с невиждащ поглед. Дълго мълча, преди да каже:

— Лъжливи надежди, Ческа. Празни надежди.

— Може за мен, за теб, за татко да са празни надежди, но за нея не са такива и никога няма да бъдат. Леля Арабела е инат човек. В това отношение и Ким се е метнал на нея, а може би и аз.

— Да, изглежда това ни е семейна черта. — Даяна лекичко въздъхна и се пресегна към кутията с цигари на масичката. Запали една и започна да пуши мълчаливо. Изведнъж тя сепнато погледна Франческа. — Ами ти какво ще го правиш Виктор в петък? Чак сега се сетих, че няма кой да го заведе на ски, освен ако ти не се престрашиш, но мисля, че няма да е много разумно — заключи тя, защото добре познаваше неопитността на Франческа и страха й от стръмните писти.

— За бога, Дипс, няма какво толкова да го мислиш Виктор! Той може да си иде на ски и сам. Едва ли ще има нещо против. Освен това Манфред би могъл да го закара до пистите, или пък просто да помолиш някой от твоите приятели да му прави компания. Изобщо недей да се безпокоиш за него. Ще му кажеш, че си заета и той ще те разбере.

Слаба усмивка премина по лицето на Даяна:

— Е, сигурно ти го познаваш по-добре. Виж, извинявай, че ти плача точно сега — не искам да те разстройвам и с моите проблеми. Знаеш, че обикновено се владея. Но преди малко говорих с Дитер Мюлер, който сега е при Крисчън, и той ми развали настроението с неговите приказки. Не знам защо, но този път му се ядосах много. Убедена съм, че той иска да помогне, но обикновено само обърква нещата. А и не очаквах мама за рождения си ден и това ме разстрои. Не ме разбирай погрешно, Ческа, аз се радвам, че е дошла и че ще я видя. Просто, ако трябва да ти призная честно, плаша се от мисълта, че ще трябва пак да я гледам как се мъчи.

— Знам това, мила моя — Франческа я прегърна и притисна до себе си. — Но запомни, че съм тук и че съм готова да направя за теб всичко, което е по силите ми.

— Твоето присъствие така ми стопля душата, миличка. Но нека да не мислим за петък още отсега. — Лицето на Даяна се поразведри и тя се усмихна малко по-уверено. — Обещах ти, че трябва да прекараме весело и ще удържа на думата си. Стига вече с неприятните неща. И сега ще се справя, както вече две години се оправям — просто живея ден за ден, като се опитвам да не мисля за вчерашни или утрешни тревоги. — Даяна стана. — Най-добре е да ида да звънна на мама. Няма да се бавя. После ще пийнем по чашка преди обяда. Между другото, когато Виктор се качи, защо не го заведеш да си види стаите?

— Не се безпокой, Дипс. Ние с Виктор ще поседим тук и ще си поговорим докато ти и Крисчън дойдете. Виктор може и след обяда да си види стаите.

— Добре. Както вие решите. — Даяна леко докосна Франческа по рамото. — Благодаря ти, Ческа, че си толкова, толкова мила с мен.

Тя рязко се обърна и излезе през вратата, която водеше към западното крило на къщата.

Франческа я проследи с поглед и си помисли: „Тя наистина е изключителна. Толкова мъничка и крехка, а е най-силният човек, когото познавам — и сърцето й е толкова голямо.“ После се замисли за леля си: „На нея вече никой не може да й помогне“. Чудеше се как Даяна успява така твърдо и спокойно да се справя с това безизходно положение. Но Франческа отдавна беше разбрала, че братовчедка й е изключително смела жена. Тя си имаше своя собствена философия за живота, от която непрекъснато черпеше кураж така, както непрекъснато се осланяше на дълбокото си религиозно чувство. Миналата година, когато Даяна й гостува в Лангли, те двете имаха необикновен разговор, който изненада Франческа, но й разкри толкова много неща от душата на нейната братовчедка.

Беше един юлски следобед. Сутринта бяха ходили на пазар, а после бяха обядвали в един тих ресторант, затова решиха да се разходят из парка на Лангли. Когато стигнаха до красивото изкуствено езерце, те поседнаха на една пейка. Даяна дълго й беше разказвала за влошаващото се състояние на майка си. И тогава най-неочаквано сподели, че според нея животът на всеки човек е предопределен, че всяко нещо в живота има дълбок смисъл.

— Всичко може да ни се случи — дори ужасни неща, които не можем да проумеем, когато ни сполетят. Те ни се струват толкова несправедливи, жестоки и непонятни. Но просто е трябвало да се случат, защото… така е било предопределено от някаква сила, която е извън нас. Сигурна съм, че един ден всички ние ще проумеем тази сила, ще я видим в конкретни измерения и ще разберем смисъла й. — Тогава Даяна се загледа в езерцето, лицето й излъчваше покой, а в очите й се появи някакво странно просветление. Тя дълго мълча и после каза с толкова тих глас, че Франческа едвам я чу: — Бог си знае за какво създава всяко нещо. И ще дойде ден, когато ние всички ще проумеем великата Божия цел и промисъл.

През цялото време Франческа я слушаше внимателно и макар че думите на братовчедка й звучаха странно и я бяха изненадали, тя знаеше, че Даяна говори напълно искрено и вярва в това, което казва. Навярно тези духовни прозрения и силната й вяра подхранваха волята и огромния кураж на Даяна.

Сега, като си спомни отново нейните думи, Франческа за пореден път се убеди, че Даяна възприема нещастията, сполетели родителите й, като неизбежна част от божия промисъл. Те бяха за нея нещо, което е трябвало да се случи и което си има свой смисъл, затова тя ги усещаше като естествена част от живота си. „Това е, което я крепи и й помага да приема така стоически нещастията, да продължава да живее и дори да гледа с ведро чувство на света. Но какво пък, може би в думите й има много истина…“ — прошепна на себе си Франческа.

* * *

Щом Виктор тръгна по „еленовия коридор“ веднага разбра защо го наричаха така. Цяла колекция от трофейни еленови рога и глави беше изложена по двете стени на дългия коридор, а до входа за гостната имаше стъклен шкаф с ловно оръжие.

Тъй като Виктор самият беше ловец и колекционер на оръжие, той с интерес се приближи към шкафа, но установи, че е заключен. Ето защо залепи лице до самото стъкло и загледа ценната сбирка от ловни пушки и карабини, която беше изложена там. Всички бяха в отлично състояние, а имаше и редки старинни образци. Реши да попита Даяна дали може да ги поразгледа по-отблизо. Напомни си също, че непременно трябва да намери време, когато се върне в Лондон, да купи две хубави ловни пушки за себе си и за Ники.

Виктор се отмести от шкафа и продължи през преддверието към гостната, а стъпките му силно отекваха по голия паркет. Той изведнъж се замисли, че досега не беше видял никакви пътеки или килими в този дом. Да не би пък и родът Витинген да беше обеднял така, както родът Кънингам? Едва ли, защото Даяна беше изискано облечена, а къщата беше красиво обзаведена и добре поддържана. Но той реши, че това не е сигурно доказателство, защото се сети за Франческа, която винаги се носеше елегантно, макар и семпло. Вече добре знаеше, че аристократите умеят да поддържат вида си безупречен, независимо от финансовото им състояние. „Външността поддържа човешкото самочувствие“ — каза си той с горчива усмивка, защото се сети за собствената си суетност.

Преддверието не беше много голямо. Единствената му украса бяха няколко маслени картини в тъмни тонове и някакъв странен предмет, поставен в средата на голия под. Когато се приближи, Виктор видя, че това всъщност беше чудесна стара шейна, истинска реликва от миналото. Шейната беше боядисана в ярки цветове и имаше месингови орнаменти. Протритата й кожена седалка блестеше меко на светлината, която се процеждаше от няколко прозорчета със стъклописи. Тя беше отрупана със саксии с избуяли растения и с букети от сухи цветя, привързани с тъмнозелени кадифени панделки. Виктор си помисли, че това сигурно е дело на сръчните ръце на Даяна, защото цветята носеха отпечатъка на тази необикновена жена, която той беше харесал още от пръв поглед. Тя му беше интересна като човек, тъй като по очарователен начин съчетаваше веселото жизнелюбие с мъдра самовглъбеност.

От преддверието Виктор се озова направо в гостната, но се закова на самия й праг, защото остана поразен. Първо го смая онова, което видя — ярка планинска светлина заливаше цялата стая. Тя струеше от многобройните прозорци и се отразяваше от полираните повърхности и предмети, а на всичко останало придаваше меки и изящни тонове. После звуците погълнаха вниманието му — пращенето на дърветата в огъня и нежните упоителни звуци на пиано, които сякаш се носеха на вълни из въздуха… А най-накрая обонянието му долови смесица от прекрасни аромати — свежата и остра миризма на борова гора и уханието на цветя и плодове…

Франческа се виждаше в дъното на тази дълга и ниска стая и приличаше на малко жълто петънце на фона на огромната каменна камина, пред която беше застанала. Той се запъти към нея с усмивка, а краката му потъваха в дебел мек килим и съвсем внезапно усети колко уютно, изящно и скъпо беше всичко тук.

Достатъчен му беше само един поглед, за да оцени с колко вкус е наредена тази стая. Имаше старинни шкафове и масички. Стените бяха боядисани в бежово, а подът беше застлан с бежов персийски килим, по който се преплитаха ярки фигури в червено, розово, зелено и синьо. Възглавнички в същите пъстри тонове бяха пръснати по две огромни канапета, тапицирани с бежово кадифе и разположени пред камината. Имаше много вази със свежи цветя и саксии със зелени растения. Навсякъде се виждаха свещи и изящни предмети на изкуството, които отразяваха светлината със своите сребърни, кристални и порцеланови отблясъци.

— Даяна ни остави за малко, защото трябва да се обади до Мюнхен — обясни му Франческа, докато вървеше към него, и също му се усмихваше. Тя съвсем непринудено го хвана под ръка, тъй като вече нито се страхуваше, нито се притесняваше от него, и го поведе към камината. — Но няма да се бави, а и Крисчън сигурно ще се появи всеки момент. Доколкото разбрах, някакъв човек е дошъл при него, но той скоро ще го отпрати. Щом дойдат, ще пийнем по чашка и ще хапнем нещо леко.

— Това ще бъде чудесно, моето момиче. — Той застана с гръб към огъня, извади цигарите си и запали. — Беше права за къщата. Божичко, Франческа, тук наистина е прекрасно. — Виктор огледа гостната с нескрито възхищение. В тази стая бих могъл да седя с дни, просто да си мечтая и да забравя за всичко останало. Макар и странно, тук нещо ми напомня за моето ранчо, въпреки че са толкова различни, поне що се отнася до обзавеждането. Навярно ги свързва тази тишина и чувството за покой.

— Радвам се, че ти харесва — каза доволно Франческа. — Сигурна бях, че ще ти допадне. И все пак, да си призная, притеснявах се, да не би да се почувствуваш прекалено изолиран от цивилизацията и да ти стане скучно само с нас тримата и никой друг тук, на върха на планината.

— Нека да върви по дяволите цивилизацията — каза тихо той и я погледна. — Музиката е чудесна. Какво си пуснала?

— Концерт № 2 на Рахманинов. — В този момент плочата свърши и тя бързо отиде до грамофона, който седеше съвсем близо до камината. — Искаш ли да чуеш и другата страна?

— Разбира се, с удоволствие.

Франческа обърна плочата, пусна отново грамофона и се върна при него.

— Даяна мислеше, че днес сигурно няма да ти се карат ски след толкова пътуване. Така че ще обядваме, а после ще си починем. Ако искаш, после можем и да се поразходим. Сега в гората е толкова красиво. Ела само да погледнеш какво се вижда от…

Тя замълча, защото една странична дъбова врата се отвори и в стаята влезе мъж на средна възраст с прошарена коса. Беше облечен в тъмнозелени панталони и баварска куртка в същия цвят.

— На вашите услуги, госпожице — каза той на немски и застана чинно пред тях.

— О, Манфред, влезте моля. Виктор, това е Манфред, който се грижи толкова добре за всички нас тук. Манфред, това е хер Мейсън. — Тя се стараеше да произнася думите ясно и отчетливо.

— Моите почитания, хер Мейсън — усмихна се Манфред и вежливо кимна с глава. — Добре вие дошли. Ваш багаж в стая. — Той отново поклати глава усмихнат. — Аз накара Клара да разопакова ваш багаж. Иска хер Мейсън? Я? — Английският му беше неправилен и със силен акцент, но му се разбираше всичко.

— Да. Благодаря ви, Манфред. Това ще бъде чудесно. Благодаря ви още веднъж.

Манфред отново сведе глава почтително, а после погледна Франческа с меките си сини очи и каза на немски:

— Принцесата ме помоли да сервирам шампанското.

— Благодаря ви, Манфред — отговори Франческа също на немски. Когато той излезе, тя обясни на Виктор: — Даяна явно още говори по телефона, затова го е помолила да ни поднесе шампанското.

— Е, дотолкова и аз отбирам немски. Но го чух да казва „принцесата“. — Той погледна Франческа въпросително. — Вярно ли е? Наистина ли Даяна е принцеса?

— Да. Господи, нима съм забравила да ти кажа!

Виктор се засмя весело:

— Да, но това не е единственото, което си забравила да ми кажеш. Ами рожденият й ден? Защо нищо не ми спомена за него? Можех да купя за нея някакъв подарък от Лондон.

— Лошото е, че аз самата забравих. Сетих се чак в самолета, когато вече беше твърде късно. — По лицето й се изписа недоволство и тя нервно заобяснява: — Можех да й купя някакви плочи с джаз. Тя много обича тази музика и има особени предпочитания към Франк Синатра. Утре, докато сте на ски, аз ще сляза до града, за да й купя нещо от нас двамата. Мисля, че най-добре ще е да й избера някакъв парфюм.

— Дали пък в града няма магазини за плочи?

Франческа поклати глава смръщено:

— Има само един музикален магазин, но едва ли изборът е голям. Пък и сигурно Даяна вече си е купила оттам всичко интересно, което имат.

— Тогава парфюм ще е по-добре. Виж, моето момиче, исках да те питам нещо за утрешното празненство. Дали ще е много официално? Аз не си нося смокинг.

— О, сигурна съм, ще бъде официално, но ще говоря с Даяна да помоли гостите си да не са с вечерни тоалети, за да не се чувствуваш неудобно. Виктор, искам да ти кажа нещо. Става дума за Крисчън, който е… — Но тя не довърши, защото в този момент в стаята влезе Манфред, който носеше табла с кристални чаши и бутилка шампанско. Зад него вървеше млада жена със сребърен спиртник в ръка. Тя беше облечена в тъмнозелена вълнена пола и пуловер в същия цвят, а отгоре беше вързала голяма бяла престилка. Те двамата се приближиха до една малка масичка и Манфред се обърна към Франческа:

— Госпожице, аз отвори бутилка? Я?

— Да, Манфред. — Франческа погледна Виктор и каза: — Това е Клара, дъщерята на Манфред. Клара, това е хер Мейсън.

Виктор поздрави Клара любезно, но тя само стеснително се усмихна, извини се и побърза да излезе. Франческа отиде до масичката и повдигна капака на спиртника. Като видя какво има вътре, тя възкликна:

— Ама че прелест! — После се обърна към Манфред, който отваряше шампанското, и започна да говори с него на развален немски.

Виктор се огледа за пепелник, за да загаси цигарата си, и видя, че има един на дългата маса зад канапето. Там бяха наредени множество снимки в сребърни рамки и погледът му веднага се спря върху красива русокоса жена, облечена във вечерна рокля и с диамантена диадема на главата. Личеше, че снимката е правена някъде през трийсетте години, и той веднага позна, че това е лелята на Франческа, защото тя имаше типичните за фамилията Кънингам черти. Очите и изящните черти на младата жена напомняха толкова много за бащата на Франческа. После вниманието му беше привлечено от снимките на две хубави деца — очевидно това бяха Даяна и нейният брат. Малко по-встрани някак самотно стоеше портретът на красив чернокос мъж, облечен в старомоден смокинг. Дали не беше баща й?

Виктор се приведе, за да го разгледа по-добре. Имаше нещо необикновено у него. Това беше не просто достолепна осанка, а осанката на кралска особа. Но не достойнството, което излъчваше, беше най-забележителното у него. И лицето му беше изключително — по него бяха изписани невероятна доброта и благородство. Но това, което порази Виктор, бяха очите му. Тъмни, изразителни, пронизващи. Магнетични очи, които приковават със силата си. Виктор се втренчи като хипнотизиран в това лице с такова мощно излъчване. А Виктор знаеше, че никой не можеше да излъже камерата, че тя винаги разкрива дълбоката човешка същност. Затова сега си спомни: „Аз виждам душата на този човек. А той има душа на светец…“

— Здравейте! — в стаята отекна силен мъжки глас.

Виктор се изправи, извърна се рязко и остана като закован.

— Здравейте! — отвърна той веднага, като се надяваше, че с нищо не е показал изненадата си. Дори успя да разтегне една учтива усмивка.

— Мъжът, който го беше поздравил, седеше в инвалидна количка. Но не инвалидният стол, а човекът в него предизвика изненадата на Виктор. Той беше живо копие на мъжа от снимката. Ако не знаеше, че това е абсурдно, Виктор би си помислил, че те са един и същи човек. Филмовата лента беше запечатала образа на бащата. Тук пред него седеше синът. За това поне не се съмняваше. И ако пред себе си не виждаше лице на светец, то със сигурност виждаше лицето на изключително благороден и чувствителен човек.

Младият мъж се усмихваше и преди Виктор да успее да помръдне от мястото си, той се запридвижва към него бързо и сръчно като човек, отдавна привикнал с инвалидната количка.

— Крисчън! — извика Франческа и се втурна към камината, за да застане до Виктор. — Тъкмо помолих Манфред да те извика. А това е Виктор.

— Досетих се, че е той! — каза Крисчън със смях. Той спря пред Виктор и му подаде ръка. — Добре дошли във Витингенхоф.

Франческа се обърна към Виктор:

— Виктор, нека да ти представя моя братовчед — негово височество принц Крисчън Майкъл Александър фон Витинген унд Хабст.

— Ех пък и ти, Франческа — каза Крисчън тихо, — кому са нужни тези титли. — Той поклати укорително глава, но в очите му имаше много доброта.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — каза Виктор усмихнат, защото знаеше, че Франческа специално заради него беше произнесла цялата поредица от титли — нали само преди малко я беше попитал за аристократичния ранг на нейните братовчеди. — Благодаря, че ме поканихте да бъда ваш гост.

— За нас е радост, че сте в дома ни — отговори Крисчън с такъв безупречен английски, с какъвто говореше и сестра му. — Моля да ме извините, че не успях да ви посрещна, когато пристигнахте. Неочаквано ме посети един… стар приятел… на баща ми и се заседя по-дълго, отколкото очаквах.

— Моля ви, не се притеснявайте. Франческа добре се погрижи за мен, а и в тази стая е толкова приятно. Прекрасна е.

— Благодаря. Какво ще кажете да пийнем по чаша шампанско? Франческа, скъпа, би ли влязла в ролята на домакиня?

— Разбира се. — Тя бързо отиде да налее шампанското и с табличка донесе чашите на една ниска стъклена масичка между двете канапета. Подаде им ги и седна. Виктор седна до нея на канапето и те тримата вдигнаха чаши, а Крисчън каза:

— Наздраве.

— Наздраве — отвърнаха Виктор и Франческа в един глас.

— Жалко, че Даяна още не идва, но има някакви проблеми с бутика си в Мюнхен — Крисчън си послужи с тази безобидна лъжа, за да избегне трудните обяснения за действителната ситуация. Той отпи от шампанското, усмихна се широко и продължи: — Но тя е много оправна и предполагам, че скоро ще се появи. Сигурно сте огладнели след днешното пътуване. — Той погледна към спиртника. — Берта е направила шведски кюфтета. Много са вкусни. Заповядайте, опитайте ги.

— Аз с удоволствие ще си взема — каза Виктор и тръгна да става.

— Аз ще ти ги поднеса — извика Франческа и пъргаво се втурна през стаята. — Крисчън, да ти сложа ли и на тебе? — попита тя, докато слагаше няколко кюфтета в една прозрачна чиния.

— Благодаря, засега не. — Той се придвижи със стола си по-близо до масичката и си взе цигара от сребърната табакера. После я запали и се заприказва с Виктор: — Чудесно е, че ни дойдохте на гости по това време на годината. Зимата тук е много безлюдно. След шумотевицата по Коледа почти никой не ни посещава чак до лятото. Тогава ни гостуват доста приятели заради фестивала в Залцбург. Е, разбира се, знам, че музиката е това, което ги привлича.

— Чувал съм за този фестивал. Казват, че бил един път! — каза Виктор.

Крисчън го изгледа озадачено:

— Един път ли казахте, че бил?

Франческа, която тъкмо се връщаше с чинията, се усмихна и му обясни:

— Това е любим израз на Виктор. Употребяват го в Калифорния и означава, че нещо е супер. — Тя остави чинията пред Виктор, като го погледна под око и му напомни: — Ти обеща да ми обясниш откъде произлиза този израз, но така и не го направи.

— Права си, извинявай. „Един път“ значи да хапнеш от всички вкуснотии на един път. Изразът идва от мексиканците в Калифорния — те си имат едно ястие, което представлява плоска царевична питка, напълнена с месо, сирене, зеленчуци и какво ли още не, а накрая залята с някакъв сос. А на вкус е… — Той спря, усмихна й се и добави: — Ами… един път! Мисля, че често попрекалявам и го казвам не на място, но според мен с тези думи се изразява толкова много.

— И така е образен този израз — допълни Крисчън, като очевидно се забавляваше. — Може и аз самият да започна да го употребявам.

— Какво си решил да употребяваш? — попита Даяна, която тъкмо влизаше.

Крисчън се обърна към нея и повтори дума по дума разказаното от Виктор, докато тя си наливаше шампанско. Виктор си дъвчеше кюфтето и гледаше с нескрит интерес тези странни брат и сестра. И имаше защо да е любопитен в такъв необикновен и старинен дом. В главата му напираха какви ли не въпроси за миналите и за настоящите фон Витинген. Надяваше се, че Франческа сама ще му поразкаже повече неща за тях. Когато Манфред беше влязъл с шампанското, тя явно бе почнала да му обяснява, че Крисчън е инвалид. Виктор скришом погледна Крисчън още веднъж, защото му се искаше да го разгледа по-добре. Младият принц изглеждаше в отлично здраве, независимо че беше прикован към инвалидна количка, и от него се излъчваше някаква особена жизненост. Виктор веднага усети, че това не беше толкова физическа, колкото духовна жизненост. Огромна сила имаше в неговия дух, а не в неговото тяло. Виктор долови, че пред него седи един твърд и непоколебим човек, въпреки външната му добросърдечност.

Даяна се настани пред камината до тях, погледна Виктор и го попита:

— Може ли този израз да се употребява за хора или за къщи например? Може ли да се каже, да речем, че Витингенхоф е един път?

Гласът й звучеше шеговито, а очите й го гледаха закачливо, затова Виктор не беше сигурен дали да приеме насериозно въпроса й, но все пак реши да отговори:

— Разбира се, че може. И поне от онова, което видях досега, мога да кажа, че домът ви е един път!

— Е, благодаря ти, Виктор. Много мило. И ние си го обичаме. Тук сме преживели толкова щастливи дни, нали, Крисчън?

— Да, мила, така е.

— Франческа ми разказа, че дълго време къщата не е била обитавана. Не мога да си представя, че подобно красиво място може да бъде изоставено. Пък макар и временно. Когато сте били малки, вашите родители не са ли ви водили тук? — попита Виктор Даяна.

Тя обаче не отговори. Също като брат си Даяна не обичаше да се впуска в тази тема, която изискваше сложни и мъчителни обяснения. Беше се приучила деликатно да избягва отговорите на подобни въпроси.

Виктор умееше да усеща настроенията на хората и сега веднага долови притеснението и конфузната тишина, предизвикани от неговото съвсем безобидно любопитство. Той се вгледа внимателно в Даяна и видя някаква тъга в очите й. Но съвсем неочаквано тя му се усмихна и поклати глава. После запали цигара и каза:

— Не, не са ни водили тук. Никога. Всъщност те самите не идваха в този дом. Баща ми не обичаше много Бавария. — Даяна замълча, защото се изненада на себе си, че беше казала толкова много. Причината беше у Виктор. Имаше нещо у него, което я караше да се чувствува спокойна и я предразполагаше към откровение. Той я гледаше право в очите и тя видя неговото въпросително и объркано изражение. Сякаш против волята си Даяна отново заговори: — През двайсетте и трийсетте години Бавария е била център на политически размирици. На мръсни политически игри, както считаше баща ми… — Тя млъкна отново, защото Крисчън се изкашля. Почуди се дали това не беше знак на неодобрение, че се е разприказвала.

Но очевидно той нямаше нищо против, защото продължи вместо нея:

— Виктор, нашият баща беше антифашист по убеждения и тук, в Бавария, той имаше прекалено много врагове. Сигурно знаеш, че Мюнхен беше гнездото на гадните разбойнически банди на Хитлер. — Крисчън се приведе напред. Лицето му се оживи, тъмните му очи станаха още по-черни и напрегнати. — А освен това тук се бяха установили най-различни десни организации с фанатици, които протестираха срещу Версайския договор и какво ли още не. На всичкото отгоре тук се навъртаха и баварските монархисти, които претендираха за своя независима държава и за свой собствен крал — представяш ли си? Във всеки случай тук е било доста опасно за баща ми. Виж, той не просто е проповядвал републикански идеи, но ги е отстоявал и на дело. Искал е демокрация за Германия, а не диктатура, затова не жалел нито време, нито енергия, нито пари, за да попречи на разрушителните сили, които вилнеели из Германия. — Крисчън леко се поразмърда в стола си и продължи. — Така че той съвсем естествено е гледал да стои по-надалеч от Бавария и е живеел в Берлин или в някоя от къщите ни в околностите му. Ето защо Витингенхоф седял затворен в продължение на години. Идвали понякога само слугите, за да го поддържат.

— И правилно е постъпил — отговори Виктор и чак сега някои неща му се изясниха. Явно не беше сбъркал в преценката си за мъжа от снимката. Спомни си, че го бе поразил именно погледът му на всеотдаен идеалист. — Какво значение има една къща, когато животът ти е в опасност. От всичко, казано дотук, Крисчън, разбирам, че вашият баща е изключително смел и доблестен човек. Надявам се, че един ден ще мога да се запозная с… — Франческа погледна Виктор многозначително и той усети, че трябва да замълчи. Разбра, че пак е казал нещо неуместно, което е смутило домакините. Отново се възцари конфузно мълчание.

Крисчън първи заговори, като обясни с кротък глас:

— Малко са хората на тоя свят като моя баща, Виктор. Хора, които умеят да разпознават всяко зло и да не се примиряват с него, та дори това да им струва живота. — Той се усмихна леко. — Но точно сега не е моментът да се впускаме в подобни разговори. — Крисчън поклати глава, за да покаже, че темата действително не му е приятна, но продължи да се усмихва дружелюбно. — Да се върнем на историята с този дом. След войната решихме да дойдем да живеем в Бавария, просто защото нямаше къде другаде да отидем. Къщата ни в Берлин беше изравнена със земята, а останалите ни къщи край града се оказаха в Източната част, контролирана от руснаците. Нашата баба имаше като наследство от брат си една къща в Мюнхен и тя реши, че ще бъде най-разумно всички да се преселим там. Живяхме в нея няколко години и тогава Даяна се сети, че Витингенхоф е идеално място за моето здраве — заради природата, чистия въздух и т.н. — Той погледна весело Виктор и му довери с усмивка: — Е, трябва да призная, че най-вече искахме да се отървем от баба, която е чудесна жена, но понякога се държи като заядливо старо чудовище.

— Точно такава е! — съгласи се с охота Франческа. Тя беше доволна, че Крисчън така ловко смени темата, и искаше да спомогне за по-веселото настроение. — Ух, пардон, Крисчън, не исках да обидя нейно височество принцеса Хети.

Даяна и Крисчън й се усмихнаха мило. Изведнъж настроението стана по-ведро и Виктор погледна към Франческа, която му кимна леко, сякаш за да го успокои, че вече всичко е наред. Даяна стана и взе бутилката с шампанско, за да напълни отново чашите.

— Но тя наистина е невъзможна, Ческа. Само да я бяхте чули как нареждаше, когато отворих първия си бутик тук. „Ама че резил! Да се занимава с търговия!“ — все това си повтаряше дълго време, защото смяташе бизнеса за неблагопристойно занимание.

Всички се разсмяха, а Крисчън каза:

— Горкичката, боя се, че тя още си живее в един отминал свят. И въпреки че обича да се държи властно, все пак не е лоша женица. Тя ни обича много и ни мисли само доброто.

Виктор кимна в съгласие:

— Разбира се — като всяка баба. — После той се обърна към Даяна. — Франческа ми каза, че успешно се оправяш в бизнеса. Моите поздравления.

— Благодаря. — Тя му се усмихна приятелски, за да му покаже, че й е симпатичен и че иска той да се чувствува приятно в тяхната компания.

Виктор усети неподправената й сърдечност и също се усмихна мило:

— А начинът, по който си подредила къщата, е просто невероятен. Всичко тук е приказно красиво и уютно.

— Радвам се, че ти харесва — отговори тя бързо. — Когато по-късно излезете с Франческа на разходка, още по-силно ще усетиш тишината и покоя тук. А гледките, които ще видиш от планината, са направо поразителни.

В стаята влезе Манфред, съобщи им тихо, че обядът е готов, и бързо излезе. Даяна ги поведе към трапезарията, която се намираше в съседство с гостната. Това беше дълго помещение с каменна камина от едната страна и голям прозорец от другата, през който се виждаше красивата панорама на заснежените ливади и стръмните планини зад тях. Имаше варосани стени и полиран незастлан под, а мебелите от тъмно дърво бяха в строг баварски стил. Но тази семпла обстановка се оживяваше от множеството букети, поставени в големи медни кани, от саксии със зелени растения, както и от красиви дървени фигурки с изящна форма и ярки цветове. Те бяха подредени върху два дълги шкафа и върху полицата на камината, където гореше буен огън.

Крисчън се придвижи с количката до отсрещния край на дългата маса, която се простираше през цялата трапезария, и каза:

— Сядай, където искаш, приятелю, тук не робуваме на никакви формалности.

— Благодаря — отговори Виктор и се намести на стола срещу Франческа.

Даяна пък седна срещу Крисчън, чак на другия край на масата, и каза на Виктор, като посочи купичката пред него:

— Надявам се, че първото ще ти хареса. — Тя вдигна похлупака на своята собствена купичка. — Това е супа от леща — много вкусен местен специалитет.

— Обичам всякакви супи — отговори той. — Пък и не се срамувам да си призная, че съм гладен като вълк.

— Чудесно. Берта, съпругата на Манфред, е отлична готвачка. Днес тя е приготвила за нас типичен баварски обяд. Всъщност в твоя чест.

— Много мило — каза той с лъжица в ръка. — Непременно трябва да ме запознаете с нея, за да й благодаря лично.

— Тя ще си умре от щастие.

Докато те ядяха супата, Манфред и Клара донесоха огромни чинии с подноси, на които имаше горещо кисело зеле, прясно червено зеле, варени картофи и голяма чиния със свински пържоли и апетитно препечени телешки наденички в сос. Двамата оставиха чиниите на шкафа до масата, а Манфред бързо им наля бяло баварско шампанско в зелени кристални чаши. Тогава Крисчън обясни:

— Виктор, при нас всеки сам си слага, каквото му хареса от донесените ястия. — Той се придвижи със стола до шкафа с подносите. — Заповядай, избери си и ти.

Виктор и Франческа се изправиха едновременно. Докато слагаха в чиниите си, Виктор се приведе към нея и й пошепна:

— Не ти ли се струва, че ухае така вкусно, както италианската ми вечеря, моето момиче?

Тя го погледна в очите и му се усмихна заговорнически, но не каза нищо. Продължи да го гледа, а накрая каза с тих и чувствен глас:

— Едва ли някога ще има по-вкусна вечеря от твоята. Ти не просто ме нахрани, а ми достави истинска наслада.

Тя го погледна с такъв палав и многозначителен поглед, че Виктор остана смаян — той усети, че гледа като хипнотизиран нейните красиви очи. Разбираше безпогрешно подтекста на думите й. Нещо го стегна в гърлото, кръвта се качи в главата му и той си помисли: „Та тя флиртува с мен! Божичко, тя флиртува с мен! Да пукна, ако не е вярно!“ Прониза го някакво непреодолимо желание и страшно му се прииска да са само двамата. Ръцете му се разтрепериха и той едва не изпусна чинията.

Когато се върнаха на масата и започнаха да бъбрят, докато се хранеха, Виктор си спомни как преди няколко седмици Ник Латимър му беше казал, че у Франческа има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Изглеждаше, че този всезнайко Ник пак има право. Той си повтаряше неговите думи и постоянно я наблюдаваше, като внимателно се вслушваше във всяка дума, която Франческа казваше на него или на братовчедите си. Беше така погълнат от нея, че долавяше всяко нейно движение, всяка промяна в гласа й. По едно време той й зададе съвсем безобиден въпрос, на който тя отговори непринудено и спокойно, но изражението й беше подканващо, а очите й за първи път му разкриха, че у нея има дълбока сексуална чувственост. Тя сякаш му казваше „Искам те!“ Едва ли някога жена го беше гледала по-красноречиво и това го развесели. Но той се поддаде на внушението й и усети как през него преминава мощна вълна на възбуда. Най-неочаквано му стана горещо около врата и под пояса, което беше по-важно. От години не му се беше случвало да изпита сексуален порив насред ядене. „Ай, ай, ай! Докъде ме докара тая млада госпожица! Явно, че всичко мога да очаквам от нея.“ — каза си той наум.

После те се върнаха в гостната за коняка с кафето. Виктор усещаше как отношението му се е променило напълно и вече гледа на Франческа с нови очи. Сутринта, докато идваха от летището, той най-сетне си беше признал, че тя го привлича. Сега обаче не се съмняваше, че и нейното влечение към него е не по-малко силно. „Но дали мога да отговоря на чувствата й? Струва ми се, че е още рано — помисли си той, но в следващия миг се упрекна, защото вече беше наясно и със своите собствени чувства. — Я стига си се изтезавал, приятелю! Знаеш отлично, че я пожела като жена още в мига, когато я видя за първи път.“