Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (15)

Глава XV

Като опитен романист Николас Латимър често си избираше ролята на страничен наблюдател. Дори в големи компании той имаше навика просто да си седи мълчаливо и да попива всичко онова, което вижда и чува, за да го използува един ден в писателската си работа. Преди години познаваше една жена, която му казваше, че мрази да спи с писатели, и тя много точно отбелязваше: „Те постоянно те наблюдават и някой хубав ден откриваш, че са те изтипосали в една или друга от техните книги“. Спомни си, че тогава избухна в смях, но сега пак се замисли за тези думи и призна пред себе си: „Тя е съвършено права“.

И в момента той отново беше страничен зрител, защото знаеше, че малко по-късно ще може с професионална наслада да анализира сцената, на която беше станал свидетел. Както винаги щеше да я пообработи в съзнанието си и да я натрака на машината, за да си я има подръка, когато му потрябва. Героите на днешната сцена — Виктор Мейсън и Майк Лейзъръс — бяха коренно противоположни един на друг и това правеше конфликта още по-драматичен и интересен. Застанали лице в лице, те приличаха на настръхнали гладиатори, готови да влязат в бой и да се бият до смърт. Ник се усмихна на това патетично сравнение, защото знаеше, че нещата не са чак толкова трагични. Но все пак всичко можеше да се случи и ако все още не бяха кръстосали шпаги, то поне имаха, така да се каже, бойна готовност за това.

Предусещаше, че Виктор… ще си остане Виктор^[1]. Ник отново се усмихна — този път на остроумната игра на думи, която беше измислил. Е, може и да беше детинщина, но страшно обичаше да прави разни каламбури. Думите бяха за него като опиум, а човек трудно се отказва от старите си пороци. Още преди срещата с Лейзъръс Виктор знаеше, че ще има по-изгодна позиция на бойното поле. Лейзъръс изобщо не подозираше това, тъй като беше в неведение за конспирацията им с Елен Верно, която бе издала ценна секретна информация. По всяка вероятност Лейзъръс си въобразяваше, че по-изгодната позиция ще бъде негова, защото размахва чекова книжка.

Ник доста се беше изненадал, когато Виктор му съобщи, че ще се срещнат с Лейзъръс на чаша чай във фоайето на хотел „Риц“. Мили боже, на чаша чай! Та те можеха да стигнат и до бой! Когато Ник запита Виктор защо е избрал такова странно място за среща, приятелят му се засмя сухо и отбеляза дълбокомислено:

— Наполеон ли беше казал, че когато се готви за среща с врага, той обича сам да определя мястото и времето за сражение. Бил е убеден, че това е от огромно значение за изхода на битката. Аз съм на същото мнение.

Удивен от всестранните познания на Виктор, Ник беше кимнал разбиращо, но все пак го бе запитал:

— Точно така, Наполеон го е казал. Но защо на обществено място бе, братле?

Виктор отново се беше изхилил суховато, като се опита да му обясни:

— Когато стигнем до задънена улица, в което не се и съмнявам, не ми се ще да се изкушавам да го изритам по задника от моята хотелска стая, нито пък искам да му доставя удоволствието той да ме изрита от неговия кабинет. Освен това на неутралната територия на хотел „Риц“ ще му се наложи да въздържа сприхавия си нрав. Едва ли ще си позволи да изпадне в някоя от неговите любими истерии насред такъв хотел.

Ник беше кимнал в знак на съгласие и беше замълчал, но мислено си каза: „Тук обаче грешиш, приятелю, нищо не му пречи да си се държи така, както той си знае. Доколкото съм чувал, Лейзъръс е непредвидим.“

И ето че сега, в четири часа следобед, те тримата седяха в един закътан ъгъл във фоайето на „Риц“, заобиколени от лъскави старинни мебели, палми в саксии и дами с елегантни шапки. „Самата красота и изисканост на висшето общество“ — каза си Ник наум и едва се сдържа да не се разхили. Нямаше нищо красиво и изискано в Майк Лейзъръс, въпреки че се беше издокарал в безупречен костюм и скъпа риза и се опитваше да се държи аристократично. Ник никога преди това не беше виждал Лейзъръс, но беше слушал за него достатъчно много. Всички знаеха, че е готов да се хване гуша за гуша при най-малкия повод, наложи ли се да защитава интересите си. Беше зъл и безмилостен.

Докато Ник седеше така и ги наблюдаваше двамата — най-близкия си приятел и най-големия враг на най-близкия му приятел — той не можеше да не забележи, че има нещо необикновено в Лейзъръс. В началото се зачуди какво точно беше това. Със сигурност нямаше нищо забележително във външния му вид, защото не беше особено красив. Но пък от друга страна, не беше и грозен. Беше едър и мускулест, с ъгловати черти на лицето и леко прошарена тъмна коса. Безличен, може би, беше най-точното определение за него. Но когато Ник се загледа по-внимателно, той бързо промени мнението си. Всъщност Лейзъръс изобщо не беше безличен, той просто бледнееше в сравнение с Виктор. „То пък кой ли не бледнее в сравнение с Виктор?“ — помисли си Ник. Огромното излъчване на Виктор беше дори още по-силно на живо, отколкото на екрана.

Ник погледна на другата страна към Виктор и хладните му сини очи започнаха да го изучават безпристрастно. Той разгледа тъмносивия ситно раиран костюм, снежнобялата му риза и сребристосивата копринена вратовръзка. Безупречен. Елегантен. Сдържан. Облеклото му по странен начин подчертаваше красивите и привлекателни черти на мургавото му лице и неговата сурова мъжественост. Той просто не можеше да не очарова всеки, който го погледне. Притежаваше някакво особено излъчване и магнетизъм, които го правеха различен от всички останали мъже. „Дали не беше заради усещането за успех, слава и богатство, което струеше от него“ — помисли си Ник. „А може би обяснението беше много по-просто и първично. Дали пък нямаше нещо неотразимо в неговото сексуално излъчване“ — питаше се Ник. „Това е само част от истината“ — отговори си Ник сам. „Освен всичко останало той е авантюрист по душа — наемник, негодник, комарджия. — Или може би съм попрекалил с гледането на негови филми.“ Ник се усмихна на непреодолимата си склонност да охарактеризира хората като герои от романи.

Той върна погледа си върху Майк Лейзъръс и отново усети, че у него действително има нещо особено. Трудно му беше да го определи веднага, но това усещане му се натрапваше все по-силно. Изведнъж, като гръм от ясно небе, Ник прозря къде всъщност беше причината. Майк Лейзъръс беше олицетворение на власт и сила. Огромна власт и огромна сила. От него така миришеше на власт, че чак вонеше. Това се усещаше дори в позата на неговото туловище — той седеше на стола като настръхнала пантера, готова за скок. А и безжизнените му воднистосини очи също гледаха хипнотично и подчиняваха. Ник имаше неприятното усещане, че тези очи сякаш пронизваха със своята проницателност и като лазери безпрепятствено проникваха до най-отдалечените кътчета на съзнанието. Той почувствува някакво особено смущение, затова извърна поглед от Лейзъръс и се пресегна да си вземе цигара.

От всичко, което беше чел и чул за Лейзъръс, Ник знаеше, че е човек с желязна дисциплина, разрушителна енергия и неутолима амбиция. В края на следването си в Оксфорд Ник беше писал дипломна работа върху някои исторически събития от XVI век и сега си помисли: „Ако Лейзъръс беше живял по времето на Катерина Медичи, той безспорно щеше да бъде един от кървавите принцове — онези мрачни и зловещи благородници, така типични за Франция през шестнадесетото столетие. Един бурбонски принц като Конде например. Или пък някой граф от фамилията Гиз, прословута със своята жестокост и коварство. Да, може би последното му подхождаше най-много — Лейзъръс имаше прагматичен макиавелиански ум, беше потаен и постоянно кроеше нещо, имаше голяма дарба да се преструва, беше алчен и абсолютно безскрупулен.“ Но той не беше от латинската раса. Ник бе чел някъде, че Лейзъръс е германско — еврейска издънка, както и той самият. А нищо чудно да беше и потомък на еврейски емигранти от Русия. Ник не знаеше със сигурност. Но какъвто и да беше, Лейзъръс си оставаше забележителна фигура. И как иначе, след като беше успял да създаде такъв мултинационален концерн като „Глоубал-Сентурион“, чиито пипала се простираха по целия свят. Или поне така се говореше. Та все пак той не беше на повече от четиридесет и пет години. „Странно — разсъждаваше си Ник — въпреки всичките писания, посветени на Лейзъръс, никога не съм попадал на нещо за неговия личен живот или за началото на кариерата му. Изглежда, че всичко това е забулено в мистерия.“ Той се почуди между другото дали Елен Верно знаеше нещо повече за миналото му. Ще трябва да я попита някои път.

Ник отново погледна двамата мъже, които настръхнало седяха и се гледаха очи в очи. Все още не бяха започнали схватката, но ловко и внимателно опипваха терена, нанасяха словесни атаки или парираха словесните удари на противника. С всичките си сетива Ник усещаше, че над масата бе надвиснало някакво огромно напрежение. Той знаеше, че Виктор ненавижда Лейзъръс. Но беше трудно да се разбере какво точно е отношението на Лейзъръс към Виктор, защото той беше надянал непроницаема маска на доброжелателност. Подкупващата усмивка не слизаше от лицето му, но очите му бяха напрегнати, съсредоточени и смразяващи със своята безизразност.

Двамата противници започнаха разговора с нещо по-неутрално, като обсъдиха проблемите на борсовия пазар, от което Ник толкова се отегчи, че се обърна леко настрани, за да не видят, че се прозява. Лейзъръс спомена за някаква опасност, която назрявала в Близкия изток и в продължение на няколко минути говори за цените на петрола и за евентуалната промяна в политиката на арабските страни. Едва тогава рязко и неочаквано той смени темата и каза:

— Е, Виктор, ти дълго отлагаше нашата среща. Предполагам, защото си искал твоите адвокати да имат време да разнищят и преценят нашия договор дума по дума. Но щом вече си тук, би трябвало всичко да е наред. Вярвам, че носиш договора със себе си. И то подписан. Не мога повече да отлагам заминаването си за Ню Йорк. Утре пътувам, затова бих искал да съм уредил всичко, преди да тръгна.

— Да, у мене е — отговори Виктор със спокоен и непринуден тон. Той се поразмърда на стола, кръстоса дългите си елегантни крака и невъзмутимо се облегна назад. Но Ник го наблюдаваше мълчаливо и знаеше, че той е не по-малко напрегнат от Лейзъръс.

— Виж, това е добре — каза Лейзъръс. — По всичко личи, че накрая най-сетне ще се споразумеем. Сега нека да ти изложа моите идеи и условия, след като вече сме партньори, или поне сме на път да станем такива, защото аз самият съм подписал договора. Първо, няма да приема запланувания бюджет за този филм. Той е изкуствено раздут. По мое мнение сумата от три милиона долара може да се намали поне с един милион.

— Дотук съм съгласен — отговори Виктор с хладна усмивчица.

Дори и да се беше изненадал от готовността, с която Виктор се съгласи, външно Лейзъръс нищо не показа. Даже с пръст не потрепна.

— А мога ли да те попитам как възнамеряваш да намалиш разходите? — в тона му вече имаше саркастична нотка. Вътрешно кипеше. Той беше убеден, че всички се опитват да го измамят по един или друг начин, като му предлагат разни сложни комбинации и съмнителни сделки. Но досега никой още не беше успял да го подлъже. Той винаги излизаше по-умният в играта.

— Има доста начини и средства — отговори Виктор с многозначителен тон и загадъчно изражение.

— Разбирам. — Лейзъръс оставаше все така безизразен и напълно прикриваше раздразнението си. „Ама че глупак е тоя Мейсън — да ми се прави на важен и да ми губи от ценното време. Но той рано или късно ще разкрие намеренията си.“ Лейзъръс реши да не пришпорва нещата, затова запита с провлачен глас — И колко мислиш, че можеш да намалиш?

— Около един милион.

Лейзъръс се вгледа изпитателно във Виктор със своите проницателни очи. Цинична усмивчица пробягна върху устните му.

— Ето, значи, че съм бил прав, като казах, че бюджетът е раздут. Това му е лошото на киното — прекалено много пари за тоя, дето духа. Нерентабилен бизнес, бих казал.

— Грешиш относно бюджета. Той съвсем не беше раздут, а просто изчислен неправилно. — Виктор рязко отби удара, като на свой ред се стараеше да прикрива раздразнението си. — Често стават такива грешки, когато изчисленията се правят в Холивуд, а филмът се снима някъде другаде.

— Грешката си е лично твоя, Виктор, щом като си избрал човек, който не си разбира от работата, да ти прави изчисленията. Срамота е. — Въпреки че тонът му беше все още любезен, последната дума прозвуча почти заплашително. Лейзъръс въздъхна с досада и отпи от чая си. — Един добър директор на продукция никога не прави грешки, Виктор, дори и да не се намира там, където ще се снима филмът. Твърде сериозен пропуск от твоя страна — да вземеш неподходящ човек за организатор. Но надявам се, че ще бъдеш по-далновиден за другите неща от нашата съвместна работа. Освен това искрено вярвам, че ще ме лишиш от „удоволствието“ да ми се мярка тоя директор на продукция тук, в Англия, когато снимките започнат. — Лейзъръс се засмя ехидно. — Иначе току-виж, бюджетът скочил на четири милиона. Защо не и на пет?

— Той и без туй беше нает само временно — отговори Виктор, като се направи, че не обръща внимание на саркастичните му забележки. — Всъщност целият екип ще бъде само от англичани.

Виктор се ядоса на себе си и запали цигара, защото съжали, че изобщо си правеше труда да оправдава действията си пред Лейзъръс. Но неговият противник добре умееше да притисне човек в ъгъла.

— Е, това е нещо малко по-умно от твоя страна — отговори Лейзъръс с наставнически тон. — А сега да обсъдим на кого ще дадем главните роли. Дълго умувах и преценявах кой ще е най-подходящ за женската роля и накрая се спрях на Ейва Гарднър. Тя ще бъде великолепна като Катрин Ърншоу и мисля, че…

— Не — отсече Виктор с равен, но категоричен глас. — Ще правя пробни снимки на Катрин Темпест. И ако се представи така, както аз очаквам, веднага й давам ролята.

Лейзъръс зяпна Виктор изумено, а устните му потрепериха от възмущение:

— А коя, по дяволите, е тая Катрин Темпест? Щом аз не съм чувал за нея, мога да се обзаложа, че американските зрители пък хабер си нямат коя е. Не искам никакви дебютантки в моя филм. Трябва ми утвърдена кинозвезда, и то с международна слава. Слушай, приятелче, искам имена, които да гарантират касовия успех на филма.

„Не съм ти никакво приятелче“ — помисли си Виктор, целият настръхнал. Но се въздържа да припомни на Лейзъръс, че собственото му име беше най-голямата гаранция за успеха на филма. Ако не и единствената. Гласно обаче той каза:

— Катрин Темпест е изключително талантлива млада актриса, която в момента играе в един от най-големите лондонски театри. За мен тя е идеалната жена за ролята на Кати. Хайде, ти също трябва да си признаеш, че едва ли си виждал по-подходяща от нея за този филм.

— Казах ти вече, че изобщо не я познавам — отговори Лейзъръс хладно, но в тона му имаше нотки на заинтригуваност.

Иронична усмивка се разля по лицето на Виктор:

— Та ти не можа поглед да свалиш от нея миналия понеделник в „Амбасадор“. За най-голямо неудоволствие на твоята дама — продължи да го дразни той. — Ако с поглед може да се убива, сега вече да си мъртъв, приятелче.

Ник с безпокойство започна да гледа ту единия, ту другия. Не помнеше да е видял Лейзъръс в понеделник вечерта. Но после се сети, че беше закъснял за вечерята и че се присъедини към компанията, когато те вече се бяха преместили в ресторанта. Майк Лейзъръс се поприведе напред към Виктор и Ник забеляза, че в непроницаемите му очи започват да проблясват любопитни пламъчета. Лейзъръс мълчеше и гледаше Виктор с немигащ поглед, а после бавно запита:

— Ти да не говориш за онова тъмнокосо момиче с необикновените очи? — За миг живо си припомни красотата й, при което моментално усети някаква вътрешна възбуда, но се постара да я прикрие зад безизразната си маска. — Не ми се вярва да говориш за оная блудкава блондинка, сигурно някоя новачка в киното, която седеше до теб.

— Позна — отговори Виктор. Той се ядоса на обидното определение за Франческа, но се въздържа от коментар. — Катрин е голяма красавица, не е ли така? Не можеш да отречеш, че е не по-малко красива от Ейва Гарднър.

За момент Лейзъръс не отговори нищо. Изглеждаше замислен, а после каза:

— Ще се въздържа от преценка, докато не видя пробните снимки. А дори и да се представи добре, пак не съм убеден, че можем да си позволим да използуваме неизвестно име за главната роля. Аз ще помисля върху това. И то много внимателно. Сега да си поговорим за сценария. По мое мнение той не струва. Аз поне го намирам за твърде претенциозен. Както и да го мислиш, той не е достатъчно смилаем, за да направи филма касов. Считам, че трябва да намерим нов сценарист. И то веднага. Нямаме време за губене.

Настъпи конфузно мълчание. Ник се почувствува страшно обиден и си помисли: „Кучият му син! Държи се, сякаш мене изобщо ме няма тук. Пък и нищо чудно за него аз да съм едно нищо.“ Толкова беше засегнат и унижен, че едва се сдържа да не избухне. Искаше му се да се защити, да защити своята работа и даже да забие един десен прав в муцуната на Лейзъръс. Но Виктор го беше помолил да се въздържа, каквото и да се случи, затова той впи юмруци в стола и зачака.

Лицето на неговия приятел беше каменно и безизразно, а гласът му прозвуча безапелационно:

— Сценарият, който имаме, е направо страхотен. Чуваш ли, Майк, той не е просто добър, а страхотен. И това е единственият сценарий, по който аз ще правя филм. Нека да ти кажа и още нещо. Ник няма да бъде заменен с друг сценарист. Нито днес. Нито следващата седмица. Нито когато и да било, приятелче.

— Слушай какво, Викторе! На никого няма да позволя да ме учи как да правя моя филм. Филмът, за който ще пръсна два милиона грешни долара. Трябва да ти кажа, че сно…

— Я си затвори устата — промърмори Виктор.

Лейзъръс беше толкова сащисан, че наистина изпълни заповедта на Виктор. Той седеше вцепенено и гледаше с невярващ поглед.

Ник с огромни усилия се сдържа да не избухне в истеричен смях. „Сега вече Майк Лейзъръс изглежда сякаш са го цапардосали с мокър пешкир през лицето“ — помисли си той и погледна встрани със стиснати устни, за да не се разхили.

Лейзъръс бързо дойде на себе си:

— Слушай, приятелю, ще трябва да си изясним нещата. И то веднага. Никой, повтарям никой, не си е позволявал да ми каже да си затварям устата!

— Аз пък току-що го направих — отговори Виктор. После взе куфарчето си и го постави на коленете си, а после го отвори. — Ето ти договора. — Той подаде един голям запечатан плик на Лейзъръс и заключи куфарчето си.

Въпреки че целият кипеше от гняв, Майк Лейзъръс не устоя на любопитството и разтвори плика. Вътре намери договора, разкъсан на две през средата. Очите му се изцъклиха при вида на двете половинки от листа. Той изглеждаше като хипнотизиран. Седеше напълно вцепенен. Никога през живота си не се беше чувствувал по-унизен и засегнат. Трудно му беше да проумеем случилото се, но все пак разбираше какво значи скъсаният договор, затова по врата му бавно започна да избива червенина, която се разля и по цялото му лице. Когато вдигна глава, очите му светеха свирепо като стоманени остриета.

Преди Лейзъръс да успее да каже каквото и да било, Виктор продължи да размахва самодоволно шпага:

— Ето това е моето мнение за договора ми с теб. Можеш да си го завреш, където искаш… Колкото и да ти се струва невероятно, не ти искам парите, нито пък искам да се бъркаш в този филм, който е мой, а не твой, разбра ли? — Виктор взе куфарчето си и се изправи. — До скоро, Майк — завърши той с ледена усмивка, а очите му бяха сурови и студени като камък.

Ник също се беше изправил и Лейзъръс наблюдаваше гневно и двамата. Червенината му бе изчезнала и сега лицето му беше бяло като вар. Той проговори с равен, но зловещ глас:

— Един ден горчиво ще съжаляваш за това, Виктор. Скъпо и прескъпо ще ми платиш. Бъди сигурен, че ще ти го върна, приятелче.

Виктор даже не си направи труда да отговори. Той хвана Ник за ръката и му каза:

— Хайде, мой човек, давай да се махаме оттук. Имам страхотна нужда от глътка свеж въздух.

Виктор закрачи бързо към изхода. Ник се мъчеше да не изостава от него, а когато се отдалечиха достатъчно от Лейзъръс, той възкликна:

— Господи, Виктор, та ти направо го…

— Нека първо да излезем на улицата, Ники — прекъсна го Виктор с нисък глас. Без да говорят, те си взеха палтата от гардероба. Виктор наметна бежовото си кашмирено пардесю и погледна към Николас с крайчеца на очите си. Намигна му заговорнически и тихичко промърмори:

— Всичко мина кратко и изящно. Много изящно. — После се запъти към въртящата се врата, която извеждаше на площад „Пикадили“.

Ник не беше на себе си от въодушевление. Като студент в Принстън той беше тренирал бокс, затова, когато излязоха навън, започна да подскача радостно и да нанася победоносни крошета във въздуха. Той финтира, удари Виктор леко по рамото и каза възторжено:

— Здравата го нареди! Направо му разказа играта!

— Доволен съм, че успях да го направя — отговори ухилено Виктор. — Слава богу, че се отказах и от него, и от гадните му пари. Иначе щеше да видиш как го гледам послушно, а той ми разказва играта на мене.

— Значи си намерил друга клечка с пари? Друг ще плаща, така ли? — запита го Ник, а светлите му сини очи го гледаха сериозно.

Виктор поклати отрицателно глава:

— Не, не е така. Но работя по въпроса. „Метро Голдуин“ го приеха като вариант и сега го обмислят. Но дори и те да ми откажат, решил съм да не изоставям идеята за филма. Не трябва да се предаваме. Прекалено много усилия вложихме — и аз, и ти — за да мога с лека ръка да пратя всичко по дяволите.

Ник въздъхна с облекчение:

— Хей, братле, та това е страхотно! Но ще успее ли „Белисима“ да финансира филма изцяло?

— Поне част от него. И то при условие, че се откажа от хонорара си и че намеря още начини за снижаване на разходите, което според Джери Масингам е напълно възможно. Но съм сигурен, че „Метро Голдуин“ ще се навият. Те искат да участвувам в един техен филм, така че сигурно ще се опитат да ме „подкупят“, като ми помогнат за моя филм.

— А ти наистина ли ще участвуваш в техния филм, след като направиш „Брулени хълмове“?

— Сигурно. Вече дадох принципното си съгласие. Е, при условие, разбира се, че ми хареса сценарият.

Ник се захили и отново лекичко ръгна Виктор по рамото:

— Видя ли само физиономията на Лейзъръс, когато му подаде скъсания договор? Мислех си, че ще получи удар. Де да го беше сполетяло това, копелето му гадно. То и аз насмалко не го фраснах по мутрата, когато взе да дрънка глупости за сценария, все едно изобщо не забелязваше, че съм там.

Виктор се изсмя:

— Тъкмо от това се страхувах и изобщо не смеех да те погледна — нали си те знам какъв си. Благодаря ти, братле, че все пак удържа топката. Ако беше станал някой търкал, утре и тримата щяхме да бъдем на първа страница на „Дейли мирър“.

— Е, въпреки обидата, която ми нанесоха, заслужаваше си да ви погледа човек. Обзалагам се, че си първият, който си позволява да се откаже от парите му. Той те гледаше като гръмнат.

Виктор се съгласи и кимна с глава:

— Нищо чудно и да си прав. Именно в това е проблемът. Прекалено от отдавна той е абсолютен господар на своя огромен феод. Въобразява си, че може да разиграва, когото си поиска. Нищо не ми пречеше да бъда и по-открит с него, ако му бях заявил още преди няколко дни, че сделката не ми е по вкуса. Но нали съм си артист, искаше ми се да разиграя нещо по-интересно. Не издържах на изкушението да направя развръзката трагична. И трябва да призная, Ники, че страхотно се изкефих — зашлевих му точно такава плесница, каквато исках.

— И на мен ми стана кеф. Но хич не ми хареса финалната му реплика. Имам предвид онова, че си щял горчиво да съжаляваш. Той има мрачната слава на ужасно… отмъстителен човек. Пък и има нещо зловещо у него. Какво му пречи да ти го върне тъпкано, Вик. — Гласът на Ник издаваше тревога и нервна възбуда. — Струва ми се, че той е коварен и безскрупулен. Да си призная честно, страхувам се от него. А ти?

— Изобщо не ме е страх. — Виктор изгледа Ник с присвити очи. — Не бих казал, че и ти се страхуваш чак толкова, братле. А това, че имало нещо зловещо у него, според мене е само плод на развинтеното ти писателско въображение. Знаеш ли, понякога много обичаш да се държиш като режисьор и да приписваш на хората роли, които сам си харесаш — злите магьосници и добрите принцеси, благородните рицари и коварните разбойници, доброто срещу злото и тям подобни глупости.

— Нищо чудно и да си фантазирам — съгласи се Ник. — Въпреки това си мисля, че той е човек без всякакви задръжки. Нали сам ми каза, че е параноик. Господи, направо ми е жал за горката Елен. Не мога да повярвам, че е влюбена в такъв тип като него, който…

— Разбирам те какво искаш да кажеш — прекъсна го Виктор. — Но тя е достатъчно голяма, за да знае какво върши, когато се хваща с някой мъж. Не съм ли прав?

— Може и да си. Между другото, забеляза ли как светнаха очите му, като му обясни коя всъщност е Катрин?

— Естествено. Само че ти не видя колко силно светеха очите му в понеделник вечерта в „Амбасадор“. Лейзъръс се появи с една натруфена и надута червенокоса мадама, накичена с бижута от главата до петите, която се беше залепила за него като пиявица. Но в мига, когато видя Катрин, червенокосата вече не съществуваше за него. А си мисля, че и тя добре го усети. Лейзъръс дори не криеше, че друга жена е привлякла интереса му. Те само пиха по едно и си тръгнаха малко преди ти да дойдеш.

— Каква е била тая червенокосата?

— Нямам представа — отговори Виктор. — Но едно знам със сигурност, Ник. Майк Лейзъръс е голям женкар — може и да не му личи, но трябва да е голям хищник. До оная вечер и аз не бях се замислял за това.

— Точно за хищническото у него ти говорех и аз. Убеден съм, че тая гад е абсолютно безскрупулен по отношение на жените. Повече от ясно е, че си има любовници навсякъде. Елен в Париж. Червенокосата тук в Лондон. Един господ знае с колко точно се е подсигурил, където и да отиде. — Той въздъхна. — Горкичката Елен. Лейзъръс изобщо не я заслужава. Но в края на краищата то си е нейна работа.

Виктор закрачи бързо и внезапно потъна в размисъл. Не след дълго обаче каза:

— Имаш ли нещо против да си направим една разходка, Ники? Още не ми се връща в хотела. Чувствувам се неспокоен и имам нужда да походя малко.

— Дадено, братле.

Виктор и Ник ускориха крачка. Те спряха да разговарят, но и двамата изпитваха удоволствие от това просто да са заедно — същото усещане ги беше сближило и някога, когато се запознаха. Всеки така добре улавяше настроението и мислите на другия, че често пъти се разбираха и без думи. И двамата се отдадоха на собствените си разсъждения, докато вървяха през центъра на Лондон на път за Хайд Парк.

Виктор размишляваше за предстоящите му преговори с „Метро Голдуин Мейър“, като пресмяташе какво още да включи в договора, за да го направи по-привлекателен за тях. Неговото участие във филма им гарантираше касовия успех на продукцията, затова те не се противопоставяха на идеята му да използува неизвестна актриса за главната женска роля. Но ако им предложеше и други достатъчно известни имена, тогава те с охота щяха да приемат — сделката щеше да му е в кърпа вързана. За него нямаше и съмнение, че непременно ще трябва да подсигури добри английски актьори с утвърдено име, и най-вече да привлече Тери Огдън за важната роля на Едгар Линтън. Не по-малко наложително беше да се намери и добър режисьор като Марк Пиърс например. Но за съжаление Марк му беше отказал, защото не искаше да става режисьор на нова версия на вече правен филм. Или поне така твърдеше. Виктор обаче знаеше, че ще трябва някак си да го навие, каквото и да му струва това. Нямаше нужда да се безпокои нито за Марк Пиърс, нито за Тери. Имаше си достатъчно способен човек, на които беше възложено да се занимават с организацията по филма. За него оставаше задачата да спечели Оси Едуардс и ако успееше, щеше да е луд късмет. Дяволски добър беше този Едуардс, може би най-добрият оператор в Англия, и то вече с международна известност. В договора трябваше да има и сигурни гаранции, че филмът ще бъде завършен в определения срок. По тази точка не беше лошо да се посъветва с експерти от Ню Йорк, защо и да не попита самия Джейк Уотсън. Джейк така или иначе щеше да пристигне следващата седмица и гореше от нетърпение да започнат снимките. Сега, когато беше взел най-важните решения, всичко вече му изглеждаше съвсем реално и изпълнимо.

Докато вървяха с бързи крачки, Ник от време на време поглеждаше към Виктор, но не го заговаряше, за да не прекъсва мислите му. Той самият все още беше под впечатленията си от Майк Лейзъръс. Въпреки забележката на Виктор за развинтеното му въображение, никой не можеше да го разубеди, че този човек е опасен. Последните му думи прозвучаха наистина заплашително, дори зловещо. Но какво беше в състояние да стори Майк Лейзъръс на Виктор? Практически нищо. Той нямаше глас в киноиндустрията, а пък Ник беше кинозвезда, и то от първа величина — като такъв беше част от холивудската върхушка, от онази група избраници, които реално дърпаха конците в този бранш. „Ама че си глупак!“ — укори се внезапно Ник. Хора, облечени с толкова власт като Лейзъръс, неотменно и неизбежно си създаваха връзки и влияние във всяка област, където се разиграват големи пари. По навик Ник анализираше и сравняваше нещата, премисляше цялата ситуация отново и отново. Накрая се отказа, защото знаеше, че неговите разсъждения и тревоги няма да променят нищо. Важното беше, че Виктор е спокоен и твърдо е решил да направи филма. Ник реши, че ще е по-добре да не го притеснява излишно. Ако на Лейзъръс му хрумнеше да си отмъщава, Виктор просто ще трябва да приеме двубоя. „И аз ще бъда неотлъчно до теб, приятелю, каквото и да се случи!“ — зарече се Ник пред себе си.

Той потрепери и се загърна по-добре в шлифера си, защото изведнъж усети колко е студено и как реже вятърът. Сега те вървяха през парка, а на фона на небето пред тях се очертаваше силуетът на хотел „Дорчестър“. Ник погледна нагоре и присви очи. Това не беше пролетното небе, което видя сутринта — синева, окъпана в ярка светлина, като полираната повърхност на старинен китайски порцелан. В момента слънчевата светлина беше избледняла, а върху сутрешната синева се бяха наслоили тъмни и мрачни тонове, които преминаваха от перленосиво до пепеляво и само по краищата на небето се виждаха синкави петна. Някъде към хоризонта лъчи пронизваха тъмната облачна маса като снопове от светещи кристални стрели. За миг небето изглеждаше направо вълшебно — такова небе човек може да види само преди или след голяма буря. Ник си помисли, че това е съвършената красота.

Но той харесваше дъжда, мъглата и вечната сивота на Лондон през зимата. За разлика от Виктор, който страдаше по нескончаемото лято и нежните бризове на Южна Калифорния, Ник обичаше суровия и променлив климат на Англия, навярно защото му напомняше за Ню Йорк, за детството му и за годините, прекарани в Оксфорд. Бедни, но щастливи студентски години. Заля го носталгия и по най-необясними причини той изведнъж се присети за Франческа Кънингам. „Ето това наистина е интересна жена. В нея има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед“ — помисли си той.

Ник лекичко се засмя, потупа Виктор по рамото и го попита:

— Лейзъръс обаче не се изказа много ласкаво за Франческа, а? Аз самият никога не бих я нарекъл „блудкава“, даже я намирам за поразителна.

— Няма спор! — възкликна разпалено Виктор и го погледна. — Убеден съм, че Лейзъръс нарочно каза това, за да се ядоса.

Ник повдигна учудено вежди и го погледна:

— Ти да не би и сега да се ядоса? — Ник го наблюдаваше изпитателно. — А какво го е накарало да си помисли, че ще успее да те ядоса със злобна забележка по неин адрес? Да не би той да знае нещо, за което аз съм в неведение? Хайде, Ник, изплюй камъчето! Разкажи каква е работата! — започна да го дразни Ник.

Виктор се засмя дружелюбно:

— Нали вече си мислиш, че си уловил грешка на езика, която издава нещо по-дълбоко, както би казал чичко Фройд? Не, драги, Лейзъръс нищо не знае. Пък и няма какво да знае. Но може да е забелязал, че отделих специално внимание на Франческа, докато седяхме в бара, защото просто исках да й е приятно. Трябва да ти припомня, че аз се държа любезно и галантно с всички дами.

— Хей, братле, я не се занасяй! Няма да те оставя да се измъкнеш така лесно. Знаеме си и кътните зъби. А какво беше онова там за чичко Фройд? Я пак обясни.

— Щом като толкова искаш да знаеш, ще ти кажа — тя наистина доста ме впечатли, когато я видях за първи път. И предполагам, че… Абе може и да ми е позавъртяла малко главата. Това обаче нищо не означава. Слушай, Николас, та тя е още дете. Направо хлапенце.

— Ама тръпнеш като млад козел, нали? — ухили се Ник, а очите му проблясваха палаво.

— Не е точно така. Та тя все пак е на деветнадесет.

— Май че е твърде млада за вас, маестро?

— Е, този път си дяволски прав — отговори му рязко Виктор, а в гласа му имаше някаква тъга. — Аз съм с цели двадесет години по-стар от нея.

Ник погледна Виктор подозрително и се опита да си припомни държанието му в ресторанта. Доколкото си спомняше, Виктор се беше държал както подобава и едва ли можеше да се твърди, че е отделял някакво специално внимание на Франческа — той дори не беше разговарял с нея много. „Но при Вик това нищо не значи — помисли си Ник лукаво. — Аз си го знам, че е буен жребец.“

— Да не искаш да ми кажеш, че ще я оставиш току-така?

— Естествено, а ти какво си мислиш? Казах ти вече, че не ставам за нея. Но даже и да е така, не забелязах тя да проявява някакъв интерес към мене. Затова, я по-добре да оставим този разговор.

Ник отметна глава назад и се разсмя гръмогласно:

— Хващаме ли бас? Ти на какво се басираш? — Тъй като Виктор не отговори, той продължи да се заяжда приятелски с него. — Сто на сто съм убеден, че тя изпитва към тебе нещо повече от интерес.

— Даже и да е така, аз никога няма да го разбера, защото не ми и трябва да го зная. Казах ти вече, че тя е прекалено млада и наивна — ние сме направо от два различни свята. Нищо няма да излезе от това. Само дето ще си навлека куп неприятности.

— Прав си. А между другото, като заговори за неприятности, случайно да си чувал нещо за оная кучка Арлен?

Виктор се смръщи и го погледна с кисело изражение:

— Ни вест, ни кост от нея и от гадните й адвокати, които още не са се отказали от намеренията си да ми вземат и последния грош. Моля те, изобщо не ми споменавай за нея, че ми се разваля настроението.

— Прощавай, Вик — извини се Ник и продължи, — но да се върнем тогава на думата си. Останах с впечатлението, че ти доста си стреснал Франческа.

Виктор го погледна изненадано и отговори:

— Аз да съм я стреснал! Ти нещо ме будалкаш, братле. Какво по дяволите искаш да кажеш?

— О, не, съвсем не искам да кажа, че тя се страхува от теб както повечето жени. Сам знаеш, че чарът ти е толкова голям, че чак ги плаши. Далеч съм от подобна мисъл, що се отнася до Франческа. Струва ми се, че е прекалено сдържана и умее да се владее много добре. Когато в ресторанта си поговорих с нея, тя ми каза, че е от Йоркшир. Тогава аз я попитах какво мисли за „Брулени хълмове“, а тя ми отговори, че ти си й забранил да обсъжда този въпрос с мене. След това млъкна и дума не ми обели до края на вечерта. — Ник го изгледа въпросително и попита: — Вярно ли е, че си й забранил да разговаря с мен за книгата?

Виктор не издържа и се разсмя:

— Не, разбира се, че не. Просто се пошегувах, че ще е по-добре ти да не чуваш мнението й за „Брулени хълмове“. Защото нейна милост, лейди Франческа, действително има крайни разбирания по въпроса. Тя ми заяви, и то по най-категоричен начин, че това изобщо не е любовна история, а роман за силата на човешкото отмъщение.

— И е напълно права.

— Моля?! — възкликна Вик недоверчиво.

— Да, да, съвсем права е. Но книгата, освен всичко останало, е и любовна история, при това много вълнуваща и прагматична. — Ник се ухили. — Значи и интелигентна, а? Твърде опасна комбинация за твоя вкус — не само красива, но и умна. Ще трябва доста да внимаваш, братле.

— О, я върви по дяволите! — сопна му се Виктор престорено, а после се засмя. — Твърде зает съм с филма, за да се впускам в разни романтични увлечения, и то с някаква хлапачка, която сигурно още си събира снимки на артисти.

Ник не отговори нищо и те продължиха мълчешком, като се провираха през навалицата по една от търговските улици. Тръгнаха напряко през малки странични улички, за да избегнат неспирния човешки поток и шумната върволица от автомобили по централните улици, докато накрая с облекчение се озоваха в тихия и уютен квартал „Мейфеър“. Ник разглеждаше с интерес красивите стари къщи и интересни постройки, които принадлежаха на една съвсем друга епоха. Той с любов си спомни за баща си, който ги доведе в Лондон — него и сестра му Марша — още когато бяха деца. И именно той им беше разказвал толкова много неща за историята на този град. Ник си помисли как тогава, преди много години, той и баща му бяха неразделни. Още се чудеше как събра кураж и непреклонно понесе огромния гняв на баща си, за когото беше истинска катастрофа, че синът му е решил да става писател, вместо да наследи неговата професия на банкер. Никак не му беше лесно години наред да понася укорното му мълчание. Добре, че поне напоследък си бяха пооправили отношенията. „Какви ужасни неща могат да причинят понякога родителите на собствените си деца — помисли Ник и го прониза някаква тъга. Но пък и самите деца често пъти са не по-малко жестоки.“

Виктор внезапно се закова на място и се втренчи пред себе си. Те приближаваха към една строителна площадка, където се строеше някаква висока сграда. Нейното скеле се издигаше високо в небето като ребра на гигантско праисторическо чудовище.

Реакцията на приятеля му го стресна и прекъсна мислите му, затова Ник моментално спря и попита:

— Какво има, Вик?

— Нищо.

Виктор направи крачка назад и вдигна очи, за да види къде свършват високите стоманени трегери. Там на върха като врабчета бяха кацнали две самотни човешки фигури, за които работният ден още не беше приключил. Спомени нахлуха в съзнанието на Виктор. Едва тогава той погледна Ник и срещна учудения му поглед. Измъчена усмивка се появи на устните му и Вик заразказва с тих глас:

— Никога няма да разбереш какво е истински страх, братле, докато не те качат ей там, горе, между небето и земята, и не застанеш само върху една тясна подпора, за да чуеш как вятърът свисти от всички страни. Докато не видиш как някой от твоите приятели се подхлъзва, полита надолу и се гърчи като стара парцалена кукла. И ако човек може да се смрази от страх, това става именно в такъв момент. После знаеш, че никога повече няма да искаш да се качиш там горе, че никога повече не ще можеш да погледнеш без страх земята от толкова високо. Изпиташ ли този смразяващ страх, ти се чувствуваш като парализиран. После идва и треперенето. Както алкохолиците, дори не съзнаваш, че си започнал да трепериш.

Ник мълчаливо наблюдаваше мрачното изражение по лицето на Виктор и болката в очите му. Но когато то премина, Ник го попита кротко:

— Ти да не би да си преживял всичко това, Вик?

— Да, по дяволите, преживях го. Но странното беше, че не изпитах смразяващия страх точно когато Джек падна, навярно защото целият ден беше изпълнен с тревогите по него. Вледених се от ужас чак два дни по-късно. — Той поклати глава. — Всеки строителен работник се бои от този смразяващ страх, защото знае, че оттам нататък дните му по строежите са преброени. Естествено всеки се мъчи да го прикрие, да го потисне, защото все нещо трябва да се работи, но накрая страхът надделява. Животът ти става нетърпим от този страх и идва момент, в който не можеш вече да се преструваш, защото сградата си расте и ти трябва да се качваш все по-нависоко. Височината ти се струва все по-кошмарна и по-кошмарна. А ако откажеш да се качиш, просто те изхвърлят от работа. Това е, финито. Пък и не можеш да се скриеш от колегите си… те задушават страха.

— И тебе ли те изхвърлиха тогава?

— Да. Само няколко седмици след случката. Ели подуши страха у мен, Ник. Баща й и братята й бяха строителни работници. Така и се запознах с нея — чрез брат й Джек. Той беше най-малкият от всички. Беше едва дете, когато падна. Ники, тя наистина разбираше целия този ужас. Беше живяла в семейство на строителни работници и знаеше какво е. Молеше се да напусна тази работа. В началото упорито отказвах. Исках да й покажа, че поне аз съм по-различен от другите, че мога да преодолея страха. И успях. Само седмица, след като Джек падна, едно друго момче се парализира от ужас на върха на шейсететажна сграда. Започна да вали, а излезе и силен вятър. Направо ураган. Момчето случайно се сетило за падането на Джек и смразяващият страх го сковал. То не можеше да помръдне от мястото си. Аз се качих чак горе, за да го сваля. Седмица по-късно завинаги напуснах строителството. За най-голямо облекчение на Ели. Тогава именно събрахме багажа си и се преместихме от Охайо в Калифорния. Близнаците нямаха още и годинка. Купихме си един стар пикап и с него изминахме цялото това разстояние. Ние четиримата и багажът ни, колкото и оскъден да беше той, се натъпкахме вътре като сардели. Но трябва да ти кажа, Ники, че бяха щастливи дни. Имах Ели и момчетата, а това ми беше достатъчно. — Виктор се засмя. — Мили боже, като си помисля само, че нямах даже и двайсет години.

— А какво стана с твоя приятел Джек, брата на Ели? Загина ли при падането?

— Не, но остана парализиран. Оттогава е в инвалидна количка. Слава богу, че ми провървя и можах да се погрижа за него както трябва през последните години.

За момент Ник не успя да каже и дума, защото някаква буца заседна в гърлото му. Той си помисли: „Едва ли на този свят има друг човек като Вик. Поне аз не познавам такъв. Вече знам, че се грижи изцяло за поне осем души, като изключим приятелите му, на които постоянно помага. Душата му е широка, а сърцето — голямо.“

Виктор отново беше вдигнал глава към строежа и го оглеждаше със стиснати устни, а лицето му бе напълно безизразно. Когато свали поглед, той леко се усмихна на Ник и му каза с бавен и убедителен глас:

— Както виждаш, познал съм истинския страх, Ники. И съм успял да го надмогна. Сега вярваш ли ми, че не се страхувам от Майк Лейзъръс?

— Вярвам ти, Вик.