Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (48)

Глава XXIII

Дошло е време сърце за радост да затворя,

щом в другите сърца то радост не събужда вече.

Но даже и обичан да не бъда, пак ще моля

поне да мога още да обичам.

Джордж Гордон Байрон

Тя се завърна в Равенсуд.

Някога, преди много години, тя беше изживяла тук една кратка, но щастлива и хубава година. Споменът за нея беше останал непокътнат в паметта й, непомрачен от многото време, което изтече оттогава. Този спомен я беше мамел години наред и накрая тя не можа да му устои.

Преди повече от три седмици, в онзи мразовит декемврийски ден на самотния кей на Санта Моника, Катрин внезапно осъзна, че може да постигне вътрешен покой и да събере сили да започне живота отначало. Не се и съмняваше, че тук ще я посрещнат добре. Но тя знаеше, че със завръщането си в Равенсуд щеше да се гмурне в едно бъдеще, което криеше много неизвестни. Катрин пристъпи смело и решително към това ново начало и не съжаляваше за постъпката си.

Боу Стантън страшно се зарадва, като я видя, и се трогна, че е избрала за свое убежище именно неговия дом. Беше щастлив, че тя има нужда от него и че е потърсила неговото вярно приятелство. Самата Катрин също беше много развълнувана, когато пристигна, и особено когато той я заведе в стаята й. Тази спалня тя беше обзавела по свой вкус още когато беше млада булка, и за нейна най-голяма изненада Боу беше запазил всичко непокътнато. Изглеждаше по абсолютно същия начин, както и в деня, в който тя напусна неговия дом. Той й призна, че на няколко пъти я беше ремонтирал, но винаги беше възстановявал първоначалния й вид до най-малката подробност.

Стаята беше слънчева и просторна. Преобладаващ беше белият цвят, примесен с нежни пастелни нюанси. Всичките мебели бяха изящна френска направа от миналия век. Огромното легло беше обрамчено с бял муселинов балдахин, пердета от същия плат се спускаха по високите прозорци, а по стените висяха изключително красиви акварели. Целият следобед тя се разхождаше бавно из стаята и докосваше все познати и любими предмети: сините стъклени фигурки върху етажерката, най-четените от нея книги в библиотеката, която се разполагаше от двете страни на бялата мраморна камина, старинните порцеланови чинии, подредени в една осветена ниша в ъгъла. А по голямата тоалетка с огледалото стояха кристалните шишенца на парфюмите й от фирмата „Бакара“, снимката със сребърна рамка, на която се виждаха двамата с Боу, старинните флакончета, които събираше едно време. Всичко беше наредено така, както някога го беше оставила.

Днес беше неделя и Катрин седеше пред тоалетката, погълната в гримиране на лицето си. Първо прикри с фон дьо тен и пудра слабите синини под очите, освежи страните с малко руж, подчерта красивите си очи със синя очна линия и накрая си сложи съвсем леко кафява спирала. Реши да остави косата си разпусната, затова само я среса, изправи се и взе бързо да се облича. Беше си приготвила една шита по поръчка копринена блуза, кремави панталони и кремави еспадрили с повдигната подметка, които се завързваха около глезените. Сложи си съвсем малко бижута и преди да излезе от спалнята, се напръска с парфюм „Диорисима“.

Катрин стигна до средата на извитата стълба, когато чу звучния глас на Боу, който в момента разговаряше по телефона. Тя се спря на последното стъпало, с ръка върху колоната на стълбището. От това място можеше да го наблюдава, без той да я вижда. Тя го огледа за миг на спокойствие и за пореден път се възхити от това, колко добре изглеждаше той за възрастта си. Беше вече на седемдесет и три, но можеше да мине с петнадесетина години по-млад. Той се държеше така, сякаш наистина беше в разцвета на силите си и му бяха напълно чужди недостатъците на старостта. Ходеше все така изправен, тялото му беше силно, здраво и подвижно, лицето му беше гладко и с хубав слънчев загар, който рязко контрастираше със сребристобялата му коса. Боу Стантън се беше поддържал добре през всичките тези години и сега тялото му беше здраво, а духът бодър. „А сърцето още младо“ — добави Катрин на себе си.

Неочаквано Боу се размърда на стола, облегна се назад, вдигна крака и ги кръстоса върху бюрото. Едва сега я видя, лицето му светна и той й махна с ръка.

Тя пристъпи напред и се облегна на рамката на вратата на неговата стая. Усмихна се насреща му и лицето й грейна. Погледът й обаче веднага се спря на нейния портрет в цял ръст, който Боу беше поръчал преди двадесет и две години.

За първи път той я беше видял в пробните снимки за „Брулени хълмове“ и се влюби в нея, още преди да я е срещнал на живо. По молба на Боу, художникът Пиетро Аниджони я беше нарисувал в ролята на Кати Ърншоу. На портрета тя стоеше на фона на голата пустош, а гръмотевичните облаци в залязващото небе придаваха на цялата картина нещо неземно, странно и мрачно. Тъмният и страховит пейзаж караше образа й да изпъкне още по-рязко. Кати — Катрин излъчваше толкова жизненост, енергия и плам, че сякаш щеше да изскочи от платното. Дългата бяла рокля се увиваше около краката й, кестенявата й коса се вееше свободно назад, като че брулена от северния вятър, и в красивото лице, което гледаше от портрета, имаше някаква лудешка магия и очарование. Катрин се стресна от своя собствен образ и се зачуди дали наистина някога бе изглеждала така хубава и жизнена. Съмняваше се, защото допускаше, че художникът я е поразкрасил. Тя едва доловимо сви рамене, за да пропъди тези мисли, и погледна отново към Боу.

— Ще изляза малко навън — каза тя без звук, само с отваряне на устата.

Той кимна, усмихна й се разбиращо и продължи да говори със своя импресарио в Бевърли Хилс.

Катрин заслиза по широките бели стъпала към градината и си помисли колко е странно, че Боу беше запазил портрета й след толкова много години. Но какво пък — той беше държал стаята й непокътната и до най-малката подробност. Освен това не се беше оженил повторно. Катрин знаеше, че Боу все още я обича, а и тя го обичаше — и като добър и скъп приятел, и като незаменим компаньон. И както в миналото Катрин се чувстваше спокойна и защитена в негово присъствие. Това беше една от многото причини, които я накараха да се върне при него в дома му край Сан Диего.

Катрин стигна до средата на плавно спускащата се морава и се спря до едно огромно дърво, чиито клони бяха обсипани с розов цвят и почти опираха земята. Тя се огледа наоколо, за да обхване цялото имение Равенсуд. Къщата беше на два етажа с фасада, оформена от шест високи колони, които минаваха през двете открити веранди. Цялата архитектура напомняше за големите и богати домове в американския юг отпреди Гражданската война. Мазилката беше снежнобяла и сякаш искреше на фона на яркосиньото януарско небе. Зад покрива на къщата се виждаха силуетите на хълмовете в ранчото Санта Фе, които образуваха полукръг във формата на яка от времето на Тюдорите. Отляво се простираха безкрайни зелени пасища, чиято буйна трева се полюшваше на вятъра като в някаква пасторална идилия. Катрин запримига от ярката слънчева светлина, но сложи ръка на очите си и продължи да се наслаждава на красивата гледка.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й. От многото места, където беше живяла, беше заобичала единствено Равенсуд, и то от деня, в който видя имението за първи път. Тук тя намери не само мир и покой, но и благодатна храна за душата си. Горещо желаеше завинаги да остане в Равенсуд, но знаеше, че това е невъзможно. Скоро, съвсем скоро й предстоеше пак да го напусне.

Катрин отново заслиза по лъкатушните стъпала на моравата. Мина покрай плувния басейн и тръгна по една виеща се пътечка, която водеше към края на градината. Тук беше засадена в кръг горичка от палми, чиито листа приятно шумоляха, а екзотични растения и евкалиптови дървета отделяха силни благоухания, в които се долавяше лека миризма на камфор. Тази полутропическа горичка беше прохладна и уединена дори през най-горещите дни и беше нейното любимо кътче. Тя седна до една дървена маса в самия край на горичката, с очи, вперени в голямата къща, която блестеше в далечината. Изведнъж Катрин се усмихна, защото си припомни нещо. Боу я беше довел да прекара уикенда в Равенсуд скоро след като тя пристигна в Холивуд за филма, в който щяха да участват заедно. Той искрено се забавляваше на нейното изумление: „Чак такова нещо не беше очаквала, нали сладурано?“ — каза й той тогава, като нарочно й заговори с подчертан лондонски акцент. „Кой би повярвал, че синът на един докер от източен Лондон живее в къща, която напомня за времената на южняците–аристократи?“ Тя обаче му отговори, че къщата напълно му подхожда, че не би могла да си представи никой друг, освен него като обитател на това красиво място. Боу остана доволен и поласкан от думите й. Същият този уикенд той се люби с нея за първи път. Катрин никога не забрави тези два дни, изпълнени с толкова романтика. В събота вечерта Боу поиска ръката й и тя се съгласи да се омъжи за него, запленена от този изискан, мил, елегантен мъж, който имаше невероятен усет към красивото и притежаваше благ нрав и забележително чувство за хумор.

Изведнъж в съзнанието й изскочиха плановете й за следващите няколко седмици. Катрин започна да обмисля отново всичко онова, което Естел й разказа по телефона преди десетина дни. Никой от тях не искаше да се срещне с нея — нито Райън, нито Ник, нито Франческа. Само Виктор все още оставаше под въпрос, просто защото в момента беше в Мексико. Катрин добре разбираше тяхното нежелание, защото им влизаше в положението. На всички тях бе причинила страдания, мъка и болка. Те й нямаха доверие. Но грешаха, защото тя се бе променила, и то толкова драстично, че сама не можеше да се познае. „Минали са вече десет години оттогава, помисли си Катрин, не, дори повече. Има дванадесет години, откакто ги видях за последен път.“ Тя започна да размишлява за всеки един от тях поотделно, опитвайки се да си представи как ли са живели през тези години и с колко ли трудности са се сблъскали в живота.

Катрин видя как Боу тича пъргаво по стълбите на верандата и как се спуска надолу по моравата, докато най-сетне се закова пред нея.

— Какво прави Скот? Всичко наред ли е? — запита тя, а Боу се настани срещу нея, хвана ръката й и целуна връхчетата на пръстите.

— Добро утро, хитрушо. Изглеждаш великолепно тази сутрин. Скот е много добре. Праща ти поздрави. Следващата седмица ще ми се наложи да ида на Бевърли Хилс. Трябва да подпиша важни документи и да поговоря със Скот по някои важни делови въпроси. Защо и ти не дойдеш с мен, скъпа?

— Не мога, Боу — каза Катрин с тъжна усмивка.

— Да, знам. Това място винаги те е дразнело.

— Понякога. Но вече ти обясних защо не мога да те придружа.

— Хм-м. — Боу се облегна назад и я погледна замислено: — Защо ли ти трябва да се връщаш в Ню Йорк?

— Налага се.

Боу поклати глава:

— Изобщо не е нужно даже. — Той се приведе към нея и хвана с две ръце ръката й. — Дори ако само с пръст побутнеш старите разпри, те може да избухнат отново и да натъжат хубавото ти личице. Не мога да разбера, хитрушо, защо ти е да се срещаш с тези хора. Ако не ме лъже паметта, само аз и Естел сме поддържали връзка с теб през последните десет години. Къде бяха останалите, когато ти имаше нужда от тях?

Тя сведе поглед, без да отговори.

Той зачака с нетърпение и тревога. Никак не му се искаше тя да си тръгне от Равенсуд. Най-сетне се беше завърнала при него, и то по собствена воля. Боу се надяваше, че Катрин ще остане при него. Завинаги.

Най-накрая тя отговори:

— Те ме изоставиха, защото ми бяха насъбрали много яд.

— Защо тогава, за бога, искаш да се срещаш с тях? — попита той и я погледна с недоумение.

Очите на Катрин гледаха смело и спокойно. Тя отговори, без да се замисля:

— Защото трябва да им поискам прошка.

По лицето на Боу се изписа изумление:

— Какво толкова си им причинила?

— О, това е дълга история. Няма да те отегчавам с нея в такъв хубав ден като днешния — засмя се тя кокетно, а очите й с цвят на море се завъртяха игриво.

И смехът й, и външният й вид бяха все така младежки. Точно в този момент на Боу му се стори, че тя изобщо не се е изменила. Но бяха изминали много години. Преди няколко дни те бяха отпразнували нейния четиридесет и четвърти рожден ден. С известна тъга той й каза:

— Пристигнала си съвсем отскоро и вече бързаш да си тръгваш. А всички казват, че съм бил много обаятелен и никоя жена не можела да ми устои — засмя се той с лека ирония. — Не ме гледай така, хитрушо. Знам, че трябва да се срещнеш с твоите стари приятели. Разбирам те. Значи все още не си се отказала да вземеш самолета във вторник?

— Не съм.

— Добре. А после накъде, скъпа? Какво възнамеряваш да правиш, след като се видиш с тях?

— Не знам. — Катрин сбърчи чело. — Може би ще си потърся някое жилище в Ню Йорк. Вече обявих за продажба апартамента си в Лондон, така че сега нямам свой дом.

— Разбира се, че си имаш свой дом, Катрин! — възкликна Боу и се улови за темата, която тя неволно подхвърли. — Равенсуд е твоят дом. И винаги е бил през всичките тези двадесет и две години. Ти просто не го осъзна. Свърши в Ню Йорк каквато работа имаш и се връщай тук. При мене. Кажи бързо „да“ и недей толкова да умуваш.

— Може и така да направя.

Боу присви устни и отново лекичко се засмя:

— Ако не бях сигурен, че пак ще ми откажеш, щях отново да ти предложа да се оженя за теб. Но през последните четири години вече два пъти ми казваш „не“, затова не знам дали ще преживея и трети отказ. — Той усмихнато й намигна. — Нека да ти го кажа сега по друг начин — няма да ти откажа, ако случайно решиш, че искаш да скрепим отново връзката си.

— Ти си смел човек, Боу. Нали имаше една поговорка — парен каша духа.

Той замълча за миг и попита:

— От чисто любопитство, кажи ми защо продължаваш да ми отказваш?

— Не се чувствах готова, когато ми го предложи. Дори и сега не съм готова за това. Не знам дали ще мога да се справя да бъда едновременно интимна приятелка и съпруга. Тези нервни кризи, които изкарах и заради които трябваше да постъпя в психиатрична болница…

— В санаториум — поправи я той.

— Това си беше точно психиатрия, Боу — прекъсна го Катрин и стисна ръката му. — Трябва да приемем истината — и аз, и ти. Бях ужасно болна жена. И ако искам да оздравея, трябва да се науча да го приемам нормално. Но да се върна на въпроса ти. Трябва да се почувствам напълно здрава и психически стабилна, преди да се обвържа с теб, Боу. Или с който и да било друг мъж.

Той се приведе към нея и я целуна по бузата:

— Не мога да се оплача от липса на търпение, хитрушо. И знай, че се гордея с теб, като знам какъв труден път измина.

— Благодаря. Съгласна съм с теб. Мисля, че се справих доста добре, като се имат предвид обстоятелствата.

Една тревожна мисъл се прокрадна в съзнанието на Боу. Той я погледна изпитателно и каза с бавен и сериозен глас:

— Нали няма да се срещаш с Майк Лейзъръс?

Катрин седна по-изправено и очите й помръкнаха:

— Обаче ще ми се наложи, ако искам да се видя с Ванеса. А не мога да ти опиша, Боу, как желая това — отговори тя мрачно.

— Знам, знам, скъпа моя. Но той няма да те пусне при детето. Той маниакално я пази само за себе си, така както едно време постъпваше и с теб. Майк обожава Ванеса и я държи до себе си и денем, и нощем. Иначе казано — под ключ.

Катрин се намръщи:

— Никога не си ми казвал досега тези неща. Няма скоро да оздравея, ако такива новини ме чакат. А ти откъде знаеш? Нали не си говориш с него вече от години?

— Така е, не съм, заради отношението му към теб, а и поради много други причини. Докато ти все още се възстановяваше в Лондон, нямаше смисъл да ти ги казвам всички тези неща. Но щом сега си тук, в Щатите, и възнамеряваш да останеш за постоянно, считам, че трябва да си наясно какво те чака с него. А откъде знам за поведението му спрямо Ванеса? В кинаджийския бранш е всеобща тайна, че той направо боготвори дъщеря си.

— Но тя е и моя дъщеря.

— Да, но той спечели родителските права.

— Така е… тогава аз бях бясна. Но… напоследък разбирам, че трябва да приема истината. Тогава аз не можех да се грижа за себе си, камо ли за детето.

Боу тежко въздъхна:

— Той е ужасен човек. Никога не мога да му простя начина, по който постъпи с теб. — Той се вгледа внимателно в нея. — Все още си мисля, че именно разводът ти с него те доведе до онова крайно състояние.

— Може и да е така, може и да не е. Все по-често ми се налага да се примиря с много истини, Боу. Сега си обяснявам поведението на Майк. Разбери, Боу, аз просто го разочаровах.

— Кой!? Ти!? Слушай, скъпа моя, това е най-голямата глупост, която съм…

Катрин се пресегна и докосна с пръст устните му:

— Чуй ме, Боу. Аз наистина го разочаровах, или по-точно казано — излъгах надеждите му. Много преди да се оженим, той си е бил изградил някаква конкретна представа за мен. Аз съм била за него като красиво произведение на изкуството, което не може да купи, но за което мечтае да стане част от неговата колекция. За Майк аз съм била безценна, съвършена, красива и божествена. После той се жени за мен. Ражда се Ванеса. Аз започвам да ставам, е да речем — твърде странна. За най-голям ужас и изненада на Майк, се оказва, че произведението на изкуството изобщо не е съвършено. За него то е било все едно да откриеш цепнатина в бронзова статуетка, пукнатина в мраморна статуя или прокъсване в платното… изобщо нещо от този сорт. С две думи, той се е бил сдобил с предмет, който се оказал недоброкачествен. И което е по-лошо, този предмет на изкуството винаги си е бил сбъркан, а той не е открил дефекта, независимо че е голям познавач. И тъй като аз вече не бях за него онова съвършено изкуство, към което се е стремял, той вече не ме искаше. Аз започнах да го дразня, да дразня усета му към красивото.

— Ама че глупак! Безгрешна или не, ти си оставаш една от най-големите красавици на този свят. Ти си жена от плът и кръв, а не мраморна статуя. И ти имаш своите недостатъци, както всички хора. Той трябва да е бил откачен, за да… те наказва по този начин. — Боу се изправи и се опита да потисне внезапния си гняв. По принцип той рядко се гневеше, но винаги реагираше така, щом се сетеше за Майк Лейзъръс. Започна да ходи нагоре-надолу, с ръце в джобовете, навел глава, потънал в размисъл. Мъчеше се да измисли довод, с който да я убеди, че не бива да се занимава с нейния бивш втори съпруг. Но Боу с неохота си призна, че е безпомощен. Тя би направила всичко заради детето. Той се спря, сложи ръце на масата и се наведе към нея: — Нека и аз да дойда в Ню Йорк. Ще съм по-спокоен, ако съм с теб.

Тя енергично поклати глава:

— Не, Боу. Оценявам жеста ти, но трябва да се оправя сама.

— Добре. Явно, че няма друга възможност. Ще трябва да се свържеш с него. Но не е ли по-добре да го потърсиш по телефона, вместо да се срещаш с него?

— Да, може би. Поне ще се опитам — обеща Катрин и погледна настрани. На нея самата й беше противна мисълта да застане срещу Майк Лейзъръс, но друг изход май нямаше. „Моето дете! Трябва да видя моето дете!“ — мислеше си тя наум, водена от гласа на сърцето си. После се обърна към Боу и му каза кротко: — Този юни Ванеса ще стане на единадесет. Не съм я виждала девет години.

— Да, знам — отвърна Боу. После седна и добави: — Изведнъж стана много замислена. Какво те безпокои? Да не би срещата с Ванеса?

— Не, не. Искрено се надявам, че ще я видя. Замислих се за нещо друго… нещо, което от много години се каня да те питам. Но едва днес събрах куража.

— Толкова ли е страшно? — Боу вдигна вежди, а по устните му пробягна закачлива усмивка.

— Не, изобщо не е страшно. Просто досега се страхувах от отговора. Исках да знам какво се случи тогава с нас. Защо се отчужди към мен две години след сватбата ни? Защо предложи, макар тактично и мило, че най-добре е да се разведем?

Той се засмя:

— Защото се показах като пълен идиот. — После лицето му стана сериозно: — Да, това е самата истина. Трябваше да поговоря с теб, Катрин, да се опитам да разбера проблема ти, а не просто да се оттегля. Сега, като си помисля, ми се струва, че постъпих като страхливец. И от години все това си казвам. Попречи ми моето мъжко его. Ти ми се струваше необяснимо хладна и далечна, искам да кажа в сексуално отношение. Започнах да си въобразявам, че не мога да ти повлияя като мъж, като любовник и си обясних твоята скованост именно с това. Тогава бях на петдесет и две години и предполагам, че изживях някаква криза на самочувствието ми. А ти беше само на двадесет и две и разликата във възрастта ни започна да ме дразни. И тогава си втълпих, че съм прекалено стар за теб.

Катрин поклати глава и кротко го сгълча:

— Трябваше да ми помогнеш, Боу, наистина трябваше. Все пак ти се беше женил вече четири пъти и беше много по-опитен от мен. От друга страна, не мога да те виня, защото аз бях… фригидна и се страхувах от секса и физическата близост. — Тя сведе поглед и здраво стисна ръцете си, но после осъзна колко е напреднала, щом можа да произнесе пред него всички тези неща.

Боу вдигна брадичката й и с топла усмивка се загледа в лицето й:

— Ти ми се струваше толкова сексапилна, че никога не ми е хрумвало, че имаш някакви проблеми. — Той присви очите си, в които се четеше някаква горчивина. — Ще ти призная нещо. След като се разделихме, аз се подложих на психоанализа, за да разбера и мен, и теб, но твърде скоро открих, че причината за твоята хладина не е в мен. Ние обаче вече бяхме разведени.

— Колко глупаво постъпихме, нали?

— Да, наистина.

— Радвам се, че си поговорихме за тези неща, Боу. Сякаш ми олекна. — Катрин го възнагради с една от нейните несравними усмивки. — Толкова ми е хубаво с теб, Боу. В Равенсуд цари такъв покой. Всичко тук радва сърцето ми. И най-вече ти. Ти си чудесен човек. Не знам как щях да оцелея през толкова много изпитания, ако не беше ти. Самата мисъл, че те има, че ти си силен, добър и нежен, ми е давала кураж. — Катрин наклони глава и очите й започнаха да се взират в лицето му. — Някога тук бяхме щастливи, нали, скъпи мой?

— Много, много щастливи, хитрушо моя. — На Боу му се прииска да добави. „И пак можем да бъдем.“ Но си замълча.