Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (54)

Глава XXIX

— Вал, трапезарията изглежда наистина чудесно — каза Франческа. — Този път надмина себе си.

— Благодаря, милейди. Когато ми казахте да извадя уорчестърския сервиз, си помислих колко красиво ще стоят свежи пролетни цветя на неговия тъмносин фон. Имах късмет, че цветарницата беше така добре заредена. Купих саксия със зюмбюли за дневната и няколко стръка мимози, внос отнякъде. Те няма да изтраят дълго, но не можах да им устоя.

Франческа кимна одобрително и излезе в антрето. Там забеляза един голям квадратен пакет, сложен върху стола. Тя се намръщи и го взе, за да го разгледа:

— Какво е това, Вал?

— О, милейди, простете. Забравих да ви кажа. Пристигна сутринта, докато вие бяхте в кантората при адвокатите. Адресиран е до господин Латимър, но е пратен чрез вас.

— Хммм. Да, тук пише аз да му го предам. Ще го занеса в дневната. Виното сложено ли е в кофичката за лед?

— Всичко е готово, лейди Франческа. А ако знаете какво меню е приготвила готвачката! Предястие от скариди, печено телешко с гарнитура от грах и моркови, зелена салата със сирене „Бри“ и пресни плодове за десерт.

Франческа се засмя:

— Дано гостите да имат добър апетит. Тя явно доста се е постарала.

Вал се усмихна и я последва във всекидневната:

— Цветята придават на стаята нещо пролетно, нали милейди?

— Да, определено — отговори почти на себе си Франческа, защото цветният аромат разбуди някакъв спомен. После се сети — той й беше изпратил подобни цветя преди много, много години, когато тя беше младо и глупаво девойче, а не вдовица, облечена в траур, каквато беше сега. Тя се завъртя към Вал: — Как мислиш, дали черната ми рокля не изглежда някак… потискаща?

Вал кимна:

— Ще прощавате, милейди, но е така. Прави ви много слаба, а и с нея изглеждате ужасно бледа. Защо не си облечете тъмнозелената копринена рокля, дето си я купихте малко преди да се спомине господин Ейвъри? Тя много ви отива, при това отпред е като шемизета и е много семпла, без да е прекалено строга.

— Да, вярно. Бях забравила за нея. Наистина ще взема да се преоблека. Ще ми стигне точно времето, преди да дойде мис Темпест и останалите гости.

— Да, милейди. Ако ви трябвам за нещо, аз съм в кухнята.

Франческа се качи в спалнята, бързо смъкна черната си рокля, извади от гардероба тъмнозелената и веднага се намъкна в нея. Носеше черни обувки на висок ток, които отиваха на новата дреха, нанизът от перли също беше подходящо допълнение към нея. Минавайки покрай тоалетката, тя се погледна в огледалото. Изглеждаше бледа и изпита. Затова си сложи малко руж, приглади с четка косата си и тичешком слезе долу.

Франческа оправи възглавницата на един от столовете и отиде до прозореца. Загледа се усмихнато към Сентръл парк. Беше слънчев априлски ден. Навсякъде пролет и обновление. Всичко избуяваше свежо и зелено след дългата сурова зима. Тя се замисли за предстоящия обяд, който даваше в чест на Виктор. Всъщност идеята беше на Катрин, а и Ник така ентусиазирано я подкрепи, че Франческа накрая се съгласи. Дали не сбърка? Изобщо не искаше да дава повод на Виктор да си въобразява разни неща. Но какво ли пък чак толкова можеше да си помисли? И двамата вече бяха остарели и помъдрели, защото любовта им имаше двадесетгодишна давност. Всъщност Ник го каза най-точно — старите приятели са за това, да си дават взаимно утеха в моменти на изпитания. И все пак… Когато по-миналата вечер се събраха всички заедно, Франческа усети, че между тях се носеха някакви флуиди и оттогава обезпокоително ярки спомени от миналото нахлуваха в съзнанието й.

Домофонът иззвъня. Само след миг звънна и входният звънец и тя чу как Вал посреща в антрето Виктор.

Франческа пристъпи напред. Виктор влезе с широка крачка в дневната и за миг тя се сепна от красивото му мургаво лице, което излъчваше неостаряващ чар и магнетизъм. Беше облечен безупречно и изглеждаше много елегантен в своя сив костюм на ситно райе, който толкова добре му стоеше.

— Здравей, Чес — Виктор й подаде ръка.

Франческа я пое в своята и отвърна на поздрава му с усмивка:

— Ти си първият. Да пийнем ли по чаша вино, докато чакаме Ник и Кат? Или предпочиташ нещо друго?

— Благодаря, с удоволствие бих пийнал вино. — Той огледа одобрително стаята, после се приведе към един шкаф, върху който бяха наредени много снимки.

Когато Франческа му подаде чашата, той се ухили, показвайки й снимката, която държеше:

— Нашето малко кученце наистина беше един път, нали?

— Да, беше чудесна. Ела с мен. Искам да те запозная с една много важна особа. Не, вземи си виното. — Тя го поведе към библиотеката, отвори вратата и го покани да влезе вътре.

Виктор направи само няколко крачки и едно малко бяло кученце скочи от стола и заприпка към него. Той погледна учудено Франческа и поклати глава:

— Знам, че това не може да е Лада. Някоя нейна внучка, така ли?

— Не, не на Лада. Тази е внучка на Туци, кученцето на Даяна. Преди няколко години си донесох от Бавария това разкошно сладко животинче. Тя е на четири години и е много умничка. Казва се Пухчо-Мухчо. Даяна й го измисли. Аз обаче й казвам само Пухчо.

Виктор остави чашата си на ръба на една маса, взе кученцето и започна да го чеше по главата:

— Много се учудих, когато ти оня ден ми каза, че Лада доживяла до осемнадесет години. За куче това е направо преклонна възраст, Чес. — Той пусна Пухчо на пода и запита: — Как са Даяна и Крисчън?

— Нека да се върнем в дневната и ще ти разкажа. Пухчо обаче ще остане тук. Много обича да си играе с гостите и става ужасно палава.

Те се настаниха удобно в дневната и Франческа започна да му разказва за братовчедите си:

— И Даяна, и Крисчън не се ожениха. Но ми се струва, че са щастливи и спокойни заради това, че живеят заедно във Витингенхоф. Даяна продължава да се занимава с нейните бутици.

— Мислих много за техния баща, когато прочетох в печата историята за Раул Валенберг — каза Виктор. — Голяма трагедия.

— Да, наистина. — Франческа смени темата на разговора, като му разказа за брат й Ким и неговите деца, за Дорис и дъщеря й Мериголд.

На няколко пъти тя стана, за да му покаже разни снимки. И двамата се държаха естествено и непринудено един към друг. От време на време Виктор я поглеждаше крадешком, като отбелязваше наум нейната елегантност и присъщите й изящество и красота. „Тя е станала точно такава, каквато си я представях“ — каза той на себе си. Гордееше се с нея. Усещаше страхотно влечение към нея, желаеше я все така силно, както и преди, когато бяха млади. Единственото, за което съжаляваше, беше, че я среща за пръв път след толкова време в неподходящ момент. Франческа съвсем наскоро беше овдовяла. Усетът му за такт и възпитание го възпираха да се пресегне към нея и да я прегърне, въпреки че умираше от желание да направи именно това. „Има много време, братле — говореше той на себе си. — Не я пришпорвай. Дръж се спокойно и небрежно.“ Виктор започна да прави планове за следващия месец. Реши непременно да се върне в Ню Йорк. Инстинктивно усещаше, че тя все още се поддава на неговото влияние, а и от миналото ги свързваха толкова неща, че лесно щяха да възстановят отношенията си. Виктор се зарече този път да не й позволява да му избяга.

— Много се радвам, че и ти се срещна с Катрин — каза Франческа — и сега отново сте приятели, Вик. Наистина е преживяла ужасни години в Лондон, докато е била подложена на психиатрично лечение.

— Да, Ник ми разказа някои неща. Всъщност аз никога не съм й имал зъб. Ние всички извършихме много глупости по онова време. Какво искаш — младоци! Вярно е, че аз не бях много млад тогава. Поне аз трябваше да постъпя по-мъдро — нали бях четиридесетгодишен.

Франческа го погледна и се усмихна:

— Ти наистина почти не си се изменил. Лицето ти е станало малко по-сурово, но тенът ти продължава да бъде все така великолепен.

— Благодаря, много си мила. Но пропусна да кажеш, че имам вече доста бели косми, моето момиче.

— Много представителен изглеждаш даже с тези бели бакенбарди. О, звънецът! Това са Ник и Катрин! — Тя се изправи и тръгна към вратата, когато в стаята влетя Ник, бял като платно и със зачервени от плач очи. Той бързо затвори вратата зад себе си и я погледна втренчено. — Ник, какво се е случило? — извика Франческа, силно разтревожена.

— О, Франки, Франки! Тя си е отишла! Отишла си е, за бога! Платила си хотела. Не оставила бележка. И следа няма от нея. Дали някога ще мога да я намеря!?

Виктор се беше изправил. По лицето му беше изписано безпокойство. Той дойде при тях, хвана Ник за ръката и го поведе към един стол.

— Успокой се, братле. Чес, моля те, дай на Ники нещо за пиене. Какво искаш — вино или водка?

— Май водка ще е по-добре — промърмори Ник.

Франческа се суетеше около него и на няколко пъти го стисна за рамото:

— Почини си малко, миличък Ник. Едвам си поемаш дъх.

— Тичах до тук през цялото време. Мислех, че сигурно ви е разказала всичко, че поне ви се е обадила по телефона или е дошла да живее при тебе.

Виктор погледна към Франческа и учудено повдигна вежди. Двамата бяха в еднакво неведение. Той подаде на Ник чаша с водка, после хвана Франческа за ръката и я заведе до дивана, където седнаха един до друг.

— А сега, Ники, мисля, че трябва да ни разкажеш всичко от самото начало — предложи Виктор.

Ник си пое дълбоко дъх и им преразказа ужасните неща, които Катрин беше споделила с него предния ден. Те слушаха занемели и се почувстваха не по-малко нещастни от самия него. Докато им обясняваше подробностите, гласът на Ник на няколко пъти замлъкна и той непрекъснато си бършеше носа, за да не се разплаче. От време на време Виктор го прекъсваше, задаваше му някой медицински въпрос, кимаше с глава и го слушаше много съсредоточено. Към средата на неговия сърцераздирателен разказ Франческа започна да си плаче тихичко и да бърше сълзите си с ръце. Виктор я прегърна през рамото и й подаде своята носна кърпа, която извади от джоба си.

Най-накрая Ник спря, запали цигара и отпи наведнъж половината от водката си. После продължи:

— И сега отново се връщам на момента, когато вчера я оставих пред дома на Лейзъръс. После се отбих при теб, Вик. Минах да я взема оттам към девет и половина и с нея се прибрахме в хотела й. Тази сутрин излязох в шест часа. Имах да дочитам коректурите на новия си роман и исках да приключа с тях, за да мога да дам на Кат цялото си внимание през следващите месеци. Когато излязох, тя беше будна. Казах й, че ще мина да я взема към един без десет, за да дойдем заедно тук. Когато на обяд пристигнах в „Карлайл“, тя вече беше напуснала хотела. На рецепцията ми казаха, че си е отишла към десет часа сутринта. Не оставила никакво съобщение за мен, нито пък някакъв адрес, на който да й пиша. Не мога да си го обясня. Трябва да я намеря. Разберете, тя има нужда от мен. Защо!? Защо тя така постъпи с мен!? — Той скочи от стола, отиде до прозореца и се загледа навън, а раменете му висяха безпомощно.

— Господи, пакетът! — възкликна Франческа и стана мигновено. Изтича до един стол при вратата, на който беше поставила пакета, и го подаде на Ник. — Това е за теб. Пристигнало, докато ме нямаше сутринта.

Ник го взе и с треперещи ръце разкъса хартията.

— Това е почеркът на Катрин — каза задъхано той.

Най-накрая Ник успя да махне цялата хартия и вътре намери една оранжева кутия. Той веднага я позна. Кутията представляваше опаковка на любимите й чанти марка „Кели“. Само преди няколко седмици Ник й беше подарил такава чанта в същата тази кутия. Вътре в нея имаше по-малки кутийки от магазина „Тифани“, три плика с писма, а на дъното, върху грижливо нагъната хартия, беше положен един бележник със синя подвързия. Ник погледна титулната страница. Там беше изписано: „На В.Л. от К.Т.“. Той остави тефтера и бързо грабна плика, адресиран до него. Разкъса го, намери очилата си и както беше прав, започна да чете, а по бузите му бавно потекоха сълзи:

— И за вас има писма — смотолеви той, защото от вълнение гласът му съвсем беше прегракнал. После Ник отиде в другия край на стаята, за да скрие от тях разплаканото си лице. Целият бе разкъсван от болка. Обхвана го непоносима печал.

Виктор взе малките кутийки и ги занесе на дивана. Стана му тъжно за Ник и изпитваше състрадание и мъка към Катрин, която не заслужаваше подобна съдба, независимо от нещата, които им беше причинила преди време. Той и Франческа зачетоха своите писма. Лицата им станаха безжизнени, четяха мълчаливо, потресени и те като Ник, а в съзнанието им нахлуха безброй стари спомени.

Вратата се отвори и на прага се появи Вал. Франческа я погледна, поклати глава и икономката бързо излезе. Тракването на вратата сякаш изведе Ник от неговия унес и го накара да отиде при Виктор и Франческа, които седяха при камината. Той се обърна първо към нея:

— Прочети писмото, което ти е написала… Искам да кажа… прочети го на глас. Трябва да знам какво ти е казала. Моля те, Франки.

— Разбира се. — Франческа си издуха носа и започна да чете с треперещ и несигурен глас:

Моя най-скъпа Франки,

Ник ще ви обясни всичко. Прости ми, че не ти го казах сама, но си помислих, че за всички ни ще бъде по-лесно, ако постъпя така. Синият кожен тефтер на дъното на кутията е за моята дъщеря Ванеса. Той е изпълнен с интимни мисли и преживявания и с мои разсъждения от последните четири месеца. Искам да те помоля да го предадеш на Ванеса, когато тя поотрасне, да речем след една-две години. Ще оставя на теб ти да прецениш кога ще бъде най-подходящият момент. Надявам се, че тя ще ме опознае по-добре чрез този мой „ежедневник“, че ще научи повече неща за мен.

Майкъл беше и продължава да бъде много добър баща, за което съм му страшно благодарна, защото аз самата не знам какво значи да имаш баща. Или по-точно — не знам какво значи бащина обич. В същото време обаче аз съзнавам, че Ванеса има нужда и от топла женска грижа. Майкъл даде съгласието си ти да се виждаш с нея и да бъдеш с нея всеки път, когато пожелаеш. Моля те, стани приятелка на моята дъщеря, така както беше и моя приятелка, скъпа Франки.

Франческа спря, защото вече не можеше да овладее гласа си. Тя си избърса очите с кърпата на Виктор и продължи:

А сега, Франки, се обръщам специално към теб. Аз стоя вече пред прага на смъртта, затова виждам живота с ослепителна яснота, защото цялата плява се е стопила и сега прозирам истината за нещата така добре, както никога преди това. И аз виждам безпогрешно и ясно всички вас, които ви обичам. А може би вниквам във вашите неволи и тежнения по-добре от самите вас. Ето, сега сякаш те виждам пред себе си, скъпа моя — ти си мила, сърдечна и притежаваш онази душевна чистота и щедрост, които, уви, се срещат твърде рядко. В момента си ужасно самотна. Недей да оставаш сама, Франки! Самотата е равностойна на смърт. Знам го от моя горчив опит. Ник и аз се надявахме, че ще имаме възможност да изправим всички стари злини между нас, че ще имаме шанс да започнем живота си отначало. Оказа се обаче, че нямаме такъв шанс. Ти го имаш, Франки! Грабни го, докато още си млада! Казвам ти тези неща от все сърце, защото то прелива от обич към теб.

Само наближаващата смърт ми дава правото да ти говоря за толкова лични неща, но се надявам, че ще ме разбереш и ще ми простиш за моята нетактичност.

Бъди здрава и щастлива, скъпа моя приятелко. Ти винаги ще бъдеш в моите мисли, защото имаш цялата ми любов.

Кат

Франческа започна да плаче, без да се срамува повече от сълзите си. Очите на Виктор също се бяха навлажнили. Той улови ръката й и здраво я стисна в своята.

— Би ли ми запалил една цигара — прошепна Франческа и обърна към него обляното си в сълзи лице.

Виктор изпълни молбата й и погледна разтревожено към Ник, който се беше свил на стола. Стори му се, че неговият приятел сякаш се е стопил пред очите му.

— Ник, пийни нещо — каза му Виктор.

— Добре. Прочети и твоето писмо, Вик. Трябва да знам.

Виктор взе писмото от Катрин Темпест, прегледа го отново и се поколеба дали да започне да чете. После си взе очилата с рогови рамки, сложи си ги и се прокашля:

Скъпи мой Виктор,

Първо искам да ти благодаря, че ми прости за ужасната злина, която ти причиних преди много години. Когато миналата седмица се видяхме, аз усетих колко е голяма щедростта на твоята душа, а разбирането и прошката, които получих от теб, ме трогнаха дълбоко. След срещата ни аз казах на Ник, че вече мога да почина в мир, защото отново в мир събрахме душите си аз, ти и Франческа.

Знам, че и ти обичаш Ники не по-малко от мен, макар и по различен начин. Затова искам да те помоля да се грижиш за него, когато мен вече няма да ме има. Той ще се нуждае от теб и от Франки, от вашето вярно приятелство. Двамата с нея ще му дадете част от своята душевна сила, за да преживее няколкото трудни месеца, които го очакват. Не искам Ники да остава сам, Виктор! Вземи го тази седмица при теб в ранчото заедно с малкия Виктор и Франки. На сърцето ми ще бъде по-леко, ако знам, че той е при вас и при детето си.

Накрая искам да те помоля да не позволяваш на Ник да ме търси. Аз отивам на едно място, където ще намеря тишина и покой. Там ще бъда в безопасност и за мен ще се полагат всякакви грижи. Така е най-добре. Няма да понеса да гледам как страда Ник. Едва снощи осъзнах всичко това пределно ясно. Вие тримата и Майкъл Лейзъръс единствени знаете за моето състояние. Ще ви помоля да го запазите в тайна.

Сбогом, най-скъпи мой приятелю! Изпращам ти цялата си любов.

Кат

Виктор остави писмото на масата, свали мокрите си очила и отиде при Ник. Прегърна го през рамо и го притисна до себе си:

— Имай доверие в нея, Ник. Където и да е отишла, тя е на сигурно място. Моля те, недей да се опитваш да я търсиш. Нека да бъде така, както тя е пожелала.

Ник само кимна. Гърлото го болеше от непрестанните му опити да сдържа сълзите си, а пък болката в душата му беше още по-непоносима. Той тръгна да се разхожда из стаята, сякаш забравил напълно за Франческа и Виктор. Опитваше се да събере мислите си, но съзнанието му беше объркано от пристъпи на отчаяние. Не можеше да проумее как така повече няма да я види, как така никога вече няма да се вглежда в неповторимите й тюркоазени очи и няма да я държи в прегръдките си. Толкова беше погълнат от своите душевни терзания, че не усети кога Виктор и Франческа излязоха от стаята.

Те се върнаха след около петнадесет минути, а той все още обикаляше из стаята с разсеяно и посърнало лице.

— Мисля, че трябва да постъпим според нейното желание, Ники. И Чес е на същото мнение.

Ник ги зяпна учудено, едва сега изтръгнат от своето вцепенение:

— Да — отвърна той. — Да.

После Ник отиде до оранжевата кутия и извади малките пакетчета от магазина „Тифани“. Те бяха надписани. Той ги подаде на Виктор и на Франческа:

— Тя ме моли да ви ги дам. В писмото, което беше до мен. — Ник мъчително преглътна: — Благодаря ви, че прочетохте вашите писма. Не мога да ви прочета моето… То е прекалено лично.

— О, Ники, никога не бихме те молили за това — възкликна Франческа с нежен глас.

После тя отвори своята кутийка. В нея имаше малко диамантено сърце на верижка, подобно на това, което Катрин често носеше. Миналата седмица, когато отидоха заедно да купят диамантено сърце за Ванеса, Франческа не скри, че много го харесва. Сега тя безмълвно го стискаше в ръката си и отново се разплака за своята приятелка.

За Виктор Катрин беше приготвила следния подарък — две старинни римски монети, които бяха позлатени и превърнати в копчета за ръкавели. Той ги гледаше втренчено, а черните му очи бяха пълни с дълбока печал. „Каква трагедия — мислеше си той, — горката Кат е само на четиридесет и четири години.“

Ник произнесе глухо:

— Тя винаги ми казваше да си купя копчета за ръкавели в лазурносин цвят. Щели много да отиват на очите ми, все ми повтаряше Кат. — Той отвори дланта си, за да им покаже своя подарък, и извърна глава настрани, защото си припомни как веднъж Катрин му разказа за двама шегобийци, които се бяха усъмнили дали очите й са истински, а не правени от диаманти.

Виктор улови ръката на Франческа, нежно я потупа и я обгърна със своята длан:

— Трябва да запазим в себе си образа на силната и щастливата Катрин и трябва да изпълним нейното желание. Ник, нали ще дойдеш при мен в ранчото?

— Да, ще дойда. Ще взема с мен и сина ми. Така, както пожела моята любима Кат.

— А ти, Чес, ще бъдеш ли с нас? — попита Виктор.

— Разбира се, Вик. Ник има нужда от мен.

Виктор наклони глава и погледна усмихнато Франческа. Дълго я наблюдава и накрая си помисли: „Аз бях първата й любов. С малко повече късмет, ще стана за нея последната й любов. Но има време. Нека първо всичко това да отшуми.“ После той промърмори, сякаш само на себе си:

— Което е писано, то ще стане.