Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето (50)

Глава XXV

Франческа и Николас се върнаха в доброто старо време. Много се смяха по време на обяда в „Карлайл“ и разказваха за себе си един на друг, като че ли са се запознали вчера. Държаха се естествено и непринудено, защото старата дружба бе останала невредима, независимо от многото време, което беше изтекло. Повечето от изреченията им започваха с: „А ти спомняш ли си…“. Но и двамата се опитваха да говорят най-вече за настоящето и гледаха да не си напомнят за минали разочарования.

По едно време Франческа стана замислена, а после каза на Ник:

— Никога не съм си представяла живота си по този начин. Мислех си, че ще се оженя млада, ще народя деца, ще имам хубава къща в провинцията и някой скромен апартамент на първия етаж в Лондон, че спокойно ще посрещна старините с един и същи човек до мен. Разбираш ли, мислех си, че ще водя кротък начин на живот, ще стана достопочтена омъжена жена, а после и баба. А в действителност всичко се получи тъкмо наопаки.

Ник долови някаква тъга в гласа й и я погледна внимателно:

— Съжаляваш ли за него, Франки!

— Човек няма смисъл да си губи времето със съжаления, Ники. — После се засмя непресторено и добави: — Е, съжалявам за някои неща. Дори са твърде много, за да говоря за тях.

Ник на свой ред й се усмихна:

— Но поне ти сама избра своя път в живота, моето момиче. Както всъщност и аз. Никой не може да върне времето назад — животът ни е като кинолента, която не се заснема втори път. Така ли е?

— Така е, скъпи. Освен ако не повярваме на теорията за преражданията. — Франческа започна да си играе с чашата си и изведнъж го попита: — Ти много ми се разсърди един път, Ники, и сега ми се ще да разбера защо…

— Да съм ти се сърдел? На тебе? — възкликна той учудено. — Нещо си се заблудила, хубавице.

— Не, не съм. Това стана в средата на шестдесетте, когато аз не пожелах да дойда с теб, за да гледаме „Воин на страстта“ и се заклех никога да не гледам този филм. Искам да ти призная нещо. Гледах го цели два пъти.

— Сериозно!? — Той се направи на строг, въпреки че го досмеша. — И не си ми казала, лисицо такава!

— Сигурно защото ми беше неудобно и ме беше срам да си го призная. Както и да е. Първия път плаках почти през цялото време и не видях нищо от филма. Затова и отидох втори път. — Тя го изгледа крадешком, а очите й се смееха: — Ти ще кажеш, че само си търся белята, но трябва да ти призная, че — Франческа замълча и се ухили дяволито, — че филмът е един път!

Ник се засмя:

— Ах, Франки, Франки! Защо не си ми го казвала досега?

Тя само вдигна рамене и попита със страшно тих глас:

— Как е той, Ники?

Въпросът й така го шашна, че Ник зяпна. Години наред Франческа не беше споменавала пред него името на Виктор. „Сигурно раните й вече са зараснали, така както аз съм излекувал своите. Би било нередно, ако не бяха“ — помисли си Ник и накрая отговори:

— Вик си е същият. Не се е изменил много. Дори никак. Не знам дали знаеш, че жена му почина преди няколко години.

— Да, чух за това. Съжалявам наистина. — После тя смотолеви: — И не се е женил пак, нали?

— Не.

— Все още ли си живее в ранчото?

— Разбира се. Той много си обича това място. През повечето от времето е там. Джейк Уотсън е често около него. Вик му възложи да ръководи „Белисима“, която стана просперираща киностудия. Произвежда и широкоекранни, и телевизионни филми. Сигурно знаеш, че Вик вече рядко участва във филм. Но миналата година все пак направи един. — Лицето на Ник светна. — И то по мой сценарий. Нищо че си е мой, но излезе направо страхотен материал. Скоро ще пуснат филма. Непременно иди да го гледаш, моето момиче.

Красивите й устни се засмяха:

— Може и да ида. А после ще напиша критическа статия за теб — пошегува се тя. — Ами момчетата?

— И двамата се ожениха. — Ник се ухили: — И Вик вече е дядо, представяш ли си! Много му допада тази роля. Джейми има две момиченца, а Стив — момченце. Вик е много горд със своето домочадие, обича ги всички и страшно се радва на внуците. И… — Ник млъкна, защото келнерът му връчи две карти с менюто. Той подаде едната на Франческа и я попита:

— Какво ще кажеш, хубавице, да хапнем по един десерт, пък ако ще и да се пълнее от него?

— Може би не бива. Но чакай да погледна какво има. — След миг тя остави менюто на масата и се огледа. Когато влязоха, ресторантът беше препълнен, но сега вече нямаше много хора. По едно време очите й се разшириха, тя рязко извърна глава и отново заби лице в менюто. После докосна Ник по коляното и му прошепна: — Май трябваше наистина да отидем в „Гренуил“. Естел Морган седи на една маса в дъното. А до нея е Катрин!

— Господи! — Той ядосано присви устни. — Значи тя е пристигнала в Ню Йорк и ние бяхме късметлии първи да налетим на нея. По дяволите! Никак не ни върви! — Ник продължи да ругае тихичко и накрая каза: — За бога, моето момиче, няма да се крием, я! — Той издърпа менюто от ръката на Франческа и заедно със своето ги сложи на масата.

— Къде са седнали?

— От дясната ми страна. По диагонал от теб.

Ник впи поглед във Франческа и попита:

— Тя как изглежда?

— Ники! Ти си невъзможен! Нас ни хванаха натясно, а ти питаш как изглеждала. Мен по ме интересува как да се измъкна оттук, и то преди да ни е видяла Естел. Нали я знаеш каква е нахална. Веднага ще долети. Учудвам се, че още не е дотърчала. Може би не са ни видели. Допреди малко беше много пълно с хора.

— Оставаме да си свършим обяда — каза решително Ник. После продължи с още по-твърд глас: — Няма никъде да бягаме. Няма да си излезем само заради нея. Все ще го понесем някак си. В крайна сметка, какво може да ни стори тя? Най-много да мине и да ни каже по едно „здрасти“. Не вярвам чак да седне при нас. Ние сме културни хора, ще й кажем и ние „здрасти“ и да си върви по живо, по здраво. — Ник махна на келнера, поръча кафе и си запали цигара. После се извърна надясно, видя Естел и Катрин, но бързо обърна глава. Все пак успя да я зърне — пусната кестенява коса, лице — бяло като слонова кост, очи — с несравним тюркоазен оттенък. И двете жени го бяха погледнали втренчено. Въпреки топлината в заведението, Ник усети как целият се смръзна.

— Да връзваме предпазните колани — прошепна той на Франческа и я докосна по ръката. — Естел ще се изтърси всеки момент. Катрин вече ни забеляза.

— О, господи! Хайде да се махнем, Ники! — Тя се усмихна едва-едва на келнера, който донесе десертите им.

— Добре. Може би си права. Като се върне келнерът, ще го помоля за сметката.

— Боя се, че е твърде късно — прошепна Франческа и цялата се стегна.

— Франческа! Скъпи Николас! Каква случайност, че ви срещам, и то заедно. — Естел решително се намести срещу тях на масата и продължи да се усмихва подкупващо.

Франческа само кимна, а Ник я поздрави и се приготви да става.

Естел му махна, за да остане на мястото си:

— Моля те, скъпи, няма за какво да се безпокоиш. Исках просто да ви поканя на нашата маса, за да изпием заедно по чаша. Нали ще дойдете? Катрин умира от желание да ви поздрави. След като си изпиете кафето, разбира се.

Ник усети, че Франческа заби пръсти в коляното му:

— Благодаря, Естел, но се боя, че няма да дойдем. Предай нашите извинения на… Катрин.

Журналистката се канеше да започне да го убеждава, но забеляза някаква злобна студенина в лицето му. Франческа пък се държеше направо враждебно. „Фукла! Снобка! Високомерна кучка!“ — каза си тя наум и съсредоточи цялото си внимание върху Ник:

— О, скъпи. Кат ще е толкова разочарована. Тя така се зарадва, като те видя теб, Николас. — Естел не си тръгваше и се усмихваше умолително.

— Съжалявам, Естел, но не ни е възможно — повтори Ник. — Радвам се, че се видяхме.

Тези думи звучаха съвсем недвусмислено и Естел, цялата почервеняла, отвърна като папагал:

— Радвам се, че се видяхме. — Тя кимна високомерно на Франческа и се отправи обратно към своята маса, като вирна обидено глава.

— Не мога да я понасям — обади се Франческа. — Още не мога да й простя държанието отпреди няколко дни, когато дойде у дома, уж да ме интервюира.

— Не можех да повярвам, като ми го каза. Но какво да я правиш Естел. Тя винаги е била голяма нахалница. Къде по дяволите се дяна този келнер! Винаги изчезват нанякъде, когато ти потрябват. Защо пък да не си изпием кафето? — Ник наля и на двамата. — Нямам намерение да изхвръквам от тук, сякаш съм наплашен заек.

Точно в този миг дъхът му почти секна и той вдигна очи. Пред тях стоеше Катрин. Беше облечена в много елегантна бяла рокля от крепдешин и носеше бижута с тюркоази, които подчертаваха неповторимите й очи. Държеше се сдържано и с достойнство:

— Здравей, Франки. Здравей, Ники.

Те смотолевиха по нещо за поздрав, а Ник тръгна да става.

— Моля те, не ставай. Няма да ви отнема повече от минута — каза бързо Катрин с тих глас. — Разбирам защо не искате да се срещате с мен и не ви коря. Сигурно ме мразите. Отдавна ми тежи на съвестта това, което ви причиних. Дължа обяснение и на двама ви. Отседнала съм тук, в хотела. В апартамент номер 2203. Ще се качите ли за десетина минути? Казвайте.

Те не можеха да проговорят. Накрая Франческа успя все пак да каже:

— Боя се…, че това е изключено.

Ник продължаваше да мълчи.

Катрин се усмихна разбиращо, защото усети колко неудобно се чувстват и двамата. После леко и грациозно приведе глава:

— Помислете си няколко минути. Разберете се насаме. На човек рядко му се отдава шансът да си изясни отношенията с някой друг. А ние тримата имаме толкова неизяснени неща между нас. — Тя се усмихна отново и се върна на масата си.

След няколко секунди Катрин си излезе от ресторанта с високо вдигната глава, без дори да ги погледне. Естел бързо я последва.

Ник проследи с поглед Катрин. Изненада се от собствената си реакция спрямо нея. Години наред, щом се сетеше за тази противоречива жена, която бе обичал повече от всички други, бурни чувства изпълваха душата му. В сърцето му тлееха гняв, обида, омраза и горчивина, но нерядко Ник усещаше неутолим копнеж по нея, който дълго разяждаше най-нежните кътчета на душата му. Виждаше я за първи път от дванадесет години и при вида й усети само някакво странно спокойствие. Може би тя вече не беше в състояние да му влияе. Страховете му от последните дни сякаш се изпариха.

Той се обърна към Франческа и каза:

— Знаеш ли, между другото, тя е права. Ние тримата наистина трябва да си изясним някои неща.

Франческа го погледна изумено. После горчиво присви устни:

— Господи, та ти се предаде без бой! — каза тя задъхано и стисна ръце в скута си.

Ник се намръщи. Чудеше се сам на себе си и се опитваше да сложи в ред мислите си. После каза замислено:

— Знаеш ли кое е най-странното, Франки? Аз не изпитах абсолютно нищо. Всъщност не е точно така. Усетих, че ме гложди някакво любопитство за това, как ли е живяла и какво ли иска да ни каже.

— Една гъска любопитствала, любопитствала, докато паднала в казана.

— Е, невинаги става така. Наистина бих искал да разбера защо тя продаде „Флорабел“…, а и много други неща. Ти не би ли искала да научиш защо тя измисли онази чудовищна лъжа за Виктор?

— Това вече е без значение. Нищо не може да се промени. А и какво те кара да мислиш, Ники, че тя ще ни каже истината?

Франческа усети, че той иска да се качи в апартамента на Катрин и започна да се страхува и тя да не направи същото.

— Така поне ще си изясним за себе си нещата. Не е ли така, Франки? Ще ти кажа и още нещо, скъпа моя. Години наред ме преследва образът на Катрин. Ще ми се да мога да пропъдя веднъж завинаги този ужасен призрак. Да, убеден съм, че трябва да си изчистя сметките с моята тъмнокоса дама.

Франческа кимна и сърцето й се изпълни с искрени приятелски чувства към Николас Латимър. Тя си спомни за всичкото добро, което бе видяла от него, за това, че той й остана верен и предан приятел и винаги я подкрепяше морално. Тя омекна и тогава му каза:

— Разбирам какво чувстваш, Ники. Ти толкова много я обичаше и толкова дълго беше свързан с нея, макар и по драматичен начин. Сигурно е било истинско мъчение години наред да разсъждаваш за нейното предателство към теб, да се питаш постоянно защо така постъпи тя. — Тя здраво стисна ръката му. — Но аз няма да ти позволя да се качиш сам при нея. Разбери ме, Ники, аз й нямам доверие.

— И аз не знам доколко може да й се вярва. — Ник се засмя. — Но по отношение на хитрините на Темпест ние с теб сме гърмени зайци. Вече не ще може да ни излъже. Благодаря ти, че се съгласи да дойдеш с мен. Сега аз ще оправя сметката, а после взимаме асансьора и се качваме на двадесет и втория етаж, за да чуем какво има да ни каже нашата хубостница.

 

 

Тримата седяха пред огромния прозорец, който гледаше към авеню „Мадисън“. Ник и Франческа седяха един до друг на дивана. Катрин беше приседнала на едно кресло срещу тях. Във въздуха се носеше напрегнато очакване, но на пръв поглед и тримата изглеждаха странно спокойни и сдържани. Всъщност Франческа единствена не успяваше да прикрие колко е изнервена. Тя на няколко пъти приглади полата си, кръстосваше ту единия, ту другия си крак, докато накрая се облегна назад. Тя гледаше Катрин с недоверие, а лицето й не изразяваше нищо.

Познатият звучен глас на Катрин разчупи тишината, която беше настъпила след първоначалните поздрави:

— Благодаря ви, че се качихте при мен. Не бях сигурна дали ще дойдете. Не ми беше лесно… нито пък на вас. Много преживяхме наистина. Затова няма да ви губя времето с излишни любезности. Ще говоря по същество.

— Да, не би било зле — обади се Ник.

Катрин лекичко се усмихна и замислено се загледа в пространството. После заговори:

— Когато през декември реших да се прибера у дома, да се върна към своите корени, да заживея в Щатите постоянно, аз знаех, че не мога да бъда в един и същи град с вас, да дишам един и същи въздух, без да се срещнем. Не мога да върна времето назад, не мога да поправя това, което сторих, но бих искала да ви кажа цялата истина, след като минаха толкова много години. Не търся оправдание. Знам, че причиних страдания и на двама ви. Но се надявам, че в душите си ще намерите прошка за мен.

Нейните бивши приятели мълчаха и Катрин продължи с тих глас:

— Франки, обръщам се първо към теб. — Тя впи поглед във Франческа и произнесе с твърд тон: — Аз не бях бременна от Виктор Мейсън. И не съм имала никаква любовна авантюра с него. Виктор изобщо не се интересуваше от мен като жена. Той обръщаше внимание на Катрин актрисата. — Тя се облегна назад и изпита силно облекчение, което подейства като балсам на душата й. Най-сетне беше изповядала част от греховете си.

Лицето на Франческа продължаваше да бъде безизразно и не издаваше обърканите чувства и мисли, забушували в нея. Тя погледна към Ник, който седеше с мрачно изражение, и после отново очите й се спряха на Катрин. Тогава Франческа запита с безкрайно студен глас:

— А защо, за бога, измисли онази гнусна лъжа?

— Нямах намерение да те лъжа, нито да набеждавам Виктор, че е бащата на детето. Честна дума. Просто името му ми дойде на езика и аз го произнесох, преди още да се опомня. А после вече беше твърде късно. Не можех да си взема думите назад. И така тази лъжа ме обвърза.

— Ти наистина ли беше бременна или това беше лъжа? — попита Франческа.

— Наистина бях бременна. Аз ти се доверих тогава във вила Замир, защото бях ужасно притеснена. Трябваше да споделя с някого. Но щом започнах да говоря, на мен ми се стори, че губя завинаги твоето доверие в мен, така както бях изгубила доверието на Ким. Аз нямах намерение да ти откривам кой е бащата, Франки, но ти така настойчиво ме разпитваше, че ме постави натясно. И тогава сякаш аз започнах да виждам всичко през твоите очи. От друга страна, не можех да ти кажа кой е истинският баща, защото се срамувах от това, което бях направила. В един момент ти ми се стори толкова млада, толкова чиста и невинна, че си помислих как веднага ще ме презреш. И то не просто защото съм спала с мъж, а защото съм пренебрегнала връзката си с брат ти, заради някакъв друг човек. Реших, че ти няма да ме разбереш и ще вземеш страната на Ким. — Катрин замълча и прикова очи във Франческа: — Разбери, Франки, аз бях свикнала да бъда обект на всеобщо одобрение и особено държах ти да ме уважаваш. Не можех да понеса твоите упреци.

— Колко малко си ме познавала — промълви Франческа. — Аз никога не си позволявам да съдя когото и да било — нито сега, нито преди. Не бих си позволила да те критикувам, независимо от чувствата ми към Ким. Боя се, че доста си ме подценявала.

Катрин кимна:

— Да, така е. Но нека се върнем на въпросната сутрин. Аз бях ужасно притеснена и заради бащата на детето. Той ме обичаше, но аз знаех, че има дълъг и хубав брак. Не вярвах да тръгне да се развежда, нито пък исках да се жени за мен. От друга страна, той беше мъж с плам и страст и аз не знаех със сигурност как би реагирал, ако разбере, че е станал баща. Бях сигурна обаче, че той би направил всичко възможно, за да не правя аборт. Бях ужасно объркана и се опитах да ти обясня поне част от проблемите си. Нали си спомняш, Франки?

— О, да. Спомням си отлично. Цял живот ще помня тази сутрин.

Катрин долови сарказъм и злоба в думите й, но реши да не им обръща внимание. Беше решила да си каже всичко, без много емоции. Иначе нямаше да успее да ги убеди.

— Бях ужасена от тази непредвидена трудност. Бях си въобразила, че ти ще се възмутиш от мен. Не знаех как да ти обясня причините, които са ме накарали да тръгна с друг мъж. Пак ти повтарям — бях убедена, че няма да ме разбереш. Изведнъж обаче ми хрумна, че ти би могла да ме разбереш и дори да ме оправдаеш, ако този човек е толкова неотразим, че никоя жена не може да му устои. И в този миг в съзнанието ми се появи образът на Виктор Мейсън и аз назовах неговото име.

„Не мога да повярвам на ушите си!“ — каза си Ник. Той съсредоточи цялото си внимание върху Катрин и я попита:

— Тогава кой беше бащата? От кого беше забременяла?

— От Оси Едуардс.

— Дяловите да го вземат! — спонтанно изруга Ник. Години наред го беше глождил въпросът за нейната бременност и за евентуалния виновник. Ако изобщо това беше вярно. Ник се почувства наистина объркан.

Франческа запита учудено:

— Кой е този Оси Едуардс?

— Операторът на „Брулени хълмове“ — осведоми я Ник. После извади от джоба си пакет цигари и кибрит.

— А, да, сещам се. Доколкото си спомням беше много приятен човек — отговори Франческа.

— При това много талантлив — добави Ник. Той погледна изпитателно Катрин със своите пронизителни сини очи. — Той така те снима, че ти изглеждаше направо приказно красива.

— Виж, това изобщо не е причината, поради която се привързах към него — заговори бързо Катрин и едва сега леко повиши тон. — Не съм му се подмазвала, ако това искаш да кажеш.

Ник не каза нищо, но очите му цинично проблеснаха за миг.

Тогава Катрин каза:

— Нямах намерение да се отклонявам от темата, но мисля, че ще трябва да ви обясня и за Оси Едуардс. Ще ми позволите ли?

— Да — отговори лаконично Ник.

— За да разберете отношенията ми с Оси, ще трябва да се върнете в 1956. Тогава аз бях едва двадесет и една годишна, правех първия си филм и партнирах на световноизвестна кинозвезда. Вие може и да не сте го забелязали, но аз бях страшно несигурна в своите способности, в своя талант, в своята външност. Бях новачка в занаята, а около мен имаше само закоравели професионалисти. А и какви само бяха тези външни снимки! — Тя поклати глава и се обърна към Ник. — Теб те нямаше, защото по това време беше тук, в Щатите, но сигурно после са ти разказвали. И в студиото, и навън атмосферата беше нажежена до пръсване. Хвърчеше перушина, сплетните бяха всекидневие и всеки се мъчеше да докаже себе си. Може и да не ми повярвате, но бях започнала съвсем да губя баланса си.

Катрин се размърда в креслото и погледна през прозореца със замислено изражение.

— Виктор и Марк Пиърс винаги ми помагаха, но и двамата бяха заети с филма като цяло, искаха да се постигне добър краен резултат и ми обръщаха внимание като на актриса, а не като на човек. Понякога дори ставаха деспотични. — Тя погледна към Франческа. — Ти поне знаеш, че това е вярно.

— Да — призна Франческа.

— Виктор и Марк залагаха прекалено много. Виктор може и да е много мил, но той най-вече се занимаваше с вместването на разходите в бюджета и със спазването на сроковете. Понякога ставаше неумолим. Вярно е, че ми помагаше. И Марк ми помагаше. Но само що се отнася до играта ми във филма. Аз непрекъснато се чувствах несигурна и ужасно самотна. Само Оси Едуардс се показа като истински приятел.

— Слушах те внимателно и мисля, че разбрах в най-основни линии. Но защо все пак ти стана интимно близка с него — попита Ник с жив интерес.

— Може би първо аз го възприех като баща, като бащата, който никога не бях имала. Той беше толкова мил с мене, Ник. Възприемаше ме не просто като артистка, но и като жена. Той подхранваше моето самочувствие, че мога да се справя с ролята си. Нито Виктор, нито Марк успяха да направят това. Освен всичко друго Оси ме накара да се видя през обективния поглед на камерата. Никога не съм била прекалено суетна и Оси не подклаждаше суетност в мен. Той просто ми разясни моята неповторима хубост. Научи ме как да се държа пред камерата, как да се нагодя към нея, как да използувам нейните възможности, за да предам моите най-дълбоки мисли и чувства. Моите уважения към Виктор и Марк, но именно Оси направи от мен голяма кинозвезда. Освен това този човек ми предложи закрила и защита, ако щеш и подслон, в обстановката на един такъв труден филм. Вече ви обясних колко несигурна бях тогава, колко проблеми имах с липсата на самочувствие, с отношението ми към секса и… — Тя млъкна, сведе очи и започна да си играе с големия си диамантен пръстен.

— Ти знаеш, Ник, за проблемите ми в тази област. Тогава те бяха още по-забележими. Аз бях девствена. — Катрин се поколеба за миг, но продължи: — Упорито бях отблъсквала Ким и вече си мислех, че нещо в мен не е наред. Оси ме въведе в секса по много мил и нежен начин. Беше по-зрял мъж и сигурно затова успя там, където Ким не можа да пробие. Той не ме стряскаше, както правеше Ким. Но и Оси не можа да разреши комплексите ми за… физическата близост. — Тя погледна Ник право в очите: — Единствен ти успя да извършиш този подвиг.

Макар и против волята си, Ник изпита състрадание към Катрин. „А аз си мислех, че съм опознал докрай тази странна жена.“ Гласно обаче промълви със студен глас:

— Нямам намерение да те виня за Оси. Кинаджийският занаят е гадна и жестока работа. — После той се сети за Майк Лейзъръс и замълча. И сърцето му отново изстина към нея.

Франческа бе слушала с не по-малък интерес и попита:

— Но как така изведнъж ти било хрумнало името на Виктор? Постъпката ти е ужасно… безотговорна.

— Сигурно си права. Но аз вече ти обясних причините за това, Франки. Мислех си, че ти ще проявиш към мен повече съчувствие, ако мъжът е необикновено привлекателен.

— Защо не ми каза истината? Защо не ми каза, че е бил Оси? Щях да те разбера.

— Наистина ли? — Катрин се изправи и отиде до бюфета. Наля си мартини, сложи в чашата бучка лед и едно лимоново резенче. — Извинявайте, не ви попитах дали искате нещо за пиене — обърна се към тях.

И двамата й казаха, че не желаят нищо и Катрин се върна на мястото си. Тя погледна Франческа и очите й заблестяха:

— А ти, Франческа, защо не ми беше казала за Виктор? Ако знаех за вашите отношения, всичко това нямаше да се случи. — Катрин се приведе напред и очите й се заковаха в нейната приятелка: — Никога не съм искала да те огорча, да ти причиня зло. Аз просто не знаех, че ти и Виктор сте се влюбили. Поне за това трябва да ми повярваш.

Франческа леко се изчерви:

— Вярвам ти. — Тя сведе очи и се загледа във върха на ботушите си. — Само Ники и Даяна знаеха за това.

— През онази ужасна нощ в Кънектикът ти ме обвини, че съм провалила живота ти. Но никога ли не ти е хрумвало, че твоята потайност също е допринесла нещата да се развият по този начин? — После Катрин добави тихо: — Не се опитвам да ти прехвърлям вината си. Знам, че това, което извърших, е направо ужасно.

Франческа не обърна внимание на нейния упрек:

— Винаги съм се питала дали тогава… ти нарочно разля виното по моята розова рокля.

— Не. Стана случайно. Аз бях ужасно притеснена и изнервена заради моята бременност. Просто неволно се спънах.

— Ами отношенията ми с Райън? Ти меси ли се в тях?

— Аз наистина проведох един разговор с Райън. Изслушах го внимателно. И се съгласих с някои от нещата, които го безпокояха. Ако считаш, че това е месене, добре — намесих се във вашите отношения. Но никога не съм го съветвала да не се жени за теб, нито пък съм му казвала, че ти ще му донесеш нещастие. Тези неща му бяха втълпени от баща ни, въпреки че Райън не си го призна. Ако не ми вярваш, можеш още сега да говориш лично с Райън. Той е в Ню Йорк, в същия този хотел. Снощи вечеряхме заедно и си изяснихме нашите недоразумения и взаимни огорчения. Разбери ме, Франки, една от причините да се откъсна от Райън в продължение на толкова години беше начинът, по който той постъпи с теб. Моля те, нека да изясним нещата веднъж завинаги. Вземи телефона и му звънни в неговия апартамент. Той е в номер 1208.

— Не е необходимо. — Франческа прехапа устни. — Значи искаш да кажеш, че баща ви е бил против мен?

— Да, Райън не е искал да ти го каже, когато сте се разделили. По много особен начин той винаги се е страхувал от баща ми и не можеше да си представи, че ще го разсърди. Ще ти кажа и още нещо, Франки. Радвам се, че ти не се омъжи за него. Той беше под нивото ти. Сега се е променил. Преди няколко години той е изритал баща ми, напук на всичките доносници и шпиони, които Патрик О’Рорк бил пуснал срещу него. Накрая и Райън осъзна цялото положение. Може би аз му помогнах, когато през 1969 ние за кратко време се сдобрихме и аз открито му обясних всъщност как стоят нещата с баща ни. Не скрих нищо от него. И от тогава Райън престана да говори с мен. Допреди няколко дни, когато той ми разказа как се е отървал от него. Сега вече и той е свободен човек.

— Разбирам. — Франческа въздъхна и притвори очи, защото спомени от миналото бяха нахлули в съзнанието й.

Ник се изправи нетърпеливо, отиде до прозореца и се загледа към авеню „Мадисън“. Усещаше как ще се пръсне от въпросите, които звучаха в него. Накрая той се обърна към Катрин:

— Защо продаде „Флорабел“ на Лейзъръс?

— Отначало изобщо нямах намерение да правя това. — Катрин отпи от чашата си и заразказва: — Филмът, който направих за „Монарк“ през 1964, беше много успешен. Но това ти е добре известно. Марк непрекъснато ме гонеше, за да ме увещае да направя за тях нов филм. Виждах се с него от време на време — все пак бяхме стари познати — и той винаги ми говореше за това. Един път аз просто на шега му казах да престане да ми досажда, защото единственият филм, в който бих участвала, трябва да бъде по „Флорабел“. Бях ужасно изненадана, когато той се съгласи. — Катрин се усмихна тъжно. — Господи, Ник, ти мен ме имаш за голяма интригантка. Ако знаеш той какъв майстор е на тези работи. Преди да се опомня, той си купил книгата, прочел я и предложил на моята компания да закупи всички права върху нея, т.е. всички права върху филмова и сценична реализация, които притежаваше „Корт“. Плюс моите задължения да участвам в една евентуална продукция. За нула време той сключи договор с Чарли Робъртс, нае режисьор и изобщо задвижи всичко. Просто нямах друг избор, освен и аз да се включа в играта.

— Да, да! Не си имала избор! — Ник я погледна с недоверие.

— Знам, че ти е трудно да го повярваш, но това беше самата истина. Естествено аз имах много опасения — призна Катрин с въздишка. — Но накрая успях да си втълпя, че ти в крайна сметка ще останеш доволен. Дори много ще се зарадваш. Ти жадуваше да видиш романа си екранизиран и знаеше, че никой продуцент не беше проявил интерес към него. Дори в един момент си въобразих, че с това ти правя страхотна услуга. Може би се самозаблуждавах, не знам. Все пак аз реших да запазя всичко в тайна, докато Чарли Робъртс завърши сценария. Бях сигурна, че ще се справи добре. Той е един от най-добрите в бранша. В моите представи аз подготвях всичко като една чудесна изненада за теб. Но накрая целият ми план пропадна. Ти беше научил предварително.

Ник се намръщи, защото не знаеше дали да вярва на нейните обяснения. Дали не продължаваше да го лъже все така умело, както и преди? Той попита бързо:

— Но защо ми казваш същите неща, които ми разказа и тогава?

— Няма да си измислям. Иначе само ще потвърдя твоите подозрения. Това е самата истина. Съзнавам, че в онези дни на 1967 аз се държах отвратително и бях готова да оправдая всяко свое действие. Едва по-късно го разбрах.

— Радвам се да го чуя — прекъсна я Ник иронично. После се тръшна в един стол. — Ти измисляше най-невероятни лъжи, когато те питах къде се губиш по цял ден. Какво всъщност правеше?

— Обикалях като бездомница. Главата ми беше изпълнена със странни мисли и ужасно ме болеше. Не че имах главоболие. Нещо сякаш неспирно бумтеше в главата ми. — Тя посрещна изпитателния му поглед и видя, че сините му очи са страшно студени. Беше го предвидила. — Може и да ти звучи невероятно, но аз самата се държах по необясним за мен начин. Наистина често ходех на църква или пък гледах един и същи филм по няколко пъти. Имаше и вечери, в които отивах при Майк. Дълго разговаряхме за изкуство, за работа, за бизнес. С него бяхме стари приятели, Ники. Не забравяй, че аз го познавах още от 1956.

— Значи все пак ти му беше станала любовница? — не се предаваше Ник.

— Грешиш. Това не е вярно! — повиши тон Катрин. — Вярно е, че Майк ме ухажваше вече от години, че ме преследваше като луд, още докато бях женена за Боу Стантън — добави тя вече с по-мек тон. — Трябва да си призная, че той ме привличаше. Сигурно заради силния му характер, заради влиянието и властта, които притежаваше. Някога ти казваше, че е като феодал. И той наистина имаше неограничена власт. Майк бе започнал да ме боготвори още в мига, в който се запозна с мен. Дори преди това. Веднъж ме видял в „Амбасадор“ с Виктор и още тогава останал като омагьосан. Той ме беше поставил на своеобразен пиедестал. За него аз бях като безценно произведение на изкуството. Той ме обожаваше заради красотата ми. Не разбираш ли, колкото повече бях недостъпна за него, толкова по-силно той ме желаеше. — Ник кимна и тя продължи: — Библиотеката у тях беше нещо като свято място. По нея бяха наредени десетки мои снимки, всички в златни рамки. — Тя събра замислено тъмните си вежди. — Сигурно е било пълна лудост от негова страна. Но Боу Стантън често казваше, че Майк не е съвсем с всичкия си. А аз бях объркана, Ники, и със страшно лабилна психика. Освен това беше невъзможно да не остана поласкана. Та той беше един от най-богатите хора в света, притежаваше огромна власт и същият този човек буквално ми падаше на колене. Това е силен наркотик, който би упоил всяка жена. И особено неуверена и несигурна жена, каквато аз бях тогава.

— Кога му стана интимна приятелка? Още докато беше с мен, така ли? — попита Ник със стиснато гърло.

— Да. Аз винаги флиртувах с него, палех му фитила, ако трябва да го кажа по-точно. Не бях спала с него, кълна ти се, не бях. Преди да купя къщата през 1967.

Ник седеше неподвижен. Гърдите го боляха и той не се сдържа:

— Но защо? Защо!? Нали тогава ти ме обичаше!

— Не можех да се оправя с теб, Ники. Разбери…

— Нима съм бил толкова ужасен!? — прекъсна я той с широко отворени от почуда очи.

— Не, причината не беше в теб, а в мен самата. Разбери ме, Ник. Ти вече ме познаваше прекалено добре… знаеше за проблемите ми… за моята лудост… за моите недостатъци. И аз си мислех, че ще те изгубя. Това е единственото обяснение, което мога да ти дам. Сигурно не звучи много убедително.

Той поклати глава и по лицето му се изписа печал:

— Когато хората истински се обичат, Катрин, те се приемат такива, каквито са, със своите проблеми и недостатъци.

— Сега и аз разбирам това. Но тогава не го осъзнавах. Едва сега проумях и още нещо. Тогава не можех да понеса поредната своя загуба. Майка ми беше починала, баща ми и брат ми се бяха отчуждили от мен. Не можех да си примиря дори с мисълта да загубя и теб.

Ник не сваляше поглед от нея. Започна да я разпитва:

— Защо се ожени за Лейзъръс?

— Защото забременях от него. — Лицето на Катрин беше сковано, а очите й се бяха разширили от мъката, която беше прикривала до този момент.

Една чудовищна мисъл се прокрадна в съзнанието на Ник и той попита бавно, с едва доловим глас:

— Значи ти си забременяла от Лейзъръс, още докато беше с мен, така ли?

— Да. Съжалявам, Ники, но това е истината.

— А откъде си била толкова сигурна, че детето е било негово?

— Нямах никакво съмнение за това. Ако си спомняш, ние не бяхме спали с теб почти два месеца, преди да се разделим. А аз бях забременяла малко преди да се омъжа за Майкъл.

— Можеше да направиш аборт. — В момента, в който каза това, Ник съжали за думите си. Нали и той самият имаше дете.

— Щеше да е фатално да правя втори аборт — прошепна Катрин.

— Не, разбира се — каза той тъжно. — Сигурно не е трябвало да го правиш.

— Чувствам се толкова ужасно, че днес отново трябва да те натъжавам, Ники. Но бях решила да ти кажа истината, а също и на Франческа. Знам, че в миналото ви причиних страдания. Но аз си платих за всичко. Повярвайте ми! Продължавам да си плащам всеки божи ден.

Франческа вдигна глава и се вгледа в Катрин. „Не знам защо, но съм убедена, че говори истината“ — помисли си тя. После каза:

— Да, вярвам ти, че и ти си преживяла своя дял страдание, Катрин. — Франческа погледна към Ник. Лицето му бе напрегнато и пребледняло и тя усети колко страда той вътрешно. Затова отиде при него и го прегърна през рамото: — Скъпи Ник, Катрин е права поне в едно. Колкото и да е мъчително за нас, по-добре е да знаем истината такава, каквато е. Така поне ще можем да намерим покой за душите си.

— Да — промърмори Ник.

Катрин гледаше ту към единия, ту към другия. После въздъхна тежко и се облегна назад, като се опита да се отпусне. След дълго мълчание тя промълви:

— С цялото си сърце ви моля да ми простите… Ники! Франки! Моля за вашата прошка!

Настъпи тишина. Франческа заговори първа:

— Аз съм ти простила всичко много отдавна, Катрин. Просто не мога да забравя тези неща.

— Моля те, кажи ми го сега — помоли я с нежен глас Катрин.

— Прощавам ти — отвърна Франческа със същия мек тон.

— Благодаря ти, Франки. Това значи много за мен. Може би никога няма да разбереш колко държах да чуя тези думи от теб. — После Катрин се обърна към Ник и зачака.

Той я погледна в очите. Сините му очи я пронизаха:

— За разлика от Франческа, нищо не ти бях простил досега. Но днес аз ти прощавам всичко, Катрин. Как бих могъл да постъпя другояче? Днес ти показа изключителна морална сила, като застана открито пред нас двамата.

— Благодаря ти, Ники. Толкова много съм ти благодарна. — Катрин отиде до прозореца и започна да примигва, защото сълзи напираха в очите й. Тя се овладя и се обърна към тях: — Дали ще е възможно отново да бъдем приятели?

Нещо в техните лица й подсказа, че не бива да настоява, затова Катрин само промърмори на себе си:

— Е, може би е прекалено рано за това. Не бива да очаквам толкова много наведнъж.