Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Voice of the Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)
Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

ISBN: 954-8081-01-6 (не е указан)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1503

 

 

Издание:

Автор: Барбара Бредфорд

Заглавие: Гласът на сърцето

Преводач: Елена Ваташка; Анжела Лазарова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Богас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ — Враца

Редактор: Весела Теофилова

Технически редактор: Васил Даков

Художник: Красимир Андреев

Коректор: Мариана Черешарова

ISBN: 954-8081-03-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1504


Част първа

Глава I

„Върнах се, защото исках, направих го по свое собствено желание. Никой не ме е карал насила. Но сега, когато вече съм тук, ми се иска да избягам, да потъна отново в неизвестност, иска ми се този огромен океан отново да застане между мен и това място. Тук не ме чака нищо добро.“

Тези мисли, които часове наред се появяваха разхвърляни и неясни, накрая придобиха форма и дори застрашителни размери, блъскайки се в съзнанието й, а красивите ръце на тази жена, отпуснати в скута, изведнъж се вкопчиха една в друга така силно, че кокалчетата изпъкнаха рязко под прозрачната кожа.

Нищо друго във външността й обаче не издаваше нейните чувства, макар че вътрешното й напрежение растеше. Тя продължаваше да седи на мястото си с каменна безизразност. Лицето й — бледо и някак си изпито в сутрешния здрач — беше безжизнено като маска, а погледът й се впиваше невиждащо във водите на Тихия океан.

Океанът имаше цвят на буреносен облак и изглеждаше заплашително в този сив и мрачен ден, който беше необичайно хладен за Южна Калифорния, въпреки че беше декември, а тогава времето често ставаше доста сурово. По гърба й полазиха тръпки. През шлифера се просмукваше влага чак до костите й. Стана й леденостудено, но колкото и да беше странно, гъсти капчици пот покриваха челото и врата й и се стичаха между гърдите й. Съвсем внезапно тя се изправи, с резки движения пъхна ръце в джобовете, тръгна срещу вятъра и прекоси целия кей на Санта Моника, който беше толкова безлюден, че изглеждаше изоставен и ужасяващо пуст.

Когато достигна до самия край на кея, където бурното море се разпенваше от вятъра и яростно плющеше върху голите дървени подпори, тя се спря и се облегна на перилата. Отново погледът й доби сурова съсредоточеност и тя се втренчи в бушуващите вълни, които се губеха в далечния хоризонт. Там някъде в далечината, където небе и море се сливаха в безкрайна сивота, върху вълните се люшкаше един параход, който изглеждаше като детска играчка, като нещо дребно и незначително на фона на тази морска необятност.

Всички ние сме като този кораб — разсъждаваше тя наум — безпомощни и незначителни същества в голямото движение на природата. Но дали всички действително осъзнаваме това, заслепени от заблудата, че сме единствени и ненадминати? Лека иронична усмивка се плъзна по устните й и тя си помисли: „С цялата си самонадеяност ние си въобразяваме, че сме уникални, непобедими и вечни, че стоим по-високо от законите на природата. Но не, не сме — в крайна сметка природата остава най-висшият закон — неумолим и неизбежен.“

Тя примигна стреснато, сякаш за да се отърси от тези мисли, повдигна глава и се огледа. Зимното небе, надвиснало застрашително, беше гъсто покрито с безформени облаци, чийто пепеляв цвят постепенно тъмнееше и поглъщаше крехката светлина, която се процеждаше по краищата им. Наближаваше буря. Беше време да се връща в колата, която я чакаше, и да потегли обратно за хотел „Бел Еър“, преди да е завалял дъждът. Но за свое изумление тя откри, че не можеше да помръдне. Всъщност тя и не искаше да тръгва, защото й се струваше, че само тук, на този пуст кей, беше в състояние да разсъждава що-годе нормално, да събере разпилените си и тревожни мисли, да проумее хаоса в душата си.

Тя въздъхна, отегчена и потисната. Още когато за първи път взе решението да се върне, осъзна, че би било безразсъдна, дори опасна постъпка. Това я излагаше на прекалено големи рискове — нещо, което винаги беше избягвала. Но в онзи момент — та нима беше само преди няколко седмици, помисли си тя с учудване — това изглеждаше единственото разрешение, въпреки очевидните опасности, в които щеше да я въвлече. Ето така взе своето решение, подготви всичко старателно и замина за Америка, изпълнена със самочувствие и силна вяра в собствените си сили.

Предприех пътуване към неизвестното, мислеше тя. Чувствуваше се все по-напрегната и някакво предчувствие за миг се отрази в погледа й. Нима отново същото? Нима онази неизвестност отново бе причина за нейната тревога? Но нали именно неизвестното винаги я беше мамело и привличало, бе я тласкало напред с вълненията и предизвикателствата, които то неизменно предлагаше. Но всичко това остана в миналото, мислеше тя. Сега вече съм друг човек.

Неочаквано в нея се надигна вълна от остро безпокойство, сякаш мощен прилив я повлече към дъното, и тя сграбчи още по-здраво перилата, а после с мъка си пое въздух, защото я осени една нова истина: Ако реши да остане, тя рискуваше прекалено много. Ще изложи на опасност всичко онова, което беше постигнала през последните няколко години. Най-доброто навярно беше да замине. И ако ще замине, то най-добре веднага, още днес — преди да е променила решението си. Всъщност всичко беше толкова просто. Трябваше само да резервира самолетен билет до първото й хрумнало място и да потегли натам. Тя потърси с поглед парахода, който вече беше толкова далече, че приличаше на малка точица. Накъде ли пътуваше? Дали към Йокохама или Сидни, а може би към Хонконг или Казабланка? А защо не към Кайро, Истанбул или Марсилия? А тя самата накъде да тръгне? Нямаше значение, пък и никой не се интересуваше от това. Ако заминеше днес, докато все още всичко беше наред, това би било най-мъдрото решение — нямаше да навреди на никого, най-малко пък на себе си.

Идеята да потъне в неизвестност, сякаш никога не беше стъпвала в тази страна, изведнъж разбуди нейните първични инстинкти, нейното вродено чувство за драма, но пък… Тя се поколеба отново, разкъсвана от своята собствена нерешителност, объркана и разпъната пред необходимостта да направи избор. Нямаше ли да бъде истинска детинщина, ако избяга, питаше се тя. Защото със сигурност нещата щяха да изглеждат така. „Ти самата ще осъзнаеш, че си постъпила страхливо, и ти самата цял живот ще съжаляваш за това“ упорито се обаждаше някакъв вътрешен глас.

Гърдите й се повдигнаха в поредната въздишка и тя притвори очи. Мислите й препускаха, докато обмисляше всичките възможности, които имаше, и претегляше последствията от своите евентуални действия, каквито и да бяха те. Гръм изтрещя зад почернелите облаци и отекна в пространството, след което се усети силният порив на морския вятър. Но тя беше толкова погълната от своите вътрешни противоречия, така силно съсредоточена в желанието си да вземе окончателно решение, че бе забравила колко е часът, бе забравила за бурята и всичко около нея. Накрая се пребори със себе си и осъзна една основна истина — не можеше да си позволи да отлага повече. Животът все пак е кратък. Внезапно тя взе своето решение. Ще остане тук, въпреки съмненията и лошите предчувствия. Трябва да го стори, каквото и да й коства. Пък и всъщност нямаше друга възможност. Само това би я спасило. Напрегнатите й устни се отпуснаха, скованото й тяло се раздвижи и на нея постепенно й олекваше, след като вече беше преодоляла терзанията от последните часове.

Заваля на едри капки, които обливаха лицето и ръцете й. Тя отвори очи и погледна надолу към пръстите си, които все още здраво стискаха перилата, а водата се стичаше по тях. Така се стичат и сълзите ми — каза си тя, а след това внезапно избухна в смях. Смееше се звънливо и от сърце. Никога повече нямаше да плаче. Беше се наплакала достатъчно през живота си. Ама че си глупава, Кейти, промърмори тя на себе си, като си припомни как някога галено я наричаше Ник, който свързваше това обръщение с някаква стара уелска дума и винаги твърдеше, че има нещо келтско в душата й с тази странна смесица от поетичност, загадъчност и страст.

Тя се изпъна, отхвърли глава назад гордо и предизвикателно, а нейните неповторими очи — нито сини, нито зелени, със странен тюркоазен отблясък — вече не бяха замислени и мрачни от несигурност и страх. Те радостно искряха от обзелата я решителност. Не след дълго, само след няколко дни, когато ще възвърне окончателно смелостта си и ще я превърне в своя защитна броня, тя ще потегли за Равенсуд.

Това ще бъде първата й стъпка към неизвестното, начало на нейния нов живот. И най-сетне ще открие покоя, който винаги е търсила.