Чарлз Дикенс
Домби и син (9) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава VIII
По-нататъшното развитие и растежът на Пол, както и характерът му

Под зоркия и грижовен поглед на Времето — в известен смисъл един друг майор — сънят на Пол постепенно се промени. Все повече светлина проникваше в него, измъчваха го все по-ясни съновидения, сгъстяващ се рояк от предмети и впечатления смущаваше покоя му. И така, пеленачето стана дете и се превърна в приказващ, ходещ, удивляващ се Домби.

След грехопадението и изгонването на Ричардс, може да се каже, че комисия пое ръководството на детската стая, както това понякога се случва и с обществени учреждения, когато не може да се намери някой Атлас^[1], който да ги поеме на плещите си. Разбира се, членовете на комисията бяха мисис Чик и мис Токс, които се отдадоха на задълженията си с такова поразително усърдие, че на майор Багсток ежедневно му се напомняше, че е изоставен, а мистър Чик, лишен от домашен надзор, се потопи във веселия свят, хранеше се по клубове и кафенета и на три пъти очевидно донесе със себе си миризмата на тютюн, ходеше сам на театър или, накратко казано, се отклони (както му каза веднъж мисис Чик) от всякакви обществени задължения и морален дълг.

Но въпреки многообещаващото начало, цялото това бдение и грижи не спомогнаха, за да стане малкият Пол здраво момче. Навярно по природа крехък, след отстраняване на кърмачката му той залиня и закрея и дълго време като че само дебнеше сгоден случай, за да се изплъзне от ръцете им и да потърси изгубената си майка. Когато отмина това опасно място в неговото надбягване с препятствия, водещо към зрелостта, той продължи да счита житейското състезание за твърде тежко и пътят му бе осеян с множество мъчителни пречки. Всеки нов зъб бе за него трудно преодолима бариера, а обривът по време на морбили — каменен зид. Всеки пристъп на кашлица го поваляше и върху него връхлитаха и го смазваха цяло пълчище от болести, налитащи една след друга, за да не го оставят да се привдигне. Не жаба, а някакво хищно животно се бе вмъкнало в гърдите му, а магарето така се бе разярило — доколкото то имаше нещо общо с детската болест, пръстена на него, — че ревеше като лъв.

Студът по време на кръщенето на Пол, изглежда, бе засегнал някаква чувствителна част в организма му, която не можеше да се оправи в ледената сянка на баща му. От този ден нататък той стана злочесто дете. Мисис Уикам казваше, че не е виждала друго детенце, на което така да не му върви.

Мисис Уикам беше келнерска жена, което значеше, че все едно е вдовица, и молбата й за постъпване на служба при мистър Домби бе посрещната благосклонно поради очевидната невъзможност тя да има ухажори или пък самата тя да се увлече и само ден-два след рязкото отбиване на Пол от кърмене тя бе наета като бавачка. Мисис Уикам беше хрисима светла жена, с вечно повдигнати вежди и вечно клюмнала глава, винаги готова да изпитва самосъжаление, да предизвиква съжаление или пък да проявява съжаление към някой друг, и по природа бе удивително надарена със способността да вижда всичко в крайно мрачна и плачевна светлина, като го свързва с предишни трагични случаи — упражняването на този талант й доставяше голяма радост.

Едва ли е необходимо да се споменава, че до слуха на величествения мистър Домби не бе достигнал и намек за това нейно качество. Би било странно да се получи подобно нещо, след като никой в къщата — нито дори мисис Чик или мис Токс — не би се осмелил даже да му загатне, че при какъвто и да е случай някога е имало основание за безпокойство по отношение на малкия Пол. За себе си той бе решил, че е неизбежно детето да прекара нормалните леки заболявания и че колкото по-рано стори това, толкова по-добре. Ако можеше да заплати или да намери заместник, както би направил при изтегляне на лош жребий при запаса, той с радост би го извършил с широка ръка. Но тъй като това бе неосъществимо, той от време на време по свойствения си високомерен начин проявяваше недоумение какво точно има пред вид Природата и се утешаваше с мисълта, че поредният километричен камък е отминат и великата цел на пътуването се намира много по-близо. Защото чувството, преобладаващо у него и все по-засилващо се с порастването на Пол, бе нетърпението — нетърпеливо очакване на момента, когато въжделенията му за съвместна влиятелност и високо обществено положение ще се осъществят блестящо.

Някои философи^[2] твърдят, че в основата на най-силната любов и привързаност лежи егоизмът. Очевидно от самото начало детето на мистър Домби бе от такова важно значение за него като част от собственото му величие или (което е равнозначно) като част от величието на фирмата „Домби и Син“, че несъмнено не беше трудно да се стигне до съвсем не така възвишените основи на бащинската му привързаност, също както можеше да се стигне до грубите основи на множество прочути красиви постройки. Но той обичаше сина си с цялата любов, на която бе способен. Ако в студеното му сърце можеше да се намери скрито топло кътче, то изцяло бе заето от сина му. Ако върху ледената повърхност на това сърце можеше да се запечати някакъв образ, то това бе образът на сина му, макар и не като пеленаче или като момче, а като голям — като Сина на фирмата. Именно затова мистър Домби проявяваше нетърпение да стигне до бъдещето, като се преминат бързо междинните етапи на развитие. Именно затова проявяваше толкова малка или почти никаква загриженост към тези етапи въпреки обичта си. Той чувствуваше, че момчето живее сякаш омагьосан живот и обезателно трябва да стане мъжът, с когото в мислите си мистър Домби непрестанно общува и за когото ежедневно гради планове и проекти, като че той реално съществува.

И така, Пол стана почти на пет години. Той беше хубаво момченце, но малкото му личице излъчваше известна болезненост и замисленост, които предизвикваха у мисис Уикам чести многозначителни поклащания на главата, както и чести дълбоки въздишки. Неговият характер даваше големи основания да се предполага, че по-нататък в живота той ще бъде властен. Съзнанието за своята предстояща значимост и за законното си право всичко и всички да му се подчиняват бе развито у него, колкото душа иска. Понякога бе доста игрив и палав, без всякаква навъсеност, но друг път проявяваше странен навик да седи в малкото си детско кресло и да размишлява и в такива случаи с вида си и с начина на говорене той приличаше на едно от онези ужасни малки създания от приказките, които на сто и петдесет или на двестагодишна възраст поразително изглеждат като децата, с които са били подменени. Тази несвойствена за едно дете замисленост го спохождаше често горе в детската стая и той неочаквано изпадаше в нея, като заявяваше, че е уморен, дори когато си играеше с Флорънс или яздеше мис Токс на конче. Тя със сигурност го обземаше най-вече когато пренасяха малкото му кресло в стаята на баща му, където след вечеря те двамата седяха заедно пред камината. В такъв момент бяха най-странната двойка, огрявана някога от огъня на камината — мистър Домби, изправен и тържествен, загледан в пламъците, а до него малкото му подобие със старческо лице, вторачило се в червената далнина с напрегнатото и съсредоточено внимание на мъдрец. Мистър Домби — потънал в сложни световни проекти и кроежи, малкото подобие — потънало в един бог знае какви чудновати видения, неоформени мисли и неясни съображения. Мистър Домби — скован от колосаната си яка и високомерието си, малкото подобие — по силата на наследствеността и несъзнателното подражание. Те двамата много си приличаха и в същото време чудовищно се различаваха.

В един такъв момент, когато бяха потънали в продължително пълно мълчание и мистър Домби разбираше, че детето е будно само като го поглеждаше от време на време и виждаше, че от огъня очите му греят като скъпоценни камъни, Пол наруши тишината със следните думи:

— Татко, какво представляват парите?

Внезапният въпрос така пряко засягаше предмета на неговите размишления, че мистър Домби направо се сепна.

— Какво представляват парите ли, Пол? — попита той. — Парите?

— Да — отвърна детето, като постави ръце върху облегалката на малкото си кресло и обърна старческото си лице към мистър Домби, — какво представляват парите?

Мистър Домби изпадна в затруднение. Той бе готов да му даде известно обяснение относно термина като разменно средство, валута, обезценяване на валутата, ценни книжа, авоари, борсови цени, пазарна цена на скъпите метали и прочие, но като погледна към малкото кресло и видя колко далеч е детето от всичко това, той отговори:

— Злато, сребро, мед. Гвинеи, шилинги, пенита. Нали знаеш какви са?

— Да, знам какви са — каза Пол. — Но аз не питам това, татко. Аз питам какво са самите пари изобщо.

О, небеса, колко старческо изглеждаше лицето му, когато отново го обърна към баща си.

— Какво са самите пари изобщо ли? — повтори мистър Домби и напълно смаян, поизмести малко стола си, за да вижда по-добре самонадеяния дребосък, задал подобен въпрос.

— Аз питам, татко, какво могат да направят те — поясни Пол и скръсти ръце — те сякаш не бяха достатъчно дълги за това, — като поглеждаше ту към огъня, ту към него, отново към огъня и пак към баща си.

Мистър Домби върна стола си на предишното му място и погали Пол по главата.

— Скоро ще разбереш това по-добре, момчето ми — каза той. — Парите, Пол, могат да направят каквото пожелае човек.

При тези думи той хвана малката ръчичка и леко потупа с нея своята.

Но Пол успя скоро да освободи ръката си и като я триеше леко по продължение на облегалката на креслото — като че мозъкът му се намираше в дланта и той го наостряше — и отново се взря в огъня, сякаш той бе негов съветник и суфльор, повтори след кратко мълчание:

— Каквото пожелае човек ли, татко?

— Да. Кажи-речи, каквото пожелае — отвърна мистър Домби.

— Каквото пожелае човек, значи, всичко, нали, татко? — попита синът му, без да забелязва или навярно без да разбира добавеното ограничение.

— Да, това значи — отговори мистър Домби.

— Защо парите не са спасили моята майка? — продължи с въпросите си детето. — Не са ли жестоки те?

— Жестоки ли? — рече мистър Домби, като пооправи шалчето на врата си и сякаш се засегна от предположението. — Не. Такова добро нещо не може да бъде жестоко.

— Ако те са нещо добро и могат да направят каквото пожелае човек — замислено продума малкото момче, като отново се взря в огъня, — чудя се: защо тогава не са спасили майка ми?

Този път той не отправи своя въпрос към баща си. Навярно с детската си проницателност бе схванал, че въпросът бе предизвикал смущение у баща му. Но той гласно повтори мисълта, като че тя много отдавна го занимаваше и измъчваше. Подпрял брадичка на ръката си, той продължаваше да седи, потънал в размишления и търсещ обяснение в огъня.

След като мистър Домби се окопити от своето изумление, дори тревога (защото детето за пръв път споменаваше за майка си пред него, въпреки че седяха така един до друг всяка вечер), той му разясни, че парите, макар и могъщ дух, който при никакви обстоятелства не трябва да се пренебрегва, не могат да запазят живота на хората, когато дойде времето им да умират, и че ние всички за съжаление трябва да умрем, дори и тези в Сити, макар и толкова богати. Той разясни, че заради парите нас ни почитат, боят се от нас, уважават ни, домогват се до нас и ни се възхищават и че парите ни правят влиятелни и велики в очите на хората, и че много често даже могат да отложат смъртта за дълго време. И как например те осигурили на майка му услугите на мистър Пилкинс, от които самият Пол често се е ползувал, а също и на великия доктор Паркър Пепс, когото момчето не познавало. И как те могат да направят всичко, което може да се направи. Тези неща, както и други в такъв дух, мистър Домби внуши на сина си, който го слушаше внимателно и като че разбираше голяма част от казаното.

— Но не могат да ме направят силен и здрав, нали, татко? — след кратко мълчание попита Пол, като триеше малките си ръчички.

— Но ти си силен и здрав — отвърна мистър Домби. — Не е ли така?

О, колко старческо беше лицето, което се обърна отново към него, с израз на печал и на лукавство!

— Ти си силен и здрав, както са обикновено децата на тази възраст. Нали? — каза мистър Домби.

— Флорънс е по-голяма от мен и аз не съм здрав и силен като Флорънс, знам — продължи детето, — но мисля, че когато Флорънс е била колкото мен, тя е могла да играе много по-дълго, без да се уморява. Понякога съм толкова уморен — рече малкият Пол, като грееше ръце и гледаше в решетката на камината, сякаш призрачен куклен театър изнасяше там представление — и костите така ме болят. (Уикам каза, че това са костите ми), че не знам какво да правя.

— О! Но това е само нощем — отвърна мистър Домби, като притегли стола си по-близо до сина си и ласкаво постави ръка на гърба му, — децата нощем са уморени, за да спят добре.

— Не, не е нощем, татко — каза детето, — а през деня. И аз лягам в скута на Флорънс, а тя ми пее. А нощем ми се присънват такива стра-а-анни неща!

И той отново продължи да грее ръце и да размишлява за всичко това, подобно на старец или на малък призрак.

Мистър Домби бе така изумен, така разтревожен и така объркан как да продължи разговора, че продължаваше да седи и да гледа сина си в отблясъците на камината, като държеше ръката си на гърба му, сякаш тя бе притеглена там от магнит. После протегна другата си ръка и за момент обърна замисленото лице към себе си, но щом го пусна, то веднага се извърна пак към огъня и остана вторачено в трептящите пламъци, докато се яви бавачката, за да отведе момчето да спи.

— Искам Флорънс да ме вземе — каза Пол.

— Няма ли да дойдете с бедната си бавачка Уикам, мастър Пол? — с патос попита въпросната особа.

— Не, няма — отвърна Пол и отново се разположи в креслото си като господар на дома.

Мисис Уикам се оттегли, като благославяше неговата невинност, и скоро вместо нея се яви Флорънс. Детето веднага скочи с такава неочаквана пъргавина и готовност и когато пожела на баща си „лека нощ“, повдигна към него такова развеселено, подмладено и съвсем детско лице, че мистър Домби, макар и успокоен от промяната, бе крайно озадачен.

След като те двамата излязоха, му се стори, че дочува тихо пеене. И като си припомни, че Пол бе споменал как сестра му му пеела, той прояви любопитство да отвори вратата и да се ослуша, загледан след тях. Тя го държеше на ръце и бавно изкачваше голямото, широко, безлюдно стълбище, а той бе облегнал глава на рамото й и небрежно обвил ръка около врата й. И така, те бавно се изкачваха — тя пееше, без да спира, а от време на време Пол тихичко й пригласяше. Мистър Домби ги наблюдава, докато се изкачиха по стълбището — те неведнъж спираха да си починат — и се скриха от погледа му, а той продължаваше да стои, загледан нагоре, докато бледите лъчи на луната, грееща печално през високото замъглено прозорче, не го накараха да се прибере пак в стаята си.

На другия ден на обяд бяха свикани на съвет мисис Чик и мис Токс и когато масата бе раздигната, мистър Домби откри заседанието, като настоя да му се съобщи без извъртане и премълчаване дали всичко е наред с Пол и какво мисли мистър Пилкинс по този въпрос.

— Детето — отбеляза мистър Домби — съвсем не е така добре, както бих искал.

— Със свойствената си удивителна наблюдателност, скъпи Пол — обади се мисис Чик, — ти веднага долови основното. Нашият любимец не е така добре, както бихме искали всички ние. Работата е там, че умът му е твърде развит. Душата му е прекалено голяма за физиката. А как разсъждава това мило дете! — възкликна мисис Чик и поклати глава. — Никой не би повярвал. Например какво каза той вчера, Лукреция, относно погребенията…

— Страхувам се — с раздразнение я прекъсна мистър Домби, — че някои хора горе говорят с детето на неподходящи теми. Снощи той ми разправяше за… за костите си — каза мистър Домби, като ядосано наблегна на думата. — Кого, по дяволите, засягат костите на сина ми? Да не би той да е някакъв жив скелет?

— Съвсем не е такъв — с неописуемо изражение продума мисис Чик.

— И аз така мисля — отговори брат й. — Сега пък погребения! Кой разправя на детето за погребения? Ние нямаме погребални бюра, нито сме наемни участници в погребения или гробари.

— Съвсем не сме такива — обади се мисис Чик с предишното си дълбокомислено изражение.

— Тогава кой му пълни главата с подобни неща? — запита мистър Домби. — Снощи бях наистина много разтревожен и възмутен. Кой му пълни главата с подобни неща, Луиза?

— Скъпи Пол — заговори мисис Чик след моментно мълчание, — не е необходимо да разпитваме. Да ви кажа откровено, не мисля, че Уикам е човек с много весел нрав или това, което се нарича…

— Щерка на Мом^[3] — тихо й подсказа мис Токс.

— Точно така — съгласи се мисис Чик, — но тя е много внимателна, услужлива и съвсем не е самонадеяна. Наистина, никога не съм виждала по-покорна жена. Ако милото дете — продължи мисис Чик с тон на човек, който обобщава вече възприети неща, вместо за пръв път да споменава за тях — е малко изтощено от последния пристъп и не е в такова цветущо здравословно състояние, каквото бихме желали, и ако от време на време организмът му отслабва и понякога за известен период не може да ползува своите…

Мисис Чик се побоя да каже „крайници“ след неотдавнашното възражение на мистър Домби относно костите и затова тя зачака да й се подскаже дума от мис Токс и въпросната дама, вярна на задълженията си, се осмели да предложи думата „членове“.

— Членове! — повтори мистър Домби.

— Струва ми се, че уважаемият доктор тази сутрин спомена краката, нали така, скъпа Луиза? — попита мис Токс.

— Наистина ги спомена, мила моя — с лек укор се обади мисис Чик. — Как можеш да ме питаш за това! Ти самата го чу. Искам да кажа, че ако нашият скъп Пол за известен период не може да ползува краката си, то това е заболяване, свойствено на много деца на неговата възраст и не може да се предотврати чрез никакви грижи или предпазни мерки. Колкото по-рано разбереш това и го приемеш, Пол, толкова по-добре.

— Сигурно ти е ясно, Луиза — отбеляза мистър Домби, — че аз не поставям под съмнение естествената ти привързаност и естествената ти загриженост към бъдещия глава на моята фирма. Струва ми се, че тази сутрин мистър Пилкинс го прегледа, нали? — попита мистър Домби.

— Да, прегледа го — отвърна сестра му. — Ние с мис Токс присъствувахме. Ние с мис Токс винаги присъствуваме. Считаме това за необходимо. Мистър Пилкинс го преглежда вече няколко дни наред, а аз смятам, че той е извънредно умен. Той казва, че не заслужавало да се говори за болестта — което аз поддържам, ако може това да е някаква утеха, — но днес той препоръча морски въздух. Много разумно, Пол, напълно съм убедена.

— Морски въздух ли? — попита мистър Домби и погледна към сестра си.

— Няма защо да се безпокоиш от това — каза мисис Чик. — На моите Джордж и Фредерик и на двамата им предписаха морски въздух, когато бяха приблизително на неговата възраст. А и на мен самата много често ми се препоръчва. Напълно съм съгласна с теб, Пол, че навярно горе пред него непредпазливо се говори за неща, с които би било добре да не занимава малката си главичка. Но наистина не виждам какво може да се направи, когато имаш насреща си едно толкова съобразително дете. Ако той беше обикновено дете, нямаше да има никакви проблеми. Трябва да кажа, че според мен, както и според мис Токс, една кратка промяна в обстановката, въздухът на Брайтън, а също и физическото и духовно възпитание на една толкова благоразумна особа като мисис Пипчин например…

— Коя е тази мисис Пипчин, Луиза? — попита мистър Домби, поразен от това фамилиарно споменаване на име, което той никога не бе чувал.

— Мисис Пипчин, скъпи Пол — отвърна сестра му, — е една възрастна дама — мис Токс знае историята на целия й живот, — която от известно време с огромен успех отдава своята духовна енергия за обучаването на децата и взаимоотношенията с тях и която има извънредно добри връзки. Мъжът й умрял от разрив на сърцето при… При какви обстоятелства казваше, че мъжът й умрял от разрив на сърцето, скъпа? Не си спомням точно.

— При изпомпване на вода от перуанските мини — отвърна мис Токс.

— Разбира се, самият той не е помпал — уточни мисис Чик и погледна към брат си. Наистина изглеждаше необходимо да се направи това пояснение, защото мис Токс спомена по такъв начин за съпруга, като че той бе умрял на помпения лост. — Но е вложил пари в предприятието, което се е провалило. Мисля, че мисис Пипчин удивително добре се справя с децата. Непрекъснато чувам как я хвалят в избраните кръгове още от времето, когато аз бях… боже мой… колко е нависоко! — Погледът й блуждаеше около библиотечния шкаф, близо до бюста на мистър Пит, който беше на височина приблизително десет фута от пода.

— Навярно аз трябва да изразя мнение за мисис Пипчин, уважаеми сър — скромно се обади мис Токс и се изчерви, — след като така определено се позоваха на моето отношение, и да потвърдя, че похвалите, изказани за нея от милата ви сестра, са напълно заслужени. Редица дами и господа, сега вече високопоставени членове на обществото, са й признателни за грижите. Смирената особа, която сега разговаря с вас, някога бе под нейна опека. Смятам, че цялата знатна младеж е запозната със заведението й.

— Трябва ли да разбирам, че тази уважавана персона ръководи учебно заведение, мис Токс? — покровителствено попита мистър Домби.

— Не съм толкова сигурна — отговори въпросната дама — дали имам основание да го наричам по този начин. В никакъв случай не е подготвителна школа. Ще ми бъде ли ясна мисълта — запита мис Токс особено мило, — ако го назова много изискан детски пансион?

— С извънредно строг и щателен подбор — добави мисис Чик и хвърли поглед към брат си.

— О, нещо изключително! — възкликна мис Токс.

Всичко казано изглеждаше примамливо. Туй, че съпругът на мисис Пипчин е умрял от разрив на сърцето заради перуанските мини, беше хубаво. То говореше за богатство. Освен това мистър Домби бе изпаднал в състояние, почти граничещо с ужас, при мисълта Пол да остане дори един час повече на старото си място, след като докторът му беше препоръчал заминаване. Оставането означаваше спиране и забавяне по пътя, който детето трябваше да извърви в най-добрия случай бавно, преди да достигне до целта. Препоръката на мисис Пипчин, дадена от сестра му и мис Токс, тежеше много за него, тъй като той знаеше, че те проявяват ревност към каквото и да е вмешателство в задълженията им и нито за миг не допускаше мисълта, че те биха се стремили да си поделят отговорността, за която той, както току-що бе показано, имаше свое собствено установено мнение. Умрял, от разрив на сърцето заради перуанските мини. Е, това беше почтена смърт.

— Ако след утрешната справка решим да изпратим Пол в Брайтън при тази дама, кой ще го придружава? — запита мистър Домби след известни размишления.

— Не смятам, че понастоящем бихме могли да изпратим Пол където и да е без Флорънс, скъпи Пол — колебливо заяви сестра му. — Съвсем е полудял по нея. Нали разбираш, той е много малък и има своите странни прищевки.

Мистър Домби извърна глава, бавно се отправи към библиотечния шкаф, отключи го и си взе книга за четене.

— Още кой друг, Луиза? — попита той, без да вдига глава, като прелистваше книгата.

— Разбира се, Уикам. Бих казала, че Уикам ще бъде напълно достатъчна — отговори сестра му. — След като Пол ще бъде поверен в ръцете на мисис Пипчин, едва ли е необходимо да се изпраща някой да я контролира. Разбира се, ти самият ще ходиш там поне веднъж седмично, нали?

— Разбира се — отвърна мистър Домби и цял час след това седя вторачен в една страница, без да прочете ни дума.

Тази прочута мисис Пипчин беше удивително грозна, свадлива стара дама с приведена фигура, лице на петна, наподобяващо долнокачествен мрамор, извит като кука нос и такива стоманеносиви очи, сякаш те можеха да се обработват върху наковалня с чук, без да претърпят каквато и да е промяна. Най-малко четиридесет години бяха изминали, откакто перуанските мини бяха причинили смъртта на мистър Пипчин, но неговата вдовица продължаваше да носи черна рокля с такъв матов, наситен, убит и мрачен оттенък, че когато се стъмнеше, дори газта не можеше да освети мисис Пипчин и от самото й присъствие всякакъв брой свещи угасваха. Нея обикновено я наричаха „превъзходна възпитателка“, а тайната на нейното възпитание се състоеше в това да дава на децата всичко, което мразят, и да не им дава онова, което обичат — установено бе, че този метод оказва извънредно благотворно въздействие върху характера им. Тази възрастна дама беше толкова зла, че човек бе склонен да смята, че е станала някаква грешка при употребата на перуанското съоръжение и вместо от мините, от нея самата бяха изпомпани докрай водите на радостта и млякото на човешкото съчувствие.

Замъкът на въпросната кръвопийца и укротителка на деца се намираше на стръмна пресечка в Брайтън, където почвата бе по-варовита, твърда и неплодородна от другаде, а къщите — по-паянтови и мизерни; където малките предни градинки имаха необяснимото свойство да не раждат нищо друго освен невен, независимо какво се засажда в тях, и където непрекъснато се забелязваха здраво вкопчени като вентузи охлюви върху външните врати и други открити места, които не им се полагаше да украсяват. През зимата въздухът не можеше да излезе от замъка, а през лятото — не можеше да проникне в него. Вятърът винаги предизвикваше ечене вътре и така замъкът заприличваше на огромна раковина, която обитателите бяха принудени денонощно да държат на ухото си, без оглед на това дали им харесва, или не. Естествено, миризмата в дома не се отличаваше със свежест, а в гостната върху прозореца, който никога не се отваряше, мисис Пипчин държеше колекция от растения в саксии, придаващи на помещението свой собствен мирис на пръст. Всички, тези растения — все отбрани екземпляри на сорта си — удивително подхождаха на жилището на мисис Пипчин. Имаше пет-шест вида кактуси, виещи се около дървени подпори подобно космати змии, един друг вид с разперени огромни щипки също като зелен омар, няколко пълзящи зеленчукови растения с влажни лепкави листа, а една саксия с цветя нелепо висеше от тавана и сякаш преливаше от кипене, като гъделичкаше хората отдолу с дългите си зелени върхове, напомнящи на паяци, които се срещаха в дома на мисис Пипчин в необикновено изобилие, макар че през определен период в годината те успешно се конкурираха със стоножките.

Тъй като мисис Пипчин вземаше висока такса от всички, които можеха да плащат, и много рядко смекчаваше неизменно жлъчния си нрав заради някого, считаха я за възрастна дама с удивително твърд характер и с извънредно научни познания за детската природа. Благодарение на тази своя репутация, както и на сърдечния разрив на мистър Пипчин, тя, общо взето, бе успяла след кончината на мъжа си да скърпи доста приличен доход. Само три дни след първото споменаване на мисис Чик за нея тази превъзходна дама вече с удоволствие очакваше да получи от джоба на мистър Домби чудесна добавка към постоянните си приходи, както и да посрещне Флорънс и малкия й брат Пол като обитатели на замъка.

Мисис Чик и мис Токс, довели ги предната вечер (всички те бяха нощували в хотел), тъкмо си бяха тръгнали от къщата и поели обратния път за дома, а мисис Пипчин, застанала с гръб към огъня, разглеждаше новодошлите подобно на стар воин. Племенницата на мисис Пипчин, жена на средна възраст, нейна добродушна и предана робиня, но много мрачна и непреклонна на вид, с нос, покрит с циреи, сваляше на младия мистър Бидърстоун чистата му яка след разходката. Второто и последно засега дете-пансионер, мис Панки, в момента бе отведено в тъмницата на замъка (празно помещение в задната част на къщата, предназначено за изправителни цели), тъй като бе подсмръкнало три пъти в присъствието на гости.

— Е, сър — обърна се мисис Пипчин към Пол, — смятате ли, че ще ви харесам?

— Смятам, че никога няма да ми харесате — отвърна Пол. — Искам да си ходя. Това не е моят дом.

— Да. Той е мой — сопна му се мисис Пипчин.

— Отвратителен е — забеляза Пол.

— Но тук има и още по-лошо място — заяви мисис Пипчин, — където затваряме непослушните момчета.

— Той бил ли е някога там? — попита Пол, като посочи към младия мистър Бидърстоун.

Мисис Пипчин кимна в знак на съгласие и през целия ден Пол бе погълнат от заниманието да оглежда младия мистър Бидърстоун от главата до петите и да следи всички промени в изражението му с голям интерес, предизвикан от странните и ужасни преживявания на момчето.

В един часа бе сервиран обедът, състоящ се главно от брашнени и растителни ястия, и мис Панки (кротко, дребничко, синеоко дете, което всяка сутрин така го търкаха при миене, че имаше опасност да го заличат от лицето на земята) бе освободена от плен и доведена от самата кръвопийца, като й се изнесе проповед, че този, който подсмърча пред гости, никога нямало да отиде в рая. След като горната велика истина й бе добре втълпена, я нагостиха с ориз, а после тя изрече установената в замъка молитва, включваща специални благодарности към мисис Пипчин за хубавия обед. Племенницата на мисис Пипчин, Беринтия, яде студено свинско месо. А мисис Пипчин, чийто организъм се нуждаеше от топла храна, специално се нахрани с овнешки котлети, които бяха донесени съвсем топли, покрити с чиния, и издаваха приятен мирис.

Тъй като следобед валеше дъжд и не можеха да се разходят покрай морския бряг, а организмът на мисис Пипчин се нуждаеше от почивка след котлетите, те отидоха заедно с Бери (всъщност Беринтия) в тъмницата — празна стая с изглед към камениста пътека и бъчва с вода, — която беше ужасно неуютна със занемарената си камина без всякакво приспособление за палене на огън в нея. Но оживена от компанията, тя в края на краищата се оказа най-доброто място, защото Бери игра заедно с тях там и като че и на нея не по-малко от тях се искаше да лудува. Когато мисис Пипчин сърдито им почука на вратата, подобно на съживилия се призрак от Кок Лейн^[4], те оставиха игрите и Бери шепнешком им разправя приказки чак докато се стъмни.

Когато дойде време за чай, им дадоха в изобилие мляко с вода и хляб с масло, а за мисис Пипчин и Бери донесоха малък черен чайник, като сервираха на мисис Пипчин намазан с масло препечен хляб в неограничено количество, съвсем топъл, също като котлетите. Макар че от това ядене мисис Пипчин цялата се омаза отвън, то като че ли никак не я смаза отвътре, тъй като тя продължаваше да бъде все така свирепа, а студените й сиви очи изобщо не се смекчиха.

След чая Бери извади малък несесер за ръкоделие с изображение на кралската шатра върху капака и усърдно се захвана за работа, а мисис Пипчин си сложи очилата, отвори дебела книга, подвързана в зелено сукно, и започна да дреме. Когато мисис Пипчин се улавяше, че клюмва напред към огъня и се събуждаше, тя перваше младия мистър Бидърстоун по носа затова, че дреме.

Най-после стана време децата да спят и след молитва те си легнаха. Тъй като малката мис Панки се страхуваше да спи сама на тъмно, мисис Пипчин считаше за свой дълг да я подгони нагоре като овца. Беше забавно да се слуша как след това мис Панки дълго стене в най-неприятната стая, а от време на време мисис Пипчин отива да я наругае. Около девет и половина часа мирисът на топли момици (организмът на мисис Пипчин се нуждаеше от топли момици, за да може да заспи) се присъедини към общото благоухание на дома, наречено от мисис Уикан „дъх на сграда“, и скоро след това замъкът потъна в сън.

На другата сутрин закуската беше същата като чая предната вечер, с изключение на това, че мисис Пипчин яде кифла вместо препечен хляб и след като свърши с храненето, бе малко по-люта от друг път. Младият мистър Бидърстоун прочете на глас пред останалите родословието от книгата „Битие“^[5] (уместно подбрано от мисис Пипчин), като изговаряше имената с лекотата и увереността на човек, препъващ се в колело за изтезание. След приключването на заниманието отведоха мис Панки да я мият и да провеждат някаква процедура с младия мистър Бидърстоун посредством солена вода, от която той винаги се завръщаше много посинял и унил. В това време Пол и Флорънс отидоха на брега заедно с Уикам — която непрекъснато се обливаше в сълзи, — а към обяд мисис Пипчин започна да ръководи детското четене. Тъй като една страна от системата на мисис Пипчин се заключаваше в това да не се оставя детският мозък да се развива и разцъфтява като цвете, а да се отваря насила подобно на стрида, поуката от уроците обикновено беше голяма и зашеметяваща: героят, непослушното момче, дори и при най-благоприятната развръзка, рядко биваше изяждан от звяр, по-дребен от лъв или мечка.

Така течеше животът у мисис Пипчин. В събота пристигаше мистър Домби и Флорънс и Пол отиваха в хотела му да пият чай. Те прекарваха цялата неделя с него и често излизаха преди обяд — в такива случаи мистър Домби, също като нападателите от Фалстаф^[6], като че от един надут човек се превръщаше в десетина въображаеми такива мъже. Неделната вечер бе най-потискащата през цялата седмица, тъй като мисис Пипчин считаше за свой дълг да бъде особено раздразнителна в неделя вечерта. Мис Панки обикновено се завръщаше от една леля в Ротингдийн, потънала в дълбока скръб, а младият Бидърстоун — на когото всички роднини живееха в Индия и на когото налагаха в промеждутъка между две църковни служби да стои в изправено положение, обърнат към стената в гостната, без да движи ръце и крака — в детската си душа страдаше така жестоко, че веднъж попита Флорънс в една неделна вечер дали би могла да му каже как се стига до Бенгалия.

Беше възприето да се смята, че мисис Пипчин има собствена система за възпитание на деца. Безспорно тя имаше такава. Несъмнено буйните се завръщаха у дома много кротки, след като прекарваха няколко месеца под гостоприемния й покрив. Също така беше възприето да се смята, че от страна на мисис Пипчин е извънредно благородно да се посвети на такъв живот, до такава степен да пожертвува личните си интереси и толкова решително да противодействува на собственото си нещастие, когато мистър Пипчин умрял от разрив на сърцето в перуанските мини.

Пол можеше да наблюдава тази образцова възрастна дама непрестанно от креслото си до камината. Той като че забравяше какво е умора, когато се вторачеше в мисис Пипчин. Не я обичаше, нито се страхуваше от нея, но когато изпадаше в старческото си размишление, тя странно го привличаше. И той седеше, наблюдаваше я, грееше си ръцете, като не спираше да я наблюдава, докато това понякога предизвикваше смут дори и у такава кръвопийци като мисис Пипчин. Веднъж, когато бяха сами, тя го попита за какво мисли.

— За вас — отвърна Пол без никакво смущение.

— И какво си мислите за мен? — заинтересува се мисис Пипчин.

— Мисля си на колко ли сте години — отговори Пол.

— Такива неща не се говорят, млади господине! — възрази дамата. — Не трябва.

— А защо не? — попита Пол.

— Защото не е учтиво! — сопна му се мисис Пипчин.

— Не е учтиво ли? — учуди се Пол.

— Не е.

— Също така не било учтиво — рече Пол с невинен глас — сам да ядеш овнешки котлети и препечен хляб, ми каза Уикам.

— Уикам — троснато рече мисис Пипчин, като се изчерви — е злобна, безсрамна, дръзка нахалница.

— Какво значи това? — запита Пол.

— Няма значение, сър — ядоса се мисис Пипчин. — Спомнете си приказката за малкото момче, което било разкъсано от разярен бик за това, че задавало въпроси.

— Откъде е могъл да знае разяреният бик — попита Пол, — че момчето е задавало въпроси? Никой не може да се доверява шепнешком на разярен бик. Не вярвам на тази приказка.

— Не вярвате ли, сър? — удивено запита мисис Пипчин.

— Не — потвърди Пол.

— Даже и бикът да е бил кротък, малки невернико? — добави мисис Пипчин.

Тъй като Пол не бе разглеждал въпроса в тази светлина и изводите му се основаваха на предполагаемия бяс на бика, за момента той прие поражението си. Но той седеше и продължаваше да размишлява за всичко с такова явно намерение да хване мисис Пипчин натясно, че дори една толкова упорита възрастна дама като нея счете за благоразумно да отстъпи, докато той забрави за разговора им.

От този ден нататък като че и Пол донякъде започна да привлича мисис Пипчин по същия странен начин, както и тя него. Тя го караше да премества стола си близо до нея пред камината, вместо да стои отсреща й. И той седеше там, в ъгълчето между нея и решетката на камината — черните дипли на роклята й поглъщаха светлината, излъчвана от малкото му личице, — и изучаваше всички бразди и бръчици по лицето й, като така се взираше в стоманеносивите й очи, че понякога принуждаваше мисис Пипчин да ги притваря, сякаш е задрямала. Мисис Пипчин имаше стара черна котка, която обикновено лежеше свита на кълбо в средата на решетката, мъркаше самодоволно и примигваше пред огъня, а тесните й зеници се източваха подобно на два удивителни знака. Както си седяха заедно пред камината, добрата стара дама приличаше — нека това не звучи непочтително — на вещица, а Пол и котката — на двата й зли духа. Видът на цялата компания беше такъв, че напълно можеше да се очаква някоя вечер при силен вятър те да излетят през комина и завинаги да изчезнат.

Това обаче не се случи. След здрач котката, Пол и мисис Пипчин винаги заемаха обичайните си места и Пол, отбягващ компанията на младия мистър Бидърстоун, цели вечери наред непрестанно изучаваше мисис Пипчин, котката и огъня, сякаш те бяха тритомен труд за некромантията.

Мисис Уикам тълкуваше посвоему странностите на Пол и в своето мрачно състояние на духа, подхранвано от неугледния изглед към комините, откриващ се от стаята, където обикновено седеше, от воя на вятъра, а така също и от скуката (убийствената скука, както подчертаваше мисис Уикам) на сегашното й съществуване, направи най-печални умозаключения от гореспоменатите предпоставки. Едно от правилата в стратегията на мисис Пипчин спрямо нейната собствена „млада нахалница“ — с това прозвище тя наричаше всички прислужници — бе да предотвратява контактите й с мисис Уикам — за тази цел тя прекарваше голяма част от времето си в криене зад вратите и изскачане срещу преданата й слугиня точно когато последната се отправяше към помещението на мисис Уикам. В това отношение обаче Бери можеше да разговаря с Уикам колкото си иска, като едновременно изпълняваше разнообразните си задължения, които я обсебваха от сутрин до вечер. Именно пред Бери мисис Уикам изливаше душата си.

— Какво хубаво дете е той, когато спи — възкликна Бери една вечер, когато отиде да занесе вечеря на мисис Уикам и се поспря да погледне заспалия Пол.

— Ех! — въздъхна мисис Уикам. — Така би трябвало да бъде.

— Защо, той не е грозен и когато е буден — отбеляза Бери.

— Да, мадам. О, да. Същото беше и с дъщерята на чичо ми, Бетси Джейн — рече мисис Уикам.

Ясно бе, че Бери очаква да разбере връзката между Пол Домби и дъщерята на чичото на мисис Уикам, Бетси Джейн.

— Жената на чичо ми — продължи мисис Уикам — почина, също както и майка му е починала. Детето на чичо ми израсна също като мистър Пол. От детето на чичо ми понякога на хората направо им замръзваше кръвта в жилите.

— Защо? — попита Бери.

— Никога не бих останала нощем сама с Бетси Джейн — заяви мисис Уикам — даже ако от това зависеше откриването на собствено предприятие от мистър Уикам още на следващия ден. Не бих могла, мис Бери.

Естествено, че мис Бери запита защо. Но мисис Уикам, в съответствие с привичките на дамите в нейното положение, продължи да следва собствените си мисли, без ни най-малко да се притеснява от това.

— Бетси Джейн — рече мисис Уикам — беше най-милото дете, което мога да си представя. По-мило не бих могла да си представя. Няма ни една болест сред децата, която Бетси Джейн да не е преболедувала. За нея спазмите бяха нещо толкова обикновено — отбеляза мисис Уикам, — както за вас са жлъчните кризи, мис Бери. — Мис Бери неволно сбърчи нос. — Но над люлката на Бетси Джейн — понижи глас мисис Уикам, като огледа стаята и хвърли поглед към заспалия Пол — е бдяла починалата й майка. Не бих могла да ви кажа как или кога, нито пък дали скъпото дете е знаело за това, или не, но починалата му майка го е гледала отгоре, мис Бери. Навярно ще кажете, че ви говоря глупости. Няма да се засегна, мис, разбирам, че имате право да приемете всичко за глупост. Така ще ви стане по-леко в този… извинете ме за откровеността… в тази къща като гробница, която ме съсипва. Мистър Пол е малко неспокоен в съня си. Потупайте го по гърба, ако обичате.

— Сигурно искате да кажете — обади се Бери, като с нежност извършваше това, което й бяха наредили, — че и за него се е грижила майка му.

— За Бетси Джейн — отвърна с най-тържествен глас мисис Уикам — нещата са се стекли лошо, както и при това дете, и тя е расла, както и това дете расте. Много пъти съм я виждала да седи и да мисли, мисли, мисли, както това дете мисли. Много пъти съм я виждала да изглежда стара, стара, стара, както това дете. Неведнъж съм я чувала да говори също като него. Смятам, че това дете и Бетси Джейн са в съвсем еднакво положение, мис Бери.

— Живо ли е детето на чичо ви? — попита Бери.

— Да, мис, Бетси е жива — отговори мисис Уикам с тържествуващ вид, тъй като очевидно мис Бери бе очаквала тъкмо обратното — и е женена за гравьор на сребро. Да, мис, ТЯ самата е жива — каза мисис Уикам, като особено наблегна на местоимението.

Ясно бе, че някой друг е умрял и затова племенницата на мисис Пипчин запита кой е той.

— Не бих искала да ви тревожа — отвърна мисис Уикам, без да прекъсва вечерята си. — Не ме питайте.

Това беше най-сигурният начин да се предизвика ново запитване. Ето защо мис Бери повтори въпроса си и след известно съпротивление и колебание мисис Уикам остави ножа и като огледа отново стаята и хвърли поглед към заспалия Пол, отговори:

— Тя се привързваше към хората. Понякога чувството й на привързаност бе странно, а друг път — естествено, но много по-силно от нормалното. Всички те измряха.

Това прозвуча така неочаквано и страшно за племенницата на мисис Пипчин, че тя сковано седна на крайчеца на леглото, като дишаше учестено и гледаше към събеседницата си с нескрита уплаха.

Мисис Уикам скришом насочи показалеца на лявата си ръка към креватчето, където спеше Флорънс, а после го обърна и няколко пъти красноречиво посочи към пода — точно отдолу беше гостната, в която мисис Пипчин обикновено поглъщаше препечения хляб.

— Помнете ми думите, мис Бери — заяви мисис Уикам, — и бъдете благодарна, че мистър Пол не ви обича чак толкова. Макар че няма кой знае за какво да се живее… извинете ме за откровеността… в такава къща като зандан.

Навярно от вълнение мис Бери бе почнала да потупва Пол твърде силно по гърба или пък бе прекъснала това равномерно успокоително движение, защото точно тогава той се обърна в креватчето си, после се събуди, привдигна се — от детските сънища главата му бе плувнала в гореща пот — и повика Флорънс.

Веднага щом чу гласа му, сестра му скочи от леглото си, надвеси се моментално над възглавницата му и отново го приспа с песен. Като поклати глава и пророни няколко сълзи, мисис Уикам посочи на Бери към децата, а после извърна поглед към тавана.

— Лека нощ, мис — тихо каза Уикам. — Лека нощ. Леля ви е стара жена, мис Бери, и навярно неведнъж сте пожелавали подобно нещо.

Тези успокоителни думи на сбогуване бяха съпроводени от прочувствения, горестен поглед на мисис Уикам. След като отново остана сама с двете деца и долови печалния стон на вятъра, мисис Уикам се отдаде на меланхолията — най-евтиното и достъпно удоволствие, — докато сънят я надви.

Макар че когато слезе долу, племенницата на мисис Пипчин не очакваше да завари образцовия дракон проснат върху килимчето пред камината, тя изпита облекчение, като видя леля си необикновено люта и неумолима, с явното намерение да живее още много дълго време за успокоение на всички, които я познават. У мисис Пипчин не се забелязаха никакви признаци за влошаване на състоянието й през цялата следваща седмица — храните за поддържане на здравето непрестанно изчезваха със закономерна последователност, — въпреки че Пол продължаваше да я изучава все така внимателно, както преди и заемаше обичайното си място между черните дипли и решетката с неизменно постоянство.

Тъй като след престоя у мисис Пипчин Пол не се почувствува по-добре, отколкото в деня на пристигането — макар че лицето му изглеждаше много по-свежо, — снабдиха го с малка количка, в която можеше да си лежи удобно с азбуката и други начални учебни помагала, докато го возеха към морския бряг. Верен на странния си вкус, детето отхвърли червенобузестия младеж, предложен за теглене на количката, и вместо него си избра дядо му — съсухрен, стар човек, с червено като рак лице, облечен в изпокъсани мушамени дрехи, който от дългото осоляване в морската вода бе станал як и жилест и миришеше на водорасли подобно на морски бряг при отлив.

С този забележителен слуга, теглещ количката, с крачещата до него Флорънс и изпадналата в униние Уикам, завършваща шествието, Пол всеки ден се спускаше до брега на океана. Там той прекарваше часове наред, като седеше или лежеше в количката си, и нищо друго не го разстройваше толкова много, колкото присъствието на деца — единствено с изключение на Флорънс.

— Върви си, ако обичаш — обръщаше се той към всяко дете, дошло да му прави компания. — Благодаря ти, но не ми трябваш.

Случваше се направо в ухото си да чува тънък детски глас, който да го пита как е.

— Благодаря, добре съм — отговаряше той. — Но по-добре иди да си играеш, ако обичаш.

После се обръщаше, гледаше как детето се отдалечава и казваше на Флорънс:

— Не са ни нужни чужди хора, нали? Целуни ме, Флой.

В такива моменти се дразнеше дори от присъствието на Уикам и бе много доволен, когато тя както обикновено отиваше да търси миди и познати. Любимото му място бе доста уединено и никой не се разхождаше там. Достатъчно му бе, че Флорънс седи до него с ръкоделие, чете му или му приказва, а вятърът духа в лицето му и водата достига до самите колела на количката и на него нищо повече не му беше нужно.

— Флой — попита един ден той, — къде се намира Индия, където живеят близките на това момче?

— О, много далеч оттук — отвърна Флорънс, като вдигна очи от ръкоделието си.

— Седмици ли трябва да се пътува? — попита Пол.

— Да, скъпи. Много седмици наред, денонощно.

— Ако ти беше в Индия, Флой — каза Пол, след като помълча за миг, — аз щях… какво е направила мама? Забравих думата.

— Обичаше ме — рече Флорънс.

— Не, не. Не те ли обичам и аз, Флой? Какво беше? Умряла е. Ако ти беше в Индия, аз щях да умра, Флой.

Тя веднага остави ръкоделието си и като го помилва, положи глава на възглавницата му. И тя би умряла, добави Флорънс, ако той бил там. Скоро той щял да се почувствува по-добре.

— О, сега се чувствувам много по-добре — отвърна той. — Не исках това да кажа. Исках да кажа, че бих могъл да умра от мъка и самота, Флой.

Друг път на същото място той заспа и спокойният му сън продължи дълго. Когато внезапно се събуди, той трепна, ослуша се и седя така заслушан.

Флорънс го попита какво му се причува.

— Искам да разбера за какво говори то — отговори той и я погледна внимателно в лицето. — Морето, Флой, за какво говори то непрекъснато?

Тя му отвърна, че това не било нищо друго освен бученето на вълните.

— Да, да — рече той. — Но аз знам, че те винаги казват нещо. Винаги едно и също нещо. Какво има оттатък морето? — Той се привдигна и жадно се взря в хоризонта.

Тя му отвърна, че оттатък се намирала друга страна, но той каза, че не питал за това. Той питал какво имало още по-нататък, още по-нататък.

След това много често посред разговора той млъкваше и се ослушваше, за да разбере какво непрекъснато говорят вълните, и като се привдигнеше от мястото си, отправяше взор към далечното, невидимо място.