Чарлз Дикенс
Домби и син (51) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава L
Страданието на мистър Тутс

В дома на малкия мичман най-горе се намираше една празна стая, която някога бе служила за спалня на Уолтър. Уолтър събуди капитана рано сутринта и предложи да преместят от малката гостна в тази стая онези мебели, които ще й придадат най-приятен вид, за да може Флорънс да се настани там веднага щом се събуди. Тъй като за капитан Кътъл нищо не можеше да бъде по-приятно от това да се зачерви и запъхти, извършвайки подобно дело, той се отзова (както сам се изрази) с голяма охота. Само след час-два мансардата се преобрази в своеобразна каюта на сушата, украсена с всички най-хубави вещи, включително и източната фрегата, която капитанът окачи над полицата на камината с такова задоволство, че в продължение на половин час след това той не можеше да прави нищо друго, освен, отстъпвайки назад, да я съзерцава с възхита.

Никакви увещания от страна на Уолтър не можеха да накарат капитана да навие големия часовник, да вземе обратно металната кутия за чай или да се докосне до щипките за захар и лъжичките. „Не, не, момчето ми — отговаряше неизменно капитанът на молбите от този род. — Това малко имущество съм ви го предал за съвместно притежание.“ Той повтаряше тези думи с голяма тържественост и церемониалност, очевидно уверен, че те имат силата на парламентарен акт и в тази си форма прехвърлянето е окончателно, освен ако той не го отмени, като се обяви отново за собственик.

Предимството от преместването на Флорънс бе, че, от една страна, й се предоставяше по-голяма самостоятелност, а наред с това мичманът можеше да заеме отново обичайния си наблюдателен пост и кепенците на магазина можеха да бъдат вдигнати. Макар и неподозиращият нищо капитан да придаваше много малко значение на последната церемония, тя съвсем не беше излишна, тъй като предния ден спуснатите кепенци бяха предизвикали такова вълнение в квартала, че домът на майстора на корабни уреди бе удостоен с необичайно внимание и от ранно утро до залез-слънце непрестанно бе зорко наблюдаван от тълпа любопитни зяпачи, застанали от другата страна на улицата. Безделниците и нехранимайковците се интересуваха особено много от участта на капитана. Те непрекъснато се въргаляха в калта, за да надничат през решетката на избата, намираща се точно под витрината на магазина, и подхранваха въображението си, като си представяха, че капитанът виси в ъгъла и те съзират част от палтото му. Този факт обаче бе решително оспорван от друга група, която поддържаше мнението, че капитанът е убит с чук и лежи на стълбите. И затова мнозина изпитаха не малко разочарование, когато видяха предметът на всички тези слухове да се появява рано сутринта на вратата на магазина здрав и бодър, все едно нищо не му се е случило. Енорийският свещеник в квартала, един много амбициозен човек, който се бе надявал, че ще има честта да присъствува при разбиването на вратата и облечен в пълна униформа, ще даде показания пред коронера^[1], стигна дори дотам да спомене пред един съсед, че приятелят с колосаната шапка не трябвало да прави подобни номера — не уточни какви точно номера — и че той, енорийският свещеник, нямало да го изпуска от очи.

— Капитан Кътъл — замислено заговори Уолтър, докато си почиваха на вратата на магазина след извършената работа и оглеждаше познатата стара улица — все още бе рано сутринта, — нима през всичкото това време нищо не сте чули за чичо Сол?

— Нищо, момчето ми — отвърна капитанът и поклати глава.

— Тръгнал да ме дири, скъпият, мил стар човек — рече Уолтър, — и изобщо не ви писал! Защо? Всъщност в писмото, което ми предадохте — той извади от джоба си плика, отворен в присъствието на мъдрия Бънсби, — той пише, че ако не получите никакви известия за него до разпечатването на плика, може да го считате за умрял. Да ни пази бог! Но вие бихте получил известия за него, дори и да е умрял! Сигурно някой би ви писал по негова молба, ако той не е бил в състояние да ви пише, и би ви съобщил: „В еди-кой си ден почина в къщата ми…“ или „почина в ръцете ми“, или нещо от този род, „мистър Соломон Джилс от Лондон, който ме помоли да ви предам последния му поздрав и последните му благопожелания.“

Капитанът, който не бе достигал досега подобни висоти в предположенията си, бе силно поразен от разкрилите се широки перспективи и отвърна, дълбокомислено поклащайки глава:

— Добре казано, момчето ми, добре казано.

— Ето за какво мислех… впрочем — добави Уолтър и се изчерви — аз мислех за твърде много неща през тази безсънна нощ и твърдо вярвам, капитан Кътъл, че моят чичо Сол (господ да го благословя!) е жив и ще се върне. Аз изобщо не се учудвам, че е заминал, защото, като се изключи това, че него винаги са го теглили приключенията, а също като се изключи и голямата му любов към мен, пред която всичко в живота му отстъпва на заден план — аз, намерил в негово лице най-добрия баща, знам това по-добре от всеки друг — при тези думи гласът на Уолтър стана неясен и дрезгав и той извърна очи към улицата, — та като се изключат тези неща, казвам, аз много пъти съм чел и чувал как някои хора, загубили скъп близък родственик, за когото се предполага, че е претърпял корабокрушение, се преселват да живеят в тези места на морския бряг, където може да се чуе някаква вест за изчезналия кораб макар и само един-два часа по-рано, а понякога дори извършват целия рейс до местоназначението на кораба, сякаш подобно пътуване би могло да им даде някакви сведения. И аз навярно бих направил същото и бих го предпочел пред много други неща. Не съм обаче в състояние да проумея защо чичо ми не ви е писал, след като очевидно е възнамерявал да го стори, и как е възможно да е починал в чужбина, без вие да научите за това от другиго.

Поклащайки глава, капитан Кътъл отбеляза, че и самият Джак Бънсби не могъл да проумее това, а той бил човек, способен да даде много категорично мнение.

— Ако чичо ми беше лекомислен млад човек, който може да бъде примамен от весела компания в някоя кръчма, където да се отърват от него заради парите му — рече Уолтър, — или пък ако беше някой безразсъден моряк, който да слезе на брега със заплатите си за три месеца в джоба, аз бих си обяснил неговото безследно изчезване. Но като го знам какъв беше… и какъв е все още, надявам се… не мога да повярвам, че е изчезнал.

— Уол’р, момчето ми, как тогава си го обясняваш? — полита потъналият в размисли капитан и тъжно го погледна.

— Капитан Кътъл — отвърна Уолтър, — не зная как да си го обясня. Предполагам, че той изобщо не е писал! Няма съмнение в това!

— А ако Сол Джилс е писал, момчето ми, къде е тогава писмото? — зададе логичния въпрос капитан Кътъл.

— Да речем, че го е дал на някого — предположи Уолтър, — а той го е забравил, загубил го е или небрежно го е захвърлил. Това е по-вероятно, отколкото другото предположение. Накратко казано, капитан Кътъл, не мога да го допусна.

— Това е надеждата, Уол’р, разбираш ли — дълбокомислено се обади капитанът, — надеждата! Тя те въодушевява! Надеждата е като шамандура — за да намериш това място, разгърни песнопойката си там, където са сантименталните песни, — но, боже мой, момчето ми, като всяка шамандура тя само плава на едно място и наникъде не можеш да я насочиш. Наред с изображението на надеждата на носа на кораба — добави капитанът — има и котва. Но каква е ползата да имам котва, след като нямам дъно, където да я спусна?

Капитан Кътъл изрече тези слова не толкова от свое собствено име, а от името на един разумен гражданин и собственик, който е задължен да дари един неопитен младеж със зрънце от своята мъдрост. Всъщност, повлиян от Уолтър, той целият грейна от пробудилата се отново надежда и съответно приключи речта си, като потупа Уолтър по гърба и възторжено извика:

— Ура, момчето ми! Лично аз споделям мнението ти.

Уолтър отвърна на възгласа с обичайния си весел смях и рече:

— Още нещо искам да ви кажа за чичо, капитан Кътъл. Смятам, че не е възможно той да е пратил писмо по обикновения начин… по пощата или с пощенски параход, нали разбирате…

— Да, да, момчето ми — одобрително рече капитанът.

— … а вие да сте го пропуснали по някакъв начин?

— Какво говориш, Уол’р — възкликна капитанът и го погледна, като направи известно усилие да си придаде сурово изражение, — нима непрекъснато, откакто загубих стария Сол Джилс, аз не чакам денонощно вест от този човек на науката? Нима на сърцето ми не е било тежко и аз не съм бдял непрестанно за него и за теб? Нима насън и наяве аз не съм бил на поста си, който никога не бих се унижил да напусна, докато мичманът е цял и невредим!

— Да, капитан Кътъл — отвърна Уолтър и стисна ръката му, — знам, че е така! Знам колко предан и искрен сте във всичко, което казвате и чувствувате. Уверен съм в това. А вие не се съмнявайте в моята увереност, както не се съмнявате, че аз отново съм престъпил този праг и че отново държа тази честна ръка. Нали?

— Да, да Уол’р — отвърна капитанът със сияеща физиономия.

— Няма да дръзвам да правя повече предположения — рече Уолтър и горещо стисна ръката на капитана, който на свой ред не по-малко сърдечно стисна неговата. — Искам само да добавя следното — опазил ме бог да се докосна до имуществото на чичо ми, капитан Кътъл. Цялата негова собственост остава под опеката на най-верния домакин и най-добрия човек… и ако той не се казва Кътъл, то тогава няма име! А сега, скъпи приятелю, да поговорим за… мис Домби.

Преди Уолтър да изрече тези думи, изражението му се промени, а след произнасянето им сякаш цялата му увереност и бодрост го напуснаха.

— Аз мислех, преди мис Домби да ме прекъсне, когато споменах за баща й снощи… — рече Уолтър — вие помните какво стана?

Капитанът добре си спомняше и кимна с глава.

— Аз мислех — продължи Уолтър, — преди това да се случи, че ние имаме трудното задължение да я убедим да се свърже с близките си и да се завърне у дома.

Капитанът тихо продума: „Стоп!“ или: „Дръж се здраво!“, или нещо подобно, напълно уместно за случая, но бе толкова слисан от направеното изявление, че го изрече съвсем тихо, поради което можеха само да се правят догадки какво е рекъл.

— Вече обаче не мисля така — каза Уолтър. — Напълно се отказах от намерението си. По-скоро бих предпочел отново да ме сложат върху онези отломки от кораба, на които от спасението си насам толкова често в сънищата си се нося по вълните, и да ме оставят да потъна и да умра.

— Ура, момчето ми! — извика капитанът в порив на неудържим възторг. — Ура! Ура! Ура!

— Само като си помисли човек, че тя, толкова млада, благородна и прекрасна — рече Уолтър, — толкова изтънчена и родена за друга съдба, трябва да се бори в жестокия свят! Но ние видяхме пропастта, която я отделя от предишния й живот, макар че само тя може да знае колко дълбока е тази пропаст. Връщане назад няма.

Капитан Кътъл, без да разбира съвсем смисъла на казаното, изрази пълното си одобрение и подкрепи думите му, като отбеляза, че вятърът бил попътен.

— Тя не трябва да е сама тук, нали, капитан Кътъл? — загрижено попита Уолтър.

— Ами че не знам, момчето ми — след дълбокомислено мълчание отвърна капитанът. — След като ти си тук да й правиш компания, нали така, и вие двамата…

— Скъпи капитан Кътъл! — прекъсна го Уолтър. — Аз съм бил тук! Мис Домби в своята невинност и чистосърдечност гледа на мен като на брат и какво коварство би било от моя страна да се преструвам, че вярвам в правото си да общувам с нея като родственик… да се преструвам, че съм забравил за дълга си, който ми забранява да постъпя така.

— Уол’р, момчето ми — заговори капитанът, отново доста слисан, — не съществува ли друго някакво право, според което…

— О! — възкликна Уолтър. — Нима искате да загубя напълно уважението й… нейното уважение… и да спусна завинаги преграда между ангелското й лице и себе си, като се възползувам от това, че тя, така беззащитна и доверчива, е намерила тук убежище, и да се домогвам до любовта й? Какво да ви кажа? Няма на света човек, който по-строго от вас би ме осъдил, ако постъпя по този начин.

— Уол’р, момчето ми — рече капитанът, който ставаше все по-унил, — ако има някаква спънка, възпрепятствуваща двама души да се съединят в съюз в храма — когато срещнеш това място, отбележи го, — аз си го обяснявам с това, че те вече са сгодени другаде. Значи, не съществува никакво друго право, така ли, момчето ми? Знаеш ли, момчето ми — каза бавно капитанът с дрезгав глас, — не отричам, че всичко това ме зашеметява и разстройва. Но що се отнася до малката лейди, Уол’р, колкото и да съм разочарован, аз считам почитта и уважението си към нея за свой дълг и затова аз те следвам по петите и чувствувам, че ти постъпваш както трябва. Значи, не съществува друго право, така ли? — добави капитанът, като наблюдаваше с печален лик развалините на своя замък.

— А сега, капитан Кътъл — смени темата Уолтър и заговори с по-голяма бодрост, за да развесели капитана, но той бе толкова разстроен, че нищо не бе в състояние да го развесели в момента, — ние трябва да се постараем да намерим подходяща компаньонка за мис Домби, докато тя е тук, компаньонка, на която може да се окаже доверие. Никой от близките й не е подходящ за целта. Очевидно мис Домби смята, че те всички раболепничат пред баща й. Какво стана със Сузан?

— Младата жена ли? — попита капитанът. — Имам впечатлението, че тя е била уволнена против волята на Радостта за сърцето. Аз сигнализирах за нея още в началото, когато пристигна малката лейди, и тя даде много добри отзиви за младата жена и каза, че отдавна си била отишла.

— В такъв случай — рече Уолтър — попитай мис Домби къде е отишла и ние ще се помъчим да я открием. Времето тече и мис Домби скоро ще стане. Вие сте нейният най-добър приятел. Почакайте я горе, а аз ще се разпоредя с всичко тук.

Капитанът, напълно оклюмал, с въздишка отвърна на въздишката, с която Уолтър произнесе тези думи, и изпълни нареждането. Флорънс изпадна във възторг от новата си стая, тя с нетърпение очакваше да види Уолтър и изпита голяма радост от възможността отново да се срещне със старата си приятелка Сузан. Ала Флорънс не можеше да каже къде точно е отишла Сузан — тя знаеше само, че е някъде в Есекс, — но си припомни, че това може да знае единствено мистър Тутс.

Печалният капитан се върна при Уолтър с това сведение и му обясни, че мистър Тутс бил младият джентълмен, когото той срещнал на вратата, че мистър Тутс му бил приятел, че бил състоятелен млад джентълмен, безнадеждно влюбен в мис Домби. Капитанът също така разказа как се е запознал с мистър Тутс посредством вестта за предполагаемата гибел на Уолтър и как между тях бил сключен тържествен договор мистър Тутс никога да не говори за своята любов.

Възникна въпросът дали Флорънс вярва на мистър Тутс. Когато Флорънс с усмивка каза: „О, да, с цялата си душа!“, стана необходимо да се научи къде живее мистър Тутс. Флорънс не знаеше това, а капитанът бе забравил. Капитанът тъкмо уверяваше Уолтър в малката гостна, че мистър Тутс несъмнено ще дойде в най-скоро време, когато се появи самият мистър Тутс.

— Капитан Джилс — заговори мистър Тутс, върнал се без всякакви церемонии в малката гостна, — аз се намирам на границата на лудостта.

Мистър Тутс изстреля тези думи като картечница, преди още да е забелязал Уолтър, а после го поздрави със звуци, които биха могли да се окачествят като тъжен кикот.

— Извинете ме, сър — рече мистър Тутс, като се държеше за главата, — но в момента акълът ми направо ще изхвръкне, ако не е вече изхвръкнал, и всякакъв опит за учтивост от страна на човек в моето положение направо би бил притворство. Капитан Джилс, моля ви да ме удостоите с честта да поговорим насаме.

— Ех, братле — възкликна капитанът и му стисна ръката, — тъкмо ти си човекът, който ни трябва.

— О, капитан Джилс — рече мистър Тутс, — за какво може да ви е притрябвал човек като мен! Аз не се реших да се обръсна — в такова възбудено състояние съм. Не съм си изчеткал дрехите. Косата ми се е сплъстила. Казах на Петела, че ако му хрумне да ми лъсне обувките, направо ще го просна мъртъв в краката си.

Неугледният и смахнат външен вид на мистър Тутс потвърждаваше гореспоменатите признаци за умопомрачено състояние.

— Слушай, братле — заговори капитанът, — това тук е племенникът на стария Сол Джилс, Уол’р. Този, за когото мислехме, че се е удавил в морето.

Мистър Тутс пусна главата си и се вторачи в Уолтър.

— Боже господи! — издума мистър Тутс. — Ето ти нова беда! Здравейте! Страхувам се, че… доста сте се поизмокрили. Капитан Джилс, ще ми позволите ли да ви кажа няколко думи? Оттатък, в магазина?

Той хвана капитана за ръкава и когато двамата излязоха заедно, му прошепна:

— Значи, в такъв случай, капитан Кътъл, това е въпросното лице, за което казахте, че с мис Домби били родени един за друг.

— Ами че да, приятелю — отвърна помръкналият капитан, — така мислех някога.

— А сега! — възкликна мистър Тутс и отново се хвана за главата. — Не е кой да е!… а ненавистният съперник! Всъщност той не е за мен ненавистен съперник! — поправи се мистър Тутс, като се поразмисля и свали ръце. — За какво пък трябва да го ненавиждам? Няма за какво. Ако любовта ми действително е била безкористна, капитан Джилс, сега е моментът да докажа това.

Мистър Тутс отново се стрелна към гостната и като стисна силно ръката на Уолтър, рече:

— Здравейте! Надявам се, че не сте хванали настинка. Аз ще бъда много щастлив, ако ми доставите удоволствието да се сближим. Поздравявам ви, за много години. Кълна ви се — още по-разпалено добави мистър Тутс, след като огледа добре лицето и снагата на Уолтър, — много съм щастлив да ви видя.

— Най-сърдечно ви благодаря — отвърна Уолтър. — Не бих могъл да очаквам по-искрено и топло посрещане от вашето.

— Нима! — възкликна мистър Тутс, като продължаваше да му стиска ръката. — Много мило от ваша страна. Безкрайно съм ви признателен. Как сте? Надявам се, че сте оставили в добро здраве всички там… искам да кажа, на… впрочем там, откъдето идвате, нали разбирате.

Уолтър отвърна на тези добри пожелания и най-вече на голямата добронамереност, както подобава на един мъж.

— Капитан Джилс — продължи мистър Тутс, — бих искал да бъда напълно почтителен, но се надявам, че сега мога да получа позволение да засегна един въпрос, който…

— Да, да, приятелю — рече капитанът. — Говори съвсем свободно!

— В такъв случай, капитан Джилс — каза мистър Тутс — и лейтенант Уолтърс, известно ли ви е, че в дома на мистър Домби са се случили ужасни неща и че мис Домби е напуснала баща си, който според мен е истински звяр — възбудено продължаваше мистър Тутс — и би било комплимент за него, ако го нарекат мраморен паметник или хищна птица… и никой не може да я открие и не знае къде е отишла?

— Мога ли да ви попитам как научихте всичко това? — осведоми се Уолтър.

— Лейтенант Уолтърс — отвърна мистър Тутс, който се бе спрял на това обръщение по причини, известни единствено на самия него (вероятно той объркваше собственото име с моряшката професия и предполагаше, че съществува някаква родствена връзка между Уолтър и капитана, неизбежно отразяваща се и върху титлите), — лейтенант Уолтърс, нямам нищо против да ви отговоря направо. Всъщност проявявам извънредно голям интерес към всичко, свързано с мис Домби — не от егоистични съображения, лейтенант Уолтърс, защото аз ясно съзнавам, че най-голямото удоволствие, което мога да доставя на всички край мен, е да сложа край на съществуването си, твърде неудобно за мнозина, — и придобих навика да давам туй-онуй на лакея, един много почтен млад човек на име Таулинсън, от доста време на служба у дома, та снощи Таулинсън ме осведоми за състоянието на нещата. Оттогава, капитан Джилс… и лейтенант Уолтърс… аз напълно загубих разсъдъка си, цяла нощ се мятах на кушетката си и се превърнах в развалината, която виждате в момента.

— Мистър Тутс — обади се Уолтър, — щастлив съм, че мога да ви успокоя. Моля ви, не се тревожете. Мис Домби е здрава и читава.

— Сър! — възкликна мистър Тутс, скочи от стола и отново му стисна ръката. — Изпитвам такова огромно и неизразимо облекчение, че сега бих посрещнал с усмивка дори съобщението, че мис Домби се е омъжила. Да, капитан Джилс — обърна се към него мистър Тутс, — кълна ви се, чувствувам такова облекчение, че бих посрещнал с усмивка всичко, независимо какво мога да направя със себе си след това.

— На такъв великодушен човек като вас би доставило още по-голямо облекчение и удоволствие да научите — рече Уолтър, незабавно отвърнал на ръкостискането, — че сте в състояние да окажете услуга на мис Домби. Капитан Кътъл, бъдете така добър да заведете мистър Тутс горе.

Капитанът кимна на мистър Тутс и младият джентълмен го последва с недоумяващ вид горе до мансардата, където, без каквото и да е предварително обяснение от страна на придружителя си, бе въведен направо в новото убежище на Флорънс.

Когато я съзря, бедният мистър Тутс бе крайно изумен и зарадван и изрази чувствата си по много чудат начин. Той се втурна към нея, сграбчи я за ръката, целуна й ръката, пусна я, отново й сграбчи ръката, поклони се, свил едното си коляно, пророни сълзи, изкиска се, като изобщо не мислеше за грозящата го опасност от страна на Диоген, който, подтикван от убеждението, че в тези прояви се крие враждебност към господарката му, непрекъснато кръжеше около джентълмена, сякаш не можеше да реши точно в кой момент да извърши нападението си, макар че имаше твърдото намерение да му причини сериозни щети.

— Ах, Дио, лошо куче с къса памет! Скъпи мистър Тутс, толкова се радвам да ви видя!

— Благодаря — отвърна мистър Тутс, — аз съм много добре, безкрайно съм ви признателен, мис Домби. Надявам се, че цялото ви семейство се чувствува добре.

Мистър Тутс изрече всичко това, без изобщо да съзнава какво говори, седна на един стол, вторачи се във Флорънс, а върху лицето му бе изписана ожесточената борба, която се водеше между радостта и отчаянието.

— Капитан Джилс и лейтенант Уолтърс ми споменаха, мис Домби — задъхано каза мистър Тутс, — че мога да извърша някаква услуга. Ако бих могъл по някакъв начин да залича спомена за онзи ден в Брайтън, когато се държах… по-скоро като престъпник, отколкото като човек със състояние — рече мистър Тутс с тон на жестоко самообвинение, — аз бих отнесъл в безмълвния гроб един светъл лъч.

— Моля ви, мистър Тутс — отвърна Флорънс, — не ме карайте да забравям каквото и да било от нашето познанство. Повярвайте ми, не бих могла. Винаги сте били много добър и благороден спрямо мен.

— Мис Домби — рече мистър Тутс, — зачитането на моите чувства е проява, присъща на ангелската ви природа. Приемете хиляди благодарности. Няма никакво значение.

— Желаехме да ви попитаме — каза Флорънс — дали знаете къде можем да намерим Сузан, която вие бяхте така добър да придружите до пощенската кола, когато тя напусна службата си при мен.

— Ами разбирате ли, мис Домби — рече мистър Тутс, след като поразмисли малко, — не си спомням точно наименованието на селището, което бе написано на пощенската кола, но помня как Сузан ми каза, че нямало да спира там, а щяла да продължи по-нататък. Но ако вашето желание е тя да бъде открита и доведена тук, ние двамата с Петела ще сторим това с такава скорост, каквато би могла да се постигне само благодарение на голямата преданост от моя страна и изключителната интелигентност от страна на Петела.

Възможността да бъде полезен така явно зарадва и съживи мистър Тутс и той бе толкова искрен в своята безкористна преданост, че би било жестоко да му се отвърне с отказ. С вродената си деликатност Флорънс се въздържа от каквито и да е възражения, но не се сдържа да го обсипе с благодарности, а мистър Тутс с гордост прие незабавно да изпълни поръчението.

— Мис Домби — каза мистър Тутс и пое протегнатата й ръка — той се измъчваше от несподелената си любов, която го пронизваше целия и видимо се четеше върху лицето му. — Довиждане! Разрешете ми да си позволя дързостта да ви кажа, че вашите беди ме правят дълбоко нещастен и че можете да имате пълно доверие в мен почти както в капитан Джилс. Аз много добре съзнавам собствените си недостатъци, мис Домби… те нямат никакво значение, благодаря ви… но на мен напълно може да се разчита, уверявам ви, мис Домби.

След тези думи мистър Тутс излезе от стаята, отново придружен от капитана, който, застанал малко встрани, през цялото време с интерес бе следил разговора, като държеше под мишница шапката си и приглаждаше с куката разчорлената си коса. Когато вратата зад тях се затвори, светлината в живота на мистър Тутс отново се закри от тъмни облаци.

— Капитан Джилс — рече младият джентълмен, като се спря на най-ниското стъпало на стълбата и се огледа, — откровено да ви призная, в настоящия момент аз не се намирам в такова душевно състояние, че да мога да срещна лейтенант Уолтърс с напълно дружески чувства, каквито бих искал да храня в душата си към него. Не можем всякога да контролираме чувствата си и ще ми направите голяма услуга, ако ме пуснете да изляза през задния вход.

— Братле — отвърна капитанът, — ти сам ще си определиш курса. Не се съмнявам, че какъвто и курс да си избереш, той ще бъде честен и достоен за един моряк.

— Капитан Джилс — каза мистър Тутс, — вие сте извънредно любезен. Вашето добро мнение е утеха за мен. Искам да ви кажа нещо — добави мистър Тутс, застанал в коридора зад полуотворената врата, — което се надявам, че ще запомните, капитан Джилс, а също така бих искал да го съобщите и на лейтенант Уолтърс. Аз вече напълно встъпих в правата си на собственик и… нали разбирате, не зная какво да правя със състоянието си. Ако мога да бъда полезен, като окажа парична помощ, аз бих си отишъл в безмълвния гроб спокойно и безметежно.

Мистър Тутс не продума нищо повече, а се измъкна безшумно и затвори вратата зад себе си, за да не даде възможност на капитана да отговори.

След като той си отиде, Флорънс дълго размишлява за това добро същество със смесено чувство на радост и мъка. Той бе толкова честен и добросърдечен, че да го вижда, уверявайки се в искреното му съчувствие за бедите й, представляваше за нея неоценима радост и утеха. По същата тази причина обаче беше толкова мъчително да си представя, че може дори за миг да му причини страдание и със съвсем незначително действие да наруши мирния поток на живота му, че очите й се наляха със сълзи, а сърцето й се преизпълни с жалост. На свой ред капитан Кътъл също размишлява с топло чувство за мистър Тутс, както и Уолтър. А вечерта, когато тримата се събраха в новата стая на Флорънс, Уолтър изрече горещи хвалебствия относно мистър Тутс и съобщи на Флорънс какво бе казал той, преди да си отиде, като със свойственото си великодушие и съчувствие подчерта в разказа си всичко, заслужаващо одобрение и похвала.

Мистър Тутс не се яви на следващия ден, нито пък в продължение на няколко дни. През това време Флорънс, необезпокоявана от нищо повече, си живееше в мансардата на стария майстор на корабни уреди подобно кротка птичка в клетка. Но дните се точеха и Флорънс ставаше все по-унила и оклюмала и върху лицето й, показващо се от високия прозорец, често обърнато към небето, се появяваше изражението, напомнящо изражението на починалото момче. Тя се взираше нагоре така, сякаш търсеше неговия ангел на светлия бряг, за който той бе говорил, докато лежеше в креватчето си.

Напоследък Флорънс бе станала крехка и слаба и преживяното сътресение не бе отминало, без да се отрази на здравето й. Но тя не се измъчваше от телесно страдание, а от душевно и причината за това страдание бе Уолтър.

Той се грижеше и безпокоеше за нея, беше горд и щастлив да й услужва и правеше всичко със свойствената си възторженост и пламенност, но Флорънс забелязваше, че я отбягва. По цял ден той почти не се приближаваше до вратата на стаята й. Ако го повикаше, се явяваше веднага и за миг й се струваше все така весел и оживен, какъвто го помнеше от детството си, когато се бе загубила из шумните улици, но скоро го обземаше смущение и неловкост — това не можеше да убегне от зоркия й, любещ поглед — и той бързо излизаше. През целия ден обаче, чак до вечерта, никога не отиваше по собствено желание. Когато се мръкваше, Уолтър неизменно пристигаше и за нея това бяха най-щастливите часове, защото тя почти вярваше, че прежният Уолтър от детските й години не се е променил. Но дори и тогава някаква случайна дума, поглед или дребна случка й напомняха, че помежду им съществува необяснима граница, която не трябва да се престъпва.

Тя не можеше да не забележи, че голямата промяна у Уолтър се проявява, въпреки огромните му усилия да я скрие. Флорънс виждаше, че подтикван от загрижеността си към нея, както и от нежеланието си да й причини болка с ласкавата си ръка, той прибягва до множество дребни хитрини и преструвки. Това я караше още по-силно да чувствува голямата промяна у него и още по-често да плаче поради отчуждението на брат си.

На Флорънс й се струваше, че добрият капитан — нейният неуморим, предан, неизменно усърден приятел — също забелязва промяната и тя му причинява мъка. Той не бе така бодър и изпълнен с надежди, както в началото, и когато вечер седяха тримата, той току поглеждаше ту към Уолтър, ту към нея с много печален вид.

Най-сетне Флорънс реши да поговори с Уолтър. Смяташе, че е разбрала вече причината за неговото отчуждение и се надяваше да облекчи собственото си изтерзано сърце и да успокои него самия, като му каже, че е открила причината, примирява се с всичко и не го упреква.

Флорънс взе това решение един неделен следобед. Преданият капитан с изумителна яка седеше близо до нея и четеше, надянал очилата си, когато тя го попита къде е Уолтър.

— Мисля, че е долу, моя малка лейди — отвърна капитанът.

— Бих искала да поговоря с него — рече Флорънс и бързо се привдигна, сякаш се канеше да слезе долу.

— Аз моментално ще го доведа тук, красавице — рече капитанът.

При тези думи капитанът мълниеносно подпря книгата на рамото си — той считаше за свой дълг в неделен ден да чете само дебели книги поради това, че имат солиден вид, и няколко години преди това бе купил от една сергия огромен том, пет реда от който бяха достатъчни, за да го слисат по всяко време, тъй като и досега не бе проумял за какво се разправя в книгата — и изчезна. Уолтър незабавно се появи.

— Капитан Кътъл ми предаде, мис Домби… — разпалено заговори той при влизането си, но като зърна лицето й, замлъкна. — Не се ли чувствувате добре днес? Изглеждате разтревожена. И сте плакали.

Той говореше толкова ласкаво и топлият му глас така потрепваше от вълнение, че само като го чу, и сълзите рукнаха от очите й.

— Уолтър — тихо промълви Флорънс, — не се чувствувам много добре и плаках. Искам да поговоря с теб.

Загледан в красивото й, невинно лице, той седна насреща й, като пребледня и устните му се разтрепериха.

— Вечерта, като узнах, че си се спасил, ти ми каза… о, скъпи Уолтър, какво изпитах през онази вечер и с какви надежди се изпълних!…

Без да откъсва очи от нея, той постави разтрепераната си ръка на масата, която се намираше помежду им.

— … че съм се променила. Аз се изненадах, като го чух, но сега разбирам, че наистина съм се променила. Не ми се сърди, Уолтър. Тогава бях твърде щастлива, за да се замисля върху думите ти.

Тя отново му заприлича на дете. Той гледаше и слушаше непосредственото, доверчиво, ласкаво дете, а не любимата жена, в чиито нозе би изсипал всички съкровища на света.

— Помниш ли кога се видяхме за последен път, Уолтър, преди да заминеш?

Той пъхна ръката си в пазвата и извади малка кесийка.

— Винаги съм я носил на шията си! Ако се бях удавил, тя щеше да потъне с мен на морското дъно.

— И ти ще продължаваш ли да я носиш, Уолтър, заради това, което представлявах някога?

— До края на живота си!

Тя постави ръката си върху неговата така открито и смело, като че не бе изтекъл дори един ден от момента, в който му бе дала този малък подарък за спомен.

— Радвам се да чуя това. Винаги ще си го спомням с радост, Уолтър. Помниш ли, че когато разговаряхме през същата онази вечер, и на двамата ни мина през главата мисъл за тази промяна?

— Не си спомням! — с недоумение отвърна той.

— Да, Уолтър. Дори тогава аз бях причината да се разбият твоите надежди и твоето бъдеще. Тогава не се осмелявах да мисля за това, но сега вече го разбрах. Ако в своето великодушие ти си бил в състояние да скриеш тогава от мен, че също си го разбрал, сега вече не си в състояние, макар че великодушно правиш усилия като преди. Наистина правиш усилия. Най-искрено и дълбоко съм ти благодарна за това, Уолтър, но усилията ти са безуспешни. Ти и твоите близки твърде много сте страдали, за да простиш на неволния виновник за всички беди и несгоди, които си преживял. Ти не можеш напълно да забравиш ролята, която съм изиграла, и вече не можем да бъдем брат и сестра. Но не мисли, скъпи Уолтър, че аз те упреквам. Аз трябва да помня това обстоятелство — длъжна бях да го помня, — но в своята радост забравих за него. Храня надеждата, че ти ще си мислиш с по-малка неприязън за мен сега, когато не е необходимо да скриваш това чувство. Единственото нещо, за което те моля, Уолтър, от името на клетото дете, твоята някогашна сестра, е да не водиш борба със себе си и да не се измъчваш заради мен сега, когато вече знам всичко.

Докато говореше, Уолтър я гледаше и върху лицето му се четяха единствено изумление и недоумение. После хвана ръчицата, която така умолително се докосваше до неговата ръка, и я задържа в дланите си.

— О, мис Домби! — възкликна той. — Нима е възможно в същото време, когато аз страдах толкова силно, борейки се с чувството си за дълг и съзнанието за задълженията си спрямо вас, да съм причинявал и на вас страдание, за което разбирам от думите ви? Никога, никога, кълна се в бога, не съм си мислил за вас по друг начин освен като за единствения светъл, чист, свят спомен от моето детство и юношество. Още от самото начало аз считах и до сетния си дъх ще считам ролята, която вие сте изиграли в моя живот, за нещо свято. За нея може да се мисли само с чувство на благоговение и почтителност и тя не може да се забрави до края на живота. Да видя отново очите ви и да чуя гласа ви както през онази вечер, когато се разделихме, за мен това е неизразимо щастие. А да се отнасяте към мен с обич и доверие като към брат, представляваше за мен огромен и безценен дар!

— Уолтър — рече Флорънс, като го гледаше все така внимателно, но лицето й се бе променило, — за какъв дълг и задължения спрямо мен спомена ти, които те карат да пожертвуваш всичко?

— Да проявявам уважение — тихо каза Уолтър. — И почит.

Лицето й поруменя и тя плахо отдръпна ръката си и придоби замислен вид, но продължаваше да го гледа все така внимателно.

— Аз нямам правата на брат — рече Уолтър. — И не мога да претендирам за подобни права. Оставих тук дете. Сега намирам жена.

Цялото й лице се обля с руменина. Тя направи движение, сякаш го умоляваше да не казва нищо повече, и закри лицето си с ръце.

Известно време и двамата мълчаха. Тя заплака.

— Аз съм длъжен да проявявам уважение към едно толкова чисто, благородно и доверчиво сърце — каза Уолтър, — дори ако трябва да се откъсна от него и да разбия собственото си сърце. Как бих дръзнал да ви нарека своя сестра?

Тя продължаваше да плаче.

— Ако вие бяхте щастлива, обкръжена, както би трябвало, от предани и любещи близки и от всичко, предлагано от завидното положение, за което сте родена — рече Уолтър, — и ако при такива обстоятелства ме наричахте свой брат заради скъпите си спомени за миналото, аз, твърде отдалечен от вас, бих могъл да откликна на това название с пълната увереност, че не наскърбявам невинното ви чувство. Но сега… и тук…

— О, благодаря ти, благодаря ти, Уолтър! Извини ме, че така те наскърбих. Нямах с кого да се посъветвам. Аз съм толкова самотна.

— Флорънс! — пламенно възкликна Уолтър. — Принуден съм да кажа това, което само преди няколко мига мислех, че никога не бих могъл да изрека. Ако бях състоятелен, ако имах възможността или надеждата да ти възвърна някакво положение, близко до това, което заемаше преди, аз бих ти казал, че ти можеш да ме наричаш само по един-единствен начин… и би могла да ми дадеш само едно-единствено висше право да те закрилям и обичам… и че аз съм достоен за това право заради любовта и уважението, които изпитвам в сърцето си, изцяло отдадено на теб. Бих ти казал, че само това право мога да приема с готовност от теб и само то може да ми позволи да те браня и да се грижа за теб. Ако имах подобно право, аз бих го считал за толкова безценно скъп дар, че моята безгранична преданост и любов до края на живота ми биха били съвсем бледа проява на благодарност за него.

Тя продължаваше да стои със сведена глава, сълзите й се стичаха и ридания разтърсваха гръдта й.

— Скъпа Флорънс! Любима Флорънс! Така те наричах аз в мислите си, преди да проумея колко дръзко и безумно е било това. Позволи ми за последен път да изрека това скъпо име и да се докосна до тази нежна ръка с надеждата, че ти по сестрински ще забравиш какво съм ти казал.

Тя вдигна глава и му заговори, като го гледаше така сериозно и ласкаво, усмихваше му се през сълзи с толкова спокойна, тиха, лъчезарна усмивка и в гласа й и в самата нея се долавяше такава нежност и вълнение, че в сърцето му затрептяха най-скритите струни, а очите му се замъглиха.

— Не, Уолтър, не бих могла да го забравя. За нищо на света не бих могла да го забравя. Ти много ли си… беден?

— Аз съм скиталец — отвърна Уолтър, — който пътува по моретата, за да се прехранва. Такова е моето призвание сега.

— Скоро ли ще тръгнеш пак на път, Уолтър?

— Съвсем скоро.

Тя го погледна за миг, а после плахо мушна разтрепераната си ръка в неговата.

— Ако ме вземеш за жена, Уолтър, много ще те обичам. Ако ми позволиш да тръгна с теб, Уолтър, бих отишла с теб накрай света, без да се страхувам. Нямам от какво да се отказвам заради теб… Нямам нищо, което да пожертвувам, и никого, когото да изоставя. Ще ти отдам целия си живот и цялата си любов и когато умирам, ако все още съм съхранила разума и паметта си, с последния си дъх ще изрека твоето име пред бога.

Той я притисна до сърцето си и допря бузата си до нейната, а тя, вече неотблъсквана и непренебрегвана, склони глава на гърдите на скъпия си възлюбен и зарида.

Благословени неделни камбани, чийто спокоен звън достига до щастливия им, омагьосан слух! Благословен неделен мир и тишина, съответствуващи на покоя в душите им и освещаващи въздуха наоколо им! Благословен здрач, който се прокрадва и обгръща ласкаво и тържествено Флорънс, докато тя заспива подобно притихнало дете върху гръдта, към която се бе притиснала.

О, толкова леко е бремето на любовта и доверието! Да, Уолтър, погледни с гордост и нежност затворените очи, защото сега в широкия свят търсят теб, единствено теб!

Капитанът не излизаше от малката гостна, докато съвсем не се стъмни. Той се бе настанил на стола, на който бе седял Уолтър, и съзерцаваше прозорчето на тавана, а денят лека-полека угасна и заблещукаха звездите. Той запали свещ, запали си и лулата, изпуши я, като през цялото време недоумяваше какво ли става горе и защо ли не го викат за чая.

Флорънс се приближи до него точно в момента, когато недоумението му бе достигнало своя връх.

— Ах, моя малка лейди! — възкликна капитанът. — Вие двамата с Уолтър много дълго разговаряхте, красавице моя.

Флорънс обгърна с малката си ръчица едно от огромните копчета върху палтото му и като гледаше капитана в лицето, каза:

— Скъпи капитане, бих искала да ви съобщя нещо.

Капитанът много чевръсто повдигна глава, за да чуе съобщението, и по този начин виждаше Флорънс по-добре. Той се тласна колкото бе възможно по-назад заедно със стола си.

— Какво! Радост за сърцето! — извика капитанът, обхванат от внезапно въодушевление. — Такава ли била работата?

— Да! — възторжено му отвърна Флорънс.

— Уол’р! Съпруг! Така ли? — зарева капитанът и запрати колосаната си шапка към прозорчето на тавана.

— Да! — извика Флорънс, като ту се смееше, ту плачеше.

Капитанът моментално я прегърна, а после взе колосаната си шапка, отново я нахлупи, хвана Флорънс под ръка и я отведе горе, където възнамеряваше да пусне най-голямата шега в живота си.

— Е, какво, Уол’р момчето ми! — възкликна капитанът, като надникна от вратата с грейнало като слънце лице. — Значи, не съществувало никакво друго право, така ли?

Той едва не се задави от тази своя закачка, която повтори най-малко четиридесет пъти по време на чая, като наред с това току лъскаше сияйното си лице с ръкава и изтриваше глава с носната си кърпа. Той обаче имаше и друг, по-голям източник на удоволствия, към които прибягваше, когато пожелаеше, и многократно повтаряше полугласно, като поглеждаше с неизразима радост към Уолтър и Флорънс:

— Ед’ард Кътъл, приятелю, ти избра най-верния курс, когато предаде онова малко имущество за съвместно ползуване.