Чарлз Дикенс
Домби и син (38) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXXVII
Няколко предупреждения

На следния ден Флорънс, Едит и мисис Скютън се бяха събрали заедно, а пред вратата ги чакаше карета, за да ги отведе на разходка. Клеопатра отново имаше своя галера и Уидърс, който не бе вече изпит и носеше куртка, подплатена на гърдите, и панталони с военна кройка, стоеше изправен зад стола й без колела по време на ядене и вече не буташе с глава. По това време косата на Уидърс лъщеше от помада, той ходеше с ръкавици от шевро и миришеше на одеколон.

Всички се бяха събрали в стаята на Клеопатра. Змията от древния Нил^[1] (това название не би трябвало да звучи непочтително) си почиваше на канапето, като отпиваше на малки глътки от сутрешния си шоколад в три часа следобед, а прислужницата Флауърс й прикачваше младежки маншети и яка и извършваше над нея своеобразна церемония на домашна коронация с едно кадифено боне с цвят на праскова, изкуствените рози върху което потрепваха извънредно ефектно, когато паралитичното треперене си играеше с тях подобно лек ветрец.

— Струва ми се, че съм малко нервна тази сутрин, Флауърс — каза мисис Скютън. — Ръката ми направо трепери.

— Вие снощи бяхте душата на компанията, ма’ам, не е ли така — обясни Флауърс, — и днес, разбирате ли, трябва да понесете последиците.

Едит, която бе повикала Флорънс на прозореца и гледаше навън, обърната гърбом към уважаемата си майка, занимаваща се с тоалета си, изведнъж се дръпна, сякаш бе светнала светкавица.

— Любимо мое дете — вяло възкликна Клеопатра, — нима и ти си нервна? Не ми разправяй, скъпа Едит, че ти, която винаги имаш толкова самообладание, че човек би могъл да ти завиди, сега започваш да ставаш мъченица като бедната си майка с крехка физика! Уидърс, някой чука на вратата!

— Визитна картичка, мадам — каза Уидърс и я подаде на мисис Домби.

— Аз излизам — заяви тя, без да я погледне.

— Любима моя — провлечено рече мисис Скютън, — колко странно е да отговаряш по този начин, без дори да си видяла името! Подай ми картичката, Уидърс! Боже мой, любима моя, при това мистър Каркър! Този толкова разумен човек!

— Аз излизам — повтори Едит с толкова властен тон, че Уидърс отиде до вратата и също така властно съобщи на чакащия слуга:

— Мисис Домби излиза. Махай се оттук. — И му тресна вратата.

Много скоро обаче слугата се завърна и отново прошепна нещо на Уидърс, който с голяма неохота повторно застана пред мисис Домби.

— Извинете, ма’ам. Мистър Каркър ви изпраща почитанията си и ви умолява, ако е възможно, да му отделите една минута… за делови разговор, ма’ам, ако обичате.

— Наистина, любима моя — много кротко се намеси мисис Скютън, тъй като лицето на дъщеря й не предвещаваше нищо добро, — ако ми разрешиш да изразя накратко мнението си, бих ти препоръчала…

— Покани го тук — каза тя.

Когато Уидърс излезе, за да изпълни нареждането, тя добави, като погледна навъсено към майка си:

— Тъй като той идва по твоя препоръка, нека да бъде поканен в твоята стая.

— Мога ли аз… да си отида ли аз? — бързо попита Флорънс.

Едит й кимна утвърдително, но когато Флорънс се отправи към вратата, тя се натъкна на влизащия гост. Със същата неприятна смесица от фамилиарност и снизходителност, с която за първи път я бе заговорил, се обърна той и сега към нея, като гласът му бе угоднически… надявал се, че била добре… не било нужно да пита, след като самият й външен вид подсказвал отговора… той едва имал честта да я познае предната вечер, толкова много се била променила… Той й отвори вратата, за да излезе, като тайно съзнаваше властта си над момичето, което уплашено бе отстъпило встрани, и никаква почтителност и любезност в държането му не бяха в състояние да скрият това негово усещане за власт.

След туй за миг той сведе глава над снизходително протегнатата ръка на мисис Скютън и най-накрая се поклони на Едит. Като отвърна хладно на поздрава му, без дори да поглежда Каркър, сама не сядайки, нито пък канейки него да седне, Едит го зачака да проговори.

Макар и укрепена зад бронята на своята гордост и власт, призовала на помощ непреклонния си дух, въпреки това предишната й увереност, че още от самото им запознанство този човек е видял нея и майка й в най-лошата им светлина, че всяко преживяно от нея унижение е така очевидно за него, както и за самата нея, че той чете живота й също като пошла книга и й напомня за страниците посредством бегли погледи и промени в гласа, които никой друг не може да забележи — всичко това подкопаваше и отслабваше силите й. Докато стоеше гордо насреща му и властното й лице изискваше неговото смирение, презрително свитите й устни го отхвърляха, гръдта й гневно се повдигаше поради натрапничеството му, а тъмните клепки мрачно се спускаха и скриваха блясъка в очите й, за да не може нито един лъч да го озари, а той покорно се бе изправил пред нея, с умоляващ обиден вид, но всецяло подчинен на волята й, тя почувствува в дъното на душата си, че всъщност ролите им са разменени, че тържеството и превъзходството са на негова страна и че той напълно съзнава това.

— Аз си позволих — заговори мистър Каркър — да помоля за среща с вас и проявих дързостта да я окачествя като делови разговор, тъй като…

— Навярно мистър Домби ви е поръчал да отправите укор към мен — отвърна Едит. — Вие се ползувате с такова необичайно доверие от страна на мистър Домби, сър, че ни най-малко не бих се изненадала, сър, ако вашият делови разговор има такъв характер.

— Нямам никакво поръчение за дамата, която озарява името на мистър Домби със своя блясък — отвърна мистър Каркър. — Но от свое собствено име аз умолявам тази дама да бъде справедлива към смирения слуга, обърнал се към нея за справедливост… към обикновения подчинен на мистър Домби… към човека със скромно положение, и да прецени, че снощи аз бях напълно безпомощен и ми беше невъзможно да отхвърля наложената ми роля на свидетел в мъчителна сцена.

— Скъпа моя Едит! — тихо промълви Клеопатра и пусна лорнета си. — Това наистина е очарователно от страна на мистър… как се казваше? Той влага толкова много сърце!

— Аз наистина — продължи мистър Каркър, отвръщайки на мисис Скютън с признателен, почтителен поглед, — аз наистина се осмелявам да нарека снощната случка мъчителна сцена, макар че тя беше такава просто за мен, който имах нещастието да присъствувам на нея. Една такава дребна препирня между господарите… между тези, които се обичат с безкористна преданост и са готови да проявят всякаква саможертва в подобни случаи… не представлява нищо. Както самата мисис Скютън се изрази снощи толкова правдиво и прочувствено, препирнята не представляваше нищо.

Едит не бе в състояние да го погледне, но след няколко секунди попита:

— Какъв е вашият делови разговор, сър…

— Едит, свидна моя — обади се мисис Скютън, — през цялото това време мистър Каркър стои прав! Скъпи мистър Каркър, седнете, моля ви.

Той не отвърна на майката, а втренчи очи в надменната дъщеря, сякаш очакваше от нея покана и възнамеряваше да седне единствено ако тя го покани. Въпреки своето желание Едит седна и му направи лек знак с ръка да седне и той. Никакъв друг жест не би могъл да бъде толкова хладен, високомерен, дързък, изразяващ чувство за превъзходство и неуважение, но Едит напразно се бе съпротивлявала дори и на тази отстъпка, която бе изтръгната насила от нея. Това бе достатъчно! Мистър Каркър седна.

— Ще ми разрешите ли, мадам… — обърна се Каркър към мисис Скютън, като я заслепи с белите си зъби — уверен съм, напълно естествено е, че дама като вас, толкова разумна и чувствителна, ще ме разбере… да съобщя това, което имам да казвам на мисис Домби, и я оставя тя лично да ви го предаде като на свой най-близък и скъп човек… след мистър Домби?

Мисис Скютън щеше да излезе, но Едит я възпря. Тя би възпряла и него и с негодувание би му заповядала или да говори открито, или изобщо да млъкне, но той тихо каза:

— Мис Флорънс… младата дама, която току-що излезе…

Едит го остави да продължи. Сега тя го погледна. Когато той се наведе, за да се приближи към нея, с вид на прекомерна деликатност и почтителност и с усмивка на самоунижение, разкриваща зъбите му, гъсто наредени в боен ред, тя изпита желание да го убие на място.

— Положението на мис Флорънс — започна той — не е завидно. Затруднен съм да споменавам това пред вас, тъй като вашата привързаност естествено ви кара да се вслушвате внимателно и ревниво във всяка дума относно съпруга ви.

Той винаги говореше с отчетлив и угоднически глас, но невъзможно бе да се опише с каква изключителна отчетливост и угодничество произнесе тези думи, както и някои други, сходни по смисъл.

— Но като човек, по свой начин предан на мистър Домби и възхищавал се през целия си живот на неговия характер, мога ли да заявя, без да накърнявам нежните ви чувства на съпруга, че за съжаление мис Флорънс е била пренебрегвана… от баща си? Мога ли да кажа… от баща й?

Едит отвърна:

— Това ми е известно.

— Известно ви е! — възкликна мистър Каркър с вид на голямо облекчение. — Голяма тежест се смъкна от гърдите ми. Мога ли да се надявам, че ви е известно как се е породило това пренебрегване на момичето, при каква благоприятна фаза от гордостта на мистър Домби… искам да кажа, неговия характер?

— Можете да прескочите тази част, сър — отвърна тя, — и веднага да кажете това, което имате предвид.

— Наистина, мадам, аз съзнавам… — рече Каркър — вярвайте ми, аз напълно съзнавам, че мистър Домби не се нуждае от никакво оправдание във вашите очи. Но съдете благосклонно за моето сърце по вашето собствено и вие ще ми простите за интереса към мистър Домби, даже и със своя прекомерен интерес да отивам твърде далече.

Какво мъчение бе за гордата й душа да седи с него, лице в лице, и да го слуша как непрекъснато й напомня за лъжливата й клетва пред олтара и й я натрапва подобно гнусна чаша с утайка на дъното, а тя да не може да си признае, че изпитва отвращение или пък просто да се извърне! Какъв срам, разкаяние и гняв кипяха в душата й, когато, изправена пред него с цялата си величествена красота, тя съзнаваше, че духом е просната в нозете му!

— Мис Флорънс — продължи Каркър, — оставена на грижите — ако биха могли да се нарекат грижи, — на прислугата и други користолюбиви хора, във всяко отношение стоящи по-ниско от нея, естествено се нуждаеше от подкрепа и насока в детските си години и разбира се, поради липса на подобни неща, тя прояви неблагоразумие и до известна степен забрави своето положение. Пощуря по един Уолтър, съвсем просто момче, който за щастие вече не е жив. И със съжаление трябва да добавя, че тя установи крайно нежелателни отношения с разни моряци от каботажни кораби, ползуващи се с лошо име, както и с един избягал, банкрутирал старец.

— Чувала съм за тези неща, сър — рече Едит, като го стрелна с презрителен поглед, — и ми е ясно, че ги изопачавате. Надявам се, че не го съзнавате.

— Извинете ме — рече мистър Каркър, — но съм убеден, че никой не е запознат с нещата по-добре от мен. Аз уважавам вашата великодушна и пламенна природа, отстъпвам пред нея и й се прекланям — същата тази природа, която така благородно и настойчиво се застъпва за любимия ви, уважаван съпруг и която го е ощастливила, както само той заслужава. Що се отнася обаче до нещата — а именно във връзка с тях аз се осмелих да ви помоля за делови разговор, — аз не храня ни най-малки съмнения, тъй като в изпълнение на моя дълг към мистър Домби като негов доверен приятел — осмелявам се да се нарека така — аз съм ги установил с категоричност. При изпълнение на този дълг, подтикван от голямата си загриженост — която вие така добре можете да разберете — по отношение на всичко, отнасящо се до него, загриженост, подхранвана, ако щете (страхувам се, че изпадам в немилост пред вас), от по-низшите съображения да докажа своето усърдие и да спечеля по-голямо благоразположение, аз от дълго следя тези неща сам, както и с помощта на хора, на които може да се вярва, и съм натрупал безброй много точни доказателства.

Погледът й не се вдигна по-високо от устата му, но във всеки отделен зъб тя съзря оръдие на злото.

— Извинете ме, мадам — продължи той, — че в своето затруднение аз се осмелявам да се съветвам с вас и да се съобразявам с желанията ви. Струва ми се, че забелязах у вас голям интерес към мис Флорънс.

Останало ли беше нещо у нея, което той да не е забелязал и да не знае? Унижена и в същото време разярена от тази мисъл, която тя видя в перспектива, макар и неясна, Едит захапа разтрепераната си устна, за да се успокои, и сдържано кимна с глава в отговор.

— Този интерес, мадам — едно толкова трогателно доказателство, че всичко, свързано с мистър Домби, ви е скъпо, — ме кара да се позамисля, преди да запозная мистър Домби с въпросните обстоятелства, които засега той не знае. Ако ми разрешите да ви призная, поради вашия интерес аз съм разколебан относно чувството си за дълг и бих замълчал относно тези обстоятелства, стига вие дори и с най-малък намек да изразите подобно желание.

Едит бързо вдигна глава, трепна и устреми мрачен поглед към него. Той й отвърна с угоднически почтителна усмивка и продължи:

— Вие казвате, че аз ги представям в изопачен вид. Страхувам се, че не е така… страхувам се, че не е така. Но да предположим, че те наистина са изопачени. Безпокойството, което от известно време изпитвам по този въпрос, произтича от следното опасение: самото обстоятелство, че мис Флорънс, при цялата й невинност и доверчивост, често е била в подобно общество, би могло да бъде решаващо за мистър Домби, който предварително е настроен срещу нея, и то би го накарало да предприеме някаква крачка (зная, че от време на време е обмислял това) да отстрани и отчужди Флорънс от дома си. Мадам, проявете снизходителност към мен, припомнете си, че аз едва ли не от дете имам взаимоотношения с мистър Домби, познавам го и го почитам, и тъй, бъдете снизходителна, когато ви заявя, че ако той има някакъв недостатък, то това е високомерното упорство, което се корени в благородната гордост и съзнанието за власт, така свойствени за него, пред които ние сме длъжни да се прекланяме. Неговото упорство е непреодолимо в сравнение с упоритостта у другите хора и то нараства с всеки изминал ден, с всяка изминала година.

Тя все така не откъсваше погледа си от него, но колкото и втренчено да го гледаше, надменните й ноздри потрепнаха, дишането й стана дълбоко, а устните й леко се свиха, когато той описваше тези качества на своя господар, пред които всички бяха длъжни да се кланят.

— Дори такъв дребен случай като снощния — каза той, — ако мога отново да се върна на него, би разяснил смисъла на думите ми по-добре, отколкото някой друг, по-значителен случай. „Домби и Син“ не признават нито времето, нито мястото, нито годишния сезон, а ги подчиняват на себе си. Аз обаче съм доволен от вчерашната случка, тъй като тя ми предостави възможността да се обърна днес към мисис Домби по този въпрос, макар и временно да навлякох върху себе си нейното неблагоразположение. Мадам, по време на най-големите ми тревоги и опасения по този въпрос аз бях призован от мистър Домби в Лемингтън. Там аз се срещнах с вас. Там аз не можех да не предусетя какво положение ще заемете вие спрямо него в най-скоро време — в името на неговото и вашето вечно щастие. Там аз реших да изчакам момента, когато вие се настаните тук, в своя дом, и тогава да направя това, което току-що сторих. В душата си аз не изпитвам опасения, че не ще изпълня дълга си към мистър Домби, като на вашето сърце доверя това, което ми е известно, защото, когато двамина слеят душите и сърцата си в едно — както при вашия брачен съюз, — единият е едва ли не заместник на другия. И така, независимо дали се доверявам на вас или на него, по този въпрос съвестта ми ще бъде еднакво спокойна. Избрах вас поради причините, които ви изтъкнах. Мога ли да се надявам на честта, че поверителното ми сведение е прието и аз съм свободен от всякаква отговорност?

Той дълго време помни погледа й, който тя му хвърли — би ли могъл някой да го забрави, след като го е видял, — както и вътрешната борба, предизвикана у нея.

Най-сетне тя каза:

— Приемам го, сър. Моля ви, считайте въпроса за приключен и нека повече да не се обсъжда.

Той се поклони ниско и стана. Тя също стана и той най-смирено се сбогува. Но Уидърс, срещайки го на стълбите, остана изумен от великолепните му зъби и ослепителната му усмивка, а когато Каркър се отдалечи с белоногия си кон, минувачите го взимаха за зъболекар — така му проблясваха зъбите. А нея минувачите взимаха — когато тя скоро се отправи на разходка с каретата си — за знатна дама, така щастлива, както бе богата и изящна. Те обаче не я бяха видели малко преди това сама в стаята й. Нито пък бяха чули как тя произнесе трите думи; „О, Флорънс! Флорънс!“

Мисис Скютън, излегната на дивана и отпиваща на малки глътки от шоколада си, не бе чула нищо повече освен прозаичния израз „делови разговор“, към който тя до такава степен изпитваше смъртно отвращение, че отдавна го бе изхвърлила от речника си и в резултат на това по най-очарователен начин и с цялото си сърце (а да не говорим за душата й) едва не бе разорила множество модистки и други лица. И тъй, мисис Скютън не зададе никакви въпроси и не прояви никакво любопитство. Всъщност, когато излязоха, кадифеното й боне с цвят на праскова твърде много ангажираше вниманието й, тъй като денят бе ветровит и бонето, кацнало на тила й, бясно се стремеше да избяга от мисис Скютън и не можеше да бъде придумано на никакви отстъпки. Когато каретата се затвори и достъпът на вятъра бе прекратен, паралитичното треперене отново се заигра с изкуствените рози, сякаш в някое старопиталище полъхваха престарели зефири. Общо взето, мисис Скютън имаше с какво да се занимава и вяло се справяше.

Надвечер тя не се оправи. Официално облечена, мисис Домби я чакаше в спалнята си, а мистър Домби, разхождайки се из гостната, бе изпаднал в състояние на високомерно раздразнение (тримата щяха да излизат, тъй като бяха поканени на вечеря), когато прислужницата Флауърс се яви с пребледняло лице пред мисис Домби и й каза:

— Ако обичате, ма’ам, моля за извинение, но не зная какво да правя с госпожата.

— Какво значи това? — запита Едит.

— Ами, ма’ам — отговори изплашената прислужница, — нямам представа. Тя прави гримаси.

Едит се втурна заедно с нея към стаята на майка си. Клеопатра бе официално облечена — брилянтите, късите ръкави, ружът, къдриците, зъбите и всички останали младежки прелести бяха налице. Но Парализата не можеше да бъде заблудена; тя бе разпознала в нея жертвата, за която бе изпратена, и я бе поразила пред огледалото, където сега Клеопатра лежеше като чудовищна кукла, свлякла се на пода.

За срам, те я разглобиха на части и положиха малкото, което бе истинско у нея, в леглото. Изпратиха да викат доктори и те скоро се явиха. Прибягнаха до силни лекарства. Изказани бяха мнения, че от този удар щяла да се оправи, но втори не би преживяла. В продължение на много дни тя лежа безмълвна, загледана в тавана. Понякога издаваше нечленоразделни звуци в отговор на въпроси от рода дали познава хората наоколо и прочие. Понякога не отвръщаше нито със знак, нито с жест, нито с изражението на немигащите си очи.

Най-накрая тя започна да си възвръща съзнанието, а също и способността да се движи до известна степен, но не и способността да говори. Един ден размърда дясната си ръка. Показа я на прислужницата, която се грижеше за нея, а после с много развълнуван вид направи знак да й дадат молив и хартия. Прислужницата незабавно изпълни молбата й, като смяташе, че ще напише завещанието си или пък някакво последно желание. Тъй като мисис Домби не си беше у дома, прислужницата тържествено зачака какво ще се случи.

След дълго, мъчително драскане, триене, изписване на ненужни букви, които сякаш съвсем произволно изскачаха изпод молива, старата жена сътвори следния документ:

„Розови завеси“.

Тъй като прислужницата бе напълно втрещена — и то съвсем основателно, — Клеопатра промени ръкописа, като добави още две думи, така че той гласеше: „Розови завеси за докторите“.

Прислужницата смътно се досети, че старата жена желае да й се осигурят такива завеси, за да изглежда по-свежо лицето й пред лекарите. Онези обитатели на къщата, които познаваха отлично мисис Скютън, не се съмняваха в правилността на умозаключението, в което прислужницата скоро сама се убеди, тъй като бяха поставени розови завеси около леглото й и от този миг нататък болната започна да се оправя удивително бързо. Скоро след това тя вече можеше да седи в леглото, докарана с къдрици, дантелена шапка и нощница, и да слага малко руж във вдлъбнатините на хлътналите си бузи.

Ужасна гледка представляваше тази натруфена старица, хилеща се и кокетничеща със Смъртта, пускаща в ход моминските си уловки, сякаш насреща й стоеше майорът, а не Смъртта. Но промяната в душевната й нагласа след удара предоставяше не по-малък материал за размишления и не бе по-малко страшна.

Дали поради отслабване на умствените й способности тя бе станала по-лукава и неискрена, дали се объркваха представите й между това, което бе искала да бъде и което бе в действителност, дали у нея се бе събудило смътно разкаяние, което нито можеше да изплува на повърхността, нито пък да потъне в пълен мрак, дали в обърканото й съзнание всички тези неща се бяха примесили, което може би бе най-вероятното предположение, резултатът обаче беше следният: тя стана извънредно взискателна по отношение на обичта, признателността и вниманието, проявявани към нея от страна на Едит, безкрайно се възхваляваше като неоценима майка и много ревнуваше да не дели със съперник чувствата на Едит. Наред с това, вместо да се придържа към споразумението с дъщеря си да избягват въпроса за женитбата, тя непрекъснато изтъкваше, че бракът на Едит е едно доказателство каква несравнима майка е тя. И всички тези неща, наред с физическата немощ и раздразнителност, предизвикани от състоянието й, представляваха иронична илюстрация на нейната игривост и младежки вид.

— Къде е мисис Домби? — питаше тя прислужницата си.

— Излезе, ма’ам.

— Излезе ли! Нима тя излиза, за да избяга от майка си, Флауърс?

— Ах, боже мой, не, ма’ам. Мисис Домби просто излезе на разходка с каретата заедно с мис Флорънс.

— Мис Флорънс! Коя е тази мис Флорънс? Не ми говори за мис Флорънс. Каква й е мис Флорънс в сравнение с мен?

Своевременното показване на брилянтите или на кадифеното боне с цвят на праскова (тя си слагаше бонето в очакване на гости седмици наред, преди отново да може да излезе) или пък докарването й с една или друга дрънкулка обикновено възпираха у нея потока от сълзи и тя изпадаше в състояние на благодушие до завръщането на Едит. Тогава, само като зърнеше надменното й лице, състоянието й отново се влошаваше.

— Е, не се съмнявам, Едит! — възкликваше тя, като поклащаше глава.

— Какво става, майко?

— Какво става! Аз наистина не знам какво става. Светът е стигнал до такова състояние на фалш и неблагодарност, че започвам да мисля с положителност, че у него не е останало никакво сърце… или неща от този род. По-скоро Уидърс ми е родно дете, отколкото ти. Той се грижи повече за мен, отколкото собствената ми дъщеря. Иска ми се едва ли не да не изглеждам толкова млада и… прочие… и тогава навярно ще ми се оказва по-голямо внимание.

— От какво се нуждаеш, майко?

— О, от твърде много неща, Едит — последва припреният отговор.

— Има ли нещо, което искаш и не си получила? Сама си си виновна, ако е така.

— Сама съм си виновна! — започна да хленчи тя. — Каква майка бях спрямо теб, Едит! Не съм се отделяла от теб за миг от люлката досега! А ти ме пренебрегваш и изпитваш точно толкова привързаност към мен, колкото към чужд човек — тя не се равнява дори и на една двайсета част от привързаността ти към Флорънс, а аз съм ти майка… и съм била способна да я покваря само за един ден… а после ме упрекваш, че сама съм си виновна.

— Майко, майко, не те упреквам за нищо. Защо непрекъснато говориш за това?

— Нима не е естествено да говоря за това, когато у мен има толкова много обич и чувствителност, а всеки път, щом ме погледнеш, аз се чувствувам жестоко наранена.

— Не искам да те наранявам, майко. Не помниш ли какво се споразумяхме? Да оставим миналото на мира.

— Да, на мира! Да оставим благодарността към мен на мира! Да оставим привързаността към мен на мира! Оставете и МЕН на мира в отдалечената ми стаичка, без всякакви хора наоколо и без внимание, докато ти си намираш нови роднини и се грижиш за тях, а те нямат абсолютно никакви нрава над теб. За бога, Едит, известно ли ти е на какъв блестящ дом си стопанка?

— Да. Тихо.

— А този благороден човек, Домби? Известно ли ти е, че си негова съпруга, Едит, и че притежаваш и състояние, и положение, и карета, и не знам още какво?

— Наистина, майко, това ми е добре известно.

— Както би ги имала и с онази прекрасна, добра душа… как се казваше… Грейнджър… ако той не беше умрял. И на кого трябва да си признателна за всичко това, Едит?

— На теб, майко, на теб.

— В такъв случай ме прегърни и целуни. Докажи ми своята убеденост, Едит, че никога не е имало по-добра майка от мен. И не ме карай да заприличвам на истинско плашило, като се дразня и ядосвам на твоята неблагодарност, защото, когато се появя отново в обществото, никой няма да ме познае, дори и онова отвратително чудовище, майорът!

Понякога обаче, когато Едит се приближаваше до нея и свеждайки величествената си глава, допираше студената си буза до нейната, майката се отдръпваше, сякаш се страхуваше от дъщеря си, започваше да трепери и да крещи, че полудява. А друг път смирено я молеше да седне на стола до леглото й и я наблюдаваше (докато Едит седеше замислена), а лицето й бе съсухрено и безумно въпреки розовите завеси.

След време розовите завеси хвърляха ярки отблясъци, наблюдавайки физическото възстановяване на Клеопатра, роклята й — по-младежка от всякога, за да прикрие опустошителните следи от болестта, — ружа, зъбите, къдриците, брилянтите, късите ръкави и целия тоалет на куклата, свлякла се пред огледалото. Те също така хвърляха ярки отблясъци, като наблюдаваха от време на време неяснотата в говора й — която тя прикриваше с момински кикот — или пък случайните изневери на паметта, които бяха несистемни и се отличаваха със своенравност в проявленията си, сякаш се надсмиваха над своенравната й природа.

Те обаче никога не забелязаха промяна в новите й мисли и думи по отношение на дъщеря й. И макар че самата дъщеря често попадаше под отблясъците на завесите, те никога не забелязваха прелестта й да бъде озарена от усмивка или пък студената й хубост да бъде смекчена от светлината на обич, изпитвана към майката.