Чарлз Дикенс
Домби и син (37) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXXVI
Празненства в новия дом

След това се занизаха дни, които протичаха почти по същия начин, с тази разлика обаче, че често се приемаха гости и се ходеше на гости и че мисис Скютън устройваше в своите покои малки приеми, на които майор Багсток бе чест гост, а още и това, че Флорънс никога вече не срещна погледа на баща си, макар че виждаше мистър Домби ежедневно. Наред с това Флорънс не разменяше много думи и с новата си майка, която беше властна и надменна спрямо всички в къщата освен към нея — Флорънс не можеше да не забележи този факт — и която, макар че винаги пращаше да повикат Флорънс или сама отиваше при нея, когато се връщаше от гости, а също така най-редовно всяка вечер, преди да си легне, я посещаваше в стаята й независимо колко е часът, като никога не губеше възможността да бъде с нея, въпреки всичко в присъствието на Флорънс тя често седеше дълго време мълчалива и замислена.

Флорънс, очаквала толкова много от този брак, не можеше понякога да не сравнява настоящата блестяща къща с предишната, помръкнала и пуста, чието място тя бе заела, и се питаше кога най-после къщата ще заприлича на истински дом, тъй като през цялото време тайно се опасяваше, че никой не се чувствува тук като в дом, макар че всичко бе разкошно и уредено. Флорънс прекара часове наред, денем и нощем, в печални размисли, както и проля много сълзи за своите надежди, разбити от категоричното уверение от страна на майка й, че нямало на света човек, по-безсилен от нея да я научи как да спечели сърцето на баща си. В скоро време Флорънс започна да мисли — или би могло по-точно да се каже, реши да мисли, — че тъй като никой друг не знае по-добре от Едит колко малко вероятно е студенината на баща й към Флорънс да бъде смекчена или преодоляна, тя я бе предупредила по този начин и забранила темата единствено от съчувствие. Лишена от всякакъв егоизъм както в постъпките си, така и в представите си, Флорънс предпочиташе да търпи болката на тази нова рана, вместо да дава храна на слабите предчувствия за истината относно баща й, като дори и в най-случайните си мисли изпитваше нежност към него. Колкото до семейния му живот, тя се надяваше той да се развие благополучно, след като се изживее началният, преходен период. А за самата себе си мислеше малко и още по-малко се оплакваше.

Макар че членовете на новото семейство не се чувствуваха наистина у дома си, когато бяха насаме, решено бе, че мисис Домби незабавно ще трябва поне пред хората да покаже, че се чувствува у дома си. Организирани бяха редица празненства по случай неотдавнашната сватба, както и с цел да се създадат връзки с обществото, като главните инициатори бяха мистър Домби и мисис Скютън. Уговорено бе тържествата да започнат, като някоя вечер мисис Домби даде прием и същия ден мистър и мисис Домби отправят покана към голям брой всевъзможни хора да ги удостоят с присъствието си на вечеря у тях.

Мистър Домби съответно представи списък на най-различни източни магнати, които трябваше да бъдат поканени на този прием от негово име. Към неговия списък мисис Скютън, действувайки вместо скъпата си дъщеря, проявяваща високомерно безразличие по този въпрос, приложи един западен списък, включващ братовчеда Финикс, още незавърнал се в Баден-Баден, което беше в голям ущърб за движимото му имущество, както и множество молци, различни по титла и възраст, които по различно време бяха кръжали около светлината, излъчвана от красивата й дъщеря или самата нея, без обаче да опърлят силно крилата си. Флорънс бе включена в списъка на поканените по изричната заповед на Едит, предизвикана от моментното съмнение и колебание от страна на мисис Скютън. И Флорънс, с разтуптяно сърце, моментално интуитивно долавяща какво предизвиква и най-малкото раздразнение у баща й, взе безмълвно участие в празненството.

Празненството се откри от мистър Домби — с необикновено висока и твърдо колосана яка, той неспокойно крачеше из гостната, докато дойде часът за вечеря. Точно на секундата пристигна и бе приет лично от мистър Домби един директор на източноиндийска компания, човек с несметни богатства, облечен в жилетка, сякаш издялана от подходяща чамова дъска от някой най-обикновен дърводелец, но всъщност тя бе произведение на шивашкото изкуство, направено от плат, наречен нанкин. Следващият етап от празненството бе мистър Домби да изпрати поздрави на мисис Домби заедно с точно упоменаване на часа. След това се оказа, че директорът на източноиндийската компания не е в състояние да подхване разговор и тъй като мистър Домби не бе човек, който би могъл да му помогне в това отношение, гостът се взира в камината, докато не се яви спасител в лицето на мисис Скютън, която директорът, започвайки удачно вечерта, взе за мисис Домби и възторжено я приветствува.

Следващият гост бе един банков директор, за когото се мълвеше, че е в състояние да закупи каквото му хрумне — най-вече човешка природа, в случай че му дойде наум по този начин да повлияе на паричния пазар, — който обаче бе извънредно скромен в приказките си, едва ли не парадиращ със своята скромност. Той спомена „малката си къщичка“ в Кингстън на Темза, като каза, че в случай че мистър Домби му отидел на гости, все щяла да се намери там някоя постеля и котлет, за да го посрещнат. После добави, че не било редно човек, живеещ така непретенциозно като него, да кани дами, но ако някога мисис Скютън и дъщеря й се озовели в такава посока и му окажели честта да видят малката алея с храсти, няколкото скромни лехички с цветя, бледото подобие на ананасов парник и още няколко други такива незначителни неща, те щели да го удостоят с голямо внимание. В съответствие с ролята, която играеше, този джентълмен беше облечен много обикновено — с батистена връв вместо връзка, големи обувки, твърде широк фрак и твърде тесни панталони. А когато мисис Скютън спомена за опера, той заяви, че много рядко ходел на опера, тъй като не можел да си го позволи. Тези думи като че много го развеселиха и му доставиха голяма наслада. Пъхнал ръце в джобовете си, той със сияеща усмивка загледа своите събеседници, а очите му грееха от удоволствие.

Тогава се появи мисис Домби, красива и надменна и с такова презрение и предизвикателство гледаща всички, сякаш булчиният венец на главата й представляваше ореол от стоманени бодли, сложен, за да я принуди да отстъпи, но тя по-скоро би умряла, вместо да се огъне. Придружаваше я Флорънс. Когато те влязоха заедно, лицето на мистър Домби отново се помрачи от сянката, появила се в деня на завръщането им. Това остана незабелязано обаче, тъй като Флорънс не се осмели да вдигне очи към него, а Едит изпитваше твърде голямо безразличие, за да му обърне каквото и да е внимание.

Бързо се събраха множество гости. Още директори, председатели на компании, възрастни дами, сложили тежести на главите си, за да бъдат официални, братовчедът Финикс, майор Багсток, приятелки на мисис Скютън със същата ярка руменина на бузите си, украсили сбръчканите си шии със скъпи огърлици. Сред тях имаше една млада дама на шестдесет и пет години, удивително смело облечена, що се отнася до гърба и раменете й, която говореше с очарователно фъфлене и чиито клепачи изискваха голямо усилие от нейна страна, за да се вдигат добре, а и маниерите й излъчваха тази неуловима прелест, която най-често се свързва с лекомислието на младостта. Тъй като повечето гости от списъка на мистър Домби бяха склонни да си мълчат, а повечето гости от списъка на мисис Домби бяха склонни да разговарят и помежду им не се стигаше до разбирателство, гостите на мисис Домби, по силата на магнетическо споразумение, се съюзиха помежду си срещу гостите от списъка на мистър Домби, които, унило разхождайки се из стаите или пък търсейки убежище в ъглите, се сблъскваха с новодошлите, трупаха се зад канапетата, получаваха ловки удари по главата при отварянето на вратите и търпяха всевъзможни неудобства.

Когато се обяви, че вечерята е сервирана, мистър Домби поведе към столовата една възрастна дама, която приличаше на червен кадифен игленик, натъпкан с банкноти, и можеше да мине за истинската стара дама от Треднидъл Стрийт^[1] — толкова бе богата и такъв неотстъпчив вид имаше. Братовчедът Финикс поведе към столовата мисис Домби, а майор Багсток — мисис Скютън. Младото същество с голите рамене бе предоставено на директора на източноиндийската компания, за да му разваля настроението. Останалите дами стояха в гостната, изложени на показ на останалите джентълмени, докато една шепа храбреци не се нае да ги заведе долу и въпросните смелчаци заедно със своите пленници задръстиха входа на гостната и изолираха седем плахи мъже в неприветливия вестибюл. След като всички други вече влязоха и се настаниха, един от тези плахи мъже, усмихващ се сконфузено, продължаваше да бъде напълно безпомощен и изоставен. Придружен от иконома, той на два пъти обиколи цялата маса, докато намери стола си, който най-накрая се оказа от лявата страна на мисис Домби. Плахият човек се настани и повече не повдигна глава.

Обширната столова, с гостите, насядали около проблясващата маса, служещи си с проблясващи лъжици, ножове, вилици и блюда, би могла да се приеме като територията на Том Тидлър — където децата крадат сребро и злато, — представена обаче от възрастни хора. Мистър Домби изглеждаше великолепен в ролята на Тидлър^[2]. А дългото, отделящо го от мисис Домби блюдо от скъпоценен студен метал, украсено с купидони, които им предлагаха цветя без всякакъв аромат, предизвикваше алегорични мисли.

Братовчедът Финикс беше в стихията си и изглеждаше удивително млад. В своето весело настроение обаче той проявяваше от време на време лекомисленост — паметта понякога му изневеряваше също като краката — и в един случай накара гостите да изтръпнат. Случи се следното. Младата дама с голия гръб хвана в клопката си директора на източноиндийската компания, за да може с негова помощ да седне до братовчеда Финикс, към когото хранеше нежни чувства. В знак на благодарност за добрата услуга тя моментално изостави директора, който, тъй като от другата страна бе заслонен от неугледна, черна кадифена шапка, увенчаваща костелива и безмълвна женска особа с ветрило, се поддаде на унинието и се затвори в себе си. Братовчедът Финикс и младата дама бяха извънредно оживени и весели и младата дама се смя така много на нещо, което той й разказа, че от името на мисис Скютън майор Багсток поиска разрешение да се осведоми (те двамата седяха отсреща, малко по-надолу) дали този разказ не би могъл да стане обществено достояние.

— Ах, кълна ви се — възкликна братовчедът Финикс, — той не е нищо особено. Не си струва да го повтарям. Всъщност това е един анекдот за Джак Адамс. Предполагам, че моят приятел Домби — вниманието на всички присъствуващи бе насочено към братовчеда Финикс — може би помни Джак Адамс, а не Джо — така се наричаше брат му. Джак… малкият Джак… леко кривоглед и малко заекващ човек… човек, който представяше нечий град. По мое време в парламента го наричахме Адамс Креватната грейка, тъй като временно заместваше един непълнолетен юноша. Навярно моят приятел Домби знае този човек?

Мистър Домби, който точно толкова вероятно бе да познава Гай Фокс, отговори отрицателно. Но един от седемте плахи мъже внезапно се отличи, като заяви, че го познавал, и добави: „Винаги носеше високи хесенски ботуши!“

— Точно така — съгласи се братовчедът Финикс, като се наведе напред да види плахия мъж и да му се усмихне окуражително над масата. — Този бе Джак. А Джо носеше…

— Ботуши с обърнати краища! — извика плахият човек, който всеки миг все повече се издигаше в очите на присъствуващите.

— Разбира се! — рече братовчедът Финикс. — Близък ли бяхте с тях?

— Познавах и двамата — заяви плахият човек и мистър Домби незабавно се чукна с него.

— Дяволски симпатичен човек беше този Джак! — каза братовчедът Финикс, като отново се наведе напред и се усмихна.

— Превъзходен! — отвърна плахият човек, окуражен от успеха си. — Един от най-симпатичните хора, които съм срещал.

— Несъмнено вие сте чували историята? — попита братовчедът Финикс.

— Ще мога да кажа — отвърна окуражилият се плах човек — чак след като я чуя от ваша светлост.

След тези думи той се облегна назад в стола си и отправи усмивка към тавана, сякаш знаеше историята наизуст и тя вече го бе развеселила.

— Всъщност сама по себе си историята не е нищо особено — рече братовчедът Финикс, като се обърна към масата с усмивка и весело поклащане на главата — и не са нужни никакви предисловия. Тя обаче свидетелствува за изисканото остроумие на Джак. И така, Джак бил поканен на сватба, която мисля, че се състояла в Баркшър.

— Шропшър — обади се окуражилият се плах човек, като видя, че го гледат.

— Така ли? Добре. Всъщност би могла да бъде в което и да е шър — отбеляза братовчедът Финикс. — И така, моят приятел, поканен на сватба в Коетоидаешър — продължи той, с приятното съзнание за уместна шега, — отишъл. Също както някои от нас, удостоени с честта да бъдат поканени на сватбата на моята прекрасна и изискана родственица с приятеля ми Домби, не чакаха повторна покана и дяволски се радваха да присъствуват на такава интересна церемония… Отишъл… Джак отишъл. Всъщност тази сватба била сватбата на едно необикновено хубаво момиче с един мъж, за когото тя пет пари не давала, но го приела заради богатството му, което било несметно. Когато Джак се завърнал в града след венчавката, един негов познат го срещнал в кулоарите на Камарата на общините и го попитал: „Е, Джак, как е нехармоничната двойка?“ — „Нехармонична ли? — отвърнал Джак. — Нищо подобно. Сделката е напълно честна и благопристойна. Тя е закупена по всички правила и можеш да бъдеш напълно сигурен, че и ТОЙ е продаден по всички правила.“

Докато братовчедът Финикс се смееше от все сърце на кулминацията на своя разказ, тръпката, обходила всички седнали на масата подобно електрическа искра, стигна до него и той млъкна. Единственият разказ, станал през тази вечер предмет на общ разговор, не предизвика у другиго усмивка. Настъпи дълбоко мълчание. А нещастният плах човек, който знаеше историята точно толкова, колкото едно неродено бебе, изпита голяма мъка, като прочете в очите на всички присъствуващи, че на него гледат като на главен виновник за неприятната случка.

Лицето на мистър Домби не беше от тези, които лесно се променят. Наложило си маска на величественост за този ден, върху него не се изписа почти никаква друга реакция освен тази, изразена тържествено в настъпилата тишина и думите: „Много добре!“ Едит хвърли бърз поглед към Флорънс, но иначе остана безстрастна и равнодушна на вид.

Минавайки през различни етапи, през които бяха сервирани отбрани ястия и вина, придружени неизбежно от злато и сребро, както и всевъзможни деликатеси — дарове на земята, въздуха, огъня и водата, купища плодове, а също и този съвсем излишен за банкетите на мистър Домби десерт — сладолед, — вечерята бавно приближаваше към своя край. По-късните етапи протекоха на фона на силна музика — двойни почуквания, обявяващи пристигането на гости, които трябваше да се задоволят единствено с миризмите от пиршеството. Когато мисис Домби се привдигна от масата, интересна гледка беше да се види как нейният съпруг, с неподвижен врат и изправела глава, държи вратата на излизащите дами и как тя мина бързо покрай него, хванала дъщеря му под ръка.

Мистър Домби имаше тържествен вид — той седеше зад гарафите с израз на достолепие. Директорът на източноиндийската компания имаше отчаян вид — той седеше близо до изпразнения край на масата с израз на самотност. Майорът имаше войнствен вид — той разказваше истории за Йоркския херцог на шестима от седемте плахи мъже (амбициозният плах мъж бе напълно отхвърлен). Банковият директор имаше скромен вид — пред група поклонници той чертаеше с десертни ножове план на малкия си ананасов парник. Братовчедът Финикс имаше замислен вид — той приглаждаше дългите си маншети и крадешком наместваше перуката си. Но видът на споменатите бързо се промени при внасянето на кафето, а после всички напуснаха трапезарията.

С всяка изминала минута тълпите в приемните горе нарастваха, но все така на гостите от списъка на мистър Домби сякаш някакво вродено качество им пречеше да се слеят с гостите от списъка на мисис Домби и веднага можеше безпогрешно да се определи кой към кои се числи. Навярно единственото изключение от това правило бе мистър Каркър, който се усмихваше на гостите, присъединяваше се към кръга, събран около мисис Домби, като наблюдаваше нея, окръжаващите я, господаря си, Клеопатра и майора, Флорънс и прочие, и той сякаш се чувствуваше свободно и с двете категории гости, макар че по нищо не личеше да принадлежи към някоя от тях.

Флорънс изпитваше ужас от него, поради което присъствието му в залата представляваше кошмар за нея. Тя не можеше да се освободи от този кошмар и погледът й неволно току се насочваше към Каркър, сякаш нейната неприязън и недоверие бяха магнетична сила, която не можеше да преодолее. Мислите й обаче бяха заети с други неща. Седнала настрана — не защото не й се възхищаваха и не търсеха компанията й, а поради присъщата й скромност, — тя усещаше какво незначително участие взема баща й във всичко наоколо и с болка забелязваше колко неловко се чувствува той, как почти не го забелязват, докато се върти около вратата, посреща лично гостите, към които иска да прояви специално внимание, представя ги на жена си, а тя ги поздравява надменно и хладно, без да проявява ни най-малък интерес или желание да се понрави, и след кратката церемония на представянето изобщо не проговаря повече, за да изпълни желанието му, като приветствува гостите му. Флорънс изпитваше още по-голямо недоумение и болка поради това, че Едит, която се държеше по този начин, се отнася към нея толкова ласкаво и с такова нежно внимание, че едва ли не Флорънс считаше за неблагодарност от своя страна дори да забелязва какво става пред очите й.

Щастлива би била Флорънс, ако можеше да се осмели поне чрез един поглед да изрази внимание към баща си. Щастлива беше Флорънс, че изобщо не подозираше истинската причина за неговото безпокойство. Но опасявайки се да не покаже, че вижда неблагоприятното му положение, като по този начин си навлече гнева му, и разкъсвайки се между обичта си към него и чувствата на гореща признателност към Едит, тя не се решаваше да погледне нито единия, нито другия. Загрижена и страдаща и за двамата, в тълпата тя неволно си помисли, че навярно за тях щеше да бъде по-добре, ако бяха минали без тази глъчка и блъсканица, ако предишната скука и запустение не бяха отстъпили място на промените и блясъка, ако пренебрегнатото дете не бе срещнало приятел в лицето на Едит, а продължаваше да живее в усамотение, забравено и непредизвикващо у никого жалост.

И на мисис Чик й минаваха подобни мисли, но те не съзряваха спокойно в главата й. По начало тази благородна матрона бе обидена, че не бе получила покана за вечерята. Съвзела се криво-ляво от удара, тя бе похарчила огромни средства, за да се яви в такъв ослепителен вид пред мисис Домби на приема, че да зашемети въпросната дама и да стовари върху главата на мисис Скютън тежкото бреме на унижението.

— С мен се съобразяват — обърна се мисис Чик към мистър Чик — точно толкова, колкото и с Флорънс! Кой ми обръща някакво внимание? Никой!

— Никой, скъпа — съгласи се мистър Чик, който седеше редом с мисис Чик до стената и дори там бе в състояние да се успокоява, като си подсвиркваше тихичко.

— Личи ли изобщо по нещо, че присъствието ми е желано тук? — възкликна тя със святкащи очи.

— Не, скъпа, не мисля, че личи — отвърна мистър Чик.

— Пол е полудял! — заяви мисис Чик.

Мистър Чик си подсвирна.

— В случай че не си чудовището, за което понякога те считам — чистосърдечно си призна мисис Чик, — престани да седиш така и да си тананикаш песнички. Как е възможно въобще някой, който поне малко от малко прилича на мъж, да гледа как тъщата на Пол, облечена по този начин, се държи с майор Багсток, за чието присъствие сме задължени, наред с другите приятни неща, на твоята Лукреция Токс…

— МОЯТА Лукреция Токс ли, скъпа? — попита изумен мистър Чик.

— Да — много сурово отвърна мисис Чик, — на ТВОЯТА Лукреция Токс… та казвам, как може въобще някой да гледа тъщата на Пол, високомерната му жена, тези безсрамни стари плашила с разголени гърбове и рамене и, накратко казано, изобщо целия прием и да си тананика… — Мисис Чик така презрително наблегна на последната дума, че мистър Чик се сепна. — За мен, слава богу, е напълно непонятно!

Мистър Чик направи такава гримаса с уста, която не му даваше възможност нито да свири, нито да тананика, и прие дълбокомислен вид.

— Надявам се, че ми е ясно какво ми се полага да направя — заяви мисис Чик, преизпълнена от негодувание, — макар че Пол е забравил какво ми се полага. Аз, член на това семейство, не възнамерявам да стоя повече тук, щом като не ми се обръща никакво внимание. Аз не съм станала изтривалка в краката на мисис Домби, още не съм — каза мисис Чик, сякаш очакваше да стане такава само след ден-два. — Аз ще си отида. Не ще заявявам (независимо какво мисля), че цялата тази работа е организирана единствено за да ме унижи и оскърби. Аз просто ще си отида. Отсъствието ми няма да се забележи.

При тези думи мисис Чик се изправи, хвана под ръка мистър Чик и те излязоха от стаята след половинчасовото си гостуване, през което никой не им бе обърнал внимание. И трябва да се отдаде дължимото на нейната прозорливост, като се отбележи, че действително отсъствието й не се забеляза.

Тя обаче съвсем не беше единственият възмутен гост. Гостите от списъка на мистър Домби (все още непрестанно натъкващи се на затруднения) бяха до един възмутени от гостите в списъка на мисис Домби за това, че ги оглеждаха през лорнетите си и на глас се питаха що за хора са. От друга страна, гостите от списъка на мисис Домби се оплакваха от скука и младото същество с разголените рамене, лишено от ухажванията на онзи весел младеж, братовчеда Финикс (който си бе отишъл след вечерята), поверително сподели с тридесет-четиридесет свои приятели, че било отегчено до смърт. Всички възрастни дами с тежестите върху главите си имаха една или друга причина за недоволство от мисис Домби. А директорите и председателите на компаниите бяха единодушни в мнението си, че щом мистър Домби е трябвало да се жени, би било по-добре да се беше оженил за някоя по-подходяща за него по възраст, не толкова красива и малко по-заможна. Джентълмените от тази категория до един изразиха убеждението си, че Домби е допуснал слабост и един ден ще се разкайва за това. Като се изключат плахите мъже, едва ли можеше да се намери поне един гост, останал там или отишъл си вече, който да не се бе почувствувал пренебрегнат и оскърбен от мистър Домби или мисис Домби. Установи се, че безмълвната особа от женски пол с черна кадифена шапка е онемяла, тъй като дамата, облечена в червено кадифе, е била поведена към трапезарията преди нея. Даже плахите мъже се поквариха по природа или поради злоупотребата си с лимонада, или под влияние на общото настроение и започнаха да си разправят жлъчни анекдоти или шепнешком да изразяват неодобрението си на стълбите и по кьошетата. Общото неудоволствие и притеснение нараснаха толкова много, че лакеите, събрани долу във вестибюла, ги чувствуваха така добре, както и гостите горе. Нещо повече, дори слугите с факли, чакащи навън, доловиха настроението и оприличиха празненството на погребение, на което никой не плаче и никой от присъствуващите не е упоменат в завещанието.

Най-сетне всички гости се разотидоха, придружени от слугите с факли, и улицата, задръстена за толкова дълго време от карети, опустя. Догарящите свещи осветяваха в стаите единствено мистър Домби и мистър Каркър, разговарящи настрана, както и мисис Домби и майка й. Първата седеше на дивана, а втората се бе излегнала в позата на Клеопатра и очакваше появата на прислужницата си. След като мистър Домби приключи разговора си с Каркър, подчиненият му пристъпи раболепно, за да се сбогува.

— Надявам се — заговори той, — че умората от тази прекрасна вечер няма да се отрази зле върху мисис Домби утре.

— Мисис Домби — обади се мистър Домби, като приближи — достатъчно си спести всякаква умора, за да ви избави от подобно безпокойство. За съжаление трябва да призная, мисис Домби, че бих искал в ден като днешния да се поуморите малко повечко.

Тя му хвърли високомерен поглед и като счете, че на си струва да го гледа по-продължително, безмълвно извърна очи.

— Съжалявам, мадам — продължи мистър Домби, — че не счетохте за свой дълг…

Тя отново го погледна.

— … за свой дълг — повтори той — да проявите към приятелите ми малко по-голямо уважение. Някои от тях, към които изразихте пренебрежението си по много явен начин, мисис Домби, ви оказаха голяма чест, длъжен съм да ви подчертая, като ви посетиха.

— Ясно ли ви е, че не сме сами? — отвърна тя и го погледна втренчено.

— Не! Каркър! Моля ви, останете! Настоявам да останете! — извика мистър Домби, за да възпре джентълмена, който безшумно се отдалечаваше. — Мистър Каркър, мадам, както ви е известно, се ползува с моето доверие. Той е запознат с въпроса, за който говоря, не по-зле от самия мен. Разрешете да съобщя за ваше сведение, мисис Домби, че по мое мнение тези богати и влиятелни лица оказват голяма чест и на самия мен.

При тези думи мистър Домби се поизпъна, сякаш бе приписал на въпросните лица най-висше могъщество.

— Питам ви — повтори тя, като сведе презрителния си, втренчен поглед към него — дали ви е ясно, че не сме сами, сър!

— Налага се да ви умолявам — обади се мистър Каркър, като пристъпи напред, — да настоявам, да изисквам да бъда освободен. Колкото и дребна и незначителна да е тази препирня…

Мисис Скютън, която се бе вторачила в лицето на дъщеря си, в този миг го прекъсна.

— Мила моя Едит — заговори тя — и скъпи Домби! Нашият превъзходен приятел мистър Каркър, тъй като вярвам, че така трябва да го нарека…

Мистър Каркър промълви:

— Твърде голяма чест е за мен!

— … употреби точно същите думи, които ми дойдоха наум и вече цяла вечност изгарям от желание да ми се удаде случай да ги изрека. Дребна и незначителна! Мила моя Едит и скъпи Домби, нима не знаем ние, че всяка препирня между вас двамата… Не, Флауърс, не сега.

Флауърс се казваше прислужницата, която мигновено изчезна при вида на джентълмените.

— … че всяка препирня между вас двамата — продължи мисис Скютън, — при вашата взаимност и извънредно прелестни чувства помежду ви, непременно е дребна и незначителна! Какви думи биха могли по-ясно да изразят това? Никакви. Затова аз се радвам да се възползувам от този дребен случай… от този нищожен случай, в който така пълно се прояви природата, вашите индивидуални качества и прочие… така точно преценен, за да предизвика сълзи в очите на една майка… за да заявя, че аз не придавам ни най-малко значение на тези препирни и само виждам в тях развитие на миньорните елементи в душата. И за разлика от повечето тъщи (каква отвратителна дума, скъпи Домби), които, както научавам, съществуват в този — боя се да кажа — малко фалшив свят, аз никога не ще се опитам да се намесвам помежду ви в подобни случаи и в края на краищата не мога особено да съжалявам за тези малки искри от факела на… как се казваше… не Купидон, а другото очарователно същество.

Докато говореше, в погледа на добрата майка, отправен към двете й деца, се четеше категоричност, която навярно изразяваше твърдо и добре обмислено намерение, скрито зад несвързаните й думи. А именно намерението още в самото начало предвидливо да се отдалечи, за да не слуша предстоящите подрънквания на веригата им, както и да прикрие себе си зад притворната, наивна вяра в тяхната взаимна привързаност и преданост един към друг.

— Аз посочих на мисис Домби — с най-голяма тържественост заговори мистър Домби — какво точно в нейното поведение в самото начало на съпружеския ни живот предизвиква моето възражение и какво, умолявам аз, трябва да бъде поправено. Каркър! — кимна той в знак, че го освобождава. — Лека нощ!

Каркър се поклони на надменната младоженка, чиито святкащи очи се бяха устремили към съпруга й, и като се поспря на излизане пред дивана на Клеопатра, със смирена и благоговейна почит допря до устните си ръката, която тя благосклонно му протегна.

Ако сега, когато останаха сами (тъй като Клеопатра моментално изчезна), красивата му жена го бе упрекнала, променила изражението си или с една-единствена дума нарушила мълчанието, в което потъна, мистър Домби би бил в състояние да защити правата си. Но пред това дълбоко, неизразимо, унищожаващо презрение, с което тя сведе очи, след като го погледна, сякаш го считаше за твърде недостоен и нищожен, за да му възразява, пред това безгранично пренебрежение и високомерие, излъчвани от нея, докато седеше насреща му, пред студената и неумолима решимост, изписана върху чертите й, която сякаш го притискаше и отпращаше встрани, пред тях той беше безпомощен. Той излезе и я остави, като с цялата си властна красота тя изразяваше презрението си към него.

Нима бе толкова малодушен само един час по-късно да я дебне на старото стълбище, където някога бе видял Флорънс на лунната светлина да се изкачва с усилие, прегърнала Пол? Или навярно случайно минаваше в мрака и като вдигна поглед, я съзря да слиза със свещ от стаята на Флорънс и отново забеляза колко променено е лицето й, което той не можеше да смекчи.

Но нейното лице не можеше никога да стане толкова неузнаваемо като неговото. Даже и когато изразяваше най-силна гордост и гняв, то нямаше нищо общо със сянката, паднала върху неговото лице там, в тъмния ъгъл, през нощта след завръщането им. Оттогава тя се бе появявала често. И сега, когато гледаше нагоре, тази сянка ставаше още по-дълбока.