Чарлз Дикенс
Домби и син (11) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава X
описваща последиците от нещастието на мичмана

Майор Багсток, след дълги и постоянни наблюдения над Пол с театрален бинокъл от другата страна на улица Принцеса и след многобройни подробни донесения по въпроса, предоставяни му ежедневно, ежеседмично и ежемесечно от туземеца, който за целта поддържаше постоянни отношения с прислужницата на мис Токс, стигна до извода, че Домби, сър, е човек, достоен за познанство, а Дж. Б. е младеж, който ще намери съответния повод за запознанство.

Но тъй като мис Токс продължаваше да се държи сдържано и отказваше хладно да прояви разбиране към майора при неговите посещения — станали чести и правени с разузнавателна цел с оглед на намеренията му, — майорът, въпреки природната си непреклонност и хитрост, бе принуден да предостави изпълнението на желанието си до известна степен на случая, „който — както той често с кикот казваше в клуба си — е винаги на негова страна петдесет на едно още от времето, когато по-големият му брат умрял от жълта треска на Антилските острови“.

Този път обаче измина доста време, докато случаят му се притече на помощ, но най-накрая все пак той го ощастливи. Когато чернокожият слуга с най-големи подробности съобщи, че мис Токс е по работа в Брайтън, майорът внезапно се разчувствува от нежни спомени за приятеля си Бил Бидърстоун от Бенгалия, помолил го в писмо да навестява единствения му син, ако имал път към Брайтън. А когато същият този черен слуга съобщи, че Пол се намира в дома на мисис Пипчин и майорът погледна писмото, изпратено му от младия Бидърстоун при пристигането му в Англия и разбра каква благоприятна възможност му се удава, той изпадна в такава ярост поради подаграта, повалила го точно тогава, че в отговор на информацията на чернокожия слуга той го замери с табуретката за крака и се закле, че ще прати този мерзавец в гроба още преди той сам да се отправи натам и чернокожият слуга бе твърде склонен да вярва на думите му.

Когато най-сетне пристъпът отмина, една събота майорът, ръмжейки, отиде в Брайтън заедно със слугата си, който го следваше отзад. През целия път майорът отправяше обръщения към мис Токс и се опиваше от перспективата да превземе с щурм знатния приятел, ограден с такава тайнственост от нея, заради когото тя го бе изоставила.

— Нима, мадам, нима! — говореше си майорът, като се задушаваше от желание за мъст, а всяка и без това издута вена на главата му се издуваше още повече. — Нима ще пратите в оставка Джоуи Б., мадам? Още не, мадам, още не. По дяволите, още не, сър. Джо не спи, мадам. Багсток е жив, сър. Дж. Б. знае някой друг ход, мадам. Джош е нащрек, сър. Ще се убедите колко е непреклонен, мадам. Непреклонен, сър, непреклонен е Джоузеф. Непреклонен и дяволски хитър!

И наистина много непреклонен го намери младият Бидърстоун, когато майорът изведе този млад джентълмен на разходка. С лице, напомнящо по цвят сирене, тип стилтън^[1], и очи като на скарида, майорът, напълно забравил, че разхожда младия Бидърстоун, го теглеше със себе си, като се озърташе навсякъде, за да открие мистър Домби и децата му.

Най-накрая майорът, благодарение на предварителното описание от страна на мисис Пипчин, разпозна Пол и Флорънс и се спусна към тях — децата бяха придружени от величествен джентълмен (несъмнено мистър Домби). Когато в резултат на атаката те двамата с младия Бидърстоун се озоваха в самия център на малкия отряд, беше напълно естествено младият Бидърстоун да заговори своите другари по нещастие. При това обстоятелство майорът се спря да се порадва на децата и с удивление си спомни, че ги е виждал и разговарял с тях в дома на неговата приятелка мис Токс на улица Принцеса и заяви, че Пол е дяволски симпатичен малчуган и негов малък приятел, а после изведнъж се сети за нормите на благоприличието и започна да се извинява на мистър Домби.

— Но този мой малък приятел, сър — обясни майорът, — ме прави отново момче. Един стар воин, сър — майор Багсток е на ваше разположение, — не се срамува да си признае това. — При тези думи майорът повдигна шапка. — По дяволите, сър — изведнъж се разпали майорът, — аз ви завиждам.

След това се опомни и добави:

— Извинете ме за дързостта.

Мистър Домби отвърна, че приема извинението му.

— Един стар боец, сър — продължи майорът, — един обгорен, обжарен, изтощен, осакатен стар майор, сър, не се страхува, че заради пристрастието си ще бъде отвергнат от човек като мистър Домби. Имам честта да разговарям с мистър Домби, нали?

— Аз съм настоящият недостоен представител на това име, майоре — отвърна мистър Домби.

— Ей богу, сър — възкликна майорът, — това е славно име. Това е име, сър — твърдо каза майорът, сякаш очакваше от мистър Домби възражение и в такъв случай би имал неприятното задължение да го оборва, — което се знае и се почита и в най-отдалечените британски владения. Това е име, сър, което предизвиква гордост у човека. Джоузеф Багсток, сър, съвсем не е ласкател. Неведнъж негово кралско височество херцогът на Йорк е отбелязвал: „На Джоуи му е чуждо ласкателството. Прям е старият воин Джо. И е крайно непреклонен този Джоузеф.“ Но името е славно, сър. Кълна се в бога, името е славно — тържествено заяви майорът.

— Вие сте така любезен да го възвеличавате повече, отколкото то навярно заслужава, майоре — отвърна мистър Домби.

— Не, сър — отговори майорът. — Малкият ми приятел, сър, ще удостовери, че Джоузеф Багсток е праволинеен, открит, прям стар добряк, сър, и нищо повече. Това момче, сър — понижи гласа си майорът, — ще влезе в историята. Това момче, сър, е необикновено дете. Пазете го, мистър Домби.

Мистър Домби сякаш даде да се разбере, че ще се опита да стори това.

— Например това момче, сър — поверително добави майорът, като тикна детето с бастуна си, — е син ма Бидърстоун от Бенгалия. По-рано Бил Бидърстоун бе един от нашите. Ние с бащата на това момче, сър, бяхме верни приятели. Където и да се отидеше, сър, чуваше се само за Бил Бидърстоун и Джо Багсток. Но нима не виждам недостатъците на това момче? Напротив. То е един глупак, сър.

Мистър Домби погледна към окачествения по този неласкателен начин мистър Бидърстоун, когото той познаваше точно толкова, колкото и майора, и самодоволно възкликна:

— Наистина ли?

— Точно такъв е той, сър — каза майорът. — Един глупак. Джо Багсток никога не замазва нещата. Синът на стария ми приятел Бил Бидърстоун от Бенгалия е глупак по рождение, сър.

При тези думи майорът едва не посиня от смях.

— Предполагам, мистър Домби, че на моя малък приятел му предстои да постъпи в частно училище — каза майорът, след като спря да се смее.

— Не съм решил още — отвърна мистър Домби. — Мисля да не постъпва. Той е с крехко здраве.

— Щом е с крехко здраве, сър — съгласи се майорът, — имате пълно право. Само най-яките момчета можеха да изтърпят всичко, сър, в Сандхърст^[2]. Там ние, сър, взаимно се измъчвахме. Новодошлите момчета ги печахме на слаб огън и ги провесвахме с главата надолу от прозорците на четвъртия етаж. Джоузеф Багсток, сър, според часовника в колежа е висял цели 13 минути от прозореца, като са го държали за петите.

Майорът би могъл да се позове на лицето си в потвърждение на казаното — несъмнено видът му бе такъв, сякаш Багсток действително бе висял малко по-продължително време.

— Но училището ни направи такива, каквито сме, сър — заяви майорът и пооправи жабото си. — Бяхме железни, сър, и то ни закали. Тук ли прекарвате времето си, мистър Домби?

— Обикновено идвам веднъж седмично, майоре — отговори джентълменът, — и отсядам в „Бедфорд“.

— За мен ще бъде чест да ви посетя в „Бедфорд“, сър, ако ми разрешите — каза майорът. — Джоуи Б., сър, обикновено не е по посещенията, но мистър Домби не е кой да е. Много съм признателен на малкия си приятел, сър, за честта да бъда представен.

Мистър Домби отвърна с голяма благосклонност и майор Багсток, след като помилва Пол по главата и каза за Флорънс, че в най-скоро време очите й ще подлудят младежите — „а също и старците, сър, ако трябва да уточняваме“ — добави майорът, като се хилеше високо, — сръга мистър Бидърстоун с бастуна си и се отдалечи с младия джентълмен в полутръс, с широко разтворени крака, като въртеше глава и покашляше достолепно.

След това майорът изпълни обещанието си и направи визита на мистър Домби. На свой ред мистър Домби, след малка справка в списъка на военните, върна визитата на майора. После майорът посети мистър Домби у дома му в града и пътува до Брайтън в една карета с мистър Домби. Накратко казано, мистър Домби и майорът изненадващо бързо установиха удивително добри отношения помежду си. Мистър Домби отбеляза пред сестра си, че майорът бил не само истински военен, но и нещо повече, тъй като ревъзходно разбирал значението на неща, несвързани с неговата професия.

Най-сетне един ден, когато мистър Домби доведе мис Токс и мисис Чик да видят децата и отново срещна майора в Брайтън, той го покани на обяд в „Бедфорд“, като предварително отправи към мис Токс големи комплименти относно нейния съсед и познат. Въпреки че от тези намеци сърцето й заби ускорено, те съвсем не бяха неприятни на мис Токс, тъй като й даваха възможността да изглежда извънредно интересна, както и да проявява от време на време реакции на смущение и разсеяност, които тя нямаше нищо против да изложи на показ. Майорът й предоставяше множество благоприятни случаи да дава израз на тези чувства, тъй като по време на обеда непрестанно се оплакваше, че той и улица Принцеса били изоставени от нея. След като очевидно тези оплаквания му доставяха голямо удоволствие, всички се чувствуваха добре. И съвсем не им пречеше фактът, че разговорът изцяло се води от майора, като апетитът му в това отношение не беше по-малък от този, проявяван към разнообразните лакомства на трапезата, с които той направо се тъпчеше, като с това засилваше склонността си към възпламеняване. С привичната си мълчаливост и сдържаност мистър Домби лесно се поддаде на тази узурпация, а майорът усети, че се изявява в целия си блясък, и в обхваналото го въодушевление удиви дори самия себе си с безкрайното множество производни на собственото си име. Накратко казано, всички бяха извънредно доволни. Намериха, че майорът притежава неизчерпаем запас от теми за разговор. Когато най-после след продължителната игра на карти той се сбогува, мистър Домби отново отправи комплиментите си към изчервилата се мис Токс относно нейния съсед и познат.

Из целия път до хотела си майорът непрестанно говореше за себе си: „Хитър сте, сър… хитър сте, сър… дявол-ски хитър!“ А когато се прибра в хотела, той седна на един стол и изпадна в пристъп на беззвучен смях, който понякога го обземаше и винаги бе особено неприятен. Този път той продължи толкова дълго, че чернокожият слуга, който го наблюдаваше отдалече, но за нищо на света не би се осмелил да се приближи, многократно го отписа завинаги от този свят. Цялото му тяло, по-специално лицето и главата му се подуха повече от всякога и пред погледа на чернокожия се разкриваше само една тресяща се тъмносиня маса. Най-накрая той се загърчи от страшна кашлица, а когато малко се посъвзе, изпадна в следните възклицания:

— Нима, мадам, нима? Мисис Домби, а, мадам? Няма да стане, ма’ам. Няма да стане, докато Джо Б. е в състояние да ви развали кроежите, ма’ам. Сега сте квит с Дж. Б., мадам. Той все още не е напълно излязъл от играта, сър, този Багсток. Тя е лукава, сър, но Джош е още по-лукав. Не дреме стария Джо, а е нащрек и си отваря очите, сър!

Нямаше никакво съмнение, че последното твърдение е самата истина, и то в застрашителна степен, тъй като продължи през по-голямата част от нощта, прекарана от майора главно в подобни възклицания, разнообразявани от пристъпи на кашлица и задушаване, които стряскаха всички обитатели.

На следващия ден след този случай, в неделя, когато мистър Домби, мисис Чик и мис Токс закусваха, като продължаваха да хвалят майора, тичешком влезе Флорънс със силно поруменяло лице и грейнали от радост очи и извика:

— Татко! Татко! Дошъл е Уолтър! Не иска да влезе.

— Кой? — извика мистър Домби. — За какво говори тя? Какво значи това?

— Уолтър, татко — плахо повтори Флорънс, усетила, че се е обърнала твърде фамилиарно към неговата особа. — Който ме намери, когато се загубих.

— За младия Гей ли говори тя, Луиза? — запита мистър Домби и сбърчи вежди. — Наистина това дете е започнало да се държи много невъздържано. Не вярвам да говори за младия Гей. Разбери за какво става дума, моля те.

Мисис Чик изтича в коридора и се върна с новината, че действително бил младият Гей, придружен от много странна особа, и като разбрал, че мистър Домби закусва, младият Гей казал, че не би си позволил да влезе сега, а щял да почака, докато мистър Домби сам го извика.

— Кажи на момчето да влезе веднага — нареди мистър Домби. — Е, Гей, какво има? Кой те изпрати тук? Нямаше ли кой друг да дойде?

— Извинете, сър — отвърна Уолтър. — Никой не ме е изпращал. Осмелих се да дойда сам, за което вярвам, че ще ме извините, когато разберете причината.

Но мистър Домби не го слушаше и нетърпеливо поглеждаше встрани от него (като че той бе стълб, изпречил се на пътя му) към някакъв предмет зад гърба му.

— Какво е това? — попита мистър Домби. — Кой е този? Струва ми се, че сте сбъркали вратата, сър.

— О, съжалявам много, че не идвам сам, сър — бързо отговори Уолтър, — но това е… Това е капитан Кътъл, сър.

— Уол’р, момчето ми — обади се капитанът с плътен глас. — Дръж се здраво.

В това време капитанът пристъпи по-напред, при което ясно се откроиха широкият му син костюм, биещата му на очи вратовръзка и покритият му с бучки нос, поклони се на мистър Домби и любезно махна с куката си на дамите, като държеше в ръка твърдо колосаната си шапка, а главата му се опасваше от прясно отпечатан червен екватор.

Мистър Домби се взря във феномена пред себе си с удивление и възмущение и като че целият му вид издаваше настойчива молба към мисис Чик и мис Токс да го прогонят. Малкият Пол, промъкнал се зад Флорънс, отстъпи към мис Токс и зае отбранителна позиция, когато капитанът размаха куката си.

— Е, Гей? — обади се мистър Домби. — Какво имате да ми казвате?

Капитанът отново каза като общо встъпление към разговора, което не можеше да не предизвика благоразположението на всички присъствуващи:

— Дръж се здраво, Уол’р!

— Страхувам се, сър — започна Уолтър, целият разтреперан и забил поглед в земята, — че проявявам голяма дързост с идването си… Наистина мисля така. Едва ли бих имал смелостта да се обърна към вас, сър, дори и след пристигането ми в града, ако не бях срещнал мис Домби и…

— Е, и какво? — отвърна мистър Домби и улови погледа, който Уолтър хвърли към внимателно заслушаната Флорънс, и неволно се намръщи на окуражителната й усмивка, отправена към момчето. — Продължавайте, ако обичате.

— Така, така — обади се капитанът, счел за свой дълг като благовъзпитан човек да подкрепи мистър Домби. — На място казано! Продължавай, Уол’р.

Капитан Кътъл би трябвало да се смрази от погледа, който мистър Домби му хвърли в знак на благодарност за покровителственото отношение. Без изобщо да го забележи обаче, капитанът отвърна с намигане, като даде на мистър Домби да разбере чрез някои многозначителни движения с куката си, че в началото Уолтър малко се стеснява, но има изгледи скоро да се оправи.

— Дошъл съм тук по съвсем лична и частна работа, сър — колебливо продължи Уолтър, — и капитан Кътъл…

— Тук! — обади се капитанът в уверение, че е наблизо и че може да се разчита на него.

— Който е много стар приятел на бедния ми чичо и прекрасен човек, сър — продължи Уолтър, като погледна умолително в защита на капитана, — бе така добър и ми предложи да ме придружи, на което не можех да откажа.

— Не, не, не — простодушно възкликна капитанът. — Разбира се, че не. Няма място за отказ. Продължавай, Уол’р.

— И затова, сър — каза Уолтър, като се осмели да погледне мистър Домби в очите и след като нямаше вече връщане назад, продължи по-смело поради самата безизходност на положението, — и затова дойдохме с него, сър, да кажем, че бедният ми стар чичо е изпаднал в голяма нужда и беда. Че поради постепенното замиране на търговията му и поради неспособността да изплаща полицата — страхът от което тежко го е гнетял цели месеци наред, уверявам ви, сър — в дома му е наложен запор на имуществото и го грози опасността да загуби всичко, което има, и да умре от мъка. И ако вие — поради това, че отдавна го познавате като честен човек — бъдете така добър и му помогнете да излезе от затрудненото положение, сър, ние ще ви бъдем вечно признателни.

Докато говореше, сълзи бликнаха в очите на Уолтър, а също и на Флорънс. Баща й забеляза как те проблеснаха в погледа й, въпреки че гледаше уж само Уолтър.

— Сумата е много голяма, сър — каза Уолтър. — Повече от триста лири. Чичо ми е много съкрушен от нещастието си — то направо го смазва, но не е в състояние да направи каквото и да било за себе си. Той дори не знае, че съм дошъл да говоря с вас. Вие, сър, искате да ви кажа — добави Уолтър след моментно колебание — точно какво желая. Наистина не зная, сър. Чичо ми има стока, върху която с увереност мога да кажа, че не тежат дългове, а и капитан Кътъл е готов да поръчителствува. На мен… не ми се иска да споменавам — продължи Уолтър — за парите, които аз изкарвам, но ако ми позволите да ги събирам… за изплащане на дълга… за заема… чичо ми… пестелив, почтен старец…

Уолтър все по-тихо изговаряше тези несвързани думи, а накрая съвсем млъкна, като продължаваше да стои с наведена глава пред своя работодател.

Като счете, че моментът е подходящ да си покаже скъпоценностите, капитан Кътъл пристъпи към масата, отстрани чашите пред мистър Домби, за да направи място, и извади сребърния часовник, наличния капитал, чаените лъжички и щипците за захар, натрупа всичко накуп, за да изглежда особено ценно, и изрече следните думи:

— По-добре половин самун хляб, отколкото никакъв, а същото важи и за трохите. Ето няколко такива. Ще бъде прибавена и годишна рента от сто лири. В целия свят няма друг, така натъпкан с наука като стария Джилс. Нито пък такъв многообещаващ младеж, закърмен — тук капитанът изрече един от удачните си цитати — с мляко и мед, като неговия племенник.

След тези думи капитанът се върна на предишното си място и остана там, като приглаждаше разпиляната си коса с вид на човек, довел едно трудно дело до успешен край.

Когато Уолтър спря да говори, мистър Домби проследи с поглед малкия Пол — детето видя как сестра му клюмна, как описаната трагедия предизвика у нея беззвучен съчувствен плач и то отиде при Флорънс, за да я утеши, а очите му, отправени към Уолтър и баща му, бяха особено изразителни. За момент вниманието на мистър Домби бе отвлечено от речта на капитан Кътъл, която той изслуша с високомерно безучастие, а после отново извърна очи към сина си и известно време го наблюдава внимателно и мълчаливо.

— Каква е причината за този дълг? — обади се най-накрая мистър Домби. — Кой е кредиторът?

— Той не знае за това — отговори капитанът и сложи ръка върху рамото на Уолтър. — Но аз знам. Дългът е направен, за да се помогне на човек, който вече не е между живите, и това е струвало на приятеля ми Джилс доста стотици лири. Ако сте съгласен, ще ви кажа повече подробности насаме.

— Хора, на които са необходими големи усилия, за да се закрепят самите те — продължи мистър Домби, без да забелязва странните знаци на капитана зад гърба на Уолтър и все така загледан в сина си, — би трябвало да се задоволят със собствените си финансови задължения и проблеми и да не ги утежняват, като се занимават с чужди дългове. Подобно поведение е безчестно, а също и нахално — сурово рече мистър Домби, — твърде нахално. Богатият не би могъл да стори нищо повече. Ела насам, Пол!

Детето се подчини на думите му и мистър Домби го взе на колене.

— Ако сега ти имаше пари… — започна мистър Домби. — Погледни ме!

Пол хвърли поглед и към сестра си, и към Уолтър, а после се взря в лицето на баща си.

— Ако сега ти имаше пари — повтори мистър Домби, — толкова пари, колкото са необходими на младия Гей, какво би направил с тях?

— Ще ги дам на стария му чичо — отвърна Пол.

— Ще ги дадеш назаем на стария му чичо, така ли? — уточни мистър Домби. — Добре! Знаеш, че когато пораснеш, ти ще бъдеш другият собственик на парите ми и ние заедно ще се разпореждаме с тях.

— „Домби и Син“ — обади се Пол, на когото тази фраза бе отдавна втълпена.

— „Домби и Син“ — повтори баща му. — Би ли искал още сега да представяш „Домби и Син“ и да дадеш назаем парите на чичото на младия Гей?

— О, умолявам те за това, татко — възкликна Пол, — а също и Флорънс.

— Момичетата — намеси се мистър Домби — нямат нищо общо с „Домби и Син“. Ти самият би ли искал?

— Да, татко, да.

— Нека тогава така да бъде — отговори баща му. — Виждаш ли, Пол — продължи той, като понижи глас, — каква е силата на парите и как хората се домогват да се сдобият с тях. Младият Гей е дошъл чак дотук, за да се моли за пари, и ти, така великодушен и благороден поради това, че разполагаш с тях, ще му ги дадеш като проява на доброжелателност и благосклонност.

За миг лицето на Пол придоби старчески вид, издаващ дълбоко вникване в скрития смисъл на изречените думи, но то отново грейна по детински, щом момченцето слезе от коленете на баща си и изтича да каже на Флорънс да не плаче повече, тъй като младият Гей щял да получи парите от него.

След това мистър Домби отиде до масичката встрани, написа бележка и я подпечата. Междувременно Пол и Флорънс си шепнеха с Уолтър, а капитан Кътъл ги озаряваше с лъчистата си усмивка, като таеше такива амбициозни и неимоверно дръзки мисли, каквито мистър Домби никога не би и допуснал. След като написа бележката, мистър Домби се върна на предишното си място и я подаде на Уолтър.

— Утре сутринта — нареди той — веднага предайте това на мистър Каркър. Той моментално ще се погрижи някой от служащите ми да освободи чичо ви от настоящото положение, като заплати въпросната сума и определи вноските за изплащането на дълга съобразно с финансовото положение на чичо ви. Считайте, че това се прави за вас от младия мистър Пол.

Уолтър, развълнуван, че държи в ръка средството, с което ще избави от беда добрия си чичо, навярно би се опитал да изрази поне отчасти своята благодарност и радост. Но мистър Домби рязко го възпря.

— Считайте, че това се прави — повтори той — от младия мистър Пол. Аз му го обясних и той ме разбра. Бих искал повече да не ме занимавате с този въпрос.

Той посочи вратата с ръка и Уолтър успя само да се поклони и излезе. Мис Токс видя, че капитанът се кани да направи същото и се обади.

— Уважаеми сър — обърна се тя към мистър Домби, чиято щедрост бе предизвикала у нея и мисис Чик порой от сълзи. — Мисля, че пропуснахте нещо. Простете ми, мистър Домби, мисля, че поради благородството на характера си и изключителната си възвишеност вие подминахте една дреболия.

— Така ли, мис Токс? — учуди се мистър Домби.

— Джентълменът с… инструмента — продължи мис Токс, като хвърли поглед към капитан Кътъл — остави на масата до ръката ви…

— Боже мой! — възкликна мистър Домби и отстрани вещите на капитана от себе си, сякаш те наистина бяха трохи. — Приберете си тези неща. Много съм ви признателен, мис Токс. Както винаги проявявате съобразителност. Бъдете така добър да си приберете тези неща, сър!

Капитан Кътъл разбра, че не му остава нищо друго, освен да се подчини. Но той до такава степен бе поразен от великодушието на мистър Домби да се откаже от съкровищата, струпани накуп пред него, че след като постави чаените лъжички и щипците за захар в единия джоб, наличния си капитал в другия и бавно пусна големия си часовник в съответното му хранилище, той не можа да се сдържи и сграбчи дясната ръка на джентълмена с лявата си единствена ръка и като я задържа разтворена със силните си пръсти, в изблик на възторг стовари куката си върху дланта. Мистър Домби целият потръпна от досега с горещото чувство и студеното желязо.

След това с голяма грация и галантност капитан Кътъл отправи с куката си няколко целувки към дамите и като си взе специално сбогом с Пол и Флорънс, излезе от стаята заедно с Уолтър. Флорънс, с отзивчивата си душа, се втурна след тях, за да изпрати поздрави на стария Сол, но мистър Домби викна след нея и я накара да не мърда от мястото си.

— Никога ли няма да станеш истинска Домби, мило мое дете! — възкликна мисис Чик с прочувствен укорителен тон.

— Скъпа лельо! — отвърна Флорънс. — Не ми се сърди. Толкова съм благодарна на татко!

Тя би изтичала и обвила с ръце шията му, ако смееше да стори това. Но тъй като не смееше, тя само отправяше благодарствени погледи към него, докато той седеше замислен и от време на време я поглеждаше с чувство на неловкост, но по-дълго очите му се задържаха върху Пол, който се разхождаше из стаята, преизпълнен с новопридобитото съзнание за собствено достойнство, че младият Гей е получил парите от него.

А младият Гей — Уолтър, — какво да кажем за него?

Той бе извънредно щастлив, че е прогонил от дома на стария човек всякакви съдебни пристави и оценители, и побърза да съобщи на чичо си хубавата вест. Бе извънредно щастлив, че всичко се оправи и уреди още на другия ден до обяд и че прекара вечерта заедно със стария Сол и капитан Кътъл в гостната отзад. Изпита щастие също и като видя, че майсторът на корабни уреди, разбрал, че дървеният мичман отново му принадлежи, се съживи и възвърна надеждите си за бъдещето. Но без да се поставя под съмнение признателността на Уолтър към мистър Домби, трябва да се признае, че той се чувствуваше унижен и отчаян. Когато студеният вятър безвъзвратно унищожава напъпилите ни надежди, ние сме най-склонни да си представяме цветята, които биха могли да разцъфнат от тях. И сега, когато Уолтър видя, че от величествените висоти на Домби го дели бездната на неотдавнашното му ужасно падение, и разбра, че при сгромолясването всичките му предишни дръзновени фантазии напълно са се разпилели, у него възникна предположението, че тези фантазии биха прераснали в безобидна мечта един ден да спечели Флорънс.

Капитанът виждаше нещата в съвсем различна светлина. Той сякаш вярваше, че разговорът, в който бе взел участие, е бил до такава степен удовлетворяващ и обнадеждаващ, че оставаха да се направят само една-две крачки до официалния годеж на Флорънс и Уолтър. И че последните събития, макар и да не са окончателно укрепили Уитингтъновите надежди, то извънредно много са благоприятствували за тях. Въодушевен от тази увереност, както и от повишеното настроение на стария си приятел, а също и от собствената си бодрост, той на три пъти тази вечер ги удостои с песента „Прекрасната Пег“, като се опитваше да направи импровизация и да употреби името Флорънс. Но тъй като това не му се удаде, понеже се губеше думата, неизменно римувана с Пег (която обрисуваше красотата на героинята, нямаща равна на себе си), на него му хрумна удачната мисъл да смени Пег с Фле-е-ег и той изпълни вариацията с непостижима закачливост и гласовитост, въпреки че наближаваше време отново да се върне в жилището на страховитата мисис Макстинджър.