Чарлз Дикенс
Домби и син (23) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXII
Нещо относно дейността на управителя мистър Каркър

Управителят мистър Каркър седеше на бюрото си, загладен и гъвкав както винаги, и четеше писмата, които трябваше да разпечата, като от време на време на гърба им правеше отметки и разпореждания в зависимост от съдържанието и ги нареждаше на малки купчинки, за да бъдат препратени до няколкото отдела във фирмата. Тази сутрин пощата съдържаше множество писма и на управителя мистър Каркър му предстоеше доста работа.

Видът на човек, зает с подобно занимание — преглеждащ купа писма в ръцете си, разпределящ ги на отделни купчинки, вземащ нов куп и изследващ съдържанието им със сбърчени вежди и свити устни — разпределящ, отделящ, обмислящ, — лесно можеше да предизвика представата за своеобразна прилика с картоиграча. Лицето на управителя мистър Каркър напълно отговаряше на тази причудлива мисъл. Това бе лицето на човек, който старателно изучаваше своите карти, който добре знаеше всичките силни и слаби страни на играта, който мислено отбелязваше всички хвърлени карти, знаеше с точност какви са, какво им липсва и какво предлагат и който бе достатъчно умен, за да разбере какви карти имат останалите играчи, но никога да не издава своите.

Писмата бяха на различни езици, но управителят мистър Каркър четеше всичките. Да се намери писмо във фирмата „Домби и Син“, което той не можеше да прочете, би означавало в колодата да липсва карта. Той четеше със светкавична бързина и мимоходом комбинираше едно писмо с друго, една сделка с друга, като прибавяше нов материал към купа така, както един играч веднага разпознава картите и мислено разработва комбинациите след раздаването. Доста хитър за партньор и безкрайно хитър за противник, управителят мистър Каркър седеше, огрян от слънчевите лъчи, косо падащи от прозорчето на тавана, и редеше картите си сам.

И макар че не бе присъщо на котките, нито на дивите, ни на домашните, да играят на карти, управителят мистър Каркър от главата до петите приличаше на котка — той се припичаше в снопа лятна светлина, струящ върху масата му и пода, които напомняха изкривен циферблат на слънчев часовник, а той сякаш бе единствената цифра, изписана отгоре. С коса и бакенбарди — винаги безцветни, но на яркото слънце по-измити от всякога и по-силно напомнящи козината на белезникава котка с кафяви, жълти и черни петна, — с дълги нокти, грижливо изрязани и заострени, с вродено отвращение към най-дребната нечистотия, което понякога го караше да се откъсва от работата, да наблюдава падащите прашинки и да ги отстранява от гладките си бели ръце или блестящи маншети, управителят мистър Каркър, с лукави маниери, остри зъби, безшумни стъпки, зорки очи, мазна реч, жестоко сърце, изискани привички, седеше над работата си с образцова настойчивост и търпение, сякаш дебнеше пред миша дупка.

Най-накрая писмата бяха подредени и остана само едно, което той отдели за специален прочит. След като заключи поверителната кореспонденция в едно чекмедже, управителят мистър Каркър позвъни.

— Защо ТИ отговаряш на звънеца? — с тези думи посрещна той брат си.

— Прислужникът е излязъл и аз трябваше да го заместя — последва смиреният отговор.

— Ти ли трябваше да го заместиш? — възнегодува управителят. — Да! Това ми прави чест! Вземи!

Като посочи купчините отворени писма, той презрително се обърна с гръб в креслото си и разпечата писмото, което държеше в ръка.

— Извинявай за безпокойството, Джеймс — каза братът, докато ги събираше, — но…

— О! Имаш нещо да ми казваш. Знаех си. Е, какво?

Управителят мистър Каркър не вдигна поглед и не го насочи към брат си, а го държеше прикован в писмото, макар то да не бе отворено.

— Е, какво? — остро подхвърли той.

— Тревожа се за Хариет.

— Коя Хариет? Каква Хариет? Не познавам никоя с подобно име.

— Тя не е добре и напоследък много се е променила.

— Тя много се промени преди твърде много години — отвърна управителят — и това е всичко, което мога да кажа по въпроса.

— Смятам, че ако ме изслушаш…

— Защо да те изслушвам, братко Джон? — отговори управителят, като саркастично подчерта последните две думи и рязко вдигна глава, но не и очи. — Казах ти, Хариет Каркър направи своя добър избор преди много години между двамата си братя. Тя може да се разкайва, но трябва да остане вярна на избора си.

— Не ме разбирай погрешно. Не казвам, че се разкайва. Би било черна неблагодарпост от моя страна да намеквам за подобно нещо — отговори другият брат. — Макар че, повярвай ми, Джеймс, съжалявам за нейната саможертва така, както и ти.

— Както и аз ли! — възкликна управителят. — Както и аз ли!

— Съжалявам за нейния избор — това, което ти наричаш избор, — така както ти си сърдит заради него — обясни младшият.

— Сърдит ли! — повтори другият брат и изцяло оголи зъби.

— Недоволен. Каквато дума ти харесва. Разбираш какво искам да кажа. В думите ми няма нищо оскърбително.

— Всяко нещо, което вършиш, е оскърбително — отвърна брат му, като го стрелна с намръщен поглед, който моментално се замени от усмивка, по-широка от предишната. — Занеси тези писма, ако обичаш. Зает съм.

Във вежливостта му имаше повече язвителност, отколкото в гнева му, и Каркър младши се отправи към вратата. Но той се поспря пред нея, извърна се и каза:

— Когато Хариет напразно се опитваше да се застъпва за мен по време на твоето основателно възмущение и моя пръв позор и когато тя се откъсна от теб, Джеймс, за да сподели моята нещастна участ и в своята неуместна обич да се посвети на провалилия се брат, тъй като освен нея той нямаше никого и бе обречен на гибел — тя бе млада и красива. Смятам, че ако я видиш сега — в случай че отидеш да я видиш, — тя ще предизвика у теб възхищение и жалост.

Управителят наклони глава и оголи зъби, сякаш се канеше да отговори на някаква незначителна фраза с думите: „Боже мой! Така ли стоят нещата?“, но не пророни ни дума.

— По онова време си мислехме, ние двамата с теб, че тя рано ще се ожени и че животът й ще бъде лек и щастлив — продължаваше да говори другият брат. — Само ако знаеш с каква лекота тя отхвърли тези надежди, с каква лекота пое пътя, който си бе избрала, без да се обърне нито веднъж назад, ти никога не би заявил, че не си чувал името й. Никога!

Управителят отново наклони глава, оголи зъби, сякаш казваше: „Това е забележително наистина! Направо ме удивляваш!“ Но отново не обели нито дума.

— Мога ли да продължа? — смирено попита Джон Каркър.

— По пътя си ли? — усмихнато уточни брат му. — Бъди така добър, ако обичаш.

Джон Каркър с въздишка се насочи бавно към вратата и тъкмо излизаше, когато гласът на брат му го спря на самия праг.

— Ако тя с лекота е поела пътя си и го следва — заговори той, като хвърли все още неразпечатаното писмо на бюрото и пъхна ръце дълбоко в джобовете си, — можеш да й съобщиш, че аз със същата лекота следвам своя път. Ако тя никога не се е извръщала назад, можеш да й съобщиш, че на мен понякога ми се случва да си спомня, че тя взе твоята страна и че в решението си аз съм твърд — тук той се усмихна много мило — като кремък.

— Нищо не й казвам за теб. Ние никога не разговаряме за теб. Веднъж в годината, на твоя рожден ден, Хариет неизменно казва: „Нека да си спомним за Джеймс и да му пожелаем щастие“, но повече от това нищо не казваме.

— В такъв случай, ако обичаш — отвърна другият брат, — повтаряй го на себе си. И то колкото може по-често, за да се научиш да избягващ тази тема при разговор с мен. Не познавам Хариет Каркър. Не съществува такова лице. Ти може и да имаш сестра. Радвай се на нея. Аз обаче нямам.

Управителят мистър Каркър отново взе писмото и посочи с него вратата, като се усмихваше с насмешлива учтивост. Той го разтвори, докато брат му излизаше, и след като хвърли мрачен поглед към затворената врата, отново се завъртя в креслото си и се залови внимателно да чете писмото.

То бе написано от ръката на всесилния му шеф, мистър Домби, и бе изпратено от Лемингтън. Макар че останалите писма управителят бе прегледал бързо, това той зачете съвсем бавно, като претегляше всяка дума и се напрягаше да вникне в скрития смисъл. След като го прочете веднъж, той го прегледа отново и се спря на следните пасажи: „Усещам благотворното въздействие на промяната и все още не възнамерявам да определя деня на завръщането си“, „Бих искал, Каркър, да уредите идването си тук, за да ме уведомите лично как вървят работите“, „Пропуснах да ви кажа за младия Гей. Ако той не е заминал с кораба «Син и Наследник» или ако «Син и Наследник» все още не е отплувал, назначете някой друг млад човек и задръжте Гей засега в Сити. Не съм взел окончателно решение“.

— Много жалко — отбеляза управителят мистър Каркър и разтегна уста, сякаш тя бе гумена, — тъй като той вече е много далеч.

И все пак тези изречения, добавени отдолу в писмото, отново привлякоха вниманието и зъбите му.

— Струва ми се — рече той, — че моят добър приятел капитан Кътъл спомена нещо как момчето било теглено на буксир през целия този тогавашен ден. За съжаление Гей вече е много далеч.

Той сгъна отново писмото и продължаваше да седи, като го подмяташе в ръка, почукваше с него по масата и го обръщаше на всички страни — навярно горе-долу съвсем същото бе сторил и със съдържанието му, — когато прислужникът мистър Пърч почука на вратата, влезе на пръсти, като при всяка стъпка накланяше тялото си, сякаш най-голямото удоволствие в живота му бе да прави поклони, и постави на масата някакви книжа.

— Желаете ли да съобщя, че сте зает, сър? — попита мистър Пърч, потри ръце и почтително наклони глава на една страна, като човек, който счита, че в присъствието на такава личност той няма право да вири глава, а да я свежда колкото може по-ниско.

— Кой ме търси?

— Ами, сър — с тих глас се обади мистър Пърч, — всъщност никой, сър, за когото си струва да се говори. Мистър Джилс, майсторът на корабни уреди, сър, намина и спомена за някаква си вноска, но аз му казах, сър, че вие сте страшно зает, страшно зает.

Мистър Пърч закри уста и се изкашля веднъж, очакващ по-нататъшни нареждания.

— Някой друг?

— Ами, сър — продължи мистър Пърч, — не бих си позволил дързостта, сър, да споменавам, че е имало и друг, но същият този хлапак, който беше тук вчера, сър, както и миналата седмица, отново се навърташе наоколо. Прилича, сър — добави мистър Пърч и спря да говори, за да притвори вратата, — на истински безделник, когато подсвирква на врабчетата в двора и ги кара да му отвръщат.

— Споменахте, че търсел работа, нали така, Пърч? — запита мистър Каркър, като се облегна в креслото си и погледна служителя.

— Ами, сър — отговори мистър Пърч, като отново се изкашля в ръка, — той наистина разправяше, че търсел служба и че според него можело да му се намери някаква работа на доковете, тъй като умеел да лови риба с въдица, но… — Мистър Пърч поклати глава с голямо недоверие.

— Какво друго казва, когато идва? — запита мистър Каркър.

— Всъщност, сър — продължи мистър Пърч, като отново се изкашля в ръка, до което той винаги прибягваше, за да изрази своето смирение, когато не му се удаваше друга възможност за това, — от думите му, общо взето, се подразбира, че скромното му желание е да се срещне с някой от джентълмените тук и че иска да изкарва прехраната си. Но разбирате ли, сър — добави Пърч, като премина в шепот и за да запази в пълна тайна казаното от него, се обърна, за да бутне вратата с ръка и коляно, сякаш можеше да затвори още по-плътно вече затворената врата, — трудно е да се приеме, сър, че един такъв невъзпитан хлапак като него може да се мотае наоколо и да дрънка, че майка му е била кърмачка на младия джентълмен на фирмата и че поради тази причина той се надявал фирмата да направи нещо за него. Смятам, сър — заяви мистър Пърч, — че макар и мисис Пърч по същото време да кърмеше едно кипящо от здраве малко момиченце, сър, с което дръзнахме да увеличим семейството си, не бих си позволил дори и да намекна, че и тя е била в състояние да помогне с кърма, дори и това да бе желателно.

Мистър Каркър му се усмихна като акула, но имаше разсеян и замислен вид.

— Дали няма да е по-добре — почтително се обади мистър Пърч след кратко мълчание и поредното изкашляне — да му кажа, че ако отново се мерне тук, ще бъде задържан от полицията. И наистина ще удържа на думата си. Аз така се страхувам — добави мистър Пърч — и съм толкова боязлив по природа, сър, а и нервите ми са напълно разклатени от състоянието на мисис Пърч, че веднага мога да дам писмена клетвена декларация.

— Искам да се срещна с този приятел, Пърч — заяви мистър Каркър. — Доведи го тук!

— Да, сър. Много се извинявам, сър — обади се мистър Пърч, като се поспря нерешително на вратата, — но той е грубоват на вид, сър.

— Няма значение. Ако е там, доведи го. След него ще приема мистър Джилс. Помоли го да почака.

Мистър Пърч се поклони и след като затвори вратата зад себе си така старателно и грижливо, сякаш не възнамеряваше да се връща в продължение на цяла седмица, се втурна в дирене сред врабчетата на двора. В негово отсъствие мистър Каркър зае любимата си поза пред камината и отправи поглед към вратата. Долната му устна бе скрита в усмивка, разкриваща целия горен ред зъби, и видът му странно напомняше звяр, готов за скок.

Не след дълго прислужникът се върна, съпроводен от чифт тежки обуща, хлопащи из коридора като сандъци. Като изрече безцеремонно: „Хайде, ела де!“ — твърде необичайно за него обръщение — мистър Пърч въведе едро и набито петнадесетгодишно момче с кръгло червендалесто лице, кръгла зализана глава, кръгли черни очи, закръглени крайници и закръглена снага, което, в съответствие с общата закръгленост във външния си вид, държеше в ръка кръгла шапка, лишена от всякаква периферия.

Подчинявайки се на знака, направен му с глава от мистър Каркър, Пърч се оттегли веднага щом доведе посетителя при въпросния джентълмен. В мига, в който останаха сами, изправени лице в лице, мистър Каркър, без да изрече нито дума предварително, стисна момчето за гърлото и така го раздруса, че главата му сякаш се откъсна от плещите.

Момчето, напълно изумено, само диво пулеше очи към джентълмена с гъстите бели зъби, който го душеше, както и към стените на кантората, сякаш бе решило, в случай че го удушат, последният му поглед да бъде отправен към потайностите, за нахълтването си в които заплащаше с такова сурово наказание, най-накрая успя да изрече:

— Хайде, сър! Пуснете ме, моля ви!

— Да те пусна ли! — повтори мистър Каркър. — Какво! Пипнах те в ръце, нали така?

Това бе несъмнено, както и че ръцете го държаха здраво.

— Куче такова! — процеди мистър Каркър със стиснати челюсти. — Ще те удуша!

Байлър захленчи: „Наистина ли? О, не, той не ще стори това… и защо го прави… и защо не удуши някой, равен нему по сили, вместо мене?“ Но Байлър се укроти от необичайния прием и когато главата му престана да се друса и той се взря в лицето на джентълмена или по-скоро в зъбите му, оголени насреща, до такава степен загуби своето мъжество, че се разплака.

— Нищо не съм ви сторил, сър — захлипа Байлър, понякога наричан Роб, друг път Точиларя, но винаги оставащ Тудъл.

— Ах ти, малък негоднико! — обади се мистър Каркър, като го пусна бавно, направи крачка назад и зае любимата си поза. — Какво си си наумил, че си дръзнал да дойдеш тука?

— Нищо лошо не съм си наумил, сър — захленчи Роб, като хвана шията си с една ръка, а с опакото на другата закри очите си. — Няма да стъпя вече тук, сър. Само работа търсех.

— Работа ли, ти, млади Каин! — повтори мистър Каркър, като го оглеждаше внимателно. — Не си ли ти най-големият вагабонтин в Лондон?

Обвинението, макар и дълбоко да засегна мистър Тудъл младши, така точно отговаряше на неговата репутация, че той не можеше да каже ни дума, за да го опровергае. Затова стоеше и гледаше джентълмена с уплашен, виновен и разкаян вид. От погледа му личеше, че е хипнотизиран от мистър Каркър, и за миг не откъсваше кръглите си очи от него.

— Не си ли крадец? — запита мистър Каркър с пъхнати в джобовете ръце.

— Не, сър — отвърна на обвинението Роб.

— Крадец си! — повтори мистър Каркър.

— Наистина не съм, сър — захленчи Роб. — Ако щете, вярвайте, сър, но никога не съм извършвал кражба. Зная, че тръгнах по лош път, сър, откакто започнах да хващам птички. Сигурно някои могат да мислят — заговори мистър Тудъл младши в пристъп на разкаяние, — че пойните птички са безопасна компания и съвсем не подозират колко зловредни са тези малки твари и докъде докарват човека.

Очевидно него го бяха докарали до съвсем износено кадифено яке и панталони, извънредно къса червена жилетка, подобна на нагръдник, тясна карирана синя риза и споменатата вече шапка.

— Не съм си ходил у дома повече от двайсетина пъти, откакто тия птици ме заробиха — рече Роб — преди десетина месеца. Как да си ходя у дома, когато всички толкова се разстройват, като ме видят. Чудя се — добави Байлър и открито се разрева, триейки очи с ръкави — как не съм взел да се удавя.

Момчето по такъв начин изрази всичко, включително и недоумението си, че не е извършило споменатия рядък подвиг, сякаш зъбите на мистър Каркър го изтръгнаха от него и той бе безсилен да скрие нещо при съкрушителния огън на подобна неотразима батарея.

— Няма що, ти си славен млад джентълмен! — каза мистър Каркър, поклащайки глава. — Конопеното семе за въжето ти е посято, приятелче.

— Така е, сър — отвърна нещастният Байлър, като се разрева отново и отново прибягна до ръкавите си, — понякога ми е все едно, даже и да е пораснало. Всичките ми беди дойдоха от клинченето, сър, но какво друго можех да правя, освен да клинча?

— Освен какво? — запита мистър Каркър.

— Да клинча, сър. Да клинча от училище.

— Искаш да кажеш, че само си даваш вид, че ходиш там, а всъщност не ходиш?

— Да, сър, това е клинчене, сър — отговори съкрушено бившият Точилар. — Гонеха ме по улиците, сър, докато стигна дотам, а в училището ме бъхтеха. Така че аз клинчех и се криех и оттам започна всичко.

— Та ти искаш да ми кажеш — каза мистър Каркър, като отново го стисна за гърлото и държейки го на разстояние една протегната ръка, мълчаливо го оглежда няколко мига, — че търсиш служба, така ли?

— Ще бъда благодарен, ако ме вземат да ме изпробват, сър — плахо каза Тудъл младши.

Управителят мистър Каркър го тикна назад в един ъгъл — момчето безмълвно се подчини, почти спряло да диша, без да откъсва за миг очите си от лицето му — и позвъни.

— Кажи на мистър Джилс да влезе.

Мистър Пърч бе твърде почтителен, за да изрази учудване или да обърне внимание на фигурата в ъгъла, и чичо Сол незабавно се появи.

— Мистър Джилс — усмихнато го посрещна Каркър, — седнете. Как сте? Надявам се, че продължавате да се радвате на добро здраве.

— Благодаря, сър — отговори чичо Сол, извади бележника си, подаде няколко банкноти, като рече, — не страдам от друга болест освен от старостта. Двадесет и пет, сър.

— Вие сте така точен и изряден, мистър Джилс — отвърна усмихнатият управител, извади някакъв документ от едно чекмедже сред множество такива и се разписа върху него, а чичо Сол го наблюдаваше отгоре, — също като някой от вашите собствени хронометри. Наистина е така.

— От бюлетина разбирам, че няма сведения за „Син и Наследник“, сър — рече чичо Сол, като обичайната треперливост в гласа му леко бе засилена.

— Няма сведения за „Син и Наследник“ — отговори Каркър. — Изглежда, времето е било бурно, мистър Джилс, и по всяка вероятност корабът се е отклонил от курса си.

— Дай боже да е невредим — каза старият Сол.

— Дай боже да е невредим! — съгласи се мистър Каркър, като беззвучно раздвижи устни по обичайния си начин, при което наблюдаващия всичко млад Тудъл отново го побиха тръпки. — Мистър Джилс — високо рече управителят, като рязко се облегна назад в креслото си, — навярно племенникът много ви липсва?

Изправеният до него чичо Сол поклати глава и дълбоко въздъхна.

— Мистър Джилс — заяви Каркър, като поглаждаше уста с меката си длан и се взираше нагоре в лицето на майстора на корабни уреди, — няма да се чувствувате така самотен, ако точно сега в магазина ви има някой млад човек, а и на мен ще направите услуга, ако понастоящем приютите едно момче. Да, разбира се — бързо добави той, досетил се какво ще му каже старият човек, — зная, че търговията ви не е така оживена, но можете да го карате да чисти, да лъска инструментите и да върши всякаква черна работа, мистър Джилс. Ето го момчурляка.

Сол Джилс смъкна очилата си от челото на очите и погледна изправения в ъгъла Тудъл младши — главата на момчето имаше такъв вид (както винаги), сякаш току-що е била измъкната от кофа със студена вода. Късата му жилетка бързо се повдигаше и падаше под въздействие на чувствата му, а очите му се бяха неотклонно вторачили в мистър Каркър и изобщо не се обърнаха към евентуалния му бъдещ господар.

— Ще го приютите ли, мистър Джилс? — попита управителят.

Старият Сол, без да е особено възхитен от предложението, отвърна, че с радост би приел и най-малката възможност, която му се предоставяла, да направи услуга на мистър Каркър, чието желание за стария човек било равносилно на заповед, и че дървеният мичман би бил щастлив да приеме в каютата си всеки гост, изпратен от мистър Каркър.

Мистър Каркър изцяло оголи и горните, и долните си венци, от което наблюдаващият всичко Тудъл младши се разтрепера още повече. С най-голяма учтивост управителят благодари на майстора на корабни уреди за любезността.

— В такъв случай така и ще се разпоредя с него, мистър Джилс — каза той, като стана и се ръкува със стария човек, — щом реша какво да го правя и какво заслужава. Тъй като се чувствувам отговорен за него, мистър Джилс — при тези думи той се усмихна широко на Роб, от което момчето се разтрепера, — ще се радвам, ако го следите внимателно и ми докладвате за поведението му. Следобед, на път за дома, ще се отбия при родителите му — много порядъчни хора — да им задам един-два въпроса и да проверя това, което той ми разказа за себе си. След като свърша тази работа, мистър Джилс, ще го изпратя у вас утре сутринта. Довиждане!

Усмихвайки се на прощаване, той разкри такова множество от зъби, че старият Сол се смути и изпита смътно безпокойство. Той се завърна у дома, като си мислеше за разбушувани морета, потъващи кораби, давещи се хора, за стара бутилка мадейра, която няма да излезе от избата, и за други тъжни неща.

— Е, момче! — рече мистър Каркър, като сложи ръка на рамото на младия Тудъл и го тикна в средата на стаята. — Чу ли какво казах?

Роб отвърна:

— Да, сър.

— Навярно ти е ясно — продължи покровителят му, — че ако ме измамиш или ми погодиш някой номер, наистина по-добре би било веднъж завинаги да си се удавил, преди да се върнеш тук.

По всяка вероятност нямаше нищо друго от който и да е отрасъл на знанието, което да е по-ясно на Роб от казаното по-горе.

— Ако си ме излъгал за нещо — продължи мистър Каркър, — не ми се изпречвай повторно на пътя. Ако ли пък не си ме излъгал, можеш да чакаш следобед някъде близо до къщата на майка ти. Ще тръгна оттук в пет на кон. Хайде, дай ми адреса.

Роб бавно задиктува адреса, а мистър Каркър го записа. Роб дори го повтори отново, буква по буква, сякаш се страхуваше, че изпускането на някоя точица или чертичка може да причини гибелта му. Мистър Каркър го изпроводи от стаята, а Роб, втренчил кръглите си очи в покровителя до последния миг, временно се скри от погледа.

През този ден управителят мистър Каркър свърши един куп работи и ощастливи със зъбите си един куп хора. Зъбите му блестяха и стърчаха в застрашителна степен навсякъде — в кантората, в двора, на улицата, в борсата. Стана пет часът, при което пристигна дорестият кон на мистър Каркър и ослепителните зъби се отправиха в посока на Чийпсайд.

Тъй като никой не би могъл, даже и да има желание за това, да язди бързо сред хаоса и тълпата в Сити по това време, а мистър Каркър нямаше подобно желание, той бавно се придвижваше напред, като си пробиваше път сред каруците и каретите, избягваше, доколкото бе възможно, мокрите и кални места по обилно залятата с вода улица и правеше неимоверни усилия да не изцапа себе си или своя жребец. Като хвърляше по някой поглед към минувачите, докато си яздеше така бавно, той внезапно зърна зализаната глава на Роб и кръглите му очи, така неотклонно вторачени в лицето му, сякаш изобщо не се бяха откъсвали, а самото момче, със засукана като пъстра змиорка кърпа, вързана на кръста, даваше явно да се разбере, че е готов да го следва, каквато и скорост да реши да развие управителят.

Тъй като това внимание, макар и твърде ласкателно, бе необичайно и предизвикваше любопитството на минувачите, мистър Каркър прибягна до по-глуха улица и по-чиста и премина в тръс. Роб моментално направи същото. Тогава мистър Каркър се впусна в лек галоп. Роб продължаваше да го следва. После управителят препусна силно. Момчето отново се справи. Всеки път, когато мистър Каркър се обръщаше, той неизменно виждаше Тудъл младши зад себе си, очевидно следващ го без усилие, размахващ лакти според утвърдените правила на джентълмените-професионалисти, които участвуват в надбягвания, и зрителите се обзалагат за тях.

Колкото и нелепо да бе това преследване, то свидетелствуваше за упражняваното върху момчето влияние и затова мистър Каркър, като си даваше вид, че не го забелязва, приближи с коня си къщата на мистър Тудъл. Тук той понамали скоростта и Роб излезе напред, за да му показва накъде да завие. Управителят извика на някакъв човек от съседен двор да му наглежда коня, докато той направи посещението си в една от сградите, появили се на мястото на Стагсовите градини, и слезе от седлото, като Роб почтително му държеше стремето.

— Хайде, сър — подкани го мистър Каркър, като го хвана за раменете, — тръгвайте!

Блудният син очевидно се притесняваше от посещението си в бащиния дом, но тъй като мистър Каркър го тласна напред, на него не му оставаше нищо друго, освен да отвори съответната врата и да приеме въвеждането си при своите братчета и сестричета, скупчени в несметно количество около масата за чай. При вида на блудния син, заловен от непознат човек, тези крехки родственици дружно нададоха вой, който така остро прониза сърцето на блудния син, че като видя как майка му се изправи сред тях, бледа и разтреперана, той се присъедини с гласа си към хоровия вой.

Без никакво съмнение повече, че непознатият бе, ако не самият мистър Кетч^[1], то някой от събратята му, всички млади членове на семейството заридаха още по-високо, а най-малките членове, неспособни да овладеят изблиците на чувства, свойствени на възрастта им, се тръшнаха по гръб, подобно пилета, изплашени от ястреб, и яростно заритаха. Най-накрая бедната Поли, с разтреперани устни, извиси глас сред врявата и запита:

— О, Роб, бедно мое момче, кажи най-сетне какво си направил!

— Нищо, майко — разплакано отвърна Роб, — попитай джентълмена.

— Не се тревожете — обади се мистър Каркър, — аз искам да му сторя добро.

След това изявление Поли, която до този момент не се бе разплакала, сега зарева. По-големите деца от фамилията Тудъл, очевидно възнамеряващи да се притекат на помощ, отпуснаха юмруци. А по-малките деца се струпаха около полата на майка си и занадничаха изпод пухкавите си ръчички към техния брат-разбойник и незнайния му приятел. Всички до един благославяха джентълмена с красивите зъби, желаещ да стори добро.

— Това приятелче — обърна се мистър Каркър към Поли, като леко раздруса Роб — е ваш син, нали, ма’ам?

— Да, сър — изхлипа Поли и се поклони, — да, сър.

— Лош син, смея да кажа — уточни мистър Каркър.

— За мен той никога не е бил лош син, сър — отвърна Поли.

— А за кого тогава? — попита мистър Каркър.

— Той бе малко буен, сър — отвърна Поли, като укроти бебето, което конвулсивно размахваше ръце и крака в опитите си да преодолее пространството помежду им и да се хвърли върху Байлър, — и попадна в неподходяща компания, но се надявам, че е разбрал колко лошо е всичко това, сър, и отново ще се поправи.

Мистър Каркър обгърна с поглед Поли, спретнатата стая, спретнатите дечица и простодушната физиономия, характерна за всички от семейство Тудъл, съчетаваща чертите на бащата и майката, повторена многократно наоколо му, и тогава той сякаш проумя основната цел на посещението си.

— Мъжът ви, както разбирам, не си е в къщи? — попита той.

— Не, сър — потвърди Поли. — Той е сега долу на линията.

Блудният син Роб очевидно изпита много голямо облекчение, като чу това, макар че, изцяло съсредоточил вниманието си в своя покровител, той почти не откъсваше очи от лицето му и само от време на време крадешком хвърляше печален поглед към майка си.

— Тогава — заяви мистър Каркър — ще ви разкажа как се натъкнах на вашия син, кой съм аз и какво възнамерявам да направя за него.

И мистър Каркър посвоему направи това, което каза, че отначало възнамерявал да стовари върху самонадеяната глава на момчето неизразими ужасии заради мотаенето му около фирмата „Домби и Син“. Че после се смилил с оглед на младостта му, изреченото покаяние и близките му. Че се опасявал да не предприеме необмислена стъпка спрямо момчето, с която би предизвикал неодобрение сред благоразумните, но че изцяло поемал отговорността върху себе си, както и риска от последствията. И че някогашната връзка на майка му със семейството на мистър Домби нямала нищо общо с въпроса, и че мистър Домби също нямал нищо общо, и че той, мистър Каркър, бил изцяло в центъра на тази работа, и че тя напълно зависела от него. Приписвайки си големи заслуги за своето благородство и приемайки не по-малкото признание за тези заслуги от страна на всички присъствуващи членове на семейството, мистър Каркър даде да се разбере косвено, но съвсем недвусмислено, че безграничната вярност, привързаност и преданост на Роб му се полагат завинаги по право и че това е най-малката благодарност, която може да му се окаже. А самият Роб бе до такава степен проникнат от тази велика истина, че докато стоеше и гледаше своя покровител със стичащи се по бузите сълзи, той така кимаше с лъскавата си глава, че тя сякаш отново се откъсна от плещите му, както и сутринта в ръцете на същия този покровител.

Поли, която не бе мигвала бог знае колко нощи наред заради този свой безпътен първороден син и не го бе виждала със седмици, едва ли не би паднала на колене пред управителя мистър Каркър като пред светия дух, въпреки зъбите му. Но мистър Каркър стана и се накани да си тръгва и в знак на благодарност тя само отправи към него майчини молитви и благословии — тъй като се плащаха от монетния двор на сърцето, и то за услуга, оказана от мистър Каркър, тези молитви и благословии бяха такова щедро възнаграждение, че управителят би трябвало да върне огромна сума като ресто и пак да остане богато платен.

Когато въпросният джентълмен започна да си проправя път към вратата сред тълпата деца, Роб се приближи до майка си и заедно с бебето я обгърна в своите обятия на разкаял се човек.

— Сега ще се старая много, скъпа майко. Кълна ти се от все сърце — каза Роб.

— О, старай се, скъпо мое момче! Сигурна съм, че ще го направиш заради нас и заради самия себе си! — заплака Поли и го целуна. — Нали ще се върнеш да си поговорим, след като изпратиш джентълмена?

— Не знам, майко — с колеблив глас отвърна Роб и сведе поглед. — Татко… кога се връща у дома?

— Чак в два часа утре сутринта.

— Ще се върна, скъпа майко — високо каза Роб.

И като мина сред братчетата и сестричетата си, надали пронизителен вик в отговор на горното обещание, той последва мистър Каркър навън.

— Какво! — възкликна мистър Каркър, дочул разговора. — Имаш лош баща, така ли?

— Не, сър! — учудено възрази Роб. — Няма на света по-добър и мил баща от моя.

— Защо тогава не искаш да го видиш? — осведоми се покровителят му.

— Има голяма разлика между майката и бащата, сър — обясни Роб със запъване. — Той сега едва ли би могъл да повярва, че ще се поправя… макар и да съм убеден, че ще се помъчи… но една майка… ТЯ винаги вярва в доброто, сър. Поне съм убеден, че моята майка вярва, бог да я благославя!

Устата на мистър Каркър се разтвори, но той не продума нищо, докато не се качи на седлото и не освободи наглеждалия коня му човек, след което се взря внимателно в съсредоточеното и напрегнато лице на момчето и рече:

— Ще дойдеш утре сутринта при мен и ще ти покажат къде живее старият джентълмен, който бе в кабинета ми заранта, при когото ще отидеш, както вече казах.

— Да, сър — отвърна Роб.

— Аз проявявам голям интерес към този възрастен джентълмен и служейки на него, ти ще служиш на мен, разбираш ли? Добре — добави той припряно, като видя как кръглото лице на момчето светна от думите му, — виждам, че разбираш. Искам да зная всичко относно този възрастен джентълмен, как прекарва времето си през деня — тъй желая да му оказвам помощ — и най-вече кой го посещава. Разбираш ли?

Роб поклати съсредоточеното си лице и отново повтори:

— Да, сър.

— Бих искал да съм сигурен, че има приятели, които са внимателни с него и не го забравят, защото сега той се чувствува много самотен, бедният човек. И че са привързани към него, както и към племенника му, който не е в Англия. Навярно ще дойде да го посети една много млада дама. Специално относно нея искам да знам всичко.

— Ще се погрижа, сър — рече момчето.

— Погрижи се също — отговори му покровителят, като се наклони напред, за да доближи ухилената си физиономия до лицето на момчето и да го потупа по рамото с дръжката на камшика си, — погрижи се също да не говориш за моите работи пред никой друг освен мен.

— Пред никой друг на света, сър — отвърна Роб и тръсна глава.

— Нито тук — рече мистър Каркър, като посочи жилището, откъдето бяха излезли, — нито където и да било другаде. Ще проверя колко предан и благодарен можеш да бъдеш. Ще те изпитам!

Каркър оголи зъби и раздвижи глава, поради което думите му прозвучаха не само като обещание, а и като заплаха. После извърна лице от очите на Роб — приковани така в него, сякаш с магия бе обсебил момчето духом и телом — и потегли. Но след като измина в тръс известно разстояние и отново усети, че верният му паж, препасан като преди, отново го съпровожда за голямо забавление на няколкото минувачи, той дръпна юздите, спря и му нареди да се маха. За да се убеди, че Роб ще изпълни заповедта, Каркър се обърна на седлото и проследи с поглед отдалечаващото се момче. Любопитно бе, че дори и сега Роб не можеше окончателно да откъсне очи от лицето на покровителя си и като се обръщаше непрестанно назад, за да го гледа, навлече върху себе си цял порой от удари и ръгания от страна на хората по улицата, но той, обладан единствено от една велика мисъл, изобщо не обръщаше внимание на това.

Управителят мистър Каркър яздеше бавно, с безгрижния вид на човек, добре свършил всички свои работи през деня и с чувство на облекчение престанал да мисли за тях. Извънредно благодушен и приветлив, мистър Каркър се движеше по улиците и тихичко си тананикаше. Той сякаш мъркаше, толкова бе доволен.

А наред с това мистър Каркър, така да се каже, мислено се припичаше пред камината. Удобно сгушен на кълбо в нечии нозе, той бе нащрек, готов да направи скок, да разкъса, да издраска или пък да поглади с кадифена лапичка в зависимост от настроението му или обстоятелствата. Няма ли някоя птичка в клетката, която да се нуждае от неговото внимание?

„Една много млада дама! — мислеше си управителят мистър Каркър, тананикайки си песенчица. — Да! Когато я видях за последен път, тя беше съвсем малко дете. Помня, че имаше тъмни очи и коса, както и приятно личице, много приятно личице. Смея да кажа, че е хубавичка.“

С още по-благодушен и предразполагащ вид, тананикащ песенчицата си, а гъстите му зъби вибриращи в такт с нея, мистър Каркър се движеше напред и най-сетне свърна в тъмната улица, където се намираше домът на мистър Домби. Той бе така погълнат от плетенето на паяжини около приятни личица и забулването им с мрежи, че изобщо не му минаваше през ума до какво място е стигнал, когато изведнъж, хвърляйки поглед към неприветливата редица от високи къщи, внезапно спря коня си на няколко ярда от вратата. Но за да стане ясно защо мистър Каркър внезапно спря коня си и какво привлече удивения му поглед, е необходимо да направим известно отклонение.

Мистър Тутс, освободил се от игото на Блимбър и встъпил в собственост върху известна част от своето светско богатство, която — както през последното полугодие на стажа си най-редовно бе съобщавал всяка вечер на мистър Фидър като ново откритие — изпълнителите на завещанието не могли да му отнемат, се бе захванал с огромно усърдие да изучава науката на живота. Обладан от благородния стремеж да направи блестяща и славна кариера, мистър Тутс си бе мебелирал прекрасно жилище, устроил бе вътре спортен кът, украсен с картини на състезателни коне — той не проявяваше и капчица интерес към тях, — а бе поставил също и диван, предизвикващ у него усещане за неразположеност. В този великолепен дом мистър Тутс се зае да култивира у себе си тези изтънчени умения, които извисяват и облагородяват духа, като главният му наставник в това отношение бе една интересна личност с прякора Бойкия петел — този човек, непрестанно споменаван в кръчмата „Черният язовец“, и в най-топло време носеше мъхесто бяло връхно палто и бъхтеше мистър Тутс по главата три пъти седмично срещу скромното възнаграждение от десет шилинга и шест пени за всяка визита.

Бойкия петел — истински Аполон в пантеона на мистър Тутс — го бе запознал с един маркировач, който го обучаваше в билярд, с един лейбгвардеец, който го обучаваше във фехтовка, с един човек, даващ под наем коне и коли, който го обучаваше в езда, с един корнуолски джентълмен, извънредно вещ по отношение на атлетиката, както и с още двама-трима приятели, не по-малко посветени в изящните изкуства. Под тяхното покровителство мистър Тутс не можеше да не напредва бързо и под тяхното ръководство той се залови за работа.

Но по неизвестни причини така се получи, че още преди да са загубили очарованието си като нови познати, мистър Тутс започна да се чувствува, кой знае защо, неспокоен и притеснен. Зърното му беше с люспи, които дори Бойкия петел не бе в състояние да изкълве. По време на почивка му се явяваха мрачни великани, които дори Бойкия петел не бе в състояние да повали. Сякаш нищо друго не оказваше такова благотворно въздействие върху мистър Тутс, както постоянните му отбивания в дома на мистър Домби, където оставяше визитните си картички. Не можеше да се намери бирник в целите британски владения — тази обширна територия, над която слънцето никога не залязва и където бирникът никога не си ляга^[2] — така редовен и настойчив в посещенията си, както мистър Тутс.

При визитите си мистър Тутс никога не се качваше горе и всеки път повтаряше една и съща церемония пред вратата на вестибюла, като за целта бе специално издокаран.

— О! Добро утро! — бе първата фраза на мистър Тутс, отправена към слугата. — За мистър Домби! — бе следващата му фраза, като връчваше една своя визитна картичка. — За мис Домби — бе поредната фраза при връчването на втората картичка.

След това мистър Тутс се обръщаше, сякаш се канеше да си тръгне, но слугата вече го познаваше добре и знаеше, че няма да си тръгне.

— О, моля за извинение — казваше мистър Тутс, като че ли внезапно му бе хрумнала тази мисъл. — В къщи ли е младата жена?

Слугата предполагаше, че е в къщи, но не бил съвсем сигурен. Той натискаше звънеца, който звънеше горе, поглеждаше нагоре към стълбите и казваше: да, в къщи била и слиза. Тогава се появяваше мис Нипър и слугата се оттегляше.

— О! Как сте? — с кикот питаше мистър Тутс, като се изчервяваше.

Сузан му благодареше и отвръщаше, че била много добре.

— Как се чувствува Диоген? — бе вторият въпрос на мистър Тутс.

Много добре наистина. С всеки изминат ден мис Флорънс все повече се привързвала към него. Мистър Тутс неизменно посрещаше тези думи със силен кикот, напомнящ отварянето на бутилка с пенливо питие.

— Мис Флорънс е добре, сър — добавяше Сузан.

— О, това няма никакво значение, благодаря — бе постоянният отговор на мистър Тутс, след който той винаги незабавно си тръгваше.

Очевидно бе, че мистър Тутс си е наумил нещо мъгляво, подтикващо го към умозаключението, че ако своевременно успее да получи ръката на Флорънс, ще бъде честит и блажен. Очевидно мистър Тутс се бе добрал до този извод по някакъв далечен и заобиколен път и се бе спрял на него. Сърцето му беше ранено. Той бе разтърсен. Беше се влюбил. Една вечер направи отчаяно усилие и не мигна цяла нощ, за да напише акростих, посветен на Флорънс, и докато го съчиняваше, се трогна до сълзи. Но успя да измудри само думите „Фея в моите очи“ — тук вдъхновението му секна, в прилива на което преди това бе успял да напише началните букви на останалите шест стиха.

Освен измислянето на този извънредно ловък и умен ход — да оставя ежедневно визитната си картичка на мистър Домби, — мозъкът на мистър Тутс не бе изобретил нищо повече относно обекта, превърнал сърцето му в свой пленник. Най-накрая, след дълбокомислени размишления, мистър Тутс се убеди, че би било важна крачка да се спечели благоразположението на мис Сузан Нипър, а после да й намекне за душевното си състояние.

Леко и шеговито ухажване на въпросната дама сякаш бе средството, до което трябваше да се прибегне в този начален стадий на романа, за да спечели Нипър на своя страна. Тъй като не бе в състояние сам да вземе решение по въпроса, той се посъветва с Петела — без да посвещава джентълмена в своята тайна, той само му каза, че някакъв си приятел от Уоркър изпратил писмо до него (мистър Тутс), за да го попита за мнението му по такъв един въпрос. След като Петела му отговори, че той винаги бил на принципа: „Върви напред и побеждавай“, а после добави: „Когато противникът е пред теб и ти предстои тежка задача, върви напред и я свърши“, мистър Тутс счете, че това е образно потвърждение на собствените му възгледи по въпроса и героично реши на следния ден да целуне мис Нипър.

И така, на следния ден мистър Тутс прибягна до някои от най-удивителните произведения, излезли някога от фирмата „Бърджес и Сие“, и се отправи към дома на мистър Домби с гореспоменатото намерение. Но когато приближи към мястото на действието, до такава степен загуби смелост, че макар и да пристигна в три часа следобед пред къщата, чак в шест часа почука.

Всичко последва както обикновено до момента, в който Сузан отговори, че младата й господарка била добре и мистър Тутс каза, че това нямало никакво значение. За нейно учудване мистър Тутс, вместо да изхвърчи светкавично след тази забележка, продължи да се мотае и кикоти.

— Навярно желаете да се качите горе, сър! — рече Сузан.

— Ами мисля да вляза — отвърна мистър Тутс.

Но вместо да се заизкачва по стълбите след затварянето на вратата, дръзкият Тутс непохватно се втурна към Сузан и прегръщайки тази прелестна особа, я целуна но бузата.

— Махайте се — извика Сузан — или ще ви издера очите.

— Само още една! — отвърна Тутс.

— Махайте се! — извика Сузан и го отблъсна. — При това праведници като вас! Докъде ще стигнем! Вървете си, сър!

Сузан не считаше опасността за сериозна и от смях не можеше да говори, но когато от стълбището Диоген дочу шумолене край стената, както и тътрене на крака и видя през перилата, че става някаква препирня и че в къщата е нахлул чужд човек, той стигна до съвсем различен извод, стрелна се надолу да окаже помощ и след миг захапа мистър Тутс за крака.

Сузан изписка, изсмя се, отвори вратата към улицата и изтича надолу по стълбите. Дръзкият Тутс се озова, залитащ, на улицата, а Диоген се бе вкопчил в крачола на панталона му, сякаш „Бърджес и Сие“ бяха негови готвачи, приготвили му вкусна празнична закусчица. След като бе отблъснат, Диоген се изтъркаля няколко пъти в прахта, изправи се и закръжи около зашеметения Тутс, понечвайки да го захапе отново. А мистър Каркър, спрял коня си недалече, за голямо свое изумление стана свидетел на цялата тази бъркотия, произтекла пред величествения дом на мистър Домби.

Диоген бе повикан и вратата се хлопна след него, а мистър Каркър продължи да наблюдава провалилия се Тутс — този джентълмен се подслони в един вход наблизо и превърза разкъсания крачол на панталона си със скъпа копринена кърпа, част от богатия му тоалет, подбран специално за похождението му.

— Извинете, сър — обади се мистър Каркър с най-предразполагащата си усмивка и приближи с коня. — Надявам се, че не сте пострадали?

— О, не, благодаря ви — отвърна мистър Тутс и вдигна зачервеното си лице, — няма никакво значение.

Ако можеше, мистър Тутс би дал да се разбере, че всичко това много му се нрави.

— Ако кучето беше забило зъбите си в крака, сър… — заговори Каркър, като оголи своите зъби.

— Не, благодаря ви — каза мистър Тутс, — всичко е наред. Всичко е чудесно, благодаря ви.

— Аз имам честта да познавам мистър Домби — забеляза Каркър.

— Наистина ли? — запита изчервилият се Тутс.

— И навярно ще ми разрешите, в негово отсъствие, да ви се извиня — заяви мистър Каркър, като свали шапката си — за неприятния случай и да изразя учудването си, че е могло да се случи подобно нещо.

Мистър Тутс е толкова доволен от проявената учтивост, както и от благоприятния случай да се сприятели с приятел на мистър Домби, че веднага изважда тефтера с визитните си картички и връчва името и адреса си на мистър Каркър, който отвръща на тази благовъзпитаност, като му дава своята, и те се разделят.

Точно когато мистър Каркър безшумно минава покрай къщата, като хвърля поглед към прозорците и се напряга да разпознае замисленото лице зад завесата, рунтавата глава на Диоген се явява редом до лицето и колкото и да го успокояват, кучето започва да лае и ръмжи отвисоко срещу Каркър, сякаш ще се нахвърли отгоре му и ще го разкъса на парчета.

Браво на теб, Дио, неразделни спътнико на господарката си! Излай още веднъж, още веднъж, с наежена глава, святкащи очи и гневно раззината уста, защото не можеш да го хванеш! Още веднъж, докато минава оттам! Добър нюх имаш, Дио — котка, приятелче, котка!