Чарлз Дикенс
Домби и син (25) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXIV
Заниманията на едно предано сърце

Сър Барнет и лейди Скетълс, много приятни хора, живееха в прекрасна вила във Фулам, на брега на Темза — това бе едно от най-прелестните места за живеене на света, особено по време на състезания по гребане, но понякога то имаше своите малки неудобства, сред които би могло да се спомене нахлуването на реката в гостната от време на време, както и съпровождащото го изчезване на тревната площ и храстите.

Сър Барнет Скетълс изразяваше значимостта на собствената си персона посредством старинна златна табакера и носна кърпа от тежка коприна, която обикновено с величествен жест изваждаше от джоба си подобно знаме и я ползуваше, като я държеше с две ръце. Целта в живота на сър Барнет бе непрестанно да разширява кръга на своите познати. Също както тежко тяло, хвърлено във вода — сравнението не трябва да се възприема като проява на неуважение към подобен достопочтен джентълмен, — съвсем в реда на нещата беше сър Барнет да образува непрекъснато нарастваща окръжност край себе си, докато обхване цялата площ наоколо. Или пък също както звук във въздуха, чийто вибрации, според теориите на един дълбокомислен съвременен философ, могат нескончаемо да се движат в безграничното пространство, нищо друго не бе в състояние да спре изследователското пътешествие на сър Барнет Скетълс в социалните сфери освен края на земното му битие.

За сър Барнет беше чест да запознава хората помежду им. Това занимание само по себе си му доставяше удоволствие, а и спомагаше за осъществяване на основната му цел. Например ако на сър Барнет му се удадеше възможността да се сдобие с някой съвсем нов гост или провинциален джентълмен, като го приемаше в гостоприемната си вила, още на сутринта след пристигането му сър Барнет му казваше:

— Е, уважаеми сър, имате ли пред вид някое лице, с което желаете да се запознаете? С кого желаете да се срещнете? Не проявявате ли интерес към писатели, живописци, скулптори, актьори и други хора от този род?

Възможно бе пациентът да отговори утвърдително и да спомене някой, който сър Барнет познаваше лично точно толкова, колкото познаваше и Птоломей Велики^[1]. Но сър Барнет отговаряше, че нямало по-лесно нещо на земята, тъй като въпросното лице му бил добър познат, веднага посещаваше споменатата личност, оставяше визитната си картичка и написваше кратка бележка: „Уважаеми сър… неудобството, произтичащо от високопоставеното Ви положение… един гост в дома ми силно желае естествено… лейди Скетълс и аз се присъединяваме… вярваме, че тъй като геният стои над условностите, Вие ще ни окажете изключителната чест и ще ни доставите удоволствието“ и т.н., и т.н. и по този начин убиваше с един куршум два заека.

Пускайки в ход табакерата и знамето, сър Барнет Скетълс отправи обичайния си въпрос към Флорънс още първата сутрин от пребиваването й. Когато Флорънс му благодари и отвърна, че нямало лице, което би искала специално да види, естествено бе тя да си помисли с болка в душата за бедния, изчезнал Уолтър. А когато сър Барнет Скетълс повтори любезната си покана и каза:

— Скъпа мис Домби, сигурна ли сте, че не можете да си спомните за някой човек, с когото вашият добър татко — моля ви, когато пишете на баща си, да му предадете поздрави от мен и лейди Скетълс — би искал да се запознаете?

Навярно бе естествено бедната й главица да клюмне малко и леко да се разтрепери, когато Флорънс тихо отвърна отрицателно.

Скетълс младши — много стегнат, що се отнася до връзката му, и много сериозен, що се отнася до душевното му състояние — прекарваше ваканцията си у дома и сякаш се чувствуваше потиснат от настойчивостта на прекрасната си майка да проявява внимание спрямо Флорънс. Друго, и то по-голямо мъчение, от което душата на младия Барнет се терзаеше, бе присъствието на поканените в бащиния му дом доктор и мисис Блимбър, за които младият джентълмен често казваше, че би предпочел да прекарат ваканцията си в пъкъла.

— Няма ли някой, когото вие можете да предложите, доктор Блимбър? — обърна се сър Барнет Скетълс към въпросния джентълмен.

— Много сте любезен, сър Барнет — отвърна доктор Блимбър. — Наистина трудно ми е да назова определено лице. Общо взето, бих искал да опозная ближните си, сър Барнет. Какво казва Теренций? Всеки, който има син, представлява интерес за мен.

— Мисис Блимбър няма ли желанието да се запознае с някоя забележителна личност?

Мисис Блимбър отвърна с мила усмивка и поклащане на небесносинята си шапка, че ако сър Барнет можел да я представи на Цицерон, тя би отправила към него такава молба. Но тъй като подобно познанство било невъзможно и тя вече се ползувала с благоразположението на домакина, както и с това на симпатичната му съпруга, а наред с това споделяла с доктора, нейния съпруг, надеждите, възлагани относно техния скъп син — при тези думи се забеляза как младият Барнет смръщи нос, — тя не се нуждаела от повече.

При тези обстоятелства сър Барнет бе принуден временно да се задоволи с присъствуващата компания. Флорънс беше доволна от отсъствието на много хора, тъй като тя трябваше да се отдаде на своето занимание, а то твърде много я поглъщаше и бе твърде съществено и значимо, за да бъде изместено от други неща.

В къщата гостуваха няколко деца — деца, които бяха също така открити и щастливи с майките и бащите си, както и румените момиченца в дома срещу тях. Деца, които не прикриваха любовта си, а свободно я изразяваха. Флорънс се опитваше да научи тайната им. Опитваше се да проумее какво й липсва на нея. Какво бе това просто изкуство, което те владееха, а тя — не. Как би могла да разбере от тях как да покаже на баща си, че го обича и да спечели любовта му.

Много дни наред Флорънс замислено наблюдаваше тези деца. Много пъти в ясно утро тя се привдигаше от леглото с изгрева на ослепителното слънце и като се разхождаше нагоре-надолу по речния бряг, преди още някой в къщата да е станал, тя поглеждаше към прозорците на стаите им и си мислеше за тях, още спящи, обградени с ласкава грижовност и нежна обич. В такива моменти тя се чувствуваше по-самотна, отколкото когато бе съвсем сама в голямата къща. И си мислеше, че по-добре е да се намира там, отколкото тук и че много по-спокойно е да се скрие от хората, вместо да общува с връстници и да установява колко различна е тя от тях. Но прилежна в своето занимание, макар че прелистването на всяка малка страничка от суровата книга я нараняваше болезнено, Флорънс остана сред децата и се опитваше с търпение и надежда да овладее знанието, към което се стремеше.

Ах! Как да го овладее! Как да научи същността на магията! Тук имаше дъщери, които владееха сърцата на бащите си — сутрин, когато ставаха, и вечер, когато си лягаха. Не беше необходимо да преодоляват неприязън, да се страхуват от студенина, да смекчават намръщени погледи. С настъпването на деня, когато прозорците един по един се отваряха, росата започваше да изсъхва по цветята и тревите, а по поляната заприпкваха детски крачка, Флорънс си мислеше, като поглеждаше грейналите личица, какво именно бе това нещо, което тя трябваше да научи от тези момиченца? Твърде късно бе да го научи от тях — всяко едно се приближаваше до баща си без всякакъв страх, подаваше устни и веднага получаваше целувка, обвиваше с ръка шията на баща си, навел се да прегърне дъщеря си. ТЯ не би могла да си позволи подобни волности. Ох! Нима надеждата не ставаше все по-малка, колкото повече изучаваше децата!

Добре си спомняше, че дори старицата, която я беше обрала като съвсем малко дете — образът на тази старица, къщата й и всяка нейна дума или действие се бяха запечатали в паметта й с незаличима яснота, каквато би могла да има само поразяващото впечатление в най-ранно детство, — бе говорила с любов за дъщеря си и бе вила страхотно от безутешна мъка поради разлъката с детето си. Но и нейната родна майка, мислеше си Флорънс, обзета от спомените, я бе обичала силно. А когато мигновено отново си припомняше за пропастта, отделяща я от баща й, Флорънс се разтреперваше и лицето й се обливаше в сълзи, като си представяше понякога, че майка й е жива и също така е престанала да я обича поради липсата й на онова неизвестно качество, с което би могла да спечели благоразположението на баща си съвсем естествено още от люлката, но не бе могла. Съзнаваше, че тези измислици накърняват паметта на майка й, че са несправедливи и неоснователни. Но тя така упорито се опитваше да оправдае баща си и да припише вината изцяло на себе си, че тези измислици не можеха да не минават бързо през ума й, подобно тъмна сянка.

Наред с другите гости скоро след Флорънс пристигна и едно красиво момиченце, три-четири години по-малко от нея, което бе сираче и го придружаваше леля му, дама с прошарени коси. Лелята често разговаряше с Флорънс и много обичаше (впрочем те всички обичаха) да слуша пеенето й привечер и тогава сядаше близо до нея, проявявайки майчин интерес. Бяха изминали само два дни от пристигането им, когато една топла сутрин Флорънс, седнала в беседката в градината, замислено наблюдаваше измежду клоните групичката деца на полянката и плетеше венец от цветя за едно от малките момиченца, любимка и галеница на всички останали дечица, и тогава внезапно чу как същата тази дама и племенницата й, разхождайки се из сенчестата алея наблизо, разговарят за нея.

— Флорънс сираче като мене ли е, лельо? — запита детето.

— Не, мила моя. Тя няма майка, но баща й е жив.

— Заради бедната си майка ли носи тя траур сега? — осведоми се незабавно детето.

— Не, заради единствения си брат.

— Няма ли си друг брат?

— Няма си.

— Нито сестра?

— Нито сестра.

— Много ми е мъчно! — възкликна малкото момиченце.

Тъй като след тези думи те спряха да говорят и загледани в минаващите лодки, се умълчаха за известно време, Флорънс, привдигнала се при споменаването на името й и събрала цветята си, за да иде и да им се обади, та да разберат, че тя е наблизо и може да ги чуе, отново седна и се залови за плетенето, като смяташе разговора за приключен. Но в следния миг той се поднови.

— Всички тук обичат Флорънс и смятам, че тя заслужава това — искрено заяви детето. — А къде е татко й?

След моментно мълчание лелята отвърна, че не знаела. Флорънс, отново скочила от пейката, се възпря от тона в гласа й, който я прикова на място, и тя бързо притисна венеца към гърдите си, като придържаше с две ръце цветята да не се разпилеят по земята.

— Надявам се, че е в Англия? — попита детето.

— Така мисля. Впрочем знам, че е в Англия.

— Идвал ли е някога тук?

— Мисля, че не. Не е идвал.

— А ще дойде ли да я види?

— Мисля, че не.

— Да не би да е куц, сляп или болен, лельо? — рече детето.

Цветята, които Флорънс притискаше към гърдите си, започнаха да се сипят, щом дочу тези думи, изречени с такова недоумение. Тя ги притисна още по-силно, а лицето й се склони над тях.

— Кейт — заговори дамата след поредното си кратко мълчание, — ще ти разкажа цялата истина за Флорънс, която чух и на която вярвам. Не я разказвай на друг, защото навярно тук не я знаят и това може да й причини болка.

— Няма да я разказвам! — закле се детето.

— Знам, че няма — отвърна дамата. — Мога да ти вярвам като на себе си. Смея да кажа, Кейт, че бащата на Флорънс не я обича, рядко я вижда, никога не е бил мил с нея досега, а сега напълно я пренебрегва и отбягва. Тя би го обичала от все сърце, ако той я допусне до себе си, но той не би го сторил, макар че тя няма никаква вина. Всички добри хора би трябвало много да я обичат и да й съчувствуват.

Още няколко от цветята, притискани от Флорънс, паднаха на земята, а тези, които тя продължаваше да държи, бяха мокри, но не от росата. Лицето й се сведе върху пълните с цветя ръце.

— Бедната Флорънс! Милата, добра Флорънс! — възкликна детето.

— Знаеш ли защо ти разказах това, Кейт? — запита дамата.

— За да бъда много мила с нея и да се помъча да й доставя радост. Нали това е причината, лельо?

— Донякъде — съгласи се лелята, — но не съвсем. Макар че я виждаме така весела, усмихваща се приветливо на всички, готова да услужи на всекиго, включваща се в различните развлечения тук, тя надали е щастлива. Не мислиш ли и ти същото, Кейт?

— Боя се, че наистина не е щастлива — отвърна малкото момиченце.

— И можеш да разбереш — продължи дамата — защо при вида на деца, чиито родители ги обичат и се гордеят с тях — каквито сега тук има много на брой, — тя скришом се натъжава?

— Да, мила лельо — каза детето. — Разбирам това много добре. Бедната Флорънс.

Върху земята изпопадаха още цветя, а тези, които Флорънс притискаше към гърдите си, потръпваха, сякаш пронизани от студен вихър.

— Скъпа моя Кейт — заговори дамата с тон, който, макар и сериозен, бе същевременно много спокоен и благ — още в началото този тон бе направил силно впечатление на Флорънс, — от всички деца тук ти не предизвикваш у нея мъка и си й най-подходяща приятелка. Ти не можеш като по-щастливите деца, въпреки че те го правят, без да искат…

— Няма по-щастлива от мен, лельо! — възкликна детето и сякаш се залепи за леля си.

— … Ти не можеш като останалите деца, скъпа Кейт, да й напомняш за нещастието. И затова бих искала да вложиш голямо старание в опитите си да се сприятелиш с нея и да помниш, че понесената от теб загуба — слава богу, че бе твърде рано, за да можеш да осъзнаеш истинското й значение — ти дава права и привилегии спрямо бедната Флорънс.

— Но с теб, лельо, аз никога не съм била лишена от родителска обич — каза детето.

— Както и да е, скъпа моя — отвърна лелята, — твоето нещастие е много по-малко от това на Флорънс, защото никое сираче в целия свят не може да се чувствува толкова самотно, колкото детето, на което неговият жив роден баща му отказва обичта си.

Цветята се разпиляха по земята като пясък. Освободените ръце закриха лицето и осиротялата Флорънс се свлече върху земята и плака дълго и горчиво.

Но силна духом и твърда в благородното си намерение, Флорънс се бе вкопчила в идеята така здраво, както умиращата й майка се бе вкопчила в дъщеря си в деня, когато се роди Пол. Баща й не знаеше колко много го обича тя. Колкото и дълго да се наложи да чака и колкото и бавно да тече времето, рано или късно тя трябва да накара баща си да осъзнае любовта й към него. А дотогава трябва да внимава да не би с необмислена дума, поглед или изблик на чувство, предизвикани от случайни обстоятелства, да изрази недоволство от него или да даде повод за слуховете, които го настройват срещу нея.

Даже когато отвръщаше на привързаността на осиротялото момиченце, което тя много харесваше и имаше всички основания да обича, Флорънс не забравяше за баща си. Ако тя се отнасяше към сирачето с по-голяма нежност, отколкото към останалите, разсъждаваше Флорънс, тя би потвърдила мнението — у един човек със сигурност, а възможно и у повече, — че баща й е жесток и безчовечен. Със своите предпочитания тя не трябва да подкрепя подобно мнение. Дочутият разговор й даваше повод не да се самоутешава, а да предпазва него. И отдадена на заниманията на своето сърце, Флорънс това и правеше.

И винаги го правеше. Ако четеше на глас книга и в приказката се разправяше за лош баща, тя изпитваше болка не заради самата себе си, а че те могат да свържат това с него. И тя чувствуваше същото по време на всяка представена от децата пиеска или жива картина, по време на всяка тяхна игра. Поводите за проява на загриженост към баща й бяха толкова много на брой, че тя често изпитваше съмнение дали не е по-добре да се върне в старата си къща и скрита в сянката на еднообразните стени, да живее необезпокоявана от никого. Малцина бяха тези, които, като гледаха кротката Флорънс в крехката й девича възраст — една скромна малка кралица в детските празненства, — можеха да си представят какво бреме от свещени грижи е легнало върху душата й! Малцина от тези, които се сковаваха във вледеняващата атмосфера около баща й, можеха да допуснат с каква огромна жарава от чувства е обграден той!

Флорънс влагаше в заниманията си голямо търпение и когато не успя да се добере до тайната на онова непонятно качество, което търсеше сред групичката деца, гостуващи в къщата, рано сутрин тя често започна да се отправя към челядта на бедните хора. Но Флорънс намери и тях за твърде напреднали, за да се поучава. Те отдавна си бяха заели своето място в дома и не стояха като нея отвън пред залостената врата.

Няколко пъти тя бе виждала един мъж, заловил се рано за работа, а край него често седеше момиченце приблизително на нейната възраст. Той изглеждаше много беден човек, който по всяка вероятност нямаше постоянна работа и при отлив бродеше по брега на реката и се ровеше за отпадъци и парчетии в калта. Понякога обработваше неплодородната си жалка градинка пред къщурката си, а друг път поправяше своята мизерна стара лодка или пък вършеше подобна работа за съседа си според случая. С каквото и да се занимаваше мъжът, момиченцето, когато беше с него, никога нищо не правеше, а седеше, вяло, унило и отпуснато.

Флорънс често беше изпитвала желание да заговори този човек, но не се осмеляваше, тъй като той не се обръщаше към нея. Една сутрин обаче тя внезапно случайно се натъкна на него, когато излизаше от страничната пътечка сред подкастрените върби, водеща до камениста малка площадка между дома му и реката, където той, наведен над запаления от него огън, се занимаваше със запушването на старата лодка, обърната наблизо с дъното нагоре, и като чу стъпките й, вдигна глава и я поздрави с „добро утро“.

— Добро утро — отвърна Флорънс и го приближи. — Рано сте се захванали за работа.

— Бих се радвал, ако често мога да се захващам и още по-рано за работа, мис, стига да имам какво да върша.

— Толкова ли трудно се намира работа? — попита Флорънс.

— За МЕН е трудно — отговори мъжът.

Флорънс хвърли поглед към момичето, което седеше свито, опряло лакти на коленете си, хванало брадичката си в ръка, и запита:

— Това дъщеря ви ли е?

Той бързо повдигна глава, извърна грейналото си лице към седналото момиче и кимна утвърдително. Флорънс също погледна към момичето и любезно го поздрави. Неприветливо и намръщено, то измърмори нещо в отговор.

— И тя ли се нуждае от работа? — осведоми се Флорънс.

Мъжът поклати глава.

— Не, мис — отговори той. — Аз работя и за двамата.

— Значи, вие сте само двама? — каза Флорънс.

— Само двама — рече мъжът. — Майка й почина преди десет години. Марта — той отново повдигна глава и подсвирна на момичето, — няма ли да си поговориш с тази хубава млада госпожица?

Момичето нервно сви приведените си рамене и обърна глава встрани. Грозно, уродливо, сприхаво, болнаво, парцаливо, мръсно… но обградено с любов. О, да! Флорънс бе забелязала отправения към момичето поглед на бащата и бе почувствувала колко различен е този поглед от нечий друг.

— Боя се, че тази сутрин на моето бедно момиче не му е много добре — обади се мъжът, като прекъсна работата си и се загледа в грозната си рожба със съчувствие, което изглеждаше още по-трогателно поради своята грубоватост.

— Да не е болна — обади се Флорънс.

Човекът дълбоко въздъхна.

— Струва ми се, че в продължение на вече пет години — отвърна той, все така загледан в дъщеря си — Марта не е била здрава и пет дни наред.

— Не, в продължение на много повече от пет години, Джон — обади се съседът, дошъл да му помогне при запушването на лодката.

— Така ли мислиш? Че са много повече от пет години? — възкликна бащата, като тикна назад смачканата си шапка и потърка с ръка челото си. — Възможно е. Сякаш бе много, много отдавна.

— А с течение на времето — продължи съседът — ти още повече я глезиш и й угаждаш, Джон, докато тя се превърне в тежест за самата себе си и всички останали наоколо.

— Но не и за мен — заяви бащата и отново се захвана за работа. — Не и за мен.

Флорънс усети — кой би могъл да го усети по-добре от нея — колко искрен беше отговорът му. Тя пристъпи по-близо до бащата, обхваната от желанието да докосне мазолестата му ръка и да му благодари за обичта към жалкото същество, на което той гледаше със съвсем други очи, отколкото останалите хора.

— Кой друг освен мен би могъл да угажда — ако това наистина е угаждане — на бедното ми момиче? — запита бащата.

— Да, да! — високо отвърна съседът. — Така е, Джон! Ами ти? Ти лишаваш себе си, за да даваш на нея. Заради нея ти си се превърнал в пълен роб. Водиш жалко съществуване, за да се грижиш за нея. А тя напълно нехае за това! Сигурно не смяташ, че тя осъзнава усилията ти?

Бащата отново вдигна глава и й подсвирна. В отговор Марта отново нервно сви приведените си рамене и той бе доволен и щастлив.

— Само заради това, мис — каза съседът с усмивка, в която се криеше много по-голямо съчувствие, отколкото изразяваха думите му, — само за да получи това, той не се отделя от нея.

— Защото ще настане ден и този ден отдавна е почнал да наближава — промълви бащата и ниско се сведе над работата си, — когато даже за да видя как потрепва пръстчето на клетото ми дете или му се развява косата, аз ще трябва да възкресявам мъртвите.

Флорънс безмълвно сложи малко пари върху лодката близо до ръката му и отмина.

Сега Флорънс започна да си мисли дали ако се разболее, ако залинее като бедния си брат, баща й ще разбере, че тя го е обичала, дали тогава ще му стане скъпа, дали ще се приближи до постелята й, когато е отпаднала и очите й са замъглени, дали ще я вземе в обятията си и ще зачеркне миналото? Би ли могъл при промененото й състояние да й прости, че не е успяла да разкрие детското си сърчице пред него, и възможно ли е опрощението му да е такова, че тя да може без всякакво смущение да му разправи с какви чувства е излязла от стаята му през онази нощ, какво възнамерявала да му каже, ако й беше достигнал куражът, и какви усилия е положила след това да намери пътя, неоткрит от нея в детството?

Да, тя си мислеше, че ако е на смъртния си одър, той би се умилостивил. Мислеше си, че ако лежеше, спокойна и примирена с участта си, в постелята, около която кръжаха спомените за скъпото им момче, той би се трогнал и би й рекъл: „Скъпа Флорънс, не умирай заради мен и ние ще живеем и ще се обичаме, както бихме могли да се обичаме, и ще бъдем щастливи през всичките тези години!“ Тя си мислеше, че ако чуе подобни думи от него и го прегърне, би му отвърнала усмихнато: „Твърде късно е, но едно нещо зная — това би било за мен най-голямото щастие, скъпи татко!“, а после ще го напусне с благословия на уста.

Под влияние на тези размишления златистата вода върху стената, запечатала се в паметта й, започна да й прилича на поток, устремил се към покоя, както и към владенията, където нейните рано отишли си близки я очакваха, хванати за ръце. И често, когато гледаше тъмната река, плискаща се в нозете й, тя си спомняше не с чувство на ужас, а с благоговейна почуда за онази река, която според думите на брат й го отнасяла.

Споменът за бащата и болната му дъщеря все още бе пресен в съзнанието на Флорънс — всъщност не бе минала и седмица от срещата й с тях, — когато един следобед сър Барнет и лейди Скетълс, отправяйки се на разходка по междуселските пътища, й предложиха да им прави компания. Флорънс с готовност се съгласи и лейди Скетълс естествено веднага даде разпорежданията си на младия Барнет да ги придружи — най-голямото удоволствие на лейди Скетълс бе да вижда големия си син под ръка с Флорънс.

Обективно казано, Барнет, изглежда, изпитваше напълно противоположни чувства по въпроса и при такива случаи често изразяваше мнението си на глас, макар и твърде неопределено, относно „тайфата момичета“. Тъй като обаче Флорънс неизменно запазваше благия си прав, само за няколко минути обикновено й се удаваше да накара младия джентълмен да се примири с участта си и така те дружески се разхождаха, а лейди Скетълс и сър Барнет вървяха след тях в състояние на пълно задоволство и крайно блаженство.

В същия порядък се движеха те и през този въпросен следобед и Флорънс почти бе успяла да преодолее настоящото недоволство на Скетълс младши от съдбата му, когато ги приближи един джентълмен, яхнал кон, вгледа се съсредоточено в тях, докато отминаваше, а после дръпна юздата, завъртя се и отново се върна, почтително свалил шапка.

Джентълменът се бе вгледал специално във Флорънс и когато при връщането му малката групичка се спря, той се поклони на нея, преди да отправи поздрав към сър Барнет и съпругата му. Флорънс не си спомняше да го е виждала някъде, но неволно трепна при приближаването му и отстъпи назад.

— Конят ми е много кротък, уверявам ви — каза джентълменът.

Не конят беше причината, а нещо у самия джентълмен — Флорънс не би могла да определи какво, — което я накара да подскочи като ужилена.

— Струва ми се, че имам честта да говоря с мис Домби? — рече джентълменът с най-предразполагаща усмивка.

След утвърдителното й кимване той добави:

— Казвам се Каркър. Едва ли бих могъл да се надявам мис Домби да ме знае освен по име. Каркър.

Флорънс усети, че я побиват странни студени тръпки, въпреки че денят беше горещ. Тя му представи домакините, които проявиха към него голяма благосклонност.

— Хиляди извинения! — каза мистър Каркър. — Но утре сутринта отивам при мистър Домби в Лемингтън и ако мис Домби ме натовари с някакво поръчение, излишно е да ви споменавам какво огромно удоволствие би представлявало това за мен.

Като съобрази бързо, че Флорънс вероятно би желала да напише писмо до баща си, сър Барнет предложи да се върнат обратно и покани мистър Каркър да вечеря у тях, така както бе облечен в костюм за езда. За съжаление мистър Каркър бил вече поканен на вечеря другаде, но ако мис Домби желаела да напише писмо, той с най-голяма охота би ги придружил до дома и като покорен слуга би изчакал колкото било необходимо. Като каза всичко това с най-широката си възможна усмивка и като се наведе ниско да потупа коня си по шията, Флорънс срещна погледа му и по-скоро почувствува, отколкото чу следните думи: „За кораба няма никакво известие.“

Объркана, изплашена, стресната от него, без дори да е сигурна, че е изрекъл тези слова, тъй като, изглежда, й ги бе внушил по необикновен начин чрез усмивката си, вместо да ги изговори, Флорънс тихо отвърна, че му била много признателна, но нямала да пише и нямала какво да предаде.

— Няма ли да изпратите нещо, мис Домби? — запита човекът с проблясващите зъби.

— Нищо — отвърна Флорънс — освен моите… освен моите най-сърдечни поздрави… ако обичате.

Колкото и да бе разстроена, Флорънс вдигна глава и отправи към него умолителен и красноречив поглед, с който очевидно го призоваваше, в случай че му е известно — а на него очевидно му бе известно, — че предаването на каквото и да било нещо от нейна страна на баща й е крайно необичайно, да прояви милост към нея. Мистър Каркър се усмихна, направи нисък поклон и като прие най-искрени благопожелания за мистър Домби от името на сър Барнет и лейди Скетълс, се сбогува и отмина, оставяйки извънредно благоприятно впечатление у достолепната двойка. След като си тръгна, Флорънс започна толкова силно да се тресе от ужас, че сър Барнет предположи, позовавайки се на народното поверие, че някой й копаел гроб. В този миг мистър Каркър, завивайки край ъгъла, се обърна, поклони се и изчезна, сякаш моментално се отправи към гробищата, за да се заеме с гореспоменатото действие.