Чарлз Дикенс
Домби и син (20) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XIX
Уолтър заминава

Дървеният мичман пред вратата на майстора на корабни уреди, както би могло да се очаква от такъв коравосърдечен малък мичман, какъвто бе той, остана напълно безучастен към заминаването на Уолтър дори когато изтичаше и последният ден от пребиваването на момчето в гостната отзад. С квадрант на кръглото си черно копче, служещо му за око, заел старата си поза на неизтощима бодрост, мичманът показваше в най-изгодна светлина миниатюрните си панталонки и погълнат от научни изследвания, не проявяваше интерес към хорските грижи. Това създание до такава степен зависеше от външните обстоятелства, че в сухо време се покриваше с прах, в мъглив ден се обсипваше с дребни сажди, в дъждовен ден зацапаната му униформа отново грейваше за кратко, а в зноен ден се изприщваше, но иначе бе безчувствен, неотстъпчив, самодоволен мичман, потънал в собствените си открития и толкова малко занимаващ се с това, което става около него на земята, колкото Архимед при обсадата на Сиракуза^[1].

Във всеки случай такъв изглеждаше мичманът при тогавашното състояние на нещата у дома. Уолтър непрекъснато го поглеждаше с любов при всяко свое влизане или излизане, а когато момчето го нямаше наоколо, бедният стар чичо Сол отиваше, облягаше се на вратата и отпускаше уморената си перука съвсем близо до катарамките върху обувките на гения-хранител на неговата търговия и магазин. Но и най-свирепият идол с уста, разтеглена до ушите, и кръвожаден лик, направен от пера на папагали, не би могъл да бъде толкова безучастен към молбите на своите поклонници-диваци, както бе мичманът към всички тези прояви на привързаност.

Тежко бе на сърцето на Уолтър, когато оглеждаше старата си спалня там горе сред подпорите и похлупаците върху комините и си мислеше, че само след една нощ, вече настъпваща, той навярно завинаги ще приключи познанството си с тази стая. Изпразнена от малкото на брой книги и картини, тя го гледаше студено и укорително заради напускането му и вече загатваше за предстоящото отчуждение. „Само след няколко часа — мислеше си Уолтър — и всички мечти още от времето, когато бях ученик, ще ми бъдат така чужди, както и тази стара стая. Мечтите могат да се върнат пак в сънищата ми, а и аз мога да си дойда наяве отново тук, възможно е. Но поне мечтите няма да принадлежат на друг господар, а стаята може да има десетки такива и всеки един от тях може би ще внесе промяна, ще я занемари или ще злоупотреби с нея.“

Но чичо му не трябваше да бъде оставян сам в малката гостна отзад, където сега седеше без ничие друго присъствие, тъй като капитан Кътъл, съобразителен в своята грубоватост, умишлено не бе дошъл, макар и против волята си, за да могат те да си поговорят насаме. Така че Уолтър, току-що завърнал се у дома след суетнята на последния си ден, бързо слезе долу, за да прави компания на чичо си.

— Чичо — весело го попита той, като постави ръка върху рамото на стария човек, — какво да ти изпратя от Барбадос?

— Надежда, скъпи мой Уоли. Надежда, че ще се видим отново преди гроба. Изпрати ми колкото може повече от нея.

— Ще ти изпратя, чичо. Имам достатъчно, дори в излишък и няма да ми се досвиди. А колкото до живи костенурки, лимони за пунша на капитан Кътъл, конфитюри за теб в неделни дни и други подобни неща, ще ти изпратя цели кораби, чичо, когато забогатея.

Старият Сол изтри очилата си и леко се усмихна.

— Наистина, чичо! — радостно възкликна Уолтър, като го потупа още няколко пъти по рамото. — Ти ободри мен, а аз ще ободря теб. Утре сутринта ще бъдем весели като птички, чичо, и ще летим високо. А що се отнася до очакванията ми, те се извисяват надалеч като песен.

— Уоли, скъпо мое момче — каза старият човек, — ще направя всичко възможно, ще направя всичко възможно.

— А това, което за тебе е възможно да направиш — рече Уолтър и се разнесе приятният му смях, — според мен е възможно най-възможното и нали няма да забравяш, чичо, какво трябва да ми изпращаш?

— Няма, Уоли — отговори старият човек. — Ще ти пиша за всичко, което чуя относно мис Домби, сега, когато е останала съвсем самичка, горкичкото невинно дете. Макар да се страхувам, Уоли, че то няма да е много.

— Слушай какво ще ти кажа, чичо — заговори Уолтър след кратко колебание, — преди малко бях там.

— Нима? — прошепна старият човек и повдигна вежди, а заедно с тях и очилата си.

— Не за да я видя — обясни Уолтър, — въпреки че бих могъл, смея да кажа, ако бях помолил, тъй като мистър Домби отсъствува от града, а да се сбогувам със Сузан. Смятах, че мога да се осмеля да сторя това, разбираш ли, при настъпилите обстоятелства и като се има пред вид кога видях мис Домби за последен път.

— Да, момчето ми, да — съгласи се чичо му и излезе от моментния си унес.

— И така, аз я видях — продължи Уолтър, — имам пред вид Сузан, и й казах, че заминавам и потеглям още утре. И рекох, чичо, че ти винаги си проявявал интерес към мис Домби още от онази вечер, когато тя бе у дома, че винаги си й желал здраве и щастие и че за теб би било чест и удоволствие да й направиш някаква услуга. Смятах, че мога да кажа това, разбираш ли, при настъпилите обстоятелства. Не мислиш ли и ти същото?

— Да, момчето ми, да — съгласи се чичо му с предишния си тон.

— А после добавих — продължи Уолтър, — че ако тя — имам пред вид Сузан, — ако някога би могла да те уведомява самата тя, мисис Ричардс или някой друг, който има път насам, че мис Домби е здрава и щастлива, ти би бил много доволен, би ми го съобщил в писмо и аз също така бих бил много доволен. Слушай! Честна дума, чичо — рече Уолтър, — почти не мигнах през цялата тази нощ при мисълта, че ще сторя това и когато излязох, не можах да реша дали да го направя, или не, но съм убеден, че го желаех с цялата си душа и щях много да се измъчвам после, ако не го бях извършил.

Искреното му поведение и глас съответствуваха на думите му и напълно потвърждаваха тяхната чистосърдечност.

— И така, ако някога я видиш, чичо — рече Уолтър, — този път имам пред вид мис Домби, а, кой знае, може и да я видиш, кажи й колко много й съчувствувах, колко много мислех за нея, докато бях тук, как говорех за нея със сълзи на очи, чичо, последната вечер преди заминаването ми. Кажи й как съм рекъл, че никога не бих могъл да забравя милото й държане, прелестното й лице и най-вече — трогателната й доброта. И тъй като не съм ги събул от краката на жена или на млада дама, а от краката на малко невинно дете — обясни Уолтър, — кажи й, ако нямаш нищо против, чичо, че съм запазил онези обувчици — тя ще си спомни колко често се изуваха в онази вечер — и съм ги взел със себе си за спомен.

Точно в този миг въпросните обувчици се отправяха на път в един от сандъците на Уолтър. Носачът, отнасящ на количка багажа на момчето до пристанището, за да бъде той натоварен на борда на „Син и Наследник“, се бе добрал до тях и ги извозваше точно под носа на равнодушния мичман, преди още собственикът им да бе довършил фразата си.

Но на стария моряк можеше да се прости за равнодушието към отнесеното съкровище. В същия миг под носа му или по-точно в зрителното му поле, напълно навлизайки в сферата на неговото разтревожено, напрегнато и зорко наблюдение, се явиха Флорънс и Сузан Нипър. Флорънс малко плахо се взря в лицето му и се стресна здравата от неговия дървен взор.

Нещо повече — те влязоха в магазина и стигнаха до вратата на гостната, без да бъдат забелязани от някой друг освен от мичмана. И Уолтър, обърнат с гръб към вратата, би продължил да бъде все така в пълно неведение относно тази поява, ако не бе видял как чичо му скочи от стола, на който седеше, и едва не се препъна в друг.

— Чакай, чичо — възкликна Уолтър. — Какво има?

Старият Соломон отговори:

— Мис Домби!

— Възможно ли е това? — извика Уолтър, огледа се и на свой ред се сепна. — Гледай ти!

Да, това бе толкова възможно и несъмнено, че още не изрекъл тези думи, и мис Флорънс мина покрай него, сложи двете си ръце върху тютюневите по цвят ревери на чичо Сол, целуна го по бузата и като се обърна, подаде ръка на Уолтър с такава неподправена искреност и сериозност, каквито в целия свят единствено тя би могла да прояви.

— Заминаваш ли, Уолтър? — попита Флорънс.

— Да, мис Домби — отвърна той, но не прозвуча така преизпълнен с надежди, както се бе опитал да отговори. — Потеглям на път.

— А чичо ти? — рече Флорънс и отново погледна към Соломон. — На него му е мъчно, че тръгваш, сигурна съм. Ах! Виждам, че е точно така. Скъпи Уолтър, на мен също ми е много мъчно.

— Боже господи! — възкликна мис Нипър. — Толкова много са тези, без които бихме могли да минем, ако става дума за бройката, а като надзирателка мисис Пипчин струва по-скъпо и от златото, а пък ако са необходими познания относно поддържането на чернокожи в робство, семейство Блимбър са най-подходящите хора за тази ситуация.

След тези думи мис Нипър развърза бонето си, надникна разсеяно няколко пъти в едно черно чайниче, поставено върху масата редом до съответния скромен сервиз, тръсна глава, както и желязната кутия за чай и без някой да я моли, се зае с приготовлението на чая.

Междувременно Флорънс отново се бе извърнала към майстора на корабни уреди, който бе изцяло обзет от възторг и удивление.

— Колко е пораснала! — повтаряше старият Сол. — Колко се е разхубавила! И въпреки това изобщо не се е променила! Все си е същата!

— Наистина ли? — попита Флорънс.

— Да-а! — отвърна старият Сол, бавно разтърквайки ръце, и когато забеляза леко замисления израз в грейналите очи, отправени към него, той добави полугласно:

— Да, това изражение го имаше на лицето й и тогава!

— Вие ме помните — усмихна се Флорънс, — а аз бях тогава съвсем малко дете.

— Моя скъпа млада госпожице — отвърна майсторът на корабни уреди, — как бих могъл да ви забравя, след като толкова често си спомням за вас, пък и непрекъснато слушам за вас оттогава. Всъщност точно в момента, когато влизахте, Уоли ми разправяше за вас и ми даваше поръчение относно вас и…

— Така ли? — прекъсна го Флорънс. — Благодаря ти, Уолтър! Ах, благодаря ти, Уолтър. А аз се страхувах, че ти можеш да тръгнеш и изобщо да не се сетиш за мен — и тя отново му подаде ръчицата си с такава непринуденост и доверчивост, че Уолтър я задържа за миг в своята и не му се искаше да я пуска.

И все пак Уолтър не държеше ръката й по същия начин, както бе я държал някога и досегът не пробуждаше старите фантазии на момчешките му години, които съвсем до неотдавна кръжаха около него и предизвикваха смут със своите неясни и откъслечни форми. Чистотата и невинността в ласкавото й отношение, безграничното доверие и неприкритата привързаност към него, ясно изразени в преданите й очи и озаряващи прекрасното й лице, въпреки усмивката, хвърляща сянка върху него — уви, усмивката бе твърде печална, за да огрее лика й, — нямаха нищо общо с предишната романтичност. Те отново му навяха мисли за смъртния одър на малкото момче, край който я бе видял, и за любовта, която детето бе изпитвало към нея. И понесена върху крилете на тези спомени, тя сякаш започна да се извисява високо над празните му илюзии, към по-чисти и ведри простори.

— Аз… аз се боя, че трябва да ви наричам „чичото на Уолтър“, сър — обърна се Флорънс към стария човек, — ако ми разрешите.

— Моя скъпа млада госпожице — възкликна старият Сол. — Аз ли да ви разрешавам! Боже мой!

— Ние винаги така ви наричахме, когато говорехме за вас — обясни Флорънс, като се огледа и тихо въздъхна. — Хубавата стара гостна! Съвсем същата! Как добре си я спомням!

Старият Сол погледна първо към нея, после към племенника си, а след това потърка ръце, потърка очилата си и едва чуто прошепна:

— Ах, времето лети, лети, лети!

Последва кратко мълчание, през което Сузан сръчно измъкна още две чаши и две чинийки от бюфета и зачака запарването на чая с дълбокомислен вид.

— Искам да кажа на чичото на Уолтър — заговори Флорънс и плахо докосна поставената върху масата ръка на стария човек, за да привлече вниманието му — нещо, което ме безпокои. Той ще остане сам и ако ми разреши… не да заемам мястото на Уолтър, защото не бих могла да сторя това, а да му бъда верен приятел и да му помагам, колкото мога, докато Уолтър го няма, ще му бъда много признателна. Ще ми разрешите ли? Бих ли могла, чичо на Уолтър?

Майсторът на корабни уреди безмълвно притисна ръката й до устните си, а Сузан Нипър скръсти ръце, облегна се назад на председателското място, което сама си бе избрала, захапа крайчеца на едната връзка на бонето си и като отправи поглед към прозорчето на тавана, кротко въздъхна.

— Ще ми разрешите да идвам у вас да ви виждам — продължи Флорънс, — когато мога. И ще ми разправяте всичко за себе си и Уолтър. Няма да скривате нищо от Сузан, когато тя ви навестява без мен, а ще споделяте с нас, ще ни се доверявате и ще разчитате на нас. И ще се постараете да ни приемете като ваша утеха. Нали, чичо на Уолтър?

Взряното в него миловидно лице, кротките умоляващи очи, нежният гласец и лекият допир до ръката му изглеждаха още по-привлекателни поради детското уважение и преклонение пред възрастта му, предизвикващи у нея грациозно смущение и плаха нерешителност — всичко това, както и присъщата й сериозност така завладяха бедния стар майстор на корабни уреди, че той едва промълви:

— Уоли, отговори от мое име, скъпи мой. Безкрайно съм благодарен.

— Недей, Уолтър — отвърна Флорънс с тиха усмивка. — Ако обичаш, не казвай нищо от негово име. Аз го разбирам много добре, а пък и трябва да се научим да разговаряме помежду си без теб, скъпи Уолтър.

Тъжният тон, с който тя произнесе последните думи, трогна Уолтър повече от всичко останало.

— Мис Флорънс — заговори той, като се опита да възвърне бодрия тон, с който бе водил разговора с чичо си. — Убеден съм, че аз не бих могъл по-добре от чичо си да изразя своята признателност за проявената доброта. Но даже и да притежавам умението да говоря в продължение на цял час, какво друго бих могъл да кажа в края на краищата, освен че само вие може да постъпите така?

Сузан Нипър започна да гризе друга част от връзката на бонето си и в знак на одобрение на изразеното чувство тя кимна към прозорчето на тавана.

— Ох! Уолтър, има едно нещо обаче — каза Флорънс, — което бих искала да ти кажа, преди да заминеш, но ако обичаш, наричай ме Флорънс и не се обръщай към мен като към чужд човек.

— Като към чужд човек ли! — удиви се Уолтър. — Не! Не бих могъл така да ви говоря. Или поне съм сигурен, че не бих могъл така да се чувствувам.

— Да, но то не е достатъчно, а пък и не това имам пред вид, Уолтър — обърна се към него Флорънс и избухна в плач, — той много те харесваше и преди смъртта си каза, че те обича, като добави „Помнете Уолтър!“ И ако сега ти ми станеш брат, Уолтър, когато него вече го няма и аз останах съвсем без никого, аз цял живот ще бъда твоя сестра и където и да се намираме, ще се чувствувам като твоя сестра. Това е, което исках да ти кажа, скъпи Уолтър, но не мога да го изразя, както бих искала, защото душата ми е преизпълнена с мъка.

И с тази преизпълненост, както и с очарователна простота тя протегна и двете си ръце към него. Уолтър ги пое, наведе се и докосна с устни разплаканото лице, а Флорънс не трепна, не се отдръпна, нито пък се изчерви, а само го погледна с доверие и искреност. И в този единствен миг всякаква сянка на съмнение и тревога изчезна от сърцето на Уолтър. Стори му се, че той отвръща на невинната й молба край постелята на мъртвото дете и по време на тържествената сцена, на която бе станал свидетел, дава клетва в своето заточение да обича и закриля образа й с братско чувство, да запази ненакърнено чистото й доверие и да се счита за негодник, ако някога го оскверни с греховна мисъл.

Докато се правеха тези излияния, Сузан Нипър бе погризала и двете връзки на бонето си, а също така бе споделила и много от своите чувства с прозорчето на тавана и сега тя смени темата, като попита кой иска мляко и кой захар. След като се осведоми по дадения въпрос, наля чая. Те четиримата дружески седнаха около малката маса и пиха чай под енергичното ръководство на тази млада дама. А източната фрегата върху стената цялата грейна поради присъствието на Флорънс в гостната отзад.

Само половин час преди това Уолтър за нищо на света не би нарекъл Флорънс по име. Но сега, след като тя го бе помолила, би могъл да го стори. Сега бе в състояние да си мисли за нейното идване тук, без да се прокрадва у него съмнението, че навярно по-добре би било, ако тя не бе дошла. Сега бе в състояние спокойно да си мисли колко е красива, колко е обаятелна и какво убежище ще открие един ден в това сърце някой щастливец. Мислеше си с гордост и за своето собствено кътче в нейното сърце и бе обзет от мъжествена решимост, ако не си извоюва право над сърцето й — той все пак още считаше това за недостижимо, — то поне да бъде достоен за проявеното към него чувство.

Някаква вълшебна сила, изглежда, бе кръжила около ръцете на Сузан Нипър, докато тя бе приготвяла чая, и тази сила беше породила атмосферата на спокойствие, възцарила се в гостната отзад по време на пиенето на чая. Някаква враждебна сила, изглежда, бе кръжила около стрелките на хронометъра на чичо Сол и ги бе задвижила с по-голяма скорост, отколкото източната фрегата някога се е движила при попътен вятър. Както и да е било, на тихо ъгълче недалеч бе спряла една карета в очакване на посетителите. И когато случайно се обърнаха към хронометъра, той с категоричност заяви, че каретата чака от дълго време и не можеше да има никакво съмнение в това, тъй като фактът бе изтъкнат от непогрешим авторитет. Ако чичо Сол трябваше да бъде обесен, като по неговия часовник се съблюдава времето, той и тогава не би казал, че хронометърът избързва дори и с най-малка частица от секундата.

На раздяла Флорънс накратко повтори на стария човек изреченото от нея преди и го помоли да се придържа към споразумението им. Чичо Сол благоговейно я придружи до краката на дървения мичман и там я предаде на Уолтър, който с охота щеше да придружи тях двете със Сузан Нипър до каретата.

— Уолтър — каза по пътя Флорънс, — страхувах се да те питам пред чичо ти. Смяташ ли, че дълго време ще отсъствуваш?

— Наистина не зная — отвърна Уолтър. — Но се опасявам, че ще е дълго. Струва ми се, че мистър Домби загатна за това, когато ме назначи.

— Знак на благоразположение ли е това, Уолтър? — запита след кратко колебание Флорънс, като загрижено се взря в лицето му.

— Назначението ли? — рече Уолтър.

— Да.

Уолтър би дал всичко на света, за да може да отговори утвърдително, но лицето му помръкна още преди да е из рекъл каквото и да е, а Флорънс го наблюдаваше твърде внимателно, за да не усети какъв е истинският отговор.

— Страхувам се, че татко едва ли много те обича — плахо се обади тя.

— Няма причина — с усмивка отговори Уолтър — да ме обича.

— Няма ли причина, Уолтър?

— Тогава нямаше причина — уточни Уолтър, като разбра какво има предвид тя. — Във фирмата работят много хора. Цяла пропаст лежи между мистър Домби и млад човек като мен. Ако изпълнявам задълженията си, то аз върша това, което трябва, също като останалите.

Прокрадна ли се у нея подозрение, което дори самата тя смътно осъзнаваше? Подозрение, мъгляво и неопределено — породило се през онази неотдавнашна нощ, когато бе слязла в стаята на баща си, — че случайно събудилият се интерес на Уолтър към нея и старото им познанство биха могли да предизвикат подобен страхотен гняв и неприязън? Минаваше ли и на Уолтър през ума същата догадка и допускаше ли той, че в този миг Флорънс именно за това мисли? Никой от двамата не спомена нищо по този въпрос. За кратко време никой от двамата изобщо не пророни дума. Сузан, която вървеше от другата страна на Уолтър, ги изгледа втренчено. Безспорно мислите на мис Нипър също бяха отправени в тази насока, и то много уверено.

— Възможно е и съвсем скоро да се завърнеш, Уолтър — заяви Флорънс.

— Възможно е да се завърна — отговори Уолтър, — когато стана възрастен човек, а ти вече си възрастна дама. Но се надявам, че нещата ще се наредят по-добре.

— Татко — обади се след миг Флорънс — ще се… ще се съвземе от мъката си и навярно… някой ден ще заговори по-откровено с мен. Ако стане така, аз ще му кажа колко много искам да те видя отново и ще го помоля да те отзове заради мен.

Когато спомена баща си, в гласа й прозвуча трогателна неувереност, която Уолтър безпогрешно долови.

Тъй като каретата бе съвсем наблизо, на него му се дощя да си тръгне, без да каже нито дума, защото той почувствува сега какво значи разлъка. Но Флорънс се настани вътре, хвана ръката му и тогава той усети, че тя държи малко пакетче.

— Уолтър — заговори тя и го погледна ласкаво право в очите, — и аз като теб се надявам, че нещата ще се наредят добре. Ще се моля за това и вярвам, че така ще стане. Приготвила бях този малък подарък за Пол. Умолявам те, приеми го заедно с моята любов и не го отваряй, докато заминеш. А сега бог да те благославя, Уолтър! Не ме забравяй! Ти си мой брат, скъпи!

Той бе доволен, че Сузан Нипър застана между тях, защото в противен случай би оставил у Флорънс тъжен спомен за себе си. Също така бе доволен, че тя не се подаде отново от прозореца, а само му замаха с малката си ръчица, докато каретата се скри от погледа му.

Въпреки молбата й той не се сдържа и отвори пакетчето същата нощ, преди да си легне. В него имаше малка кесийка с пари.

На следната сутрин слънцето се издигна с пълния си блясък след престоя си из чужди страни и заедно с него се надигна и Уолтър да отвори на капитана, който вече стоеше на прага — той бе станал по-рано от необходимото, за да потегли на път, докато мисис Макстинджър още спи. Капитанът си даваше вид, че е в превъзходно настроение. В един от джобовете на широкото си синьо палто той бе донесъл за закуска пушен език.

— Уол’р — каза капитанът, когато заеха местата си на масата, — ако чичо ти е човек на място, за какъвто го смятам, той ще извади последната бутилка мадейра по случай настоящото събитие.

— Не, не, Нед — отвърна старият човек. — Не! Тя ще бъде отворена, когато Уолтър отново се завърне у дома.

— Добре го каза! — възкликна капитанът. — Чуйте го само!

— Тя си лежи долу — продължи Сол Джилс, — в малката изба, цялата покрита с прах и паяжини. И нищо чудно, Нед, когато бутилката излезе на светло, нас да ни покриват прах и паяжини.

— Чуйте го само! — възкликна капитанът. — Прекрасно нравоучение! Уол’р, момчето ми. Отгледай си смокиново дърво, както му е редът, а когато остарееш, седни на сянка под него. Размисли… Чакай — поспря се капитанът, като се размисли, — не съм съвсем сигурен къде се намира това, но когато го срещнеш, отбележи го. Сол Джилс, придвижи се пак напред.

— Там или на друго място, тя ще лежи, Нед, докато се върне Уоли да я потърси — заяви старият човек. — Това е всичко, което исках да кажа.

— И добре го каза — отвърна капитанът. — Ако ние тримата не пресушим бутилката заедно, оставям на вас двамата да изпиете моята част.

Въпреки извънредно веселото си настроение капитанът трудно се справяше с пушения език, макар че, когато някой от двамата го погледнеше, той правеше големи усилия да проявява огромен апетит при яденето. Наред с това капитанът ужасно се страхуваше да остане насаме с чичото или племенника и навярно считаше, че единственият начин да се запази благоприличието е, като бъдат непрекъснато и тримата заедно. Този ужас от страна на капитана го докарваше до хитроумни измъквания. Когато Соломон отиде да си облече палтото, той изтича под предлог, че е видял да минава необикновена карета, а при качването на Уолтър горе да се сбогува с наемателите, той се втурна на улицата, уж че усетил огън в съседния комин. Капитан Кътъл смяташе, че тези хитрини не се забелязват от човек, непосветен в тайната.

Уолтър се завръщаше от прощалната си експедиция до горния етаж и отправен отново към малката гостна отзад, тъкмо минаваше през помещението на магазина, когато зърна познато посърнало лице, надничащо през вратата, и се втурна към него.

— Мистър Каркър! — извика Уолтър и стисна ръката на Джон Каркър младши. — Моля ви, влезте! Много мило от ваша страна, че сте дошли толкова рано, за да се сбогувате с мен. Вие разбирате каква радост ми доставя да се ръкувам с вас поне веднъж преди заминаването. Не мога да ви опиша колко съм радостен, че ми се удава такава възможност. Моля ви, влезте.

— Малко вероятно е да се видим пак, Уолтър — отвърна другият, като отклони любезно поканата му, — и аз също се радвам на тази възможност. Непосредствено преди раздялата мога да си позволя да поговоря с теб и да ти стисна ръката. Занапред няма да ми се налага да отбивам чистосърдечните ти опити за сближаване, Уолтър.

Той изрече това с печална усмивка, което показваше, че за него тези опити са представлявали някакъв вид общуване и приятелство.

— Ах, мистър Каркър! — отвърна Уолтър. — Защо ги отбивахте? Убеден съм, че само добро бихте ми сторили.

Той поклати глава.

— Ако можех да направя нещо добро на този свят — добави той, — бих го направил за теб, Уолтър. Всеки ден, когато те зървах, аз изпитвах едновременно щастие и угризение на съвестта. Но удоволствието бе по-голямо от болката. Усещам това чак сега, когато съзнавам какво губя.

— Влезте, мистър Каркър, и се запознайте с моя стар чичо — настоя Уолтър. — Аз често съм му говорил за вас и за него ще бъде удоволствие да ви съобщава всички новини за мен. Не съм… — добави Уолтър, като забеляза колебанието на Каркър и сам заговори смутено — не съм му споменавал нищо относно последния ни разговор, мистър Каркър. Дори и на него, повярвайте ми.

Посивелият младши стисна ръката му и в очите му бликнаха сълзи.

— Ако някога се запозная с него, Уолтър — отговори той, — то ще бъде, за да се осведомявам за теб. Можеш да разчиташ, че няма да злоупотребя с твоята снизходителност и внимание. А бих злоупотребил, ако се възползувам от доверието на чичо ти, преди да съм му казал цялата истина. Но аз освен теб нямам друг приятел или познат. И малко вероятно е да се сдружа с някого дори заради теб самия.

— Иска ми се — заяви Уолтър — наистина да ме бяхте допуснали до себе си като приятел. Винаги съм го искал, мистър Каркър, както знаете, но никога така силно както сега, когато ни предстои да се разделим.

— Достатъчно е — отвърна другият, — че аз в душата си те считах за свой приятел и когато най-много те отбягвах, сърцето ми най-силно ме теглеше към теб и бе преизпълнено с чувства към теб. Уолтър, сбогом!

— Сбогом, мистър Каркър. Бог да ви е на помощ, сър! — извика Уолтър, дълбоко разчувствуван.

— Ако — продължи другият, като задържа ръката му, докато говореше, — ако, когато се завърнеш, усетиш, че ти липсвам на старото местенце и чуеш от някого къде лежа, ела на гроба ми. Помисли си, че и аз бих могъл да бъда честен и щастлив като теб. А нека и аз да мога да си мисля, когато почувствувам, че е настъпил сетният ми миг, че някой, приличащ на мен, какъвто бях някога, ще се изправи там и ще си спомни за мен с жалост и опрощение. Уолтър, сбогом!

Фигурата му се прокрадна като сянка по светлата, огряна от слънцето улица — ведра и все пак тържествена в ранното лятно утро — и той бързо се скри.

Най-сетне неумолимият хронометър провъзгласи, че дървеният мичман трябва да види гърба на Уолтър, и те всички — Уолтър, чичо му и капитанът — се отправиха в наетата карета към едно пристанище, откъдето щяха да отидат с кораб до някакъв си пункт по течението на реката, названието на който, изречено от капитана, представляваше отчайваща загадка за слуха на сухоземните пътници. Когато пристигнаха до този пункт (корабът се добра дотам с прилива от предната нощ), те бяха обградени от тълпа възбудени лодкари, сред които имаше един мръсен циклоп, познат на капитана — макар с едно око, той различи капитана от разстояние близо миля и половина и започна да си разменя с него непонятни възгласи. Тъй като законното право да ги вземе като трофей в лодката си се падаше на въпросната личност — страхотно прегракнал човек, който органически се нуждаеше от бръснене, — те тримата бяха качени от него на борда на „Син и Наследник“. А на кораба „Син и Наследник“ цареше пълен безпорядък — върху мократа палуба бяха разхвърляни зацапани платна, хората се препъваха в развързани въжета, моряци с червени ризи тичаха боси напред-назад, бъчви преграждаха пътя навсякъде, а в центъра на този хаос във възчерната корабна кухня се мъдреше един чернокож готвач, заринат от зарзават и ослепял от пушека край него.

Капитанът веднага дръпна Уолтър в един ъгъл и с голямо усилие, от което лицето му почервеня, измъкна сребърния часовник — той бе толкова голям и така здраво притиснат в джоба му, че изхвърча оттам като тапа.

— Уол’р — каза капитанът, като му го подаде и сърдечно разтърси ръката му, — прощален подарък, момчето ми. Всяка сутрин го слагай половин час назад и още петнадесет минути към обяд и ще имаш часовник, с който ще се гордееш.

— Капитан Кътъл! Не бих и помислил за подобно нещо! — извика Уолтър и го хвана, защото той се бе втурнал да бяга. — Моля ви, вземете си го обратно. Вече имам един.

— Тогава, Уол’р — рече капитанът, бързо бръкна в един от джобовете си и извади двете чаени лъжички и щипците за захар, с които се бе въоръжил в случай на подобно възражение, — вземи тези дребни сребърни прибори.

— Не, не, наистина не бих могъл! — извика Уолтър. — Хиляди благодарности! Не ги хвърляйте, капитан Кътъл! — тъй като капитанът направи движение да ги хвърли през борда. — Те ще послужат много повече на вас, отколкото на мен. Дайте ми бастуна си. Често съм си мислил, че бих искал да го притежавам. Ето така! Довиждане, капитан Кътъл! Грижете се за чичо ми! Чичо Сол, господ да ви благославя!

В суматохата те напуснаха кораба, преди Уолтър да успее отново да ги зърне. А когато изтича до кърмата и погледна след тях, видя в лодката чичо си да седи с оклюмала глава, а капитан Кътъл да го потупва по гърба с огромния сребърен часовник (навярно това е било твърде болезнено) и да размахва бодро лъжичките и щипците за захар. Когато съзря отново Уолтър, капитан Кътъл с пълно равнодушие захвърли ценностите си на дъното на лодката, очевидно съвсем забравил за съществуването им, и като свали колосаната си шапка, енергично му замаха. Колосаната шапка много ефектно проблясваше на слънцето и капитанът продължаваше да я размахва, докато се скри от погледа на Уолтър. А после суматохата на борда, бързо нарастваща, достигна своя връх. Още две-три лодки се отдалечиха с приветствени възгласи. Уолтър проследи с очи как платната се опънаха в посока на попътния вятър и заблестяха. Носът зацепи водата и заподскачаха искрящи пръски. Корабът „Син и Наследник“ се отправи на път така бодро и леко, както се бяха отправяли преди него много синове и наследници.

Дни наред в малката гостна отзад старият Сол и капитан Кътъл определяха местонахождението на кораба и следяха курса му по картата, разгърната пред тях върху кръглата маса. А нощем, когато старият Сол, така самотен, се изкачваше горе в мансардата, където понякога духаха урагани, той поглеждаше към звездите, заслушваше се във вятъра и стоеше по-дълго на вахта, отколкото би му се полагало на борда на кораба. А междувременно последната бутилка от старата мадейра, извършвала някога далечни плавания и добре запозната с опасностите на морските дълбини, лежеше под прахта и паяжините, безмълвна и необезпокоявана.