Чарлз Дикенс
Домби и син (26) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXV
Необикновена вест за чичо Сол

Капитан Кътъл, след като бе видял предната вечер Сол Джилс през витрината на магазина да пише вътре в гостната, а мичманът да стои на тезгяха, под който Роб Точиларя си правеше постелята, не стана много рано сутринта, макар и да не бе ленивец, и чак когато удари шест часът, Кътъл се привдигна на лакти и огледа малката си спалня. Тежко задължение би било за очите на капитана, ако винаги при събуждане той ги ококорваше така широко, както тази сутрин и сурова би била тяхната награда за бдителността им, ако винаги ги разтъркваше с подобно ожесточение. Случаят обаче беше извънреден, тъй като с положителност никога преди Роб Точиларя не се бе озовавал на вратата на спалнята на капитана, а сега се бе озовал именно там, задъхан и вторачен в капитана, разгорещен и раздърпан на вид, сякаш току-що се бе измъкнал от леглото, което се бе отразило както на изражението му, така и на цвета на лицето му.

— Е-хей! — изрева капитанът. — Какво се е случило?

Преди Роб да е успял да изрече и една дума в отговор, капитан Кътъл мигом скочи от постелята и запуши устата му с ръка.

— Спокойно, момче — рече капитанът, — не ми казвай засега ни дума.

След като изрече тази забрана, капитанът погледна ужасено посетителя си, хвана го за раменете и леко го бутна в съседната стая, а после изчезна и след миг се завърна, облечен в синия си костюм. Вдигнал ръка в знак, че забраната не е отменена, капитан Кътъл се приближи до бюфета и наля една чашка за себе си, а другата подаде на вестоносеца. После капитанът застана в ъгъла, гърбом към стената, сякаш за да предотврати възможността да бъде повален по гръб от вестта, която му предстоеше да чуе. Пребледнял необичайно много, без да отмества погледа си от вестоносеца, той гаврътна чашката и разреши на момчето „да се придвижва напред“.

— Значи ли това, че мога вече да ви кажа, капитане? — запита Роб, на когото предпазните мерки бяха произвели дълбоко впечатление.

— Да! — потвърди капитанът.

— Ами, сър — каза Роб, — нямам какво толкова да ви разправям. Вижте тук!

Роб показа връзка ключове. Капитанът ги изгледа, без да мърда от ъгъла, а след това изгледа вестоносеца.

— Вижте тук! — повтори Роб.

Момчето показа запечатан пакет, в който капитан Кътъл се взря така, както се бе взрял в ключовете.

— Когато се събудих тази сутрин, капитане — заразправя Роб, — беше около пет и четвърт, намерих тези неща върху възглавницата си. Вратата на магазина беше отключена, резето вдигнато, а мистър Джилс го нямаше.

— Нямаше ли го? — изрева капитанът.

— Изчезнал бе, сър — отвърна Роб.

Капитанът избоботи толкова страшно и така стремително излезе от ъгъла си, че Роб отстъпи назад и се свря в друг ъгъл, протегнал пред себе си ключовете и пакета, сякаш да се предпази от нападение.

— „За капитан Кътъл“, сър! — извика Роб. — Така пише и на ключовете, и на пакета. Честна дума, кълна ви се, капитан Кътъл, не зная нищо повече по този въпрос. Да пукна, ако знам. Ето ти пак затруднение тъкмо когато си се измъкнал от затруднение — заплака злочестият Точилар, като бършеше лице о ръкава си. — Господарят ти офейкал от дома си, а ти си виновен за тази работа!

Тези жалби бяха предизвикани от острия, по-скоро пронизващ поглед на капитан Кътъл, в който се четяха смътно подозрение, заплаха и обвинение. Капитанът пое подадения му пакет, отвори го и прочете следното:

„Скъпи мой Нед Кътъл. Тук прилагам последната си воля…“ С недоверчив поглед капитанът обърна листа. „… и завещанието си…“

— Къде е завещанието? — запита капитанът, моментално отправяйки обвинение към нещастния Точилар. — Какво си направил с него, момче?

— Очите ми не са го виждали — захленчи Роб. — Недейте да подозирате едно невинно момче, капитане. Не съм го и докосвал това завещание.

Капитан Кътъл поклати глава, с което искаше да покаже, че отговорността трябва да падне върху някого, а после продължи с тържествен глас:

— „… които ти не трябва да отваряш в продължение на една година или докато не получиш категорично известие относно моя скъп Уолтър, който е скъп и на теб, Нед, в това не се съмнявам. — Капитанът спря да чете и развълнувано поклати глава, а след това, за да укрепи достойнството си в този тежък момент, изгледа Точиларя с извънредна суровост. — Ако никога повече не чуеш нищо за мен или пък не ме видиш, Нед, спомняй си за един стар приятел така, както той ще си спомня за теб до последния си миг… с обич и поне докато изтече споменатият от мен срок, поддържай дома в старото магазинче заради Уолтър. Дългове нямам. Заемът от фирмата на Домби е изплатен и ти изпращам всички ключове заедно с този пакет. Запази всичко в тайна и не прави опити да ме издирваш. Безполезно е. Това е всичко, скъпи Нед, което може да ти каже твоят верен приятел Соломон Джилс.“

Капитанът дълбоко си пое дъх и прочете думите, добавени отдолу: „Момчето Роб, както ти бях казал, ми е изпратено с добри препоръки от фирмата на Домби. Ако всичко се продаде на търг, погрижи се, Нед, за малкия мичман.“

За да се създаде у потомството известна представа за начина, по който капитанът, след като многократно обърна писмото в ръка и го прочете безброй пъти, се отпусна в стола си и мислено проведе военен съд по въпроса, са необходими обединените усилия на всички велики гении, които, отвърнали се от своя неудачен век, са решили да се посветят на потомството, но са претърпели и там неуспех. Отначало капитанът бе твърде сащисан и разтревожен, за да мисли за каквото и да било друго освен за писмото. И дори когато мислите му се насочиха към множеството допълнителни факти, те сякаш не се отклоняваха от първоначалната тема в диренето на разяснение. При положение, че пред съда бе изправен единствено Точиларя и при душевното състояние, в което бе изпаднал капитанът, Кътъл изпита огромно облекчение да стигне до общото заключение, че подозрението пада върху момчето и това решение така ясно се изписа върху физиономията на капитана, че Роб започна да протестира.

— О, недейте, капитане! — възкликна Точиларя. — Не разбирам как можете! Какво съм сторил, за да ме гледате така?

— Момче — отвърна капитан Кътъл, — недей да пищиш, преди да са те докоснали и с пръст. И не се заплитай в разни неща, каквото и да вършиш.

— Не съм се заплел в нищо, капитане! — отговори Роб.

— Вдигай котва тогава — дълбокомислено отбеляза капитанът — и поемай на път.

С ясното съзнание за стоварилата се върху него отговорност и за необходимостта от щателно разследване на тайнственото произшествие, както подобава на човек, свързан и с двете страни, капитан Кътъл реши да отиде и огледа самото място, без да изпуска Точиларя. Считайки, че за момента хлапакът се намира под арест, капитанът се подвоуми дали не е целесъобразно да му сложи белезници, да му върже двата крака или да прикрепи към тях тежест, но тъй като не бе наясно дали подобно действие би било законно, капитанът реши само да го държи за раменете из пътя, а в случай че окаже съпротива, да го повали на земята.

Момчето обаче не оказа никаква съпротива и съответно се добра до дома на майстора на корабни уреди, без да му се прилагат по-сурови мерки за обуздаване. Тъй като кепенците не бяха още вдигнати, първата грижа на капитана бе да отвори магазина и когато дневната светлина свободно нахлу, той вече бе в състояние да продължи по-нататък с разследването на случая.

Следващата грижа на капитана беше да се настани в един стол посред магазина в качеството на председател на тържествения трибунал, състоящ се единствено от него, и да накара Роб да легне в леглото си под тезгяха, да покаже къде точно е намерил ключовете и пакета при събуждането си, в какво състояние е сварил вратата, когато е отишъл до нея, как се е отправил към Бриг Плейс — в своята предпазливост капитанът се погрижи възстановяването на този момент да не става извън прага на вратата — и така всичко до края. След като тези неща бяха повторени няколко пъти, капитанът поклати глава, сякаш смяташе, че работите не са на добре.

После капитанът, отчасти допускайки вероятността да открие труп, извърши щателен оглед на цялата къща — със свещ в ръка той обходи избата, мушна куката си зад вратите, удари силно гредите с глава и се покри целият с паяжини. Когато се качиха горе в спалнята на стария човек, те установиха, че през нощта той изобщо не е лягал в кревата, а само е полегнал отгоре върху кувертюрата, за което свидетелствуваше запазеният отпечатък върху нея.

— Според мен, капитане — обади се Роб, като оглеждаше стаята, — при честите си излизания през последните няколко дни мистър Джилс е изнасял отделни вещи, една по една, за да не прави впечатление.

— Нима? — тайнствено възкликна капитанът. — Защо мислиш така, момче?

— Ами защо — отвърна Роб, озъртайки се. — Защото не виждам приборите му за бръснене. Нито пък четките му, капитане, ни ризите или пък обувките.

При споменаването на всяка една от горните вещи капитан Кътъл обърна специално внимание на съответната подробност в тоалета на Точиларя, за да не би да се окаже, че той отскоро си служи с изброените принадлежности или пък че в момента ги е сложил на себе си. Роб обаче нямаше основания да се бръсне, беше безспорно несресан и не можеше да има никакво съмнение, че отдавна носи дрехите си.

— Какво смяташ ти — запита капитанът, — без да се заплиташ… кога точно според теб се е измъкнал? А?

— Ами аз мисля, капитане — отвърна Роб, — че сигурно е тръгнал малко след като съм захъркал.

— Колко часът е било? — осведоми се капитанът, обзет от желание да установи съвсем точно времето.

— Как мога да кажа, капитане? — отвърна Роб. — Знам само, че отначало заспивам дълбоко, а преди разсъмване сънят ми е лек и даже и на пръсти да е минал мистър Джилс през магазина, напълно съм сигурен, че във всички случаи щях да усетя хлопването на вратата.

След като обсъди трезво тези показания, капитан Кътъл бе склонен да смята, че майсторът на корабни уреди, изглежда, е изчезнал по собствено желание, като в достигането си до това логическо умозаключение капитанът бе подпомогнат от адресираното до самия него писмо, което, несъмнено написано от ръката на стария човек, сякаш съвсем естествено потвърждаваше догадката, че чичо Сол по своя воля е решил да тръгне и е тръгнал. Следващите въпроси, които капитанът трябваше да обсъди, бяха „къде“ и „защо“ и тъй като не виждаше никакъв начин за решаване на първата загадка, той насочи мислите си към втората.

Като си припомни странното поведение на стария човек, както и начина, по който се бе сбогувал с него — необикновената сърдечност бе предизвикала тогава недоумение у капитана, а сега тя бе напълно понятна, — у Кътъл се засили ужасното подозрение, че сломен от грижите и тревогите по Уолтър, чичо Сол е решил да се самоубие. Тъй като старият човек се бе уморил да носи бремето на житейските несгоди, както неведнъж сам бе изтъквал, и безспорно бе загубил равновесие поради неизвестността и неосъществените си надежди, предположението на капитана съвсем не изглеждаше напълно неоснователно, а напротив — съвсем вероятно.

Старият човек нямаше дългове, нито пък го грозеше опасността да бъде лишен от свобода или имуществото му да бъде иззето — какво друго тогава освен състояние на лудост би могло да го накара внезапно да напусне тайно дома си сам? А що се отнася до вземането на някои вещи със себе си, ако действително ги бе взел — а те дори и в това не бяха сигурни, — навярно го е сторил, размишляваше капитанът, за да предотврати евентуални разследвания, да отклони вниманието от вероятната му участ или пък за да успокои човека, който в момента обмисляше всички тези възможности. Така изглеждаха, изложени в ясна и сбита форма, окончателните изводи и същността на разсъжденията, в които бе потънал капитан Кътъл — те му отнеха много време, докато стигнат до този обобщен вид, и също като някои публични разсъждения бяха отначало твърде несвързани и объркани.

В крайна степен унил и потиснат, капитан Кътъл счете, че е справедливо да освободи Роб от ареста, който му бе наложил, и да го пусне на свобода, като възнамеряваше все така да упражнява над него почетен надзор. След като нае от оценителя Брогли човек, който да стои в магазина по време на тяхното отсъствие, капитанът взе със себе си Роб и се отправи на тъжна обиколка, за да дири тленните останки на Соломон Джилс.

Не остана нито един полицейски участък, морга или дом за бедни в столичния град, които да не бяха посетени от твърдо колосаната му шапка. Покрай кейовете, сред корабните стоки на брега, нагоре срещу течението на реката, надолу по течението й, тук, там, навсякъде тя проблясваше сред най-голямото човешко гъмжило, подобно шлем на герой в епична битка. В продължение на цяла седмица капитанът четеше във вестниците и обявите всички съобщения за намерени и изчезнали хора и независимо по кое време на деня се отправяше да види нещастни малки юнги, преметнали се през борда, или високи чернобради чужденци, погълнали отрова, „за да се увери — повтаряше си капитанът, — че не е той“. Нямаше никакво съмнение, че не е той и че това доставя на добрия капитан безкрайно удоволствие.

Най-накрая капитанът се отказа от търсенето си, като разбра, че е безнадеждно, и се зае да обмисля следващата си стъпка. Той отново прочете няколко пъти писмото на бедния си приятел и счете, че главното му задължение е поддържането на „дома в старото магазинче заради Уолтър“. Затова капитанът взе решение самият той да се пресели в къщата на Соломон Джилс, да се залови със занаята на майстора на корабни уреди и да види какво ще излезе от цялата работа.

Но тъй като подобна крачка означаваше, че той трябва да напусне собственото си жилище в дома на мисис Макстинджър, а капитанът знаеше, че въпросната бойка жена не ще пожелае дори и да чуе за такова предателство спрямо тях от негова страна, той стигна до отчаяното намерение да избяга.

— Слушай какво, момчето ми — обърна се капитанът към Роб, след като трезво обмисли забележителния си план, — утре няма да се явя на този рейд до късно през нощта… навярно ще дойда чак след полунощ. Но ти бъди нащрек, докато ме чуеш да чукам, и веднага щом ме чуеш, изтичай и отвори вратата.

— Слушам, капитане — отвърна Роб.

— Ти ще продължаваш да се числиш на служба тук — снизходително продължи капитанът — и не отричам, че можеш дори да получиш и повишение, ако ние двамата с теб се спогодим. Но щом чуеш да чукам утре през нощта, по което и време да е, веднага тичай и бързо отваряй вратата.

— Непременно ще го сторя — отвърна Роб.

— Защото, нали разбираш — отново поде капитанът, като се върна, за да му поясни нареждането си, — може да има и преследване, знае ли човек, и, току-виж, ме хванат, докато чакам, ако ти не ми отвориш бързо вратата.

Роб повторно увери капитана, че щял да стои буден и да действува незабавно и след това свое благоразумно разпореждане капитанът се отправи за последен път към своята квартира в дома на мисис Макстинджър.

Съзнанието на капитана, че за последен път се намира тук и че прикрива изпод синята си жилетка едно жестоко намерение, го преизпълваше с такъв смъртен ужас от мисис Макстинджър, че само като дочуеше стъпките на въпросната дама по стълбите през този ден, той почваше да трепери. На всичко отгоре се случи, че мисис Макстинджър беше в прекрасно разположение на духа — блага и кротка като агънце — и капитан Кътъл изпита големи угризения на съвестта, когато тя влезе и го попита дали да не му приготви нещо за ядене.

— Вкусничък пудинг с бъбречета, капитан Кътъл — предложи хазайката му, — или пък агнешки дреболийки. Не се грижете за моя труд.

— Не, благодаря ви, мадам — отговори капитанът.

— Тогава печено пиле — продължи мисис Макстинджър — с малко плънка и яйчен сос. Хайде, капитан Кътъл! Направете си едно малко угощение!

— Не, благодаря ви, мадам — много смирено отвърна капитанът.

— Мисля, че сте неразположен и имате нужда да се подкрепите — отбеляза мисис Макстинджър. — Защо не се почерпите за разнообразие с бутилка шери?

— Добре, мадам — съгласи се капитанът, — ако бъдете така любезна и вие да изпиете една-две чашки, мисля, че няма да откажа на това. Ще ви бъда безкрайно признателен, ма’ам — заговори капитанът, разкъсван от угризения на съвестта, — ако приемете наема ми за следващите три месеца.

— А защо, капитан Кътъл? — рязко го попита мисис Макстинджър, както бе очаквал капитанът.

Капитанът се изплаши до смърт.

— Ако приемете, ма’ам — покорно отговори той, — ще ми направите голяма услуга. Не умея да пестя пари. Те направо изтичат между пръстите ми. Много ще съм благодарен, ако се съгласите.

— Добре, капитан Кътъл — отвърна нищо неподозиращата Макстинджър и потри ръце, — както желаете. При такова семейство аз не бих могла да откажа, както и не бих могла да прося.

— Бихте ли били така любезна, ма’ам — каза капитанът, като свали от най-горната полица на бюфета желязната кутия за чай, където държеше наличните си пари, — да дадете на всяко дете по осемнадесет пени от мен? Ако нямате нищо против, ма’ам, съобщете на децата да се качат всичките горе. Много ще се радвам да ги видя.

Сякаш множество ножове се забиха в сърцето на капитана, когато се явиха накуп невинните дечица от семейство Макстинджър и започнаха да го измъчват с безграничното си доверие, което той толкова малко заслужаваше. Капитанът не смееше да погледне в очите своя любимец, Александър Макстинджър. А като слушаше гласа на Джулиана Макстинджър, която сякаш бе откъснала главата на майка си, го побиваха тръпки от страх.

Въпреки това капитан Кътъл успя горе-долу да прикрие смущението си и в продължение на един-два часа бе подложен на грубо и сурово изтезание от страна на невръстните членове на семейство Макстинджър, които в детските си лудории нанесоха също и известни щети на твърдо колосаната му шапка, сядайки в нея по двама наведнъж като в гнездо и ритайки отвътре с обувки по дъното й. Накрая капитанът с печал ги отпрати и се сбогува с тези херувимчета, обзет от мъчителни угризения и скръб, подобно осъден на смърт човек.

Посред покоя на нощта капитанът постави по-тежкото си имущество в един сандък и го заключи с намерението да го остави там, по всяка вероятност завинаги, тъй като съвсем малки изгледи имаше някой ден да срещне достатъчно смел и дързък човек, за да го изпрати да поиска сандъка. По-дребните си принадлежности капитанът сви във вързоп, пъхна сребърните прибори в джобовете си и се накани да бяга. В среднощния час, когато домът на Бриг Плейс бе дълбоко заспал, а мисис Макстинджър, оградена от своите дечица, потънала в сладка забрава, престъпният капитан се прокрадна на пръсти в мрака, отвори вратата, безшумно я затвори след себе си и плю на петите си.

Подгонен от мисълта, че мисис Макстинджър може да се измъкне от постелята и независимо от облеклото си да се втурне, да го догони и върне обратно, а също така подгонен и от съзнанието за собственото си голямо престъпление, капитан Кътъл тичаше с всичка сила и измина разстоянието между Бриг Плейс и дома на майстора на корабни уреди с мълниеносна скорост. Вратата се отвори веднага при почукването му — Роб бдеше на поста си — и след като тя бе заключена и залостена зад гърба му, чак тогава капитан Кътъл се почувствува в сравнителна безопасност.

— Уф! — въздъхна капитанът и се огледа наоколо. — Това се казва тичане.

— Нищо не се е случило, нали, капитане? — попита изуменият Роб.

— Нищо, нищо! — отвърна капитан Кътъл, като пребледня и се вслуша в стъпките по улицата. — Но запомни, момчето ми, ако някоя друга дама освен тези двете, които видя онзи ден, дойде и попита за капитан Кътъл, непременно ще кажеш, че такова лице тук никой не познава, нито пък е чувал за него. Запомни това, чуваш ли?

— Ще се постарая, капитане — отвърна Роб.

— А можеш да кажеш… ако искаш — нерешително добави капитанът, — че си прочел във вестника за някакъв си капитан със същото име, който отплувал за Австралия като емигрант заедно с цяла група преселници, и че всички се били заклели повече никога да не се връщат тук.

Роб кимна в знак, че е разбрал нарежданията. Капитан Кътъл обеща да го направи човек, ако Роб изпълнява заповедите му, а после отпрати прозяващото се момче да си легне в постелята под тезгяха и се изкачи горе в спалнята на Соломон Джилс.

Не е възможно да се опише с думи какво изпитваше капитанът през целия следващ ден, когато зърваше боне, и колко често се втурваше да бяга от магазина, за да се измъкне от множеството въображаеми мисис Макстинджър и да се скрие на тавана. Но за да избегне изтощението, до което водеше подобен начин на самосъхранение, капитанът сложи отвътре завеса върху стъклената врата между магазина и гостната, намери ключ за вратата в оставената за него връзка ключове и проби в стената малък отвор за наблюдение. Преимуществото на това укрепление е очевидно. При появата на боне капитанът моментално се вмъкваше в своя гарнизон, заключваше се и тайно следеше врага. След като се уверяваше, че тревогата е фалшива, капитанът моментално отново се измъкваше. И тъй като бонетата по улицата бяха извънредно много на брой, а тревогата при появата им бе неизбежна, през целия ден капитанът само се вмъкваше и измъкваше.

Впрочем, въпреки тези изтощителни занимания, капитан Кътъл намери време да огледа стоката и във връзка с нея стигна до заключението (твърде изнурително за Роб), че колкото повече се търкат и колкото по-лъскави стават уредите, толкова по-добре. След това той избра няколко красиви предмета, определи им произволна цена между десет шилинга и петдесет лири и ги изложи на витрината за голямо удивление на минувачите.

След като осъществи гореспоменатите промени, окръженият от уреди капитан Кътъл започна да се чувствува съпричастен с науката. Вечер, когато изпушваше лулата си преди лягане, той гледаше към звездите през прозорчето на тавана с чувството, че донякъде те са се превърнали в негова собственост. Наред с това, в качеството си на търговец в Сити, започна да проявява интерес към лорд-мера, шерифите и корпорациите, считаше за свой дълг ежедневно да чете фондовите бюлетини, макар че навигационните принципи не му помагаха да разбере какво точно означават цифрите там и той отлично можеше да мине и без дробите. Веднага щом стана собственик на малкия мичман, капитанът се отправи към Флорънс да й съобщи странната вест относно чичо Сол, но тя бе заминала. И така, капитанът зае новото си обществено положение, като общуваше единствено с Роб Точиларя. Напълно загубил представата си за време, както обикновено се случва с хора, в чийто живот са настъпили големи промени, той унесено размишляваше за Уолтър, Соломон Джилс и дори за самата мисис Макстинджър, сякаш те принадлежаха изцяло към миналото.