Чарлз Дикенс
Домби и син (57) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LVI
Доста хора доволни, а бойкия Петел възмутен

При мичмана беше много оживено. Мистър Тутс най-после пристигна със Сузан. Сузан се втурна нагоре като обезумяла, а мистър Тутс и Петела влязоха в гостната.

— О моя скъпа любима прелестна мис Флой! — възкликна Нипър, нахлувайки в стаята на Флорънс. — Само като си помисли човек че е могло да се стигне дотам да ви заваря тук скъпа моя гълъбице без да има кой да ви обслужва останала без дом който да наречете ро̀ден но аз никога вече няма да ви напускам отново мис Флой защото аз може и да си събирам мъх но аз не съм търкалящ се камък^[1] нито пък сърцето ми е от камък защото в такъв случай то не би тупало така както в момента о боже, боже!

Като изрече всички тези думи на един дъх, без каквато и да е пауза, мис Нипър, паднала на колене пред господарката си, силно я прегърна.

— О любима моя! — продължаваше Сузан. — Знам какво се е случило, знам всичко мое свидно същество и се задушавам, не ми достига въздухът!

— Сузан, моята мила, добра Сузан! — рече Флорънс.

— О бог да я благославя! Аз бях нейната малка прислужница още когато тя бе съвсем малко дете! Действително ли сега тя вече ще се жени! — възкликна Сузан, обзета от тъга и радост, гордост и печал и само един господ знае какви още противоположни чувства.

— Кой ти каза това? — удиви се Флорънс.

— О, боже господи! Онова невинно създание Тутс — възбудено отвърна Сузан. — Помислих си, че навярно е така защото той много тежко го изживяваше. Той е предан и невинен като дете! Наистина ли наистина ли — говореше Сузан, като отново силно я прегърна и избухна в плач — наистина ли моята скъпа ще се жени!

Състрадание, радост, нежност, покровителство, съжаление — всички тези чувства, с които Нипър непрестанно споменаваше за предстоящето събитие и при всяко споменаване вдигаше глава да погледне младото личице пред себе си и да го целуне, а после скланяше глава на рамото на господарката си, милваше я и ридаеше — всички тези чувства бяха най-женственото и очарователно нещо на земята.

— Успокой се! — заговори с утешителен глас Флорънс. — Сега вече дойде на себе си, нали, скъпа Сузан?

Мис Нипър — седнала на пода в нозете на господарката си, ту избухваща в смях, ту в плач, притискаща носната кърпа към очите си с едната си ръка, а с другата милваща Диоген, който я близваше по лицето — потвърди, че вече била по-спокойна и като доказателство избухна в още по-силен смях и плач.

— Аз… аз… не съм срещала подобно същество като Тутс — рече Сузан — през целия си живот.

— Така добър — обади се Флорънс.

— И така смешен! — зарида Сузан. — Само как ми говореше, докато седяхме вътре в каретата, а презреният Петел пътуваше на капрата.

— За какво ти говореше, Сузан? — боязливо попита Флорънс.

— О, ами за лейтенант Уолтърс, за капитан Джилс, за вас, скъпа мис Флой, и за безмълвната гробница.

— За безмълвната гробница ли! — удиви се Флорънс.

— Той каза — при тези думи Сузан избухна в силен истеричен смях — че щял да влезе там веднага и с голяма радост, но не се безпокойте мис Флой, той няма да го направи, защото изпитва твърде голямо щастие да вижда че другите хора са щастливи и той може и да не е Соломон — продължаваше Нипър, говорейки както винаги в скоропоговорка — нито пък твърдя че е Соломон но все пак твърдя че светът не е виждал по-безкористно същество от него.

Мис Нипър, все още силно възбудена, се изсмя невъздържано след ентусиазираното си изявление, а после уведоми Флорънс, че той чакал долу, за да я види, и тази среща щяла да представлява богато възнаграждение за големите му усилия при последната експедиция.

Флорънс се обърна с молба към Сузан да помоли мистър Тутс да се качи горе, за да му благодари за добрината, и след няколко минути Сузан доведе младия джентълмен, все така разрошен и силно заекващ.

— Мис Домби — заговори мистър Тутс. — Да получа позволението отново да… да… да се взра… не да се взирам… не зная какво точно исках да кажа, но това няма значение.

— Толкова често ми се налага да отправям благодарности към вас — каза Флорънс, като му подаде и двете си ръце, а чистосърдечната й благодарност се бе изписала върху грейналото й лице, — че не намирам вече думи и не зная как да се изразя.

— Мис Домби — рече мистър Тутс с ужасѐн глас, — ако можехте, без да изменяте на ангелската си природа, да ме проклинате, вие щяхте… да предизвиквате у мен безкрайно по-малък смут (ако мога така да се изразя), отколкото незаслужените ви благодарности за добрината ми. Единственото им въздействие върху мен… е… но аз се отклонявам от въпроса — рязко заяви мистър Тутс, — но това няма никакво значение.

Тъй като не виждаше как другояче би могла да му отговори освен с нови благодарности, Флорънс пак му благодари.

— Бих искал — продължи мистър Тутс, — ако е възможно, да се възползувам от случая, мис Домби, и да дам някои пояснения. Аз щях да имам удоволствието да… да се завърна със Сузан много по-рано, но тъй като, първо, ние не знаехме името на родственика, в чийто дом тя бе отишла, и второ, тя бе вече напуснала този родственик и заминала при друг, намиращ се на голямо разстояние, струва ми се, че единствено прозорливостта на Петела ни помогна да я открием.

Флорънс не се съмняваше в това.

— Впрочем това не е съществено — отбеляза мистър Тутс. — Уверявам ви, мис Домби, че при моето душевно състояние компанията на Сузан беше удоволствие и утеха, които човек по-лесно би могъл да си представи, отколкото да опише. Пътуването само по себе си бе истинско развлечение. Впрочем това отново не е съществено. Мис Домби, аз и друг път съм изтъквал следното — аз знам, че не съм от тези, които се считат за схватливи. Напълно съзнавам това. Не мисля, че някой би могъл да бъде по-наясно от мен със собственото си… тъпоглавие, ако не намирате думата твърде груба. Независимо от това обаче, мис Домби, аз разбирам как стоят нещата… с лейтенант Уолтърс. Каквото и страдание да ми е причинило това състояние на нещата (страданието няма никакво значение), чувствувам се задължен да заявя, че лейтенант Уолтърс е човек, който изглежда достоен за щастието, което му се е паднало… на главата. Дано дълго време да го съхранява и цени, както би сторил и един съвсем различен и недостоен човек, чието име е без всякакво значение! Това обаче отново не е съществено. Мис Домби, капитан Джилс е мой приятел и аз смятам, че занапред капитан Джилс ще изпитва удоволствие да ме вижда от време на време, като идвам тук. За мен това също би представлявало удоволствие. Аз обаче не мога да забравя, че веднъж фатално се изложих на ъгъла на площада в Брайтън. И ако моето присъствие дори в най-малка степен ви е неприятно, умолявам ви само още сега да го кажете и можете да не се съмнявате, че ще срещнете пълно разбиране от моя страна. Няма изобщо да погледна на това като на неучтивост и ще бъда много доволен и щастлив да бъда удостоен с вашето доверие.

— Мистър Тутс — рече Флорънс, — ако вие, такъв стар и верен мой приятел, престанете да идвате тук, аз ще бъда много нещастна. Винаги, винаги ще ми бъде много приятно да ви виждам.

— Мис Домби — отвърна мистър Тутс и извади носната си кърпа, — ако роня сълзи, то това са сълзи на радост. Но това няма никакво значение и аз съм ви много признателен. След любезните ви думи ще ми разрешите да ви заявя, че не възнамерявам занапред да проявявам небрежност към себе си.

Флорънс чу това изявление с очарователно недоумение.

— Искам да кажа — поясни мистър Тутс, — че като човек, общуващ със себеподобните си, аз ще считам за свой дълг, докато ме призове безмълвната гробница, да поддържам външния си вид и да… да ходя с лъснати обувки, доколкото… доколкото обстоятелствата позволяват това. За последен път, мис Домби, се осмелявам да правя забележки от личен характер. Много съм ви благодарен. Ако аз, общо взето, не съм така схватлив, какъвто биха искали моите приятели или аз самият да бъда, кълна ви се, че много добре схващам какво значи да бъдеш великодушен и добър. Чувствувам — пламенно добави мистър Тутс, — че в настоящия момент бих могъл да изразя чувствата си изключително добре само… само ако знаех как да започна.

Като изчака миг-два, той, изглежда, не можа да измисли как да започне и затова бързо се сбогува и слезе долу да потърси капитана, който се намираше в магазина.

— Капитан Джилс — заговори мистър Тутс, — това, което ще ви съобщя, трябва да се съхрани в дълбока тайна. То произтича от разговора, проведен горе с мис Домби, капитан Джилс.

— Горе на мачтата ли, приятелю? — промълви капитанът.

— Точно така, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, който изрази съгласието си още по-пламенно поради пълното неразбиране на думите на капитана. — Струва ми се, капитан Джилс, че мис Домби в скоро време ще се свърже в брак с лейтенант Уолтърс?

— Ами да, приятелю. Ние всички тук плаваме съвместно… Уол’р и скъпото момиче ще бъдат съединени в брачна връзка веднага щом приключи процедурата — прошепна капитан Кътъл в ухото му.

— Процедурата ли, капитан Джилс? — удиви се мистър Тутс.

— В черквата там долу — обясни капитанът, като посочи с пръст зад гърба си.

— О! Да! — проумя мистър Тутс.

— А след това — добави с дрезгав глас капитанът и потупа мистър Тутс по гърдите с опакото на ръката си, а после отстъпи крачка назад и го изгледа с възторжена физиономия — какво ще последва? Това прелестно създание, грижливо отгледано като екзотична птичка, ще потегли заедно с Уол’р в бушуващото открито море на път за Китай.

— Боже мой, капитан Джилс! — възкликна мистър Тутс.

— Да! — кимна с глава капитанът. — Корабът, който го е прибрал след корабокрушението, предизвикано от урагана — впрочем ураганът е отклонил и въпросния кораб от курса му, — се оказал търговски кораб, извършващ рейс до Китай, и Уол’р направил това пътуване и спечелил сърцата на всички както на борда, така и на сушата, тъй като е рядко умно и благородно момче. Понеже човекът, завеждащ товара на кораба, починал в Кантон Уол’р го заместил (той преди това изпълняваше чиновническа длъжност), а сега са го назначили като завеждащ товара на друг кораб, принадлежащ на същите собственици. Както виждаш — замислено каза капитанът, — прелестното създание ще потегли заедно с Уол’р в бушуващото открито море на път за Китай.

Мистър Тутс и капитан Кътъл едновременно въздъхнаха.

— Но какво от това? — добави капитанът. — Тя истински го обича и той истински я обича. Тези, които бяха длъжни да я обичат и да се грижат за нея, се отнесоха с нея като диви зверове. Когато тя, прогонена от родния си дом, дойде при мен и се строполи на пода, раненото й сърце бе разбито. Аз разбрах това. Аз, Ед’ард Кътъл, видях това. Нищо друго освен истинска, силна, постоянна любов не бе в състояние да го изцели. Ако не бях убеден в това, ако не бях убеден, че Уол’р истински я обича, братле, както и тя него, по-скоро бих позволил да ми отрежат двете ръце и двата крака, но не бих я пуснал. Аз обаче съм напълно убеден в тези неща и какво от това в такъв случай? Само ще добавя — да ги благослови господ и двамата и всичко ще е наред. Амин!

— Капитан Джилс — рече мистър Тутс, — доставете ми удоволствие да ви стисна ръката. Вие умеете така да говорите, че по гърба си усещам приятна топлина. И аз казвам амин. На вас ви е ясно, капитан Джилс, че аз също обожавах мис Домби.

— Не падай духом! — каза капитанът и потупа мистър Тутс по рамото. — Дръж се здраво, момче!

— И аз възнамерявам, капитан Джилс — бодро отвърна мистър Тутс, — да не падам духом. А също и да се държа здраво, доколкото ми е възможно. Когато безмълвната гробница се отвори сама, за да ме прибере, капитан Джилс, аз ще бъда готов за погребение, но не и по-рано. Тъй като обаче в настоящия момент не съм сигурен до каква степен ще мога да се владея занапред, аз искам да ви кажа следното и ще ми направите голяма услуга, ако го предадете на лейтенант Уолтърс.

— Да му предам, значи, следното — повтори капитанът. — Спокойно!

— Тъй като мис Домби бе изключително мила — продължи мистър Тутс с насълзени очи — и каза, че моето присъствие съвсем не й е неприятно, а точно обратното, и тъй като вие и всички останали тук сте били не по-малко търпеливи и снизходителни по отношение на този… който несъмнено — добави мистър Тутс с внезапна горчивина — се е родил сякаш по погрешка, аз ще наминавам от време на време привечер през този кратък период, който ни е останал да бъдем заедно. Това, което искам да ви помоля, е следното. Ако в някой момент почувствувам, че не е по силите ми да бъда свидетел на щастието на лейтенант Уолтърс и се втурна навън, надявам се, капитан Джилс, че вие двамата с него ще погледнете на това като на моя злочестина, а не като на вина или липса на желание да се боря със себе си. Вие ще бъдете уверен, надявам се, че аз не изпитвам зло към никое живо същество, а най-малко към лейтенант Уолтърс, и в такива случаи ще казвате между другото, че съм отишъл да се поразходя или пък навярно да видя колко е часът по часовника на Кралската борса. Капитан Джилс, ако стигнем до такова споразумение и вие от ваша страна можете да гарантирате за лейтенант Уолтърс, аз ще изпитам голямо облекчение, за което с радост ще пожертвувам значителна част от своето състояние.

— Приятелю — заговори капитанът, — не казвайте нищо повече. Какъвто и флаг да вдигнете, ние с Уол’р веднага ще откликнем и ще дадем сигнал.

— Капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — изпитвам огромно облекчение. Аз искам всички тук да запазят доброто си мнение за мен. Аз… аз имам добри намерения, кълна ви се, макар че не умея да ги изразя. Разбирате ли — добави мистър Тутс, — все едно „Бърджес и Ко“ желаят да ушият на някой свой клиент един възхитителен чифт панталони, а не са в състояние да скроят това, което са си намислили.

След това уместно сравнение, предизвикало у мистър Тутс известна гордост, мистър Тутс пожела на капитана всичко хубаво и си отиде.

Като виждаше в дома Радостта за сърцето и грижещата се за нея Сузан, честният капитан направо засия от щастие. Времето течеше, а с всеки изминал ден капитанът все повече сияеше от щастие. След известни съвещания със Сузан (към чийто ум капитанът изпитваше дълбоко уважение и никога не можеше да забрави как смело тя се бе нахвърлила върху мисис Макстинджър) той предложи на Флорънс временно наетото за къщна работа момиче, дъщеря на възрастната жена, която обикновено седеше под синия чадър на пазара Ледънхол, да бъде освободено и заместено — от благоразумие и с оглед да се запази тайната — с някоя друга жена, тяхна позната, на която може да се окаже пълно доверие. Тогава Сузан, присъствуваща на този разговор, в съответствие с предложението, направено преди това на капитана, назова мисис Ричардс. Флорънс цялата грейна, като чу името. Още същия ден Сузан се отправи към жилището на семейство Тудъл, за да проучи намеренията на мисис Ричардс, а вечерта се върна тържествуваща, съпроводена от все така румената като ябълка Поли, която, като зърна Флорънс, прояви чувствата си не по-малко бурно от самата Сузан Нипър.

След като бе приключено и с тази стратегическа задача, доставила на капитана неизмеримо удоволствие (всъщност всякакво действие, независимо какво бе то, му доставяше удоволствие), Флорънс трябваше да подготви Сузан за предстоящата им раздяла. Тази задача бе много по-трудна, тъй като мис Нипър беше непоколебима в решенията си и твърдо си бе наумила никога повече да не се разделя със своята господарка.

— Що се отнася до заплащането мис Флой — нареждаше Сузан — няма защо да намеквате за това и да ме обиждате по този начин, защото аз съм си скътала малко пари и в такъв момент няма да търгувам със своята любов и дълг дори да нямам занапред нищо общо със спестовната каса и банките да фалират, аз винаги съм била непрестанно с вас още от времето когато скъпата ви бедна майка почина и макар да не съм човек с когото можеш да се хвалиш вие сте свикнали с мен и о скъпа моя господарке в продължение на толкова години, хич не мислете да заминавате някъде без мен защото не трябва да е така и няма да стане.

— Скъпа Сузан, аз се отправям на много дълго пътуване.

— Че какво от това мис Флой? В такъв случай ще имате още по-голяма нужда от мен. Продължителността на пътуването не може да бъде пречка за мен, слава богу! — заяви поривисто Сузан Нипър.

— Но, Сузан, аз заминавам с Уолтър, с него бих заминала навсякъде, накрай света! Уолтър е беден, а аз също съм много бедна и сега трябва да привиквам сама да се грижа за себе си и за него.

— Скъпа мис Флой! — възкликна Сузан, като избухна отново в плач и неистово затръска глава. — За вас няма да бъде нищо ново да се грижите за себе си, а също и за другите и да бъдете най-търпеливото предано и благородно същество, но разрешете ми да поговоря с мистър Уолтър Гей и да реша с него този въпрос, защото не мога да позволя да заминете сама на другия край на света и няма да го сторя.

— Сама ли, Сузан? — възкликна Флорънс. — Сама? Та нали Уолтър ме взима със себе си? — Ах, каква учудена, сияйна, възторжена усмивка озари лицето й! Трябваше той да я види. — Не се съмнявам, че няма да разговаряш с Уолтър, ако аз те помоля да не го правиш — добави тя нежно — и аз те моля да не го правиш, скъпа.

Сузан попита, ридаейки:

— А защо пък не, мис Флой?

— Защото — отвърна Флорънс — аз ще му стана съпруга, ще му отдам цялата си любов, ще живея редом до него и ще умра с него. Ако повториш това, което ми каза, пред него, той може да си помисли, че аз изпитвам страх от живота, който ми предстои, или пък че ти имаш основание да се безпокоиш за мен. Сузан, скъпа, та аз го обичам!

Мис Нипър бе така трогната от тези сдържани, но пламенни слова и от чистосърдечното, искрено, дълбоко чувство вложено в тях, озаряващо лицето на Флорънс (което изглеждаше по-прекрасно и чисто от всякога), че тя бе единствено в състояние да притисне Флорънс отново в прегръдките си, възкликвайки: „Нима малката ми господарка наистина ще се жени!“, и да я обсипе с ласки, преизпълнени със съчувствие и покровителственост както преди.

Мис Нипър, макар и способна да проявява женска слабост, умееше да владее чувствата си обаче почти толкова успешно, както и да се впуска в атака срещу страховитата Макстинджър. От този миг нататък тя повече никога не проговори по този въпрос и бе неизменно бодра, пъргава, оживена и весела. Впрочем тя сподели с мистър Тутс на четири очи, че само за момента си давала такъв вид, но когато всичко свършело и мис Домби си заминела, по всяка вероятност щяла да представлява жалка гледка. От своя страна мистър Тутс заяви, че случаят с него бил същият и че те щели заедно да леят сълзи. Тя обаче с нищо друго не издаде какво й беше на сърцето нито в присъствието на Флорънс, нито пък във владенията на мичмана.

Колкото и да бе скромен и прост гардеробът на Флорънс (колко силно се различаваше той от гардероба с тоалетите, приготвени за последната сватба, на която бе присъствувала!) — необходим бе голям труд, за да се приготви, и затова Сузан Нипър работеше по цял ден редом с Флорънс с усърдие, достатъчно за петдесетина шивачки. Ако му позволяха, капитан Кътъл би попълнил гардероба с множество прелестни вещи — розови чадърчета за слънце, цветни копринени чорапи, сини обувки и прочие, — в списъка влизаха голям брой неща, твърде необходими за кораба. Посредством множество хитри внушения обаче той бе принуден да сведе своите дарове до несесер за ръкоделие и несесер за тоалетни принадлежности, като избра най-големите образци, които могат да се закупят с пари. След това, в продължение на десетина дни или на две седмици, по-голямата част от деня той обикновено прекарваше в съзерцание на двата несесера, като ту им се възхищаваше безмерно, ту се измъчваше от съмнения, че не са достатъчно разкошни, и току се шмугваше на улицата да купи някоя причудлива вещ, която според него допринасяла за цялостната завършеност на комплекта. Най-удачното му хрумване обаче беше, когато една сутрин внезапно ги изнесе и ги върна с инкрустирано метално сърце върху капака на всеки несесер, върху което бяха изписани двете думи ФЛОРЪНС ГЕЙ. След това в уединение изпуши четири лули подред в малката гостна, а след като изтекоха същият брой часове, го завариха там да се хили доволно.

Уолтър бе зает и по цял ден го нямаше, но той се отбиваше рано всяка сутрин да види Флорънс и винаги прекарваше вечерта заедно с нея. Флорънс не излизаше от мансардата си освен в случаите, когато наближаваше време Уолтър да дойде и тя се прокрадваше долу, за да го чака, или пък когато, опряна на закрилническата му, горда, обгръщаща я ръка, тя го придружаваше до вратата и надничаше навън. Привечер те винаги бяха заедно. О, благословено време! О, лутащо се сърце, намерило покой! О, неизтощим, дълбок, могъщ източник на любов, погълнал толкова много неща!

Отпечатъкът от жестоката ръка на шията й все още не бе изчезнал. При всяко вдишване той се надигаше срещу баща й, неизменно заставаше между Флорънс и възлюбления й, когато той я притискаше до сърцето си. Тя обаче забрави за този отпечатък. Ударите на неговото сърце, биещо за нея, ударите на нейното сърце, биещо за него, заглушаваха всякакви груби звуци и заличаваха спомена за суровите сърца, на които любовта бе чужда. Макар да бе крехка и нежна на вид, с дълбоката си любов Флорънс бе в състояние да създаде и наистина създаде един свят, в който намери убежище и любов.

Колко често големият дом и предишният й живот изплуваха пред очите й в здрача, когато бе обгърната от закрилническата, горда, предана ръка и изтръпнала от тези спомени, тя се притискаше по-силно към тази ръка! Колко често, припомнила си нощта, когато бе слязла долу в стаята и срещнала погледа, врязал се завинаги в съзнанието й, тя вдигаше очи към този, който я гледаше с искрена любов и заплакваше от щастие в обятията му! Колкото повече се привързваше към него, толкова по-често мислеше за скъпото починало момче. Споменът за баща й обаче никога не отиваше по-далеч от мига, когато го бе видяла заспал и го бе целунала, сякаш тогава го бе видяла за последен път.

— Уолтър, скъпи — заговори една вечер Флорънс, когато почти съвсем се бе смрачило. — Знаеш ли за какво си мислех през целия ден?

— За това как лети времето, мила Флорънс, и колко скоро ще се отправим на път с кораба.

— Нямам пред вид пътуването, Уолтър, макар че и за това мисля. Но аз размишлявах какво бреме представлявам за теб.

— Скъпо, свещено бреме, любов моя. Аз също си мисля понякога за това.

— Ти се шегуваш, Уолтър. Знам, че ти мислиш повече, отколкото аз самата. Но аз имам пред вид разходите.

— Разходите ли, единствена моя?

— Паричните разходи, скъпи. Всички тези приготовления, които ние двете със Сузан извършваме… аз много малко неща можах да купя със собствени средства. Ти беше и преди беден, а сега колко ще обеднееш заради мен, Уолтър!

— Всъщност колко ще забогатея, Флорънс!

Флорънс се засмя и поклати глава.

— Освен това — продължи Уолтър — много отдавна… преди да се отправя на път с кораба… на мен ми подариха една кесийка, скъпа, в която имаше пари.

— Ах! — възкликна Флорънс и се засмя с печална усмивка. — Много малко пари имаше там! Съвсем малко, Уолтър! Ти обаче не трябва да смяташ — при тези думи тя сложи малката си ръчица на рамото му и се взря в лицето му, — че не желая да бъда твое бреме. Не е така, любов моя. Аз се радвам, аз съм щастлива. За нищо на света не бих искала да променя нещата!

— Нито пък аз, скъпа Флорънс.

— Да, Уолтър, но ти не можеш да го почувствуваш така, както аз го чувствувам. Аз така се гордея с теб. Сърцето ми се преизпълва с радост, като си помисля, че тези, които те познават, ще казват, че си се оженил за бедно, сиротно момиче, което се е приютило тук и което не е имало нито дом, нито близки, изобщо нищо не е имало, съвсем нищо. О, Уолтър, дори да можех да ти донеса милиони, не бих могла да бъда толкова щастлива заради теб както сега!

— А ти, скъпа Флорънс? Ти нищо ли не си? — попита той.

— Да, нищо, Уолтър. Нищо друго освен твоя жена. — Малката ръчица се обви около шията му и гласът й прозвуча съвсем наблизо: — Всичко, което имам, си ти. Всичките ми надежди са свързани с теб. Освен теб нямам нищо друго, което да ми е скъпо.

О! С пълно основание тази вечер мистър Тутс напускаше малката компания и на два пъти отиде да свери своя часовник с часовника на Кралската борса, веднъж отиде на уговорената среща с един банкер, за която внезапно си спомни, а веднъж се поразходи до помпата Олдгейт и обратно.

Преди обаче да предприеме тези пътешествия и всъщност преди още да е дошъл и преди да се внесат свещите, Уолтър каза:

— Флорънс, любима, товаренето на нашия кораб почти приключва и вероятно в самия ден на сватбата ни корабът ще потегли към устието на реката. Да тръгнем ли още същата сутрин и да постоим в Кент, а след една седмица да се качим на кораба в Грейвсенд?

— Както желаеш, Уолтър. Аз с радост бих отишла където и да е. Само…

— Да, свидна моя?

— Нали знаеш — рече Флорънс, — че няма да имаме сватбено тържество и няма да се отличаваме с дрехите си от останалите хора. Тъй като ще заминем още същия ден, би ли… би ли ме завел на едно място рано сутринта, Уолтър… преди да отидем в черквата?

Уолтър сякаш я разбра, както би трябвало да разбере един човек, искрено обичащ и обичан, и подкрепи даденото с готовност обещание с целувка — навярно с повече от една, с две-три или пет-шест, а в тържествената спокойна вечер Флорънс се чувствуваше много щастлива.

Тогава в тихата стая се появи Сузан Нипър със свещите. Скоро след това последва чаят и дойдоха капитанът и непрестанно сновящият мистър Тутс, който, както се спомена по-горе, честичко излизаше и, общо взето, прекара една много неспокойна вечер. Той обикновено не се държеше така — най-често прекарваше добре времето си, като играеше с капитана крибедж под ръководството и надзора на мис Нипър и се занимаваше с изчисленията, налагани от играта, които се оказаха превъзходно средство напълно да си замъти главата.

През тези вечери върху физиономията на капитана се изписваше най-удивителното разнообразие от всевъзможни редуващи се чувства. Вродената му деликатност и кавалерското му чувство към Флорънс му подсказваха, че сега не е време за шумно веселие и бурни прояви на радост. От друга страна, някои куплети от „Прекрасната Пег“ непрестанно напираха да бъдат изпети на глас, като по този начин тласкаха капитана да се изложи с една такава недопустима проява. Наред с всичко това неговото възхищение от Флорънс и Уолтър, седнали настрана (те бяха действително прекрасна двойка, пленителни със своята младост, любов и красота), до такава степен завладяваше капитана, че той оставяше картите и се взираше в тях с лъчезарна усмивка, триейки глава с носната си кърпа, докато стремителното втурване на мистър Тутс навън навярно му напомняше, че съвсем несъзнателно той е допринесъл за страданието на въпросния джентълмен. Тази мисъл извънредно много опечаляваше капитана до завръщането на мистър Тутс и тогава капитанът отново се захващаше за картите и като намигаше настрана, кимаше с глава и учтиво размахваше куката, даваше на мис Нипър да разбере, че повече няма да прави така. Физиономията, която придобиваше след това, бе навярно най-интересната — той се опитваше да си придаде напълно безучастен вид и сядаше, оглеждайки стаята, а върху лицето му се изписваха всички чувства едновременно и се бореха за надмощие. Искреното му възхищение от Флорънс и Уолтър винаги вземаше връх и се проявяваше тържествуващо и неприкрито върху лицето му, докато мистър Тутс отново се втурваше навън и тогава до завръщането му капитанът седеше с изражението на разкаял се грешник, като от време на време си подвикваше с тих, укорителен глас: „Дръж се здраво!“ или пък с ръмжене отправяше упрек към „Ед’ард Кътъл, приятелю“ поради липсата на предпазливост в поведението му.

На едно от най-големите си изпитания обаче мистър Тутс се подложи по собствено желание. Когато наближи неделята — в този ден в черквата щеше да приключи последната част от процедурата, за която бе споменал капитанът, — мистър Тутс изрази чувствата си пред Сузан Нипър по следния начин.

— Сузан — рече мистър Тутс, — черквата ме тегли. Нали разбираш, думите, които завинаги ще ме отделят от мис Домби, ще прозвучат в ушите ми като погребален звън, но кълна се във всичко най-свято, аз трябва да ги чуя. И затова — добави мистър Тутс — ще ме придружиш ли утре до свещения храм?

Мис Нипър изрази своята готовност да го придружи, ако това щяло да достави удоволствие на мистър Тутс, но тя го помоли да се откаже от намерението си.

— Сузан — с тържествен глас заговори мистър Тутс, — преди още да ми поникнат мустаците, аз обожавах мис Домби. Докато все още изпитвах на гърба си робията на Блимбър, аз обожавах мис Домби. Когато от правна гледна точка аз не можех повече да бъда лишаван от правата си на собственик и… и съответно встъпих в тези права… аз обожавах мис Домби. Думите, с които тя ще бъде предадена на лейтенант Уолтърс, а аз… на отчаянието, нали разбираш — добави мистър Тутс, запънал се, за да намери по-силна дума, — може би ще ми подействуват ужасно и наистина ще ми подействуват ужасно, но аз изпитвам желанието да ги чуя. Изпитвам желанието да се уверя, че с положителност съм загубил почва под краката си, че не мога повече да храня никаква надежда… и накратко казано, че няма на какво повече да стъпвам.

Сузан Нипър можеше само да съчувствува на мистър Тутс за окаяното му състояние и при тези обстоятелства изрази съгласието си да го придружи, което всъщност стори още на следващата сутрин.

Черквата, която Уолтър беше избрал за целта, бе западнала и стара, разположена сред лабиринт от глухи улици и дворове; тя бе оградена от малко гробище и като че сама бе погребана под свода, образуващ се от съседните сгради и облицован с кънтящи камъни. Тя представляваше голямо, мрачно старо здание с високи, изтъркани дъбови скамейки, сред които в неделен ден се пръскаха около двадесетина посетители, а гласът на свещеника звучеше сънено в празното пространство и органът бръмчеше и къркореше, сякаш черквата имаше колики поради липсата на голям брой богомолци, които да я предпазят от студа и влагата. Тази черква в Сити обаче съвсем не можеше да се оплаче от отсъствието на компания — острите върхове на множество други черкви се издигаха един до друг подобно корабни мачти на река. Тези върхове бяха толкова много, че трудно биха могли да се изброят от камбанарията на черквата. Тук почти във всеки двор и глуха уличка имаше по някоя черква. В неделното утро, когато Сузан и мистър Тутс се отправиха натам, камбаните звъняха оглушително. Двадесетината черкви, разположени близо една до друга, приканваха хората да влязат.

Споменатите две заблудени овце бяха настанени от енорийския слуга на удобна скамейка и тъй като бяха подранили, те седяха и брояха богомолците, вслушвайки се в унилото звънене на камбаната горе на камбанарията, и наблюдаваха бедно облечения старец на портала зад паравана, който биеше камбаната също както бикът от детската песничка за петлето Робин — с крак, сложен в стремето. След като дълго време оглежда внимателно големите книги на пюпитъра, мистър Тутс шепнешком каза на мис Нипър, че се чудел къде ли се държат обявленията, но младата дама само поклати глава и се намръщи, отклонявайки за момента всякакви разговори за преходни неща.

Ала мистър Тутс, който, изглежда, не бе в състояние да отклони мисълта си от обявленията, очевидно ги търсеше с очи през цялата първа част на службата. Когато наближи мигът те да бъдат прочетени, клетият млад джентълмен прояви явни признаци на голяма тревога и смут, които ни най-малко не се уталожиха от неочакваната поява на капитана на първия ред в галерията. Когато чиновникът подаде списъка на свещеника, седналият мистър Тутс се вкопчи в седалката. Когато обаче бяха прочетени високо имената Уолтър Гей и Флорънс Домби, обявени за трети и последен път, мистър Тутс до такава степен бе разтърсен от чувства, че се втурна навън от черквата без шапка, при което бе последван от енорийския слуга, прислужницата и двама случайно присъствуващи джентълмени с медицинско образование. Първият от изброените скоро се върна, за да вземе шапката, и шепнешком съобщи на мис Нипър да не се безпокои за джентълмена, тъй като джентълменът заявил, че неразположението му няма никакво значение.

Мис Нипър, почувствувала, че в нея се приковават очите на цялата тази значителна част от Европа, която всяка неделя се разпръсква сред седалките с високи облегалки, би се смутила твърде много от случая, дори той да бе приключил дотук, още повече, че капитанът от първия ред на галерията проявяваше крайна заинтересованост и това не можеше да не накара присъствуващите в черквата да си помислят, че той по някакъв загадъчен начин е свързан със случилото се. Голямото безпокойство на мистър Тутс обаче още повече усложни и проточи мъчителното й неловко състояние. Въпросният млад джентълмен, неспособен в своя душевен смут да остане сам в двора на черквата и да се отдаде на тъжни размишления, а от друга страна, подтикван несъмнено от желанието да засвидетелствува своето уважение към службата, на която отчасти бе попречил, внезапно отново се върна. Той обаче не седна отново на седалката, а се настани на едно безплатно място на пътеката между две възрастни особи от женски пол, които бяха свикнали да получават седмичната си порция хляб (който обикновено се поставяше на полица до входа). Мистър Тутс поседя в тази компания (той смущаваше всички присъствуващи, които непрестанно се обръщаха да го гледат), докато чувствата му отново не го разтърсиха и той внезапно и безшумно не излезе пак навън. Тъй като не се осмели повече да влезе в черквата, но все пак желаеше да бъде съпричастен към това, което ставаше вътре, мистър Тутс започна да наднича ту през един, ту през друг прозорец с безутешен лик. Имаше няколко прозореца, до които той можеше да се приближи отвън, а и безпокойството му бе твърде голямо и затова се оказа трудна работа да се познае на кой прозорец ще се появи следващия път и по време на появилата се монотонност в проповедта цялото паство сякаш бе обзето от непреодолимата потребност вътрешно да залага на кой прозорец ще се появи. Движенията на мистър Тутс из църковния двор обаче бяха толкова непоследователни, че напук на всички предвиждания, той също като вълшебник се появяваше винаги там, където най-малко го очакваха. Впечатлението от тези тайнствени появи се засилваше още повече от факта, че той трудно можеше да види какво става вътре, а те всички го виждаха добре, така че той се застояваше по-дълго на съответния прозорец, долепил лице до стъклото, докато не съзреше, че всички са устремили поглед към него и не изчезнеше.

Това поведение от страна на мистър Тутс, както и крайната лична заинтересованост, проявявана от капитана, така измъчваха мис Нипър и я караха да се чувствува отговорна, че тя изпита крайно облекчение при завършването на службата. Тя съвсем не се отнесе с обичайната си приветливост към мистър Тутс, когато на връщане той уведоми нея и капитана, че сега, уверил се в крушението на надеждите си, той, нали разбирате, се чувствувал по-спокоен… всъщност не точно по-спокоен, а по-спокойно се отнасял към голямото си нещастие.

Времето сега наистина бързо летеше и скоро настъпи последната вечер преди сватбата. Всички те се бяха събрали в най-горната стая в дома на мичмана и не се страхуваха, че някой може да дойде неочаквано, защото нямаше външни лица и домът изцяло се владееше от мичмана. Мисълта за предстоящото събитие на другия ден ги правеше сдържани и съсредоточени, но все пак донякъде и весели. Флорънс, близо до която седеше Уолтър, довършваше ръкоделието си — то беше предназначено за прощален подарък за капитана. Капитанът играеше крибедж с мистър Тутс. Мистър Тутс се съветваше за ходовете си със Сузан Нипър. Мис Нипър му даваше съветите си с необходимата тайнственост и предпазливост. Диоген се ослушваше и от време на време надаваше хриплив, сподавен лай, а после, изглежда, се чувствуваше полузасрамен, сякаш се съмняваше дали е имал основания да лае.

— Тихо, тихо! — обърна се капитанът към Диоген. — Какво ти става? Тази вечер нещо си разтревожен, момчето ми!

Диоген завъртя опашка, но веднага след това наостри уши и еднократно излая, за което се извини на капитана с ново завъртане на опашката.

— Според мен, Дио — рече капитанът, като гледаше замислено картите си и поглаждаше брада с куката си, — ти проявяваш съмнения спрямо мисис Ричардс, но ако ти си точно такова куче, за каквото те мисля, ще промениш мнението си, защото по външния й вид може да се съди каква е тя. Е, братле — обърна се той към мистър Тутс, — ако си готов, карай напред.

Капитанът говореше съвсем спокойно и изцяло бе погълнат от играта, но изведнъж изпусна картите, отвори широко уста, опули очи, краката му се вдигнаха и щръкнаха във въздуха и той се вторачи във вратата с нямо изумление. Хвърли поглед към всички наоколо, видя, че никой не го гледа и не забелязва причината за удивлението му, пое си дълбоко дъх и дойде на себе си и тогава с все сила удари с юмрук по масата, извика гръмогласно: „Сол Джилс, ахой!“ и се хвърли в обятията на избелялото от носене късо палто от дебел плат, въведено от Поли в стаята. Само след миг и Уолтър се намери в обятията на избелялото от носене късо палто от дебел плат. Само след още един миг и Флорънс се намери в обятията на избелялото от носене късо палто от дебел плат. А в по-следващия миг капитан Кътъл прегърна мисис Ричардс и мис Нипър, пламенно стисна ръката на мистър Тутс и като размахваше куката над главата си, възкликна: „Ура, приятелю, ура!“ На този възглас мистър Тутс, напълно недоумяващ какво става, отвърна извънредно учтиво: „Разбира се, капитан Джилс, както вие намирате за добре!“

Избелялото от носене късо палто от дебел плат и не по-малко избелялата от носене шапка с вълнен шал към нея се откъснаха от капитана и от Флорънс и отново се извърнаха към Уолтър и изпод избелялото от носене късо палто от дебел плат, изпод шапката и шала се чуха звуци, наподобяващи риданията на стар човек, а в същото време мъхестите ръкави силно притискаха Уолтър. В този миг всички замълчаха, а капитанът много усърдно лъскаше носа си. Когато обаче късото палто от дебел плат, шапката и шалът отново се откъснаха от Уолтър, Флорънс кротко се приближи до тях и те двамата с Уолтър ги свалиха, а отдолу се показа старият майстор на корабни уреди, малко поотслабнал и с по-измъчен вид от преди, със старата си уелска перука, стария си сюртук с цвят на кафе с огромни копчета и със стария си безпогрешен хронометър, тиктакащ от джоба му.

— Целият претъпкан с наука както преди! — възкликна сияещият капитан. — Сол Джилс, Сол Джилс, къде се скита толкова дълго време, стари приятелю?

— Аз, Нед, едва не съм ослепял, оглушал и онемял от радост — отвърна старият човек.

— Собственият му глас! — възкликна капитанът и се огледа с такова възхищение, каквото дори неговата физиономия не бе в състояние да изрази. — Собственият му глас, така претъпкан с наука, както преди! Сол Джилс, приятелю, отдъхни си сред собствените лозници и смокинови дървета, както подобава на един измъчен стар патриарх, и с предишния си, добре познат на нас глас разлисти своите приключения. „Това е гласът — прочувствено заговори капитанът, като обяви с куката си, че следва цитат — на ленивеца, чух го да се оплаква, твърде рано ме събуди, отново трябва да заспя. Разпръсни враговете му и ги срази!“

Капитанът седна с вид на човек, който с уместни слова бе изразил чувствата на всички присъствуващи, но веднага се надигна пак, за да представи мистър Тутс — мистър Тутс бе много обезпокоен от появата на непознато лице, очевидно предявяващо права над фамилното име Джилс.

— Макар че — със заекване заговори мистър Тутс — аз не съм имал удоволствието да ви познавам, сър, преди вие… преди вие…

— Да изчезнете от погледа, но да останете скъп за паметта — тихо подсказа капитанът.

— Точно така, капитан Джилс! — изрази одобрението си мистър Тутс. — Макар че аз не съм имал удоволствието да ви познавам, мистър… мистър Солс — добави Тутс, измисляйки името в момента в изблик на вдъхновение, — преди това да се случи, аз изпитвам голямо удоволствие, уверявам ви, да… да се запозная сега с вас. Надявам се — продължи мистър Тутс, — че вие се чувствувате добре, доколкото може да се очаква.

След тези учтиви слова мистър Тутс седна изчервен и започна да се киска.

Старият майстор на корабни уреди, настанил се в едно кътче между Уолтър и Флорънс, кимна с глава на Поли, която го гледаше усмихната и радостна, и отвърна на капитана по следния начин:

— Нед Кътъл, скъпи приятелю, макар че научих туй-онуй за настъпилите тук промени от ей тази моя мила приятелка… какво мило лице има тя и колко е приятно на странника да го зърне при завръщането си у дома! — отклони мислите си стария човек и разтърка ръце с познатия си замечтан вид.

— Чуйте го само! — тържествено възкликна капитанът. — „Ето жената, пленила всички мъже на света“^[2]. За да намериш тези думи — обърна се той към мистър Тутс, — разлисти „Адам и Ева“, братле.

— Непременно ще го направя, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс.

— Макар че научих туй-онуй за настъпилите тук промени от нея — продължи майсторът на корабни уреди, като извади предишните си очила от джоба и също както по-рано ги сложи на челото си, — те са толкова големи и неочаквани и аз съм така зашеметен при вида на моето скъпо момче и при вида на… — той погледна към сведените очи на Флорънс и не се осмели да довърши мисълта си — че аз… аз не съм в състояние да кажа много тази вечер. Но защо ти, скъпи Нед Кътъл, не ми писа?

Удивлението, изписало се върху лицето на капитана, несъмнено стресна мистър Тутс, който така се бе втренчил в него, че направо не можеше да откъсне очи.

— Да ти пиша ли! — повтори капитанът. — Да ти пиша ли, Сол Джилс?

— Ами да — отвърна старият човек. — Или до Барбадос, до Ямайка или до Демерара. За това те бях помолил.

— Това си ме помолил, Сол Джилс? — попита капитанът.

— Да — рече старият човек. — Не помниш ли, Нед? Сигурно не си забравил? Във всяко свое писмо.

Капитанът свали колосаната си шапка, закачи я на куката, приглади косата си изотзад с ръка и както бе седнал, огледа присъствуващите, а видът му изразяваше пълно недоумение и примиреност със съдбата.

— Ти като че не ме разбираш, Нед! — каза старият Сол.

— Сол Джилс — заговори капитанът, след като дълго се вглежда в него и в околните, без да проронва ни дума. — Аз съм напълно сащисан. Кажи няколко думи за приключенията си, моля те! Нима не съм могъл да вдигна котва? Нима не съм могъл? — замислено промълви капитанът и се огледа втренчено встрани.

— Ти знаеш, Нед — рече Сол Джилс, — защо заминах. Разпечата ли плика, Нед?

— Ами че да — потвърди капитанът. — Разбира се, че разпечатах плика.

— И прочете какво пише вътре? — каза старият човек.

— Прочетох го — отвърна капитанът, като го гледаше внимателно, а след това започна да цитира по памет: — „Скъпи Нед Кътъл! Напускайки дома си и отправяйки се към Антилските острови с отчаяната надежда да събера сведения за скъпото ми…“ Ето го къде е седнал! Ето го Уол’р! — извика капитанът, сякаш изпита облекчение да се залови за нещо действително съществуващо и неоспоримо.

— Добре, Нед. Послушай сега! — каза старият човек. — В първото си писмо, от Барбадос, аз ти писах, че макар и да има много време до изтичането на годината, аз ще се радвам, ако разпечаташ плика и прочетеш написаното, защото то обяснява причината за моето заминаване. Добре, Нед. Във второто си, третото си и навярно четвъртото си писмо, писани все от Ямайка, аз ти съобщавах, че състоянието ми е същото, че не съм се успокоил и че не мога да си тръгна от тази част на света, преди да съм научил, че момчето ми се е удавило или спасило. В следващото си писмо… мисля, че то бе изпратено от Демерара^[3], нали?

— Мислел, че то било изпратено от Демерара, нали? — повтори капитанът и се огледа наоколо с безутешна физиономия.

— … аз ти съобщих — продължаваше старият Сол, — че все още нямам достоверни сведения. Писах ти, че съм срещнал много капитани и други лица из тази част на света, които ме познават от дълги години и които ми помогнаха да се придвижа до някои места, а аз от своя страна от време на време им правех малки услуги посредством моя занаят. Писах ти как всички те изпитваха съчувствие към мен и като че се интересуваха от моите скитания. Писах ти как съм започнал да смятам, че моята участ до края на живота ми ще бъде да обикалям света по море и да търся вести за моето момче.

— Започнал да смята, че ще се превърне в учен Летящ холандец! — повтори капитанът както преди с извънредно сериозен тон.

— Но когато един прекрасен ден, Нед, до мен стигна вестта… това беше в Барбадос, където отново се бях върнал… че моето момче се намира на борда на един търговски кораб, завръщащ се у дома от Китай, аз веднага се качих на следващия кораб, Нед, и се прибрах у дома. Озовах се в къщи тази вечер и разбрах, че това е вярно, слава богу! — с набожен тон добави старият човек.

Капитанът почтително сведе глава, после изгледа всички подред, като започна с мистър Тутс и свърши с майстора на корабни уреди, а после заговори с тържествен глас:

— Сол Джилс! Изявлението, което възнамерявам да направя, ще откъсне всички платна от мачтите ти, ще помете въжетата и ще те накара да се наклониш на една страна. Нито едно от тези писма не е предадено на Ед’ард Кътъл. Нито едно от тези писма — повтори капитанът, за да придаде на думите си по-голяма тържественост и прочувственост — не е предадено на Ед’ард Кътъл, английски моряк, който мирно си живее у дома и преуспява с всеки изминал час!

— Но аз собственоръчно ги предавах в пощата и собственоръчно ги адресирах до Бриг Плейс номер 9! — възкликна старият Сол.

Лицето на капитана съвсем пребледня, а после цялото пламна.

— Какво имаш пред вид, приятелю мой Сол Джилс, като споменаваш Бриг Плейс номер 9? — осведоми се капитанът.

— Какво имам пред вид ли? Ами че квартирата ти, Нед — поясни старият човек. — Мисис… как се казваше! Скоро ще забравя и собственото си име, но аз съм изостанал от времето… винаги съм бил изостанал, нали си спомняш… и съм много объркан. Мисис…

— Сол Джилс! — заговори капитанът с такъв тон, сякаш изразяваше най-невероятното предположение. — Навярно не се опитваш да си спомниш името Макстинджър.

— Но разбира се, точно така! — възкликна майсторът на корабни уреди. — Съвсем вярно, Нед! Мисис Макстинджър!

Капитан Кътъл, съвсем ококорил очи, с проблясващи върху лицето си бучки, изсвири остро, продължително и унило и изгледа всички като онемял.

— Бъди така добър, Сол Джилс, да повториш всичко отново — рече той най-сетне.

— Всички тези писма — заговори чичо Сол, като отмерваше такта с показалеца на дясната си ръка върху дланта на лявата с такава точност и такава отчетливост, каквито биха направили чест дори на безпогрешния му хронометър в джоба. — Аз собственоръчно ги предавах в пощата и собственоръчно ги адресирах до капитан Кътъл, в дома на мисис Макстинджър, Бриг Плейс номер 9.

Капитанът свали колосаната си шапка от куката, надникна вътре, сложи я на главата си и седна.

— Приятели мои — напълно объркан рече капитанът, като ги изгледа подред. — Ами че аз избягах оттам!

— И никой ли не знаеше къде сте отишли, капитан Кътъл? — бързо попита Уолтър.

— Господ да те благославя, Уол’р — отвърна капитанът, като поклати глава, — та тя никога не би ми позволила да дойда тук, за да се грижа за това имущество. Нищо друго не можеше да се направи, освен да избягам. Господ да ти е на помощ, Уол’р! — продължи капитанът. — Ти си я виждал само в спокойно време! Но ако я видиш, когато се разбушува… запомни я тогава!

— Аз ще й дам да разбере! — тихо рече Нипър.

— Смяташ ли, че ще можеш, скъпа? — попита капитанът с глас, в който се долавяше възхита. — Е, скъпа моя, би ти направило чест! Аз лично по-скоро бих се изправил пред разярен звяр. Успях да си измъкна сандъка само благодарение на един мой приятел, който няма равен на себе си. Нямало е никакъв смисъл да пращаш писма там. При тези обстоятелства тя за нищо на света не би приела ни едно писмо, боже господи! — добави капитанът. — Пощаджията само напразно си е правил труда!

— В такъв случай съвсем ясно е, капитан Кътъл, че всички ние, и по-специално вие двамата с чичо Сол — заяви Уолтър, — можем да бъдем благодарни на мисис Макстинджър за големите тревоги.

Това всеобщо чувство на признателност към неустрашимата вдовица на покойния мистър Макстинджър бе толкова очевидно, че капитанът не се опита да го оспорва. Той обаче беше до известна степен засрамен от положението (макар че никой не засегна повече темата, а Уолтър, припомнил си разговора, който бе водил с капитана за последен път по този въпрос, особено усърдно се стараеше да я отбягва), така че в продължение на близо пет минути — необичайно дълъг период за него — бе засенчен от облаци, докато слънцето, неговото лице, отново изгря, озари всички присъствуващи с необичаен блясък и тогава капитанът се залови да стиска ръцете на всички подред.

Беше още рано — чичо Сол и Уолтър обаче бяха вече успели най-подробно да се разпитат взаимно за приключенията и опасностите, които бяха преживели, — когато всички освен Уолтър излязоха от стаята на Флорънс и отидоха долу в гостната. Скоро към тях се присъедини и Уолтър, който им каза, че Флорънс била малко печална и разстроена и си легнала. Макар че гласовете им не можеха да стигнат до нея и да я безпокоят, след тези думи на Уолтър всички започнаха да говорят шепнешком и всеки посвоему си мислеше с чувство на обич и нежност за прелестната млада невеста на Уолтър. За сведение на чичо Сол бе разказано най-подробно всичко, свързано с нея. Мистър Тутс високо оцени деликатността, с която Уолтър спомена името му, а също така изтъкна голямото значение на неговите услуги, както и необходимостта той да присъствува на малкия им семеен съвет.

— Мистър Тутс — каза му Уолтър на вратата при сбогуването, — нали ще се видим утре сутринта?

— Лейтенант Уолтърс — отговори мистър Тутс, като му стисна пламенно ръката, — аз непременно ще присъствувам.

— Тази вечер ни беше последната преди дългата разлъка… а може и никога вече да не се видим — рече Уолтър. — Смятам, че такова великодушно сърце като вашето не може да не почувствува признателността на нечие друго сърце. Надявам се, че разбирате колко съм ви благодарен.

— Уолтърс — отвърна мистър Тутс, дълбоко трогнат, — бих се радвал, ако имате основания за това.

— Флорънс — продължи Уолтър, — в тази последна вечер преди да смени моминското си име, ме накара да й обещая… това беше преди малко, когато останахме сами двамата… че ще ви предам… нейното уверение в искрена обич…

Мистър Тутс се облегна с ръка на рамката на вратата и похлупи очи върху нея.

— … нейното уверение в искрена обич… — продължи Уолтър. — Тя никога не ще има приятел, когото да цени повече от вас. Тя ми каза да ви предам, че никога няма да забрави вашата преданост и внимание към нея и че тази вечер ви е споменала в молитвата си. Тя се надява, че вие ще се сещате за нея, когато ще бъде далеч оттук. Да й предам ли нещо от ваше име?

— Кажете й, Уолтър — със задавен глас отвърна мистър Тутс, — че ще си мисля всеки ден за нея и винаги ще изпитвам радост, че се е омъжила за човек, когото обича и който я обича. Кажете й, ако обичате, за моята убеденост, че нейният съпруг е достоен за нея — дори за нея! — и че аз се радвам на избора й.

Към края мистър Тутс заговори по-отчетливо и като вдигна очи, произнесе непоколебимо последните думи. Той отново пламенно стисна ръката на Уолтър — от своя страна Уолтър също веднага му отвърна с пламенно ръкостискане — и се отправи към къщи.

Мистър Тутс бе придружен от Петела — напоследък той всяка вечер го вземаше със себе си и го оставяше в магазина, в случай че възникнат някои непредвидени обстоятелства отвън, при които юначеството на въпросната знаменита особа може да се окаже от полза за мичмана. Тази вечер Петела, изглежда, не беше в много добро разположение на духа. Навярно светлината от газените фенери бе измамна или пък той наистина отвратително намигна и смръщи нос, когато, пресичайки пътя, мистър Тутс се извърна през рамо и погледна към стаята, където спеше Флорънс. По пътя към къщи той проявяваше към минувачите по-голяма враждебност в намеренията си, отколкото се полагаше на един професор по мирното изкуство на самоотбраната. След като изпрати мистър Тутс до дома, вместо да си отиде, той застана пред него с явно непочтителен вид, хванал бялата си шапка за периферията с две ръце, и започна да си мърда главата и носа (и главата, и носът бяха много пъти чупени и лошо зараствали). Покровителят му бе много зает със собствените си мисли и дълго време не забеляза това негово поведение, чак докато Петела, твърдо решен да не се оставя да бъде пренебрегван, не започна да цъка с език, за да привлече вниманието му.

— Е, господарю — мрачно заговори Петела, когато най-после срещна погледа на мистър Тутс, — аз искам да знам дали това будалкане ще свърши и дали вие ще излезете победител.

— Петел — отвърна мистър Тутс, — обясни какво искаш да кажеш.

— В такъв случай ето какво, господарю — каза Петела. — Аз не съм човек, който не държи на думата си. Слушайте! Трябва ли някой от тях да бъде сгънат на две?

Когато Петела зададе този въпрос, той пусна шапката си, направи хватка и финт с лявата си ръка, нанесе страхотен удар с дясната на въображаем противник, хитро поклати глава, а после се закова на място.

— Е, господарю — обади се пак Петела, — будалкане ли ще бъде, или ще проявим юначество? Кое от двете?

— Петел — каза мистър Тутс, — служиш си с груби изрази с неясен смисъл.

— В такъв случай слушайте какво ще ви кажа, господарю — рече Петела — Ето как стоят нещата. Това е долно.

— Кое е долно, Петел? — попита мистър Тутс.

— Наистина е долно — повтори Петела и по ужасен начин смръщи счупения си нос. — Е, господарю! Какво! Когато вие можете да отидете и да съобщите за сватбата на оня, надутия — предполага се, че с това унизително определение Бойкия петел бе назовал мистър Домби, — когато можете да повалите победителя и да сразите цялата компания, вие ще вземете да се предадете! Да се предадете! — презрително повтори Петела. — Ами че това е долно!

— Петел — сурово каза мистър Тутс, — ти си истински хищник. Чувствата ти са животински.

— Чувствата ми са смели и благородни, господарю — отвърна Петела. — Ето какви са моите чувства. Аз не понасям долни неща. Аз излизам пред публика, за мен се говори в кръчмата „Малкият слон“ и моят господар не може да върши долни неща. Ами че да, това е долно — повтори Петела още по-изразително. — Точно така е. Долно е.

— Петел — рече мистър Тутс, — ти предизвикваш отвращение у мен.

— Господарю — отговори Петела и си нахлупи шапката, — и вие предизвиквате у мен същото. Хайде! Вижте какво ще ви предложа! Вие веднъж-дваж ми споменавахте за отварянето на пивница. Добре! Дайте ми утре петдесет лири и ме пуснете да си ходя.

— Петел — каза мистър Тутс, — след като изрази пред мен такива отвратителни чувства, аз ще се радвам да се разделя с теб при такива условия.

— Готово тогава! — възкликна Петела. — Сделката е направена. Това ваше държане не отговаря на вкуса ми. Ами че то е долно! — рече Петела. — Той, изглежда, не бе в състояние нито да добави нещо друго, нито пък да спре. — Точно така е! Долно е.

И така, мистър Тутс и Петела се споразумяха да се разделят поради несходство в нравствените си принципи. Мистър Тутс си легна и потъна в сладки сънища за Флорънс, която в последния ден от девичия си живот си бе помислила за него като за приятел и му бе предала своите уверения в искрена обич.