Чарлз Дикенс
Домби и син (18) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XVII
Капитан Кътъл свършва не лоша работа за младите хора

В този паметен неделен ден капитан Кътъл, пускайки в ход забележителния си талант за неизмеримо дълбоко скрити кроежи, с който той най-искрено смяташе, че природата го бе надарила (това е свойствено за извънредно простодушните хора), се отправи към къщата на мистър Домби — из целия път той намигаше, за да даде израз на извънредната си проницателност — и се представи в пълния блясък на ботите си пред очите на Таулинсън. Когато с голямо безпокойство научи от въпросното лице за надвисналата беда, с характерната си деликатност капитан Кътъл веднага смутено побърза да си тръгне, като само подаде букета в знак на своето съчувствие и заръча да предадат почтителните му поздрави на цялото семейство, като изрази също и надеждата си, че при стеклите се обстоятелства те ще обърнат главите си по посока на вятъра, а накрая дружески намекна, че на другия ден щял да се отбие пак.

Никой повече не чу поздрави от капитана. А букетът му, след като престоя цялата нощ във вестибюла, на сутринта бе захвърлен в боклукчийската кофа. Хитроумният план на капитана, засегнат от едно крушение на по-големи надежди и по-възвишени намерения, бе напълно разбит. По същия начин, когато лавината отнася цяла планинска гора, клончетата и храстите ги сполетява същото нещастие като това на дърветата и те всички умират заедно.

Когато Уолтър се завърна у дома в неделя вечерта след дългата си разходка със знаменателен завършек, той отначало бе твърде погълнат от новината, която трябваше да им съобщи, както и от чувствата, естествено събудили се в душата му след сцената, видяна със собствените му очи, за да забележи, че чичо му очевидно не е запознат с известието, което капитанът се бе наел да му съобщи, или пък че капитанът му прави знаци с куката си, предупреждавайки го да избягва темата. Впрочем не можеше да се каже, че знаците на капитана бяха разбираеми, колкото и внимателно да се следяха. Също като китайските мъдреци, за които се казва, че по време на беседа изписвали във въздуха някои учени думи, напълно непроизносими, капитанът описваше такива зигзаги и завъртулки, каквито никой човек, непосветен предварително в тайната му, не би могъл изобщо да проумее.

Обаче след като капитан Кътъл разбра какво се бе случило, се отказа от опитите си, тъй като прецени, че няма почти никакъв шанс да проведе кратък, непринуден разговор с мистър Домби преди заминаването на Уолтър. Но като призна сам пред себе си с разочарована и помръкнала физиономия, че Сол Джилс трябва да научи новината, а Уолтър трябва да замине — засега приемайки нещата такива, каквито са, без те да са предварително осветлени или променени за добро посредством умелото вмешателство от страна на някой приятел, — капитан Кътъл продължаваше да изпитва непоколебимата увереност, че той, Нед Кътъл, е най-подходящият човек за мистър Домби и че за да се обезпечи бъдещето на Уолтър, е необходимо единствено те двамата да се срещнат помежду си. Капитанът не можеше да забрави как прекрасно се бяха погодили те двамата с мистър Домби в Брайтън, с каква деликатност бе проговарял всеки един от тях в нужния момент, как точно се бяха преценили един друг и как той, Нед Кътъл, в труден миг на живота бе посочил необходимостта от тази среща и бе довел разговора до очакваната развръзка. При наличието на всички тези аргументи капитанът се успокояваше с мисълта, че макар Нед Кътъл да е принуден под натиска на събитията да бъде едва ли не безполезен за момента, като се държи здраво, в най-скоро време той ще опъне платна и ще удържи пълна победа.

Под влияние на това невинно заблуждение капитан Кътъл стигна дори дотам, да обмисля в главата си — междувременно той седеше и гледаше Уолтър, като пророни сълзи по яката на ризата си, докато слушаше разказа му — дали не би било извънредно изискано, а също и извънредно дипломатично, ако при евентуална среща мистър Домби му отправи покана да се отбие на овнешко в Бриг Плейс някой ден, посочен от самия мистър Домби, и тогава на чашка да поведе разговор за бъдещото развитие на младия си приятел. Но неуравновесеният характер на мисис Макстинджър, както и опасението, че по време на такава беседа тя може да се настани на лагер в коридора и оттам да произнесе някаква проповед, неласкателна по своя характер, послужиха като спирачка спрямо намеренията на гостоприемния капитан и поугасиха желанието му да мисли за тяхното осъществяване.

Едно обстоятелство напълно се изясни на капитана — а Уолтър седеше замислен над недокоснатата си вечеря и разправяше подробно за всичко случило се — а именно, че колкото и скромността да пречи на Уолтър сам да проумее това, той бе, така да се каже, член от семейството на мистър Домби. Та той бе лично свързан със събитието, което описваше така трогателно. Сетили се бяха за него и назовали името му точно в този ден. На неговото бъдеще навярно се гледа с особен интерес от господаря му. Ако у капитана все пак се прокрадваше някакво съмнение относно собствените му изводи, той ни най-малко не се съмняваше, че тези изводи ще спомогнат за душевното спокойствие на майстора на корабни уреди. Така че той се възползува от благоприятния момент да съобщи на стария си приятел новината за Антилските острови, като представи назначението като голямо повишение и заяви, че той от своя страна спокойно би заложил сто хиляди лири (ако ги имал), че Уолтър в края на краищата ще преуспее и не се съмнявал, че такова капиталовложение би му донесло голяма печалба.

Отначало Соломон Джилс бе зашеметен от известието, дошло в малката гостна като гръм от ясно небе и силно разтърсило дома им. Но пред замъгленото му съзнание капитанът изложи такива бляскави перспективи, така тайнствено намекна за Уитингтъновите последствия, такова значение придаде на току-що описаното от Уолтър събитие и уверено се позова на него като потвърждение на собствените му предсказания и като на голяма крачка напред към осъществяване на романтичната легенда за прекрасната Пег, че той напълно обърка стария човек. А от своя страна Уолтър си даваше вид, че е така преизпълнен с плам и надежди и е толкова убеден, че скоро ще се завърне у дома и така подкрепяше капитана с красноречиво поклащане на главата и потриване на ръцете, че Соломон, поглеждайки ту към Уолтър, ту към капитан Кътъл, започна да смята, че би трябвало да не е на себе си от радост.

— Но аз съм изостанал от времето, разбирате ли — каза той за свое оправдание и нервно прокара ръка нагоре-надолу по цялата редица лъскави копчета на палтото си, сякаш те бяха зърна от броеница, — и предпочитам скъпото ми момче да си остане тук. Смея да кажа, че е старомодно да се мисли така. Той винаги е обичал морето. Той… — чичо Сол хвърли замислен поглед към Уолтър — се радва, че заминава.

— Чичо Сол! — моментално извика Уолтър. — Ако говориш така, няма да замина. Не, капитан Кътъл, няма. Щом чичо ми смята, че аз се радвам да го оставя, макар да ме направят губернатор на целите Антилски острови, това е достатъчно. Няма да мръдна оттук.

— Уол’р, момчето ми — възкликна капитанът. — Спокойно! Сол Джилс, погледни племенника си.

Като проследи с очи величественото движение на куката, старият човек се извърна към Уолтър.

— Ето един кораб — заговори капитанът, превъзходно съзнаващ в каква алегория се впуска, — готов да потегли на пътешествие. Какво име е изписано на този кораб с неизтриваеми букви? Гей ли? — рече капитанът и повиши глас, сякаш за да привлече вниманието. — Или Джилс?

— Нед — каза старият човек, притегли Уолтър към себе си и нежно го хвана за лакътя. — Знам. Знам. Разбира се, знам, че Уолтър винаги мисли за мен повече, отколкото за себе си. Точно това и имам пред вид. Когато казвам: той се радва, че заминава, искам да изразя надеждата си, че наистина е така. Е? Виж, Нед, и ти, Уоли, скъпи мой, това е ново и неочаквано за мен. Страхувам се, че моята изостаналост от времето и бедността ми стоят на дъното на всичко. Наистина ли е добра перспективата за него, така ли твърдите? — попита старият човек и загрижено погледна ту единия, ту другия. — Наистина и сериозно? Нали? Мога да се примиря почти с всичко, ако то е от полза за Уоли, но не бих приел заради мен Уоли да се поставя в неизгодно положение или пък да крие нещо от мен. Ти, Нед Кътъл — обърна се старият човек към капитана, като го погледна в упор, което очевидно смути дипломата, — честна ли ти е играта спрямо стария приятел? Говори, Нед Кътъл. Не криеш ли нещо? Трябва ли той да замине? Откъде ти си научил по-рано за това и защо?

Тъй като се достигна до състезание между привързаността и себеотрицанието, за облекчение на капитана Уолтър се намеси извънредно успешно. С много приказки те двамата успяха горе-долу да накарат стария Сол Джилс да се примири с предстоящото събитие или по-скоро до такава степен го объркаха, че той започна нищо да не осъзнава ясно — дори болката от раздялата.

Не му остана много време да мисли за всичко, защото още на другия ден Уолтър получи от управителя мистър Каркър необходимите документи за пътуването и екипировката, а наред с това бе уведомен, че „Син и Наследник“ заминава след две седмици или най-много един-два дни по-късно. В суетнята, предизвикана от приготовлението, съзнателно засилвана от Уолтър, старият човек загуби и малкото самообладание, което притежаваше. И така, денят на заминаването бързо приближаваше.

Капитанът, постоянно осведомяващ се за всичко, което става, посредством ежедневните си справки с Уолтър, виждаше, че времето преди отплуването лети, без да се удава случай — изглежда, вероятността за подобен случай бе малка — за изясняване положението на нещата. Чак след голямо обмисляне на този проблем и дълги размишления относно неблагоприятното стечение на обстоятелствата на капитана му хрумна блестяща идея. Ами ако посети мистър Каркър и се опита да научи от него какъв точно е брегът на приземяване?

Тази идея много се понрави на капитан Кътъл. Тя го осени в момент на вдъхновение точно когато рано сутринта след закуска си пушеше лулата на Бриг Плейс. Достойна бе тя за тютюна. Щеше да успокои съвестта му, съвест на честен човек, малко обезпокоена от това, което му бе доверил Уолтър и което му бе казал Сол Джилс. А би било също така и един умен и ловък ход в името на дружбата. Той внимателно ще прецени мистър Каркър и ще говори много или малко в зависимост от характера на този джентълмен, в случай че разбере, че те добре се разбират или точно обратното.

И така, без да се страхува, че Уолтър ще се изпречи пред очите му (знаеше, че той опакова в къщи багажа си), капитан Кътъл отново се издокара с ботите и траурното си украшение и предприе втората си експедиция. Но този път не купи букет за подарък, тъй като отиваше на служебно място, но в петлиците си затъкна малък слънчоглед, за да може видът му приятно да напомня за селото. И с този слънчоглед, бастуна си на бучки и твърдо колосаната си шапка той се насочи към кантората на „Домби и Син“.

След като гаврътна в една кръчма наблизо чаша топъл грог, за да събере мислите си, капитанът се втурна към двора, преди да е изчезнало благотворното въздействие на алкохола, и внезапно се изправи пред мистър Пърч.

— Приятелче — обърна се към него капитанът с увещаващ тон. — Един от управителите ви се нарича Каркър.

Мистър Пърч се съгласи с това, но даде да се разбере, както му повеляваше служебният дълг, че всички управители са заети и изобщо не се очаква някога да се освободят.

— Виж какво, приятелю — прошепна капитанът в ухото му, — казвам се капитан Кътъл.

Капитанът кротко бе притеглил Пърч с куката към себе си, но мистър Пърч се измъкна — не толкова съзнателно, а по-скоро поради внезапното си потръпване при мисълта, че ако такова оръжие ненадейно се покаже на мисис Пърч в настоящото й състояние, надеждите на тази дама ще бъдат съкрушени.

— Ако бъдеш така добър да съобщиш за идването на капитан Кътъл, когато ти се удаде възможност за това — каза капитанът, — аз ще изчакам.

След като изрече тези думи, капитанът седна върху поставката на мистър Пърч, извади носната си кърпа от дъното на твърдо колосаната си шапка, като стисна шапката между коленете си (без да й разваля фасона, тъй като тя не бе в състояние да се огъне от човешка плът), разтри добре главата си и сякаш се поосвежи. После оправи косата си с куката и продължи да седи, като оглеждаше кантората и съзерцаваше чиновниците с безмълвно уважение.

Капитанът бе толкова невъзмутимо спокоен и изобщо беше такава загадъчна личност, че прислужникът Пърч се стресна.

— Какво беше името, което казахте? — попита мистър Пърч, като се наведе над седналия на поставката капитан.

— Капитан — раздаде се силен дрезгав шепот.

— Да — отвърна Пърч и поклати глава.

— Кътъл.

— О! — възкликна мистър Пърч със същия тон — несъзнателно той бе възприел неговия тон, тъй като дипломатичността на капитана бе неотразима. — Ще видя дали е свободен сега. Не зная. Може би ще ви отдели една минута.

— Да, да, момчето ми, няма да го държа повече от минута — рече капитанът, като кимаше с всичкото достойнство, на което бе способен.

Пърч скоро се върна и каза:

— Моля, капитан Кътъл, минете насам.

Управителят мистър Каркър, стъпил върху килимчето пред незапалената камина, която бе украсена с кафява хартия, погледна капитана при влизането му не особено насърчително.

— Мистър Каркър? — попита капитан Кътъл.

— Предполагам, че е така — отвърна мистър Каркър, като оголи всичките си зъби.

На капитана му се понрави това, че той му отговори с усмивка. Беше приятно.

— Разбирате ли — започна капитанът, а очите му бавно обгръщаха стаята, за да видят толкова, колкото му позволяваше яката на ризата, — аз самият съм моряк, мистър Каркър, а Уол’р, който се числи тук във вашите списъци, ми е почти като син.

— Уолтър Гей ли? — обади се мистър Каркър и отново оголи всичките си зъби.

— Точно Уол’р Гей — отговори капитанът, — правилно!

В гласа на капитана прозвуча задоволство от схватливостта на мистър Каркър.

— Аз съм близък приятел на него и чичо му. Навярно — добави капитанът — вашият главен началник е споменавал името ми пред вас — капитан Кътъл.

— Не! — каза мистър Каркър с още по-широка усмивка от преди.

— И така — продължи капитанът. — Имах удоволствието да се запозная с вашия началник. Навестих го в крайбрежието на Съсекс заедно с младия ми приятел Уол’р, когато… накратко казано, когато бе необходимо да постигнем известно споразумение — капитанът поклати глава дружелюбно, непринудено и същевременно многозначително.

— Струва ми се — рече мистър Каркър, — че на мен се падна честта да уредя сметката.

— Точно така — съгласи се капитанът. — Съвсем правилно. Вие я уредихте. А сега проявих дързостта да дойда тук…

— Седнете, ако обичате — усмихнато го покани мистър Каркър.

— Благодарим — каза капитанът и се възползува от поканата. — Изглежда, човек по-лесно разговаря, когато е седнал. А вие няма ли да седнете?

— Не, благодаря — отказа управителят и навярно по силата на навик, останал му от зимата, той продължаваше да стои гърбом близо до камината и наблюдаваше отгоре капитана, сякаш го оглеждаше с оголените си зъби и венци. — Та вие казвахте, че сте проявили дързостта… макар че това съвсем не е…

— Благодаря ви, момчето ми — рече капитанът, — да, дързостта да дойда тук във връзка с моя приятел Уол’р. Сол Джилс, неговият чичо, е човек на науката и може да се каже, че в науката той е чудо. Но иначе не е това, което се нарича умел моряк, нито пък е практичен човек. Уол’р е най-уредното момче, което сте срещали, но едно нещо му пречи и то е скромността. Въпросът, който искам да ви задам — каза капитанът, като понижи глас и заръмжа с поверителен тон — съвсем приятелски, само между двамата, за мое собствено сведение, докато главният ви началник се пооправи малко и аз мога да се срещна борд до борд с него, е следният — всичко ли е спокойно и наред тук и дали моят Уол’р се отправя на далечно плаване с попътен вятър?

— А вие как мислите, капитан Кътъл? — запита Каркър, като подбра пешовете си и отново зае своята поза. — Вие сте практичен човек и как мислите?

Хитрото и многозначително намигане, с което капитанът отговори на този въпрос, не би могло да бъде описано с никакви други думи освен с вече споменатите непроизносими китайски слова.

— Хайде! — възкликна капитанът, извънредно окуражен. — Какво ще кажете? Прав ли съм, или греша?

Поощрен и подтикнат от вежливите усмивки на мистър Каркър, капитанът бе изразил толкова много с намигането си, че смяташе, че има пълното право да зададе въпроса, сякаш най-обстойно бе изразил чувствата си.

— Прав сте — отговори мистър Каркър. — Не се съмнявам в това.

— Тогава, казвам аз, той се отправя на далечно плаване в хубаво време.

Мистър Каркър се усмихна в знак на съгласие.

— А вятърът е попътен и духа силно — добави капитанът.

Мистър Каркър отново се усмихна в знак на съгласие.

— Да, да! — възкликна капитанът с голямо облекчение и задоволство. — Аз много добре знаех какъв курс ще поеме корабът. Това разправях и на Уолтър. Благодаря ви, благодаря.

— Пред Гей се разкриват блестящи перспективи — отбеляза мистър Каркър, като разтегли устата си в още по-широка усмивка. — Целият свят е пред него.

— Целият свят и съпругата му, както гласи поговорката — отвърна възторжено капитанът.

Когато изговори думата „съпруга“ (неволно изпусната), капитанът се спря, намигна отново и като закачи твърдо колосаната шапка на бастуна си, покрит с бучки, той я завъртя и изкосо погледна към вечно усмихнатия си приятел.

— Обзалагам се на една чаша ямайски ром — каза капитанът, като го оглеждаше внимателно, — че зная защо се усмихвате.

В отговор на тази реплика мистър Каркър се усмихна още по-широко.

— Нали няма да излезе оттук? — попита капитанът и тропна с бастуна си, покрит с бучки, по вратата, за да се увери, че е затворена.

— Съвсем не — рече мистър Каркър.

— Навярно си мислите за главно Ф? — каза капитанът.

Мистър Каркър не отрече това.

— А също и за Л — продължи капитанът — или за О?

Мистър Каркър все така се усмихваше.

— Не съм ли отново прав? — шепнешком запита капитанът, толкова тържествуващ и радостен, че червената диря върху челото му се изду.

В отговор мистър Каркър така продължаваше да се усмихва и да кима в знак на съгласие, че капитанът се изправи, стисна му ръката и горещо го увери, че и двамата са поели един и същи курс, а що се отнася до него (Кътъл), той през цялото време се е движил в това направление.

— Той се запозна с нея — заговори капитанът с цялата тайнственост и сериозност, каквито темата изискваше — по необикновен начин… спомняте си как я намери на улицата, когато тя беше още съвсем малко дете… и оттогава той я харесва и тя него, както могат да се харесват двама малчугани. Ние непрекъснато си повтаряме, двамата със Сол Джилс, че те са създадени един за друг.

Ни котка, маймуна, хиена, нито пък мъртвешки череп би могъл така изцяло да оголи зъбите си, както ги оголи мистър Каркър в този момент от разговора им.

— Всичко клони нататък — отбеляза щастливият капитан. — Както виждате, и вятърът и водата са в едно и също направление. Помислете си за присъствието му там онзи ден.

— Извънредно благоприятно за неговите надежди — рече мистър Каркър.

— Помислете си само как е бил теглен на буксир този ден — продължи капитанът. — Какво би могло да го остави сега на произвола на вълните?

— Нищо — отвърна мистър Каркър.

— Отново имате право — съгласи се капитанът и пак стисна ръката му. — Наистина нищо. И така, спокойно! Отишъл си е синът — хубаво малко създание. Нали?

— Да, отиде си синът — потвърди Каркър.

— Кажи една дума и ето ти друг — изрече капитанът. — Племенникът на учен чичо! Племенникът на Сол Джилс! Уол’р! Уол’р, който вече работи във вашата фирма! Този, който — продължи капитанът, като постепенно настъпваше към фразата, замислена като финален взрив — всеки ден идва от дома на Сол Джилс във вашата фирма и във вашите обятия.

Самодоволството на капитана, когато лекичко побутваше с лакът мистър Каркър след изричането на всяко едно от горните кратки изречения, бледнееше единствено в сравнение с победоносното чувство, с което той се отпусна назад в стола и изгледа управителя, след като завърши блестящата си реч, образец на проницателност и патос. Голямата му синя жилетка потрепваше от родилните мъки, причинени от такъв шедьовър, а носът му пламтеше ярко по същата причина.

— Нали съм прав? — попита капитанът.

— Капитан Кътъл — отговори мистър Каркър и за момент странно присви колене, сякаш щеше да падне, но се удържа, — вашите разсъждения относно Уолтър Гей са напълно и безусловно правилни. Вярвам, че разговорът ни е поверителен.

— Кълна се в честта си — обади се капитанът. — Ни дума никому.

— На него или който и да било друг — добави управителят.

Капитан Кътъл се намръщи и кимна с глава.

— Само за ваше собствено успокоение и като указание… указание, разбира се — повтори мистър Каркър, — по отношение на бъдещите ви действия.

— Точно така, много съм ви признателен — отговори капитанът, който слушаше с голямо внимание.

— Без колебание заявявам, че фактите са такива. Вие съвсем точно сте отгатнали възможностите.

— А що се отнася до главния ви началник — обади се капитанът, — нека нашата среща да дойде от само себе си. Има достатъчно време.

Мистър Каркър, усмихнат до уши, повтори:

— Достатъчно време.

Той не изрече на глас тези думи, а само вежливо склони глава и беззвучно ги произнесе с устните и езика си.

— И доколкото знам… а аз винаги съм твърдял това… Уол’р е на път да преуспее — каза капитанът.

— Да преуспее — повтори мистър Каркър по същия безмълвен начин.

— И предприемането от страна на Уол’р на това малко пътуване влиза, ако мога така да се изразя, в ежедневните му задължения и се съгласува с цялостните му очаквания тук.

— С цялостните му очаквания тук — потвърди мистър Каркър, все така безмълвно като преди.

— Е, както виждам — продължи капитанът, — няма за какво да се бърза и аз съм спокоен.

След като мистър Каркър продължаваше любезно да изразява съгласието си, без да издава ни звук, капитан Кътъл напълно затвърди убеждението си, че той е един от най-приятните хора, които някога е срещал, и че дори мистър Домби би могъл да се поучи от такъв човек. Затова с голяма сърдечност капитанът още веднъж протегна огромната си ръка (по цвят напомняща на стар пън) и така се ръкува с него, че върху по-нежната кожа на мистър Каркър останаха отпечатъци от вдлъбнатините и резките, с които дланта на капитана бе богато украсена.

— Довиждане — рече капитанът. — Аз не съм разговорлив човек, но съм ви много благодарен, че бяхте така дружелюбен и прям. Ще ме извините за безпокойството нали? — добави той.

— Моля ви — отвърна управителят.

— Благодаря. Каютата ми не е много просторна — рече капитанът, като отново се върна, — но е доста уютна и ако някога се озовете близо до Бриг Плейс, номер девет — може би ще си го запишете — и се качите горе, без да обръщате внимание на това, което ще ви каже особата на вратата, ще бъда щастлив да ви видя.

След тази гостоприемна покана капитанът каза: „Всичко хубаво“, излезе и затвори вратата, като остави мистър Каркър в същата поза пред камината. В неговия лукав поглед и дебнещ вид, в неискрената му уста, разтегната, но не и усмихваща се, в безукорната му връзка и бакенбардите, дори в начина, по който безшумно прокарваше меката си длан по белия нагръдник и гладкото си лице, имаше нещо безкрайно котешко.

Неподозиращият нищо капитан излезе от кабинета, така упоен от успеха си, че това придаваше съвсем друг фасон на широкия му син костюм.

— Дръж се здраво, Нед! — рече си капитанът. — Днес ти свърши не лоша работа за младите хора, момчето ми.

В своето опиянение, както и поради настоящата си и бъдеща близост с фирмата, когато стигна до приемната, капитанът не можа да се въздържи да не подразни малко мистър Пърч и го попита дали все още смята, че всички са заети. Но за да не огорчава човек, изпълнил задълженията си, капитанът му прошепна на ухото, че ако му се пийва чашка грог и го последва, той с радост би му предложил една.

Преди да излезе от сградата, за голямо удивление на чиновниците, капитанът, застанал в средата, се огледа наоколо и обхвана с общ поглед кантората, сякаш тя заемаше съществено място в плановете, в голяма степен засягащи младия му приятел. Помещението за ценности предизвика у него особена възхита, но за да не изглежда много придирчив, той се ограничи само с един одобрителен поглед и като удостои всички чиновници с един общ изискан поклон, извънредно учтив и покровителствен, той излезе на двора. Към него незабавно се присъедини мистър Пърч и той отведе въпросния джентълмен в кръчмата и изпълни обещанието си — много набързо, тъй като времето бе ценно за Пърч.

— Нека да вдигнем наздравица — предложи капитанът — за Уол’р.

— За кого? — покорно попита мистър Пърч.

— За Уол’р — гръмогласно повтори капитанът.

Мистър Пърч, изглежда, припомнил си, че като дете е чувал за съществуването на поет с такова име^[1], нямаше никакви възражения. Но той бе много изумен от факта, че капитанът е дошъл в Сити, за да предлага наздравица за поет. И наистина, ако капитанът бе предложил да се издигне статуя на някой поет — да речем, на Шекспир например — на някоя от главните улици, той едва ли би могъл в по-голяма степен да накърни представите на мистър Пърч. Общо взето, капитанът бе такъв загадъчен и непонятен образ, че мистър Пърч реши изобщо да не споменава за него пред мисис Пърч, за да не би да предизвика неприятни последици.

Въодушевен от мисълта, че е свършил не лоша работа за младите хора, през целия ден капитанът продължи да бъде загадъчен и непонятен дори и за най-близките си приятели. И ако Уолтър не си бе обяснил намиганията му, хиленето и другите пантомимни отдушници на душата му със задоволството от успешното невинно заблуждаване на стария Сол Джилс, капитанът със сигурност би се издал тази вечер. Така или иначе обаче, той запази тайната си. Тръгна си късно от дома на майстора на корабни уреди и се завърна в къщи, така силно накривил на една страна твърдо колосаната си шапка и с толкова ликуващ израз в очите, че мисис Макстинджър (която като че бе получила възпитанието си в заведението на доктор Блимбър, до такава степен приличаше на римска матрона), още щом го зърна, зае отбранителна позиция, като се скри зад входната врата и отказа да се върне при милите си дечица, докато той благополучно не се прибра в собствената си стая.