Чарлз Дикенс
Домби и син (60) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LIX
Възмездието

Отново са настъпили промени в голямата къща на дългата мрачна улица, където Флорънс прекара своето детство и много самотни години. Това е все същата голяма къща, която не пропуска вятър и студ и покривът й не тече, в нея няма счупени прозорци, нито рушащи се стени. И въпреки това тя е развалина и плъховете бягат от нея.

Мистър Таулинсън и цялата прислуга отначало не вярват на неясните слухове, които дочуват. Готвачката казва, че доверието на нашите хора не можело да бъде разклатено толкова лесно, слава богу, а мистър Таулинсън очаква по-скоро да чуе, че Английската банка ще фалира или че кралските бижута от Лондонската кула ще се разпродават. Но след това идва държавният вестник и мистър Пърч, а мистър Пърч довежда и мисис Пърч, за да обсъдят всичко това в кухнята и да прекарат една приятна вечер.

Когато вече няма никакво съмнение по този въпрос, главната грижа на мистър Таулинсън е дълговете да се окажат една закръглена сума — не по-малко от сто хиляди лири. Мистър Пърч обаче не смята, че сто хиляди лири ще ги покрият. Жените, начело с мисис Пърч и готвачката, често повтарят „сто хи-ля-ди лири“ с такова задоволство, като че не премятат думите с езика си, а на ръка. Прислужницата, вторачила поглед в мистър Таулинсън, казва, че би желала да има една стотна част от тази сума, за да дари с нея своя избраник. Мистър Таулинсън, още незабравил старата обида, е на мнение, че един чужденец едва ли ще знае какво да прави с толкова много пари, освен ако не ги пръсне за бакенбардите си, и тази горчива ирония кара прислужницата да се оттегли, обляна в сълзи.

Но тя не отсъствува дълго, защото готвачката, която се слави със своето изключително добродушие, казва, че каквото и да правят, сега те трябва да се държат здраво един за друг, Таулинсън, защото не се знае дали скоро няма да ги разделят. В тази къща те са преживели (както казва готвачката) едно погребение, една сватба и едно бягство и нека да не се разправя после, че в момент като настоящия са имали разногласия. Тази вълнуваща реч оказва огромно въздействие върху мисис Пърч и тя заявява открито, че готвачката била ангел. Мистър Таулинсън отговаря на готвачката, че той бил далеч от мисълта да попречи на това хубаво намерение, което би желал да види осъществено. Той се оттегля да търси прислужницата и скоро се връща с младата дама под ръка и осведомява кухнята, че се е шегувал за чужденците и че те с Анна са решили да делят радости и скърби и да се заловят с обичайната продажба на зеленчуци, подправки и пиявици на Оксфорд Маркет, където с радост щели да очакват тяхното любезно благоволение. Това съобщение се приема с шумно одобрение. Мисис Пърч, чийто дух се пренася в бъдещето, тържествено шепне на ухото на готвачката — „момичета“.

И дума не може да става нещастие в семейството да мине без трапеза в долните помещения. И така, готвачката забърква едно-две пикантни неща за вечеря, а мистър Таулинсън приготвя салата от раци по случай същото знаменателно събитие. Дори мисис Пипчин, развълнувана от случая, иззвънява със звънчето си и изпраща долу нареждане, че желае да получи за вечеря онова малко парченце от момици, което е останало, но то трябва да й се стопли и да се изпрати на поднос заедно с четвърт чашка подгряно шери, защото се чувствувала неразположена.

Споменават и мистър Домби, но съвсем между другото. Изказват се предимно предположения откога е знаел, че това ще се случи. Готвачката прозорливо казва:

— Отдавна, бога ми. Мога да се закълна.

И тъй като се допитват и до мистър Пърч, той потвърждава нейното мнение по въпроса. Някой се чуди какво ще направи той и дали няма да се захване за друга работа. Мистър Таулинсън не допуска това и намеква за уединение в един от онези приюти за обеднели аристократи, които са по-сносни.

— Нали знаете, от онези, където ще си има малка градинка — скръбно говори готвачката — и през пролетта ще си отглежда в нея благовонни секирчета.

— Точно така — потвърждава мистър Таулинсън, — и ще принадлежи към едно или друго братство.

— Ние всички сме братя — казва мисис Пърч, оставила за миг чашата си.

— С изключение на сестрите — отговаря мистър Пърч.

— Така се наказват горделивите — отбелязва готвачката.

— Откак свят светува и вовеки веков гордостта се наказва сурово от бог! — допълва прислужницата.

Чувството, което ги е обхванало, докато изказват своите размишления, е чудесно и те усещат една истинска християнска сплотеност при понасянето на този общ удар с такова смирение. Това отлично състояние на духа е нарушено един-единствен път от някаква млада слугиня от кухнята, от по-низшето съсловие, при това с черни чорапи, която до този момент през цялото време е седяла с отворена уста, а сега съвсем неочаквано изстрелва думи със следното съдържание:

— Ами ако не ни платят!

Цялата компания онемява за миг. Готвачката, която първа се съвзема, се обръща към младата жена и иска обяснение как така тя се осмелява да обижда семейството, чийто хляб яде, с такива гнусни подозрения и нима мисли, че човек, у когото е останала поне капчица гордост, може да лиши бедните си слуги от тяхното оскъдно възнаграждение?

— И ако така вярваш и в бог, Мери Дос — казва разпалено готвачката, — не зная докъде смяташ, че ще стигнеш.

Мистър Таулинсън също не знае това, нито пък някой друг, а и младата слугиня от кухнята, изглежда, също няма точна представа и сега, подложена на общия присмех, се покрива със своето смущение като с дреха.

След няколко дни непознати хора започват да се отбиват в къщата и да си уреждат срещи, като че ли домът е техен. Особено внимание заслужава един джентълмен с юдейско-арабска физиономия и масивен ланец на часовника, който си подсвирква в гостната и чакайки друг джентълмен, винаги носещ в джоба си перодръжка и мастило, пита мистър Таулинсън (непринудено наричайки го „мой човек“) дали не знае случайно колко е платено на времето за алено-златистите завеси.

С всеки изминал ден броят на посетителите и деловите срещи в трапезарията се увеличава и всеки джентълмен като че носи перодръжка и мастило в джоба си и винаги му се отдава някакъв случай да ги използува. Най-накрая се оповестява, че ще има търг. Тогава започват да пристигат нови хора с перодръжки и мастило по джобовете си, предвождащи един отряд от работници с каскети, които моментално започват да измъкват килимите, да разбутват мебелите и да оставят хиляди следи от обувките си във вестибюла и по стълбите.

Докато трае всичко това, съветът долу е в пълен състав и тъй като няма какво да прави, върши наистина гастрономически подвизи. Най-накрая един ден всички биват призовани вкупом в стаята на мисис Пипчин и прекрасната перуанка се обръща към тях така:

— Вашият господар има финансови затруднения — казва грубо мисис Пипчин. — Предполагам, че знаете вече.

Мистър Таулинсън, който говори от името на всички, признава, че този факт им е известен.

— Не се съмнявам, че се оглеждате вече за ново местенце — казва мисис Пипчин и заканително клати глава.

Един писклив глас възкликва отзад:

— Така както и вие за себе си.

— Така ли мислите, нагла госпожо? — пита гневната Пипчин и пламналите й очи се стрелват над главите отпред.

— Да, така мисля, мисис Пипчин — отговаря готвачката и излиза напред. — И какво от това, моля?

— Ами тогава можеш да си вървиш веднага, щом искаш — отговаря мисис Пипчин. — И колкото по-скоро, толкова по-добре. Надявам се повече да не ти видя очите.

След тези думи сърцатата Пипчин изважда една платнена торба, отброява заплатата й до този момент плюс едномесечен аванс и здраво стиска парите, докато разписката не е подписана до последната завъртулка. Едва тогава тя ги пуска с неудоволствие. Мисис Пипчин повтаря тази процедура, докато се разплати с всички членове на домакинството.

— А сега тези, които искат, могат да си вървят — казва мисис Пипчин. — Всички, които желаят, могат да останат тук за около една седмица на издръжка и да помогнат. Всички с изключение на тази повлекана, готвачката — допълва избухливата мисис Пипчин. — Тя да си върви веднага.

— Тя точно това и ще направи! — казва готвачката. — Желая ви всичко хубаво, мисис Пипчин, и искрено бих искала да мога да ви направя комплимента, че имате приветлива външност.

— Махай се! — тропва с крак мисис Пипчин.

Готвачката се понася навън с достолепен вид на благодетелка и това вбесява мисис Пипчин. Скоро и останалите членове на конфедерацията се присъединяват към нея долу, под стълбите.

Там мистър Таулиисън казва, че най-напред ще си позволи да предложи една малка закуска, а през време на закуската той би желал да внесе едно предложение, подходящо според него за положението, в което са изпаднали. Закуската е сервирана и изядена с апетит, а предложението на мистър Таулинсън се свежда до това, че щом готвачката трябва да напусне, то ние трябва да сме верни на самите себе си, защото никой няма да ни бъде верен. Те са прекарали в тази къща дълго време и много са се старали да живеят сговорно. (На това място готвачката казва прочувствено: „Слушайте! Слушайте!“, а мисис Пърч, която пак е тук и е сита до гуша, лее сълзи.) И той мисли, че в настоящия момент общото чувство трябвало да бъде: „Или всички, или никой!“ Прислужницата е силно развълнувана от това благородно чувство и оживено го подкрепя. Готвачката казва, че според нея то е правилно и се надява да е изказано от чувство за дълг, а не само от уважение към нея. Мистър Таулинсън потвърждава — да, от чувство за дълг; и сега, когато е принуден да изрази своето мнение, той открито може да заяви, че не смята за благоприличие да се остане в една къща, където ще има търг и други неща от този род. Прислужницата е уверена в това и като доказателство разказва как едни непознат мъж с каскет пожелал да я целуне на стълбите днес сутринта. При тези думи мистър Таулинсън се надига от стола си, за да потърси и „смаже“ този грубиян, но дамите го задържат и го умоляват да се успокои и да размисли, че много по-лесно и по-благоразумно е да напусне веднага мястото, където се разиграват такива непристойни сцени. Мисис Пърч разглежда случая в нова светлина и дори доказва, че от деликатност към мистър Домби, който се е затворил в своите стаи, е наложително да се оттеглят незабавно.

— Защото — обяснява добрата жена — как ли ще се почувствува той, ако срещне някой от бедните си слуги, които е измамил, като ги е накарал да мислят, че е безкрайно богат?

Готвачката е така поразена от тези етични съображения, че мисис Пърч намира за необходимо да ги подкрепи с няколко благочестиви аксиоми, оригинални или заимствувани. Става съвсем ясно, че в случая трябва всички заедно да си вървят. Започва опаковане на сандъци, наемане на файтони и още същия ден привечер в къщата не остава никой от компанията.

Къщата се извисява огромна и солидна сред дългата мрачна улица, но тя е развалина и плъховете бягат от нея.

Мъжете с каскетите продължават да разбутват мебелите, а господата с перодръжките и мастилото съставят описи, седят върху мебели, които никога не са били предназначени да се седи върху тях, ядат взетите от кръчмата хляб и сирене върху мебели, които никога не са били предназначени да се яде върху тях, и като че ли изпитват удоволствие да употребяват ценните предмети за най-необичайни цели. Получават се и хаотични комбинации от вещи: в трапезарията се появяват дюшеци и чаршафи, кристалът и порцеланът попадат в зимната градина, големият сервиз за вечеря е струпан върху дългото канапе в голямата гостна, а пръчките за пътеките по стълбите, събрани на снопове, красят мраморните полици над камините. И накрая един килим, на който е залепена цената, виси прострян на балкона и подобно украшение е сложено и върху двете крила на вратата към вестибюла.

А след това по цял ден на улицата се точат старомодни кабриолети и файтони, а тълпа дрипави вагабонти, евреи и християни, нахлуват в къщата, почукват сребърните огледала, изтръгват нестройни звуци от рояла с кокалчетата на пръстите си, прокарват потни пръсти по картините, дъхат върху остриетата на най-хубавите ножове, пазени за официални случаи, блъскат по тапицерията на столовете и канапетата с мръсните си юмруци, раздърпват пухените завивки, отварят и затварят всички чекмеджета, балансират със сребърните прибори, вглеждат се дори във вътъка на завесите и бельото и нищо не одобряват. Не остава място в къщата, което да не са преровили. Небръснати и вмирисани на тютюн непознати се вторачват в кухненската печка със същото любопитство, с което гледат и в скрина за бельо на тавана. Яки мъжаги с вехти шапки надничат от прозорците на спалните и подхвърлят шеги на приятели от улицата. Тихи, пресметливи сенки се оттеглят в стаите за дрехи с каталози в ръка и поставят бележки по полетата на каталозите с огризки от моливи. Двама съдия-изпълнители се втурват по пожарната стълба и от покрива на къщата оглеждат панорамата на квартала. Това гъмжило и глъчка, това качване и слизане продължава дни наред. Отлична модна мебел и други вещи за обзавеждане са изложени на показ.

След това в най-хубавата гостна се изправя една преграда от маси и върху обърнатите с краката нагоре прекрасни разтегателни маси от полиран испански махагон с астрономически размери се издига амвонът на аукционера. И тълпата от дрипави вагабонти, евреи и християни, небръснати и вмирисани на тютюн непознати, яки мъжаги с вехти шапки се скупчва около него, сяда на всичко, което им падне, дори и на полиците над камините, и наддаването започва.

През целия ден в стаите е горещо, шумно и прашно, а сред горещината, шума и праха, извисил главата, раменете, гласа и чукчето си, аукционерът не спира своята дейност. Мъжете с каскетите се объркват и озлобяват от мъкненето на вещите насам-натам, а все нови и нови вещи изникват, продават се и други идват на тяхното място. Понякога някой пуска шега и тогава избухва общ смях. Това трае от сутрин до мрак в продължение на три дни. Отлична модна мебел и други вещи за обзавеждане са обявени на търг.

След това старомодните кабриолети и файтони отново се появяват, а заедно с тях идват и фургони и товарни коли и една армия от носачи с вързопи. По цял ден мъжете с каскетите работят с отвертки и макари, залитат по стълбите под огромни тежести по десетима наведнъж или товарят великолепни камари от испански махагон, първокачествено палисандрово дърво и сребърни огледала в кабриолетите и файтоните, във фургоните и товарните коли. Могат да се видят всякакви товарни превозни средства — от покрити фургони до ръчни колички. Креватчето на бедния Пол е откарано с кола, теглена от две магарета. В продължение почти на цяла седмица отличната модна мебел и другите вещи за обзавеждане са в процес на изнасяне.

Най-накрая всичко е отмъкнато. В къщата не остава нищо друго освен пръснатите листове от каталозите, мръсна слама и сено и цяла батарея оловни съдове зад входната врата. Мъжете с каскетите прибират отвертките и макарите в торбите си, нарамват ги и си отиват. Един от джентълмените с перодръжка и мастило обхожда внимателно къщата за последен път, разлепва по прозорците обяви, които гласят, че тази прекрасна фамилна собственост се дава под наем, и затваря кепенците на прозорците. Най-накрая и той си тръгва. Не остава никой от нашествениците. Къщата е една развалина и плъховете бягат от нея.

Покоите на мисис Пипчин, както и заключените стаи на партера с плътно спуснатите щори са пощадени от общото опустошение. Докато стават тези неща, мисис Пипчин седи, студена и сдържана, в своята стая и само от време на време надниква към търга, за да види на каква цена вървят вещите, тъй като ще наддава за едно определено кресло. Мисис Пипчин е дала най-високата цена за това кресло и в момента, когато мисис Чик идва да я посети, тя вече седи върху своята собственост.

— Как е брат ми, мисис Пипчин? — пита мисис Чик.

— Дявол знае как е — отговаря мисис Пипчин. — Не ми е правил честта да разговаря с мен. Оставят му храната и напитките в стаята до неговата и той излиза и се храни, когато наоколо няма никой. Безсмислено е да ме питате. Зная за него толкова, колкото един южняк знае за студената овесена каша.

Язвителната Пипчин изрича тези думи с негодувание.

— Милостиви боже! — благодушно възкликва мисис Чик. — Но докога ще трае всичко това? Ако моят брат не направи усилие, мисис Пипчин, какво ще стане с него? Аз бях сигурна, че няма да се наложи да го предупреждавам какви са последиците от една такава фатална грешка, защото той много пъти е виждал какво става, когато не се направи усилие.

— Дрън-дрън! — казва мисис Пипчин и потърква нос. — Мисля, че вдигате много врява за нищо. Той не е първият. И преди него хората са били сполетявани от нещастия и са били принудени да се разделят с покъщнината си. На мене несъмнено ми се е случвало.

— Моят брат — продължава мисис Чик прочувствено — е толкова особен, толкова странен човек. Той е най-особеният човек, когото съм виждала. Не зная дали някой ще повярва, че когато получи вестта за сватбата и заминаването на това изключително дете — за мен сега е утеха, като си спомня как винаги казвах, че има нещо необикновено в това дете, но никой не ми вярваше, — не зная дали някой ще повярва, повтарям, че тогава той се нахвърли върху мен и каза, че от начина, по който съм се държала, останал с впечатлението, че тя е дошла в моя дом. О, мили боже! И не зная дали някой ще повярва, че когато аз просто му казах: „Пол, аз може да съм много глупава и сигурно съм такава, но не мога да разбера как можаха да се объркат така твоите неща“, той направо се нахвърли върху мен и настоятелно помоли да не го посещавам повече, освен ако той самият не ме покани. О, боже, боже!

— Да — казва мисис Пипчин. — Жалко, че не се занимаваше с мини. Те щяха да са добро изпитание за избухливостта му.

— И как ще свърши всичко това? — продължава мисис Чик, без да обръща никакво внимание на забележката на мисис Пипчин. — Ето това искам да знам. Какво смята да прави брат ми? Той трябва да направи нещо. Никаква полза няма от това да стои затворен горе в стаята си. Сделките няма сами да дойдат при него. Няма. Той трябва да отиде при тях. Но защо не отива! Предполагам, че знае къде трябва да отиде, след като цял живот се е занимавал с тях. Много добре. Но тогава защо не отива?

След като е изковала тази здрава верига от доводи, мисис Чик млъква за миг, за да й се полюбува.

— Освен това — продължава да излага доводите си благоразумната дама — къде се е чуло и видяло такова упорство? Да стои затворен горе, докато стават тези ужасни неприятности! Не че няма къде да отиде. Той можеше да дойде при нас, разбира се. Предполагам знае, че там може да се чувствува като у дома си. Мистър Чик го понесе възхитително, а аз лично му казах: „Но, Пол, сигурно знаеш, че ти пак си добре дошъл у дома, при такива близки роднини като нас, въпреки че нещата ти са така объркани. Нали не мислиш, че и ние сме като другите?“ А той — не. Той стоя тук, докато мине всичко това, и още е тук. О, мили боже! Ами ако вземат къщата под наем? Какво ще прави тогава? Не може да остане тук. А ако се опита да го направи, тогава ще се заведе дело, ще го извадят по съдебен ред и други неща от този род и тогава той ще трябва да си отиде. А ако е така, защо да не си отиде още в началото, вместо да си отиде накрая? И отново се връщаме към въпроса, с който започнах и който естествено ме интересува — как ще свърши всичко това?

— Аз зная как ще свърши всичко за мен — отговаря мисис Пипчин — и това ми стига. Аз си тръгвам моменталически.

— Кога, мисис Пипчин? — пита мисис Чик.

— Моменталически — троснато отговаря мисис Пипчин.

— Е, да, разбира се, не мога да ви виня, мисис Пипчин — казва искрено мисис Чик.

— Все ми е едно дали ще ме вините — отговаря саркастичната Пипчин. — Във всеки случай аз си отивам. Не мога да остана тук. След седмица бих умряла. Вчера трябваше да си приготвя сама свинския котлет, а аз не съм свикнала на такова нещо. Организмът ми няма да издържи дълго. Освен това, преди да дойда тук, имах много добра клиентела в Брайтън. Само от родителите на малката Панки ще получавам едно осемдесет лири на година, а аз не мога да си позволя да ги изпусна. Писах на племенницата си и тя вече ме очаква.

— Говорихте ли с брат ми? — интересува се мисис Чик.

— Е, да, много е лесно да се каже „говорихте ли с брат ми“ — хапливо отговаря мисис Пипчин. — А как да стане това? Вчера му извиках, че няма никакъв смисъл да оставам повече тук и че е по-добре да изпрати да повикат мисис Ричардс. Той изсумтя нещо, което означаваше съгласие, и аз изпратих да я повикат. Ще ми сумти, хайде де! Ако беше на мястото на мистър Пипчин, тогава може би щеше да има основание да сумти. Стига! Изчерпа ми се търпението!

След тези думи достойната за подражание жена, която е извлякла толкова много устойчивост и добродетелност от дълбините на перуанските мини, се надига от своята покрита с възглавници собственост и изпраща мисис Чик до вратата. Мисис Чик се оттегля, като не спира да се оплаква от странния характер на брат си и да се възхищава от собствената си мъдрост и далновидност.

Още същия ден по залез-слънце мистър Тудъл, който този ден не е на работа, пристига с Поли и едно сандъче, оставя жена си с една звучна целувка във вестибюла на празната къща, чийто безлюден вид доста помрачава настроението му.

— Виж какво, Поли, скъпа — казва на тръгване мистър Тудъл, — сега аз съм машинист и имаме достатъчно пари и ако не помнех прежната добрина, не бих ти позволил да идваш тук, за да станеш и ти такава мрачна. Но прежната добрина, Поли, не бива никога да се забравя. А освен това самото ти лице действува така ободряващо на хората, изпаднали в беда. Затова, скъпа, дай да го целуна още веднъж. Зная, че повече от всичко на света обичаш да вършиш добро. Моето мнение е, че това, което правиш сега, е правилно и редно. Лека нощ, Поли.

През това време мисис Пипчин вече се чернее на входната врата с черните дипли на полата си, с черното си боне и шал, а опакованите й лични вещи и креслото (доскоро любимо кресло на мистър Домби и неоспорвана вещ на търга) стоят готови до нея. Сега тя очаква само покритата кола, която тази вечер ще пътува до Брайтън специално заради нея и която ще се отбие да я вземе по специално споразумение, за да я откара до дома й.

Ето че колата пристига. След като дрехите на мисис Пипчин са натоварени и подредени, идва ред на креслото на мисис Пипчин, което е натоварено и поставено в един удобен ъгъл между снопи сено, като намерението на чудесната жена е да седи отгоре му по време на пътуването. След това и самата мисис Пипчин е натоварена и тя с мрачна решителност заема своето място. Стоманеносивите й очи проблясват със змийски пламък в очакване на нескончаемия поток от препечени филии с масло, топли котлети, тормоз върху малки деца с възпитателна цел, безмилостно хокане на горката Бери и всички други наслади в замъка на Кръвопийцата. Мисис Пипчин почти прихва при потеглянето на колата, а след това оправя черните дипли на полата си и се настанява удобно всред възглавничките на своето кресло.

Къщата е такава развалина, че всички плъхове бягат от нея и не е останал нито един.

Но Поли, макар да е съвсем самотна в изоставената къща — нейната самота не се разсейва от присъствието на бившия господар, скрил се в затворените стаи, — не остава за дълго така. Нощ е. Тя е седнала да работи в стаята на икономката, като се старае да забрави колко безлюдна е тази къща и каква история има. И в този момент някой почуква на вратата на вестибюла — едно обикновено почукване, но в тази къща то прозвучава оглушително. Тя отваря и се връща по кънтящия вестибюл, придружена от една женска фигура със строго черно боне. Това е мис Токс и очите на мис Токс са зачервени.

— О, Поли — започва мис Токс, — преди малко се отбих у вас за един кратък урок с децата и те ми предадоха съобщението, което си оставила за мен. Веднага щом се съвзех, те последвах. Съвсем сама ли си тук?

— Ами да! Жива душа няма! — отговаря Поли.

— Видя ли го? — пита шепнешком мис Токс.

— Мили боже — възкликва Поли, — не, никой не го е виждал от толкова дни. Казват, че изобщо не е напускал стаята си.

— Не казват ли, че е болен? — пита мис Токс.

— Не, мадам, не съм чувала подобно нещо — отвръща Поли, — само разсъдъкът му не е в ред. Горкият господин, сигурно му е много зле там.

Тя направо онемява от огромното съчувствие на мис Токс. Мис Токс съвсем не е в първа младост, но тя не е закоравяла от безбрачието и възрастта. Сърцето й е много нежно, състраданието й — неподправено, уважението й — искрено. Под медальона с мътния поглед мис Токс носи много по-добри качества, отколкото има у някои с не толкова странна външност. Тези качества ще оцелеят много повече години, отколкото и най-хубавата външност и обвивка, които великият косач прибира в своята реколта.

Минава доста време, докато мис Токс си тръгне, а Поли я изпраща по стълбите с припламваща свещ, дълго гледа след нея надолу по улицата и не изпитва никакво желание да се върне в студената къща, да разкъса тишината й с тежките резета и да се плъзне безшумно в леглото си. И все пак Поли прави всичко това, а на следващата сутрин поставя в една от затъмнените стаи храна, каквато е посъветвана да приготви. След това тя се оттегля и се връща тук едва на другата сутрин в определения час. Звънци има, но те никога не звънят, и въпреки че понякога тя дочува стъпки, движещи се из стаята, те никога не прекрачват прага.

Мис Токс се връща рано на другата сутрин и се залавя с приготвянето на дребни лакомства — или поне тя смята, че са такива, — които трябва да бъдат отнесени в онези стаи на следващата сутрин. Това занимание й доставя такова огромно удоволствие, че от този ден нататък тя най-редовно го върши. Всеки ден носи в своята малка кошничка различни отбрани подправки, взети от оскъдните запаси на починалия собственик на напудрената перука и косичника. Своя обяд — парчета студено месо, овчи език, половинка от пиле — носи завит в хартия за къдрене и като дели тези леки закуски с Поли, прекарва по-голяма част от времето си в тази развалина, от която и плъховете бягат. Тя се стряска и крие от всеки звук, влиза и излиза крадешком като престъпник и единственото й желание е да бъде вярна на поваления си кумир, без той да знае за това, без никой да знае за това освен една бедна, простодушна жена.

Майорът обаче знае, но не го разпространява, а само се забавлява. Майорът, в изблик на любопитство, е наредил на туземеца да наблюдава понякога къщата и да разбере какво става с Домби. Туземецът докладва за верността на мис Токс и майорът едва не се задавя от смях. Оттогава лицето му е станало по-синьо от преди, изникналите му очи ще изскочат от орбитите си и той не спира да хрипти:

— По дяволите, сър, тази жена е идиот по рождение.

А разореният мъж? Как ли прекарва часовете си сам? „След години той ще си спомни за това ридание в стаята му.“ Той наистина го помнеше и то му тежеше повече от всичко друго. „След години той ще си спомни за това ридание в стаята му. Дъждът, който чука по покрива, вятърът, който стене отвън, навярно предвещават такова нещо с печалните си звуци. След години той ще си спомни за него.“

Той наистина го помни. В самотните нощи, в безрадостните дни, в призрачното разсъмване, населено със спомените му, мисли за него. Той наистина го помни — с болка, с тъга, с разкаяние, с отчаяние. „Татко! Татко! Проговори ми, скъпи татко!“ Отново чува думите и вижда лицето. Вижда как то се скрива в треперещите й ръце и чува как оттам се надига онова проточено тихо ридание.

Той беше погубил душата си и за него вече нямаше спасение. Нощта на неговото земно падение никога нямаше да се смеси с лъчите на слънцето, позорното петно върху дома му никога нямаше да се изличи и нищо, слава богу, не можеше да възкреси мъртвото му дете. Но това, което можеше да направи в миналото по съвсем различен начин и така да направи и самото минало съвсем различно — въпреки че той едва ли мислеше за това сега, — това, което беше изцяло негово дело, това, което той толкова лесно можеше да превърне в благословия, а вместо това през всичките тези години с такова постоянство беше превръщал в проклятие, това именно терзаеше душата му.

Да! Той наистина помни. Дъждът, който чукаше по покрива, вятърът, който стенеше отвън, бяха предвещали това с печалните си звуци. Сега разбираше какво бе сторил. Сега разбираше, че сам се беше проклел — и от това проклятие главата му се привеждаше по-ниско, отколкото и от най-тежкия удар на съдбата. Сега разбираше какво значи да си отхвърлен и изоставен, сега, когато беше изгорил всички цветя на обичта в чистото сърце на дъщеря си и пепелта от тях се сипеше като сняг върху него.

Спомняше си я такава, каквато беше през онази нощ, когато той и новата му жена се прибраха в къщи. Спомняше си я такава, каквато беше при всички семейни събития в изоставената къща. И сега разбираше, че от всичко, което го беше заобикаляло, тя единствена не се беше променила. Синът му се бе превърнал в прах, гордата му жена се бе покварила, ласкаещият го приятел се бе преобразил в най-ужасния злодей, богатството му се бе стопило и дори стените, които го бяха приютили, го гледаха като непознат. Само тя винаги бе обръщала към него все същия нежен, благ поглед. Все същия до края. Тя изобщо не беше променяла отношението си към него, нито пък той към нея. И я беше загубил.

И докато съзнанието му се отърсваше подред от всички надежди, възлагани на младенеца, жена му, приятеля му, богатството му — о, как мъглата, през която я беше виждал, се вдигаше и му разкриваше истинския й образ! О, колко по-добре щеше да бъде, ако я беше обичал така, както беше обичал сина си, ако я беше загубил така, както беше загубил сина си, и ако ги беше положил заедно в преждевременния гроб!

И той гордо — защото у него все още имаше гордост — остави обществото да се отдалечи. И когато то избледня, мъжът се отърси от мисълта за него. Може би предполагаше, че лицето на обществото изразява съчувствие или безразличие, а той не искаше нито едното, нито другото. Еднакво искаше да избяга и от двете. Не можеше да се сети за никого, който би споделил нещастието му, освен за онази, която беше пропъдил. Въобще не мислеше какво би й казал или какво успокоение би му предложила тя, но беше уверен, че ако й беше позволил, тя щеше да му бъде предана. Уверен беше, че сега щеше да го обича повече, отколкото когато и да било, и вярваше, че това е толкова естествено за нея, колкото и това, че има небе над него. И в своята самота той седеше и мислеше часове наред. Всеки нов ден му повтаряше тези думи и всяка следваща нощ му разкриваше тази истина.

Без съмнение всичко започна (колкото и бавно да съзряваха тези мисли отначало) с писмото, което получи от младия й съпруг, уверило го, че я е загубил. И въпреки това — той беше толкова горд в своето падение и толкова често си спомняше за нея само като за нещо, което е можело да му принадлежи, но безвъзвратно е загубил, че ако беше чул гласа й в съседната стая, той нямаше да отиде при нея; ако я беше срещнал на улицата и тя просто го беше погледнала по своя начин, той щеше да отмине със студено, сърдито лице и нямаше да я заговори, нито щеше да отпусне лицето си в усмивка, въпреки че веднага след това сърцето му би се пръснало от мъка. Каквито и мисли да бяха бушували у него, колкото и необуздан да беше гневът му в началото по отношение на брака й и съпруга й, всичко това сега беше минало. Той мислеше най-вече за това как всичко можеше да бъде по-иначе. А сега нещата се свеждаха до едно — беше я загубил. И той навеждаше глава с разкаяние и скръб.

Едва сега почувствува, че в тази къща му се бяха родили две деца и че между него и оголените, огромни, празни стени съществува някаква печална, но трудна за разкъсване връзка, породена от двойно детство и двойна загуба. Мислил беше да напусне къщата в онази вечер, когато това чувство беше пуснало корени в гърдите му — знаеше, че трябва да си отиде, но не знаеше къде да отиде, — но реши да остане още една нощ и в тази нощ да обиколи стаите за последен път.

В полунощ той излезе от уединената си стая и тихо тръгна нагоре по стълбите със свещ в ръка. Видя стъпките, от които собственото стълбище беше заприличало на улица, и си помисли, че докато седеше затворен, заслушан в тях, на него му се струваше, че всяка една от стъпките се запечатва в съзнанието му, а тук те се бяха слели. Разбираше колко многобройни са били, колко забързани в надпревара — стъпка върху стъпка, избутвайки се една друга, те бяха направили пътека нагоре и надолу по стълбите, — мислеше си с истински ужас и изумление колко много трябва да е страдал по време на това изпитание и смяташе, че има основание да е така променен. И друго си мислеше той: о, нима съществува някъде по света една лека стъпка, която би могла за миг само да заличи половината от тези стъпки! Сведе глава и с плач тръгна нагоре.

Той сякаш я видя да върви пред него. Спря се, погледна към таванския прозорец и тя като че отново беше там — една фигурка, самата тя детска, но с дете на ръцете, върви и пее. И отново същата фигурка, този път сама. Тя спира за миг, стаила дъх, лъскавата коса пада свободно около разплаканото й лице, и се обръща да го погледне.

Той бродеше из стаите, доскоро тънали в разкош, а сега голи, мрачни и променени като че и по форма, и по големина. Следите от стъпките и тук, както долу, бяха безчет, а мисълта за страданието, което беше понесъл, отново предизвика у него ужас и недоумение. Започна да се бои, че този безпорядък в главата му ще го подлуди, че мислите му вече са съвсем хаотични също като следите от стъпките и че също като тях са съединени в едно цяло в неразгадаеми фигури и плетеници.

Нямаше никаква представа в коя от тези стаи беше живяла в своята самота. С охота ги остави зад себе си и продължи да се изкачва нагоре. Тук имаше премного асоциации с невярната си жена, с неискрения си приятел и слуга, с неуместната си гордост. Сега обаче той беше отхвърлил всичко и мислеше само за двете си деца — с мъка, с болка и с любов.

Навсякъде стъпки! Не бяха пощадили дори старата стая там горе, където беше стояло креватчето. Клетият съкрушен човек едва успя да намери чисто местенце на пода до стената, където се хвърли и остави сълзите да текат на воля. Преди много години беше пролял толкова сълзи в тази стая, че в нея изпитваше по-малко срам от собствената си слабост, отколкото на друго място, и може би съзнавайки това, беше потърсил извинение пред себе си, за да се качи тук. Именно в тази стая беше дошъл с приведени рамене и клюмнала на гърдите глава. Именно в тази стая, съвсем сам, проснат посред нощ върху голия под, той плачеше. Но дори и в плача си това беше същият горд мъж и ако сега надникнеше тук нечие ласкаво лице или му се протегнеше ласкава ръка за помощ, той щеше да се изправи, да обърне гръб и да се върне долу в килията си.

Когато слънцето изгря, той отново се беше затворил в стаята си. Възнамерявал бе да си отиде този ден, но не искаше да разкъса връзката си с дома — последното нещо, което му беше останало. Отложи за следващия ден. Дойде и следващият ден, но пак отложи тръгването си. Всяка нощ, без никой да разбере, излизаше от стаята си и бродеше като призрак из разграбената къща. Сутрин при изгрев-слънце, когато светлината едва проникваше през спуснатите щори на прозореца, с неузнаваемо, посърнало лице, той потъваше в размисли за загубата на двете си деца. Беше загубил и двете. Така в своите мисли ги събираше отново и те вече не бяха разделени. О, ако можеше да ги събере с любовта си в миналото и в смъртта, защото дори смъртта не можеше да отдалечи дъщеря му толкова много!

Силното душевно вълнение и смут не бяха нови за него. Изпитвал ги беше и преди тези свои последни страдания. Те никога не са нови за упоритите и мрачни натури, които трябва да положат много усилия, докато станат такива. Земя, дълго подкопавана, се срутва в един миг. Това, което беше подкопано тук с толкова различни събития, не издържа и отначало лека-полека, а после все по-бързо започна да се руши, докато часовниковата стрелка не спираше своя бяг.

Най-накрая той започна да мисли, че изобщо не трябва да си отива. Все още можеше да се откаже от това, което кредиторите му бяха оставили (те му бяха оставили повече, отколкото бе пожелал), и да прекъсне връзката между себе си и опропастената къща само като прекъсне и другата връзка…

Когато крачеше напред-назад, звукът от стъпките му се долавяше в стаята на предишната му икономка, но значението на тези стъпки оставаше недоловимо, иначе те биха отеквали страховито.

Обществото много се занимаваше с него. Той отново почувствува това. Обществото шушукаше и бъбреше. Не млъкваше нито за миг. Това обстоятелство, както и обърканите и оплетени следи от стъпки го измъчваха до смърт. Предметите започнаха да придобиват неясен, червеникавокафяв цвят. Нямаше вече „Домби и Син“, нямаше ги вече децата му. Върху това трябваше да се помисли, е, добре, ще помисли на следния ден.

Той мислеше върху това и на следния ден и както си седеше на стола и мислеше, виждаше от време на време в огледалото такава картина:

Един призрачен, измъчен, изтощен двойник на самия него, който непрестанно мисли пред празната камина. Ето, той вдигна глава, за да разгледа бръчките по лицето си и хлътналите си бузи, сега пак я отпусна и отново се замисли. Ето, сега стана и започна да се разхожда из стаята, влезе в съседната стая, взе нещо от тоалетката и се върна, притискайки го до гърдите си. Сега погледна към долния край на вратата и се замисли.

Шшт! Какво мисли?

Двойникът си мисли, че ако кръвта започне да се процежда оттам, ще трябва да мине много време, докато прокапе във вестибюла. Тя ще се стича толкова безшумно и така бавно ще тече напред, като ту замира в неподвижна локва, ту сепнато тръгва отново и пак спира в нова локва, че раненият човек ще бъде открит едва когато е вече издъхнал или издъхва. След като дълго обмисля това, двойникът отново стана и започна да се разхожда напред-назад с ръка на гърдите. От време на време той поглеждаше ръката си и с интерес наблюдаваше движенията й. Забеляза колко зловеща и смъртоносна изглеждаше тази ръка.

Сега двойникът отново се замисли! За какво мисли?

Мисли дали ще стъпват в кръвта, когато тя пропълзи дотам, и дали ще я разнасят из цялата къща, сред множеството следи от стъпки, и чак навън, на улицата.

Двойникът седна, вторачил очи в празната камина, и отново потъна в размисъл. Тогава в стаята проблесна светлина — един слънчев лъч. Той обаче не му обърна внимание и продължи да седи замислено. А после внезапно се изправи със страшно лице и онази грешна ръка сграбчи това, което лежеше скрито до гърдите му. В този миг беше възпрян от един вик — висок, пронизителен, несдържан, любещ, възторжен вик и той видя в огледалото само собственото си отражение, а в краката си своята дъщеря!

Да. Своята дъщеря! Вижте я! Ето я! Долу на пода, тя се притиска до него, тя го зове, тя го прегръща, тя го умолява:

— Татко! Миличък, татко! Извини ме, прости ми! Аз се върнах, за да те моля на колене за прошка! Аз никога няма да бъда щастлива без твоята прошка!

Все същата. Съвсем същата. Тя повдига към него същото лице както тогава, в онази страшна нощ. Тя моли за прошка.

— Мили татко, о, не ме гледай така особено! Никога не съм искала да те напускам. Никога не съм мислила за такова нещо, нито преди, нито след това. Аз бях изплашена, когато заминах, и не можех да разсъждавам. Татко, миличък, аз съм се променила. Аз се разкайвам. Разбирам своята вина. Сега осъзнавам своя дълг по-добре. Татко, не ме отпъждай, иначе ще умра!

Той се добра до стола, олюлявайки се. Почувствува как тя обви ръцете му около шията си, почувствува как нейните ръце го прегръщат през врата, почувствува целувките й върху лицето си, почувствува мократа й буза върху своята, почувствува — о, колко силно почувствува! — всичко, което беше сторил.

Върху гърдите, които той беше наранил, до сърцето, което той едва не беше сломил, тя сега притискаше скритото в шепите му лице и хлипаше:

— Любими мой, татко, аз станах майка! Имам дете, което скоро ще нарича Уолтър така, както аз теб. Когато то се роди и аз разбрах колко го обичам, тогава разбрах какво съм сторила, като съм те напуснала. Скъпи татко, прости ми! Моля те, кажи: „Бог да благослови теб и твоето дете!“

Ако можеше, би го сторил. Той искаше да вдигне ръце и да я моли за прошка, но тя ги стисна в своите и бързо ги свали.

— Моята малка рожба се роди в открито море, татко. Аз се молех господ да ме пощади (Уолтър също се молеше за това), за да мога да се върна при теб. Веднага щом слязохме на брега, аз дойдох тук. Татко, нека никога вече не се разделяме!

Тя беше обгърнала с ръка посивялата му вече глава, а той стенеше при мисълта, че никога, никога преди не беше отпускал глава на нейното рамо.

— Ти ще дойдеш с мен у дома, татко, и ще видиш бебенцето ми. Момче е, татко. Казва се Пол. Мисля… надявам се… той прилича…

Сълзите я задавиха.

— Скъпи татко, заради детето, заради името, което сме му дали, заради мен самата, моля те, прости на Уолтър. Той е толкова мил и толкова нежен към мен. Аз съм така щастлива с него. Той не е виновен, че се оженихме. Аз съм виновна. Обичах го толкова много.

Тя се притисна още повече към него, още по-гальовно и по-настойчиво.

— Той е най-любимият ми човек, татко. Бих умряла за него. Той ще те обича и почита така, както и аз. Ще научим малката си рожба да те обича и почита, ще му кажем — когато вече може да разбира, — че някога и ти си имал син със същото име и че той е умрял и ти си тъгувал много, но той е отишъл на небето, където всички ние се надяваме да го видим, когато настъпи и нашият час за вечен покой. Татко, целуни ме в знак, че обещаваш да се помириш с Уолтър, моя мил съпруг, бащата на малкото дете, което ме научи, че трябва да се върна. Татко, то ме научи, че трябва да се върна!

Докато тя се притискаше към него, отново избухнала в плач, той я целуна по устните и като вдигна очи нагоре, промълви:

— О, боже, прости ми! Толкова ми е нужна твоята прошка!

След тези думи той отново отпусна глава, зарида и започна да гали дъщеря си. Дълго, дълго в цялата къща не се чу никакъв звук. Те останаха прегърнати под божествената слънчева светлина, която се беше промъкнала с Флорънс.

Той се подчини на молбата й, облече се послушно и излезе във вестибюла с несигурна стъпка, като уплашено поглеждаше назад към стаята, в която толкова дълго време бе стоял затворен и в която беше видял онзи образ в огледалото. Флорънс почти не се оглеждаше, за да не му припомня отново последната им раздяла — краката им сега стъпваха точно по същите плочи, където в пристъп на безумие той я беше ударил, — но вървеше близо до него, без да сваля поглед от лицето му. И така, с неговата ръка около раменете, тя го изведе до файтона, който чакаше пред вратата, за да го откара.

Едва тогава мис Токс и Поли излязоха от своето скривалище и заплакаха от радост. След това те с голямо старание опаковаха дрехите му, книгите му и всичко останало и ги предадоха на хората, които Флорънс беше изпратила още същата вечер да ги приберат. А след това изпиха по една последна чаша чай в опустялата къща.

— И така, Домби и Син, както забелязах някога по един тъжен повод — каза мис Токс в заключение на безброй спомени, — се оказа всъщност дъщеря, Поли.

— И то добра дъщеря — добави Поли.

— Права си — съгласи се мис Токс — и ти прави чест, че ти винаги си й била приятелка, дори когато тя беше още момиченце. Ти, Поли, й беше приятелка много преди мен — продължи мис Токс. — Ти си една добра душа. Робин!

Мис Токс се обърна към един младеж с кръгла глава, очевидно непреуспял и с унил вид, който седеше в другия ъгъл. При ставането му се разкриха фигурата и чертите на Точиларя.

— Робин — започна мис Токс, — току-що казах на майка ти, както може би вече чу, че тя е една добра душа.

— Така е, мис — потвърди с известно чувство Точиларя.

— Добре, Робин — каза мис Токс, — радвам се да чуя, че и ти го признаваш. Тъй като ти горещо молиш да те подложа на една проверка, като те взема за свой прислужник, за да възстановим твоето добро име, аз ще използувам този необикновен случай, за да кажа, че се надявам ти никога вече да не забравяш, че имаш и винаги си имал добра майка, и да положиш всички усилия да се държиш така, че да бъдеш утеха за нея.

— Заклевам се, че ще се постарая, мис — отвърна Точиларя. — Преживял съм доста неща и моите намерения сега, мис, както на всеки чиляк…

— Ще трябва да те накарам да забравиш тази дума, Робин — учтиво го прекъсна мис Токс.

— С ваше позволение, мис, като на всеки човек…

— Благодаря ти, Робин — отговори мис Токс, — но аз бих предпочела думата индивид.

— Като на всеки индивид… — каза Точиларя.

— Много по-добре — със задоволство го похвали мис Токс, — далеч по-изразително.

— … са почтени — продължи Роб. — Ако аз не бях учил за точилар и ако не бяха ме направили такъв, мис, майко, което беше едно нещастно обстоятелство за толкова млад чи… индивид…

— Много добре, наистина — одобрително кимна мис Токс.

— … и ако птичките не бяха ме отклонили от правия път и ако след това не бях попаднал на тази лоша служба — продължаваше Точиларя, — мисля, че може би щях повече да напредна в живота. Но никога не е късно за един…

— Ин… — подсказа мис Токс.

— … дивид — довърши Точиларя — да се поправи и аз се надявам да се поправя, мис. С любезната ви помощ и проверка. Майко, поздрави баща ми от мое име и целуни братята и сестрите ми.

— Наистина, много се радвам да чуя това — забеляза мис Токс. — Ще хапнеш ли малко хляб и масло с чаша чай, преди да тръгнем, Робин?

— Благодаря ви, мис — отговори Точиларя и веднага пусна в действие собствените си наточени зъби по такъв забележителен начин, като че ли го бяха държали на съвсем оскъдна дажба доста дълго време.

Малко след това мис Токс си сложи бонето и шала, Поли направи същото, а Роб прегърна майка си и тръгна след новата си господарка. Очите на Поли го изпратиха с такова възхищение и надежда, че около фенерите заиграха бляскави кръгчета. След това Поли изгаси свещта, остави ключа в близката кантора за недвижими имоти и забърза към дома си, като предвкусваше радостните крясъци, които неочакваното й появяване щеше да предизвика. Голямата къща, мълчалив свидетел на толкова промени и страдания, се извисяваше навъсена на улицата, мрачна и няма. А биещото на очи съобщение, че тази прекрасна фамилна собственост се дава под наем, стряскаше всички по-любопитни погледи.