Чарлз Дикенс
Домби и син (24) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава XXIII
Флорънс самотна, а мичманът загадъчен

Флорънс живееше сама в огромната печална къща и дните се нижеха, а тя продължаваше да живее сама. Голите стени я наблюдаваха с безучастен поглед, сякаш желаеха, също като Горгона[1], да превърнат младостта и красотата й в камък.

Ни една вълшебна къщичка от вълшебна приказка, скрита дълбоко в гъстия лес, не е изглеждала в представите толкова уединена и пуста, колкото изглеждаше нейният реално съществуващ, мрачен бащин дом, отправил начумерен взор към улицата. Вечер, когато в съседните къщи грейваха светлинки, той бе тъмно петно на оскъдно осветената улица, а денем — смръщен поглед върху никога неусмихващото й се лице.

Пред вратата на тази къща не стояха на стража два дракона, които във вълшебните сказания обикновено пазят заключената онеправдана невинност. Освен заканително смръщената физиономия със злобно разтворени тънки устни, оглеждаща високо от арката на вратата всички посетители, имаше и една чудовищно неестествена, ръждясала желязна решетка, виеща се и кривяща се на входа, подобно вкаменено дърво, разцъфтяло с метални пръчки и витловидни остриета и украсено от двете страни с двама зловещи гасители, които сякаш казваха: „Вие, влизащите тук, зад себе си светлика оставете!“[2]

На портала не бяха издълбани кабалистически знаци, но къщата бе придобила толкова занемарен вид, че децата драскаха с тебешир по оградата и тротоара — особено около страничната стена на ъгъла — и рисуваха караконджули по вратата на конюшнята. А когато понякога мистър Таулинсън ги прогонваше, за отмъщение те изобразяваха него самия с хоризонтално щръкнали под шапката уши. Всякакъв шум секваше под сянката на този покрив. Духовият оркестър, появяващ се на улицата сутрин веднъж седмично, не издаваше никакъв звук под тези прозорци. Но винаги тези пътуващи музиканти, като се стигне до латернаджията с мизерната си малка слабоумна латерна и с глупашката трупа танцьори — автомати, валсиращи пред двукрили врати, — така заобикаляха къщата, сякаш се бяха наговорили за това, и я отбягваха като зловещо място.

Магията, тегнеща върху нея, имаше по-разрушително въздействие, отколкото магията, която някога потопява замъци в дълбок вълшебен сън, без обаче да уврежда първоначалния им приветлив вид.

Всичко в тази къща безмълвно свидетелствуваше за унило запустение. Завесите в стаите, спускащи се тежко, бяха загубили предишната си надиплена форма и висяха като смазващ покров. Хекатомби от мебели, все още струпани накуп и покрити отгоре, изнемощели като хвърлени в тъмница и забравени хора, неусетно променяха своя облик. Огледалата бяха замъглени сякаш от дъха на годините. Шарките върху килимите бяха избелели и станали неясни и объркани като спомените за незначителни случки през изтеклите години. Дъските, стряскащи се от необичайните стъпки, скърцаха и се огъваха. Ключовете ръждясваха в ключалките на вратите. По стените изби влага, а когато се очертаха и петна, картините сякаш се отдръпнаха и притаиха. В килерите се промъкна мухъл и плесен. Гнезда от гъбички пораснаха из ъглите на избите. Натрупа се прах, незнайно откъде и как, и ежедневно се обсъждаха паяците, молците и личинките. От време на време на стълбите или в някоя горна стая намираха неподвижен, черен, любознателен бръмбар, недоумяващ как се е озовал там. Нощем започнаха да се дочуват стъпките на плъхове, притичващи из тъмните входове, издълбани от тях зад ламперията.

Мрачното великолепие на парадните стаи, неясно осветени от дрезгавата светлина, проникваща през спуснатите щори, наистина създаваше представата за омагьосано жилище. За това допринасяха и лъвските лапи с потъмняла позлата, подаващи се крадешком изпод покривките; очертанията на мраморни бюстове върху поставки, зловещо открояващи се изпод савана си; вечно спрелите часовници, които, ако случайно ги навиеха, вървяха неточно и обявяваха с ударите си неземен час, необозначен върху циферблата; случайният звънтеж на полилеите, стряскащ по-силно и от сигнален звънец; приглушените звуци и спареният въздух около тези предмети, както и призрачните купища от други, покрити с плащаници и капаци и придобили причудливи форми. За тази представа допринасяше и голямото стълбище, където рядко стъпваше кракът на господаря на къщата и по което малкият му син се бе отправил към небето. Имаше и други стълбища и коридори, където никой не стъпваше седмици наред, както и две заключени врати, неразривно свързани с починалите членове на семейството и със спомените за тях, разправяни шепнешком. И всички в дома, с изключение на Флорънс, съзираха една движеща се сред мрака и уединението крехка фигура, която със своето човешко присъствие и интерес вдъхваше живот на всички неодушевени предмети.

Но Флорънс живееше сама в опустялата къща и дните се нижеха, а тя продължаваше да живее сама. Студените стени я наблюдаваха с безучастен поглед, сякаш желаеха също като Горгона да превърнат младостта и красотата й в камък.

Започна да расте трева по покрива, както и из пукнатините на основите. Около первазите поникна ронлив мъх. Парчета цимент се откъсваха от вътрешната повърхност на излезли от употреба комини и се свличаха надолу. Най-отгоре короните на двете дървета с опушени стволове бяха изсъхнали и голите клони стърчаха над листата. Навсякъде в къщата бялото бе пожълтяло, а жълтото станало почти черно и след смъртта на бедната дама домът постепенно се бе превърнал в тъмно петно на фона на дългата, еднообразна улица.

Но Флорънс цъфтеше там като прекрасната царска дъщеря от приказките. Тя общуваше единствено с книгите си, музиката и ежедневно посещаващите я учители, като се изключат Сузан Нипър и Диоген — първата, редовно присъствуваща на заниманията на младата си господарка, започна самата тя да става доста образована, а вторият, повлиян навярно от същото облагородяващо присъствие, в летните утрини полагаше глава върху перваза на прозореца и кротко примигваше към улицата, като понякога наостряше уши и хвърляше многозначителен поглед след някое гласовито куче, минаващо с каруца и непрестанно лаещо, а друг път, обладан от безпричинен яростен спомен за предполагаемия си враг наоколо, се втурваше към вратата, откъдето след оглушителен вой се връщаше в бавен тръс със свойствената си забавна благодушност и отново полагаше муцуната си върху перваза на прозореца, с вида на куче, изпълнило обществения си дълг.

Така живееше Флорънс в опустелия си дом, отдадена на своите невинни занимания и мисли, и нищо не нарушаваше покоя й. Сега тя можеше да влиза в стаите на баща си, да си мисли за него и смирено да притиска към него любещото си сърце, без да се страхува, че ще бъде отритната. Тя можеше да наблюдава вещите, обкръжавали го в скръбта му, и да се сгушва до стола му, без да се бои, че ще срещне онзи поглед, дълбоко врязал се в съзнанието й. Тя можеше да му оказва малки прояви на внимание и загриженост, като поставяше в ред всичко със собствените си ръце, приготвяше букетчета за масата му, заменяше ги с нови, когато те изсъхваха в негово отсъствие, ежедневно стъкмяваше нещо за него и плахо оставяше около обичайното му място някаква вещ, напомняща за нейното присъствие. Един ден това бе малка, боядисана поставка за часовника му, а на следния ден се побояваше да я остави и я сменяше с някаква друга, направена от нея дреболия, по-малко биеща на очи. Когато се събуждаше посред нощ, тя навярно изтръпваше при мисълта, че той може да се прибере и ядно да изхвърли тази дреболия и със силно разтуптяно сърце се спускаше бързо по чехли долу, за да я махне. А друг път само притискаше лице към бюрото му и оставяше отгоре целувка и сълза.

Както и преди никой не знаеше за това. Освен ако слугите не го бяха разбрали по оставените от нея следи — към стаите на мистър Домби всички изпитваха благоговеен страх, — тайната бе дълбоко скрита в душата й, както и предхождащата я случка. Флорънс се прокрадваше в тези стаи по здрач, рано призори или когато прислугата се хранеше долу. И макар че под грижливата й ръка всяко кътче в тях ставаше по-хубаво и по-весело, тя влизаше и излизаше безшумно като слънчев лъч, с тази разлика само, че оставяше светлина след себе си.

Призраци съпровождаха Флорънс в скитанията й из ехтящата къща и присядаха до нея в изпразнените стаи. Животът й напомняше омагьосан сън и мислите й, породени в самотата, допринасяха за фантастичната му и нереална същност. Тя толкова често си бе мечтала за това какво би представлявал животът й, ако баща й я обичаше и тя бе негова любимка, че понякога за миг напълно се поддаваше на илюзията и в полета на фантазията си като че си спомняше как те двамата бяха стояли един до друг по време на погребението на брат й, как бяха споделяли обичта си към него, как скъпите им спомени за него ги сближаваха, как често разговаряха за Пол и как добрият й баща, гледайки я нежно, бе споменавал за общата им надежда и упование в бога. Друг път тя си представяше майка си още жива. О, какво щастие е да се хвърли на шията й и да я притисне с цялата си любеща и доверчива душа! О, отново унинието на самотния дом, настъпващата нощ и отсъствието на хора!

Но съществуваше една мисъл, пламенна и трайна, макар и едва ли съвсем ясна на самата нея, която я подкрепяше в усилията й и засилваше постоянството в младото й сърце, подложено на такива сурови изпитания. В душата й, както и в душата на всички, засегнати от голямото нещастие, произтичащо от природата ни на простосмъртни, се бяха прокраднали реални представи и надежди, възникнали в мъглявия свят извън пределите на настоящия живот, и подобно тиха музика й нашепваха за срещата между майка й и брат й в далечната земя, за това, че те и двамата я помнят, обичат я и й съчувствуват и знаят какъв е земният й път. За Флорънс бе сладка утеха да се отдава на тези мисли, докато един ден — беше късно посред нощ, скоро след като бе видяла баща си за последен път в стаята му — на нея й хрумна, че като пролива сълзи поради отчуждението на баща й към нея, тя може да настрои душите на мъртвите срещу него. Колкото и безумно, нелепо и детинско да бе да се разсъждава по такъв начин и да се изтръпва при тази полуосъзната мисъл, то бе продиктувано от любещата й природа. От този момент нататък Флорънс се стараеше да заличи жестоката рана в сърцето си и да храни надежда към човека, чиято ръка й бе нанесла раната.

Баща й не знаеше — тя непрестанно си повтаряше това оттогава — колко много го обича дъщеря му. Тя бе много млада, нямаше майка и никога не се бе научила, по своя вина или по лошо стечение на обстоятелствата, как да му покаже, че го обича. Ще бъде търпелива, ще овладее с времето това изкуство и ще успее да го накара по-добре да опознае единственото си дете.

Това стана основна цел в живота й. Утринното слънце огряваше посърналия дом и виждаше, че решението в душата на самотната му стопанка бе ярко и свежо като преди. Това решение я въодушевяваше по време на всичките й дневни занимания, тъй като Флорънс таеше надеждата, че колкото повече знания придобие, толкова по-доволен ще е той, когато я опознае и обикне. Понякога с натежало сърце и насълзени очи тя се питаше дали е достатъчно веща в нещо, за да го смае, когато се сближат. Понякога се опитваше да отгатне дали някой отрасъл в познанието ще предизвика по-лесно интереса му от останалите. Непрестанно — над книгите, над нотите и над ръкоделието, по време на утринните си разходки и нощните молитви — тя бе изцяло обсебена от целта си. Странно занятие за едно дете — да изучава пътя към суровото сърце на баща си.

Летният здрач се сгъстяваше и настъпваше нощта, а по улиците вървяха множество безгрижни минувачи, които хвърляха поглед от другата страна на тротоара към неприветливата къща и зърваха на прозореца младото момиче, в пълно несъответствие с къщата, загледано в изгряващите на небето звезди. Минувачите биха спали неспокойно, ако научеха каква мисъл я занимава така упорито. Лошата слава на къщата, че е обитавана от духове, не би се променила за добро у тези скромни наблюдатели, поразени от мрачния й външен вид, ако можеха те да прочетат историята на къщата в натъженото лице, което съзираха, когато, погълнати от своите делнични занимания, минаваха покрай дома. Но Флорънс държеше святата си цел в пълна тайна и никой не подозираше за нея, нито пък й помагаше при изпълнението. Тя се стремеше единствено към това, да накара баща си да разбере, че тя го обича и даже в мислите си дори за миг не го упрекваше.

И така, Флорънс живееше сама в опустялата къща и дните се нижеха, а тя продължаваше да живее сама и еднообразните стени я наблюдаваха, сякаш желаеха, също като Горгона, да превърнат младостта и красотата й в камък.

Една сутрин Сузан Нипър стоеше пред младата си господарка, докато Флорънс сгъваше и запечатваше написаното от нея писмо, и целият вид на Сузан показваше, че тя знае и одобрява съдържанието на писмото.

— По-добре късно, отколкото никога, скъпа мис Флой — заяви Сузан, — и според мен дори едно посещение на тези стари хора на име Скетълс е дар божи.

— Много е мило от страна на сър Барнет и лейди Скетълс, Сузан — отвърна Флорънс, като тактично поправи фамилиарното назоваване от тази млада дама на въпросното семейство, — че така любезно ни канят отново.

Мис Нипър, която навярно бе най-голямата фанатичка на земята и във всички неща, незначителни или важни, както и в постоянната си война с обществото, влагаше фанатизъм, сви устни и поклати глава в знак на несъгласие с какъвто и да е намек относно безкористното отношение на семейство Скетълс и на готовност да докаже в съда, че за своята любезност те ще бъдат богато възнаградени с присъствието на Флорънс.

— Те добре знаят какво вършат — промърмори мис Нипър, като си пое шумно въздух. — О! Може напълно да се разчита на семейство Скетълс в това отношение.

— Признавам, Сузан, че нямам особено желание да ходя във Фулам — замислено каза Флорънс, — но е редно да отида. Мисля, че така ще бъде по-добре.

— Много по-добре — потвърди Сузан и отново изразително поклати глава.

— И макар че — продължи Флорънс — бих предпочела да отида там, когато няма никой, а не по време на ваканция като сега, когато къщата по всяка вероятност е пълна с млади хора, аз с благодарност приех поканата.

— А аз ще заявя от своя страна, мис Флой, веселете се! — каза Сузан. — Ах! Х-х-х!

Последното възклицание, което мис Нипър през този период често добавяше към изречените от нея думи, според предположенията на обитателите от най-долната част на къщата се отнасяше до мистър Домби и изразяваше огромното желание на мис Нипър да удостои въпросния джентълмен с честта да чуе собственото й мнение относно някои неща. Но тя никога не обясняваше смисъла на това възклицание, в резултат на което то притежаваше очарованието, породено от загадката, а наред с това бе и извънредно изразително.

— От колко време няма никакви известия за Уолтър, Сузан! — възкликна Флорънс след кратко мълчание.

— От много време наистина, мис Флой! — отвърна прислужницата й. — А Пърч каза, когато дойде преди малко да провери за писмо… но има ли някакво значение какво казва той! — възкликна Сузан, като се изчерви и спря. — Много знае той!

Флорънс моментално вдигна очи и лицето й поруменя.

— Ако у мен нямаше — продължи Сузан, която очевидно се опитваше да потисне у себе си скритата тревога и безпокойство и гледаше младата си господарка право в очите, като се стараеше да събуди у себе си гняв при спомена за безобидния мистър Пърч, — ако у мен нямаше повече мъжество, отколкото у този най-безинтересен представител на мъжкия пол, готова съм занапред никога вече да не се гордея с косите си, а да ги скрия зад ушите си, да ходя с обикновена шапка без всякаква обшивка на нея, докато смъртта ме избави от собственото ми нищожество. Аз може и да не съм амазонка, мис Флой, и няма да се унижавам с подобно загрозяване, но във всеки случай смятам, че не съм от тия, дето лесно се отчайват.

— Да се отчайват ли? От какво? — с ужасено лице възкликна Флорънс.

— А, от нищо, мис — отвърна Сузан. — Боже мой, от нищо! Всичко идва от този мухльо, Пърч, който човек би могъл да ликвидира и с малкия си пръст и би било наистина щастие за всички, ако някой се смили над него и му направи тази услуга.

— От какво се е отчаял? Да не би да смята, че корабът е потънал, Сузан? — запита пребледнялата Флорънс.

— Не, мис — отвърна Сузан, — бих искала да го видя как ще се осмели да ми каже подобно нещо в лицето! Не, мис, но той непрекъснато дрънка за някакъв глупав захаросан джинджифил, който мистър Уолтър щял да изпрати на мисис Пърч, поклаща печално глава и казва, че се надявал той все пак да пристигне, но добавя, че нямало да дойде навреме за настоящия случай, но може би за следващия, с което наистина — нареждаше мис Нипър със силно презрение — този човек ме изкарва от всякакво търпение, защото, макар и да съм много издръжлива, аз не съм двугърба камила, нито пък, доколкото се познавам — тук Сузан се замисли за миг и добави, — съм едногърба.

— Какво още казва той, Сузан? — разтревожено запита Флорънс. — Няма ли да ми кажеш?

— Сякаш не ви разправям всичко, мис Флой, от игла до конец! — рече Сузан. — Ами, мис, той казва, че всички вече приказвали, че никога преди за корабите, отправящи се на това пътешествие, толкова дълго време не се е получавало известие и че жената на капитана вчера ходила в кантората и била малко разтревожена, но всеки човек би могъл да каже същото и на нас, то вече ни е известно.

— Трябва да навестя чичото на Уолтър — неспокойно каза Флорънс, — преди да замина. Ще отида да го видя още тази сутрин. Да тръгваме веднага натам, Сузан.

Тъй като мис Нипър нямаше никакви възражения срещу това предложение и напълно го одобри, те бързо се приготвиха, излязоха на улицата и се отправиха към малкия мичман.

Душевното състояние, в което бедният Уолтър се бе отправил към дома на капитан Кътъл в деня, когато оценителят Брогли се беше обявил за собственик на магазина и когато на Уолтър му се струваше, че дори камбанариите показват изпълнителния акт за запор на имуществото, твърде много приличаше на състоянието, в което сега Флорънс се отправи към дома на чичо Сол. Единствената разлика беше само тази, че Флорънс изпитваше още по-голяма болка при мисълта, че вероятно тя е виновна, макар и неволно, за бедата, в която Уолтър бе изпаднал, както и за мъчителното безпокойство на неговите близки, в това число и тя самата. Що се касае до останалото, всичко наоколо сякаш предизвикваше усещане за несигурност и опасност. Ветропоказателите по куличките и покривите тайнствено загатваха за бури и като призрачни показалци сочеха към гибелни морета, сред които навярно плаваха останките на разбити кораби и от люлеенето на вълните безпомощните корабокрушенци потъваха в сън, дълбок като бездънните води. Когато Флорънс стигна до Сити и покрай нея започнаха да минават разговарящи помежду си джентълмени, тя изпита страх да не дочуе нещо относно кораба и неговото потъване. Картините и гравюрите, изобразяващи плавателни съдове, борещи се с големи вълни, я изпълваха с тревога. Димът и облаците, макар че се движеха бавно, според неспокойните й представи развиваха голяма скорост и предизвикваха у нея опасението, че в този момент в океана се разразява буря.

Сузан Нипър би могла да изпитва същите чувства, но тъй като всеки път, когато си пробиваха път в тълпата, вниманието й изцяло бе погълнато от стълкновенията с момчета — между нея и въпросната категория хора съществуваше някаква дълбока вражда, която неизменно се проявяваше при контакт помежду им — по всяка вероятност на нея не й бе останало достатъчно време по пътя за мисловна дейност.

След като не след дълго застанаха точно срещу мичмана от другата страна на улицата и зачакаха благоприятния момент, за да пресекат, те отначало бяха малко изненадани, когато видяха пред дома на майстора на корабни уреди едно момче с кръгла глава, извърнало топчестото си лице към небето, и това момче, докато го гледаха, внезапно пъхна в огромната си уста по един пръст от ръцете си и с помощта на това приспособление с удивителна пронизителност изсвири на няколкото гълъба, летящи доста високо над него.

— Най-големият син на мисис Ричардс, мис! — рече Сузан. — Кахърът в живота на мисис Ричардс!

Поли се бе отбила и казала на Флорънс относно възобновените й надежди спрямо нейния син и наследник и Флорънс бе подготвена за тази среща. В първия удобен момент те бързо пресякоха улицата, без повече да съзерцават проклятието в живота на мисис Ричардс. Въпросният любител на спорта, неусетил приближаването им, отново изсвири с всичка сила, а след това, извън себе си от възбуда, извика: „Скитници! Фю-ю-ю! Скитници!“ и това обръщение оказа такова въздействие върху съвестните гълъби, че вместо да се отправят направо към някое градче в Северна Англия, каквито, изглежда, бяха първоначалните им намерения, те започнаха да кръжат и забавят летежа си, при което първородният син на мисис Ричардс ги прониза с ново подсвиркване и повторно извика с глас, заглушаващ уличния шум: „Скитници! Фю-ю-ю! Скитници!“

Той бе внезапно изваден от това състояние на приповдигнатост и върнат на земята посредством сръгването от страна на мис Нипър, което го вкара в магазина.

— Ето по какъв начин проявяваш разкаянието си, а мисис Ричардс се тормози за теб месеци наред! — каза Сузан след сръгването. — Къде е мистър Джилс?

Роб, чийто враждебен поглед, отправен към мис Нипър, се смекчи при вида на Флорънс, допря юмрук до косата си, за да поздрави младата дама, а после отвърна на Сузан, че мистър Джилс бил излязъл.

— Доведи го у дома — заповеднически нареди мис Нипър — и му кажи, че е пристигнала младата ми господарка.

— Не знам къде е отишъл — каза Роб.

— Така ли се разкайваш? — извика Сузан с хаплив укор.

— Ами че как мога да отида и да го доведа, като не знам къде да го търся? — проплака хванатият натясно Роб. — Как може да бъдете толкова неразбрана!

— Каза ли мистър Джилс кога ще се прибере? — обади се Флорънс.

— Да, мис — отвърна Роб и отново допря юмрук до косата си. — Каза, че щял да се прибере рано следобед. След няколко часа, мис.

— Много ли се тревожи той за племенника си? — осведоми се Сузан.

— Да, мис — отговори Роб, като предпочете да се обръща към Флорънс, пренебрегвайки Нипър. — Смея да кажа, че много е разтревожен. Не го сдържа да стои вътре, мис, дори за четвърт час. Не го свърта на едно място даже пет минути. Той непрестанно броди също като… съвсем като скитник — добави Роб и се наведе да надникне през прозореца към гълъбите и понечи да си пъхне пръстите в устата, но се спря навреме, преди да е изсвирил отново.

— Познавате ли един приятел на мистър Джилс на име капитан Кътъл? — запита Флорънс, след като поразмисли за миг.

— Този с куката ли, мис? — осведоми се Роб и красноречиво изви лявата си ръка. — Да, мис. Той беше тук онзи ден.

— Оттогава не е ли идвал? — попита Сузан.

— Не, мис — отговори Роб, като продължаваше да се обръща само към Флорънс.

— Навярно чичото на Уолтър е отишъл там, Сузан — рече Флорънс на прислужницата си.

— В дома на капитан Кътъл ли, мис? — обади се Роб. — Не, не е отишъл там, мис. Защото той ми заръча, ако дойде капитан Кътъл, да му предам колко е бил учуден мистър Джилс, че не е видял капитана вчера и също така ми нареди да задържа капитана, докато той се върне.

— Знаете ли къде живее капитан Кътъл? — запита Флорънс.

Роб отвърна утвърдително и като се приближи до омазнената пергаментова книга върху тезгяха, прочете на глас адреса.

Флорънс отново се обърна към прислужницата си и започна тихичко да се съветва с нея, а ококореният Роб, не забравил тайното поръчение на своя покровител, се взираше и ослушваше. Флорънс предложи да отидат до дома на капитан Кътъл, да чуят от неговата уста какво мисли той по въпроса за липсата на всякакво известие относно „Син и Наследник“ и ако могат, да го доведат, за да утеши чичо Сол. Отначало Сузан леко се възпротиви поради голямото разстояние, но след като господарката й спомена за наемна карета, тя оттегли своето възражение и даде съгласието си. Те обсъждаха въпроса в продължение на няколко минути, преди да стигнат до горното решение, а през това време опуленият Роб оглеждаше и двете говорещи, като накланяше ухо към всяка една поред, сякаш бе назначен за арбитър на спора.

Накрая Роб бе изпратен да наеме карета, като междувременно посетителките вардеха магазина. Когато той свърши тази работа, те се настаниха вътре, като му казаха да предаде на чичо Сол, че непременно ще се отбият пак на връщане. Роб дълго наблюдава каретата, докато тя се скри от погледа му така, както се бяха скрили вече гълъбите, а после седна на тезгяха с най-съсредоточен вид и за да не забрави нищо от случилото се, го записа върху няколко листчета хартия, като щедро си служеше с мастилото. Нямаше опасност тези документи да издадат нещо, ако случайно се загубеха, тъй като много преди отделните думи да засъхнат, те се превръщаха в неразгадаема тайна за Роб, сякаш той изобщо не бе участвувал в написването им.

Докато той бе зает с тези занимания, наемната карета, след като преодоля нечувани затруднения от рода на вдигащи се мостове, разкаляни пътища, непроходими канали, кервани от бъчви, участъци, засадени с червен боб и с построени малки перални помещения в тях, както и много други подобни препятствия, изобилствуващи в района, се спря на ъгъла на Бриг Плейс. Тук Флорънс и Сузан Нипър слязоха и тръгнаха по улицата, за да търсят жилището на капитан Кътъл.

За нещастие се случи така, че този ден мисис Макстинджър извършваше едно от своите основни почиствания. В такива дни полицаят събуждаше мисис Макстинджър чрез почукване в три без четвърт сутринта и тя рядко си лягаше преди дванадесет часа на следната нощ. Изглежда, главната цел на това мероприятие бе мисис Макстинджър да изнесе всички мебели в двора рано призори, да снове цял ден из къщи по налъми и след като се стъмни, да прибере отново мебелите вътре. Тази церемония предизвикваше огромно вълнение сред малките гълъбчета от семейство Макстинджър, които не само че нямаше къде да стъпват в такива случаи, но и непрекъснато бяха кълвани от птицата-майка, докато траеше тържественият обред.

В момента, в който Флорънс и Сузан Нипър се появиха пред вратата на мисис Макстинджър, тази достойна, но страховита особа тъкмо влачеше по коридора Александър Макстинджър, на възраст две години и три месеца, за да го постави насила в седнало положение върху тротоара на улицата. Лицето на Александър бе посиняло, тъй като той бе загубил дъха си след наказанието и при подобни обстоятелства хладните павета се оказваха ефикасно средство за съвземане.

Чувствата на мисис Макстинджър, като жена и майка, бяха накърнени от съчувствието към Александър, което тя видя изписано върху лицето на Флорънс. Затова мисис Макстинджър оказа предпочитание към по-възвишените подбуди в нашата природа, вместо да се опитва да задоволи елементарното си любопитство и продължи да разтърсва и удря Александър и след прилагането на паветата като лечебно средство, като не удостои с никакво внимание непознатите дами.

— Извинете, ма’ам — обади се Флорънс, след като детето отново възвърна дъха си и започна да си служи с него. — Това ли е къщата на капитан Кътъл?

— Не — отвърна мисис Макстинджър.

— Не е ли номер девет тук? — с неуверен глас запита Флорънс.

— Кой е казал, че не е номер девет? — рече мисис Макстинджър.

Сузан Нипър моментално се намеси и пожела да разбере какво иска да каже мисис Макстинджър с тези си думи и знае ли тя с кого разговаря.

В отговор мисис Макстинджър я измери от главата до петите.

— Бих искала да знам за какво ви е притрябвал на ВАС капитан Кътъл — рече мисис Макстинджър.

— Бихте ли искали? В такъв случай съжалявам, но любопитството ви няма да бъде удовлетворено — отвърна мис Нипър.

— Тихо, Сузан, моля те — обади се Флорънс. — Може би ще бъдете така любезна да ни кажете къде живее капитан Кътъл, ма’ам, щом като не живее тук.

— Кой е казал, че не живее тук? — сопна се неумолимата Макстинджър. — Казах само, че това не е къщата на капитан Кътъл — и тя наистина не е — и да пази господ тя никога да не става негова къща, защото капитан Кътъл не е в състояние да поддържа къща и не заслужава да има къща, а тази къща е МОЯ — и когато давам под наем горния етаж на капитан Кътъл, о, аз не получавам никаква благодарност и все едно хвърлям бисери на свиня.

При изричането на горните забележки мисис Макстинджър повиши глас, за да бъде чута на горния етаж, и тя изстреля всяка фраза поотделно отривисто като с пушка, съоръжена с множество цеви. След последния гърмеж, с плахо негодувание в гласа, капитанът се обади от стаята си:

— Тихо там долу.

— Щом ви трябва капитан Кътъл, ето ви го! — рече мисис Макстинджър и гневно посочи с ръка нагоре.

Когато Флорънс се осмели да влезе, без повече да разговаря, а Сузан я последва, мисис Макстинджър поднови упражненията си по ходене с налъми, а Александър Макстинджър (все още седящ върху паважа), който бе спрял да плаче, за да чуе разговора, отново започна да хленчи, като по време на това тъжно занимание, извършвано съвсем машинално, той се забавляваше, оглеждайки цялата улица със спрялата в началото й наемна карета.

В своята собствена стая капитанът, пъхнал ръце в джобовете си и мушнал крака под стола, седеше върху един много малък пустинен остров сред океана сапунена вода. Прозорците на капитана бяха измити, стените бяха измити, печката беше измита и всичко наоколо, с изключение на печката, беше мокро и блестеше от праха за почистване и течния сапун, а въздухът бе наситен с миризмата на хигиенни химикали. Сред тази печална атмосфера капитанът, захвърлен на своя остров, наблюдаваше водното пространство край себе си със скръбен вид и сякаш очакваше да се яви някоя спасителна барка и да го отведе.

Невъзможно е да се опише с думи изумлението на капитана, когато той насочи нещастната си физиономия към вратата и съзря Флорънс с прислужницата си. Тъй като с красноречието си мисис Макстинджър напълно бе заглушила всякакви други гласове, той очакваше не някой необикновен посетител, а прислужника от кръчмата или млекаря. Затова, когато се появи Флорънс, приближи към границите на острова и се ръкува с него, капитанът се изправи ужасен, сякаш предположи за миг, че тя е някой млад член от семейството на Летящия холандец[3].

Капитанът обаче моментално възвърна самообладанието си и първата му грижа бе да я пренесе на суша, което той успешно направи с едно-единствено движение на ръката си. След това той се втурна в открито море, хвана мис Нипър през кръста и също я отнесе на острова. А после капитан Кътъл, преизпълнен с почит и благоволение, допря ръката на Флорънс до устните си и като отстъпи малко назад (тъй като островът не бе достатъчно голям, за да се поберат трима), насочи сияен поглед към нея сред сапунената вода, сякаш бе някаква разновидност на тритон.

— Сигурна съм, че сте изненадан от нашето посещение — усмихнато каза Флорънс.

Неописуемо доволният капитан целуна куката си в отговор и измърмори следните думи по такъв начин, сякаш те бяха изискан и изтънчен комплимент:

— Дръж се здраво! Дръж се здраво!

— Но аз не можех да бъда спокойна — продължи Флорънс, — докато не разбера от вас какво мислите относно скъпия Уолтър… който сега е мой брат… и дали има основания за тревога, и дали не бихте ходили да утешавате чичо му всеки ден, докато получим известие от него.

При тези думи капитан Кътъл като че машинално се чукна с ръка по главата, върху която липсваше твърдо колосаната шапка, и погледна объркано.

— Имате ли някакви опасения относно Уолтър? — попита Флорънс, от чието лице капитанът не можеше да откъсне очи (толкова очарован бе той от нея), а тя от своя страна го наблюдаваше внимателно, за да разбере дали ще й отговори откровено.

— Не, радост моя — отговори капитан Кътъл, — аз не се боя. Уол’р е момче, което ще издържи всякакви бури. Уол’р е момче, което ще донесе щастие на оня кораб. Уол’р — продължи капитанът и очите му заблестяха от хвалебствията към младия му приятел, а куката се издигна, за да обяви изричането на прекрасен цитат, — Уол’р е, така да се каже, външният зрим образ на вътрешна духовна сила и когато срещнете това място, отбележете го.

Флорънс, която не разбра казаното добре, макар че капитанът очевидно го считаше за изпълнено с дълбок смисъл и извънредно красноречиво, кротко го очакваше да продължи.

— Аз не се боя, радост моя — заговори отново капитанът. — Не може да се отрече, че в тези ширини се разразиха големи стихии, които са ги тласкали, тласкали и отнесли на другия край на света. Но корабът е як, а и момчето е яко и хич не е лесно, слава богу — тук капитанът направи лек поклон — да се разбие сърце от дъб, независимо дали то е на кораб или в човешка гръд. Ние имаме тук налице и двете, което предвещава добър край и затова ни най-малко не съм почнал да се боя още.

— Още ли? — повтори Флорънс.

— Ни най-малко — отговори капитанът, като целуна желязната си ръка, — а преди да почна да се бои, радост моя, Уол’р вече ще е изпратил вест до дома от острова или пък от някое пристанище и всичко ще бъде наред и в изправност. А колкото до стария Джилс — с тържественост заяви капитанът, — аз ще го държа здраво и няма да го оставя, докато смъртта ни раздели, а сега, когато вихрите духат, духат, духат — разлистете катехизиса — вмести в скоби капитанът — и там ще срещнете този израз — ако за стария Сол Джилс е утеха да чуе мнението на един стар моряк, който има достатъчно акъл, за да се справи с всякакъв вид работа, изпречила се борд до борд, и на когото едва не са му счупили главата по време на чиракуването, и чието име е Бънсби, този човек ще му изложи такова мнение в собствената му гостна, което ще го зашемети. Да! — хвалебствено добави капитан Кътъл. — Така ще го зашемети, все едно, че си е ударил главата във вратата.

— Нека да заведем този джентълмен при него и да го чуем какво ще каже! — извика Флорънс. — Няма ли да дойдете с нас сега? Чака ни карета.

Капитанът отново се чукна с ръка по главата и погледна объркано. В този момент се случи нещо поразително. Вратата се отвори без всякакво предупреждение и както изглежда, от само себе си, и въпросната твърдо колосана шапка прекоси стаята подобно птица и се приземи в краката на капитана. След това вратата се хлопна така рязко, както се бе и отворила и не последва никакво обяснение на това чудо.

Капитан Кътъл вдигна шапката си и като я поогледа с любопитство и задоволство, започна да я търка в ръкава си. Докато вършеше това, капитанът се взря внимателно в посетителките си и каза шепнешком:

— Разбирате ли, аз щях да се отправя с пълна пара към Сол Джилс вчера, а също и тази сутрин, но тя… тя я взе и не ми я даваше. Такава е накратко цялата история.

— Кой стори това, за бога? — попита Сузан Нипър.

— Стопанката на дома, скъпа моя — отвърна капитанът с хриплив шепот, правейки знаци да говорят тихо. — Разменихме си няколко думи относно миенето на дъските на тая палуба тук и тя… накратко — добави капитанът, като погледна към вратата и облекчено въздъхна — ми отне свободата.

— Ох! Бих искала с мен да си има работа! — каза Сузан и почервеня от възбуда. — Ще я науча аз!

— Смятате ли, че ще можете, скъпа моя? — попита капитанът, като поклати глава недоверчиво, но отчаяната храброст на решителната хубавица явно го преизпълни с възхищение. — Не зная. Плаването е трудно. Не е лесно да се справи човек с нея, скъпа моя. Разбирате ли, никога не може да се предвиди какъв курс ще поеме тя. В даден миг надува платна, а в следващия се насочва към теб. А когато я прихванат… — каза капитанът и по челото му изби пот. Само с подсвиркване той би могъл достатъчно красноречиво да довърши изречението си, така че капитанът плахо подсвирна. После пак поклати глава и обзет отново от възхищение към безумната смелост на мис Нипър, колебливо повтори:

— Смятате ли, че ще можете, скъпа моя?

Сузан отвърна само със сдържана усмивка, която обаче изразяваше такова предизвикателство, че не се знаеше докога капитан Кътъл би могъл да я съзерцава очаровано, ако разтревожената Флорънс отново не предложи да се отправят незабавно към пророка Бънсби. След това напомняне за дълга му капитан Кътъл решително нахлупи твърдо колосаната си шапка, грабна един нов бастун на бучки, с който бе заменил предишния, подарен на Уолтър, и като предложи ръка на Флорънс, се приготви да си пробие път през вражеската обсада.

Оказа се обаче, че мисис Макстинджър вече бе променила курса си, както по думите на капитана тя често правела, и бе поела в съвсем различна посока. Когато слязоха долу, те видяха, че тази образцова жена тупа пред входната врата изтривалките, а Александър, все още седящ на паважа, едва се мержелееше сред облаците прахоляк. Мисис Макстинджър така бе погълната от домашните си занимания, че когато капитан Кътъл и посетителките му минаха покрай нея, тя затупа още по-силно и не показа нито с дума, ми с жест, че е забелязала появата им. Капитанът бе толкова доволен от това благополучно измъкване — макар че изтупването на изтривалките му подействува като силна доза емфие и той се разкиха, докато му протекоха сълзи, — че не можеше да повярва на късмета си и докато изминат разстоянието от вратата до каретата, той току поглеждаше през рамо, явно опасявайки се от евентуално преследване от страна на мисис Макстинджър.

Те обаче се добраха до ъгъла на Бриг Плейс без каквито и да е нападки от този страшен запалителен кораб. Капитанът се настани на капрата — галантността не му разрешаваше да седне вътре при дамите, макар че те го поканиха при тях — и се зае да показва на кочияша курса към плавателния съд на капитан Бънсби, наречен „Предпазливата Клара“, който бе пуснал котва близо до Ратклиф.

Когато стигнаха до пристанището, където корабът на този велик командир на флотилия бе задръстен сред около петстотин свои другари, чиито мачти приличаха на полуразкъсана чудовищна паяжина, капитан Кътъл се показа на прозореца на каретата и покани Флорънс и мис Нипър да го придружат на борда, като отбеляза, че Бънсби бил в крайна степен добросърдечен по отношение на дамите и че нищо друго не би могло да способствува за привеждане на безбрежния му ум в порядък, както тяхната поява на борда на „Предпазливата Клара“.

Флорънс с готовност се съгласи и капитанът, като пое малката й ръчица в огромната си лапа, я поведе през няколкото мръсни палуби с такъв вид, едновременно покровителствен, бащински, горд и тържествен, че беше приятно да го гледа човек. Когато достигнаха до „Клара“, те видяха, че този предпазлив кораб (застанал извън редицата) бе вдигнал мостика си и около шест фута вода го отделяха от най-близкия му съсед. От обяснението на капитан Кътъл стана ясно, че и великият Бънсби, също като него, бил жестоко измъчван от хазайката си и че когато нейното отношение към Бънсби ставало толкова лошо, че надхвърляло границата на търпението му, той прибягвал до последното спасение и се откъсвал чрез въпросната бездна вода.

— Клара а-хой! — извика капитанът, като направи фуния с ръце.

— А-хой! — Викът на момчето, изскочило отдолу, прозвуча като ехо на капитана.

— Бънсби на борда ли е? — обърна се капитанът към момчето с такъв гръмлив глас, сякаш то бе на разстояние половин миля, а не на два ярда.

— Да, да! — извика момчето също така високо.

След това момчето прехвърли една дъска на капитан Кътъл, който внимателно я нагласи и преведе Флорънс от другата страна, а после се върна за мис Нипър. И така, те се озоваха на палубата на „Предпазливата Клара“, върху чиито мачти съхнеха множество развяващи се дрехи, както и няколко езика и скумрии.

Бавно издигайки се иззад стената на каютата, се появи човешка глава, извънредно голяма, с едно неподвижно око върху махагоновото лице, а другото — въртящо се, точно както се въртят някои фарове. Главата бе украсена с рунтава коса, също като кълчища, и нямаше определена склонност към север, изток, запад или юг, а клонеше към всички четвъртинки на компаса и към всяко деление върху него. Главата бе последвана от брадичка, лишена от всякаква растителност, яка на риза и шалче около врата, както и от вълнена лоцманска куртка и вълнени лоцмански панталони, а поясът бе толкова голям и широк, че служеше за заместител на жилетка и под гръдната кост бе украсен с тежки дървени копчета, като пулове на табла. Когато се показа и долната част на панталоните, Бънсби се разкри в цял ръст, с ръце в джобовете, които бяха с огромни размери, а погледът му бе насочен не към капитан Кътъл или към дамите, а към върха на мачтата.

Дълбокомисленото изражение на този философ, така едър и силен, върху чието извънредно червено лице бе изписано величествено безмълвие, съвсем не така чуждо на характера му, в който това качество бе силно подчертано, едва ли не стресна капитан Кътъл, макар и последният да бе в дружески отношения с Бънсби. Като прошепна на Флорънс, че Бънсби никога в живота си не е проявявал изненада и очевидно не знаел какво представлява тя, капитанът го наблюдаваше как оглежда върха на мачтата, как после обгърна хоризонта и когато въртящото се око, изглежда, се обърна в негова посока, Кътъл каза:

— Бънсби, момчето ми, как вървят работите ти?

В отговор се чу дълбок, груб, дрезгав глас, който като че ли нямаше никаква връзка с Бънсби и във всеки случай ни най-малко не промени изражението на лицето му:

— Е, друже, как си?

В същия миг дясната ръка на Бънсби се измъкна от джоба му, разтърси лапата на капитана и се пъхна обратно на мястото си.

— Бънсби — заговори капитанът, като веднага пристъпи към целта, — ето те теб, човек с голям ум, човек, способен да изкаже мнение. А ето и една млада дама, желаеща да чуе това мнение относно моя приятел Уол’р. Освен това другият ми приятел, Сол Джилс — той е личност, която си струва да срещнеш отблизо, — е човек на науката, която е майка на изобретението, но той изобщо не познава законите. Бънсби, ще ми направиш ли услугата да се обърнеш пред вятъра и да дойдеш с нас?

Великият командир на флотилия, който, както изглеждаше от изражението на лицето му, непрестанно се взираше в безкрайната далечина да открие нещо с погледа си и нямаше зрителна представа за предметите, намиращи се наоколо в радиус десет мили, не даде никакъв отговор.

— Това е човекът — обърна се капитанът към прелестните си слушателки и протягайки куката си, посочи командира, — който е падал от мачтите повече от всеки друг моряк, който е преживял повече злополуки, отколкото злополуките на всички пострадали матроси в морската болница, който е удрян по главата с толкова много греди, лостове и болтове, колкото са ви необходими да поръчате в Чатам ярд за построяване на увеселителна яхта. И по този начин той си е изградил мнения, които по моему нямат равни на себе си ни на сушата, ни в морето.

При тази похвала безчувственият командир сякаш прояви известно задоволство посредством леко трепване на лактите. Но даже и лицето му да се намираше в далечината, където бе устремен погледът му, едва ли наблюдаващите биха могли в по-малка степен да разберат мислите, минаващи през главата му, отколкото в настоящото положение.

— Друже — внезапно се обади Бънсби, като се наведе и надникна изпод изпречилата се пред погледа му греда, — какво ще пият дамите?

Капитан Кътъл, който със свойствената си деликатност се ужаси, че подобен въпрос може да бъде отправен към Флорънс, дръпна мъдреца настрана и обяснявайки му сякаш нещо на ухото, слезе с него долу. Там капитанът, за да не обиди Бънсби, пийна една глътка — надничайки през отворения люк, Флорънс и Сузан видяха как мъдрецът, трудно вместващ се в пространството между койката и малката метална печка, наля по чашка за себе си и приятеля. Скоро те се върнаха пак на палубата и капитан Кътъл, сияещ поради успеха на начинанието си, поведе Флорънс обратно към каретата, последван от Бънсби, който кавалерствуваше на мис Нипър и за голям ужас на въпросната млада дама по пътя я обгърна с ръка тромаво, като син мечок в лоцманска куртка.

Капитанът намести своя пророк вътре и до такава степен тържествуваше, че е успял да го накара да ги придружи и че е настанил подобен ум в каретата, че не можеше да се сдържи да не надниква през малкото прозорче зад кочияша към Флорънс и да не изразява задоволството си с усмивки, както и с почуквания по челото, с което искаше да подчертае, че мозъкът на Бънсби работи здравата. Междувременно Бънсби продължаваше да прегръща мис Нипър (приятелят му, капитанът, не бе преувеличил неговата добросърдечност), като запазваше достолепната си осанка неизменна и с нищо друго не показваше, че забелязва нея или всичко останало.

Чичо Сол, който се бе прибрал у дома, ги посрещна на вратата и незабавно ги въведе в малката гостна отзад, странно променена поради отсъствието на Уолтър. Върху масата и из цялата стая бяха пръснати морски и географски карти, по които отчаяният майстор на корабни уреди многократно бе проследявал курса на безследно изчезналия кораб и по които до момента на пристигането им той бе измервал с помощта на пергел, държащ го все още в ръка, на какво разстояние би трябвало да е отнесен корабът, за да се добере до едно или друго място, и се опитваше да си внуши, че е необходимо да мине много време, преди да угаснат всякакви надежди.

— Ако корабът е бил отнесен там… — замислено каза чичо Сол, вгледан в морската карта пред себе си — но не, това е почти невъзможно. А ако буря го е тласнала в тази посока… но това е малко допустимо. Или пък ако има някаква вероятност той толкова да е променил курса си, че… но дори и аз едва ли бих могъл да се надявам на такова нещо.

Като правеше подобни откъслечни предположения, бедният стар чичо Сол странствуваше из разстланата пред него обширна карта и не можеше да открие върху нея никакво местенце, разкриващо оптимистични перспективи и достатъчно голямо, за да забие там острието на пергела.

Флорънс моментално забеляза — трудно би било да не се забележи, — че у стария човек е настъпила странна и неописуема промяна и че макар да бе станал много по-неспокоен и разсеян от преди, той излъчваше някаква особена, необяснима решимост, която предизвикваше у нея недоумение. По едно време й се стори, че той говори несвързано и безсмислено, защото, когато тя изрази съжалението си, че не го е заварила у дома сутринта, той отначало отговори, че е ходил у тях, за да се види с нея, но веднага след това сякаш пожела да си вземе думите назад.

— Ходили сте у нас, за да се видите с мен ли? — попита Флорънс. — Днес?

— Да, скъпа моя млада госпожице — отвърна чичо Сол, като я погледна и смутено извърна очи от нея. — Искаше ми се още веднъж да ви видя и чуя, преди да… — Тук той замлъкна.

— Преди какво? — запита Флорънс и сложи ръка на рамото му.

— Нима казах „преди“? — рече старият Сол. — В такъв случай навярно съм искал да кажа: преди да сме получили известие от скъпото ми момче.

— Вие не сте здрав — ласкаво каза Флорънс. — Толкова време се тревожите. — Убедена съм, че не сте здрав.

— Аз съм толкова здрав — отвърна старият човек, като стисна десния си юмрук и го протегна да й го покаже, — толкова здрав и силен, колкото би могъл да желае човек на моята възраст. Вижте! Той е непоклатим. Нима човек с такава ръка не е способен да прояви решимост и непоколебимост както множество по-млади мъже? Според мен би могъл. Ще видим.

Не само думите му, макар че те също я поразиха, но и тонът му направи такова силно впечатление на Флорънс, че в този момент тя би споделила безпокойството си с капитан Кътъл, но самият капитан се възползува от момента, за да разясни обстоятелствата, относно които проницателният Бънсби бе поканен да изкаже мнението си, както и да помоли въпросната извънредно авторитетна личност да стори това.

Бънсби, чийто поглед бе все така отправен към някаква точка по средата между Лондон и Грейвсенд, на два-три пъти протегна дясната си едра ръка в желанието да получи вдъхновение, като я обвие около прелестната фигура на мис Нипър, но тъй като раздразнената млада жена се бе оттеглила към другия край на масата, добросърдечният командир на „Предпазливата Клара“ не срещна ответ на своите сърдечни пориви. След няколко такива неуспешни опита командирът, без да се обръща конкретно към някого, изрече следното или по-скоро гласът в него го издума по своя воля, без участието на самия Бънсби, сякаш последният бе обладан от някакъв прегракнал дух:

— Казвам се Джак Бънсби.

— Кръщелното му име е Джон — възторжено възкликна капитан Кътъл. — Чуйте го!

— И това, което казвам — продължи гласът след кратко обмисляне, — аз не се отричам от него.

Капитанът, подкрепяйки с ръка Флорънс, кимна към присъствуващите, сякаш искаше да им каже: „Сега той ще се прояви. Това имах пред вид, когато го доведох тук.“

— Как — продължи гласът, — защо не? Ако е така, не е ли все едно? Може ли някой да каже друго? Не. Чакайте тогава.

След като стигна в разсъжденията си до този пункт, гласът спря, за да си почине, а после много бавно продължи отново, изричайки следното:

— Смятам ли аз, момчета, че този тук „Син и Наследник“ е потънал? Може. А дали го твърдя? Кое точно? Ако един шкипер се измъкне от пролива Свети Джордж[4] и поеме курс към Даунс[5], какво ще се изпречи отпреде му? Пясъчните плитчини на Гудуинс[6]. Не е задължително непременно да заседне в Гудуинс, но е възможно. Дръжте курса на това наблюдение. Аз повече нямам работа. Чакайте тогава, стойте бодро на вахта и ви желая късмет.

След тези думи гласът напусна гостната отзад и излезе на улицата, увличайки след себе си командира на „Предпазливата Клара“, и придружи въпросното лице с необходимата акуратност до борда на кораба му, където командирът моментално легна, за да освежи ума си с дрямка.

Учениците на мъдреца, оставени самостоятелно да прилагат прозорливите му наставления съгласно принципа, който бе основна подпора в триножника на Бънсби, както вероятно и в някои други пророчески столчета, се спогледаха малко неуверено. А Роб Точиларя, който си бе позволил невинната волност да наднича и да подслушва през прозорчето на тавана, безшумно се спусна от покрива, изпаднал в състояние на пълно недоумение. Капитан Кътъл обаче, чието възхищение от Бънсби се бе засилило — ако изобщо бе възможно то да се засили повече — поради начина, по който пророкът блестящо бе оправдал репутацията си и тържествено произнесъл указанията си, започна да пояснява, че Бънсби не изпитвал нищо друго освен пълна увереност, че Бънсби нямал никакви опасения, че подобно мнение, изложено от такъв човек, родено от ум като неговия, представлявало самата котва на Надеждата с безопасно място за нейното пускане. Флорънс се стараеше да вярва в правотата на капитана, но Нипър, скръстила бойко ръце, поклащаше глава в знак на пълно несъгласие и изпитваше такова недоверие към Бънсби, колкото и към самия мистър Пърч.

Философът, изглежда, бе оставил чичо Сол почти на същото място, където го бе и заварил, защото старият човек продължаваше да странствува сред водната шир с пергел в ръка и да не намира място, където да го забие. Докато чичо Сол бе така погълнат от своето занимание, Флорънс прошепна нещо в ухото на капитан Кътъл и капитанът съответно постави тежката си ръка върху рамото на стария човек.

— Как си, Сол Джилс? — сърдечно го запита капитанът.

— Горе-долу, Нед — отвърна майсторът на корабни уреди. — Днес през целия следобед си мисля, че в деня, когато скъпото ми момче постъпи на работа в кантората на Домби и се прибра късно у дома за вечеря и седна на мястото, където сега стоиш ти, ние разговаряхме за бури и корабокрушения и аз едва успях да го отклоня от тази тема.

Но като видя очите на Флорънс, вторачени в лицето му със сериозно и изпитателно изражение, старият човек спря да говори и се усмихна.

— Дръж се здраво, стари приятелю! — извика капитанът. — Горе главата! Слушай какво ще ти кажа, Сол Джилс. След като изпроводя моята Радост благополучно до дома — при тези думи капитанът изпрати на Флорънс въздушна целувка с куката си, — аз ще се върна и ще те тегля на буксир до вечерта. Ще дойдеш с мен, Сол, да вечеряме някъде заедно.

— Не днес, Нед — бързо отвърна старият човек, който, кой знае защо, се стресна от предложението. — Не днес. Не бих могъл.

— Защо? — запита капитанът и го погледна изумено.

— Аз… аз… имам много работа. Искам да кажа… трябва много да мисля и да подредя нещата. Не бих могъл, Нед, наистина. Налага се пак да изляза, да остана сам и да обмисля днес някои въпроси.

Капитанът погледна ту към майстора на корабни уреди, ту към Флорънс и отново пак към майстора на корабни уреди.

— Тогава утре — предложи той накрая.

— Да, да. Утре — съгласи се старият човек. — Ела при мен утре. Значи, утре.

— Но ще дойда рано, запомни това, Сол Джилс — постави условието капитанът.

— Да, да. Още веднага сутринта — каза старият Сол, — а сега довиждане, Нед Кътъл, и да те благославя бог.

Като изрече тези думи, старият човек стисна и двете ръце на капитана с необикновена топлота, а после се обърна към Флорънс, пое ръцете й в своите и ги поднесе към устните си, след което я съпроводи до каретата с изненадваща припряност. Общо взето, той толкова силно порази капитан Кътъл с държането си, че капитанът поизостана назад и нареди на Роб да бъде особено внимателен и грижлив към господаря си до сутринта, като подкрепи разпореждането си с даването на един шилинг и с обещанието за още шест пенита на другия ден до обяд. След като свърши това добро дело, капитан Кътъл, считащ себе си за естествен и законен телохранител на Флорънс, се изкачи на капрата с пълното съзнание за поетата отговорност и отведе дамата до дома. При сбогуването той я увери, че ще се държи здраво и ще бъде предан и самоотвержен към Сол Джилс и тъй като не можеше да забрави неустрашимите думи на мис Нипър по отношение на мисис Макстинджър, той още веднъж попита Сузан:

— Смятате ли, че ще можете все пак, скъпа моя?

Когато вратата на запустялата къща се затвори след двете дами, мислите на капитана отново се върнаха към стария майстор на корабни уреди и той изпита чувство на безпокойство. Така че, вместо да се върне у дома, той мина няколко пъти нагоре-надолу по улицата и за да запълни свободното си време, докато се стъмни, вечеря в една неугледна малка таверна в Сити, където салонът имаше клинообразна форма и бе много посещаван от колосани шапки. Главното намерение на капитана бе да мине покрай дома на Сол Джилс по тъмно и да надзърне през прозореца. Така и стори. Вратата на гостната бе отворена и той видя вътре стария си приятел да пише деловито и усърдно на масата, а малкият мичман, прибран в къщата поради нощната влага, продължаваше наблюденията си от тезгяха, под който Роб Точиларя си правеше постелята, преди да затвори магазина. Успокоен от покоя, който цареше във владенията на дървения мичман, капитанът се отправи към Бриг Плейс с намерението да вдигне котва рано на другата сутрин.

Бележки

[1] Горгони — баснословни чудовища в гръцката митология със змии вместо коса, които със злия си поглед превръщали човека в камък.

[2] Перифраза на надписа над вратата на ада в Дантевата „Божествена комедия“:

„О, вий, които прекрачвате тоз праг,

надежда всяка тука оставете!“

(прев. К. Величков)

[3] Летящия холандец — холандският капитан Ван Стратен, героят от легендата, обречен за своите грехове вечно да плава по моретата. Според преданието срещата с Летящия холандец предвещавала гибел за корабите, в случай че продължат пътя си.

[4] Проливът Свети Джордж отделя Ирландия от Англия.

[5] Даунс — морето източно от Кент.

[6] Пясъчните плитчини в югоизточното крайбрежие на Англия, твърде опасни за корабите.