Чарлз Дикенс
Домби и син (63) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LXII
Заключителна

Една бутилка, дълго невиждала дневна светлина, потънала в прах и паяжини, е извадена на бял свят и златистото вино в нея сипе искри върху масата.

Това е последната бутилка от старата мадейра.

— Вие сте съвсем прав, мистър Джилс — казва мистър Домби. — Това е много рядко и изключително хубаво вино.

Капитанът, който също присъствува, сияе от радост. Истински ореол от възторг е увенчал пламналото му чело.

— Ние се бяхме зарекли, сър — обяснява мистър Джилс, — имам пред вид себе си и Нед…

Мистър Домби кима с глава на капитана и той грейва все повече и повече от неизразимо задоволство.

— … че все някога ще изпием тази бутилка за щастливото завръщане на Уолтър у дома, въпреки че не сме и помисляли за такъв дом. Ако не възразявате срещу старото ни хрумване, сър, нека посветим тази първа чаша на Уолтър и неговата съпруга.

— За Уолтър и неговата съпруга! — вдига тост мистър Домби. — Флорънс, за тебе, дете мое — и се обръща да я целуне.

— За Уолтър и неговата съпруга! — обажда се мистър Тутс.

— За Уол’р и неговата съпруга! — провиква се капитанът. — Ура-а!

И тъй като капитанът проявява силно желание да се чукне с някого, мистър Домби с готовност протяга своята чаша. Другите правят същото и стаята се изпълва с радостен и весел звън подобно тих звън на сватбени камбани.

Друго заровено вино отлежава, както някога старата мадейра, и слоят прах и паяжини върху бутилките става все по-дебел.

Мистър Домби е побелял джентълмен, чието лице носи дълбоки следи от грижи и страдания, но това са следи от отдавна преминала буря, която е оставила след себе си ясна вечер.

Вече не го безпокоят тщеславни замисли. Единственото, с което се гордее, е дъщеря му и нейният съпруг. Той е станал мълчалив, замислен, тих и не се разделя с дъщеря си. Мис Токс доста често посещава семейството, на което е много предана и където е всеобща любимка. Благоговението й към нейния покровител, някога така велик, е чисто платонично след удара, получен онази сутрин на улица Принцеса, но то съвсем не е намаляло.

След корабокрушението никакви останки от неговото състояние не са доплували до него освен една годишна сума, която той получава неизвестно откъде, придружена с настойчива молба да не се опитва да открие източника и с уверението, че това е дълг и един вид компенсация. Той се посъветва с един свой стар служител по този въпрос, който изрази увереността, че не е непочтено сумата да бъде получавана и че по всяка вероятност произтича от някоя забравена сделка още от времето на старата фирма.

Ергенът със светлокафявите очи вече не е ерген, а съпруг на сестрата на побеляващия младши служител. Макар и много рядко, той посещава своя бивш господар. Нещо в миналото на побеляващия младши служител, а и самото му име го карат да се държи настрана от своя бивш работодател. А тъй като той живее със своята сестра и нейния съпруг, те също се държат настрана. Уолтър се вижда понякога с тях, Флорънс също и тогава приятната къща ехти от звучни дуети, аранжирани за роял и виолончело, а също и от усилията на хармоничните ковачи.

А как вървят делата на дървения мичман след тези промени? Но разбира се, той пак е на своя пост, издал десния крак напред, вторачен в наемните карети, а очите му бдят по-зорко от всякога, тъй като е прясно боядисан от накривената си шапка чак до катарамите на обувките. Над него със златни букви блестят сияйните имена ДЖИЛС и КЪТЪЛ.

Мичманът не върши други дела, а постарому се занимава със своята търговия. На разстояние половин миля около синия купол на Ледънхол Маркет се говори обаче, че някои от старите капиталовложения на мистър Джилс неочаквано са започнали да му носят добра печалба и че той не се е оказал изостанал от времето, както предполагал, а всъщност бил поизпреварил своето време и е трябвало да изчаква. Според мълвата парите на мистър Джилс са почнали да се движат и се движат все по-бързо и по-бързо. Но съвсем сигурно е, че застанал на вратата в своя сюртук с цвят на кафе, с хронометър в джоба и с очила, вдигнати на челото, той сякаш не се тормози от липсата на клиенти, а изглежда много весел и доволен, въпреки че очите му са си все така замъглени, както и преди.

Що се отнася до съдружника му капитан Кътъл, неговата представа за търговската дейност на предприятието „Джилс и Кътъл“ далеч надхвърля действителността. Капитанът едва ли би могъл да се гордее повече със значението на мичмана за търговията и корабоплаването на страната, дори в случай, че ни един кораб не напускаше лондонското пристанище без помощта на дървения мичман. Той изпитва постоянен възторг от собственото си име, изписано над вратата. Прекосява улицата по двадесет пъти на ден, за да го погледне отсреща. И всеки път неизменно казва:

— Ед’ърд Кътъл, моето момче, ако майка ти можеше да научи, че си станал учен човек, добрата старица наистина би се смаяла.

Но ето че мистър Тутс се е втурнал към мичмана с бясна скорост и когато влетява в малката приемна, лицето му е силно зачервено.

— Капитан Джилс — обръща се мистър Тутс, — мистър Солс, щастлив съм да ви уведомя, че мисис Тутс увеличи семейството.

— А, това й прави чест! — възкликва капитанът.

— Желая ви радост, мистър Тутс! — казва старият Сол.

— Благодаря ви — доволно се киска мистър Тутс, — много съм ви задължен. Знаех, че тази новина ще ви зарадва, и затова дойдох лично. Знаете ли, ние определено напредваме. Флорънс, Сузан, а сега и новородената.

— Момиче ли е? — пита капитанът.

— Да, капитан Джилс — казва мистър Тутс, — и това много ме радва. Смятам, че колкото повече копия на тази необикновена жена можем да създадем, толкова по-добре!

— Дръж се здраво! — казва капитанът и се обръща към старото плетено шише без гърло, защото вече е вечер и обичайният скромен запас на мичмана от лули и чаши е на масата.

— За нейно здраве и нека народи още много деца!

— Благодаря ви, капитан Джилс — казва радостният мистър Тутс. — Присъединявам се към вашето пожелание. Ако ми позволите, тъй като знам, че това при дадените обстоятелства няма да е неприятно на никого, ще изпуша една лула.

След това мистър Тутс започва да пуши и в своята откровеност стига до бъбривост.

— Тази очарователна жена неведнъж е доказвала своя възхитителен ум, капитан Джилс и мистър Солс — казва Тутс, — но най-забележителен бе случаят, когато напълно разбра моята преданост към мис Домби.

И двамата му слушатели се съгласяват.

— Защото, знаете ли — продължава мистър Тутс, — аз не съм променил чувствата си към мис Домби. Те са същите, каквито винаги са били. Сега за мен тя пак остава предишното светло видение, каквото беше и преди да се запозная с Уолтър. Когато аз и мисис Тутс започнахме да разговаряме за… накратко, за силна страст, нали разбирате, капитан Джилс…

— Да, да, момчето ми — казва капитанът, — за страстите, които си играят с всички нас… прелисти книгата и ще намериш това място.

— Така и ще направя, капитан Джилс… — съвсем сериозно казва мистър Тутс — когато за първи път засегнахме тази тема, аз обясних, разбирате ли, че съм, така да се каже, „попарено цвете“.

Капитанът е във възторг от сравнението и промърморва, че розата е най-хубавото цвете.

— Но бога ми — не спира мистър Тутс, — тя знаеше толкова за моите чувства, колкото и аз самият. Нямаше нищо ново, което да мога да й кажа. Тя беше единственият човек, който можеше да застане между мен и безмълвната гробница, и го стори по такъв начин, че предизвика възхищението ми за цял живот. Тя знае, че към никого не изпитвам такова благоговение както към мис Домби. Знае, че няма нищо на света, което не бих сторил за мис Домби. Знае, че смятам мис Домби за най-красивата, най-милата и най-добрата от нежния пол. И знаете ли какво казва тя по този въпрос? Удивителен ум! „Скъпи мой, прав си. Аз също мисля така!“

— И аз — обажда се капитанът.

— Аз също — казва Сол Джилс.

— А колко наблюдателна е моята съпруга — подхваща отново мистър Тутс, след като няколко пъти е дръпнал от лулата, унесен в размисли, а лицето му е грейнало в задоволство. — Каква мъдрост притежава! Какви изказвания прави! Снощи например, както си седяхме и се наслаждавахме на семейното си щастие… дума, която, честно казано, много слабо изразява това, което чувствувам в присъствието на жена си… и тя каза колко забележително било сегашното положение на нашия приятел Уолтър. „Ето — казва моята жена, — той е избавен от необходимостта да скита по моретата след първото си дълго плаване с младата си съпруга…“, което, както знаете, беше принуден да направи, мистър Солс.

— Съвсем вярно — потвърждава старият майстор на корабни уреди и потрива ръце.

— „Ето — казва жена ми, — той е избавен от това, веднага е назначен от същата фирма на висок и отговорен пост в родината, отново показва, че го е заслужил, и се издига много бързо, обичан е от всички, подпомаган е от своя чичо в най-благоприятния за финансовото му състояние момент“… смятам, че това е така, нали мистър Солс? Моята жена винаги е права.

— Но да, да… някои от нашите загубени кораби, натоварени със злато, наистина се върнаха у дома — отговаря през смях старият Сол. — Малки корабчета, мистър Тутс, но ще свършат работа на моето момче.

— Точно така — казва мистър Тутс. — Моята жена никога не греши. „Ето — казва тази толкова необикновена жена, — той има такова положение, и по-нататък? И по-нататък?“ — пита мисис Тутс. Сега моля, капитан Джилс и мистър Солс, обърнете внимание на прозорливостта на моята жена. „И така, под грижите на мистър Домби се полагат основите, върху които едно… едно здание… точно тази дума употреби мисис Тутс — ликуващо обяснява мистър Тутс — постепенно се издига, за да се изравни, а може би и да надрасне това, което той някога оглавяваше и чието незначително начало той съвсем е забравил (една обща заблуда, но това не я прави по-малко вредна, каза мисис Тутс). И така — заключи жена ми — чрез дъщеря му в края на краищата ще се извиси една нова фирма «Домби и Син».“ Не каза „ще се издигне“, а „извиси“ и добави „триумфално“.

С помощта на своята лула — която той с най-голямо удоволствие използува за нуждите на ораторското изкуство, тъй като непосредственото й предназначение предизвиква у него неприятно усещане — мистър Тутс отдава такава голяма чест на това пророческо твърдение на жена си, че капитанът, изключително възбуден, хвърля своята колосана шапка и извиква:

— Сол Джилс, ти, учени човече и мой стар съдружнико, какво посъветвах Уолтър да прелисти онази вечер, когато се зае с търговия? Не казах ли точно тези думи: „Върни се обратно, Уитингтън, лорд-мер на Лондон, а когато остарееш, няма да се разделиш с него!“ Не казах ли точно така, Сол Джилс?

— Точно така каза, Нед — отговаря старият майстор на корабни уреди. — Много добре си ги спомням.

— Тогава чуйте какво ще направим — казва капитанът, обляга се на стола си и издува гърди за мощен рев. — Аз ще ви изпея „Прекрасната Пег“ от начало до край, а вие и двамата се дръжте здраво на припева.

Заровеното вино отлежава, както някога отлежаваше и мадейрата. Слоят прах и паяжини върху бутилките става все по-дебел.

Есенните дни са слънчеви и край морето често се разхождат млада дама и белокос джентълмен. Две деца са винаги около тях: момче и момиче. Обикновено ги придружава едно старо куче.

Белокосият джентълмен върви с момченцето, разговаря с него, участвува в игрите му, пази го, наблюдава го, като че ли то е смисълът на неговия живот. Когато детето се замисля, и белокосият джентълмен се замисля. Понякога, когато детето седи до него и внезапно вдигне глава, за да го попита нещо, той взема малката му ръчичка в своята, държи я така и забравя да отговори. Тогава детето пита:

— Ей, дядо! Пак ли ти заприличах на моя беден малък вуйчо?

— Да, Пол, но той беше слаб, а ти си много силен.

— О, да, аз съм много силен.

— Освен това той лежеше в креватче край морето, а ти можеш да тичаш.

И те отново неуморно се скитат, защото най-много от всичко белокосият джентълмен обича да гледа как детето тича на воля. И когато се разхождат заедно, хората разправят за голямата привързаност помежду им.

Но никой освен Флорънс не знае колко силно е привързан белокосият джентълмен към внучката си. За това никой не говори. Самото дете дори се удивлява, че той крие това чувство. Той носи момиченцето в сърцето си. Не позволява никаква сянка да помрачи лицето й. Не може да търпи да я вижда седнала сама настрана. Мисли си, че тя се чувствува пренебрегната, дори когато това не е така. Той се измъква от другите, за да я погледа как спи. Доставя му удоволствие, когато тя идва и го буди сутрин. Той е най-гальовен и най-мил с момиченцето, когато наоколо няма никой друг. В такива случаи понякога детето пита:

— Скъпи дядо, защо плачеш, когато ме целуваш?

Той само шепне:

— Малката ми Флорънс, малката ми Флорънс! — и приглажда къдриците, които се спускат над сериозните й очи.