Чарлз Дикенс
Домби и син (39) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXXVIII
Мис Токс възобновява едно старо познанство

Нещастната мис Токс, изоставена от приятелката си Луиза Чик и лишена от моралната подкрепа на мистър Домби — не се виждаха две изящни сватбени картички, свързани със сребърна нишка, да украсяват огледалото над камината на улица Принцеса, клавесина или малките полички, отредени за тържествено излагане на важни вещи, — изпадна в униние и силно страдаше от меланхолия. Известно време на улица Принцеса не прозвуча птичият валс, цветята бяха забравени, а прахта се трупаше върху миниатюрния портрет на праотеца на мис Токс с напудрената глава и косичника.

Мис Токс обаче не беше на такава възраст и с такъв характер, че дълго да се отдава на безполезна скръб. Само два клавиша от клавесина бяха онемели от продължителното мълчание, когато отново в неугледната гостна се чуха трелите и чуруликането на птичия валс; само един стрък от мушкатото стана жертва на занемареността, преди мис Токс отново да започне най-редовно всяка сутрин да се занимава със своите цветя в зелени саксии; праотецът с напудрената глава остана забулен в облак прах не повече от шест седмици, докато мис Токс издуха благия му лик и го лъсна с парче кожа.

Въпреки всичко мис Токс се чувствуваше самотна и объркана. Нейната преданост, независимо от комичните проявления, бе дълбока и истинска, а мис Токс се чувствуваше, според собствените си думи, „крайно уязвена от незаслужената обида, нанесена й от Луиза“. Чувството на гняв обаче бе чуждо на природата на мис Токс. Тя бе прекарала живота си, изричайки сладки думи, без да изразява собствено мнение, но до ненавист не бе стигала. Един ден, само като зърна доста отдалеч Луиза Чик на улицата, крехката й природа изпита такова сътресение, че мис Токс бе принудена незабавно да потърси убежище в една гостилница и там, в малка, задна стая със спарен въздух, където обикновено се консумираха бульони и се разнасяха съответните благоухания, тя даде воля на чувствата си и дълго плака.

Мис Токс едва ли смяташе, че има причини да недоволствува от мистър Домби. В нейните очи той бе толкова високопоставен, че след като се бе отдалечила от него, тя бе усетила, че разстоянието помежду им е било неизмеримо и че той е проявявал огромна снизходителност, като е търпял присъствието й. Мис Токс най-искрено смяташе, че не може да се намери жена, достатъчно красива и величествена за него. Напълно естествено беше, като търси съпруга, да я търси сред висшите кръгове. Мис Токс правеше това изявление и напълно се съгласяваше с него по двадесет пъти на ден. Никога обаче не се сещаше за високомерието, с което мистър Домби я бе заставил да служи на неговите интереси и прищевки, снизходително позволявайки й да бъде една от бавачките на невръстния му син. Тя си мислеше единствено за това, че — според нейните думи — „тя е преживяла в този дом множество щастливи мигове, за които винаги ще си спомня с чувство на благодарност, и вечно ще счита мистър Домби за един от най-забележителните и достойни мъже“.

Но сега, откъсната от неумолимата Луиза и страняща от майора (вече гледаше на него с известно недоверие), на мис Токс й беше много неприятно, че не знае какво става в дома на мистър Домби. И тъй като в действителност бе свикнала да счита фирмата „Домби и Син“ за оста, около която земята изобщо се върти, тя реши, вместо да бъде в неведение относно някои силно интересуващи я факти, да поднови старото си познанство с мисис Ричардс, тъй като от последната си паметна поява пред мистър Домби бе запомнила, че мисис Ричардс има навика да поддържа понякога връзки с прислугата в дома. Навярно, стремейки се да установи отношения със семейство Тудъл, мис Токс бе подтиквана от сантименталното желание в душата си да намери човек, с когото да разговаря за мистър Домби, независимо какво скромно положение заема този човек.

Както и да е, една вечер мис Токс се отправи към жилището на семейство Тудъл, като по същото това време мистър Тудъл, черен и изпоцапан с въглищен прах, се подкрепяше с чай в семейния си кръг. В съществуването на мистър Тудъл се редуваха само три фази. Той или се подкрепяше в току-що споменатия кръг, или фучеше из страната със скорост между двадесет и пет и петдесет мили в час, или пък спеше след уморителния си труд. Той бе винаги обграден или от вихри, или от спокойствие, като и в двата случая си оставаше кротък, удовлетворен, добродушен човек, който сякаш бе предал унаследената си способност да се пали и горещѝ на локомотивите, с които имаше работа, и те се задъхваха, пухтяха, кипяха и си хабяха силите по най-разточителен начин, докато той от своя страна водеше тих и уравновесен живот.

— Поли, скъпа моя — заговори мистър Тудъл, сложил по един малък Тудъл на коляно, като двама други му приготвяха чая, а още цял куп се мотаеха наоколо — на мистър Тудъл никога не му липсваха деца, а винаги имаше голям запас подръка, — не си виждала нашия Байлър напоследък, нали?

— Не съм — отвърна Поли, — но почти съвсем сигурно е, че ще намине тази вечер. Днес му е свободната вечер и той редовно се отбива.

— Предполагам — мистър Тудъл изпитваше огромна наслада от яденето, — че нашият Байлър сега се държи тъй добре, колкото е възможно за едно момче, а, Поли?

— О, той се държи чудесно! — увери го Поли.

— И не е нужно да се прикрива… нали, Поли? — осведоми се мистър Тудъл.

— Не! — категорично отвърна мисис Тудъл.

— Радвам се, че не е нужно да се прикрива, Поли — отбеляза мистър Тудъл със свойствения си бавен и отмерен говор, като тъпчеше в устата си хляб и масло със сгъваем нож, сякаш пълнеше пещ, — защото това не е хубаво, нали, Поли?

— Ами разбира се, че не е, татенце! Как можеш да питаш?

— Слушайте, момчета и момичета — рече Тудъл и огледа семейството си, — ако се занимавате с някаква честна работа, според мен най-добре е да се занимавате с нея на открито. Ако се озовете в просека или тунел, не се крийте и не хитрувайте. Надуйте свирката, за да знаят къде се намирате.

Подрастващите членове на семейство Тудъл нададоха пронизителни възгласи, изразяващи намерението си да се възползуват от бащиния съвет.

— Какво те кара да говориш така за Роб, татенце? — загрижено запита жена му.

— Поли, майчице — рече Тудъл, — не мисля, че го казвам специално за Роб, наистина. Отправям се на път само с Роб. Стигам до разклона. Натоварвам там, каквото намирам, а след това се втурват цяла редица мисли като вагони още преди да съм се усетил къде съм или пък откъде идват те. Честна дума, какъв железопътен възел са мислите на човека!

След това дълбокомислено изявление мистър Тудъл изпи голяма чаша чай и продължи да се подкрепя с огромни количества хляб и масло, като междувременно нареди на по-малките си дъщери да доливат непрестанно чайника, тъй като гърлото му било съвсем пресъхнало и трябвало да изпие безброй много чаши, докато утоли жаждата си.

Хранейки се, мистър Тудъл не забравяше и младите филизки наоколо си, които, макар че бяха вечеряли, очакваха като голямо лакомство по някоя хапка от време на време. Той разпределяше лакомствата между събралите се в кръг очакващи деца, като им подаваше огромен комат хляб с масло и всеки член на семейството трябваше поред да си отхапе от него. Също така поред бащата им наливаше с лъжичка по малко чай в устата. Дечицата от семейство Тудъл изпитваха такава наслада от това угощение, че след хапките възторжено започваха да танцуват, да подскачат на един крак и с всевъзможни скокливи движения да изразяват радостта си. След тези пориви на оживление те отново се скупчваха около мистър Тудъл и внимателно го наблюдаваха как продължава да яде хляб, масло и чай, като си даваха вид обаче, че самите те не очакват повече храна, а си разговарят на различни теми и поверително си шепнат.

Седнал сред семейния кръг, даващ на децата си страхотен пример за добър апетит, мистър Тудъл возеше на коляно по един малък Тудъл за Бирмингам със специален локомотив и съзерцаваше останалите зад камарата хляб с масло, когато се появи Роб Точиларя с непромокаемата си моряшка шапка и траурните си панталони и всички братчета и сестричета се втурнаха да го посрещнат.

— Е, майко — заговори Роб, като почтително целуна Поли, — как си, майко?

— Ето го мойто момче! — възкликна Поли, прегърна го и го потупа по гърба. — Прикривал се бил! Слава богу, татенце, не и той!

Тези думи бяха укорително отправени към мистър Тудъл, но Роб Точиларя, който не можеше да ги подмине безучастно, се залови за тях.

— Какво? Татко пак е говорил нещо против мен, нали? — възкликна оскърбено невинното момче. — Колко несправедливо е, когато някой съвсем малко кривне, а после родният му баща непрекъснато му го натяква и говори зад гърба му! Това е достатъчно — заплака Роб и в отчаянието си прибягна до маншетите на палтото си — да накара човек напук на всичко да отиде и да я свърши някаква.

— Бедното ми момче! — възкликна Поли. — Татко ти нищо лошо не е имал предвид.

— Щом не е имал нищо лошо предвид — зациври оскърбеният Точилар, — защо изобщо е седнал да говори, майко? Никой не мисли и наполовина толкова лоши неща за мен, колкото родният ми баща. Това е направа неестествено! Бих искал някой да вземе да ми отреже главата. Струва ми се, че баща ми няма нищо против да свърши тази работа и аз бих предпочел него пред всеки друг.

Като чуха тези отчаяни думи, всички деца от семейство Тудъл нададоха викове и сцената беше трогателна, а Точиларя я подсили, като иронично отправи молба към тях да не плачели за него, тъй като трябвало да го мразят, трябвало, ако били послушни момичета и момчета. Всичко това така подействува на предпоследния член от семейство Тудъл, който лесно се разстройваше — подействува му не само психически, но и на дихателните органи, — че той целият посиня и мистър Тудъл ужасен го отнесе до бъчвата с вода и се канеше да го подложи под чучура, но само при вида на този инструмент за помощ детето се съвзе.

След като се стигна дотам, мистър Тудъл даде пояснение за думите си, от което добродетелните чувства у сина му се успокоиха, те двамата си подадоха ръка и отново се въдвори мир.

— Няма ли да хапнеш с мен, Байлър, момчето ми? — осведоми се бащата, който с нови сили се залови за чая си.

— Не, благодаря, татко. Пихме чай заедно с господаря.

— А как е господарят ти, Роб? — запита Поли.

— Ами и аз не знам, майко. Няма с какво да се похваля. Разбираш ли, никаква търговия не се върти. Той нищо не разбира от търговия, този капитан. Днес например влезе един човек в магазина и рече: „Искам това и това“ — казва той някакво трудно наименование. „Какво?“ — пита капитанът. „Ами това и това“ — отвръща онзи. „Братле — отговори му капитанът, — би ли огледал целия магазин?“ — „Да — казва онзи, — аз вече сторих това.“ — „Намери ли каквото ти трябва?“ — пита капитанът. „Не“ — отвръща онзи. „А можеш ли да го разпознаеш, като го видиш?“ — пита капитанът. „Не, не мога“ — отвръща онзи. „Тогава слушай какво ще ти кажа, момче — рече капитанът, — най-добре е да се върнеш и да попиташ как изглежда, защото и аз нямам представа.“

— Така обаче не могат да се изкарват пари, нали? — отбеляза Поли.

— Пари ли, майко! Той никога няма да изкара пари. Не съм виждал друг човек да се държи така. Въпреки това трябва да призная, че той не е лош господар. Но това не е от голямо значение за мен, тъй като не мисля дълго да оставам там на работа.

— Да не оставаш там на работа, Роб! — възкликна майка му, а мистър Тудъл ококори очи.

— Не на тази работа навярно… — примигвайки, отвърна Точиларя. — Не бих се учудил… приятели, нали разбираш… но засега не е важно, майко. Аз съм добре, това е всичко.

Недомлъвките и загадъчното поведение на Точиларя бяха неоспоримо доказателство, че не му е чужд грехът, преписан му със заобикалки от мистър Тудъл, и отново можеше да се стигне до подновяване на обидите спрямо момчето и до вълнения сред семейството, ако своевременно не се бе явил нов гост, който за най-голямо изумление на Поли изникна на вратата, усмихвайки се покровителствено и дружелюбно на всички.

— Здравейте, мисис Ричардс — поздрави мис Токс. — Дойдох да ви видя. Мога ли да вляза?

Приветливото лице на мисис Ричардс грейна от гостоприемство, а мис Токс, отправила се към предложения й стол, грациозно кимна на мистър Тудъл, седна, развърза бонето си и заяви, че първо искала да помоли милите дечица едно по едно да отидат да я целунат.

Злочестият предпоследен член от семейство Тудъл, който, ако се съди по честотата на домашните му злополуки, изглежда, не се бе родил под щастлива звезда, сега беше възпрепятствуван да вземе участие в общите приветствия, тъй като беше нахлупил непромокаемата моряшка шапка (с която досега си играеше) съвсем ниско на главата си, със задната част напред, и сега не можеше да я свали. Поради това обстоятелство в ужасеното му съзнание изникна мрачната перспектива, че ще прекара остатъка от живота си в тъмнина, безнадеждно откъснат от приятелите си и семейството, и той бе принуден да се бори с всичка сила и да надава приглушени писъци. Когато се освободи, лицето му бе много разгорещено, червено и потно и мис Токс положи на скута си напълно измъченото дете.

— Струва ми се, че съвсем сте ме забравили, сър — обърна се мис Токс към мистър Тудъл.

— Не, ма’ам, не — увери я Тудъл. — Но оттогава всички малко сме поостарели.

— А как се чувствувате, сър? — любезно се осведоми мис Токс.

— Отлично, ма’ам, благодаря — отвърна Тудъл. — А вие как се чувствувате, ма’ам? Не ви ли мъчи вече ревматизмът? С напредването на годините всички ние трябва да свикваме с него.

— Благодаря — отвърна мис Токс. — Не съм имала досега оплаквания от такъв характер.

— Имате късмет, ма’ам — отвърна мистър Тудъл. — Много хора на вашата възраст страдат от него. Майка ми например…

Като улови обаче погледа на жена си, мистър Тудъл благоразумно възпря останалите думи с поредна чаша чай.

— Не може да бъде, мисис Ричардс — възкликна мис Токс и погледна към Роб, — това да е вашият…

— Най-голям син, ма’ам — рече Поли. — Да, той е наистина. Това е момчето, което, без да иска, причини толкова много неща.

— Това е този, ма’ам — обади се Тудъл, — с малките крачета… и крачетата му… — продължи Тудъл с поетична нотка в гласа — бяха толкова малки за кожените панталони… от него мистър Домби направи Точилар.

Въпросното напомняне едва не зашемети мис Токс. То непосредствено бе свързано с темата, която специално я интересуваше. Тя подаде на Роб ръка и похвали пред майката откритото му, честно лице. Доловил тези думи, Роб се опита да си придаде изражение, оправдаващо хвалбата, но това не му се удаде.

— А сега, мисис Ричардс… — продължи мис Токс — и вие също, сър — обърна се тя към Тудъл, — ще ви кажа честно и откровено защо съм дошла. Може би вие знаете, мисис Ричардс… а вероятно и вие може би знаете, сър, че между мен и някои мои приятели настъпи известно отчуждение и аз вече не ходя на гости там, където толкова често ходех преди.

Поли, която с женския си усет веднага я разбра, изрази всичко само с един поглед. Мистър Тудъл, който нямаше ни най-малка представа за какво говори мис Токс, изрази недоумението си, като се вторачи в нея.

— Разбира се — продължи мис Токс, — няма никакво значение как възникна известна студенина помежду ни и не е необходимо да се обсъжда този въпрос. За мен е достатъчно да заявя, че аз проявявам извънредно голямо уважение и интерес към мистър Домби — гласът на мис Токс затрепера — и към всичко, свързано с него.

Мистър Тудъл, проумял нещата, поклати глава и рече, че чувал да казват, а пък и той самият смятал, че било трудно да имаш работа с мистър Домби.

— Умолявам ви, сър, не говорете така, ако обичате — отвърна мис Токс. — Позволете ми да ви помоля да не говорите повече така, сър, нито сега, нито занапред. Подобни забележки могат да бъдат само безкрайно мъчителни за мен, а на един джентълмен с такава душевна нагласа, каквато съм уверена, че имате вие, те не могат да доставят никакво удоволствие.

Мистър Тудъл, който ни най-малко не се бе съмнявал, че изложеното от него становище ще се посрещне с одобрение, остана крайно изумен.

— Това, което искам да кажа, мисис Ричардс… — продължи мис Токс — аз също така се обръщам и към вас, сър… е следното: всякакви сведения относно живота в това семейство, благополучието на семейството, здравето на семейството, които достигнат до вас, ще бъдат извънредно интересни за мен. Винаги ще ми бъде много приятно да си побъбрим с мисис Ричардс за семейството и старите времена. И тъй като между мен и мисис Ричардс никога не е имало и най-малкото разногласие (макар че сега ми се ще тогава да сме били по-близки, но само себе си мога да упреквам за това), надявам се, че тя няма нищо против да станем много близки приятелки, нито пък ще има нещо против аз да идвам и да си отивам оттук по всяко време, без да се гледа на мен като на чужд човек. Наистина се надявам, мисис Ричардс — искрено заяви мис Токс, — че ще ме разберете правилно, тъй като винаги сте били добър човек.

Поли бе поласкана и не скри това. Мистър Тудъл не знаеше дали да бъде поласкан, или не и запази невъзмутимо спокойствие.

— Разбирате ли, мисис Ричардс — продължи мис Токс, — надявам се, че и вие разбирате, сър… аз мога да ви бъда полезна с най-различни дребни неща, ако не гледате на мен като на чужда, и за мен това ще бъде удоволствие. Например мога да уча децата ви на нещо. Ако ми разрешите, ще донеса няколко книжки и ръкоделие и от време на време вечер те ще учат… за бога, уверена съм, че те много ще научат и ще бъдат гордост за учителката си.

Мистър Тудъл, който изпитваше дълбоко уважение към науката, одобрително кимна с глава към жена си и предвкусвайки бъдещето, доволно потри ръце.

— Ако не гледате на мен като на чужд човек, аз няма да преча на никого — рече мис Токс — и всичко ще си върви все едно, че ме няма. Мисис Ричардс ще си кърпи, глади, гледа децата и прочие, без да се съобразява с мен. А вие ще си пушите лулата, когато си пожелаете, нали, сър?

— Благодаря — отвърна мистър Тудъл. — Да, аз ще си пафкам тютюна.

— Много мило от ваша страна, сър — отвърна мис Токс. — Аз най-искрено ви уверявам, че това за мен ще бъде голяма утеха, а ако имам щастието да принеса някаква полза за децата ви, вие богато ще ми се отплатите, като сключим нашия малък договор тихо, мирно, по дружески, без повече приказки по този въпрос.

Договорът бе сключен моментално и мис Токс вече се бе почувствувала до такава степен у дома си, че незабавно проведе предварителен изпит на всички деца поред — това събуди възхищение у мистър Тудъл — и си записа на един лист имената, възрастта и познанията им. Поради тази церемония и последвалото я кратко бъбрене обичайният час за лягане мина и мис Токс се задържа край камината на семейство Тудъл твърде до късно, за да се прибира в къщи сама. Галантният Точилар обаче, който все още се намираше там, учтиво й предложи да я изпрати до дома. И тъй като за мис Токс не беше без значение да бъде изпратена до дома от младеж, когото мистър Домби за първи път бе облякъл в тези мъжки одежди, дето се избягва да се назовават, тя с голяма охота прие предложението.

След като се ръкува с мистър Тудъл и Поли и целуна всички деца, мис Токс, предизвикала всеобщо възхищение, си тръгна от къщата, като на душата й бе толкова леко, че мисис Чик би се засегнала, ако можеше добрата дама да научи това.

Роб Точиларя от скромност понечи да върви подире й, но мис Токс пожела да крачи редом с нея, за да могат да разговарят, и както по-късно сама се изрази пред майка му, из пътя „измъкна от него всичко докрай“.

Той се прояви като толкова умен, чист и блестящ, че тя бе очарована. Колкото повече измъкваше от него, толкова по-лъскав излизаше той — подобно жица. Не можеше да се намери по-добър и многообещаващ младеж от него — такъв сърдечен, уравновесен, благоразумен, честен, смирен и искрен млад човек се представи Роб тази вечер.

— Много ми е приятно — заяви мис Токс, като се озова пред вратата си, — че се запознах с теб. Надявам се, че ще ме считаш за приятел и че ще ми идваш на гости, когато пожелаеш. Имаш ли си спестовна касичка?

— Да, ма’ам — отвърна Роб, — спестявам си пари, докато станат достатъчно, за да ги внеса в банката, ма’ам.

— Наистина твърде похвално! — възкликна мис Токс. — Радвам се да го чуя. Сложи, ако обичаш, и тази половин крона там.

— О, благодаря, ма’ам — възрази Роб, — но не мога да допусна да се лишите от тези пари.

— Харесва ми твоят независим дух — рече мис Токс, — но уверявам те, че това не е лишение. Ще се обидя, ако не ги приемеш в знак на моето благоразположение. Лека нощ, Робин.

— Лека нощ, ма’ам — отвърна Роб, — и ви благодаря.

Хилейки се, той изтърча да развали парите и да ги похарчи при баничаря. Но в училището на точиларите никога не ги обучаваха на чест, а системата бе такава, че да благоприятствува главно за развитието на лицемерието. Стигаше се дотам, че множество приятели и учители на бивши точилари заявяваха, че ако резултатът от образованието на простолюдието бил такъв, то тогава по-добре би било да няма никакво образование. Някои по-разумни хора заявяваха: „Нека да има, но по-добро.“ Управата на точиларската компания обаче винаги беше готова да им даде отговор, като посочваше няколко момчета, които се бяха изявили въпреки системата, и с категоричност твърдеше, че тези момчета са могли да се изявят само благодарение на системата. Този аргумент веднага парираше възраженията и укрепваше славата на точиларската институция.