Чарлз Дикенс
Домби и син (55) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава LIV
Бегълците

Часът беше около единадесет вечерта, мястото на действието — квартира във френски хотел, състояща се от пет-шест помещения: мрачен, студен вестибюл или коридор, трапезария, гостна, спалня и още една вътрешна гостна (или будоар), по-малка по размери и отдалечена от останалите стаи. В тази квартира се влизаше през една голяма двукрила врата на стълбището, но във всяка стая имаше по още две-три врати, които свързваха отделните помещения помежду им или пък водеха до тесни коридорчета в стената, излизащи на едно задно стълбище с прикрит изход. Квартирата бе на първия етаж, но не заемаше целия етаж — хотелът бе голям, четириъгълен и прозорците на четирите му крила гледаха към вътрешен квадратен двор.

В тези стаи цареше атмосфера на разкош — разкош, твърде поизбледнял, поради което изглеждаше потискащ, но все пак твърде ослепителен, поради което затрудняваше и усложняваше всекидневието с показното си великолепие. Стените и таваните бяха позлатени и изрисувани. Подовете бяха намазани с восък и блестяха. Пурпурни драперии украсяваха прозорците, вратите и огледалата. Върху дървената ламперия на стените стърчаха големи свещници, възлести и преплетени като клони на дърво или рога на диви зверове. През деня обаче, когато щорите (сега плътно спуснати) се вдигаха и дневната светлина нахлуваше, сред тази пищност се забелязваха следи, оставени от времето, прахта, слънцето, влагата и пушека, както и от продължителните периоди на необитаване — при дълга неупотреба показните играчки в живота са чувствителни като живи същества и залиняват подобно хора, хвърлени в затвор. Дори мракът и множеството запалени свещи не бяха в състояние напълно да заличат тези следи, макар че при този общ блясък те потъваха в сянка.

Тази вечер само в една стая — най-малката от току-що изброените — можеше да се види ослепителният блясък на свещите, отразяващ се в огледалата, позлатата и ярките цветове. Ако се погледнеше към тази стая от оскъдно осветения вестибюл през отворените врати на другите помещения, тя приличаше на блестящ скъпоценен камък. В центъра на това сияние седеше красива жена — Едит.

Тя бе сама. Все същата непокорна, високомерна жена. Страните й бяха леко хлътнали, очите й бяха станали по-големи и по-силно блестяха, но надменната й осанка не се бе променила. Върху лицето й не се долавяше срам, нито пък закъсняло разкаяние превиваше гордо изправената й шия. Все така властна и величествена, все така безучастна към себе си и всичко наоколо, тя седеше, свела тъмните си очи, и очакваше някого.

Тя не убиваше бавно точещото се време с книга, ръкоделие или каквото и да е друго занимание, а със собствените си мисли. Проникната бе от намерение, достатъчно силно, за да ангажира съзнанието й и да запълни времето й. Със стиснати устни — които се разтреперваха, ако само за миг изгубеше контрол над себе си, — с потръпващи ноздри, със здраво хванати една в друга ръце, тя седеше и чакаше, а намерението в сърцето й укрепваше.

Когато чу да се отключва външната врата и долови стъпки във вестибюла, тя се сепна и извика! „Кой е?“ Отговориха й на френски и двама лакеи, подрънкващис подноси, влязоха вътре, за да сервират вечерята.

Тя попита кой им е наредил да правят това.

— Мосю даде такива разпореждания, когато пожела да наеме стаите. Мосю каза, когато постоя тук за един час en route[1] и остави писмото за мадам… мадам, разбира се, го е получила?

— Да.

— Хиляди извинения! — Внезапното опасение, че може да е забравено да се предаде писмото изведнъж изпълни слугата от съседния ресторант — плешив човек е голяма брада — с ужас. Мосю бил казал, че вечерята трябвало да бъде сервирана в този час, а също и че уведомявал мадам в писмото си относно дадените от него разпореждания. Мосю бил оказал голяма чест на „Златната глава“, изразявайки желанието вечерята да бъде изискана и богата. Мосю щял да се увери, че доверието му в „Златната глава“ било напълно основателно.

Едит не пророни ни дума повече, а замислено наблюдаваше как сервират масата за двама и слагат виното. Преди да са свършили, тя стана, взе лампата, влезе в спалнята и в предната гостна, където бързо и внимателно огледа вратите и по-специално една врата в спалнята, водеща към тесния коридор. Тя взе ключа оттам и го постави от външната страна. После отново се върна.

Слугите — вторият бе мургав, жлъчен субект, облечен с жакет, гладко избръснат, с късо подстригана коса — приключиха със сервирането и застанаха прави, съзерцавайки масата. Този, който я бе заговорил пръв, попита дали мадам смята, че мосю ще дойде скоро.

Тя каза, че не знае, но й било все едно.

Пардон! Вечерята оттатък е готова! Към нея трябва да се пристъпи веднага. Мосю (който говорел френски като ангел или като французин — това било едно и също нещо) наблегнал специално на своята точност. Та нали английската нация се слави със своята точност! Ах! Какъв е този звук! Боже мой, това е самият мосю! Ето го!

И действително мосю, комуто другият лакей бе отворил вратата, влезе, проблясвайки със зъбите си, мина през тъмните помещения, напомнящи вход на пещера, приближи се, гордо изправен, до храма на светлината и краските, прегърна мадам и се обърна към нея на френски, наричайки я „своята очарователна съпруга“.

— Господи! Мадам ще припадне! Мадам премаля от радост! — високо извика плешивият лакей с брадата, забелязал това.

Мадам само се бе отдръпнала и потреперала. Преди още горните думи да бъдат изречени, тя вече стоеше, подпряла се с ръка върху кадифената облегалка на едно голямо кресло. Тя се бе изправила в цял ръст, а лицето й бе неподвижно.

Франсоа изтича оттатък до „Златната глава“ да донесе вечерята. В такива случаи той лети като ангел или като птица. Багажът на мосю е поставен в стаята му. Всичко е приготвено. Вечерята ще бъде донесена всеки момент.

Тези думи, изречени от плешивия лакей, бяха придружени от много поклони и усмивки и не след дълго вечерята се появи.

Топлите ястия бяха донесени върху спиртник, студените закуски вече бяха сервирани, а допълнителните прибори стояха на бюфета. Мосю бе доволен от сервирането.

Допадаше му и това, че масата бе малка. Те можели да оставят спиртника на земята и да си отидат. Той собственоръчно щял да поднесе ястията.

— Пардон! — вежливо възкликна плешивият. — Това е немислимо!

Мосю обаче бе на друго мнение. Тази вечер той повече не се нуждаел от обслужване.

— Но мадам… — заговори плешивият.

— Мадам — прекъсна го мосю — си има своя прислужница. Това е достатъчно.

— Хиляди извинения! Не! Мадам няма своя прислужница.

— Пристигнах тук сама! — заяви Едит. — Сама реших така да постъпя. Свикнала съм да пътувам. Не се нуждая от обслужване. Не е нужно да ми изпращат никого.

И така, мосю, настоявайки на първото си немислимо предложение, придружи двамата лакеи до външната врата и я заключи след тях. На излизане плешивият се обърна, за да се поклони, и забеляза, че мадам все така стои права, подпряла се с ръка върху кадифената облегалка на голямото кресло, и лицето й е напълно безучастно към мосю, макар че е обърнато към него.

Когато Каркър заключваше вратата, звукът от ключалката премина през всички междинни помещения и приглушен и притъпен, достигна до последната стая. Точно в този миг часовникът на катедралата удари полунощ и двата звука се сляха в ушите на Едит. Тя усети как Каркър се спря, сякаш също се ослушва, а после се отправи към нея, оставяйки след себе си дълга паяжина от стъпки в тишината и затваряйки всички врати подред. Ръката й за миг се откъсна от кадифената облегалка и се протегна към масата, за да постави един нож наблизо.

— Колко странно, че си дошла дотук сама, любов моя! — каза той при влизането си.

— Какво? — отвърна тя.

Тя изрече това с такъв остър тон, така гневно извърна глава, така враждебно го погледна и така мрачно се навъси, че той се закова на място, с лампа в ръка, вторачен в нея, сякаш бе загубил способността да се движи.

— Казах — най-сетне заговори той, остави лампата и се засмя с най-любезната си усмивка, — колко странно е, че си дошла дотук сама, любов моя! Несъмнено това е било излишна предпазливост, която е могла да предизвика беда. Трябваше да си наемеш прислужница в Хавър или Руан и си имала твърде много време за тази цел, но ти си най-капризната и претенциозна жена, тъй като си най-красивата.

Тя му хвърли странен поглед, но продължи да стои, опряла ръка върху облегалката на креслото, без да промълви ни дума.

— Никога досега не си била толкова красива — продължи Каркър — както тази вечер. В действителност ти си по-красива от образа, който носех в сърцето си по време на това жестоко изпитание и който съзерцавах денонощно.

Ни дума, ни поглед. Очите й се скриваха от спуснатите клепачи, но главата й бе вдигната.

— Сурови и жестоки бяха условията на изпитанието! — с усмивка рече Каркър. — Те обаче всички са изпълнени и останаха в миналото, а настоящето е още по-чудесно и безопасно именно поради тях. Ние ще потърсим убежище в Сицилия. В това най-тихо и спокойно кътче на земята, скъпа моя, ще намерим възнаграждение за предишното си робство.

Той весело пристъпи към нея, но в миг тя грабна ножа от масата и направи крачка назад.

— Не мърдай! — рече тя. — Или ще те убия.

Тази внезапна промяна, надигналата се ярост и дълбоко отвращение, проблясващи в очите й и изписали се върху лицето й, го накараха да се спре, сякаш огън бе избухнал пред него.

— Не мърдай! — повтори тя. — Не се приближавай до мен, ако ти е скъп животът.

Те се изгледаха един друг. Върху неговото лице се четяха гняв и изумление, но той ги потисна и шеговито рече:

— Хайде, хайде! Ние сме съвсем сами и никой не може да ни види и чуе. Смяташ ли, че ще ме стреснеш с тези прояви на притворна добродетелност?

— А ти пък смяташ ли, че ще ме стреснеш — свирепо отвърна тя — и ще ме накараш да се откажа от намеренията и решенията си, като ми напомняш, че сме сами тук и никой не може да ми помогне? Да стреснеш мен, когато аз съзнателно съм дошла тук сама? Ако се боях от теб, нима нямаше да те отбягвам? Ако се боях от теб, нима щях да се намирам тук посред нощ в късна доба и да ти казвам в лицето това, което възнамерявам да кажа?

— И какво, е то, прелестна немирнице? — попита той. — По-прелестна от всяка друга жена в най-доброто си настроение!

— Нищо няма да ти кажа — отвърна тя, — докато не седнеш пак на стола си… само ще ти повторя… Не се приближавай до мен! Ни крачка! Казвам ти, ако се приближиш, бог ми е свидетел, че ще те убия.

— Да не ме бъркаш със съпруга си? — с ехидна усмивка отвърна той.

Без да го удостои с отговор, тя протегна ръка и посочи стола. Той прехапа устни, намръщи се, изсмя се и седна, без да съумее да скрие своето изумление, неувереност и раздразнение. Като гризеше нервно ноктите си, той я поглеждаше изкосо, разстроен и смутен, макар и да си придаваше вид, че капризите й го забавляват.

Тя остави ножа на масата и като притисна ръка до гърдите си, рече:

— Това, което се намира на масата, съвсем не е любовна играчка. Само ако ме докоснеш, ще го забия в теб — сега вече не се съмняваш в това — с по-голяма готовност, отколкото в което и да е друго живо същество.

Той се опита да се изсмее весело и я помоли по-бързо да свършва с комедиите си, защото вечерята щяла да изстине. Обаче крадешком я наблюдаваше с намръщен и яден поглед и веднъж със сподавено проклятие тупна с крак по пода.

— Колко пъти — заговори Едит, като вторачи мрачен поглед в него — със свойствената си наглост и подлост ти си ми нанасял оскърбления и си ме унижавал? Колко пъти с угоднически тон, с насмешливи думи и погледи си ми натяквал за моя позор при ухажването и женитбата ми? Колко пъти си ми човъркал раната и си засягал най-съкровеното — моята любов към това мило, пренебрегнато момиче? Колко пъти си раздухвал огъня, на който се печах в продължение на две години, и когато този огън стана за мен нетърпим, ти ме тласна към отчаяно отмъщение?

— Не се съмнявам, мадам — отвърна той, — че си водила сметка за всичко и тази сметка е съвсем точна. Хайде, Едит. Твоят съпруг, клетият нещастник, напълно заслужава това…

— А какво ще кажеш — рече тя, като го изгледа с високомерно презрение и отвращение и той се сви от този поглед, макар че се опитваше да си придава наперен вид, — ако всички причини за моята ненавист към него биха могли да се разсеят като дим и на тяхно място би останала едва ли не една-единствена — това, че той е избрал теб за свой съветник и любимец?

— По тази ли причина избяга с мен? — предизвикателно я попита той.

— Да, и по тази причина ние стоим лице в лице за последен път. Клетнико! Тази вечер се срещнахме и тази вечер ще се разделим. Затова, след като кажа всичко, аз няма да остана ни миг повече.

Той злобно се извърна към нея и се вкопчи в масата, но не се изправи, не й отговори нищо и не я заплаши.

— Аз съм жена — заговори тя, изправена непоколебимо пред него, — която още от детските си години е била позорена и ожесточавана. Аз бях предлагана и отхвърляна, излагана на показ и оценявана, докато дълбоко в душата си не изпитах погнуса към всичко. Всички мои способности и дарби, които биха могли да бъдат за мен източник на удоволствие, бяха излагани на търг и изтъквани, за да ми се вдигне цената, сякаш уличен глашатай ги провъзгласяваше на всеослушание. Моите бедни, но горди приятели гледаха на това с одобрение и в душата ми умряха всякакви чувства към тях. Сред тях нямаше нито един, към когото да можех да изпитвам дори това, което съм в състояние да изпитвам към домашното кученце. Аз съм съвсем самичка на този свят и не забравям колко бездушен е бил светът към мен и каква бездушна частица от него представлявам самата аз. Ти знаеше това, както знаеше, че ми е безразлично какво мисли за мен обществото.

— Да, допусках го — отвърна той.

— И ти залагаше на това — рече тя — и ме преследваше. Аз стигнах дотам, че не бях в състояние да оказвам каквато и да е друга съпротива освен безразличие към хората, ежедневно моделиращи ме и докарали ме до безразличие. Съзнавайки, че моята женитба поне ще им попречи да търгуват с мен, аз позволих да бъда позорно продадена на търг подобно робиня с оглавник на шията. Ти знаеше това.

— Да — отвърна той и оголи зъби. — Знаех това.

— И залагаше на него — още веднъж повтори тя — и ме преследваше. Още в деня на сватбата си аз разбрах, че съм изложена на нов позор — на домогванията и преследванията (те бяха така очевидно изразени, сякаш бяха написани на хартия с най-цинични думи и тази хартия непрестанно ми се тикаше в ръката) от страна на един подъл негодник. Тогава почувствувах, че това е най-голямото унижение в живота ми. Моят собствен съпруг ми навлече този позор и го стовари отгоре ми. Той ме натика в него със собствените си ръце, по своя воля и ме подлагаше на него стотици пъти. И така, принудена от тях двамата да се лиша от всякакъв покой, принудена от тях двамата да се откажа от последната капчица обич и нежност, останали в мен, за да не предизвикам нова беда за невинния обект на моята любов, тласкана от един към друг, едва измъкнала се от единия, веднага нападана от другия, аз бях обладана от безумна ненавист и към двамата. Не бих могла да кажа към кого от двамата ненавистта ми беше по-голяма — към господаря или към слугата.

Той внимателно я наблюдаваше, докато тя стоеше изправена пред него с цялото величие на гневната си красота. Разбра, че тя е непоколебима, неустрашима и ни най-малко не се бои от него, сякаш той бе някакъв червей.

— Какво бих могла да ти говоря за чест и целомъдрие! — продължаваше тя. — Какво значение би могло да има то за теб! И какво значение би могло да има, изречено от моята уста! Но те уверявам, че от омраза кръвта ми направо кипва в жилите при най-малкия допир до ръката ти. От първия миг, когато те видях и те намразих, до настоящия момент, когато инстинктивното ми отвращение към теб се е засилило в резултат на опознаването на характера ти, ти си бил за мен гнусно същество, което няма равно на себе си на земята. Какво ще кажеш на това?

Той отвърна с лека усмивка:

— Да! Какво мога да кажа, кралице моя?

— Същата тази вечер, насърчен от сцената, в която взе лично участие, ти се осмели да влезеш в стаята ми и да разговаряш с мен — продължаваше тя. — И какво се случи тогава?

Той сви рамене и отново се изсмя.

— Какво се случи тогава? — повтори тя.

— Паметта ти е толкова добра — отвърна той, — че ти несъмнено си спомняш.

— Спомням си — рече тя. — Слушай! Когато предложи това бягство — или по-скоро бягството, което си представяше, — ти ми каза, че с мен вече е свършено, тъй като съм била допуснала тази среща, давайки ти възможност да бъдеш заварен в спалнята ми, ако счетеш това за необходимо, тъй като съм ти разрешавала много пъти да бъдеш насаме с мен, като съм създавала благоприятни случаи за това, и открито съм признавала, че не съм изпитвала никакво друго чувство към мъжа си освен отвращение, а лично към себе си съм била безразлична. Ти ми каза, че било в твоя власт да опетниш името ми на порядъчна съпруга и моята репутация на добродетелна жена зависела изцяло от теб.

— В любовта всичко е разрешено — прекъсна я той с усмивка. — Стара поговорка…

— Същата тази вечер — продължи Едит — приключи борбата, която дълго време бях водила вътре в себе си, не заради доброто ми име и всъщност и аз не знам с какво, навярно с привързаността ми към това мое последно убежище. Същата тази вечер аз се отказах от всичко друго освен от своя гняв и ненавист. Нанесох удар, който повали надменния ти господар в калта, а тебе те заставих да застанеш пред мен лице в лице и да чуеш какви са намеренията ми.

Той скочи от стола и силно изруга. Тя притисна ръка към гърдите си, но пръстите й не потрепваха, а лицето й бе неподвижно. Те и двамата стояха като заковани, а помежду им бяха масата и столът.

— Когато забравя, че този мъж допря устните си до моите същата тази вечер и ме взе в обятията си, както направи и преди малко — заяви Едит, сочейки с пръст към него, — когато забравя за позорното петно от целувката му върху бузата ми, бузата, до която Флорънс щеше да допре невинното си лице, когато забравя за срещата си с Флорънс в мига, в който позорното петно все още гореше на бузата ми, когато забравя как при вида на Флорънс шеметно ме обзе мисълта, че освобождавайки я от мъките, причинени й от моята любов, аз опозорявам и опетнявам и нейното име и занапред завинаги ще остана в съзнанието й като грешницата, която тя е трябвало да отбягва — тогава чак, мой съпруже, с когото вече аз съм разведена, ще забравя тези две изминали години, ще поправя стореното и ще те извадя от заблуждението.

За миг тя бе насочила нагоре святкащите си очи, но после отново ги втренчи в Каркър и му подаде няколко писма с лявата си ръка.

— Гледай! — презрително рече тя. — Ти си ми изпратил тези писма с измисленото име, под което се криеш сега. Едното е адресирано дотук, а другото — до някакво място по пътя ми. Не съм разчупвала печатите. Вземи си ги.

Тя ги смачка с ръка и ги захвърли в краката му. Когато го погледна отново, върху лицето й грееше усмивка.

— Тази вечер се срещнахме и тази вечер ще се разделим — рече тя. — Много бързо си почнал да мечтаеш за сицилиански дни и сладострастен отдих. Би могъл по-дълго време да ласкаеш, да сервилничиш и да играеш предателската си роля, за да забогатееш повече. Скъпо купуваш сластолюбивото си уединение.

— Едит! — възрази той и й се закани с ръка. — Седни! Стига с тези работи! Какъв дявол те е прихванал!

— Дяволите са безкрайно много на брой — отвърна тя и изправи гордата си снага, сякаш се канеше да го смачка. — Вие двамата с господаря ти сте ги развъдили в самия пъкъл и сега те ще ви разкъсат и двамата. Предала него, предала невинното му дете, предала всичко и навсякъде! Върви сега и се похвали с победата си над мен, но поне веднъж скръцни със зъби, за да се разбере, че лъжеш.

Той стоеше пред нея, мърморейки заканително и озъртайки се, сякаш търсеше нещо, което ще му помогне да я сломи. Но тя стоеше неукротима насреща му, без да й мигне окото.

— Всяка твоя хвалба — рече тя — ще бъде победа за мен. Аз се спрях на теб като на най-подлия човек, когото познавам, паразита и оръдието на високомерния тиранин, за да нанеса на този тиранин по-дълбока и мъчителна рана. Хвали се и отмъсти на него заради мен. А ти добре знаеш как дойде тук тази вечер. Добре знаеш как стоиш свит и разтреперан сега. Виждаш се сам в истинската си светлина — напълно презрян, макар и не толкова отвратителен, колкото те виждам аз. Хвали се и отмъсти на себе си заради мен!

Пяна излезе на устата му, а на челото му изби пот.

Ако само за миг бе усетил неувереност у нея, той би я хванал натясно, но тя бе твърда като скала и не откъсваше от него изпитателния си поглед.

— Ние няма да се разделим по този начин — каза той. — Да не би да смяташ, че съм глупак и ще те оставя да си тръгнеш в състоянието на безумие, което те е обзело?

— А ти да не би да смяташ — отвърна тя, — че можеш да ме задържиш?

— Ще се опитам, скъпа моя — рече той и свирепо поклати глава.

— Бог да ти е на помощ, ако се опиташ да го направиш, като се приближиш до мен! — каза тя.

— А какво ще кажеш — попита той, — ако от моя страна няма никакви хвалби и самохвалства? Какво ще кажеш, ако аз също променя поведението си? А? — Зъбите му отново проблеснаха. — Ние трябва да стигнем до споразумение, защото в противен случай аз също мога да взема неочакван за теб курс. Седни, седни!

— Твърде късно е! — извика тя, а от очите й захвърчаха искри. — Аз съм оставила вятъра да отвее доброто ми име и репутация. Аз съм приела да понеса позора, който ще легне върху мен. Зная, че той ще бъде незаслужен и на теб това ще ти е известно, но той няма да знае, не би могъл да узнае и не ще узнае. Ще умра, но дума няма да пророня. Именно затова съм тук сама с теб в късна доба. Именно затова се срещнах тук с теб под чуждо име в качеството на твоя съпруга. Именно затова позволих лакеите да ме видят и да разберат, че оставам тук сама. Сега нищо не е в състояние да те спаси.

Той би продал душата си, само и само да можеше да я види прикована на пода, красива, с безпомощно отпуснати ръце, изцяло отдадена на неговата власт. Обаче не можеше да я погледне, без да бъде обзет от страх. Усещаше, че у нея напира сила, която е неудържима. Виждаше, че тя е готова на отчаяни действия и в неутолимата си ненавист към него няма да се спре пред нищо. Проследи с поглед ръката й, която със сурова, жестока решимост притискаше бялата гръд, и си помисли, че ако тази ръка се вдигне над него и не го улучи, тя незабавно ще прониже същата тази гръд.

И затова не смееше да пристъпи към нея. Вратата, през която бе влязъл, се намираше зад гърба му и той отиде да я заключи.

— А накрая чуй моето предупреждение. Бъди нащрек! — рече тя и отново се усмихна. — Ти си предаден — такава е съдбата на всички предатели. Известно е, че ти се намираш в този град или че трябва да дойдеш тук. Да умра, ако не казвам истината — тази вечер видях на улицата моя съпруг в една карета.

— Лъжеш, кучко! — възкликна Каркър.

В същия миг звънецът във вестибюла силно иззвъня. Той пребледня, а тя вдигна ръка подобно магьосница, която чрез заклинания е предизвикала този звук.

— Ето! Чуваш ли?

Той се облегна с гръб на вратата, защото видя, че у нея настъпи промяна и си помисли, че тя иска да мине покрай него. Само след миг обаче тя излезе през насрещната врата, водеща към спалнята й, и я затвори след себе си.

Когато тя се извърна и отмести неумолимия си, непреклонен поглед, той почувствува, че може да се справи с нея. Помисли, че внезапната уплаха, предизвикана от среднощната тревога, е сломила упорството й, още повече като се има пред вид, че е преуморена. Почти веднага отвори вратата и я последва.

Стаята обаче бе тъмна и тъй като тя не отговори, когато я повика, бе принуден да се върне обратно за лампа. Вдигна високо лампата и внимателно огледа стаята, очаквайки да я види свита в някой ъгъл. В стаята обаче нямаше никой. Той обиколи подред гостната и трапезарията, крачейки неуверено като човек, намиращ се на непознато място, боязливо се оглеждаше, надзърташе зад паравани и кушетки, но нея я нямаше никаква. Нямаше я и във вестибюла, който бе съвсем празен и той го огледа само с един поглед.

През цялото това време непрестанно отново и отново се звънеше. Той остави лампата на известно разстояние и като се приближи до вратата, се ослуша. Чуваха се няколко гласа. Поне два от тях говореха английски. Макар вратата да бе много плътна и суматохата да бе голяма, той твърде добре познаваше единия от гласовете, за да се съмнява чий е.

Грабна лампата отново и бързо обходи всички стаи, като преди да излезе от някоя стая, се спираше и търсеше Едит, вдигнал високо лампата над главата си. Застана така и в спалнята, когато изведнъж вратата, водеща към тесния коридор в стената, привлече погледа му. Приближи се до вратата и разбра, че е заключена отвън. При излизането си обаче тя бе изпуснала воала си и вратата го бе затиснала.

През цялото това време хората на стълбите звъняха и блъскаха по вратата с юмруци и нозе.

Той не бе страхливец, но звуците, които долитаха, проведеният разговор малко преди това, необичайната обстановка, която продължаваше да го смущава дори когато се върна от вестибюла, провалът на кроежите му (странно, но ако те бяха успели, той би се чувствувал по-смел), среднощният час, съзнанието, че няма никой край себе си, от когото би могъл да поиска приятелска услуга, но най-вече внезапната мисъл, при която сърцето му изтръпна, че човекът, с чието доверие той бе злоупотребил и когото подло бе измамил, се намираше там, за да се срещне с него лице в лице сега, когато маската му бе свалена — всички тези неща предизвикваха у него панически ужас. Опита се да разбие вратата, където бе затиснат воала, но не успя. Отвори един от прозорците и през решетката погледна надолу към двора — беше твърде високо, за да се скача, а и камъните долу изглеждаха твърде безпощадни.

Звъненето и тропането продължаваха, паническият му ужас нарастваше и той отново отиде до вратата в спалнята, напрегна всичките си сили и я разби. Когато съзря тясното стълбище наблизо и усети нощния въздух, той се промъкна обратно за шапката и наметалото, залости вратата зад себе си, доколкото можа, спусна се тихо по стълбата с лампа в ръка, а после, съзирайки улицата, я изгаси, постави я в един ъгъл и излезе навън в звездната нощ.

Бележки

[1] En route (фр.) — пътем.