Чарлз Дикенс
Домби и син (33) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXXII
Дървеният мичман се разбива на парчета

Седмиците летяха бързо в укрепеното убежище на почтения капитан Кътъл, но той не възнамеряваше да се отказва от благоразумните предпазни мерки срещу неочаквано нападение само поради това, че врагът не се появява. Капитанът считаше, че настоящата му безопасност е твърде сигурна и невероятна, за да продължава дълго време. Той знаеше, че ветропоказателят рядко остава неподвижен, когато духа попътен вятър. Освен това бе много добре запознат с решителния и неустрашим характер на мисис Макстинджър, за да се съмнява, че въпросната смела жена си е поставила задачата да го издири и залови в плен. Изтормозен от бремето на тези размишления, капитан Кътъл водеше много затворен и уединен живот. Излизаше навън едва ли не само когато се стъмни, като дори тогава се движеше из най-затънтените улички. В неделен ден никога не се показваше навън и както зад стените на своето убежище, така и на открито, той отбягваше бонетата, сякаш те се носеха от разярени лъвове.

Капитанът не можеше и да допусне, че ако по време на разходка мисис Макстинджър му се нахвърли отгоре, би било възможно да окаже някаква съпротива. Чувствуваше, че това не би могло да се направи. В представите си виждаше как, кротък и безропотен, го поставят в нает кабриолет и го откарват в старата му квартира. Предчувствуваше, че веднъж затворен там, той е загубен. Ще му вземат шапката. Мисис Макстинджър ще го варди от сутрин до вечер. Върху главата му ще се сипят упреци в присъствието на цялата челяд. Той, като виновник, ще внушава подозрение и недоверие. В очите на децата ще изглежда кръвопиец, а в очите на майката — заловен предател.

Когато тази мрачна картина изникваше в представите му, избиваше го гореща пот и го обземаше мрачно настроение. Това обикновено се случваше преди измъкването му нощем навън, за да подиша чист въздух и да се поразтъпче. В такива случаи, съзнавайки на какъв риск се излага, капитанът се сбогуваше с Роб тържествено, както подобава на човек, който навярно повече няма да се върне, и го придумваше, в случай че той (капитанът) за известно време изчезне от небосклона, Роб да не се отклонява от правия път и добре да лъска медните инструменти.

Но в желанието си да не пропусне никаква възможност и да си осигури средство, в случай на най-лошото, за поддържане на връзка с външния свят, на капитан Кътъл в скоро време му хрумна щастливата мисъл да научи Роб Точиларя на някакъв таен сигнал, с който в бедствен час подчиненият му би могъл да даде на своя командуващ знак за своето присъствие и преданост. След дълго обмисляне капитанът реши да обучи Роб да подсвирква моряшката песен „Ей, весело, весело, весело“ и когато Роб Точиларя достигна такава степен на съвършенство в изпълнението, каквато е по силите на един сухоземен жител, капитанът наби в главата му следните загадъчни указания:

— Сега, момчето ми, дръж се здраво! Ако някога ме заловят…

— Да ви заловят ли, капитане? — възкликна Роб, ококорил кръглите си очи.

— Да — мрачно отвърна капитан Кътъл. — Ако някога изляза от дома с намерението да се върна за вечеря, но не се появя наоколо, то двайсет и четири часа след изчезването ми ти трябва да отидеш на Бриг Плейс и да засвириш тая мелодийка около стария ми пристан — разбираш ли, все едно, че го вършиш без всякаква цел, сякаш минаваш оттам съвсем случайно. Ако ти отговоря със същата мелодия, ти изчезваш, момчето ми, и се връщаш след двайсет и четири часа. А ако ти отговоря с друга мелодия, ти сменяш курса и започваш ту да се отдалечаваш, ту да се приближаваш и чакаш, докато ти дам следващите сигнали. Сега ясни ли са ти тези заповеди?

— От какво трябва ту да се отдалечавам, ту да се приближавам? — запита Роб. — От паважа ли?

— Гледай ти какво схватливо момче! — възкликна капитанът и го изгледа сурово. — Не разбира какво му говорят на родния език! Непрекъснато се отдалечаваш и се връщаш. Сега ясно ли ти е?

— Да, капитане — отвърна Роб.

— В такъв случай много добре, момчето ми — рече капитанът, поомекнал. — Това ще направиш.

И за да може Роб да го направи по-добре, капитан Кътъл понякога благоволяваше — вечер, след затварянето на магазина — да упражнява тази сцена. За тази цел се оттегляше в гостната, все едно в жилището на въображаемата Макстинджър, и внимателно следеше поведението на своя съюзник през отвора за наблюдение, пробит от него в стената. По време на тези проверки Роб Точиларя изпълняваше задълженията си така точно и умело, че в знак на задоволство капитанът от време на време му подаряваше по седем петака. Капитанът усещаше как постепенно го обзема спокойствието на човек, подготвил се за най-лошото и взел всички разумни предпазни мерки, за да предотврати неумолимата съдба.

Въпреки това капитанът не предизвикваше провидението и както преди не проявяваше никаква склонност към рискове. Той считаше, че като приятел на семейството, би било проява на добро възпитание да посети сватбата на мистър Домби (за която бе научил от мистър Пърч) и от галерията да засвидетелствува пред този джентълмен своето задоволство и одобрение, капитанът обаче се придвижи до черквата с нает кабриолет със закрити прозорци. Навярно в страха си от мисис Макстинджър той би се поколебал да се изложи и на този риск, ако въпросната дама не посещаваше службите на преподобния Мелхиседек, поради което присъствието й в англиканската черква би било напълно невероятно.

Капитанът благополучно се завърна у дома и новият му живот продължи да тече според установените порядки, като неприятелят не му създаваше конкретни поводи за тревога, ако се изключи тревогата, причинена от ежедневната поява на бонета по улиците. Други неща обаче започнаха да тегнат на душата му. Все още нямаше известие за кораба на Уолтър. За стария Сол Джилс нищо не се знаеше. Флорънс не беше дори научила за изчезването на стария човек, а на капитан Кътъл не му позволяваше сърцето да й каже. Всъщност откакто надеждите на капитана относно бъдещето на това великодушно, хубаво, храбро момче, което той посвоему, грубовато, бе обичал от дете, започнаха да гаснат и това гаснене се засилваше с всеки изминал ден, капитан Кътъл целият изтръпваше от ужас при мисълта да разговаря с Флорънс. Ако имаше да й съобщава добри новини, почтеният капитан не би се побоял да влезе в ремонтирания и блестящо мебелиран дом — макар че новият дом, както и дамата, която бе видял в черквата, му внушаваха ужас — и да се яви пред Флорънс. Тъмни облаци закриваха общите им надежди обаче и се сгъстяваха с всеки изминал час, така че капитанът смътно усещаше, че само ще й причини нови страдания и тревоги. И едва ли не той се страхуваше от посещение на Флорънс не по-малко, отколкото от посещение на самата мисис Макстинджър.

Беше тъмна, хладна есенна вечер и капитан Кътъл бе наредил да се запали огън в малката гостна отзад, която повече от всякога приличаше на корабна каюта. Валеше проливен дъжд и духаше силен вятър. Като мина през изложената на бури спалня на стария си приятел и се покачи на покрива, за да разбере какво е времето, сърцето на капитана замря в гърдите му, когато видя колко бурно и безнадеждно е наоколо. Не би могло да се каже, че той свързва времето в настоящия момент със съдбата на бедния Уолтър или пък се съмнява, че ако съдбата е обрекла момчето на гибел и корабокрушение, то нещастието много отдавна е станало. Но под влияние на външното въздействие, нямащо никаква връзка с неговите размишления, капитанът падна духом и надеждите му помръкнаха, както често се случва и ще продължава да се случва занапред дори и с много по-мъдри хора от него.

Капитан Кътъл, извърнал лице срещу пронизващия вятър и косо падащия дъжд, погледна нагоре към тежките облаци, носещи се бързо над безкрайното море от покриви, като напразно търсеше по-успокоителна гледка. Картината около него не бе по-окуражаваща. В краката му от всевъзможни груби сандъци и кутии за чай долиташе гукането на гълъбите на Роб Точиларя — то приличаше на жалния стон на множество надигащи се ветрове. Пощръклял ветропоказател, представляващ мичман с телескоп на окото, някога съзиращ се долу от улицата, но отдавна закрит от тухлена стена, скърцаше и стенеше на ръждясалата си ос, а пронизителният вихър непрестанно го въртеше и безмилостно си играеше с него. Студените дъждовни капки отскачаха от дебелата синя жилетка на капитана подобно оловни топчета. Приведен, капитанът не можеше да се задържи на крака под напора на свирепия северозападен вятър, който връхлиташе отгоре му с твърдото намерение да го прекатури през парапета и да го хвърли долу на паважа. Ако тази вечер все още бе жива някаква Надежда, мислеше си капитанът, като придържаше шапката си, тя си седеше у дома и не излизаше навън. И като поклати унило глава, капитанът влезе вътре да я търси.

Капитан Кътъл бавно се спусна в малката гостна, седна на стола си и като се взря в камината, започна да търси Надеждата. Нея обаче я нямаше там, макар че огънят пламтеше ярко. Той извади табакерата и лулата си, разположи се, запуши и започна да търси Надеждата в разпаленото огнище на лулата и в кълбата дим, излизащи от устата му. Не намери обаче и там дори късче ръжда от котвата на Надеждата. Опита се да изпие чаша грог, но печалната истина се таеше на дъното на този кладенец и той не допи чашата. Обиколи веднъж-дваж магазина и потърси Надеждата измежду уредите, но те упорито определяха местонахождението на изчезналия кораб въпреки съпротивата на капитана, като сочеха пустото морско дъно.

Вятърът продължаваше да бушува, дъждът продължаваше да барабани по затворените кепенци, а капитанът, озовал се пред дървения мичман на тезгяха, изтри мундира на малкия офицер с ръкава си и си помисли колко ли години мичманът бе живял на този свят и колко малко промени — почти никакви — са се случили през това време с екипажа на неговия кораб и как всички промени го връхлетяха наведнъж, в един ден, като преобърнаха всичко наопаки. Малката компания от гостната отзад се бе разпаднала и пръснала по широкия свят. Нямаше вече кой да слуша „Прекрасната Пег“, даже и да се намереше кой да я изпее, но такъв човек не можеше да се намери, тъй като капитанът бе напълно убеден както в това, че никой друг освен него не е в състояние да изпълни тази балада, така също и във факта, че при съществуващите обстоятелства той самият няма настроение да направи дори опит за изпълнение. В къщата не се виждаше грейналото лице на Уол’р — тук за миг капитанът вдигна ръкава си от униформата на мичмана, за да изтрие бузата си, — познатата перука и копчетата на Сол Джилс принадлежаха на миналото, с Ричард Уитингтън бе свършено, а всички планове и замисли, свързани с мичмана, се носеха по вълните без мачта и кормило.

Капитанът стоеше с унила физиономия, мислеше за тези неща и триеше униформата на мичмана колкото поради нежност към стария познат, толкова и поради състоянието си на унесеност, когато внезапното почукване на вратата на магазина накара Роб Точиларя целият да се разтрепери от уплаха — седнал на тезгяха, той не откъсваше големите си очи от лицето на капитана и най-малко за стотен път си задаваше въпроса дали капитанът не е извършил убийство, за да има такава нечиста съвест и непрекъснато да се крие.

— Какво става? — тихо попита капитанът.

— Някой чука, капитане — отвърна Роб.

Със смутен и виновен вид капитанът мигновено се прокрадна на пръсти в малката гостна и се заключи. Роб трябваше да отвори вратата и ако посетителят се окажеше жена, той трябваше да разговаря с нея само на прага. Тъй като посетителят беше мъж обаче, а дадените нареждания на Роб се отнасяха единствено за жените, Роб му отвори вратата и му разреши да влезе. Посетителят бързо се отзова на поканата, доволен, че ще се скрие от пороя навън.

— Във всеки случай ще се отвори работа за „Бърджес и Ко“ — рече посетителят, като съчувствено погледна през рамо собствените си крака, които бяха много мокри и изпръскани с кал. — О, здравейте, мистър Джилс!

Поздравът бе отправен към капитана, който тъкмо излизаше от гостната като твърде очевидно и неубедително си даваше вид, че уж идва случайно.

— Благодаря ви — продължи да говори джентълменът на един дъх. — Аз самият съм много добре, безкрайно съм ви признателен. Казвам се Тутс — мистър Тутс.

Капитанът, спомнил си, че е видял въпросния млад джентълмен на сватбата, му се поклони. Мистър Тутс му отвърна с кикот и тъй като както обикновено бе обзет от смущение, продължително време се ръкува с капитана, а след това, поради липсата на други възможности, се обърна към Роб Точиларя и се ръкува с него извънредно приветливо и сърдечно.

— Слушайте, искам да ви кажа няколко думи, мистър Джилс, ако ми разрешите — най-сетне издума Тутс с удивително самообладание — Слушайте! Мис Д. О. М… знаете ли…

С подобаваща сериозност и тайнственост капитанът моментално посочи с куката си към малката гостна, където мистър Тутс го последва.

— О! Моля за извинение — каза мистър Тутс, загледан в лицето на капитана, и седна на стола до камината, поставен му от капитана. — Случайно не познавате ли Петела, мистър Джилс?

— Петела ли? — запита капитанът.

— Бойкия петел — уточни мистър Тутс.

Капитанът поклати глава отрицателно и мистър Тутс поясни, че споменатият човек е същата тази всеизвестна знаменитост, покрила себе си и страната със слава благодарение на победата си над първенеца Превъзходния Шропшър. Това сведение обаче, изглежда, не изясни кой знае колко нещата на капитана.

— Е, ако бъдете така добър и го пуснете в магазина да поседи с вашия млад човек — изкиска се мистър Тутс, — много ще се радвам, защото, нали разбирате, той лесно се засяга, а и влагата се отразява много зле на издръжливостта му. АЗ ще го извикам, мистър Джилс.

След тези думи мистър Тутс се приближи до вратата на магазина, изсвири странен сигнал в нощта, след което се появи джентълмен — стоик, облечен в бяло мъхесто връхно палто, шапка с права периферия, много късо подстриган, със сплескан нос и с обширни плоскости зад ушите, безплодни и лишени от растителност.

— Седни, Петел — каза мистър Тутс.

Отзивчивият Петел изплю няколкото малки сламки, които дъвчеше, и напълни устата си с нова порция от запаса, който държеше в ръката си.

— Няма ли тук подръка някоя капчица от нещо по-силничко? — попита Петела, без да се обръща конкретно към някого. — Тая проливна нощ е лоша работа за човек, който изкарва прехраната си, като разчита на доброто си здраве.

Капитан Кътъл му предложи чаша ром и като отметна глава, Петела я изля в себе си като в бъчва след лаконичния тост:

— За нас!

После мистър Тутс и капитанът се върнаха в гостната, заеха местата си край камината и мистър Тутс заговори:

— Мистър Джилс…

— Чакайте! — възкликна капитанът. — Казвам се Кътъл.

Мистър Тутс придоби много объркан вид, а капитанът продължи със сериозен тон:

— Казвам се капитан Кътъл, родната ми страна е Англия, това е жилището ми и всяка твар да бъде благословена… От Йов — добави капитанът, за да посочи цитирания източник.

— О! А бих ли могъл да видя мистър Джилс — каза мистър Тутс, — тъй като…

— Ако можехте да видите Сол Джилс, млади господине — със сериозен тон заяви капитанът, като постави тежката си ръка върху коляното на мистър Тутс, — стария Сол, обърнете внимание на това… със собствените си очи… както си седите тук… вие за мен ще сте по-желан и от попътен вятър за кораб, попаднал в безветрие. Вие обаче не можете да видите Сол Джилс. А защо не можете да видите Сол Джилс? — запита капитанът, доловил от изражението на мистър Тутс, че оставя дълбоки следи в съзнанието на въпросния джентълмен. — Защото той е невидим.

От смущение мистър Тутс се канеше да отвърне, че това нямало никакво значение. Но се поправи и каза:

— Бог да ми е на помощ!

— Същият този човек — продължи капитанът — ми е оставил да вардя едни документи, но макар че ми бе близък като роден брат, нямам по-ясна представа от вас нито къде е отишъл, нито защо е отишъл там — дали за да търси племенника си, или пък защото малко е мръднал. Една сутрин на разсъмване той се е прехвърлил през борда — обясни капитанът — и никой не е дочул плисък или видял вълнички. Аз търсих въпросния човек под дърво и камък, но от този момент досега нито съм го видял, нито съм го чул, нито съм разбрал каквото и да е за него.

— Но, боже мой, мис Домби не знае… — обади се мистър Тутс.

— А защо, питам ви аз като добър човек — рече капитанът и сниши гласа си, — защо трябва да знае? Защо трябва да й се казва сега, след като това не се налага? Тя се бе привързала към стария Сол, милото създание, и изпитваше към него такава… Но има ли смисъл да ви обяснявам? Вие я познавате.

— Мисля, че я познавам — изкиска се мистър Тутс и целият се изчерви от смущение.

— Тя ли ви изпрати тук? — запита капитанът.

— Така мисля — изкиска се пак мистър Тутс.

— Трябва да отбележа в такъв случай — заяви капитанът, — че вие познавате един ангел и изпълнявате поръчките на един ангел.

Мистър Тутс моментално сграбчи капитана за ръката и го помоли да го удостои с приятелството си.

— Кълна ви се — много сериозно каза мистър Тутс, — ще ви бъда безкрайно признателен, ако поддържате приятелски връзки с мен. Аз много бих желал да се сближа с вас, капитане. Аз наистина много се нуждая от приятел, наистина. В училището на стария Блимбър малкият Домби ми бе приятел и щеше да ми бъде приятел и досега, ако беше жив. Петела — отчаяно зашепна мистър Тутс — е много добър… чудесен посвоему… навярно най-находчивият човек в света, няма нещо, което да не му се удава, всички това казват… но не знам… нещо не стига. А тя е ангел, капитане. Ако съществува някъде ангел, това е мис Домби. Винаги съм го казвал. И наистина, разбирате ли — продължи мистър Тутс, — ще ви бъда безкрайно признателен, ако установите приятелски отношения с мен.

Капитанът учтиво изслуша предложението, но все още не се обвързваше с обещание да го приеме, а само каза:

— Да, да, момчето ми. Ще видим, ще видим.

Той напомни на мистър Тутс за настоящата му мисия, като го запита на какво дължи честта да бъде удостоен с това посещение.

— Ами всъщност — отвърна мистър Тутс — изпрати ме младата жена. Не мис Домби… а Сузан, нали разбирате.

Капитанът еднократно дълбокомислено кимна с глава — този жест изразяваше дълбокото му уважение към въпросната млада жена.

— Ще ви разкажа как се случи — заговори мистър Тутс. — Нали разбирате, понякога отивам и се обаждам на мис Домби. Аз не отивам там специално, нали разбирате, но много често се случва да се намирам наблизо. И когато се озова наоколо, ами… ами аз се обаждам.

— Естествено — отбеляза капитанът.

— Да — потвърди мистър Тутс. — Обадих се днес следобед. Кълна ви се, смятам, че не сте в състояние да си представите какъв ангел беше днес мис Домби.

В отговор капитанът тръсна глава, с което искаше да каже, че някои хора може и да не са в състояние да си представят това, но не и той.

— Когато излизах — продължи мистър Тутс, — най-неочаквано младата жена ме замъкна в килера.

За миг капитанът придоби такъв вид, сякаш искаше да прекъсне мистър Тутс с възмущение, но после се облегна на стола си и загледа говорещия с недоверчива, дори заплашителна физиономия.

— Където тя измъкна — продължи мистър Тутс — този вестник. Каза ми, че цял ден го е крила от мис Домби заради някакво съобщение вътре относно лице, което двете с мис Домби познавали. Тогава ми прочете това място. Така. Тогава тя ми каза… момент… какво беше това, което ми каза?

Мистър Тутс, опитвайки се изцяло да съсредоточи ума си, за да си отговори на горния въпрос, случайно срещна погледа на капитана и до такава стенен се обърка от суровия израз в очите му, че му стана мъчително трудно да си спомни за какво говореше и да продължи да разказва.

— О! — възкликна мистър Тутс след дълги размишления. — О! Аз! Да! Тя изрази надеждата, че имало малка вероятност това да не е вярно. И че тъй като тя самата не можела да излезе, без да предизвика подозрение у мис Домби, дали не бих могъл аз да отида на еди-коя си улица до дома на мистър Соломон Джилс, майстор на корабни уреди, който бил чичо на въпросното лице, и да попитам дали той смята, че това е вярно, и не е ли чувал нещо друго в Сити. Тя каза, че ако той не може да ми отговори, несъмнено капитан Кътъл би могъл. Впрочем, да! — възкликна мистър Тутс, поразен от откритието. — Именно вие, нали разбирате?

Капитанът погледна към вестника в ръката на мистър Тутс и задиша пресекливо и учестено.

— Ами аз — продължи мистър Тутс — толкова закъснях, понеже първо отидох чак до Финчли, за да взема необикновено хубава храна за пилци оттам — за птичето на мис Домби. Веднага след това обаче дойдох тук. Предполагам, че сте видели вестника?

Капитанът, който се бе въздържал от четене на новините, за да не се натъкне на някое подробно съобщение за самия себе си, дадено от мисис Макстинджър, отрицателно поклати глава.

— Да ви прочета ли мястото? — запита мистър Тутс.

Капитанът му кимна утвърдително и мистър Тутс прочете следното съобщение от корабното информационно бюро:

— „Саутхамптън. От кораба «Дързост», с капитан Хенри Джеймс, пристигнал днес в пристанището, натоварен със захар, кафе и ром, съобщават, че когато корабът попаднал в безветрие на шестия ден при завръщането си обратно от Ямайка, на…“ еди-каква си ширина, нали разбирате — вметна мистър Тутс, като направи безуспешен опит да изрече цифрите, но се оплете в тях.

— Да! — извика капитанът и удари със стиснат юмрук по масата. — Карай напред, момчето ми!

— „… ширина — повтори мистър Тутс и уплашено погледна към капитана — и такава и такава дължина… половин час преди изгрев-слънце човекът на вахта забелязал носещи се по водата останки от разбит кораб на разстояние около една миля. Тъй като времето било ясно и корабът не се придвижвал, била спусната лодка и дадена заповед да се разгледат останките, при което се установило, че те били най-различни парчета от големи мачти и части от главния такелаж на английски двумачтов кораб с водоизместимост около петстотин тона, а както и къс от кърмата, върху който все още ясно се четели буквите «Син и Н…». Върху плаващите останки не били намерени трупове. В корабния дневник на «Дързост» се казва, че тъй като през нощта излязъл вятър, останките от кораба се скрили от погледа. Не може да има повече никакво съмнение, че всякакви други предположения относно съдбата на изчезналия кораб «Син и Наследник», тръгнал от пристанището на Лондон с направление Барбадос, сега окончателно отпадат. Корабът е бил разбит по време на последния ураган и всички на борда са загинали.“

Като всички хора капитан Кътъл дори не подозираше какви големи надежди е хранил въпреки отчаянието си, докато не почувствува, че те са окончателно съкрушени. Докато се четеше съобщението и един-два мига след това той седя като втрещен, без да откъсва очи от смирения Тутс. После рязко стана, нахлупи колосаната си шапка, която бе свалил в чест на посетителя и сложил на масата, обърна се гърбом и сведе глава над малката полица над камината.

— О, кълна ви се — извика мистър Тутс, чието меко сърце бе трогнато от внезапната мъка на капитана, — този свят е ужасно нещо! В него някой или умира, или заминава, или извършва нещо неприятно. Ако знаех това, никога нямаше да очаквам с такова нетърпение да встъпя в правата си на собственик. Никога не съм виждал такъв свят. В него е много по-лошо, отколкото в училището на Блимбър.

Без да променя позата си, капитан Кътъл даде знак на мистър Тутс да не му обръща внимание. После се обърна и килна назад колосаната си шапка, а ръката му гладеше и разтриваше загорялото му лице.

— Уол’р, скъпо момче — заговори капитанът, — сбогом! Уол’р, мое дете, момче и мъж, аз те обичах. Той не ми беше родно дете… — продължи капитанът, загледан в камината — аз нямам такива… но това, което изпитва бащата, когато загубва сина си, изпитвам аз при загубата на Уол’р. А защо? — запита капитанът. — Защото с него загубвам не един човек, а около десетина. Къде е онзи малък ученик с румено лице и къдрава коса, който идваше всяка седмица тук, в същата тази гостна, и беше весел като птичка? Потънал е заедно с Уол’р. Къде е онова бодро момче, което от нищо не се уморяваше или отчайваше и така се разпалваше и изчервяваше, когато го закачахме за Радостта на сърцето, че беше приятно да го гледаш? Потънало е заедно с Уол’р. Къде е онзи силен духом мъж с горещо сърце, който не би допуснал старият човек да се отчае дори за миг, като за себе си изобщо не мислеше? Потънал е заедно с Уол’р. Уол’р не е един. Имаше десетина като него, които познавах и обичах, които са се вкопчили за врата му, когато е потъвал, така както сега са се вкопчили в моя.

Мистър Тутс седеше безмълвен, като непрестанно сгъваше и разгъваше вестника върху коляното си.

— Сол Джилс — продължи капитанът, загледан в камината, — бедни, стари Сол Джилс, останал без племенник, ТИ къде се намираш! Ти беше поверен на мен. Неговите последни думи бяха: „Грижи се за чичо ми!“ Какво се случи с ТЕБ, Сол, след като тръгна и рече „сбогом“ на Нед Кътъл? И какво да докладвам за тебе в моя отчет, който той очаква горе? Сол Джилс, Сол Джилс! — нареждаше капитанът и бавно клатеше глава. — Ще зърнеш ти някъде този вестник, далеч от дома, без да има наоколо човек, който да познава Уол’р, за да те утеши, и сърцето ти ще се пръсне като пробит кораб и ще потъне.

Капитанът въздъхна тежко, обърна се към мистър Тутс и като дойде на себе си, насочи вниманието си към присъствуващия джентълмен.

— Момче — рече капитанът, — ти трябва открито да съобщиш на младата жена, че тази злочеста новина е вярна. Разбираш ли, такива работи не се измислят. Записано е в корабния дневник, а това е най-правдивата книга, която може да напише човек. Утре сутринта — продължи капитанът — аз ще изляза да направя справка, но няма да има никаква полза от нея. Никаква полза. Ако наминеш следобед, ще ти кажа какво съм чул. Но предай на младата жена от името на капитан Кътъл, че всичко е свършено. Свършено!

Капитанът свали с куката си колосаната шапка, измъкна от дъното й носната си кърпа, с отчаяние избърса прошарената си глава и отново захвърли обратно кърпата с безучастен и унил вид.

— О! Уверявам ви — каза мистър Тутс, — страшно съм разстроен! Кълна ви се, че съм разстроен, макар и да не познавам лицето. Смятате ли, че мис Домби много ще се натъжи, капитан Джилс… искам да кажа, мистър Кътъл?

— Ах, господ да е с тебе! — възкликна капитанът, изпитвайки известно съчувствие към мистър Тутс за неговата наивност. — Тя беше ей толкова мъничка, а те вече се обичаха като две гълъбчета.

— Така ли! — възкликна мистър Тутс с много изопнато лице.

— Те двамата бяха родени един за друг — печално заяви капитанът, — но това няма никакво значение сега!

— Кълна ви се най-искрено — каза мистър Тутс и изречените думи представляваха странна смесица от неуместен кикот и ридания, — аз съм по-разстроен и от преди. Разбирате ли, капитан Джилс, аз… аз направо обожавам мис Домби… аз… аз направо съм се поболял от любов по нея — силният порив, с който това признание се изтръгна от злочестия мистър Тутс, свидетелствуваше за дълбочината на чувствата му, — но каква би била ползата от подобно отношение към нея от моя страна, ако не проявявам искрено съчувствие към нейното страдание, независимо от какво е причинено то. Моята любов не е егоистична, нали разбирате — заяви мистър Тутс, изпитвайки доверие към капитана, тъй като бе станал свидетел на неговата добросърдечност. — Обичта ми е такава, че ако заради мис Домби трябва да бъда премазан… или… или стъпкан… или… премазан… или… или стъпкан… или… или хвърлен отвисоко… или каквото и да било от този род… за мен би представлявало най-голямо щастие.

Мистър Тутс изрече всичко това шепнешком, за да не стигнат словата му до ревнивите уши на Петела, който не признаваше нежните чувства. От това усилие, както и от трепетната си любов, мистър Тутс се бе изчервил чак до върха на ушите и в очите на капитан Кътъл представляваше такава трогателна гледка на безкористна обич, че добрият капитан успокоително го потупа по гърба и му каза да не пада духом.

— Благодаря, капитан Джилс — рече мистър Тутс, — много мило е от ваша страна, че при собствените ви големи тревоги вие ми казвате това. Безкрайно съм ви признателен. Както споменах и преди, аз наистина се нуждая от приятел и бих се радвал да поддържам връзки с вас. Макар че съм много богат — енергично заяви мистър Тутс, — не можете да си представите какво нещастно създание съм аз. Празните хора, нали разбирате, като ме гледат в компанията на Петела и други подобни знаменитости, смятат, че съм щастлив. Аз обаче съм за окайване. Аз страдам за мис Домби, капитан Джилс. Не мога да се храня. Шивачът не е в състояние да ми достави удоволствие. Когато съм сам, често плача. Уверявам ви, за мен ще бъде радост утре да дойда тук още веднъж и после още петдесет пъти.

След тези думи мистър Тутс се ръкува с капитана и като скри следите от вълнението си — доколкото бе възможно да стори това за толкова кратко време, — за да не може Петела да забележи каквото и да било с проницателния си поглед, влезе в магазина при въпросния прославен джентълмен. Петела, склонен да проявява ревност по отношение на своята власт над мистър Тутс, без всякаква благосклонност измери капитана, докато той се сбогуваше с младия джентълмен. Но Петела последва своя покровител без повече никакви признаци на неблагосклонност и остави капитана потънал в скръб, а Роб Точиларя сияещ от радост, че бе имал честта близо половин час да наблюдава победителя на първенеца Превъзходния Шропшър.

Роб отдавна вече спеше дълбоко в постелята си под тезгяха, а капитанът седеше и гледаше огъня. Огънят отдавна вече беше загаснал, а капитанът седеше и се взираше в ръждясалите пръчки и в главата му гъмжаха безутешни мисли за Уолтър и Сол. В изложената на всички ветрове спалня под покрива той не намери никакво успокоение и сутринта се привдигна печален и неотпочинал.

Веднага щом отвориха канторите в Сити, капитанът се отправи към фирмата „Домби и Син“. Тази сутрин обаче прозорците на мичмана не се отвориха. Капитанът бе наредил на Роб Точиларя да не вдига кепенците и къщата се превърна в дом на смъртта.

Така се случи, че когато капитан Кътъл стигна до вратата на кантората, мистър Каркър тъкмо влизаше. Като отвърна сдържано и мълчаливо на поздрава на управителя, капитанът се осмели да го придружи до кабинета му.

— Е, капитан Кътъл — заговори мистър Каркър, след като зае обичайното си място пред камината, без да си сваля шапката, — работата е лоша.

— Навярно вече сте получили известието, напечатано във вчерашния вестник, сър? — каза капитанът.

— Да — отвърна Каркър, — получихме го и сведенията са точни. Застрахователното дружество търпи големи загуби. Много съжаляваме. Нищо не може да се направи! Такъв е животът!

Мистър Каркър внимателно подряза ноктите си с ножче и се усмихна на капитана, който стоеше до вратата и го гледаше.

— Извънредно много съжалявам за бедния Гей — рече Каркър — и за екипажа. Както разбирам, сред тях е имало някои от нашите най-добри специалисти. Винаги така се получава. Също и много хора със семейства. Като си помисли човек, утешително е, че бедният Гей нямаше семейство, капитан Кътъл.

Капитанът стоеше, разтъркваше брадичката си и не откъсваше очи от управителя. Управителят хвърли поглед върху неразпечатаните писма върху бюрото си и взе вестника.

— С какво мога да ви услужа, капитан Кътъл? — попита той, като вдигна поглед от вестника и отправи усмихнат и многозначителен поглед към вратата.

— Бих искал да ми разясните един въпрос, сър, който ме тревожи — отвърна капитанът.

— Да! — прие управителят. — Говорете! Хайде, капитан Кътъл, налага се да ви помоля да побързате, ако обичате. Много съм зает.

— Слушайте, сър — заговори капитанът и пристъпи една крачка напред. — Преди моят приятел Уол’р да се отправи на това злополучно плаване…

— Хайде, хайде, капитан Кътъл — прекъсна го усмихнатият управител, — не говорете с такъв тон за злополучни плавания. Ние тук нямаме нищо общо със злополучните плавания, приятелю. Навярно много рано сте гаврътнали първата си чашка, капитане, за да забравите, че всяко едно пътуване, независимо дали по море или суша, е съпроводено с риск. Навярно не ви тревожи предположението, че младият еди-кой си е загинал по време на буря, разразена специално заради него тук в кантората… нали така? Засрамете се, капитане! Най-добрият лек за подобна тревога е сънят и содата.

— Момче… — бавно заговори капитанът — за мен вие сте, кажи-речи, момче, така че няма да ви се извинявам за случайно изречената дума… ако тези шеги ви доставят някакво удоволствие, вие не сте истински джентълмен, за какъвто съм ви вземал, а ако наистина не сте истински джентълмен, за какъвто съм ви вземал, навярно имам основание да се тревожа. Въпросът е следният, мистър Каркър… Преди бедното момче да се отправи на път, както му бе наредено, той ми каза, че неговото заминаване, както му било известно, не било изгодно за него и не представлявало повишение в службата. Аз бях убеден, че греши, и му заявих това и дойдох тук, когато главата на фирмата отсъствуваше, да ви задам най-учтиво един-два въпроса за собствено успокоение. На тези въпроси вие отговорихте… отговорихте откровено. Душата ми ще се успокои, ако чуя, сега, когато всичко е свършено и когато това, което не може да се промени, трябва да се изтърпи — като учен човек, разлистете книгата и като срещнете това място, отбележете го, — ако, накратко казано, чуя още веднъж, че аз не съм грешал и че съм изпълнил дълга си, като не съм предал на стария човек думите на Уол’р, и че вятърът наистина е бил попътен, когато е опънал платна и потеглил към пристанището в Барбадос. Мистър Каркър — обърна се добродушно към него капитанът, — когато бях тук предишния път, ние много весело разговаряхме. Ако аз самият тази сутрин не съм толкова весел заради бедното момче и ако съм отвърнал грубо на някои ваши забележки, което можех да избягна, то името ми е Едуард Кътъл и аз ви моля за прошка.

— Капитан Кътъл — с най-голяма учтивост заговори управителят, — налага се да ви помоля за една услуга.

— Каква е тя, сър? — осведоми се капитанът.

— Да бъдете така добър и да излезете, ако обичате — отвърна управителят, като протегна ръка, — и да отнесете несвързаните си приказки някъде другаде.

Всички бучки по лицето на капитана побеляха от удивление и възмущение. Дори червената диря върху челото му избледня подобно дъга сред струпани облаци.

— Слушайте какво ще ви кажа, капитан Кътъл — каза управителят, като размаха показалец насреща му и му показа всичките си зъби, но продължаваше да се усмихва все така дружелюбно. — Когато дойдохте тук предишния път, проявих голяма снизходителност спрямо вас. Вие се числите към категорията на лукавите и дръзки хора. В желанието си да помогна на младия еди-кой си да не бъде изхвърлен оттук с парцалите, любезни капитане, аз проявих към вас търпимост. Веднъж обаче и само веднъж. А сега си вървете, приятелю.

Капитанът стоеше напълно закован на мястото си и съвсем онемял.

— Вървете си — повтори добросърдечният управител, като повдигна краищата на фрака си и стъпи върху килимчето пред камината, широко разкрачил крака, — както подобава на един разумен човек, и не ни карайте да ви изхвърляме оттук или да прибягваме до други такива крайни мерки. Вероятно ако мистър Домби бе тук, капитане, щеше да ви се наложи да напуснете по много по-позорен начин. Казвам ви само — вървете си!

Капитанът, притиснал тежката си ръка към гърдите, сякаш да си помогне дълбоко да си поеме дъх, огледа мистър Каркър от главата до петите, а след това огледа малката стая, като че ли не проумяваше ясно къде се намира и какви хора има наоколо.

— Вие сте хитър, капитан Кътъл — продължаваше Каркър с естествената и непринудена откровеност на светски човек, който твърде добре познава света, за да се тревожи от злодеяния, незасягащи пряко него самия, — но не е трудно да се прозрат хитрините ви — нито вашите, нито на изчезналия ви приятел, капитане. Какво направихте с изчезналия си приятел, а?

Капитанът отново притисна с ръка гърдите си. След като си мое пак дълбоко дъх, той отправи призив към себе си „да се държи здраво!“, но го изрече шепнешком.

— Вие освен това правите хубавички заговори, устройвате хубавички съвещания, уговаряте хубавички срещи, посрещате хубавички посетители, нали така, капитане? — запита Каркър, като свъси вежди насреща му, но все така показваше зъбите си. — Да се явите тук обаче, е голяма дързост. Не отговаря на вашето благоразумие. Вие, заговорниците, укривателите, бегълците, трябва да бъдете по-внимателни. Ще ми направите ли услугата, като се махнете оттук?

— Момче, много неща бих искал да ти кажа — задъхано заговори капитанът със задавен и разтреперан глас, като тежкият му юмрук странно се свиваше, — но сам не знам къде се дянаха думите ми в момента. Според изчисленията ми моят млад приятел Уол’р се е удавил едва снощи и това ме разстройва, нали разбирате. Но ние двамата с вас ще се срещнем отново борд до борд, момче — заяви капитанът, като вдигна куката си, — ако сме живи.

— Би било крайно неблагоразумно от ваша страна, любезни ми приятелю, ако наистина се срещнем — с предишната любезност му отвърна управителят, — тъй като, можете да бъдете напълно сигурен, направо ви предупреждавам, че аз ще ви разкрия и разоблича. Нямам претенции, че съм по-нравствен човек от ближните си, любезни ми капитане, но докато имам очи и уши, не ще допусна да се злоупотребява с доверието на тази фирма или на който и да е член от нея. Довиждане! — завърши мистър Каркър, като кимна с глава.

Капитан Кътъл, като го гледаше внимателно (мистър Каркър не по-малко внимателно гледаше капитана), излезе от кабинета му и го остави да стои пред камината, широко разкрачил крака, все така спокоен и приветлив, сякаш душата му бе също така неопетнена, както чистата му, бяла риза и гладката му, лъскава кожа.

Като минаваше през приемната на кантората, капитанът хвърли поглед към бюрото, където, както знаеше, по-рано бе стоял Уолтър, и видя, че сега бюрото бе заето от друго момче, с лице почти така бодро и озарено от надежди, каквото бе лицето на Уолтър в деня, когато отпушиха предпоследната бутилка с отлежалата мадейра в малката гостна отзад. Споменът, предизвикан по този начин, оказа много благотворно въздействие на капитана — в пристъпа на най-големия си гняв той се трогна и просълзи.

Когато капитанът отново се завърна във владенията на дървения мичман и се сви в един тъмен ъгъл на магазина, неговото негодувание, колкото и голямо да бе то, не можеше да не отстъпи пред скръбта. Гневът не само оскърбяваше и накърняваше паметта на мъртвите, но сякаш, влязъл в досег със смъртта, той самият угасваше и изчезваше. Всички живи негодници и мошеници на света не струват нищо в сравнение с честността и предаността на един мъртъв приятел.

В душевното състояние, в което бе изпаднал капитанът, наред със смъртта на Уолтър той проумя ясно едно-единствено нещо — че заедно с Уолтър почти целият свят на капитан Кътъл се бе удавил. Ако понякога се укоряваше, при това горчиво, че бе станал съучастник в невинната измама на Уолтър, той също така често мислеше и за мистър Каркър, който не можеше да бъде върнат повече от никакво море, и за мистър Домби, който, както сега разбираше, бе също твърде далеч, за да достигне до него човешки зов, и за Радостта на сърцето, с която никога повече не трябваше да се среща, и за „Прекрасната Пег“, тази здраво построена от тиково дърво и добре съоръжена балада, която бе налетяла на скала и се разбила на парчета и римувани трески. Капитанът седеше в тъмния магазин и мислеше за всички тези неща, напълно забравил нанесеното му оскърбление. Той така печално бе свел очи към пода, сякаш наблюдаваше как действителните отломки плуват наоколо му.

Въпреки всичко капитанът не бе забравил, че трябва според възможностите си да отдаде прилична и благопристойна почит към паметта на бедния Уолтър. Като се привдигна и вдигна Роб Точиларя (който бе дълбоко заспал в необичайния здрач), капитанът, сложил ключа в джоба си, потегли навън заедно с помощника си, следващ го по петите, и като се отправи към един от онези подходящи магазини за евтино готово облекло, които изобилствуват в източната част на Лондон, незабавно купи два траурни костюма — един за Роб Точиларя, извънредно тесен, и един за себе си, извънредно широк. Също така снабди Роб с особен вид шапка, заслужаваща специално възхищение заради нейната съразмерност и практичност, както и заради удачното съчетание на качества, поради която тя бе подходяща и за моряка, и за преносвача на въглища. Същата тази шапка, обикновено наричана „непромокаема“, представляваше новост за майсторите на корабни инструменти. Въпросните одежди, които според думите на продавача така чудесно им прилягали — това можело да се обясни единствено с изключително благоприятното стечение на обстоятелствата, — а моделът бил непознат дори и на най-старите обитатели, незабавно бяха навлечени от капитана и Точиларя и те двамата придобиха вид, будещ недоумение у всеки, който ги видеше.

Преобразен по този начин, капитанът посрещна мистър Тутс.

— Засега аз съм потресен, момчето ми — каза капитанът, — и само ще потвърдя, че новините са лоши. Кажи на младата жена внимателно да съобщи на госпожицата и нека те двете никога повече да не си спомнят за мен — не забравяй да им предадеш това, — макар че аз ще си спомням за тях нощем, когато в морето бушуват урагани и се издигат високи като планини вълни, а ти, братко, разлисти своя доктор Уотс^[1] и като намериш това място, го отбележи.

Капитанът отложи за по-подходящ момент разглеждането на предложението за приятелство от страна на мистър Тутс и освободи младия джентълмен да си върви. В действителност капитан Кътъл изпадна в такова униние, че този ден, кажи-речи, реши да се откаже от всички предпазни мерки срещу евентуално неочаквано нападение от страна на мисис Макстинджър, а да се предостави на случая и да бъде невъзмутим независимо от събитията. С настъпването на вечерта състоянието му обаче се подобри. Той дълго разправя на Роб Точиларя за Уолтър, като от време на време похвалваше и Роб за неговите грижи и преданост. Роб не се изчервяваше, когато чуваше горещите хвалби на капитана, а седеше, зяпаше го, преструваше се, че съчувствено хлипа, придаваше си добродетелен вид и с многообещаващо лукавство запомняше всяка казана от капитана дума (както подобава на един млад шпионин).

След като Роб си легна и заспа дълбоко, капитанът почисти фитила на свещта, сложи си очилата — когато се зае със занаята на майстор на корабни уреди, той счете за необходимо да се снабди с очила, макар че очите му бяха силни като на орел — и отвори молитвеника на опелото. И като си четеше тихичко на глас и от време на време поспираше, за да си избърше сълзите, капитанът простодушно и чистосърдечно предаде тялото на Уолтър на морските дълбини.